(А1, А2), (Б1,Б2), (В), ( Г), (Д), (Е), (Ж), (З), (И), (Й), (К11, К12, К3, К4, К5), (Л), (М), (Н),  (О), (П), (Р), 

(С1, С2), (Т), (У), (Ф), (Х1, Х2), (Ц), (Ч), (Щ), (Я), (ЗАКЛЮЧЕНИЕ), (ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ)

1. ВЪВЕДЕНИЕ.

Ортодоксалната  тюркска  теория  признаваше  за  прабългарски  около  12  думи, за  които  можа  да  намери  предполагаеми  древнотюркски  аналози. Това  са: бисер, бъбрек, пашеног, чертог, боил, белег, балван, кумир, капище, белчуг, тояга, чипаг, сан /според  някои  автори  и  шаран, шарка, книга/. Трябва  да  прибавим  българския  етноним, познатите  ни  прабългарски  титли  и  прабългарските  имена. Едва  това  бе  останало  от  народа  дал  името  на  България  и  за  два  века  се  стопил  без  следа  в  славянското  море. Конюктурно  и  антинаучно  но  все  още  живо,  упорито  съпротивляващо  се  твърдение, поддържано  повече  от  професионални  историци – фанатици, отколкото  от  трезво  разсъждаващи  учени!

 Оказва  се  че  прабългарските  остатъци  в  старобългарския  и  съвр.български  език  са  стотици. Нашиият  език  се  отличава  от  всички  останали  славянски  езици  по  своята  безпадежна  граматична  конструкция  и  наличието  на  много  думи  от  неславянски  произход, предимно  диалектни  и  разговорни. П.Добрев  ги  описа  и  публикува, като  доказа   източноиранския  им, наречен  от  него, памирски  произход. Малките  памирски  народности  наричани  със  сборното  понятие “памирски  таджики”  са  етноси – реликти  от  кушано-ефталитската  предислямска  епоха.

Формирането  на  индоиранските  езици  започва  ощо  в  индоевропейската  общност. Носителите  на  ямната  и  катакомбната  археологични  култури, обитавали  Руската  равнина  и  Северното  Причерноморие  в  4-3 хил.пр.н.е.  се  смятят  за  техни  носители. С  разселването  на  индоевропейците, започва  разпад  на  древните  езикови  общности. В  средата  на  2 хил.пр.н.е. се  отделят  носителите  на  бъдещите  източноирански  езици, които  мигрират на  изток,покрай  Каспийско и  Аралско море, като  достигат  до  Алтай и  Синцзян. Те формират  срубната и  андроновската  археологични  култури, носителите на  които стават  известни от  източниците  като  скити,саки, тури. Индоарийте и  западните  иранци, около  2-1 хил.пр.н.е. преминават  Кавказ и  заселват  Загроса, Иранското  плато, Бактрия, Сев.Индия. С  разпада на  индоарийската  общност се  оформят съвр. дардски  езици  в  Сев.Кашмшр  и  староиндийските  диалекти  един  от  които е  санскрита. В  иранското плато  се оформят  западноиранските говори на  перси, мидийци, кюрди и  древните  бактрийци. Земеделските  общности от  Бактрия  и  Маргиана  създават  т.нар. авестийска  цивилизация, продукт  на  която  е  религията  на  Заратущра  и  свещенното  писание  Авеста. Авестийският  език  заема  срединно  положение  между  западно- и  източноиранските  езици.

Етногенезата  на  източноиранските  народности  е  свързана  със  смесването  на  тохароезичното  население  на  Синцзян  със  саките  от  Седморечието  и  Средноазиатското  междуречие  във  времето  2 в.пр.н .е – 6 в. от н.е. Поради  тази  причина  се  наблюдават  някои  езикови  съответствия  между  съвремените   източноирански  езици  и  мъртвите  тохарски  езици. В  ранното  средновековие, езиковата  зона  на  източноиранските  езици  е  обхващала  цяла  Северна Евразия, от  Хотан  до  Кавказ. Най-източно, в  Западен  Синцзян  е  зоната  на  хотаносакския  език, явяващ  се  преход  към  тохарските  езици. В  Бактрия  се  оформя  зоната  на  кушанобактрийския  език. На  север  в  Согдиана  се  оформя  согдийския  език. Вероятно  близки  до  согдийски, са  били  диалектите  говорени  от  кангарските  племена, в  Средноазиатското  междуречие. Най-западно  се  оформя  зоната  на  аланските  племена. Пряк  наследник  на  “аланския” език  е  съвр. осетински, с  неговите  два  диалекти, иронски  и  дигорски. Именно  в  тази  група  се  е  намирал  и  древнобългарския  език. Съвременните  източноирански  езици  са  преки  наследници  на  ранносредновековните. Например  памирският  бартангски  език  е  наследник  на  кушанобактрийски, а  ягнобският – на  согдийския. Към  “памирските”  езици  спадат  още, вахански, шугнански, шугнански-баджовист, язгулемски, сариколски, хуфски, рушански, зебакски, сангличи, мунджански  и  йидга. Съвременните  нуристански  диалекти, притежаващи  немалко  източноирански  черти, говорени  в  Хиндукуш, са  преход  към  дардските  езици  от  Сев.Индия. Съвр.осетински,   стои  най-близко  до  ягнобския  език, което  показва  че  аланите  са  били  родствени  с  кангарите  и  согдийците. Най-големия  източноирански  език, пущунски  се  явява  наследник  на  ефталитските  диалекти  от  предислямската  епоха. Както  пишат  китайските  хронисти, народите  на  Западния  край /Синцзян  и  Средна  Азия/ говорят  на  различни  езици, но  могат  да  се  разбират  помежду  си  без  преводач.

Интерес  представлява  наличието  на  известен   брой  българо-тохарски  езикови  аналогии, явно  наследени  от  прабългарите,  част  от  които  вероятно  са  имали  тохарски  корени. Откриват  се  и  някои  българо-алтайски, нетюркски  аналогии, показващи  следи  от  древни  тохаро-алтайски  или  ирано-алтайски  контакти. Наблюдават  се  и  някои  българо-угрофински  аналогии. А това  показва  че  началния  етап  на  прабългарската  етногенеза  започва  в  граничната  зона  на  тези  общности – Централна  Азия  и  Синцзян. Откриват  се  интересни  и  многобройни  българо-осетински  съпоставки, включително  с  думи  от  старобългарски, което  показва  че  прабългарите  са  стоели  в  езиково  отношение  най-близо  до  аланите,  или  просто  са  били  част  от  големия  алански  масив.

За  загадъчните  тохари  науката  научи  едва  в  края  на  19 в. През 1889 г.  англичанинът  Боуер  окрива  в  оазисът  на  гр.Куча  в  Източен  Туркестан  древни  ръкописи  написани  на  неизвестен  език  с  индийското  писмо  брахми. Руският  консул  в  Урумчи, Петровски  също  открива  подобни  ръкописи  и  ги  публикува  в  Петербург  като  предизвиква  голям  интерес  сред  европейската  научна  общественост. В 1898 г. Руската академия  на  науките  организира експедиция  в  Източен  Туркестан  водена  от  Д.А.Клеменц. Резултатите  са  оповестени  на  ХІІІ  конгрес  на  историците  в  Рим  в  1899 г. Конгресът  приема  програма  за  изследването  на  Източен Туркестан. В  годините  до  І-св.война, следват  една  след  друга  руски, немски, френски, английски  и  японски  експедиции. /ВТДРС – 2002  стр.218-226 /

В  1908  г.  чешкият  лингвист  Й.Покорни  успява  да  разчете  неизвестните  текстове  написани  с  брахми  и  доказва  че  това  е  непознат  индоевропейски  език  стоящ  близко  до  келтските, балто-славянските, тракийския, хетския  и   фригийския /протоарменския / езици.

 Според  средновековен  уйгурски  колофон /текст/, неизвестният  език  използващ  брахми , на  който  е  написано  свещеното  будиско  писание  се  нарича  “ тохри“. От  тук  той  е  наречен   тохарски  език. В последствие  се  откриват  два  варианта  на  този   език  наречени  тохарски /а/  източен, разпространен  между  Карашар, Турфан  и  Бешбалик   и  тохарски /б/  западен,  свързан   с  района  на  Куча. Някои  разглеждат  тези  разновидности  като  два  диалекта  на  един  език, но  повечето  лингвисти – като  два  близкородствени  езика. Понастоящем  са  известни  около  4000 – 5000 думи  от  тези  езици. Свързани  са  предимно  с  будистки  текстове   то  първите  векове  на  Новата ера. Според  езиковедите  разделянето  на  двата  клона  е  станало  около  2 – 1 в.пр.н.е.  и  съвпада с времето на  мащабните миграционни  процеси  протекли  в  района  на Синцзян, поради  хунската  експанзия.

Тохарските  езици  са  отделна група в  индоевропейското  семейство  различна  от  иранските езици  и санскрита, въпреки  немалкото словесни  паралели  с  тях, възникнали  поради хилядолетното  близко  съжителство  и  интензивни  контакти.

В  науката  съществува  голям  спор  нерешен  и  до  днес: Трябва  ли  да  се  отъждествяват  тохарите  описани  от  гръкоримските  автори  и  юечжите  от  китайските династични  хроники  с  племената  завладели  Гръко-Бактрия  в  2 -1 в.пр.н.е.  създали  Кушанската  държава, или  става  дума  само  за  създателите  на  градовете – оазиси  в  Синцзян,  асимилирани  от  тюрките  в  първите  векове  от  новата  ера .

Някои  смятат  че  термина  тохари  и  тохарски  език  може  да  се  отнесе  само  към  зоната  на  тохарски /а/. В  уйгурския   текст – превод   на  будиската “Свещена книга  Майтрейясямити”, написана от  Бодхисатва  Ариякандра,  се  споменава  езика  twqry-tyly. Ф.Мюлер  разчита  twqry  като  toχri  с  глухо  изговаряне  на  “х”. Той  го  свързва  със  споменатите  в  Средна  Азия  тохари  на  Страбон  и  Птолемей. В по-късните  средноперсийски, манихейски  текстове  територията  на  Бактрия  се  нарича  Twγr-yst`n  /Тохаристан/. Изписването  twγry  е  звучало  като  tuγre /тугхре/. А  това  съвпада  с  названието  twqry  от  уйгурския  колофон. В  същото  време  населението  на  Куча  се  самонарича  kucanne, въпреки  сходството  с  тохарски /а/. Това  показва  че  вероятно  названието  тохари  е  свързано  с  по-източните  райони  на  Синцзян  и  провинция  Кансу  където  китайските  хронисти  поместват  родината  на  юечжите  и  усуните.  С  тяхната  миграция  на  запад  се  появява   в  Средна  Азия названието Тохаристан, Ту-хо-ло на китайските автори . /ИБ-ПНТЯ www.phiyoung.nw.ru/CONFEREN/2004/Abstract/Cont.pdf /

Древните  китайски  източници  дават  интересна  информация , че  в  полулегендарния  период  Шан-Ин , 2-1 хил.пр.н.е. , западните  съседи  на  китайските  държавици  са  многобройни  белокожи  племена. Те  достигали  до  съвременен  Централен  Китай  и  са  наричани  от  китайците – “ди”.

Немските  изследователи  Зиг  и  Зиглинг откриват  самоназванието  на  народа  оставил  текстовите  на  тох./а/, езика  арси , arsi  ype, страната  Арси  и  arsisi , род. падеж  на  арси. Това  е  потвърдено  от  Шрьодер  който  се  позовава  на  по-късните  тюркски  надписи,  орхонския от  735 г. , където  се  споменава  за  народа  Арсин , токуз-арсин  /деветте  арсии/. В  1941 г. Ван Винденсен  доказва  че  арси  одначава  бели, блестящи. Също  в осетински  uors, пехлевийски  arus – бял, блестящ. Подкрепейки  Зиг  и  Зиглинг, той  свързва  арсите  с  известните  бели  хиони, ефталитите, наследници  на  кушаните, за  които  китайските  хроники  пишат  че  са  юечжи  по  произход. В 1948 г. Мюлер  отъждестви  арсите  с  аорсите, асии  появили  се  внезапно  в  Източна  Европа  в 1 в.пр. н.е. – 1 в. от  н.е.  Названието  аси  е  основно  за  осетинците, наследници  на  аланите  но  така  се  наричат  и  съвр. кабардино-балкарци. Етнонимът  аси  е  разпространено  и  в  Сибир, в  района  на  Алтай  и  Саян. Вероятно  това  са  носителите  на  пазарикската, тагарската  и  таштъкска  археологически  култури. Аси  е  било  и  названието  на  усуните, предадено  от  гръкоримските  автори  като  асиани, асики. Или  ако  анализираме,  от  Алтай  до  Синцзян  в  древността  е  живял  един  народ /група  от  сродни  по  произход  племена/  носил  името  Аси. В  това  отношение  Аристов  съвсем  правилно  смята  че  усуните  са  южната  осколка  на  този  народ, разделен  след  2 в.пр.н.е.  от  хунската  експанзия. Северната  група /наричана  от  китайците   динлини/ просъществува  до  7-8 в.  когато  започва  тюркската   експанзия  към  Алтай. Далечните предци  на  уйгурите, кипчаките  и  киргизите  са  също  част  от  тази  група. Формирането  на  аланските  и  прабългарските  племена  е  неразривно  свързана  с  централноазиатските  аси. Като  се  има  предвид  че  усуните /аси/  са  били  тохароезичен  народ, то  тохарския  произход  на  северните  аси  е  вероятен. Най-малкото  във  формирането  им  е  участвал  солиден   тохарски  субстрат. Особенно  като  се  има  в  предвид  пълното  сходство  в  материалната  култура, бита, облеклото, погребалния  обряд. От  гледище  на  тохарските  езици  asem  означава  благороден. Същото  е  значението  на  хотаносакското  asen, аси – благородни  е  синоним  на  арси /бели, блестящи, с  благороден  произход, сребърни/. Северните  аси  живеят  в  непосредствени  контакти  с  праугро-самодийците  и  древните  енисейски  племена, предците  на  съвр. кети  и  коти. Смесват  се  и  с  най-източните  разклонения  на  андроновците – саки  проникнали  към  Горен  Алтай. Например  А.Малолетко  открива  че  в  топонимията  на  Южен  Сибир  се  срещат  много  реки, чиито  имена  завършват  с  окончание  -им, което  той  не  може  да  обясни  какво  значи. Такива  са  Бузим, Джирим, Сисим, Карим. /АМ-П стр.76/  Таримската  котловина  носи  името  на  р. Тарим, със  същото  окончание –им. А  в  тохарските  езици, съотв. в тох./а/  yme, а  в  тох./б/ ymye   означава  път, пътека. Значи  окончанието  -им  означава  пътя, хода, течението  на  реката, а  иранското  tar  означава  влага. С.Старостин  посочва  протоалтайското  āmu, монголското  aman, тунгусоманчжурското  āmu, корейското omi, японското  umi – речна  долина. Той  смята  че  названието  Аму-даря  е  от  същия  произход. /S-AE www.starling.rinet.ru/  Виждаме  сблишаване  на  тохарската  и  алтайската  етимология  или  взаимно  влияние.

 С.Леви /1913 г./, В.С.Воробьов-Десятовский   анализират  текстове  на   тохарски  /б/  и  доказват  че  самоназванието  на  народа  който  ги  е  оставил  е “кучане” , а  в  санскритската  част  на  текста  кучане  се  приравнява  с  тохарики  т.е. тохари. Тъй  като  текстовете  са  късни  /5-8 в./  следва  че  не  всички  тохари  са  се  придвижили  на  запад, а  част  от  тях  се е  разселила  между  Куча,  Карашар  и  Турфан. /ЮГ-НП стр.86/ Съществува  и  версия  че  Таримската  котловина  е  заселена  сравнително  по-късно, 8 – 7 в.пр.н.е.  когато  основната  маса  от  прототохарите – карасукци, племената  ди, са  изтласкани  от  китайците  на  запад  и  север. Наблюдават  се  някои  съвпадения  в  топонимията  от  Кансу /Гансу/  и  Таримската  котловина, съотв. lan-qui /съвр.Лянчжоу/  в  Кансу  и  по-късното  Янци, /Анси, Агни/  в  Таримската  котловина. /БЛ-ВТДРС-1992 стр.15-16/

Според  лингвистите  тохарските  езици  са  се  отделили  рано  от  индоевропейската  общност, като  са  попаднали  под  силно  угрофинско  влияние. Общотохарската  фонологическа  система  съвпада  с  ранната  общоугорска. Морфологическата  система  от  падежи  също  е  близко  до  угорската, със  следи  от  иранско  влияние. Тя  е  от  9 падежа  разделени  на  първични  и  вторични, 3  времена, сегашно, бъдеще  и  несвършено, 3  рода,  мъжки, женски  и  среден  и  3  лица.  Наблюдава  се  аглутинация  на  вторичните  падежи. Това  означава  че  отношенията  между  частите  в  изречението  не  се  постига  чрез  предлози  и  съюзи, както  е  в  повечето  индоевропейски  езици, а  чрез  суфикси  прикрепени  в  края  на  думите, както  е  в  алтайските  и  угро-финските  езици. По  този   белег  езиците  се  делят  на  флексивни  и  аглунативни.

 Съвременният  осетински  език  има  подобна  граматична  характеристика,  глаголната  система  е  от  3 времена, 4 наклонения, 3 лица, 3 числа, 2 залога, каузативно /вторично/ спрежение  и  е  аглунативен. Аглутивността  на  тохарските  езици  е  вторичен  белег  придобит  след  дълго  съжителствуване  на  протохарите  в  угрофинска  среда. В  тохарски  и  осетински  глаголът  винаги  е  последен  в  изречението. В.Абаев  сравнявя  осетински  и  тохарските  езици  и  открива  сходство  в  падежите, словореда  като  и  в  някои  думи. /ВА-СОИ стр.137/  Можем  да  посочим  и  още  една  обща  черта  между  тохарски  и  осетински. При   изброяване  на  няколко  думи  стоящи  в  един  падеж, окончание  получава  само  последната  дума, за  разлика  от  българския  където  всяка  се  членува  отделно.

 Във  фонетиката  на  тохарските  езици  е  типично  противопоставянето  на  съгласните  по  твърдост  и  мекост  на  изговора, т.нар. пълногласие /като в български, руски, немски/. Наблюдава  се  и  редуциране  на  последната  сричка  при  изговора   като  в  източните българските  диалекти. Разпространена  е  палатинизацията /приглушения  изговор  с  небцето/  на  някои  съгласни: tc, c, tcy, ly, p, t, k. дивтонгите  ai, au  преминават  в  е  и  о. Съществува  дълго  а  - ā, донякъде  съвпадащо  по  изговор  с  осетинското  æ – широко, отворено  а.  Писмото  брахми  е  приложено  фонологично  т.е. както  се  пише  така  се  изговаря. /ВИ-ТЯ стр.44-47/

Тохарски  /б/  е  бил  предимно  жив, разговорен  език  съществувал  почти  до  6 – 7 в. , а  тохарски /а/  -- “мъртав”  литургичен  език  използван  в  будистките  манастири. В  религиозните  текстове  се  наблядава  изразено  влияние  на  иранските  езици  и  санскрита.