Н. Гаркави поддържа същата теза, че гърците от неудобство да  произнасят думата "сло" вмъквали буквата "К", както това се вижда при Птолемей "склавани". Той счита, че последната форма станала за византийците стереотипна. Арабите назовават славяните Саклаби или Сакалиби, отново с буквата "К"... По отношение на съгласната “К” в етнонима "саклаб", А. Н. Гаркави пише, че най-напред арабите се запозанали с юго-западните славяни, живеещи във Византийската империя и са заимствали от гърците този термин, предавайки го като "саклаби". За да се избегне нетърпимото за арабите струпване на две съгласни - пише А. Н. Гаркави - арабите добавили още гласни и се получило Saqlab [2].

По този начин съвсем бездоказателствено се утвърждава мнението, че етнонимът славяни е древен и първичен - собствен за славяните, а останалите “склави, склавини, склавои, сакалиби” са по-късни и производни от него. 

Трудно обаче може да се разбере, защо гърците и латините е трябвало да вмъкват в чуждата дума  "славини" буквата "к", без да държат сметка за съществената промяна на този важен етноним? Ако формата "slaveni" е действително първична, то тя би влияла еднакво върху слуховото възприятие както на  гърците, така и на латинците, които нямат проблем с произнасянето на началното съчетание "сл". В такъв случай не е ясно защо Йордан, който много добре познава склавините, запазил буквата "к" след "с", а не го е предал като "slaveni". На второ място, ако съчетанието “сл” е трудно произносимо за гърците, много по-удобно е за тях да  вмъкнат гласен звук, например “а”, вместо “к”. Тогава ще се получи "саловини", нещо като ТЕСАЛИЯ и ТЕСАЛОНИКИ.

До днес все още не е изяснена характеристиката и на етнонима "саклаби" [5]. А. Н. Шербак подчетава, че при източните историци и географи указания етноним може да означава човек не само от славянски произход, но и въобще светлокож човек, например финландец, германец [6]. Арабските исторически източници обаче упоминават етнонима "саклаби" в такива райони, където в тази отдалечена епоха славяни не са живеeли. Много рядко, в единични случаи, този етноним е регистриран и в Мала Азия, даже на север от Андалусия и в Германии [7]. Много руски учени приемат, че "саклаби" означава "северно-европейци", а също и "роби". Най-често обаче арабските източници го споменават в района на Причерноморието, Поволжието и Предкавказието, където живеят предимно ранни българи, които нито са северно-европейци, нито роби. За това говорят следните данни.

В книгата “Рисал" на Ибн Фадлан, царят на волжските българи Алмуш е наречен “малик ас-сакалиб”, т.е., царят на сакалибите [15]. В друг документ - разказа "Пътят между Джурджан и града на хазарите - Хамлидж", авторът Ибн Хордадбех съобщава: "Този град (Хамлидж) е северен град... От Джурджан до Хамлидж, разположен в края (устието) на реката (има се пред вид Волга), която тече от страната ас-Сакалиб и се влива в морето Джурджан (Каспийско море), има 8 дена път по море при попътен вятър" [16]. От този разказ е видно, че Ибн Хордадбех недвусмислено има пред вид река Волга която, според автора, тече от страната ас-Сакалиб в посока към Каспийско море. Очевидно е, че под “страната ас Сакалиб” авторът разбира Волжска България. Във тези документи е видно, че етнонимът саклаби се свързва с българския ареал. 

В други арабски източници река Волга пряко е наречена "нахр ас-Сакалиб - реката на Сакалибите", т.е., реката на българите. В интерес на истината обаче, в някои арабски източници под "нахр ас-Сакалиб - реката на Сакалибите" се разбира не Волга, а река Дон. Това двусмислие е обяснено от В. Ф. Минорский по следния начин. През ранното средновековие арабите считали, че двете реки, Дон и Волга имат общо начало, като приемали река Дон за ръкав на Волга [17]. В този смисъл използването на названието "нахр ас-Сакалиб" веднаж за река Дон, друг път за река Волга е напълно оправдано, тъй като в представите на арабите река Дон е просто отклонение (ръкав) от река Волга. В същото време, Волга е била основна водна магистрала, съединяваща арабските страни със земите на север от Прикаспието и е повече позната на арабите. В същото време, както арабските, така и гръцките и киевско-славянските летописи говорят за наличието на гъсто население от българи по долното течение на река Дон. Това също може да обясни използването на названието "нахр ас-Сакалиб" и за река Дон, чийто брегове по това време са плътно населени от българи и алани (т.н. Салтово-Маяцка култура около гр. Саркел и "черните" българи в устието на р. Дон с център гр. Тмутаракан, известни още и като роси, урус).

Възприемайки етнонима "саклаб" като тъждествен на "славянин", бившите съветски историци автоматично превеждат названието "нахр ас-Сакалиб", т.е. "река ас-Сакалиб" като "река Славянска". По това време обаче, по средното и долно течение на реките Волга и Дон е нямало никакви славяни. Даже А. П. Новосельцев подчертава, че до към 737 / 738 г. славяните са населявали само горното течение на Дон и Волга [18]. В последната си монография А. П. Новосельцев допуска, че на юг биха могли да настъпят отделни прониквания на славяни [19]. Но това е трудно доказуемо, тъй като в района на долния Дон отсъстват славянски вещественни паметници, по-ранни от XI в., а в Саркел се появяват едва след похода на Светослав против хазарската държава в 965 г. [20]. Славянските поселения на север от Причерноморието се появяват едва към края на X в. и постепенно заемат мястото на Тмутараканското княжество на “черните”, т.е, подчинените  българи, съществувало от края на X до началото на XII в. В такъв случай е крайно неубедителен опитът да се преведе ранноарабското название "нахр-ас-Сакалиб" като "река Славянска", защото незначителното поселение на славяни в горното течение на Волги не би могло да даде повод на арабските географи и пътешественици от времето на Ибн А'сама ал-Куфи и Ибн Хордадбеха да наречат тази река "река Славянска".

Възниква въпросът: защо "нахр ас-Сакалиб" в процеса на историческото развитие започва да се нарича с нейното днешно название река "Волга", а не река  "Славянска"? Известният познавач на европейската топонимика А. И. Попов допуска, че произходът на названието "Волга" трябва да се търси във думата "волгас", която в средноруските диалекти означава "по-ниския бряг на реката" [21]. Твърде двусмислено е и мнението на Р. А. Агаеева, която счита, че съвременното название "Волга" може да има две обяснения: или славянското "влага", "волглый", т.е. "неузрял / влажен", или фино-угорското - "бяла, светла" [22]. Освен това, много руски учен допускат отъждествяването на "Волги" и "Олкога" от скандинавските източници [23].

Странно защо в руската ономастика се измислят толкова много изкуствени конструкции, а се пренебрегва очевидната – названието на река Волга може да произлезе от етнонима на волжските българи. Паисий Хилендарски много точно предава названието “Волга” и твърди, че това име на реката е дадено от българите [24]. Сравнете – “Волга” и “Болга” (преход в / б) - Волга (Болгар). Тази интерпретация на названието "нахр ас-Сакалиб", т.е. Волга, позволява отново да  заключим, че интересуващия ни етноним "саклаб" най-често е свързван именно с територията, населена от българи.

Като друго доказателство за тази теза може да се приведе ал-Мас'уди, който разказвайки за народа "ал б.р.г.р." (така в арабските източници са изписвали българския етноним) отбелязва, че те са вид саклаби [25]. Ибн Фадлан говори за владетеля на волжските българи Алмуш като “цар, владетел на саклабите”. Паисий Хилендарски отбелязва, че името Волга ("нахр ас-Сакалиб" в арабските източников) е дадено от българите. Даже ако към времето на съставяне на “Повесть временных лет” българите от Мизия вече да са пославянчени и за Нестор тези българи и славяне да са едно и също, важно е това, че киевско-печьорския монах също свързва произхода на славяните (склавините) с Българската земя.. Може ли да се считат  всички тези съобщения случайни?

В книгата "Худуд ал-Алем" се казва, че "Вътрешната България" се намира на изток от страната на саклабите. А. П. Новосельцев обаче произволно премества указаната територия на запад като приема, че разказът за вътрешните българи (на персийски “българи-андаруни”) се отнася за дунавските българи [10]. Анализът на арабските източници свидетелства за това, че арабите достаточно добре са различавали отделните родове българи. Например, Ибн Хаукал, автор от втората половина на X в., разказвайки за поволжските българи пише: "Езикът на българите е както езика на хазарите... Болгар – това е названието на града и неговата област (ва булгар исму ли-л нахийе ва ли-л-мадина)... До него друг град се нарича Сувар". Ибн Хаукал посочва и съседите на волжските българи - хазари, буртаси, гузи и печенеги. За Дунавската България същият Ибн Хаукал пише: "Великата България граничи с Рум (Византия) на север (ва булгар ал-а'зам мутахимуна ли-л-рум мин шимал). Те са много, Рум ги облага с харадж и налози". В същото време, Ибн Хаукал, както и неговия съвременник, авторът на анонимния труд "Худуд ал-Алем", знаят и за вътрешните българи (по арабски "булгар ад-дахил", по персийски "булгар-андарун"), отбелязвайки, че сред тях има и християни и мюсюлмани (ва би-булгар ад-дахил насара ва муслимуна) [11]. Забележете, че Ибн Хаукал нарича Дунавска България така, както се е наричала Кубратовата Стара Велика България – Велика България! С това се подчертава, че Дунавска България е продължител на Кубратова България.   

По-долу се представя наша хипотеза за появата и употребата на историческите термини склавини, склави, сакалиби. 

Древното предславянско население на Северното Причерноморие са основно иранските народи скити и сармати. Самоназванието на скитите, съгласно Херодот е "Skolotous" - "сколот", като крайното “Т” в СКОЛОТ е граматически служебна частица за множествено число. За гърците и латинците, както и за ранните българи, южните протославяни са били народ близък или идентичен със скитите. И наистина, те идват от "скитските предели" и имат култура и език, близки до тези на скитите. Прокопий от Касария еднозначно пише за склавините (протославяните): "Техният начин на живот е както на массагетите [27]. Според нашата хипотеза, в оформянето на ранния етноним "склавини" най-важно участие са взели ранните българи. През ранното средновековие българите са били многоброен държавнотворчески народ с висока култура и древни традиции, създали империя върху обширни територии по Средния и Долен Дунав, където предците на южните славяни влизат в контакт с Византия. В своя език прабългарите са ползвали суфикса "-ав, ава", което беше доказано в отделна статия (Ирански суфикси в езика на прабългарите: суфикс "-АВ") и може да се демонстрира накратко с прабългарските думи Плискав, Плискава (първа сталица на Дунавска България), Верегава (Източна Стара планина), суджув (медовина) и батавил (главен щаб на владетеля) - Волжска България, хунав (старобългарско название на хуните), Дунав (прабългарска форма на название на река Istros, Danais, Dunay Дунай), сурва (слънчев, от Сурья - Слънце) и мн. др. Този типичен прабългарски суфикс е индо-арийско наследство и се среща често в езика санскрит.

            Каква е нашата хипотеза? Ранните българи са наричали хуните ХУНАВ. По същото правило, те вероятно са наричали ранните протославяни СКЛАВ, дума производна от основата СКОЛ на скитското самоназвание СКОЛОТ. Като народ родствен на скито-сарматите, прабългарите прекрасно са знаели, че крайното “Т” в СКОЛОТ е граматически служебна частица за множествено число и са го пропущали. Към получената основа СКОЛ те са прибавяли собствения си суфикс "-АВ", получавайки СКОЛАВ, съкратено СКЛАВ. Това название се отнася за един южен протославянин, един “склав”. Когато се говори за много “склави”, прабългарите са добавяли най-често използваната си, източноиранска частица за множествено число – АН (ЯН) и се получава СКЛАВЯН. От същата прабългарска основа СКЛАВ, гърците от своя страна са получавали формата за множествено число не чрез прабългарската частица АН (ЯН), а, както обикновенно, чрез собствената си гръцка частица за множественост –OI, получавайки  SKLAVOI.  Това е известната средновековна гръцка форма за названието на ранните южни славяни, която тук се получава без изкуствено вмъкване на "К", като се посочва и произхода на странния суфикс "-АВ".

         От там насетне съдбата на гърцизираната прабългарска дума SKLAVOI е известна - латините я заимстват под формата SKLAVI, арабите - като SAKALIB. Понеже арабските и въобще източните автори не са добре запознати с историческата география на Източна Европа, някои от тях разширяват употребата на този термин, но повечето традиционно продължават да го свързват със скито-сарматския и българския ареал. Самите протославяни образуват своето самоназвание чрез отпадане на досадния за тях звук “К” от началната сричка. За целта обаче те използват не гръцкото SKLAVOI, а оригиналното прабългарско СКЛАВЯН, получавайки СЛАВЯН. Причината е, че предците на ранните южни протославяни и прабългарите са родствени народи, които живеят съвместно в една държава и ползват обща писмемност.

             Тази хипотеза обяснява защо в гръко-латинската форма склави, склавини се появява "вмъкнатото К", какъв е произходът на суфикса "-ав" в гръко-латинско-арабската форма. Освен това, тя се опира на реалните етно-образователни процеси породили късната поява на протославяните и техния етноним в района на Средния и Долен Дунав (Първо българско царство).

ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ:

1. М. В. Нечкина, П. С. Лейбенгурб "История СССР, уч. пос. для 7 кл., М., 1962, с. 232; Б. А. Рыбаков. "История СССР" уч. пос. для 7 кл. М., 1985, стр. 26; М. В. Абгунов. "Путешествие в загадочную Скифию". М., 1989, с. 28-29.

  2. А. Я. Горкави. "Сказания мусульманских писателей о славянах и русских (с половины VII века до конца X века по Р. Х.), СПб, 1870, с. 4.

  3. И. А. Голубцов. "О термине "склавины" - Проблемы общественно-политической истории России и славянских стран", М., 1963, с. 47-48.

  4. Советская историческая энциклопедия. М., 1969, т. 12, с. 957.

  6. А. М. Щербак. "Огуз-наме. Мухаббат-намэ", с. 95.

  5. В. В. Бартольд. "Славяне" Соч., т. П, ч. 1: М., 1963, с. 870-871; В.Ф.Минорский. "История Ширвана И Дербенда", М., 1963, с. 146-148; Т.М.Калынина. "Сведения ранних ученых арабского халифата, М., 1988, с. 93-94; А.П.Ковалевский. Славяне и их соседи в первой половине X в. по данным ал Мас'уди" - "Вопросы истории и источниковедения", М., 1973, с. 63; А.М.Щербак". "Огуз-намэ. Мухаббат-намэ". М., 1959, с. 95; М. М. Артомонов "История хазар" Л., 1962, с. 220; А. Н. Новосельцев "Восточные источники о восточных славянах и Руси VI-IX вв." - "Древне-русское государство и его международное значение". М., 1965, с. 355 и далее; Л. Н. Гумилев. "Древняя Русь и Великая стень". М., 1989, с. 129; Л. Н. Гумилев. "Тысячилетие вокруг Каспия". Баку, 1991, с. 119; "Hudud al-Alam/The region of the world. London 1937, pp. 158, 427-432; A. Z.Togan Ibn Fadlan's Relsebericht. Leipzig, 1939, s. 305, 330; O. Pritsak. The origin of Rus, Harvard, 1981, v.1, p. 61; I. Zimonyi. The origin of the Volga Bulgars. Gzeged, 1990, pp. 70-92.

  7. В. В. Бартольд. "Славяне" с. 870-871; Ибн Хордадбек. "Китаб ал-масалик ва-аль-мамалик. ВСА. Лейден, с. 16, 17, 92-93, 118-119; Ибн ал-Факих "Мухтасар китаб ал-булдан". Лейден, 1880, с. 271; ал-Куфи "Книга завоеваний" Баку, 1981, с. 50, Т. М. Келинина, Указ. соч., с.29, 48;

  8. Повесть временных лет.  М. - Л., 1950, ч. 1, с. 219.

  9. Повесть временных лет. М. - Л., 1950, ч. 1, с. 9-11.

  10. А. П. Новосельцев. "Худуд ал-Алем" как источник о странах Восточной Европы", История СССР, 1986, №5, с. 98.

  11. Ибн Хаукаль. "Китаб сурат ал-ард" изд. М. де Гуе. Лейден. 1968, с. 392, 396-398; Hudud al-Alam, pp. 160, 438-440.

  12. Н. А. Шафарик. "Славянские древности", М., 1848, т. П, кн. 1, с. 64,65.

   15. A. Z. Togan Ibn Fadlan's Relsebericht arabic text, b 3.

  16. Ибн Хордадбех "Китаб ал-масалик...", с. 114; Ибн Хордадбех "Книга путей и стран", пер. и ком. Н.Велиханлы. Баку, 1986, с. 109.

  17. В. Ф. Минорски. "История Ширвана...", с. 193.

  19. А. П. Новосельцев. "Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа", М., 1990, с. 186.

  20. Советская историография Киевской Руси. Л., 1978, с. 195-196; Д. Л. Талис. "Топонимы Крыма с корнем "рос-". - "Античная древность и средневековье", Свердловск, 1973, с. 229-232.

  21.  А. И. Попов. "Следы времен минувших", М., 1981, с. 57.

  22. Р. А. Агаеева. "Происхождение имен рек и озер", М., 1985, с. 39.

  23. Е. А. Мельникова. "Древняя Русь в исландских географических сочинениях". - "Древнейшие государства на территории СССР", 1975, М., 1976, с. 150.

  24. Паисий Хилендарски. "История славеноболгарская". Препис, 1772, София, 1961, с. 55.

  25. Мас'уди "Китаб ат-танбих ва-л ишраф". Изд. М. де Гуе. Лейден. 1968, с. 140-141.

  26. Д. А. Хвольсон. "Известия о хозарах, буртасах, булгарах, мадьярах, славянах и руссах Абу Али Ахмада бен Омар ибн Даста". СПб., 1869, с. 98.

  27. Прокопий из Кесарии "Война с готами", М., 1950, с. 297.