НОВА ХИПОТЕЗА ЗА СЪДЪРЖАНИЕТО НА
ТЕРМИНА "СЛОВЕНЕ"
Иван Танев Иванов
http://protobulgarians.com
Страница
за
прабългарите.
Език,
произход,
история и
религия в
статии, книги
и музика.
Първоначалният смисъл на ранносредновековния термин "словене" днес не е ясен. Съществуват множество
хипотези за неговото обяснение (За смисъла и произхода на
термините “словене, sklavoi и
сакалиби”).
През късното Средновековие се появява и придобива масов характер друг, фонетично
подобен термин, "славяни", който има характер на етноним. На определен
етап след това двата термина бездоказателствено се разглеждат като идентични,
при което се счита, че словене е първична форма на славяни. Това внася неяснота и създава условия за манипулиране
на ранната история на много народи, включително и най-вече на българския.
По-долу се обосновава нова хипотеза за съдържанието на понятието "словене" на
основата на историческия анализ на произведението "О писменех - За буквите" от
Черноризец Храбър.
“За буквите” е полемично произведение, писано на глаголица и е единствената
засега дошла до нас творба на този автор (текста на произведението заедно с
коментар на имената е даден накрая в превод на Климентина Иванова
[1]). То
е въведена в науката от К. Калайдович, който го публикува през
1824 г. Днес са известни около 80 негови преписа. Те са свидетелство за
изключителната популярност на съчинението, особено в Русия до
XVIII в. От всички преписи най-ранен е българският, известен от 1348 г. в
т.н. Лаврентиев (Иван Александров) сборник (сигн. F.
I. 376 - Петербург). Предполага се, че оригиналът е
написан около 893 г., когато на събора в Преслав славянския (старобългарския)
език е обявен за официален в българската църква на мястото на гръцкия.
Черноризец
Храбър се счита за един от най-блестящите писатели на старобългарска литература
от т. нар. Златен (IX-X)
век. Като се има пред вид, че “храбър” означава освен “смел”, още и
“войн”, следва, че Храбър може да е лично име на някой монах. Правени са
неубедителни опити за неговото идентифициране с известни исторически личности,
между които самия Константин-Кирил Философ, Климент Охридски, Йоан Екзарх, Наум,
Черноризец Доксов, цар Симеон.
Необходимостта от този анализ произтича от факта, че в това произведение, писано
от изключително ерудиран автор през първите десетилетия след официалното християнизире
на България,
се говори единствено и само за славяни (всъщност в оригинала пише "словене", но
днес "словене" традиционно се заменя с етнонима "славяни"). Липсва каквото и да е
упоминание за другият основен, при това властващ етнически компонент на
българската държава – българите. Всъщност, този стил не е изключение само на
споменатата творба, а е характерен и за другите ранно-средновековни български
литературни творби.
Това е
твърде странно, като се вземе пред вид, че по това време процесът на сливане на
славяните и българите още не е завършил (нали за да се ускори този процес само
преди 10-20 години е въведена новата религия!), а може би даже все още не е
започнал и двете основни общности - българи и славяни са териториално и културно
разграничени една от друга. От друга страна, България е третата по големина и
мощ империя в Европа и е станала такава благодарение на българите-оногхонтори,
доведени от Аспарух, както и на другите български родове, заварени от тях по
тези места (Карпатите, Сярско, Южна Албания и Охридско, скитите от Малка
Скития). Ролята на славяните в тази държава е второстепенна, както по отношение
на държавното управление, така и във войската. На трето място, много от
учениците на Св. Св. Кирил и Методий са дошли в България като изтощени и болни
скитници или роби, откупени от пазарите. Гонени до смърт от Великоморавия, те са
приети тържествено във владетелския двор на Борис в Плиска и са настанени в
богати домове, отстъпени от областните управители, чийто прабългарски имена са
добре известни – Тиридин, Есхач и др. И представете си сега при всичките тези
обстоятелства един от последователите на светите братя или някой от техните
ученици в България написва статия, в която се говори само за славяни и нито
веднаж не се споменава, или даже намеква, че в тази държава освен славяни има и
българи! Все едно, че в България само славяните са християнизирани, само те
ползват глаголицата, само те четат книгите, написани от светите братя и техните
ученици и само те се просвещават от словото божие. Сякаш българите или не
съществуват или изобщо не се интересуват от новата религия, която с труд и
лишения са въвели в собствената си
държава!
Това е
повече от странно! Как е възможно авторът на "За буквите" да знае имената и
делата на множество елински и еврейски образовани люде (Паламид, Кадъм Милисий,
Симонид, Епихарий, Дионисий Граматик), живяли хиляда години преди него, а да не
знае, че в държавата, където живее, освен славяни има и българи, много българи,
както обикновени, така и управляващи държавата? Дали това е проява на човешка
неблагодарност или на буен славянски шовинизъм? Дали пък не бяха прави онези,
които доскоро твърдяха, че веднага след християнизирнето “нищожното българско
малцинство” се претопили в т.н. “славянско море” и следващото поколение вече не
ги помни? Едва ли са прави, защото съвременната историческа наука говори, че
прабългарите съставляват поне 30% от общото население на страната (според
археологът проф. Ст. Станилов те са около 50 % от населението
[2]) и етническата
хомогенизация на страната е настъпила едва към края на X-ти
век [3]!
Както
се вижда от представения превод [1], черноризецът Храбър живее в България (така
се твърди на основа на езиковия анализ), но не вижда никакви българи, а само
славяни...Само на едно място споменава, че Св. Кирил Философ създал азбуката във
времето, когато са царували няколко владетели от Югоизточна Европа, един от
които е българския княз Борис. Слава богу, поне държавата България е успял да
забележи.
Обективният анализ на произведението разкрива
още неясноти и противоречия. Най-много цитирани и експлоатирани
са неговите начални изречения. Да вземем първото: “Преди, прочее, словените
нямаха Книги (според преводача се има пред вид не изобщо книги, а библейски
Книги), но, бидейки езичници, с черти и резки четяха и гадаеха”. Подобно нещо
съобщава и арабският писател Ибн ал-Надим
[Ibn Fadlan’s,
Reisebericht von A. Zaki Yalidi Togan, Leipzig, 1939, c. 194],
но не за (прото)славяните, а за българите. Арабският писател е по-конкретен и
точен, защото пише, че както дунавските българи, така и тези
от Волга били едни от онези народи, които си служили с писмо от резки.
Действително, археологическите изследвания на прабългарите потвърждават, че те
са използвали множество рунни знаци и
въпреки опитите те да се омаловажат днес е убедително ясно, че те са начална форма
на предхристиянска писменост. Обаче при славяните, включително чехи, поляци,
руснаци, български славяни, византийски славяни и т.н. досега не са открити
никакви форми на предхристиянска писменост, символи или знаци. Очевидно такива
форми не е имало. Но все пак Черноризец Храбър е убеден, като казва, че словените имали
“черти и резки”, които са можели да бъдат “четени и гадаени”. Къде е грешката?
Или авторът жестоко се заблуждава (което е малко вероятно) приписвайки на
славяните нещо, което те никога не са имали, или той говори за някакъв друг
народ (примерно прабългарите), но по необясним начин го нарича “словенски” или
когато говори за словените има пред вид множество родствени народи, между които
и прабългарите. Възможено е и още едно обяснение - в оригинала авторът да е
писал “българи” или етноним, подобен на този, но в следващите достигнали да нас
преписи някой да е заменил тази дума със “словене”.
Второто
изречение: “А след като (словените) се покръстиха, принудени бяха да пишат с
римски и гръцки букви, без порядък. Но как може да се пише добре с гръцки букви:
Богъ или животъ, или
,
или
,
или
,
или широта, или
(отрова),
или
,
или юность, или
(език)
и други тям подобни? И така беше много години”. Очевидно посочената причина за
въвеждане на славянския за църковен език е твърде наивна. Хилядолетия наред
стотици народи са изповядвали своята религия на чужд език и с чужда писменост
без особени притеснения. Тук причините са други и са предимно политически.
Твърдението “след като били покръстени, тези славяни били принудени да пишат с
римски и гръцки букви” вече дава по-определена информация за това, кои "славяни"
има пред вид авторът на творбата. Тук са възможни два варианта за отговор.
Според първия, по-общ вариант, авторът има пред вид вкупом както българските
славяни, които са принудени да пишат с гръцки букви, така също и славяните от
Великоморавия, Панония и Хърватско, които ползват по принуда латински. Според
втория, по-ограничен вариант, авторът има пред вид само българските славяни,
които освен на гръцки, в първите една - две години на християнизацията пишат и
на латински (в Плиска са намерени няколко каменни надписи на латински),
пред вид на краткотрайното присъствие на папска делегация у нас. И в двата
варианта обаче, тогавашните многобройни предци на днешните източни и северни
славяни, които са езичници, изобщо не са упоменати. Дали пък под “славяни”
авторът не разбира “населението на България, Великоморавия и Блатнешкото
княжество, което е християнизирано”, независимо дали са протославяни, прабългари
и т.н.? Действително, това население “слави” бога, от тук “православие”, а защо
не и “славяни”?!
Необходимостта да се въведе собственния протославянски език и подходяща за него
писменост за религиозните нужди на държавата за пръв път възниква във
Великоморавия. Тази нужда е чисто политическа и е задоволена с мисията на Св.Св.
Кирил и Методий през 863 г., но само за кратко време. Във Великоморавия
глаголицата се ползва само в периода 863 – 885 г., а в Блатненското княжество и
Хърватско – до 925 г. На фона на този пълен неуспех, мисията на светите братя
все пак постига нещо твърде важно. Въпреки, че зад славянския език и глаголицата
не стои никаква голяма и силна държава, в Рим и Константинопол ги признават за
четвърти свещен език и азбука, на които може да се обясняват божиите мисли.
Причините са главно политически!
По това
време България се ориентира към съюз с държавата на немците, защото нейният
вековен враг – Византия е съюзник на славянските държавици по западните й
граници - Великоморавия (днешна Чехия) и Блатнешкото княжество (римска Панония –
днешна Югозападна Унгария и северно Хърватско). Освен това тя е измъчвана и от
вътрешната нужда да замени своята предхристиянска религия с нова, по-подходяща,
но източникът на заимстване е натрапен и твърде опасен – Византия. След
официалната християнизация на владетелския род Дуло и неговият народ
(прабългарите) в 864-865 г., в 870 г. е обявена независимост на българската
църква. Започва постепенна подмяна на натрапения отвън византийски църковен клир
с новообучени местни хора, вероятно повечето от славянски произход. Процесът на
откъсване на новосъздадената българска църква от византийската обаче се
затруднява от факта, че за служебни цели тя ползва гръцки език, гръцка писменост
и книги. В Плиска основателно считат църковната упротреба на езика и писмеността
на агресивния си южен съсед за “бомба със закъснител” и през 892 г. го
отхвърлят.
Но с какъв
език тогавашните български държавници заменят гръцкия език и писменост? Те не са
имали много възможности. Собственият им прабългарски език е неподходящ, защото
не е признат за свещен от Рим и Византия. Освен това, неговото въвеждане би
засилило позициите на привържениците на старата религия, чийто втори опит за
преврат току що е потушен. Вероятно славянската етническа “партия” е подкрепила
княз Борис в потушаването на бунта на сина му, княз (кан?) Расате, и с това е
спечелила важни позиции в държавата. Така че везните са се наклонили силно в
полза на славянския език. От тук нататък, под мощната подкрепа на тогавашната
българска империя (която не е славянска), започва възходът на славянската
писменост.
Могат да
се посочат още причини за приемането на славянския като служебен език за
българската църква. Значителен компонент от населението на държавата е
протославянско и славянския език на църквата би улеснил интегрирането му към
управляващия народ. На второ място, от запад, север и изток България е граничела
със земи, населени с протославяни и приемането на техния език за църковен би ги
спечелило за съюзници, би улеснило връзките с тези народи и би усилило
българското влияние там. На практика така и става, особено по отношение на
източните славяни и съседните сърби. България печели влияние и над северните
протославяни но за кратко време - Краковското княжество става православно и
ползва кирилица за около 50 г., но след нахлуването на войската на фанатичния
чешки епископ това влияние е ликвидирано. На трето място, езиците на
прабългарите и праславяните, представляващи клонове от по-стария индо-европейски
праезик би трябвало да са близки и с известна трудност – взаимноразбираеми. Още
повече, че прабългарският е вариант на скито-сарматския (авестийски) език, а
протославянският е език на “сарматизираните” балтийци. На четвърто място,
славянския език става основа на служебния език на българската църква, но
продължителното му използване в България го е изградило и оформило под силното
влияние на управляващите многобройни прабългари. Така че, завършената му форма,
известна днес като “старобългарски” или “църковно-славянски” език сигурно “бъка”
от прабългаризми ("бъка" е согдийска, т.е. прабългарска дума).
В
противотежест на славянската етническа “партия”, етническата “партия” на
прабългарите е успяла постепенно да прокара след събора един нов езиков елемент,
който е чужд на славянската “партия”. Това е писмената система, наречена след
много векове кирилица, създадена според мнението на много съвременни учени в
Преславската литературна школа на основата на преди това ползваните в Плиска
гръцко писмо и прабългарски рунни знаци. И наистина, най-старите надписи на
кирилица са открити в днешна Североизточна България, където кирилицата напълно
измества глаголицата още в края на X-ти век. В
Югозападна България, където действа Охридската литературна школа и работи
Климент Охридски, употребата на глаголицата продължава чак до
XII-ти век. Климент Охридски е преживял младостта си като ученик,
последовател и сътрудник на светите братя във Великоморавия и Панония и като
всеки човек, навлязъл в най-консервативния период от своя живот едва ли е
долюбвал кирилицата, меко казано.
Имайки
пред вид гореказаното, можем да заключим, че “За буквите” е създадена след
Преславския събор, когато глаголицата и славянския език са въздигнати в сан на
служебен език в една голяма и силна държава като българската. Преди това просто
няма повод и причини да се защищава тезата на произведението, тъй като навсякъде
този език и писменост са гонени и преследвани. Ако тази писменост и книжнина не
са били приети на Преславския събор в оногхонторска България, тяхната
по-нататъшна съдба се очертавала твърде мрачна. Друг важен момент в творбата е
съсредоточаването на вниманието само върху едната “славянска” писменост,
глаголицата. При тази си ерудираност едва ли авторът не е чувал за кирилицата,
по-вероятно той да я е познавал, но подценявал в сравнение с глаголицата. Не
говори ли това за определена политическа позиция на автора и за наличието на
сериозен конфликт между привържениците на глаголицата и тези на кирилицата? В
този смисъл авторът на "За буквите" може да бъде и самият Климент Охридски, за
когото е документирано, че е мизиец (българин, по-вероятно български славянин, а
не българин-оногхонтор) по произход.
Фиг. 1. Карта на разпространение на писмеността кирилица днес.
Особено
интересен е наивният начин, по който авторът обяснява названието на първата
буква на глаголицата – Азъ. Това название очевидно идва от прабългарското,
ирано-българско и общоиранско местоимение за 1 лице, ед. число – “аз”. Вместо да
каже това, авторът ни обяснява, че това название било избрано, защото съдържало
широко отворено “а”, с което се посочвало “отварянето” на устата на учещите се
от славянския род (а къде са учещите се от българския род ?) към грамотност и разум. А какво да кажем за
“фрът – брадва”, “чръв – сърп”, "хер - слънце, хорс" - буквени названия, заимствани от езика на
прабългарите? Твърде е възможно и много други названия (юс, ер, хер, ук) да са
също прабългарски, тъй като те нямат смислена славянска етимология. Значи и
прабългарите имат интерес към тази азбука, и те се учели на ум и разум, и за тях
има букви, звучащи близко и познато. А защо те липсват от вниманието на
черноризеца? Дали пък този черноризец не е един стар, злобен и обиден старец,
мразещ българите? Или авторът е бил обективен, но някой пристрастен преписвач е
изхвърлил от оригинала всичко, което не му харесва!
Много
въпроси, но които е трудно да се даде окончателен и общ отговор.
Един възможен отговор на повечето (ако не и на
всички) въпроси може да бъде следният. Може да се допусне, че използваното от
автора понятие "словене" не е етноним, равностоен на по-късното
"славяни", както сега безрезервно се приема, а
културно-религиозен термин. Той може да означава "хора, които могат да
записват, четат и слушат божието слово, просветени хора, славещи християнския
бог", без оглед на
това дали става дума за българи или протославяни или за някои други. Нека да
вземем пред вид, че в Библията е писано "В началото бе словото". Силата на
словото е голяма, но тя става огромна, ако словото може да се запише и съхрани.
Ето защо според автора само населението на България (и евентуално на
Великоморавия), са "словене -просветени" без оглед на това дали са българи или
протославяни. Ето защо предците на още по-многобройните източни и северни
славяни (т.е. източните и северните протославяни) изобщо не са споменати, защото по това време те са
невежи езичници, т.е те не са "словене". С други думи, терминът "словене" може
да е антоним (антипод) на "невеж езичник".
Идеята, че "словене = славещи християнския бог"
се подкрепя и от примери с други старобългарски писатели. Например, в “Стихове
Добри Константинови” от Епископ Константин Преславски (между 884 – 892 г.) се
казва:
Каноните – тез светлици
на (нашето) покаяние,
Добре е да се пеят и Бог
да се прославя
по цялата земя! Сберете
се, славяни!
Христа възпявайте и ето
днес славете
дървото кръстно ...
Според Васил Гюзелев
[4],
обръщението към славяните (и игнорирането на прабългарите - бел. авт.) е
обичайно за старобългарските писатели, които пишат на славянски език и имат пред
вид главно своите съплеменници. В периода 884 – 892 г., когато са писани тези
стихове, прабългарите и протославяните в България са все още различни етноси,
чието смесване тепърва предстои. Непонятно е защо Константин Преславски ще
призовава само единия етнос, а ще пренебрегва другия, който специално в района
на Плиска - Преслав е мнозинство. В действителност, авторът призовава
словените да се сберат, за да прославят Бога и да славят
кръста. Вероятно авторът има пред вид не точно хората от едно конкретно племе
(протославяните), а
всички християни без оглед на техния етнически произход. Това, което обединява
призованите “славяни” е, че те ще прославят Бога и ще славят кръста, от тук – те
са “словени”, което в контекста на
казаното изглежда да е равносилно на “християни”.
Тази хипотеза обяснява без проблеми странното "отсъствие" на (пра)българите от
старобългарската литература и изобилното присъствие на термина "словене", който
е нов и характерен само за тази епоха и тази литература. Няколко века преди това
в гръцката и латинска литература се появява морфологично подобният термин
"склавини", който обаче е ясен етноним, отнасящ се конкретно до прото-славяните.
В първите векове на Дунавска България византийските автори разграничават земята
на българите (България) и земята на "склавините" - т.н. "склавинии". Така че,
конкретният етноним "склавини" не бива да се смесва с по-късния
кирило-методиевски (църковно-славянски, старобългарски), термин "словене".
Разграничаването на "словене" от "склавини" обяснява и "грешката" на Черноризец
Храбър, който съвсем правилно приписва на "словените" предхристиянската традиция
на пишат с черти и резки, която по всички данни и свидетелства е присъствала при
прабългарите, но е отсъствала при склавините (пра-славяните).
Тази хипотеза силно се
подкрепя и от най-важното, но необяснено досега твърдение в киевско-славянския
летопис от 1112 г. "Повесть временных лет"
[5].
Обяснявайки произхода на словените, авторът на този летопис пише: "...
еже суть словене по
Дунаеви, где есть ныне Угорьска земля и
Болгарьска. И от тех словен разидошася
по земле и прозвешася имены своими..." (в превод: "защото словенете са
по Дунава, там където днес (1112 г.) е земята Угорска и Българска. И от тези
словене се разотидоха по земята и създадоха своите имена"). В 1112 г. двете
земи, Угорската и Българската, общо са покривали територията на бившата Борисова
България, в която се възприема християнството и глаголицата и възниква царството
на "словенете", т.е на просветените хора, познаващи и четящи словото божие.
По-късно тези "словене" се разпръскват (разотиват) по света, т.е. и много други народи (има
се пред вид киевските славяни) възприемат християнството и българската писменост
и също стават "словене - просветени".
Обикновенно под посоченото "разотиване на словенете по света" се разбира
физическо разселване на славянското население, което автоматически прави фразата
безсмислена и недоказуема. Защото знаем, че предците на славяните (склавините) се разселват
не от южния Дунав на север, а от север на юг към Дунава. Причината за това
недоразумение е, че изначалният (IX-ти
век) културологичен термин "словене - просветени хора" се приравнява със
средновековният (XVII-ти
век) етноним "славяни"
[6]
което, както видяхме, е груба грешка.
Тук не става дума за физическо разселване и миграция, а за пренос на
култура, писменост, просвета и книжнина от България на север и изток. В този
смисъл посочената фраза от "Повесть временных лет" звучи исторически достоверно
и изключително благоприятно за България.
В заключение трябва да се посочи, че е повече от нужно да се прави разлика между
ранно-средновековното културологично понятие "словене" и късно средновековния
етноним "славяни". Задължителното днес интерполиране на "славяни" напред във
времето до "словене", въпреки привидната фонетична близост на двете понятия,
поражда груби исторически несъответствия. Освен че прави ранната българска
литература да не съответства на историческата реалност, тази интерполация
създава условия за груба фалшификация на историята. Така цял един многоброен
народ като прабългарите се изхвърля от собственната им, създадена от тях,
държава, култура и история. Затова по-правилно е онова полуиранизирано балтийско население
(склавини, анти и венети),
от което през средновековието се оформят днешните славянски нации (руси, украинци, поляци,
сърби, чехи и т.н), да се нарича протославянско. На границата между Античността
и ранното Следновековие (IV
- VII-ми
век)
те вече имат оформен протославянски език, но нямат собственни държави и писменост. Те стават славяни през Средновековието, когато създават
самостоятелни държави и се оформят като народ и нация. България е първата "словенска",
но не славянска
държава, защото протославяните не са
играли главна роля в нейната начална история.
ЛИТЕРАТУРА:
1. Климентина Иванова, Светлина Николова – съставителство, редакция и научен
коментар. Тържество на словото. Златният век на българската книжнина. Превод от
старобългарски. Стр. 97-99 и коментар на стр. 143-146
2. Станилов Станислав. Славяните в Първото царство. Второ допълнено и
преработено издание. Класика и Стил ООД. София 2002. стр. 67. Цитат: "Откритите
в последно време езически некрополи на славяни и прабългари са приблизително
еднакви по брой. Числото на гробовете в тях също е приблизително еднакво.
Предположението, че на първо време славяните и прабългарите били равностойни по
брой поданици на държавата, има сигурно бъдеще, макар че са необходими още
доказателства".
3. Димитър
Ангелов.
Образуване на българската народност. Издателство Наука и изкуство, “Векове”,
София, 1971
4. Гюзелев
В. Покръстване и християнизация на българите. Център за изследвания на
българите. София. 2006. с. 65
5. Повесть
временных лет. М.
-
Л., 1950, ч. 1,
с. 9-11
6. П.
А.
Шафарик отбелязва,
че
съвременната форма "славяни"
се появява
за пръв път в граматиката
на Милетий
Смотриский
от 1619 г.
[Н.
А.
Шафарик. "Славянские
древности", М., 1848, т. П, кн. 1, с. 64,65]
ДОБАВКА:
"За буквите" от Черноризец Храбър и коментар [1]:
Преди, прочее, славяните нямаха Книги1, но, бидейки езичници, с черти
и резки2 четяха и гадаеха. А след като се покръстиха, принудени бяха
да пишат с римски и гръцки букви3, без порядък. Но как може да се
пише добре с гръцки букви: Богъ или животъ, или
4,
или
5,
или
6,
или широта, или
(отрова),
или
7,
или юность, или
(език)
и други тям подобни? И така беше много години.
След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и не оставя
човешкия род без мъдрост, но всичко привежда към мъдрост и спасение, смили се
над славянския род, изпрати им Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и
правдив. И (той) им състави тридесет и осем букви - едни по реда на гръцките
букви, а други според славянската реч; като отпървом започна по гръцки. Те –
“Алфа”, а той – “Азъ”. От “Аза” започват и двете. И както те, подражавайки на
еврейските букви, (ги) направиха, така и той - на гръцките. Защото евреите имат
първа буква “алеф”, което значи “обучавам се”. Когато детето се завежда (на
училище), и се казва "Учи се" - то е “алеф”. И гърците, като подражание на това,
казваха “Алфа”. И се пригоди изразът на еврейската реч към гръцкия език, та да
се казват на детето вместо “учение” – “търси”8. Защото “алфа” на
гръцки значи “търси”. Подобно на тях свети Кирил сътвори първата буква азъ, но
понеже азъ е първа от буквите и е дадена от Бога на славянския род за отваряне
устата на учещите се на грамотност към разум, произнася с широко отваряне на
устата, а другите букви с тясно отваряне на устата се произнасят и изговарят.
Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и
изговарят: а, б, в, г, дори до
9.
Други пък казват: "Защо е създал тридесет и осем букви? А
може да се пише с по-малко от този (брой), както и гърците пишат с двадесет и
четири”. Но не знаят с колко пишат гърците! Понеже има, прочее, двадесет и
четири букви, ала не се изпълват с тях книгите, но са прибавили единадесет
двугласни, та и три в числата: шест, деветдесет и деветстотин. И общо се събират
тридесет и осем. По подобие на това и по същия начин свети Кирил създаде
тридесет и осем букви.
Други казват: "Защо са славянските книги? Нито Бог ги е
създал, нито са изначални, както еврейските, римските и елинските, що са исконни
и са от Бога приети?" А други пък мислят, че Бог ни е сътворил буквите, и не
разбират, окаяните, казвайки: “Бог е заповядал да съществуват три езика, както
пише в Евангелието: "И имаше дъска, написана с еврейски, и римски и елински
(букви) (по Йоан, 19:20), а славянски няма там. Затова и славянските книги не са
от Бога”10. Какво да речем или какво да кажем за такива безумия? Нека
да им кажем, което научихме от Светите книги: всички неща по реда (си) стават от
Бога, а не от друго. Бог, прочее, не създал първо ни еврейския език, ни
елинския, ни римския, но сирийския11, на който и Адам говори, и от
Адама до потопа - докато Бог раздели езиците при стълпотворението, както пише:
"Когато езиците бяха размесени (по Бит. 11:9). И както се размесиха езиците,
така и нравите, и обичаите, и наредбите, и законите, и уменията на народите: на
египтяните -землемерението; на персите, и халдеите, и асиряните -
звездобройството, гаданието (магията), лекуването, вълшебството и цялото човешко
изкуство; на евреите - Светите книги, в които е написано, че Бог сътвори небето,
и земята, и всичко, що е на нея, и човека, и всичко поред, както пише (по Бит.
1); а на елините - граматиката, риториката, философията12.
Но преди това елините нямаха букви на своя език, ала
записваха речта си с финикийски букви. И така беше много години. А Паламид13,
който се появи отпосле, като почна от алфа и вита, изнамери за елините само
шестнадесет букви. Кадъм Милисий14 пък им добави още три букви; и
така те много години пишеха с деветнадесет букви. И после Симонид15
намери и прибави две букви. Епихарий, тълкувателят16, намери и
прибави три букви и се събраха двадесет и четири. След много години Диониси
Граматик17 изнамери шест двугласни, после друг - пет и друг - трите
числени. И така мнозина за много години едва събраха тридесет и осем букви.
Много години по-късно, по Божие повеление, се намериха
седемдесет мъже, които преведоха (Библията) от еврейски на гръцки език18.
А славянските Книги сам свети Константин, наречен Кирил, (той) и буквите
създаде, и Книгите преведе за малко години, а те - и за много години. Седем от
тях подредиха буквите, а седемдесет -превода. Затова славянските букви са
по-свети и по-достойни, поже свят мъж ги е създал, а гръцките - елини езичници.
Ако пък някой рече, че не (ги) е направил добре, понеже и
още се поправят19, ще му отговорим с това: “И гръцките (Книги) също
многократно са поправяли Акила и Симмах20, и след това много други.
По-лесно е прочееедно нещо после да се поправи, отколкото за пръв път да се
сътвори.
Ако пък попиташ гръцки книжовник, казвайки: "Кой ви е създал
буквите, или превел Книгите, или в кое време?" - то немного тях знаят. Ако
попиташ славянските грамотни (хора), казвайки: "Кой ви е създал буквите или
превел Книгите, то всички знаят, и, отговаряйки, ще рекат: "Свети Константин
Философ, наричан Кирил, той ни създаде буквите и преведе Книгите, и Методий,
неговият брат. Още са живи онези, които са ги видели” 21. И, ако
попиташ в кое време, то знаят и ще кажат: “По времето на Михаил, гръцкия цар22,
на българския княз Борис, моравския княз Растица23, и блатненския
княз Коцел24 в годината от сътворението на целия свят шестхиляди
триста шестдесет и трета25.
Има и други отговори, които другаде ще дадем, а сега не е
време. Такъв разум, братя, Бог е дал на славяните, нему слава и чест, и власт, и
поклонение сега и винаги в безконечните векове. Амин.
КОМЕНТАРИ (отчасти са ползвани
коментариите на преводача [1]):
1) В контекста
на думата “Книги” се разбира не книги изобщо, а текстовете на Свещеното писание
(Библията).
2) Не е ясно
какво се разбира под “резки”. Протославяните са нямали никаква форма на
писменост, нито руни, нито идеограми, каквито са имали скито-сарматите и
прабългарите.
3) Няма данни
протославяните да са записвали нещо с гръцки букви. Напротив, прабългарите още
от началото на своята държава записват важни държавни дела и договори с гръцки
букви, използвайки грацкия език и даже своя език.
4) “Много”
5) “Църква”
6) “Очакване”
7) “Къде”
8) В смисъл
“търси учението”
9) В някои
преписи са изредени всички букви, но това вероятно е характерно за по-късните
преписи.
10) Надписът над
главата на Иисус Христос е главният аргумент, който се привежда от
“триезичниците” срещу свещеното достойнство на славянската азбука.
11) Известието, че
Адам е говорил на сирийски е взето от неизвестен и вероятно пакрифен извор.
12) Тази част от
трактата е несъмнено повлияна от Словото срещу Юлиан Отстъпник от Григорий
Богослов.
13) Паламид е герой
от гръцката митология, участвал в Троянската война, прославян като учен и поет,
комуто се приписва изнамирането на мерките, теглилките и повечето букви от
гръцката азбука.
14) Кадъм Милесий,
т.е Кадъм Милетски (XVI в. пр. н. според легендите),
финикиец, основател на гр. Тива, който се смятал за съставител на гръцката
азбука.
15) Симонид (556 –
469 г. пр. н.е.), старогръцки поет, обогатил гръцката азбука като въвел двойните
съгласни z и
w.
16) Епихарий, т.е
Епихарм (ок. 525 – ок. 450 пр. н. е.) – старогръцки поет, баща на комедията,
родом от Сиракуза. Вероятно е наречен “тълкувател” поради това, че част от
драматичните му творби са възпроизвеждали митични сюжети.
17) Дионисий
Граматик или Дионисий Тракийски – грък от Александрия, ученик на Аристарх и
автор на най-старата гръцка граматика (Граматическо изкуство –
II пр. н.е.)
18) Това е т.н.
превод Септуагинта, направен на остров Фарос по времето на Птолемей
II Филаделф.
19) От контекста
става ясно, че това сведение се отнася до превода на Свещеното писание, а не до
поправки и промени в буквените знаци, както обикновено е тълкувано.
20) Акила е
еврейски книжовник (II век), превел каноничните
старозаветни книги от еврейски на гръцки език. Симах (II
– III век) също е преводач на Стария завет на гръцки
език.
21) Тази фраза,
която преобладаващия брой учени считат за принадлежаща на първоначалната
редакция, се е запазила само в 3 преписа и е допълнително доказателство за
ранния произход на
творбата.
22) Император
Михаил (842-867 г.)
23) Растица
(Ростислав) – великоморавски княз (846-870)
24) Коцел (860/861
– 874г.) – княз на Блатнешкото княжество в Панония
25) Ако се изчисли
по византийското летоброене, годината отговаря на 855г., но това противоречи на
други исторически данни. По-вероятна е хипотезата, че Черноризец Храбър използва
т.н
моравско-панонско летоброене (теза на Ив. Добрев, виж Добрев Ив. За
александрийското и
моравско-панонското летоброене и за някои дати в старата славянска писменост.
Годишник на СУ,
Фак. слав. Фил., 69, 2, 1976, 138-142), при което се получава 862 (изважда се
5001) или към
александийското летоброене (теза на К. Куев), при което се получава 863.