Заключение
Съвременият
български език
е флексивен и
аналитичен,
за разлика от останалите
синтактични /падежни/
славянски
езици. Той се причислява
към славянската
група, понеже словесният му
фонд в болшинството
е славянски. Но това
е станало по
пътя на сложни
етногенезисни взаимодействия между прабългари
и славяни, а не
чрез игнорирането /претапянето/
на прабългарите
в славянското
множество. За да
се осъществи такова
сливане е необходимо
в съответните
езици да има сходство в основните
понятия, обясняващо се
с индоевропейското
родство. Затова в българския
език се наблюдава
двойственост на много понятия,
едното от които е
славянско, а другото
от друг,
източноирански /или
тохарски/ произход.
Факт добре разгледан
от П.Добрев. Трябва
да имаме в
предвид че могат
да се намерят
много паралелни
тохаро-ирански, тохаро-тюркски
и славяно-тохарски
аналози. Тохарите са взели значимо
участие в етногенезата на тюрките, а
между славянските
и тохарските езици
има пряко индоевропейско
родство. Много
често П.Добрев прибягва
до келтски заемки
за да обяснява
етимологията на различнте
български думи
от източноирански произход. Защо? Защото
тохарските езици имат известна
близост и с келтските,
нещото което П.Добрев
не отчита. Друг
белег е наличието
в старобългарски
на суфикса -чии
използван за
образуването на
различни занятия
и длъжности.
Например чувенчии
– железар, зъдчии – строител.
Обикновено се обяснява
с тюркското -джи, което има
същия смисъл. Но
в тохарски се
наблюдава същото
явление с прибавянето
на суфиксите -cuki, -suki, -tau,
например kantcuki
– казначей, kalpasuki – крадец, olytau – лодкар, kryorttau - търговец. Така
че от тохарски
то вероятно е
заимствано в тюркските
езици и се
е запазило в
български. Можем да
мислим че тохарски етнически
субстрат е участвал в
прабългарската етногенеза.
Пламен Цветков
анализира няколко
тохарски думи
и българските
им аналози: ak - око, malk, melk –
мляко/млеко, kas- гася, nas
– ние, нас и стига до
интересния извод
за голямо сходство
в езика на
тохари и прабългари.
/ПЦ-СЛБ стр.148/ Без да
коментирам начина
по
който е стигнал
до този извод,
анализирайки няколко
думи, трябва да кажем че
има голяма доза интуитивна истина. Наивно
е да се мисли че прабългарите
са говорели
език идентичен
с тохарски /а/
или /б/ засвидетелстван
от будистките
текстове. По-вероятното
е че прабългарите са формирани
като източноирански
народ в резултат
на мащабните тохаро-сакски
миграции от района
на Централна и
Средна Азия, носещи някои
тохаризми в
езика си и
имат същата етногенезисна съдба, както съвремените
източноиранци – памирци,
пущути и осетинци.
Една от
най-важните характеристики
на българския
език, отличаваща го
от всички останали
славянски езици
е наличието на
задпоставен опредилителен
член. Той очертава
точно българската
етническа територия
на разпространение на българските
диалекти. Задпоставен
член се използвал
включително и
в най-западните косово-тимошки или поморавски говори
за които сръбските
езиковеди многократно
са се опитвали
да ги обявят
за исконно сръбски.
От тях в
сегашните очертания
на България се
останал районът
на гр. Трън. Но наличието на
определителния член и редуцирането на падежите
в тях са неоспорим факт
в който са
се спъвали всякакви
великосръбски
“доводи”.
Според
Миклошич, българския
определителен член е неславянски
белег, възникнал
под влияние на
стария “трако-илирийски”
език. Авторът изхожда
от факта че
в румънски и
албански също съществува
подобен задпоставен
определителен член.
Днес обаче концепцията
за трако-илирийския
език претърпя
сериозни промени.
Вл.Георгиев доказа
че тракийския и
дако-гето-дарданския
език са родствени
но все пак
различни езици, а
не диалекти на
един език.
Тракийски се е говорил
единствено в очертанията
на географската
област Тракия. На
север от Стара
планина до Трансилвания е зоната на
гето-дакската общност. На запад,
по поречието на р.Морава,
Косово, Северна Македония
и територията
между реките Вардар
и Струма, вкл.
Халкидики е бил
разпространен дарданския
диалект на дако-гетския език.
Древният македонски език
е бил по-различен
и в по-далечна
степен на родство.
В античността на
Балканите се обособява
общност от сродни
езици, към които е влизал
и древногръцкия,
оформящи т.нар. “античен
балкански езиков
съюз”. Илирийският
език е бил
различен от тях и се е говорил
в Даламация. Според
Вл.Георгиев като
добър познавач
на албанския език,
може да се смята че той
е пряк наследник на
античния дако-гето-дарадански
и няма нищо
общо с илирийския.
Самото название
Дардания означава
“страна на крушине”,
в съвр.албански
darda означава круша.
През средновековието
албанците се съхраняват
като общност единствено
в областта на
съвр.Северна Албания, до хребета
Черменика. На юг
от него е
живяло българско
и славянско население.
Експанзията на албанците се улеснява
изключително много по време
на Турското владичество,
защото те приемат
исляма и стават
част от упрабляващия
етнос в Империята.
През 17 – 19 в. окончателно
е прогонено и
асимилирано българското
население в съвр.Южна
Албания, областите Колоня,
Опара, Загора. В 18 – 19 в.
албанците започват
трайно да се
заселват в Косово
и Северозападна
Македония, Новопазарския
санджак. По ирония
на историческата
случайност, днес албанците се
завръщат към своята
Прародина –
античната Дардания, обхващало
териториите на
Косово, Южното Поморавие
и
Северозападна Македония.
Предците на
съвремените румънци
до 13 -14 в. са обитавали земите
на юг от Дунав, земите на
България. Остатък от това население
са арумъните в
Македония и Тесалия.
Затова българските царе
от ІІ –то царство са се титлували
като владетели на българи
и власи.
От всички
романски езици,
единствено в румънски
има задпоставен
член, което показва
че това явление
възникнало под
чуждо езиково
влияние. Липсата на задпоставен член
в древногръцки и тракийски показва
че и при албанците това
е чуждо езиково
влияние. А то може
да бъде единствено
българско.
Непонятно е
как една малка
езикова общност
на средновековните албанци би повлияла
на огромната българска
територия.
Средновековните албанци
са безписмен народ,
първата албанска
книга “Мишари” се
появява едва в 1555 г.
писана от албански
католически свещеник.
Ясно е че задпоставеният
определителен член си е
исконно българско
явление повлиял
и на съседни
езици. Възниква въпросът
как е възникнало това
явление, непознато за другите славяни.
Б.Цонев го
разглежда като
резултат от отпадането
на падежите и
заместването на
падежните окончания
с показателните
местоимения. В старобългарски
те са тъ, та, то, отговарящи на
съвремените този,
тази, това. Членуването
възниква чрез
прибавяне на съответното
местоимение към
съществителното или
прилагателното. Например:
човек-тъ = човекъ, с редукция на
т, жена-та = жената, дете-то
= детето. Конструкцията съществително
+ показателно местоимение уточвява че
не се касае
за човек изобщо,
като абстрактно
понятие, а за определен
конкретен човек /
респ. всеки друг предмет или
явление/. Така че човекъ
би означавало
човек – този, този
човек или тъ
човек. Поставянето на
показателното местоимение пред
съответното понятие
се среща също
в българския език,
като равностойна
конструкция на
членуването. Старите
показателни местоимения
са се запазили
в някои диалекти.
Например в Хасковско
се е казвало:
то
чвякь – този човек
та
жéна – тази жена
тва
дéте – това дете
Поставянето на показателното
местоимение пред
обекта е аналогично
на предпоставените членове, разпространени
в романските,
германските езици
и гръцкия. Например
немското der, die, das и
английското the.
Според Б.Цонев
задпосавните членни конструкции
са естествен ход
на развитието
на езика,
възникнало през годините
на турското робство,
когато не е
съществувала официална писмена
норма, консервираща развитието
на езика. Той посочва
като пример че
в някои руски
диалекти /Перм/ са
се появили такива
конструкци през
19 в., корова-та, дорога-та. /БЦ-ИБЕ-2 стр.500-522/ Но
Ст.Младенов открива
наченките на този
процес още в
11 в., в Супрасилския сборник.
Той открива членувани думи: мъжътъ,
местото, пещерата, влагата,
работъ. /СМ-ИБЕ стр.239-240/ А
това показва че
в живия, разговорен
език, членуването е
съществувало още
в старобългарския
период, като отделни думи са се
промъквали неволно
изпускани от преписвачите,
в нарушение на
каноничната падежна
норма.
Ако в руски това е
екзотично явление
то в български
члекуването възниква
още в старобългарския
период и въобще
не е продукт на турското
робство. Членувани форми
се наблюдават
в много от
старобългарските църковни
преписи, паралелно с
официално приетото
показателно местоимение
– иже /този, това/
чрез което се
е превеждал,
буквално гръцкия
предпоставен член.
Според С.Иванчев
задпоставения член е остатък
от аглунативна езикова
конструкция. Тя се
проявява особено
при използването
на двойните местоимения
в тяхната енклитична
дателна форма,
което също е аглунативна
конструкция. Например:
на жената детето
и, на човека
шапката му.
Аглунативната,
прилепчива форма
на българския
определителен член
е посочена още
от Ю.С.Маслов /1949 г./. С.Иванчев
смята че това
е прабългарско езиково
наследство. Тюркските
езици са аглунативни
по конструкция
и там такива
енклитични дателни
конструкции са
много типични.
Например
benim babam , на мене баща ми, от ben
– аз и im – афикс показващ
принадлежност, babamin sapkasi – на баща
ми шапката. /СИ-ЕНСБОБЕ-БЕКЕ
стр.112-120/ С.Иванчев изхожда
от битуващата
официална тюркска
теория за произхода
на прабългарите.
Аглунативността
не е типична
само за алтайските
езици. Аглунативни и аналитични езици
са угрофинските,
тохарските и осетинския.
За тохарските се
смята че това
е вторично придобит
белег, поради тохаро-угрофинските
езикови взаимодействия.
В тохарски
показателните местоимения също
се поставят след
обекта. Съответно те са:
м.р. –se
/ sem - този
ж.р. –sa
/ sam - тази
ср.р.-te / tem
– това
Например
emprem – истина, emprem.tsne.sem – тази истина,
истината.
В някои
български диалекти,
от Македония,
Родопите, Трънско се срещат
сходна членна
форма, за близка
определеност
/първа колонка/. В Хаскавско
тези