ВЪРХУ ПРАБЪЛГАРСКАТА РЕЛИГИЯ

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

Съществуват много исторически документи - старобългарски, византийски, арабски и др., които позволяват да се обрисува доста точно картината на прабългарската религия, вида на прабългарските богове и техните названия. В нито един от тях не се казва, че прабългарите вярват в други богове, освен в Слънцето, Месеца и другите небесни светила. Безспорно, най-ценни и подробни са записките на византийският пленник в двора на Омуртаг, християнина Кинамон, който е описал подробно своите религиозни спорове с българския владетел: “...А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъквате Слънцето и Месеца и ме карате да се възхищавам от великолепието им, то знайте, че аз им се дивя и ги смятам за творения – слуги, подвластни не само на Бога, но и на нас, хората...”. Същата мисъл на византиеца-християнин е изразена по-нататък и по втори начин: “...Ако вие хвалите Слънцето и Месеца (като ваши богове), аз се чудя на тяхното действително значение. Защото те са всъщност създания и слуги не само на Бог (християнския бог), но и на нас, хората...”. Така казвал Кинамон, на което Омуртаг отвръщал: ”...Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство за това е, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска земя...” (Cf. 1931, p. 256-259). От този текст става недвусмислено ясно, че поне за мнозинството прабългари, включително и за управляващия род Дуло, главните богове са Слънцето, Месеца и другите небесни тела.

Византийските хронисти Теофан и Скилица, византийският архиепископ на цяла България Теофилакт Охридски, както и средновековният български учен Йоан Екзарх пишат, че в дохристиянски времена българите са почитали Слънцето, Месеца и другите звезди и са имали религия подобна на тази на иранските скити.

Ето какво казва конкретно Теофилакт Охридски по тази тема: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертва (на) кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец. И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. В този документ, висшият византийски сановник нарича древните българи скити, т.е., северо-иранци (“скитско невежество”) и изброява техните главни богове: Слънцето, Месечината и другите звезди.

Основните предхристиянски богове на българите са посочени и в някои версии на старобългарския (X-ти век) апокриф "Ходене на Богородица по мъките" - превод на гръцката (VI-ти век) книга "Откровения на пресветата Богородица". Апокрифът намира много широко разпространение в славянските страни посредством старобългарската книжнина и култура и се чете до късното Средновековие. Още заглавието показва свободния авторов превод на оригинала, в който старобългарският преводач е вмъкнал свои мисли и представи, описващи остатъците от езически вярвания сред смесеното население на българската държава в първите години след покръстването. Такъв е изразът "И Богородица видя в ада мъчещите се. Там имаше множество мъже и жени, и имаше много вопли. Богородица попита архистратига: “Кои са тези?” Той отговори: “Тези не вярваха в името на отца и сина и светия дух и забравиха бога. Те не вярваха, че бог е сътворил живота, [всичко това те богове нарекоха — слънце, месец, земя и вода, звери и чади, след това направените от хората от камък Троян, Хърс, Велес, Перун превърнаха в богове; вярваха в зли бесове и досега са обхванати от зъл мрак. Заради това така се мъчат тук]. (Предаденото в тлъст шрифт липсва в гръцкия текст. Не се среща и в по-късните редакции на апокрифа. Тъй като се касае за старата предхристиянска митология, трябва да се предполага, че са добавени от старобългарския преводач.) [Донка Петканова.  Стара българска литература. Апокрифи. НОВОЗАВЕТНИ АПОКРИФИ. Пътувания в задгробния мир. ХОДЕНЕ НА БОГОРОДИЦА ПО МЪКИТЕ - http://www.promacedonia.org/bg_ap/dp_36.html]. В подчертания израз са посочени и подредени по важност основните предхристиянски богове на прабългарите - Слънцето и Месеца, земята и водата, звери и чади. В друг вариант на апокрифа се казва: "Строго се наказват йереите, лошо изпълняващи своя дълг, а също така и езичниците, покланящи се на своите божества Троян, Хорс, Велес и Перун". В този израз Перун и Велес се смятат за праславянски богове, Хорс е източноиранското название на Слънцето, а Троян е неизвестен бог, вероятно Триглав. Заради неканоничните си мисли и представи още в XI-ти век апокрифът е включен в "списъка на отречените книги".

Ценни сведения за езическите богове на българите черпим от малко известната история на монаха Спиридон, където се привеждат думите на Борис-Михаил по повод ослепяването на първородния му син [Исторiя во кратце о болгарскомъ народе славенскомъ. Сочинися и списася въ лето 1792 Спиридономъ Iеросхимонахомъ. Стъкми за издание В. Н. Златарски. Издава Св. Синодъ на Българската Църква. София. Печатница на Ив. Г. Говедаровъ и Сiе. 1900., с. 34]: “После того тоя Борис (в текста погрешно Трiвелiй - Тервел) позна Господа и крестися, и стана христiянинъ онъ первый от болгарскихъ кралеве со всем своим народомъ. По това направи монастиръ близ Охрида и пострижеся в iноческiй чинъ, а на кралевство постави старого сына своего, именем Тербеланъ (всъщност Владимир). И онъ беше юнак на войску, обаче по някое время развратися и возвратися паки на iдолопоклонство. И тогда Трiвелiй паки узе кралевство и сына своего уфати, та му извади очи, пак му рече: “како си загубил душевныx очи твои, та невидишъ светлост вяры Христовы, тако не си достоенъ да гледашъ телеснима очима солнце и мясецъ”. Борис оправдава и обоснова ослепяването на сина си с това, че щом в него липсват духовните очи с които да гледа сиянието на Христос, по същия начин той не е достоен (!!!) да гледа с телесните си очи и Слънцето и Месеца, т.е., старите езически богове. Тук очевидно Борис противопоставя вярата в новия бог Исус Христос на вярата в старите богове, Слънцето и Месеца. С тези думи Борис явно посочва кои са били главните предхристиянски богове на българите - Слънцето и Месеца.

Фиг. 1. Раннобългарски владетелски инсигнии. Горе - портрет на цар Симеон (горе, художник Димитър Гюдженов,  1927 г.). В дясно: печат на цар Симеон  с огърлица от слънца и месечинки.

Този извод се подкрепя и от най-новите археологически находки в Плиска, направени в периода 2000-2006 г. Съгласно н.с. Янко Димитров - НАИМ-БАН-Шумен, в Плиска са намерени оловни печати с изображение на раннобългарски владетел от езическата епоха, с корона на главата и огърлица на гърдите. Макар и трудно, но знаците и символите върху короната и огърлицата могат да се определят - трилистници на короната и слънца и месечинки по огърлицата (Фиг. 1). Очевидно това са върховни религиозни и в същото време владетелски символи при прабългарите, тъй като се знае, че властта на техния владетел се дава от бог. Върху друг оловен печат на кан Тервел, от двете страни на лика му са поставени шестлъчни звезди.

Така описаната раннобългарска религиозна и владетелска символика се родее или е идентична със знаците за власт при месопотамските и ирански народи. При някои шумерски печати, ликът на владетеля е придружен от две шестлъчеви звезди, символ на върховна власт дадена от небето. След шумерите същият знак - звездата - се среща и в асиро-вавилонски и древноперсийски материали, но при тях се среща само по една звезда [Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, с.189]. У древните шумери знакът "звезда с шест лъча" е символ на небето "ан" (на езика на шумерите "ан" = небе). Знаци от планетарен характер са били изобразявани и при асирийските релефи (Живко Аладжов, "Паметници на прабългарското езичество"). Например, Ашурназирпал II (883 - 859 пр. Хр.) е изобразен с огърлица, съставена от знаците на Слънце и Месечина; същите знаци стоят и върху стелата от двете страни на главата му. Тези два знака са олицетворение на владетелска принадлежност.

Ценни сведения относно религията на древните българи се съдържат в средновековните хроники, писани на арабски език. В своята Космография [5,6], Захария ал-Газвини (Zakarija al-Qazwini) отделя специална глава за земята на „бурджаните” (дунавските българи), най-вероятно от времето на Омуртаг, когато чрез кораби по Дунава са били прехвърлени войски срещу въстаналите панонски прославяни. В тази глава се казва следното:  

ПРЕВОД: Буржан е обширна земя на север. Денят там продължава четири часа, а нощта – тридесет часа и обратно. Жителите вярват във вярата на магите (magician) и езичниците (pagan). Те са във война срещу славяните и са почти подобни на франките (западноевропейците). Те са също много умели в занаятите и корабоплаването.

Това сведение е писано във времето, когато се прави ясно разграничение между българи и протославяни. За българите (прабългарите) се казва, че са "почти подобни на франките", т.е. антропологичния вид на българите и франките е почти еднакъв. Основната религия на дунавските "бурджани" е посочена като "вяра на магите", с който термин в тази епоха е обозначавана старата религия на партяните и другите източноиранци - поклонници на Слънцето, Месеца и другите важни небесни светила. С партянската дума "маг" са наричани жреците на тази религия. Думата "маг" днес е преминала в много езици и служи като основа за образуване на думите "магия", "магьосник". Посочва се, че сред "бурджаните" има и езичници. Това са вероятно местните протославяни, чийто вярвания в очите на Ал-Газниви очевидно нямат този статут на официална религия, какъвто има "вярата на магите", една от основните религии на Стария свят.

В друг подобен документ на арабски език се дава названието на главния бог на ранните българи, наред с това при другите важни народи от древността. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише следното. “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonai) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа  (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”. [M. Tahir, Le livre de la creation de el-Balhi. Paris, 1899, v. IV, p. 56].

Явно, арабският учен от източно-ирански произход е бил безукорен в научната си обективност. Посочените български названия Едфу и Фа са исторически достоверни и проверими. С доказаната си регионалност тези названия дават възможност за локализация на земята, където арабския учен е “чул” и “питал” ранните българи.

Древните иранци като правило са почитали Слънцето като техен главен бог. Съгласно арабския хронист Массуди (Massudi), в източен Иран е съществувал огромен храм на Слънцето, класифициран като един от седемте най-големи храма в света. В иранския свят са съществували няколко регионални названия на този бог, едно от които съвпада с посоченото от Ал-Балхи древнобългарско название. Първото такова название на Слънцето е на персийски Mithr, aавестийски Mitra, хотаносакски mitra, тохарски (б) mittar, mittarwe – Слънце, слънчев /DA-DT-b/. Друго групово название на Слънцето е авестийски hwar, ховарски yor, калаши  suri, нуристански su, хинди-урду suraj, осетински kxour, язгулемски khovor, сариколи и шугнански kher – Слънце. Съществува и трети начин за назоваване на Слънцето: средноперсийски Ormuzd, Hormuzd, ишкашимски ormozd, remuz, на езика зенак ormozd. Тези три семантични основи са твърде различни от посоченото Едфу. Съществува обаче още един, четвърти начин, с който иранците от района на планината Белур (дн. Памир) са наричали Слънцето: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab - Слънце /VS-ETD/. Точно това название практически съвпада с посоченото от Ел-Балхи като древнобългарско название, Едфу. В своя зенит, Слънцето е било наричано в този район с имената Адху и Едх. Съществувал е и епитетът  “еддх” – горящ, искрящ (П. Добрев).

Но не е само това. Близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – идол, кумир, включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Тази дума със същото значение съвпада с посоченото от Ел-Балхи  название на религиозните идоли - кумири при древните българи. Тези сведения посочват, че коренът на религията на древните българи се намират в района на Белур и Хиндокуш. Този извод не е случаен, защото всички данни сочат, че древните българи са живели в този район преди да мигрират към северното Прикавказие. 

Има и веществени доказателства, че известният ирански пантеон от богове-небесни светила (Слънцето и Месеца заедно с петте видими с просто око планети) играе главна роля в религията на прабългарите. Това е бронзовата розета от Плиска, посветена на седемте небесни светила - планети и отбелязана на гърба с типично прабългарския символ IYI (фиг. 3). Главният знак Y сочи лъча и надписа, отговарящ на Слънцето, главния бог на прабългарите. Близо до река Българска Морава са намерени две каменни плочи с рисунки на Слънцето и Месеца, до които стои същият прабългарски символ IYI. В ранно-християнските катакомби в с. Мурфатлар, Северна Добруджа са разчетени три прабългарски рунически надписа, два от които са посветени на Слънцето и Юпитер - Анишър (Янкул), а в третия се среща думата ЕФЕ, което е обръщение към прабългарския бог Едфу - Слънцето (P. Dobrev. Universum Protobulgaricum. New York, 1996).  

Фиг. 3а. Бронзова розета от Плиска. На лицевата страна (1) по отделните лъчи са нанесени рунни знаци, отговарящи на всяка една планета, чийто прочит е даден в (3) (Названия на прабългарските богове-планети). Най-отгоре, в царствено положение е разположен лъчът, чийто рунен надпис (СОН - слънце) отговаря на Слънцето. На опаката страна (2) е нанесен символът на прабългарския бог, IYI. Вилката на Y подпира и сочи лъча и руните на Слънцето, в същата посока сочи и дръжката на розетата върху лицевата страна (1). 

Фиг. 3б. Бронзова розета с рунически надписи от Големия басейн в дворцовия център - Плиска.

При много древни индоевропейски народи главен бог е бил Слънцето. В тяхното художествено творчество Слънцето е изобразявано като елен или конник. Такива са например източноиранските народи (скити, саки, сармати, хиони), които изобразяват Слънцето - Сиявуш, Хорс като конник. Мадарският конник може да се разглежда и като обожествен символ на прабългарски владетел, най-вероятно Тервел. Еленът като символ на Слънцето е тяхно свещено животно и тотем. Друг такъв техен символ е орелът - пратеник на Слънцето, а змията е древен хтоничен знак и символ на отвъдното. Според тях орелът, символ на небесните сили и змията - изразител на подземното царство са в непрекъсната борба. Такъв сюжет е изобразен с намерения в гроба на Аспарух (Еспор) излитащ сребърен орел, чийто крака са завързани от змия. За прабългарите еленът и сърната, символ на техния слънчев бог са свещени животни и те са най-често изобразяваните от тях животни. Традицията да се изобразяват много често сърни и елени е запазена при българите чак до късното Средновековие.

Прабългарските богове - небесни светила са упражнили огромно влияние върху народните вярвания на по-късните българи. До края на XIX-ти век, когато народните вярвания са съхранени в чист вид, Слънцето и Месеца са заемали централно място в народните песни, космогонични представи и митологията на българина. Примерите за това са изключително много и един от друг по-убедителни. Нека приведем само една великденска народна песен от Североизточна България, чиято тържествена мелодия се пее в ритъм на ръченицата, най-характерния за българския фолклор стил (виж текста в рамката вляво). С ненадмината поезия Слънцето се представя като първостепенна природна сила, която на най-тържествения ден в годината (Великден, всъщност денят на възкръсване на природата) дарява здраве, но и в същото време ревниво пази своята власт над хората.

При древните семити, включително и при евреите, денонощието е започвало с изгряването на първата звезда - Вечерницата (Венера). Това правило е наследено при народите, изповядващи ислям, включително и при османските турци. При днешните европейски народи денонощието трае 24 часа и започва в полунощ. При древните българи денонощието също е траело 24 часа но е започвало с изгрева на Слънцето и това правило е запазено и по времето на Второто българско царство (Андреев Й. История на Второто българско царство. Курс лекции. Велико Търново. 1999. с. 175).  С това българите са подчертавали възторженото си отношение към Слънцето като главно светило и бивш техен бог. Денят е продължавал от днешния 6-ти час до днешния 18-ти час (т.е., от час 1 до час 12) като е бил разделен на 4 части по 3 часа всяка. Нощта обаче е била разделена на три части: 18-21 часа наречена "ранна доба"; 21 - 24 часа - "късна доба" и от 0 - 6 часа - "зло време".

От казаното може да се заключи, че прабългарите са били по същество сабеисти – изповядващи звездопоклонничество (сабеизъм). Сабеизмът (по кит. bàixīngjiào) е обоготворение на небесните светила - планетите и някои неподвижни звезди [Энциклопедический словарь Ф.А. Брокгауза и И.А. Ефрона]. В древността сабеизмът е разпространен в Месопотамия (Вавилон, Асирия, Халдея), където храмовете едновременно са служили и като обсерватории, в предна Азия, Индия, Мала Азия и отчасти Арабския полуостров. Най-ранното население на Средна Азия и на района северно от Кавказ и Черно море - скитите и сарматите, също са били сабеисти. По-късно тази религия пуска корени в древна Гърция и Рим. Съгласно тази религия, на планетите се приписва влияние върху всичко земно, върху природата и хората. Правенето на хороскопи по астрологически правила, на магии и предсказания има своето начало в сабеизма. Названието сабеизъм идва от названието на южноарабското племе сабеи (сапеи, sabaei – Х в. пр. Хр. - ІV в. сл. Хр.), за които е документирано, че са се придържали към тази религия.

В предхристиянското време на Първото българско царство, аспаруховите иранобългари са наричали своите владетели "канасувиги", а жреците - "колобри". Според Т. Симоката, сродните на прабългарите северни съседи, аварите-ефталити са използвали подобни названия – "канизауци" за своите владетели и "бо-колобър"  (Bookolabrax) за своите жреци. В чувашки се е съхранила думата kalember, kělěpuse – жрец, показваща пряк паралел с прабългарското "колобър". Най-вероятно "канасувиги" означава "владетел (канас) божествен (уви - ги)"(Смисъл и етимология на владетелските титли KANAΣYBIΓI и canizauci) Забележете, че според тази титулатура "бог" на прабългарски език е "уви", при някои надписи "ефе", родствено на "едфу". В много надписи на гръцки титлата "канасувиги" се последва от фразата "от бога поставен владетел", което е гръцки превод на самата титла, както предполага доц. Цветелин Степанов.

П. Добрев търси етимологията на "колобър" в памирското къал – клетва. Според мене, названието колобър, калубар най-вероятно означава “вълшебник, магьосник”. Тази семантика може да се изведе от основата КАЛ на осетинския глагол КАЕЛАЕН (правя магия - инфинитив), прабългарския суфикс “-ба” за образуване на отглаголни съществителни и деятелния суфикс "-ар". Сравни със "сватувам, сватба и сватбар", "жъна, жътва и жътвар". Теофилакт Симоката обяснява аварската дума Bookolabrax с гръцките думи Magox - магьосник и iereux - свещеник, а Фотий [Theophyl. Sim. Ed de Boor, 53, 14-19] направо нарича bookolobra tou magou, т.е,  бо-колобър - магьосникът!! При скитите kalana – магьосник, жрец. Това подкрепя нашето обяснение колобър = магьосник, вълшебник. При сродните на прабългарите партяни, названието на свещенослужителите е "маг" - магия, магьосник. Същата дума преминава в гръцки Magox - магьосник, вълшебник. В старобългарския език думата MÀÃÚ също е означавала "вълшебник, магьосник, маг". С други думи, "вярата на магите" и сродната й религия на прабългарите са имала жреци, чието название означава едно и също - "вълшебници, магьосници".

 В руския език присъства странната неславянска дума "колдун" - човек, извършващ тайнствени действия за да повлияе на природните сили или да оздрави човек [Ожегов, С. И. Словарь русского языка. Изд. Русский язык. москва, 1988]. Според Фасмер [Этимологический словарь. С. 288], етимологията на "колдун" (магьосник, вълшебник) не е ясна. Колдун може да има прабългарски (скито-сарматски) произход и да има обща основа с прабългарското колобър - жрец, аварското бо-колобър (жрец) и скитското kalana – магьосник и осетинското калаен - да направя магия. Най-вероятно колдун, колобър, бо-колобър, kalana и калаен имат обща скито-сарматска основа със значение "правя магия, вълшебствам". От тук колдун може да се разчлени на кол (магия) + дун (който прави), т.е, колдун = "извършител на магии".  Втората част, дун - "правя", идва от протоиндоевропейската основа *dhe- "правя, работя, поставям", сравни англ. do, староангл. don от древнозападногерманско *don (O.S. duan, O.Fris. dua, Du. doen, O.H.G. tuon, Ger. tun) - "правя, действам, извършвам, поставям".

    Езикът на прабългарите е упражнил силно влияние върху старобългарския език и от там върху по-младите славянски езици. Думата колебая не е славянска, но се използва в почти всички славянски езици: руски колебать, укр. колiбати, ст.-слав. колябати, болг. колебая, сербохорв. колебати, чеш. kolebati, полски, в.-луж kolebac, н.-луж. kolebas. Освен тази обща дума, във всеки славянски език има по няколко собствени думи с подобно значение. Например в руски това са качать, шатать, колыхать; в български люлея, клатя, в чешки houpat, kolisat, kmitat, rozechvivat и т.н. От глагола колебать в руския език е образувана думата колыбел – люлка, която чисто фонетично има пълно припокриване с колобър. Според Фасмер [Этимологический словарь Фасмера. С. 228] произходът на общата за славянските езици дума колебая е неясен. Пред вид на гореказаното и на пълното припокриване на колыбел с колубар, колобър може да се предположи, че колебая и колыбел имат връзка с прабългарското колобър.

От своя страна, думата “бо” в аварското название бо-колобър може да е форма на горепосочената раннобългарска дума “фа” – идол, кумир. Но "бо" все пак е аварска дума. Имало ли е в езика на дунавските българи подобна дума. Вероятно да и това би могло да е прабългарската дума ВОИН. Най-големият син на кан Омуртаг се е казвал Енравота, но е записван и като Воин и като Боян. Името Боян е типично раннобългарско и аварско, например - бат Баян и Баян - първият владетел на аварската държанва. Средният син на Симеон също е носел езическото име Боян и християнското Вениамин. Известно е, че той е отхвърлил християнското си име и се държал като магьосник, обличал се в разни дрехи и кожи с което се преправял на различни видове животни. Вероятно той е възприел функцията на колобър. В документите е останал с прозвището Боян-Магесника, т.е. Боян-Колобъра. В старобългарския език, като наследство от прабългарите е останал суфиксът “-ин”, например: боляр – болярин, стопан – стопанин, българ- българин, крамар – крамарин и т.н. Като отстраним окончанието “-ин” от думата ВОИН, получаваме “ВО”, която може да е прабългарски вариант на аварското "бо". Нестабилността на началното Б е характерна и за други прабългарски думи, например: БОУТАУЛ (ВОУТАУЛ) - име върху съд № 21 от прабългарското съкровище от Наги сент Миклош. Следователно, имаме основание да счятаме, че "боян -магьосник, колобър" е фонетична разновидност на "воин", а послената дума произлиза от българо-аварското "во или бо" със значение "кумир или колобър".

Извесна представа за прабългарските езически храмове можем да добием от семантиката на старобългарската книжовна дума ÊQMÈÐHÈÖÀ (КУМИРНИЦА)- езически храм, капище. Други подобни думи са ÊQMÈÐÜHÈÈ ÑËQÆÈÒÅËÜ (СЛУЖИТЕЛ В КУМИРНЯТА) и ÊQMÈÐÎÑËQÆÈÒÅËÜ (КУМИРОСЛУЖИТЕЛ). Тук очевидно става дума за названия не за протославянски, а за прабългарски езически храмове, тъй като основата на тези названия, думата ÊQMÈÐÜ (КУМИР) е прабългарска и означава прабългарски езически идол. Очевидно, прабългарите освен езически идоли (кумири) са имали и езически храмове, които старобългарските писатели са нарекли КУМИРНИЦА, КУМИРНЯ. Известно е даже и прабългарското название на техния езически храм - КАПИЧ, славянизирано на КАПИЩЕ. Ясно е, че най-важната част, основата на прабългарските храмове са съставлявали идолите - кумири, както показва и тяхното славянизирано название - кумирница, кумирня, т.е обособено място - сграда или площад, съдържащ множество кумири.

До същата представа ще стигнем и ако използваме оригиналното прабългарско название на прабългарския храм - ÊAÏÈ× (КАПИЧ). По общо мнение, това название идва от друга една прабългарска дума, ÊAÏÚ (КАП), също съхранена чрез старобългарския език и книжнина и означаваща: 1) лице, образ, икона и 2) обем, съд, вместилище []. Предполага се, че в храма (КАПИЧ) е имало множество идоли с лица, образи под формата на икони или скулптури, всяка една от които се нарича КАП.

 Ако прабългарските кумири са били каменни фигури, те са можели да стоят и на открито, но такива досега не са намерени. По-вероятно е кумирите да са били от малотраен материал, примерно дърво и да са помещавани в специално обособена сграда - кумирница, кумирня, капич. На територията на съвременна България са открити девет предхристиянски храма на прабългарите, които имат строеж максимално близък до този на зороастрийските храмове. Вероятно за тях се отнасят горните славянизирани названия - кумирница, капище. Това разбира се не означава, че сред прабългарите е имало многобройно ядро от зороастрийци. Защото по-голямата част от зароастрийските традиции и религиозна практика имат по-древен източно-ирански характер от самия зороастизъм и прабългарите биха могли да ползват такава традиция и без да са зороастрийци.

В пълен контраст на тези данни за прабългарите, ранните тюрки не са имали изградени храмове и материални идоли, а са могли да ползват всяка една точка от безбрежната степ за да се молят на своите многобройни богове, Умаа - богинята майка на Земята, Тенгри - бога на небето, Хормузда и др. Следователно, не само като религиозна практика и инструментариум, но и като система от религиозни фигури и терминология, прабългарската и тюркската религии са твърде различни.

77777777777777777777