http

ЗА СМИСЪЛА И ПРОИЗХОДА НА ТЕРМИНИТЕ

“СЛОВЕНЕ, SKLAVOI И САКАЛИБИ”

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

В сравнение с древните индоевропейски народи - траки, иранци, индоарии, елини, балти, келти и др., предците на славяните (протославяните) се появяват твърде късно на историческата сцена. Съвременниците на Римската империя (II-IV-ти век) не знаят за племена, говорещи на славянски език, а говорят за племена, говорещи на германски, келтски, илирийски или тракийски езици. Тацит, Плиний и Клавдий Птолемей (II век) споменават, че Голяма Сарматия е заета от племената венети (илирийско племе около съвр. град Сплит), бастарни и певкини, язиги и роксолани, гамаксоби и алани-скити.

С отделно име славяните се споменават за пръв път в писмените източници едва в 6 век. За пръв път славянското име, под формата «oxhabnvos» се среща при Псевдо-Цезариус (около 525 г.). Племето венеди (западни славяни ?) е споменато в «Деянията на готите» от историците Иордан, Плиний Старши (79г.), Тацит (98 г.) и др., обаче това може да е илирийското племе венети. Историците не отнасят историята на славяните по-рано от V-VI в, макар че лингвистите ги отнасят към по-ранни времена. Съгласно най-популярната "балтийска теория", от индоевропейският праезик най-напред се е отделил балто-славянския праезик, който впоследствие се е разпаднал на балтийски и праславянски. При това, най-вероятно славянските езици се обазували като диалекти на балтийския (Откупщиков Ю.В. Opera philologica minora (Античная литература. Языкознание). СПб: Наука, 2001). Съгласно теорията на Иванов-Топоров (1958), славянският език се образувал от периферийни диалекти на балтийския език под влияние на сарматите.

В светлината на тази теория, много учени определят славянския етнос като резултат на налагане на различни суперстрати върху балтийския субстрат. В частност, Пизани (1963) предполага , че славянският етнос се явява резултат от смесване на балтийци най-вече с иранци (сармати, алани). По-общо, Мартынов (1982) предполага и участие на германски, келтски и италийски компоненти.

Първата археологическа култура, която ги идентифицира е т. нар. култура Прага-Корчак от 6-8 в. Протославяните се обособяват в 3-4 в. в земите северно от Карпатите, когато готското преселение на югоизток е довело до откъсване на югозападните покрайнини на балтопротославянската общност, известна като култура на щриховата керамика. Съществуващата по това време южно от тях черняховска археологическа култура на територията на днешна Румъния и Украйна е оставена предимно от скито-сармати. Нахлулите през IV-V-ти век хуни почти унищожават това сарматско общество. Дошлите по-късно авари и прабългари, източноирански народи, родствени на заварените сармати, заемат част от опразненото пространство. Почти по същото време, протославянските племена се раздвижват на юг, към Византия, на запад, в освободеното от германците Одер-Елбско междуречие и на североизток, към рядконаселената с угрофини Руска равнина. На юг и югоизток, те влизат в контакт с аборигенни или новодошли ирански племена (скити, сармати, язиги, роксалани, алани, протобългари, протохървати, авари) и от смесването с тях се формират нови народи - българи, хървати, руси.

В късната античност и ранното Средновековие, протославяните се делят на три групи, обозначавани от чужди автори като: западни - венети, източни - анти и южни - склави (склавини). Досега не са предложени приемливи обяснения за произхода на тези три етнонимни названия [Чавдар Бонев. Праславянските племена. Част 1. Институт по балканистика към БАН. София, 2007, с. 9]. За пръв път протославяните се появяват на юг от Карпатите след 453 г., годината на смърта на Атила и разпадането на хунския племенен съюз. Теофилакт нарича Sclabinia - Склавиния земите на север от долното течение на Дунав [ГИБИ, II, с. 353], откъдето идват техните основни потоци.

За пръв път от средата на VI-ти век насетне византийските автори (Прокопий Кесарийский - 555 г.) наричат протославяните на север от Дунава Sclabhnoi (склавини) или Sclaboi (склави), а западните латиноезични автори (Иордан, 551 г.) – “sclavini, sclavi”. Масови заселвания на протославяни на юг от Дунава стават в края на VI-ти и началото на VII-ми век заедно с части от българи или сродни на българите групи - кутригури и утигури.

В литературата на старобългарски език често се употребява понятието СЛОВЕНЕ, което по-късно се пренася и в църковно-славянската литература на средновековните славянски страни. Точното значение на този важен исторически термин също не е добре изяснено.

Общото етнонимно название "славяни" се появява едва след около 10 века. В 1848 г. знаменитият чешки славист П. А. Шафарик отбелязва, че формата "славяне" за пръв път се появява в граматиката на Милетий Смотриский в 1619 г. [Н. А. Шафарик. "Славянские древности", М., 1848, т. П, кн. 1, с. 64,65].След това, названието "славяни" се утвърждава в Полша и посредством силното полско влияние в Русия, то се възприема и сред руската интелигенция. В българските земи, това название прониква през ранното Възраждане под руско влияние. Според Никола Виденов [Виденов, Н. Славянският мит, панславизма и съдбата на България. Авитохол. 2008, кн. 28, с. 31-45], думата "славяни" влиза в политическа употреба малко по-рано, за пръв път през 1593 г., като дотогава slavi е всъщност sclavi, означаващо "роби" на латински и тази дума се използва във византийските източници. Във връзка с пропагандирането на т.н. "илирска идея", целяща освобождаване и обединяване на южните славяни в нова Душанова империя, през 1532 г. Винко Прибоевич издава книгата "Слово за увенчаните със слава славяни", където се използва понятието "славяни", вместо "склави". Окончателно сборното понятие "славяни" се оформя под перото на абата от Млетския орден дон Мавро Орбини от Пиза, който през 1601 г. написва книгата "Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони (schiavoni - роби)". Между другото, от италианската дума schiavo - роб идва днешното "чао" - довиждане при българите.

В много случаи съдържанието на етнонима "славяни" се прехвърля върху по-ранното понятие "словене", което не е строго обосновано. Със сигурност се знае, че новоизкованият късносредновековен термин "славяни" е етноним и идва от "славя, прославям своя народ, чувствам се горд от своя народ", което е различно от старобългарския термин "словене" - хора на словото, християни. Според руските учени Иловайский и Голубцов [И. А. Голубцов. "О термине "склавины" - Проблемы общественно-политической истории России и славянских стран", М., 1963, с. 47-48] "...названието славяни или словене (!??) е собствено древнославянско (!?) и се извежда от думата "слава"; по такъв начин се получава "говорещ народ" (в противоположност на немците – "неговорещ народ"), а също така и "славен народ"”. В горното твърдение се прави опит да се прехвърли съдържанието на новото понятие-етноним "славяни" към по-старото с 10 века неясно понятие "словене". Въпреки, че това никак не е коректно, в Русия това се практикува още от ученическата скамейка [М. В. Нечкина, П. С. Лейбенгурб "История СССР, уч. пос. для 7 кл., М., 1962, с. 232; Б. А. Рыбаков. "История СССР" уч. пос. для 7 кл. М., 1985, стр. 26; М. В. Абгунов. "Путешествие в загадочную Скифию". М., 1989, с. 28-29].

Уеднаквяването на "славяни" със "словене" днес е масова практика в руската литература и има за цел да докаже древния произход на великорусите и другите източнославянски народи. Това е довело до масовото утвърждаване на тезата, че "словене" е начална форма на славянския етноним. На тази основа са изказани множество хипотези за възникването на "етнонима" словени: 1. словени – народ, войска. Прави се паралел с келтското, ирландско slúag – войска, кимвърското helw – владение, готското silbа – сам, т.е. човек, индивид, но в славянските езици, от този корен е думата слуга, служещ. Аналогично се търси връзка между словени и старогръцкото λαός – народ, като развитие на общоиндоевропейски корен *slau̯os - народ. 2. словени – от топоним. Свързва се с литовската местност Slavenai на едноименната река Slave, но е малко вероятно, тъй като води до тесен недоказуем, локализационизъм. 3. словени – прякор. Предполага се че названието е дадено от съседните германци, като се изхожда от староанглийското sláw, slǽw, съвр. английското slow – бавен, литовското slačiūkas – ленив. 7. словенин – жълтокос, от протославянското *solvъ – сламеножълт, от този корен е думата слама, солома и славей – жълта птица. 4. словени – ловци, от общославянското лов, в украински злов. 5. словени – свободни, от общославянското слобода.

Според словенския филолог Линхард [A. L i n h a r t. Poskus zgodovine Kranjske in ostalih dežel južnih SlovanovAvstrije. Uredil B. Grafenauer. Ljubljana, 1981], етнонимът slovani не произлиза от slava, нито от slovo, нито означава „наименувани, наречени” от sluti. Авторът предлага своя етимология, свързана със значението „преселване” (по словенски selitev) - онези, които са търсили и намерили нови обиталища. Линхарт полемизира с К. Г. Антон, който извежда лексемата selo означаваща „обиталище” от sedlo, ∫edęti. Линхард разграничава две думи – selo (всички „родствени” думи съдържат понятието движение) и sedeti (всички „родствени” думи означават покой, статично състояние). Ако думата славяни произлизаше от sedlo, а не от selo, етнонимът щеше да гласи ∫edlovani, ∫edlani – „седящи”, „неподвижни”, но най-разпространеният народ в Европа не би могъл да съдържа в своето име представата за покой, неподвижност. Следователно етнонимът е образуван от selo, seliti и означава ‘пътуващи, наново заселващи се’, което се подкрепя и от голямата разпространеност на славянството, неговата подвижност и адаптивност.

Б. А. Рыбаков представя твърде спорно етнонима "славяне" като съставна дума: "слы" + "вене" (изпратени от венетите, с привличане на естонската дума vänä, означаваща "руснаци".

Най-голямо влияние има хипотезата за произхода на "словене" от "слово, словя - говоря на разбираем език". Хипотезата, че "словене" идва от "словя - говоря на разбираем език", се подкрепя от наличието на обратната характеристика "немец" - "ням човек, човек с неразбираем говор". Тази хипотеза заслужава внимание, защото в готски думата slawan, означава "мълчалив, ням". Въпреки привидната си логичност, тази хипотеза не може да обясни защо названието "немец" възниква сред предците на западните славяни, а названието "словене" само на юг, край Дунава. Защото подобна антитеза би трябвало да възникне на едно и също място в контактната зона между немци и славяни - ние се разбираме, значи сме "словещи-словене", другите не ги разбираме, значи са "немци"!

Самият факт, че за обяснение на "словене" има предложени десетки хипотези показва неяснотата на този термин и несигурността за неговото изтълкуване. Основната грешка на всички изброени хипотези е, че терминът "словени" се счита за етноним, при това древен, общ и възникнал в собствена протославянска среда. Защото едва ли предците на славяните са имали едно общо самоназвание в тази ранна епоха, след като нито траките, нито германците, нито даже шепата гърци на този етап на развитие са имали такова. Подобни названия на големи племенни общоности възникват обикновено много късно и се дават от външни народи. Най-големият недостатък на тези хипотези е, че никоя от тях не отговаря на въпроса защо "древното всеобщо самоназвание СЛОВЕНЕ" се появява първо сред дунавските протославяни, докато на северните и източните то е непознато до късно?

Всъщност, южните протославяни са наричани "словене" само в старобългарската литература и в по-късната литература на т.н. църковно-словенски език. Това отразява факта, че това название възниква по Долния Дунав, в България и означава най-вероятно "писмен народ, христиьянски народ със свой език", без оглед на етническия произход (Нова хипотеза за средновековното съдържание на термина "словене" ). Както видяхме, древните гърци, византийците и латинците от VI-VIII в. наричат южните протославяни не "словене", а "склави, склавини", а заетите от тях земи "склавинии". Например, писмен източник на франките споменава за княз Ратимир, управляващ Склавиния (Sklavinia) в 838 г. Според [Imamović, M., Historija Bošnjaka, Sarajevo, 1997., p. 26.] тази земя Sklavinia е княжеството Босния. Във византийските източници от това време понятието sklavinia (Σκλαβηνία) е използвано по отношение на обособени територии от Балканите, населени със протославяни, където византийското управление de facto e свършило, но Константинопол не се е отказал от своите претенции. И на това обаче се намира обяснение. Според М. А. Голубцов "склави" произлиза от "ранното самоназвание славяни", което гърците, византийците и латините заимствали, като вмъкнали едно "К" в първата сричка. Появата на това вмъкнато "К" се обяснява твърде елегантно, но изкуствено. Забелязано е, че в речника от оригинални древногръцки думи липсват такива, които да започват с началното съчетание "СЛ-". Според авторите на горната хипотеза, водени от съображения за езиково удобство, гърците трябва да са вмъкнали звука “К”, получавайки SKLAVOI, SKLABOI. Полученото вторично гръцко название SKLAVOI, SKLABOI после преминало в латински (sklavi) и арабски (sakalib).

Тази хипотеза обаче страда от сериозни противоречия. Не е ясно защо гърците трябва да вмъкват не някакъв друг, а именно звука “К” в думата “слово”. Те спокойно биха могли да вмъкнат и някой гласен звук. Например, като имаме за модел древните гръцките думи ТЕСАЛОНИКИ, ТЕСАЛИЯ можем да предложим промяна от вида "словени - селовени". Има още десетки други фонетични начини да се разреши неудобното за гърците "СЛ-". Освен това, защо "СКЛ-" да е по-удобно от "СЛ-"? Защо изобщо е необходимо да се гърцизира едно чуждо самоназвание, нали целта на всяка една писменост е да фиксира точно фонетичния състав на думите, свои или чужди? Защо римските автори, които самостоятелно познават протославяните, също трябва да вмъкват по "гръцки" модел "К", когато от гледно точка на латинския език това изобщо не е необходимо? Същите въпроси се отнасят и за арабското название САКАЛИБ, което на всичко отгоре най-често означава "българин", а понякога по-широкото "бял човек от източна Европа" [А. М. Щербак. "Огуз-наме. Мухаббат-намэ", с. 95].

Средновековното гръцко название на съвременния български град Сливен е Стилвнос. От гръцкото Стилвнос идва арабското Истилифунос, записано от арабския географ Ал Идриси в 1153 г. Известни са и други средновековни названия на града, сходни на гръцкото: Савулен, Силимно, Сливно, късното османо-турско Ислимие и съвременното българско име Сливен. Вижда се, че най-ранното гръцко Стилвнос (Истилифунос в арабски вариант) е много по-сложно от по-късните названия, които се получават по пътя на опростяването и отпадането на съгласни от най-ранното Стилвност. Защо тогава при названието "славяни-склави" да бъде обратно, по-късното "склави" да бъде по-сложно от началното "славяни" ? Освен това, ако за гърците названието "славяни" е неудобно, то те биха го променили на "стилвяни" по примера на "стилвнос", а не на "склави", защото "стилвяни" е много по-лесно произносимо отколкото "склавяни". Ясно е, че обяснението на М. А. Голубцов за появата на "склав" от "слав" на гръцка почва е твърде изкуствена и нереална. Независимо от тези недостатъци обаче, това обяснение влиза в Советската историческа енциклопедия [Советская историческая энциклопедия. М., 1969, т. 12, с. 957] и се изучава масово.

Съществува и един по-общ въпрос относно етническото съдържание на гръко-латинския термин СКЛАВОИ. Не е ясно дали под това понятие ранносредновековните автори на гръцки и латински са разбирали само южните протославяни или понякога са включвали и други народи дошли от севера, от т.н. скитски предели. Могат да се приведат доводи, че понякога прабългарите също са били наричани "скити, склави", защото за гръко-латинските автори прабългарите също са дошли от северните скитски предели и са говорили на език сходен с този на протославяните. В полза на това твърдение могат да се приведат много доводи, част от които е следния факт. В литературата на гръцки са регистирани десетина имена на вождове на племена, посочени като "скловенски" (склавойски). Тези имена обаче не звучат по "славянски", а направо са си скито-сарматски, част от тях прабългарски и алански:

1. Хилвудий – склавянски вожд, през 530 – 533 г. е бил назначен от византийския император Юстиниан (527 – 565 г.) за стратег на област Тракия. Проявил голямо усърдие в отблъскването на славянските нападения. Името му е сходно с това на Кубрат (Курбат), и може да се получи от Курбат с обезвучаване на съгласните (к - х, р - л, б -в, т -д). Трансформацията Р-Л е типична при сарматите. Вероятно Хилвудий е византийски вариант на известното име Курбат (Кубрат). Известен е и друг славянин от антите - Лъже Хилвудий, който се преструвал на известния Хилвудий, но бил разобличен. Самите анти първоначално са живели около Азовско море, на територията Стара Велика България, като името им "анти" се смята за иранско - "покрайнинци", от ант - край.

2. Хацон – склавянски вожд, убит при обсадата на Солун през 620 г. Името е близко до аланските имена.

3. 3. Пребънд – княз на рихнините. В 640 г. заловен от византийците и убит в Цариград. Някои славянски учени считат, че това име не е славянско.

4. 4. Ардагаст – архонт на склавяните в Дакия. През 585 г. негов наместник бил Мусокий, който по-късно заема неговото място. Името Ардагаст е типично алано-сарматско и прилича на партянското Ардаксеркс и на името Анагаст, принадлежало на един от военоначалниците на аланския вожд Аспар. Анагаст е “скит” по произход, най-вероятно алан като Аспар. В 468 г. Анагаст разгромява хуните на Денгизих и лично обезглавява и изпраща главата на хунския вожд в Константинопол. Подобно е и прабългарското утигурско име Анагай, принадлежащо на утигурски вожд, живял около 576 г.

5. 5. След Ардагаст, вожд на дакийските склавяни става Мусокий. Това чисто прабългарско име е носено от прабългарски болярин - комет по времето на Борис Покръстител, който е бил управител на областта Брегалница.

6. Пирогаст. След Мусокий, вожд на дакийските склавяни става Пирогаст през 595 г. Името е сходно със сарматското Анагаст.

7. 7. Давритас (Даврентий) – архонт на дакийските склавяни. В 578 г. Аварите пращат делегация при него за да го склонят да им се подчини, но във възникналата свада хората на Давритас убиват аварите.

8. 7. Славун (всъщност Склавон) – отвлечен в Цариград и убит от византийците в средата на VIII-ми век. Съгласно византийската и латинска традиция, това име трябва да звучи като Склавон, което със сигурност е много по-близко до истинското му име, отколкото славянизираното Славун.

9. 8. Акамер, вожд да склавянско племе от Македония, участвал в обсадата на Солун, завършила неуспешно за нападателите. Това е типично прабългарско име от типа Безмер, Маломер, Пумир, Хумер и мн. др.

Както виждаме, не винаги зад гръко-латинския термин "склавои" стоят южни протославяни, възможно е там да се крият и други "скитски" народи със сходен език и култура. В заключение, трябва да правим разлика не само между "славяни" и "словене", но и между "словене" и "склавои". Иначе ще изпаднем в положението на Димитър Съсълов, който по подобие на названието "хуни" нарича всички околокитайски народи "хунори", макар че повечето от тях нямат нищо общо с хуните.

Съществува още една, значително по-реалистична и убедителна хипотеза, съгласно която ранногръцкото название на протославяните - SKLAVOI, SKLABOI идва не от някакво недоказано "собствено славянско самоназвание СЛОВЕНЕ", а от гръцкото название на скитите. Това се потвърждава от факта, че във византийските разкази, описващи покръстването на княза на Киевска Русия Владимир и неговия народ в края на X-ти век, населението на Киевска Русия се обозначава буквално като "скити", а не като "славяни". Това, че византийците от X-ти век наричали източните протославяни "скити" било добре известно и на първия руски летописец Нестор. В разказа си за разселването на протославянските племена от Дунава към Източна Европа той пише: "да те звались от грек Великая Скифь"(и те се наричаха от гърците Великата Стития). Това, че ранносредновековните гърци наричали протославяните със същото название, с което наричали и скитите или с подобно, леко променено с времето название е лесно разбираемо, защото предците на славяните идват от "скитските предели" и имат език и култура сходни с тези на скитите. Освен това, известен е консерватизмът на гърците, които много пъти са наричали новите за тях народи с названието на техните предшественици.

Какъв е произходът на древните етнически названия СКИТИ, СКОЛОТИ? Те се отнасят за огромния масив от източно-ирански племена, както чергарски така и земеделски, които от началото на бронзовата епоха до около V-ти в. сл. н.е. населяват степта от Карпатите до Алтай, включително и Северна Добруджа. Още от VII-ми в. пр. н. е., те имат своя държава и царе [Идантирс, Томирис, Саневн, Сарий, Савлий, Сагилл, Лик, Партатуа, Палак, Мадий, Ариант, Аргот, Ариапиф, Антир, Акроса, Атей, Агар, Атей, Аристагор, Зарина (Ζαρινα), Гнур, Канит (Κανιτα)], както и градове (Портмеи, Ρωξανακη – главен град на скитите-саки, Галон, Неапол Скитски) на север от Черно море. Потомците на тези племена съставляват важна част от населението на днешните славянски страни.

Тези племена говорят на езици, най-близки до авестийския и в по-слаба степен до санскрит, както показват изследванията на много учени: Карл Мюлленхофф [Месечни съобщения на Императорската Пруска Академия на науките, 1866], В. И. Абаев [Абаев В. И. Скифо-европейские изоглоссы на стыке Востока и Запада. М., «Наука, 1965, с. 130; Абаев В. И. Скифо-сарматские наречия // Основы иранского языкознания. М., 1979. Т. 1. С. 272-366], В. Ф. Миллер [Миллер В.Ф. Эпиграфические следы иранства на юге России // ЖМНП, 1886. C. 264-269], акад. О. Н. Трубачев [Трубачев О. Н. Лингвистическая периферия древнейшего славянства. Индоарийцы в Северном Причерноморье // Вопросы языкознания. 1977. №6. С. 13-29]; М. Фасмер [M. Vasmer. Untersuchungen uber die altesten Wohnsitze der Slaven, I. Die Iranier in Sudrussland, Leipzig, 1923. гл. 2, 3]; Янош Харматта [J. Harmatta. Studies in the history and language of the Sarmatians. Szeged, Hungary, 1970. С. 95-97.]; Л. Згуста [L. Zgusta. Die Personennamen griechischer Stadte der nordlischer Swarzmeerkunste. Praha, 1955. С. 245].

Етническата и езикова хомогенност на европейските и азиатските арийски номади се отразява във факта, че най-древните писмени народи от тяхната периферия, персите и гърците ги обозначават с едно и също име. Персите обозначават като САКИ (Σακαι) както азиатските, така и европейските ирански племена на север от тях. За всички тези племена древните гърци от времето на Херодот също използват едно общо название – СКИТИ (Σκυθαι) [Херодот, IV, 1-7].

Между названията СКИТИ и САКИ обаче има генетична връзка, съгласно Вс. Ф. Миллер. Академик Н. Я. Марр ясно показва, че старогръцкото название СКИТИ произлиза от персийското САКИ, защото основата sak закономерно преминава в основата sku: sak → sak-u-ta (множествено число на sak) → σακ-υ-θα → σκυ-θα → σκυθαι (скити). [Н. Я. Марр, Избранные работы, т. 5, в очерке "Термин "скиф", М., 1935]. В същата си работа Н. Я. Марр изказва предположението, че думата САК означава “род, племе, потомство” [Ельницкий Л.А., Скифия евразийских степей. – Новосибирск, 1977, стр. 93]. Много автори обаче допускат и втора възможност, етнонимът САКИ може да произлиза от скитската дума САКА – елен, още повече, че за азиатските скити - саките, еленът е свещено тотемно животно.

Както съобщава Херодот, който е посещавал земята на скитите на север от Черно море, част от скитските племена - авхати, катиари, траспии и паралати се възприемат от другите племена като „царски скити”, понеже от тях се излъчвали управляващите царе на скитския народ. Едно от самоназванията на царските скити е СКОЛОТ (мн. ч. от СКОЛ). [М. И. Артамонов, Вопросы истории скифов в советской науке, ВДИ, 1947, №3, стр. 76]. Друго тяхно самоназвание е „сайи”, което се извежда от авестийската дума xsaya – сияя, блестя, светя, властвам [Ельницкий Л.А., Скифия евразийских степей. – Новосибирск, 1977, стр. 114 и стр.152; J. Harmatta, Studies in the history and language of the Sarmatians. – Szeged, Hungary, 1970].

Предполага се, че основното самоназвание на царските скити, СКОЛОТ, идва от името на техния цар Скил (Σκυλης) – син и наследник на скитския цар Ариапиф. В 470 г. пр. н. е. след смъртта на Ариапиф, Скил става цар на Скития и провежда елинофилска политика. В 450 г. пр. н. е. е убит от заговорници, възглавявани от неговия брат Октомасад [Геродот IV 80; Ю.г, Виноградов. Перстень царя Скила. Политическая и династийная история скифов первой половины V в. до н. э. // СА, 1980, №3]. Името Скил (Сколо) е често срещано при скитите. Скилур (Skiluros, Σκιλουρος) е цар на Малка Скития, който в 108 г. пр. н. е. основава в Крим град Неапол Скитски [Strabo, Geogr., VII, 4, 3]. Скилея е женската форма на името Скил.

Съгласно посочената по-горе "скитска" хипотеза, в съгласие със своя традиционен консерватизъм, гърците използват самоназванието на скитите, СКОЛОТ, където крайното “Т” е скитското (източноиранско) окончание за множествено число. Това окончание като граматична служебна частица от чужд език се изпуска и от получената основа (морфема) СКОЛ- гърците образуват новото название SKLAVOI, SKLABOI. По-късно, това гръцко название се възприема от латинците като sklavi и от арабите като sakalib. Тази етимология на "склави" е много убедителна от историческа и от езикова гледна точка.

По този начин става ясно, че опитът да се обясни ранното неясно понятие "словене" като древен и възникнал в собствена среда, общ етноним на древните славяни е неуспешен. Не е ясно дали тази дума е етноним, а много малко вероятно е на нейна основа да е образувано гръко-латино-арабското название "склави - sklavi - сакалиб". За възможното истинско значение на термина "словене" виж (Нова хипотеза за средновековното съдържание на термина "словене" ).