Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

ВЪРХУ ЗНАЧЕНИЕТО НА ВЛАДЕТЕЛСКИТЕ ТИТЛИ KANAΣYBIΓI И CANISAUCI ПРИ

 

ПРАБЪЛГАРИ И АВАРИ

 

Иван Танев Иванов

       Иван Иванов. Върху значението на владетелските титли KANAΣYBIΓI и CANISAUCI при прабългари и авари. В: (Ред. Васил Гюзелев и др.). Оттука започва България. Материали от Втората национална конференция по история, археология и културен туризъм „Пътуване към България“ – Шумен, 14–16.05.2010 година. Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2011, с. 212-223

 

       Досега не е намерена задоволителна семантика на раннобългарската владетелска титла KANAΣYBIΓI. Целта на настоящата статия е на основата на нов методически подход, да се предложи възможно решение на проблема. Методиката на изследването се състои в сравнителен анализ на историческото развитие на домашната титулатура при прабългари и сродните им авари.

Аварите (вархони, ермихиони, преимуществено хионити, ефталити) са етнически родствени на прабългарите[1]. Според по-нови данни[2] истинското самоназвание на аварите е угргури, което съдържа думата -гури (род, племе, народ) срещащо се и при названията на някои прабългарски племена. Двата съседни народа имат сходно облекло, оръжие и погребални обичаи. Домашните титли KANAΣYBIΓI при българи и canizauci при авари са почти омофонни и вероятно семантично сходни. Близостта на двата народа се подчертава и от общността на други техни титли и религиозни понятия: кавкан (при аварите capcanus), колобър (бо-колобър), жупан, таркан. Горните обстоятелства обосновават възможността за сравнителен анализ на многобройните домашни владетелски титли при прабългари и авари, което е и целта на настоящата статия.

            В българската историческа наука е отделено недостатъчно внимание върху еволюцията на домашната владетелска титла при ранните българи. В латинските източници ранните български владетели са титуловани Princes, dux, но най-често Caganus с каквато титла са назовавани и хазарските и аварски владетели[3]. В най-ранните византийски източници на българските владетели се дават титлите Αρχιγός, hγέμονος (титла на васал), в редки случаи arcwn (предводител, племенен вожд, велможа). Срещат се и индивидуални титли - патриций и кюриос (господин, господар) на Кубрат; кюрис, кесар и доминос на Тервел, давани за лични заслуги към Византия, които нямат отношение към домашната българска титулатурна традиция[4]. В ранните домашни надписи на гръцки език българските владетели се титуловат arcwn (архонт) и това трябва да е била първата домашна титла на българския владетел. Например в надписа около Мадарския конник, Тервел (700 - 721), Кормесий (721 - 738) и Крум (803-814) са титуловани с титлата архонт[5]. В надписа върху гранитната колона в Томбул джамия в Шумен, оставен от Персиан (836 - 852), се казва: „баща ми Омуртаг архонтът” и „архонтът Маламир, който управляваше заедно с капхан Исбул”[6]. При аварите има подобна домашна владетелска титла - XAГАН (chaganus, caganus, cagan, хаганъ, каганъ), която е широко засвителствана.

Важна промяна в домашната титулатура на българския владетел е отразена в т. н. Хамбарлийски надпис № 2, изсечен върху лявата страна на антична надгробна ара, открита в близост до с. Маломирово (Хамбарлий), Пловдивско[7] (Обр. 1). Надписът е добре запазен и в него ясно се чете[8]:

 

 

Обр. 1. Летописен надпис на Крум с титлата АРХОN YBHNГН върху антична ара от с. Маломирово (Хамбарлий), Хасковско.

 

 

Fig. 1. Chronicle inscription of the Proto-Bulgarian ruler Krum on an antique ara from the village of Malomirovo (Hambarliy), the Haskovo district, with the title АРХОN YBHNГН.

 

 

„Крум, архон увиги излезе с войската си срещу Адрианопол и брат му не го забрави, но излезе и той. И бог му (т. е. на Крум) даде да опустоши следните места и крепости: Сердика, Дебелт, Констанция, Версиникия, Адрианопол. Тези мощни крепости той превзе. А на останалите крепости бог даде страх и те (гърците) ги напуснаха и избягаха в долната земя (т. е. дн. Източна - Турска Тракия). Той (Крум) не забрави тази земя (Източна Тракия), откъдето беше излязъл с цялата си войска и беше изгорил нашите земи сам старикът император, плешивият, и завзел беше всичко и беше забравил клетвите. И излезе срещу него архонтът Крум, за да воюва . . . . . . . . . . . и отиде, за да . . . опустоших . . .”

 

В този надпис за пръв път титлата на българските владетели се разширява от arcwn на АРХОN YVHГН, което е израз на пораснало самочувствие във връзка с победоносните войни на Крум в края на неговото властване, довели до голямо разширение на държавата. Добавената дума YVHГН (увиги, по-точно увинги) (виж Обр. 1) е прабългарска, с неясно значение. Независимо, че в България тази титла е засвидетелствана само веднъж, при аварите подобна титла е многократно срещана. В много латиноезични източници от епохата на Карл Велики (768 - 814), към различните форми на аварската владетелска титла XAГАН (chaganus, caganus, cagan, хаганъ, каганъ) често е добавяна някоя от пояснителните думи iugurrus, iugurnus, iugurgus, vigerius, vigurnus[9],[10],[11]. Тези думи се приемат за различни варианти на една и съща дума (iugurrus, vigerius), предадена по различен начин. Окончанието "-rrus, -rius" във формата iugurrus, vigerius съвпада с обичайното латинско номинативно окончание за родителен падеж, ед. число "-rus, rum" (сравни Blacorum - на Влахия, Hungarorum - на Унгария, REX Bulgarorum - цар на България, Bulgarorum Cagano - каган на българите). Ако отстраним този латински суфикс, се получава остатъка iugu, vige, който очевидно играе роля на семантична основа на iugurrus, vigerius. Получената аварска семантична основа iugu, vige представлява пълен омофонен еквивалент на прабългарското YVHГН. От тук може да се предположи, че прабългарското АРХОN YVHГН не е случайна или несигурна форма (както обикновено се счита), а исторически засвидетелствана домашна владетелска титла, явяваща се морфологичен и семантичен еквивалент на широко засвидетелстваната аварска владетелска титла hagan iugu, vige (- rus). От горния анализ следва, че прабългарското YVHГН (за разлика от ΣYBIΓI), както и съответното му аварско iugu (vige) представляват самостоятелни, реално съществуващи семантични форми.

            Еволюцията на домашната прабългарска владетелска титла продължава и при владетелите след Крум - Омуртаг (814 – 831) и Маламер (831 - 836). Това сигурно отразява факта, че в този период българската държава още повече разширява територията си с присъединяването на нови земи в северозападно, югозападно и южно направление. Новата форма на титлата при Омортаг и Маламер се подчинява на две характерни особености: тя явно произхожда от тази при Крум и отново се приближава плътно до съответната титла, която е съществувала при аварските владетели. Още при Омуртаг[12] старата владетелска титла АРХОN YVHГН се българизира още повече, като названието за владетел АРХОN се заменя с KANAΣ, предполагаемо носещо същата семантика, а старата морфема YVHГН се запазва. Така се получава слято изписваната титла KANAΣYBIΓI - CANASVВHГY – KANAΣYBНΓН. Съответният аварски еквивалент на тази титла е известното сanisauci. Титлата „сanizauci princeps Avarum“ е спомената в „Annales regni Francorum“ като титла на представител на аварите в Аахен (811 г.)[13]. Счита се, че аварското canizauci представя българската титла KANAΣYBIΓI[14]. Както при българската титла, съществуват много сходни варианти за изписване и на аварската титла: сanzauci, сanisauci, cani zauci5,6,7.

 

 

 

 

Обр. 2. Възпоменателни надписи на загинали военачалници от времето на Омуртаг

Fig. 2. Commemorative inscriptions of perished military chiefs at the time of Omourtag.

 

 

            Титлата KANAΣYBIΓI (канасувиги, според някои автори канасубиги, канасювиги) е най-известната и най-често коментирана форма на домашната владетелска титла при ранните българи. Обикновено иследователите се опитват да намерят нейния смисъл като я разглеждат изолирано и на основата на предопределен етнически произход, абстрахирайки се от възможността тя да представлява етап от определена еволюция, протичаща както при прабългарите, така и при аварите. Тази титла е засвидетелствана в раннобългарските каменни надписи № 56 - 69 (номерацията е по В. Бешевлиев[15]), отнасящи се за българските владетели Омуртаг и Маламер, както и в златния медалион на Омуртаг[16], т.е. в интервала между 814-836 г. Многократно е коментиран фактът, че в повечето случаи, а понякога и съвсем самостоятелно, след домашната титла в надписите стои и гръцкият израз o ek Qeon arcwn (който е от бога архонт), което е форма на традиционната византийска владетелска формула o ek Qeon βασιλεύς, използвана от византийските императори до IX век. След покръстването, титлата o ek Qeon arcwn е официално призната от Византия и се среща във византийски документи за титуловане на българските владетели за разлика от прабългарския израз KANAΣYBIΓI, който се среща само в български[17] източници.

В един от случаите Омуртаг използва и разширения израз "от бога владетел в земята (т.е. страната), където се е родил" (надпис № 57). Също така в един единствен надпис (№ 14 по Бешевлиев), оставен от Персиан (836 – 852) и намерен в град Филипи, Северна Гърция, прабългарският израз в титлата е изоставен, но гръцкият е запазен и разширен: o ek Qeon arcwn  των πολλων Βουλγάρων - от бога владетел на многото българи. Тази нова еволюция на гръцката формула на титлата също се обяснява с нарасналата мощ и стабилност на българската държава. От друга страна, пълното заместване на KANAΣYBIΓI с o ek Qeon arcwn в някои прабългарски епиграфски паметници вероятно показва, че двата израза носят ако не пълна, то поне сходна семантика.

            Има много хипотези за смисъла на съставната титла KANAΣYBIΓI и начина на нейното разглобяване на съставни морфеми. Най-ранна може би е хипотезата на проф. Г. Баласчев[18], който още в 1909 г. приема, че YBIΓI (YBНΓН) е прилагателно със значение "славенъ, великъ" към съществителното KANAΣ, което е равностойно на аварското и хазарско Caganoz (при Симоката[19]) и gaνοz  (при Nicephor[20]), т.е „владетел”. Впоследствие този начин на разглобяване (KANAΣYBIΓI = KANAΣ + YBIΓI) е приет от Д. Съсълов, К. Гербов и др., които считат, че KANAΣ е самостоятелна морфема със значение "владетел", даже „княз”.

            От своя страна Рънсиман и В. Томашек допускат, че KANAΣ съдържа гръцко окончание и семантичната морфема KAN, произтичаща от раннотюркската титла от нисък ранг khan (хан/кан), която в периода VI - XII век означава вожд на племе и стои по-ниско от хакан (хан на хановете). Всъщност хипотезата, че KANAΣ е някаква форма на тюркското khan и може да се чете като "хан" е изказана за пръв път от Цв. Радославов[21] в 1929 г. Остатъчната фраза ύβιγή или ύβηγη се обяснява от Рънсиман и В. Томашек като производна на куманската дума öweghü - "издигнат, славен, велик". От тук тези автори предлагат KANAΣYBIΓI да се преведе като гърцизиран вариант на израза “велик кан/хан”. Посочената куманска дума обаче не е общотюркска. Освен това куманите са късно сформиран народ и се появяват на историческата сцена 3-4 века след създаването на българската държава. В рамките на тази хипотеза използването на домашната владетелска титла в говорима форма би създало затруднения предвид на частично гърцизирания й вид.

            За да се избегнат тези затруднения, без да се къса връзката на титлата с тюркското khan (хан/кан) е предложен друг вариант на разчленяване по формулата KANAΣYBIΓI = KANA + ΣYBIΓI. Съгласно съвместната идея[22] на K. H. Menges и O. Pritsak остатъкът ΣYBIΓI се превежда от тюркски като sü bäg-i, „господар на войската”, макар че за подобна титла при ранните тюрки е широко използвана друга форма - сю баши „главатар на войската”. Бешевлиев приема тази етимология като се аргументира с едно сведение, че покрай широко известното при ранните тюрки сю  баши при огузите (XI в.) се употребява и сю беки „господар на войската”[23]. Значителното разминаване между получения смисъл "владетел – господар на войската" на домашната титла и съдържанието на придружаващата византийска формула "владетел, който е от бога" Бешевлиев отстранява, като приема, че първобългарите (които той счита за тюрки) са възприели механично византийската титулатурна формула, но не и представата за божествения произход на владетелската власт. На друго място Бешевлиев ясно демонстрира, че ранните тюрки и средновековните монголи също са се придържали към представата за божествения произход на властта при техните владетели[24]. Допълнителен проблем за тази етимология представлява и остатъчната форма KANA (вместо KAN), която освен като част от владетелската титла се среща и като самостоятелна дума в още няколко по-нисши прабългарски титли: βαγατουρ κανα (надпис № 78), canna taban (сгрешена форма на canna tarkan), τòν κανα κολοβρον (надпис № 14), КАНА БОИЛА КОЛОБЪР, БАГАТУР КАНА ИРХИТУИН и може би „кана поладюнатос”[25]. По повод на този проблем В. Бешевлиев откровено пише, че: ”формата kana, вместо очакваната kan не е ясна и не може да се тълкува задоволително от гледище на тюркските езици"[26].

            Във връзка с домашната титла на владетеля интерес представлява думата Καμπαγάνος у Никифор, която при Теофан гласи Παγάνος. Някои автори[27] приемат, че това е лично име предадено с втората форма, а първата съдържа титлата „кам”, която е или тюркската титла „кан” или „кам” = шаман. Бешевлиев[28] се обявява против такова тълкуване, като се обосновава с факта, че двамата византийски хронисти никъде не споменават българските владетели с домашните им титли (виж по-горе), освен това според тюркския словоред титлата върви след името. Той привежда много аргументи, че Καμπαγάνος е изопачена форма на известната прабългарска титла „капкан” (капхан, кавхан, кавкан, копхан, καυχανος), при аварите capcanus, носена от втория по значение човек в държавата, който вероятно е съвладетел и главнокомандващ войската.

            Напоследък Цв. Степанов се изказа против идеята, че паралелната гръцка формула o ek Qeon arcwn е механично добавена фраза, изразяваща единствено подражание на византийската властова формула без да има семантична връзка с предхождащия я прабългарски израз[29]. Подобна позиция е застъпена по-рано и от Б. Симеонов[30]. Според тези автори прабългарският израз KANAΣYBIΓI също може да изразява по някакъв начин връзка между властта на владетеля и бога. Цв. Степанов се обосновава с религиозните представи на много народи, както езически така и християнски, и тяхната титулна практика, извеждаща властта на върховния владетел от волята на бога. Тази теза все пак не дава отговор на въпроса, какво конкретно се казва в израза KANAΣYBIΓI. За да отговори на този въпрос, Цв. Степанов разглобява титлата на KANA (= владетел) и ΣYBIΓI, като втората част разглобява на индо-европейските морфеми su и baga. Baga е бог, а  su - "блестящ", "светещ" изразява важни характеристики на всяко едно върховно божество-небесно светило. Така се получава значението KANAΣYBIΓI = "владетел - блестящ бог (светило)", което действително изразява връзката на владетелската власт с бога, но е твърде различно от буквалния смисъл на o ek Qeon arcwn

        Предложени са и други решения за смисъла на KANAΣYBIΓI: каназ = тюркска р/з форма на думата „канар” от канар текин (престолонаследник); KANAΣYBIΓI = кана (владетел) + su (син, от кушанското soy - син) + baga (индоарийско bhaga - бог), CANA SVВHГY = "звезден, небесен владетел"[31].

Действително, ако титлата KANAΣYBIΓI се разглежда откъснато от историческия процес на развитие на домашната раннобългарска титулатура, тя изглежда твърде неясна и допускаща много възможни решения. Ако обаче тя се представи като етап от последователните промени на раннобългарската владетелска титла, както е направено в настоящото изследване, може да се достигне до определен краен извод. Достоверността на извода се подкрепя от съществуването на подобни, в някои случаи идентични владетелски титли при етнически родствените на прабългарите авари. Резултатът от този паралелен анализ на промените в титулатурата при прабългари и авари е показан в следната таблица.

 

Таблица 1. Последователно оформили се домашни владетелски формули при ранните българи и авари.

 

Етап

Българска владетелска формула

Аварско съответствие

1

ΑΡΧΟΝ

HAGAN*

2

ΑΡΧΟΝ YVHГН

HAGAN   VIGE (IUGU)**

3

KANAΣ  YBIΓI

СANIS  AUCI

4

КНЯЗ

---

 

*) тук и по-долу са дадени само най-типичните варианти на изписване

**) латинският суфикс „-rus” не е представен

 

 Резултатът от горния анализ покрепя разделянето на KANAΣYBIΓI по формулата KANAΣ + YBIΓI, както и на аварската титла сanizauci = сaniz + auci. Исторически засвидетелстваните титли АРХОN YVHГН, KANAΣ YBIΓI, chaganus iugurrus и сaniz auci могат да се разглеждат като двусъставни изрази, всеки един съдържащ по две семантични единици, думи. Първата семантична единица е представена в четирите титли с различни думи (АРХОN, chaganus, KANAΣ и сaniz), които обаче имат едно и също значение - "владетел". Очевидно е, че в един по-късен етап и при авари и при българи началните, чужди по произход владетелски титли АРХОN и chaganus са изоставени и заменени с новата домашна титла KANAΣ – сaniz. Тази нова титла има еднакво значение – „владетел” и практически еднакво звучене при двата народа, което се обяснява с голямата близост в езиците и традициите им. Вероятността и при двата народа тази титла да е едновременно заимствана от трети народ (славяните) или еднакво модифицирана под влияние на трети чужд език (гръцки) е твърде малка, тъй като двата народа – авари и прабългари живеят в различни държави и при съвършенно различни условия. Ако влиянието на Византия върху българите е твърде силно, то по отношение на аварите е пренебрежимо слабо за да предизвика гърцизация на владетелската им титла от can в сaniz. От друга страна, възможността управляващите династии и в двете страни да възприемат нисшата славянска племенна титла „княз” като своя владетелска и то в момент на най-голямо величие на техните държави изглежда трудно доказуема.

Исторически обоснованият начин за етимологизиране на върховната домашна титла KANAΣ (caniz) = " АРХОN, chaganus" показва, че още 50 г. преди княз Борис- Михаил, владетелската титла на раннобългарските владетели Омуртаг и Маламер е била KANAΣ, а не "хан", "кан" или "кана", както често се твърди. Затова никак не е случайно, че такава титла се употребява и от внука на Омуртаг – Борис I (852-889). След християнизацията (865 г.) и смяната на официалния гръцки език със старобългарски (893 г.), владетелската титла на Борис I Михаил се изписва така: МИХАИЛЬ - ВЕЛИКИЙ КН¤ЗЬ  (КНЯЗЬ) БОЛГАРСКИЙ. Вероятно под влияние на домашната за България и Авария титла KANAΣ – caniz, в появилите се по времето на Омуртаг и Маламер първи славянски държавици – Моравия и Панония се използва титлата «княз». Тя по-късно се разпространява и в следващите Хърватско, Чешко, Краковско и Сръбско княжества. Подобно на Борис титлата "велик княз" се носи и от първите владетели на Киевска Русь, представляваща обединение от източнославянски княжества. В старобългарската и старославянска литература българските владетели са титулувани с „княз”, „архонт” и „каган”, но никога с „хан” или „кан”.

        Изказани са хипотезите, че Борис е заимствал титлата КúН¤ЗЬ (КЪНЯЗЬ) (в следващите векове КН¤ЗЬ (КНЯЗЬ)) от българските протославяни-езичници, които от своя страна са я заимствали от готите (IIV–ти век) и са я използвали като „племенен вожд”[32]. Допълнително се предполага, че след въпросното заимстване титлата претърпява значителни фонетични промени в протославянския език, ключова точка от която е хипотетичното превръщане на g от наставката ing в dz и на самата наставка ing в -¤ЗЬ (-ЯЗЬ). В действителност, досега не са представени преки доказателства за тези твърдения[33]. Освен това, съгласно настоящето изследване подобна титла, caniz, трябва да е имало и при аварите и то доста по-рано от управлението на Борис, което прави малко вероятно нейното заимстване от протославяните.

Действително, при готите е имало подобна титла kuni - племенен вожд, известна в старогерманската си форма cuning, kuning, при англосаксонците cyning[34], king. Основата на тази титла съвпада със старогерманската семантична морфема СAN ("знам, притежавам свещени знания, имам власт да върша нещо, знам как да правя нещо"), а тя от своя страна произлиза от праиндоевропейския глагол *g'nō – знам. От този глагол в различни индоевропейски езици са останали следните застъпници: *gno (старогръцки), gnoscere (латински), knān (тохарски А), can (арменски), jnati (санскрит), znati (авестийски), znati (старобългарски), know (съвр. английски), всички със значение „знам”. По-общо се счита, че тази семантична единица във формата *KENv е имала изключително древен, хиперборейски произход[35] и широко разпространение в древните езици: протокартвелски *GEN-/GN- “знам”, тюрк. *КÖN(e)- съгласявам се, вярвам”, африкански банту *-GÀN – “мисля”, протодравидски *KAṆ - “око”, америндски *ḲAN – виждам, протоескимоски *QINǝʁ - виждам. Горните обстоятелства обосновават възможността титлата KANAΣ caniz, по-късно „княз” да има ендогенен[36] произход за прабългарите и аварите в противовес на хипотезата за нейното непряко заимстване от готите с помощта на протославяните.

               Вторите части на домашните титли - YBIΓI, YBНΓН, VВHГY при българите и iugu, vige, auci при аварите (представени без придружаващите ги латински суфикси), могат да се разглеждат като варианти на собствени за езиците на българи и авари думи, поясняващи основната титла KANAΣ - caniz. За да потърсим път към морфологията и семантиката на тези пояснителни думи, трябва вече да изберем кръга от езици, на чийто правила тези думи се подчиняват. За целта е избрана източната част от индоевропейското езиково семейство.

               Първото предположение е, че полугласният палатален звук W (произнасящ се като V или U, или нещо средно между тях) е присъщ на фонетиката на прабългарския и аварския език. На основата на това предположение, аварската дума iugu може да се представи и като ivigu (U-V вариант на началната сричка, сравни формата vige) което е почти същото както българското YBIΓI, YBНΓН, VВHГY. По същото правило auci може да е фонетичен вариант на avci, avici, което е също близко до YBIΓI. В заключение, вземайки предвид съществуването на полугласно W, всички посочени думи YBIΓI, YBНΓН, VВHГY, iugu, vige и auci могат да се разглеждат като близки фонетични варианти на една и съща дума, чийто първообраз би могъл да се представи най-добре с прабългарското YBIΓI.

               Полугласният звук W е характерен за праиндоевропейския език и е наследен в много езици от това езиково семейство. В тази връзка понякога старогръцката буква υ е предавала звука V, в други случаи U, а с латинското V са изписвани звуците V и U. От този звук в днешните германски езици са останали дублекси от вида water (англ.) – vasser (немски) = вода. За съществуването на прабългарски думи с начална полугласна, която се палатизира до „U-V” сравни: 1) Уокил - Вокил, название на прабългарски род; 2) Уногундур (византийски източници) - onogunduri (латински източници) - vnundur - В-Н-Н-Т-Р (в арабски и еврейски източници) – Внъндор - Вх’ндур - Оногхонтор-булгар (арменски източници) - Uangar - Vangar (дарителско писмо на Луис Немски до манастира Мелк) - название на основното прабългарско племе в държавата на Кубрат и Аспарух; 3) багатур - уагартур – две форми на прабългарска титла. За съществуването на подобен начален полугласен звук W (U-V) и при аварите сравни цитираните по-горе форми: iugurrus, iugurnus, iugurgus от една страна и vigerius, vigurnus от друга. Полугласният звук "W" днес е широко застъпен в езика на осетинците, считани за наследници на аланите, чиято историческа съдба и език са близки до тези на прабългарите. На българското "усоен" (влажен, студен, сенчест, ветровит от тук "весна, осень, весенний") съответства: осетински wazal и uazal, язгулемски wêšant – влажен, ягнобски ozor, нуристански  yuz - студ.

           Второто предположение се отнася до структурата на първообраза, YBIΓI = YBI + ΓI, където YBI е семантична основа, а ΓI е граматична служебна частица, суфикс. При аварите суфиксът –ΓI е представен с близките форми „-gu, -ge и -ci”, което се съгласува с представата, че прабългари и авари са имали сходни езици.

           Суфиксът – gi е извънредно плодотворен граматичен формант в съвременните ирански езици фарси и осетински, което предполага широкото му използване и в по-ранните езици от тази група. Могат да се приведат хиляди примери за неговото използване, но най-подходящ е примерът със съвременната дума от фарси bī-chāragī (بیچارگی). Началното bī е префикс със значение „без”, крайното gī е посоченият суфикс,  а основата на думата е персийското chārä – “цяр, лекарство, помощ, сила, способност” съвпадащо със старобългарската (прабългарска) дума ÖhÐÚ (цяр, лекарство) и съвременното българско „цяр” – лек, лекарство. В македонската форма на българския език „чаре” означава „начин, изход, спасение, леснина”, което стои най-близко до персийското понятие chārä. Като цяло, bī-chāragī (بیچارگی) означава “нелечимост, безпомощност, безсилие, неспособност”.

 Най-силна подкрепа за представената по-горе морфология на YBIΓI може да дойде от резултата, получен при търсене на значението на семантичната морфема YBI (иви, уви). По-долу се представят пет доказателства, че в езика на прабългарите тази особено важна дума означава "бог".

 1. В езика на древните индоевропейци думата *deywo-s означава „бог, божество”. От тук идват древногерманското *Tiwaz, балтийското Deyws (Diewas), древногръцкото Zeus и ведическото Dyaus, праиндоиранското Diva всички със значение „бог”. При някои народи формата *deywo е променена на Jove, Jov, Ju (древни латини), Yu (памирски народи). От тази съкратена форма идват имената на главните латински богове, Юпитер и Юнона. Jupiter означава "божи (Ju) баща (piter)". Юнона е съпрога на Юпитер, чието име означава "божа (Ju) майка (nona)". Римският император Диоклециан (284-305) бил наричан Iovianus, 'подобен на Юпитер'.  Диоклециан създал два легиона, наречени в тази връзка юпитерски - Legio I Iovia и Legio V Iovia. Подобно название е използвано и от ведическите индийци - Dyaus Pita, което също означава "баща (piter, pita) на боговете". Съкратените названия за бог при латините Jove, Jov, Ju и при памирците Yu са твърде близки до прабългарското название за бог - на гръцки YBI, на кирилица иви, иуи, йуй, юй, на латиница IWI, в руническа форма IYI. Интересно е, че название подобно на прабългарското  IWI - ИВИ има и при древните евреи - YHWH - богът на Израел, в съкратена форма Yah или yahu, от тук Йехова - бог на евреите.

2. В българската историческа литература, описваща историята и културата на ранните българи, отдавна е изказано и обосновано твърдението, че най-често срещания и най-характерен за прабългарите рунен надпис IYI е символ на техния върховен бог[37],[38]. Понякога в рунните надписи на прабългарите се среща и подобното съчетание IYvI. Използвайки фонетичната стойност, които имат някои прабългарски рунни знаци, изразите IYI и IYvI могат да се прочетат като "иви, иве, уве", ако се допусне, че при прабългарите руната Y е имала звуков еквивалент на полугласния звук W - палатално (U или V) (хипотеза на автора). Т.е., самият символ за бог при прабългарите, знакът IYI, представлява поредица от три рунни фонеми, които изписват думата ИВИ, ЕВЕ, имаща значение „бог” в езика на прабългарите.

        3. В  документ на арабски език, описващ как някои народи от древността са изричали името на своя главен бог, се дава и названието на главния бог на ранните българи. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише[39]: “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonay) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа  (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”.

Горното сведението е извесно и в по-късен препис, направен от Масуди[40]. Интересно е да се отбележи, че Ел-Балхи е разговарял с древните българи от Кавказ и предава названието Едфу направо от техните уста. Освен това, чрез горното сведение, Ел-Балхи изброява етнонимите на известните му народи, като поставя бурджаните отделно от т. н. "тюркски народ".

ЕДФУ може да е фонетичен U-V вариант на праиндоевропейското *Dyēu (Dyēu Diev Edev Edvu - Edfu). В тази връзка може да се посочи близкото до *Dyēu и ЕДФУ название Ефтеб, Офтаб, с което днешните източноиранци от района на планината Памир (древния Белур, Белуртаг) наричат своя древен бог - Слънцето. Като втора възможност, понеже названието ЕДФУ е предадено в арабски текст, то може да е членуваната (според правилата на арабския език) форма, а ФА - нечленуваната форма на ЕФЕ, ИВИ. Определителният член при арабски е "ел, ал" (например, Ел-Балхи) но при някои думи се променя, например ан-нахар, ад-уахил, Ер-Риад. От тук ЕДФУ може да означава "ед Фа", т.е. "богът". Всички тези сведения показват, че посоченото название Едфу - бог при древните българи е исторически достоверно и близко до YBI, ЕФЕ.

4. В раннохристиянските скални църкви в с. Басараб (Мурфатлар), Северна Добруджа, оставени от български монаси, са открити много надписи на глаголица и кирилица, както и множество рунни знаци, някои от които явно имат вид на рунни надписи. Един такъв надпис - , близък до въпросната семантична основа YBI, е поставен точно над олтара на една от църквите. Надписът е подобен на кирилското  h ô h  и на тази основа е разчетен като ЕФЕ [41]. Имайки предвид мястото на неговото поставяне, той е преведен като „бог, боже”.

5. Според Васо Абаев[42] при аланите има божество наречено Афа, гръмовержец и защитник на дома (впоследствие променено на Сафа под влияние на християнския светец Сава). Подобно божество Аффа и със същите функции се открива и при съседите на аланите и северокавказките българи - абхазите. Тези названия са близки до прабългарското ЕФЕ - бог.

6. От прабългарското IYI - ИВИ, ИУИ - "бог" може да идват старобългарските думи "уви!" (за съжаление, божа работа, не зависи от нас - хората) и "уют" (удобство, благополучие, щастие, благоденствие). "Уют" е семантичен еквивалент на "богат" = "който има бог, щастлив, блогополучен" и противоположност на "убог" = "който няма бог, несретник, бедняк".

 

В заключение, използвайки значението на думите KANAΣ – владетел”, YBIбог, и –ΓI – граматична частица –суфикс, може да се предложи следния превод на домашната титла KANAΣYBIΓI = „владетел божествен”. Полученото значение „божествен владетел” е семантично много близко до придружаващата и очевидно еквивалентна византийска титулатурна формула „o ek Qeon arcwn ”. Този резултат допълнително подкрепя и оправдава направените по-горе предположения. От друга страна, полученият резултат показва, че двете титулатурни формули, KANAΣYBIΓI и o ek Qeon arcwn, са фактически един общ израз – билингва, което обяснява взаимното заместване на двете формули в много надписи.

 

 

Върху значението на владетелските титли KANAΣYBIΓI и CANISAUCI при прабългари и авари

 

 

РЕЗЮМЕ. Досега не е намерена задоволителна семантика на раннобългарската владетелска титла KANAΣYBIΓI, която да се съгласува със съпътстващата я гръцка формула o ek Qeon arcwn - „от бога владетел”. Авторът се опитва да реши проблема на основа на етническото родство и географската близост на прабългари и авари на Балканите като анализира всички техни домашни владетелски титли в течение на тяхната еволюция и историческа промяна. Както изглежда, първите домашни титли за прабългарите и аварите са били arcwn и caganus, съответно. При Крум (803-814) титлата се променя от arcwn на АРХОN YVHГН. Подобна титла, cagan iugu(vige)-rius е използвана от аварските владетели, като “-riusе латински суфикс. Следващите български владетели Oмуртаг (814–831) и Maламер (831-836) още повече българизират титлата като я променят на KANAΣYBIΓI очевидно замествайки АРХОN с KANAΣ в предишната титла. При аварите съответстващата на тази титла е canizauci. Това води до заключението, че KANAΣ и caniz имат същата семантика както тази на АРХОN и cagan, т.e, тази обща за прабългари и авари дума означава „върховен владетел”. Значителен брой доказателства са представени в полза на твърдението, че българскотоYVHГН и съответното му аварско iugu (vige) означават “божествен”, от прабългарския корен YVH, в руническа форма IYI, който се чете „иви, еве, уви” и означава „бог”. Формата за „бог” при прабългари и авари съответства на протоиндоевропейското *Dyēu, със застъпници древногерманското *Tiwaz, древногръцкото Zeus, ведическото Dyaus, при римляните Jove, Jov и при някои памирски народи Yu. Крайното заключение е, че титлата KANAΣYBIΓI действително означава “божествен владетел” както ни информира съпътстващата я гръцка титулатурна формула.

 

 On the meaning of the ruler’s titles KANAΣYBIΓI and CANISAUCI of protobulgars and avars

 

 Ivan Tanev Ivanov

 

There has not been found so far satisfactory semantics of the early Bulgarian rulers title KANAΣYBIΓI, such that should be in consert with the accompanying Byzantine rulers formule o ek Qeon arcwn, or “which is a ruler by God”. Based on the ethnic kinship and geographic neighbourhood of Protobulgarians and Avars in Balkans the author attempts to solve the problem analyzing all their domestic rulers titles that demonstrate parallel evolutionary changes and transformation. The first domestic titles apparently were arcwn for Bulgarian and caganus for Avar supreme rulers, correspondingly. Krum (803-814) was the first to change its title from arcwn to АРХОN YVHГН. Similar title, cagan iugu(vige)-rius, in which “-rius” is a Latin suffix, is attested for Avar rulers. The next Bulgarian rulers Omourtag (814–831) and Malamer (831-836) further changed the title into KANAΣYBIΓI apparently replacing KANAΣ to АРХОN in the preceding title of Krum. The corresponding Avar title is canizauci. This leads to the conclusion that KANAΣ and caniz both have the same meaning as arcwn and cagan, i.e, this word, common for the Protobulgarians and Avars means a supreme ruler. A bulk of evidence is further presented that Bulgarian YVHГН and the corresponding Avar iugu (vige) mean “divine”, from the Protobulgarian word root YVH or IYI in runic form, which is read ivi, eve, uvi, meaning God. This root corresponds to the Proto-Indo-European *Dyēu, with descending appellations the Old-German *Tiwaz, ancient Greek Zeus, Vedic Dyaus, Latin Jove, Jov and Yu by some Pamir peoples. The final conclusion is that the title KANAΣYBIΓI actually means “divine ruler” as the accompanying Greek title phrase informs us.

 

 


[1] Pohl, W. Die Awaren. Ein steppenvolk in Mitteleuropa: 576-822 n. Chr. München, 2002.

[2] Айбабин, А. И. Стремена перещепинского типа. – СГЭ, 1974, XXXIX, 32-34; Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище. 2006. София. 353.

[3] Бакалов, Г. Средновековният български владетел. Титулатура и инсигнии. София, 1985, 207

[4] Симеонов, Б. Титульная практика в ханской Болгарии: происхождение,

структура и значение праболгарских титулов в период между VII и X веками,

Балканско езикознание, 1981, 24, № 2, 23 – 45.

[5] Овчаров, Д. Омортаг кана сюбиги. София, 2002, 23

[6] Кирило-Методиевска енциклопедия. София, 2007, 252

[7] Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура VI-XI век. София, 1977, 151.

[8] Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници. София, 1981, 67-68.

[9] Ligeti, L. A magyar nyelv török kapcsolatai a honfoglalás előtt és az Árpád-korban. Budapest: Akadémiai Kiadó, 1986, 144-145.

[10] Pohl W. Conceptions of Ethnicity in Early Medieval Studies", Debating the Middle Ages: Issues and Readings, ed. Lester K. Little and Barbara H. Rosenwein, (Blackwell), 1998, 304-305.

[11] Golden, Peter B. An introduction to the history of the Turkic peoples: Ethnogenesis and state-formation in medieval and early modern Eurasia and the Middle East. Wiesbaden: O. Harrassowitz. 1992, 110.

[12] Ваклинов, Цит. съч., 153.

[13] Einhardi annales (Pertz, MGH, 1) a. 811: Canizauci princeps Avarum.

[14] Бешевлиев, В. Първобългарите - история, бит, култура. Пловдив, 2008, 278.

[15] Beševliev V. Die protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, 125—126.

[16] Йорданов, Ив. Златни медальони на хан Омуртаг (814-831). - Археология 21, 2, 1979, 25- 32.

[17] В доклад върху външните особености и елементния химичен състав на Омуртаговия златен медалион, намерен в Търново основателно се твърди, че медалионът е изработен в Плиска, а не в Константинопол (Ив. Йорданов, Втора национална конференция по археология, история и културен туризъм „Пътуване към България”, Шумен, 14-16 май 2010).

[18] Баласчевъ, Г. Минало, 1909, I, 80.

[19] Theophilactus Simocata, Corpus scriptorum historiae Byzantinae, ed. Bonnae, 1834, 276, 277, 314, 315, 318.

[20] Corpus scriptorum historiae Byzantinae, ed. Bonnae, Nicephorus Bryennius, Commentarium. 1836, II, 80.

[21] Радославов, Цв. Титлите на българските владетели. - ИБАИ, V, 1929, 159-186.

[22] Menges, K. A. Note on the Compound Titles in the Proto-Bulgarian Inscriptions,

Byzantion, 1958, 28, 441–453.

[23] Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници. София, 1981, 34.

[24] В. Бешевлиев (Първобългарите. Бит и култура. Пловдив, 2008, 276) пише: “Владетелят у тюркските народи бил смятан за поставен от техния върховен бог Тенгри. Според орхонските надписи (VII-ми век) владетелската титла на ранните тюрки е гласяла: tängridä bolmuš khan (буквално: станалият чрез небето кан/хан) или tängri jaratmyš qhan (буквално: поставеният (jaratmyš) от небето (tängri) кан/хан (qhan)). Ранномонголската титла на Чингиз хан (XIII-ти век) е гласяла: mongka tângri-yin kütchün-dör – владетел (mongka), поставен от бога-небе (tângri). Същата представа са имали без съмнение и прабългарите”.

 

[25] Димитър Овчаров (Омортаг кана сюбиги. С. 2002, 24) съобщава за един надпис-графит от Плиска, в който се чете „кана поладюнатос”. Той свързва „кана поладюнатос” с канасубиги и предполага, че гръцкото определение „поладюнатос” (ΠΟΛΛΑ = много; ΔΥΝΑΤΟΥΣ = способен, могъщ, силен) може да представя българското „субиги”. Спрямо този неясен и изолиран графит Маломировият надпис на Крум и многобройните аварски титли обаче са по-убедителни свидетелства, че „увиги”, а не „субиги” е реалното определение. Освен това, „кана поладюнатос” може да е форма на КАНА БОИЛА КОЛОБЪР, βαγατουρ κανα  и т.н.

 

[26] Степанов Цв. Власт и авторитет в ранносредновековна България, София, 1999, 81-82.

[27] J. Marquart, Chronologie, 40, бел. 1

[28] Бешевлиев В. Цит. съч. 2008, 249.

[29] Stepanov, Tsv. The Bulgar title KANAΣYBIΓI: reconstructing the notions of divine kingship in Bulgaria, AD 822-836. Early Medieval Europe. 10, 2001, 1

[30] Симеонов Б. Цит. съч. 23-46

[31] Добрев, П. Прабългарите. Произход език и култура, София, 1991, 189.

[32] Zhekov Zh. On the Titles of Balkan Aristocracy in the 7th-9th c. Balkan Studies, 4, 2003, 84-98

[33] Подкрепа за хипотетичния готско-славянски произход на  КúН¤½ь се търси във факта, че днес тази дума присъства във всички славянски езици. Това обаче може да бъде късно явление, подобно на прабългарската дума „книга”, известна във всички съвременни източноевропейски езици, както и на много други прабългарски думи, заимствани в много славянски и неславянски езици: печат, врач, капище, бисер, кумир, сан. Всъщност, в различните славянски езици думата "княз" има различно значение, понякога съвсем различно от оригиналното българско: сръбски и хърватски - кнез (племенен вожд, кмет), словашки – кньежа (племенен вожд, свещеник), полски – кшиондз (свещеник), български – княз (племенен вожд, наследник на владетеля) и от тук в руски  - княз (племенен вожд, наследник на владетеля). Липсват обаче преки данни, че думата "княз" е употребявана от протославяните преди образуването на първите славянски държави Моравия и Панония (първата четвърт на IX-ти в.), чийто първи владетели най-вероятно са я заимствали от Омуртаг и Маламер и предходните аварски владетели. Обратно, има данни, че оригиналната титла за архонт на племе при протославяните е била „вод, вожд”. Чуждите за славянските езици думи като къняз (владетел) и витяз (победител) имат иранска структура и най-вероятно са ирански заемки (сравни древноиранските Peroz – победоносен; Saroz - главенстващ, berez – висок, бял (от тук бреза), narez от nar – мъж (от тук нерез - мъжко прасе) и по-късните tavräz – трезв, mäläz – мелез; namäz – намаз, молитва; kafäz - кафез; от този род са известните късни персизми  перваз; чапраз и мн. др.).

 

[34] Овчаров, Н. Хр. Андреев. Воленовият надпис и въпросът за титлата КúН¤½ь в българското средновековие. Нумизматика и сфагистика. IV, 1995-97, 101 – 105.

[35] Иллич-Свитыч, В. М. Материалы к сравнительному словарю ностратических языков (индоевропейский, алтайский, уральский, дравидийский, картвельский, семито-хамитский). Этимология. Москва, 1967, 343.

[36] Титлата KANAΣ - caniz  не може да се образува на основа на формите на глагола «знам» при индоарии (jnati), авестийци (znati) и протославяни (znati), но би могла да се образува от съответната тохарска форма knān и в последствие представена в източноиранските езици на ефталитите и хионитите, за което има исторически данни.

[37] Дончева-Петкова, Л. Знаци върху археологически паметници от средновековна България VIIX век, София, 1980. 

[38] Besevliev, V. Beobachtungen über die protobulgarischen Runeninschriften bei Basarab,

ИНМВарна, XIII, 1977, 49—55.

[39] Abu Zayd al-Balkhi, Le Livre de la création et de l'histoire, volumes I–VI, trans. C. Huart (Paris: Ernest Leroux, éditeur). 1899, vol. IV, 56.

[40] Mas'udi. Les prairies d'or. Paris. 1971, 275.

[41] Dobrev, P. Universum Protobulgaricum. New York, 1996.

[42] Абаев, В. И. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Москва-Ленинград, III. S-T, 1979, 9-10

 

 

ВАЖНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА:

 

        1. Италианският автор Винченцо Д`Амико е посочил няколко думи реликти от езика на Алцековите българи в Италия. Една от тях е Е - ЮВА. Според него това е израз на одобрение, използван единствено в диалекта на гр. Йелзи (Винченцо Д`Амико. Българите, живеещи в Италия през късното средновековие. Рим. 1942 (с кратка история на лангобардите). Изразът съдържа думата ЮВА, която независимо от промените на времето може да се възстанови до изходното прабългарско  „бог” (на гръцки YBI, на кирилица иви, еве, уви, иуи, йуй, юй, на латиница IWI, в руническа форма IYI) - бог. Като цяло изразът Е-ЮВА може означава "велик е бог".

 

        2. В много езици названието на географската посока "юг" е образувано от названието на Слънцето: турски güney от güneş - Слънце, английски south, френски sud от sund, suth - Слънце. Старобългарското "юг" има неясна етимология, макар че е усвоено в албански и в много славянски езици (но не и в украински, белоруски, полски). Може да се предположи, че "юг" представлява форма на "увиги" = "божествен, слънчев", понеже при прабългарите главният и основен бог (иви, еве, уви, иуи, йуй, юй) е Слънцето. Близко до това е обяснението "юг" да се изведе от древната индо-иранска дума УКХ - "блестящ, сияен", което е епитет на Слънцето [Macdonell. Sanscrit Dictionary. Oxford, 1979, p. 36-37].

 

       3. Идеологията на богомилството, появило се броени години след християнизирането на българите почива на дуалистичната представа за света, характерна за древните иранци. Това може да обясни появата и изключително широкото и трайно влияние в средновековна България на богомилите, които със сигурност са включвали част от недоволните прабългари. След гоненията в България, част от българските богомили се изселват на запад - в Босна, северна Италия и стигат чак до днешна югозападна Франция, историческата област Окситания. Център на богомилите - катари е областта Лангедок (Languedoc) и по-точно градовете Каркасон (Carcassonne) и град Алби (Albi), поради което катарите са наричани и албигойци. Религиозните центрове на катарите са унищожени от инквизицията и кръстоносците на папа Инокентий III, но голяма част от тяхната материална и духовна култура е запазена до днес. На 26 декември 2012 г. канал National Geographic излъчи предаване (за Мария-Магдалена, която катарите са смятали за жена на Христос), в което беше показано началото на старинна катарска церемония, проведена от архиепископ Сандер, духовният водач на съвременните катари в Юго-западна Франция. Церемонията започва с продължителен възглас от три думи, отправени от архиепископа в посока към небето:

                                                                                                            ИЙИ-И-И-И-И-И-И     Е   МАЙ    КУДИ-И-И-И-И-И    !!

        Напълно е възможно този сакрален възглас, запазен в началото на катарската молитва да е фраза от езика на богомилите - катари, основана върху езика на прабългарите. Тази възможност се подкрепя от удивителната леснина, с която тя може да се преведе на съвременен български. Първата дума, ИЙИ това е прочитът на основния прабългарски знак IYI - "господ". Най-естетвено е звукът Е да се свърже с първата дума, при което се получава ИЙИЕ - звателен падеж на "бог -боже", използван и в днешния български, гръцки, сръбски, полски и др. индоевропейски езици. Третата дума КУДИ би трябвало да е общоиранското "бог". Втората дума МАЙ е непозната, но имайки пред вид общата структура на израза, тя би трябвало да означава "мой, моя". Окончателно: ИЙИЕ МАЙ КУДИ вероятно означава ГОСПОДИ - МОЙ БОЖЕ ! Предложеният превод е напълно уместен и съвпада с много често употребявания български израз "Господи, боже мой". Изразът ИЙИЕ МАЙ КУДИ може да е цяло изречение от езика на прабългарите. Известни са още няколко такива израза: КАНАЗ УВИГИ - владетел от бога; КАНАРТ И КЕН - наследствен владетел; БЕРЕНУМ УОВРЕ - поемам условие (длъжен съм) и др. 

 

         4. В античните празненства посветени на тракийския бог Сабазий траките са използвали специфичния възглас εύοϊ σάβοϊ  (еуой Сабой) - Боже Сабазие! Тракийската дума εύοϊ (ЕУОЙ) отговаря на латинското iuvo - бог. Така че, при траките също може да е имало подобна дума за бог, както при латинци, индоарии и прабългари.

 

        5. Прочитът на основния прабългарски знак IYI - "господ" може да се е запазил и в България. Доскоро в най-тържествените моменти на българската сватба, при изпълнение на особено хубави песни и хора мъжете се провикваха с цяло гърло ЕЙЙЙЙ - ХЕЙЙЙЙ. Този най-употребяван възглас, израз на върховно тържество и удоволствие съвпада с думата ИЙИ, прочит на прабългарски знак IYI - "господ"

   

 

 ДОБАВКА:

 

        За древните индоевропейци "светлина" = "знание, яснота, сигурност", докато "мрак, тъмнина" = "незнание, опастност, несигурност". По тази причина посочената по-горе семантичната основа can - "знание" (от тук "способност") представлява основа и на праиндоевропейските думи за "светлина": в санскрит candra, арменски šand, латински candeo, келтски  canm, древногръцки kanadaros = "светлина, сияние" [VS-ETD].  От латинското candeo са образувани известните думи candela - свещ, канделабър – свещник и кандило – светилник.