http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

ПРОБЪЛГАРСКИ ЕЛЕМЕНТИ В ЦИВИЛИЗАТОРСКАТА ДЕЙНОСТ НА

        СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ

Иван Танев Иванов

Малко са авторите, които обръщат внимание на това, че във славянска Великоморавия светите братя Методий и Кирил Философ са изпълнявали мисия на византийския император по начин, който в много отношения е против византийските интереси [Мечев, К. Средновековни българи.Книжовници, държавници, борци. Изд. Отечествен фронт. София, 1989, с. 7-50]. И наистина, използваните от тях глаголически букви са много по-близки до скито-сарматските и алано-българските рунни знаци от Северното причерноморие, отколкото до гръцкото писмо. Съществуват данни, че сред западните славяни светите братя са използвали материали, предварително създадени за друг народ, българите от тогавашна Западна България и приложени там. По-долу става дума за още една особеност на цивилизаторската дейност на Св.Св. Кирил и Методий, в която отново се демонстрира желание за отдалечаване от византийския канон и приближаване към културните традиции на старите българи. Става дума за някои особености на християнския календар, въведен от тях сред западните славяни, които показват, че този календар е предварително създаден за друг народ със "звездобройни" традиции - ранните българи.   

 Наличието на календарния елемент МЕСЕЦ във всички известни календарни системи на народите отразява факта, че исторически най-древните календари са били лунни. Всъщност, месецът е бил добре възпроизводим интервал от време, измерван по повтарящия се цикъл на лунните фази. По тази причина, при повечето цивилизовани народи от древността, названието на времевия интервал месец съвпада или е вариант на названието на небесното тяло Месечина (Месец). Използвайки Месечината като природен часовник, древните хора са групирали определен брой месеци в нова календарна единица – година. Целта е била новата единица да включва всички възможни неповтарящи се климатични сезони – пролет, лято, есен и зима. Първоначално годината е включвала дванадесет лунни месеца, с което задачата била решена доста грубо и неточно. Понеже сезоните не са свързани с движението на Месечината, а на Слънцето, наложило се периодично вмъкване на допълнителни месеци - интеркалации. По независим път древните египтяни стигат до гениалната идея да се използва Слънцето, а не Месечината като основен и много по-точен “часовник”. Така се ражда първият слънчев календар, който в последствие се възприема от иранците, още по-късно от римляните и днес стои в основата на юлианския и грегорианския календари. Календарът на прабългарите също е бил слънчев.

Другият основен календарен елемент – денонощието, има продължителност, която плавно се мени от една минимална до друга една максимална стойност, описвайки интервал от време, почти съвпадащ с една слънчева година. Този факт, в добавка към решения проблем със сезонността  са утвърдили представата, че слънчевият календар е по-точен, по-удобен и по-опростен от лунния. 

Причините за появата на НЕДЕЛЯТА като едно допълнително подразделение на месеца не са съвсем ясни. Вероятно те са повече религиозни, отколкото практически. Поради това, в структурата на неделните дни при отделните народи се крият важни елементи от техните древни религии. Названието неделя (от старобългарски "не делати" – да не правя нищо) идва от правилото последният ден на неделята да бъде почивен. За разлика от деня, месеца и годината, временният интервал неделя не може да се свърже с нито едно периодично небесно събитие или светило. Поради това, при разните народи в древността неделята е съдържала различен брой дни. При древните египтяни, неделята е продължавала десет дни, така че всеки месец при тях е имал точно три недели. В календара на зороастрийците е липсвал елементът "месец". Древните праславяни са имали твърде примитивен и не добре изяснен календар и при някои племена неделята е имала пет, при други шест, седем и повече дни.

За пръв път в 3800 г. пр. н.е. вавилонците и по-късните халдеи подразделят своята неделя на седем дни, колкото са подвижните, "живите" светила на небето. Следователно, при тях неделята всъщност е седмица. Това отразява високото равнище на техните познания за небесните тела, което познание днес ние наричаме астрономия, а в много древни източници се нарича “звездобройство”. Те са разделили небесните светила на неподвижни (звезди) и подвижни (планети). Подвижните били точно седем и древните халдеи са им придали образа на богове, които влияят върху хода на събитията в държавите и съдбата на хората. Това са Слънцето, Месеца, Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Всеки един от тези богове - планети влияе по начин, определен от неговия характер, например Юпитер – положително, Сатурн – отрицателно, Венера – еротично и т.н. Най-благоприятно е въздействието на Слънцето, най-важния положителен бог в този планетарен модел. Второ по значение е положителното влияние на Юпитер. Вярвало се, че всеки бог-планета управлява определен ден от седемдневната неделя, освен това влияе и върху определен час на всеки един ден. Поради това, всеки ден от седемдневната неделя е бил наречен на името на съответния бог, който го управлява – ден на Слънцето, ден на Месечината и т.н. Прабългарите също са имали седемдневна неделя изцяло подчинена на тази слънчево-планетарна космология, както сочи бронзовата розета от Плиска (виж Названия на боговете -планети при прабългарите) и народните вярвания на българите от XIX -XX век (Следи от митологията на прабългарите в българския фолклор). Някои етнолози се опитват да прикачат и на праславяните такива религиозни представи, което е малко вероятно поради отсъствието на пряка връзка мужду тях и Месопотамието.

Така, първите професионални астрономи са били всъщност и астролози. Двете дейности се разделят едва след отхвърлянето на геоцентричната и утвърждаване на хелио-центричната теория. Днес ние знаем със сигурност, че всъщност Слънцето не е планета, а централното тяло на нашата планетна система, Месецът също не е планета а спътник на третата планета Земя и че планетите са общо девет – Меркурий, Венера, Земя, Марс, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун и Плутон. 

Вавилоно-халдейският планетарен модел за неделята се основава на космологичните, а също и религиозните представи на народите от Стария свят. Той се пренася по-късно в Кавказ, в древна Елада, Индия, Иран и Римската империя. На практика той става универсален и валиден за повечето големи народи от Стария свят, включително и за прабългарите. Елементи от него днес са съхранени в названията на дните от неделята във повечето европейски страни, предимно в Централна и Западна Европа, но също и в Румъния и Албания. От европейските страни, изключение представляват славянските страни, Унгария, Гърция и народите на Кавказ. Как да си обясним тези различия ?

Първото голямо отклонение от този преобладаващ за Стария свят космологичен модел правят ранните евреи. Повратен момент в тяхната история е т.н. “вавилонски плен” (587 г. пр. н. е.), когато евреите били покорени от Вавилонската държава. През този период те усвояват вавилонския лунен календар с неговите основни елементи - 12 лунни месеца и неделя от 7 дни. 11 от 12-те названия на месеците в еврейския календар са вавилонски. Главното, с което евреите не се съгласяват е религиозния смисъл на неделните дни. Причината за това е,  че след своето освобождение те утвърждават нова религия, основана на един единствен бог (ако не смятаме Сатаната).

Според древните вярвания на евреите, описани във Вехтия завет, бог е създал света като работил шест последователни дни и на седмия е почивал. Точно по този начин е устроена и еврейската неделя - шест работни и един почивен ден. Подобна логика обаче важи и за народите, използващи слънчево-планетарния модел за неделята, според който може да се работи в дните на шесте по-малки богове, но в деня на главния бог - Слънцето, трябва да се почива. Външно структурата на неделята при вавилоно-халдейците и евреите е една и съща, обаче, съществуват фундаментални различия в религиозно-космологичната основа върху която тя е изградена при едните и другите. 

От една страна, това различие се подчертава от названията на дните. При вавилоно-халдейците и много други народи тези названия са свързани със имената на боговете планети. В новата еврейска религия такива богове просто няма и дните носят формални имена – ден първи, ден втори, ден трети и т.н. (табл. 1). През почивния ден е забранено да се да се вършат обичайни дейности като готвене на храна, къпане и др. Трябвало е главно да се мисли за бога и да се споменава неговото име. От практически съображения, предният ден бил определен за готвене, къпане и т.н – това е денят наречен “подготовка”.

На второ място, по не добре изяснени причини, евреите избират вавилоно-халдейския (всъщност общоуниверсалния) шести ден на неделята - денят на Сатурн, за ден на своя бог и го нарекли САББАТ. Думата "саббат" е халдейска, по-общо семитска, включително и еврейска дума, означаваща “покой, мир”. За избора и смисъла на това название има основно две теории - едната еврейска, другата нееврейска. Еврейската теория твърди, че названието “саббат-покой, мир” изразява забраната да не се работи в деня на еврейския бог за да не се обиди този върховен закрилник на еврейския народ. Другата теория твърди, че названието “саббат- покой” и практиката да не се работи в този ден не е еврейска, а много по-древна и има съвсем друга причина. Още древните халдейци и асиро-вавилонци не са работили в този ден, защото са вярвали, че в този ден властва лошият бог Сатурн и всичко, което се захване през този ден е предопределено да завърши зле. Тази теория всъщност е доста добре обоснована, защото и при древните индоарии шестия ден от седмицата се нарича "Сани, ден на Сани", където Сани означава и "покой" и "Сатурн"! Съществува и още една теория, според която първоначално Сатурн е бил положителен бог, бог на земеделците и през тази епоха на земята е царствала справедливостта и благоденствието. Остатък от тези вярвания е римския празник Сатурналии. Много от повдигнатите по-горе проблеми не са решени и не представляват предмет на настоящата статия.

 Християнството като еднобожна религия възниква на територия и сред хора, които са тясно свързани с ранните евреи. Поради тази причина, веднага се появява проблемът за разделянето на празнично-календарната система на новите християни от старата обредна практика на евреите. Като основен се явява проблемът за това, кой ден от седмицата да бъде отреден за новия християнски бог Исус Христос, тъй като той е разпънат в деня преди саббат и (се установява, че) възкръсва в първия ден след саббат. По напълно разбираеми причини всички християни приемат деня, в който се разнася вестта за възкръсването на Христос за празничен и почивен ден – ден на християнския бог (domenic, кириос). По една щастлива случайност този ден съвпада с деня на Слънцето, денят на най-важния положителен бог при стария планетарен модел. Предходният ден, т.е., еврейския САББАТ, се приема за обикновен работен ден като всички останали. По този проблем сред последователите на нововъзникналата християнска религия е имало пълно единство. Вероятно поради това, че денят на стария бог, Слънцето, и този на новия бог Исус Христос са съвпаднали, сред много хора и народи първоначално се утвърждава представата, че Слънцето и Христос са един и същи бог.

 Таблица 1. Основни модели за назоваване и подреждане на дните от седмицата при народите

от Стария свят.

Не е било така обаче по отношение на новите названия на неделните дни, особено на дните около разпъването и възкръстването на Христос. В Западната римска империя този проблем е решен много елегантно, като формално е запазен стария планетарен модел за наименуване на неделните дни, възползвайки се от съвпадението на деня на Христос с този на Слънцето. Разбира се, религиозните представи свързани със старите планетарни богове са изоставени. По пътя на тази консервативна логика, без да се променя практически нищо са решени и двата проблема – този с почивния ден и този с названията. Все пак и това решение има своят недостатък, а именно в новата еднобожна християнска религия се запазва един елемент - неделните названия от старата многобожна религия – “звездобройството”.

За разлика от западната част на Римската империя, във Византия се възприема по буквален начин еврейският начин за наименуване на дните от седмицата. Това е особено видно от ранно-византийските названия на неделните дни, както и от названията при съвременните  наследници на византийците - гърци, арменци и грузинци (табл. 1). Християнизираните гърци дословно превеждат на гръцки (калкират) повечето еврейски названия. Единствената новост е, че еврейският работен “ден първи” при гърците променя названието си и става kyriaki (празничен ден на бога), а следващите дни са без промени – втори, трети, четвърти и пети (табл. 1). По еврейска традиция, шестият ден при гърците-християни отново се нарича “подготовка” или на гръцки “параскеви”, което е излишно, защото следващия ден “саббатос” вече не е почивен при византийците. Основният недостатък на византийския начин на наименуване е, че традиционно тържественият седми ден от неделята се пада в събота - ден, който при християните не се отличава с нищо. Този начин на наименуване може да задоволи само народи, които не са били продължително свързани със стария слънчево-планетарен космологичен и религиозен модел на света (гърци, евреи, араби, славяни). За древните българи, този вид неделя би бил неудобен и противоестествен. По-нататък ще видим, че е съществувал още един, трети начин за наименуване в района на Кавказ, където това противоречие е елегантно разрешено.    

Еврейският “монотеистичен” начин на наименуване на дните от седмицата се възприема и от арабите след като Мохамед налага исляма в Арабския полуостров. За да се отличават от евреите и християните, арабите-мохамедани приемат деня петък за почивен ден, посветен на техния нов бог. Ето и арабските названия на седмичните дни: йаум аль-ахад (1-ви ден, неделя), йаум аль-иснайн (2-ри ден, понеделник), йаум ас-саласа (3-ти ден, вторник), йаум аль-арба"а (4-ти ден, сряда), йаум аль-хамис (5-ти ден, четвъртък), йаум аль-джум"а (6-ти ден, петък, почивен), йаум ас-сабт (7-ми ден, събота).

В съвременния персийски език също се използва еврейския начин за назоваване и изброяване на дните от неделята, както при арабите. Названията на дните обаче са превод на персийски, а не на арабски. Съботата се нарича Шамбе (Shambeh), иранизирана форма на Шаббат (Shabbath), а останалите дни се изброяват от първи до пети: Йек-шамбе (Yek-shambeh – един ден след събота) - неделя, До-шамбе (Do-shambeh - два дена след събота) - понеделник, Сэ-шамбе (Se-shambeh - три дена след събота) - вторник, Чахар-шамбе (Chahar-shambeh- четири дена след събота) - сряда, Пандж-шамбе (Panj-shambeh- пет дена след събота) - четвъртък. Петъкът е шести ден и пред вид на ислямското влияние се нарича Джом'е (Jom'eh) или на персийски Adineh (Адине - единение) - "ден за единение чрез колективни молитви". Сред тюрските народи на средна Азия – туркменски, узбекски и др. се използват не тюркски или арабски, а посочените по-горе персийски названия на дните от седмицата. По подобен начин става назоваването и номерацията на седмичните дни при останалите ирански ислямски народи. Изключение са осетинците - християни. Същият принцип се използва и при семито-хамитските езици. Единствената разлика е, че съботния ден носи название “саббат” при семитските езици, “самбат” в иранските езици и “сонбат” в Етиопия и Сомалия. Единствено при древните и съвременни ирански народи, съботата се нарича САМБАТ !!.

        През периода 863-870 г. св. св. Кирил и Методий разнасят християнската вяра сред част от западните славяни във Великоморавия. Заедно с християнизацията, те обучават тамошните славяни да четат и пишат на ново, невиждано дотогава глаголическо писмо. Едновременно с това те налагат и една нова система за наименуване на неделните дни, която разбира се е християнска, но се отличава както от византийската, така и от западно-римската и по същество има северокавказки корени (табл. 1 и 2). Използването на негръцка писменост и на невизантийски названия на неделните дни от светите братя се приема благосклонно от Римското папство пред вид на съперничеството между двете християнски централи. Ние нямаме документи за това как това поведение е посрешнато в Константинопол, но очевидно то е било повече от хладно. Става ясно, че във Великоморавия светите братя са пристигнали като пратеници и служители на Византия, но не са работили за нейната кауза.

            Системата от названия на неделните дни, наложена от Св. св. Кирил и Методий и техните ученици във Великоморавия и България постепенно става общославянска. Както при всички християни, първият ден след еврейския саббат е отреден за почитане на бог Исус Христос. Бил е наречен неделя - "почивен ден" по славянски. За разлика от византийската и еврейската традиция, следващият ден не се наричал “втори”, а първи (в същност понеделник, след-неделник), следващият ден не е “трети”, а втори (вторник), следващия ден не е четвърти, а трети (третийник, по-късно сряда), петият ден във еврейско-византийската система станал четвърти (четвъртък), а шестият ден от параскеви - “подготовка” станал пети (петък). Така, в тази “кирило-методиевска” календарна система броенето на дните започва от понеделник и свършва в седмия ден, неделя - денят на бога.  Това е в пълно различие с традицията на евреите и византийците. Втората отлика е, че Кирил и Методий премахват названието на деня “подготовка”, който при християнската традиция губи смисъл. Вместо него имаме денят “петък” или както се нарича традиционно “разпети-петък”. Еврейското название саббат на следващия ден е съхранено и в кирил-методиевия вариант.

            Друга новост е въвеждането на денят “сряда”, който е действително среда на седмицата, ако за начало се вземе неделния ден. В старобългарския език този ден е известен още и като "третийник". Опитът на Йордан Вълчев на основата на названието "сляза" да наложи схващането, че в българската седмица дните се броят с начало неделния ден е слаб, неубедителен и най-важното, прикрива същността на нещата. Названията вторник, четвъртък и петък ясно указват новото начало на броене – понеделника. Паралелното название "третийник" също показва, че началото е в понеделника, а не в неделята. Освен това, здравата логика при древните народи, включително и евреите поставя почивния ден в края на седмицата, след шестте трудови делнични дни, а не в началото. При този начин на броене се запазва връзката на стария седми ден, денят на Слънцето с денят на новия бог - Исус Христос! Това би било много желано и естествено за българите-оногхонтори. За протославяните обаче то не би имало такъв значим смисъл, че да оправдае усилията и риска от византийски репресии.  

За разлика от писмеността, кирил-методиевата система от неделни дни е възприета и съхранена при всички съвременни славянски страни, православни и католически. Даже при немците и австрийците, названието на един ден от седмицата (Mittwoch - сряда) е образуван не според традиционния за тях планетарен модел, а съвпада с названието в кирило-методиевата система. Тук очевидно имаме заимстване, но не е ясно кой от кого е заимствал.

Причината за това изместване на номерацията на седмичните дни с един ден напред при Кирил-Методиевия календарен вариант засега е трудно да се посочи. Това всъщност е едно връщане към старата номерация от слънчево-планетарния модел, при която денят посветен на главният бог – Слънцето е бил седми по ред. Този факт може да се обясни на основата на изказаната напоследък и добре обоснована хипотеза, че двамата братя са създали новата писменост и превели основната християнска литература поне 6-7 години преди Моравската мисия с цел християнизиране на населението на тогавашна Западна България, днешна Македония, в която прабългарите са били основно население. В своята религия прабългарите – сармати били древни “звездобройци” и твърди почитатели на числото седем [Милош Сидеров. "Блъгарианството, религията на седемте"](виж също и Волжските българи - също звездобройци?). В това отношение те влизат в кръга на древните цивилизовани народи от Месопотамия, Индия, Иран и Кавказ. Изместването на делничните дни във Кирило-Методиевия календарен вариант с един пореден номер напред очевидно обслужва единствено традициите на прабългарите-оногундури. Този факт, както и някои други факти свидетелстват, че във Великоморавската си мисия братята-просветители са ползвали писменост, книжнина и календар, предварително създадени и "апробирани" в условията на България, т.е. за нуждите на ранните българи-звездобройци. Има и убедителни данни, че самите Кирил и Методий са внуци на български болярин, приближен на оногурския владетелски двор в Плиска [Маргаритов М., А. Маргаритоф-Хофер, Е. фон Сулмтал. За Кирил и Методий. Изд. Тангра ТаНакРа, София, 1999].

Табл. 2. Севернокавказка номерация на седмичните дни от ранно - християнската епоха.

          Втора опора за тази теза може да се намери в предхристиянските названия на седмичните дни в някои кавказки народи – чеченци, ингуши, осетинци (табл. 2). Преди да дойдат на Балканите, прабългарите-оногхонтори са живяли в собствена държава на север от Кавказ в продължение на 5 века. През това време между тях и месните кавказки народи се прехвърлят активни културни мостове. В друга статия бяха представени факти, че тези културни взаимодействия са оставили трайни следи в празнично-обредната система на съвременните българи (виж Прабългарски календар). Предхристиянският календар на древните чеченци и ингуши (нохчите) е съвпадал до голяма степен с този на прабългарите. Годината и в двата календара е имала по 365 дни и 12 месеца, разделени в четири равни групи от по 3 месеца. Дните са групирани в недели, като всяка неделя е съдържала по седем дни. Новата година е започвала на 21 декември, а 25 декември е бил ден на възраждащото се Слънце. Основните български новогодишни празници Еднажден (21 декември), Малка Коледа (24 декември), Бъдни вечер (вечерта на 24 декември) и Коледа (25 декември) и традицията за тяхното честване са общи до най-дребния детайл със съответните им предхристиянски празници на древните нохчи, предците на съвременните чеченци и ингуши.

Както показва табл. 2, при древните чеченци, ингуши и при родствените на прабългарите алани е използвана монотеистична бройна система за назоваване на дните от седмицата, както при евреите и византийците, но с тази особеност, че броенето на дните започва от понеделника, който се е счита за първи ден от седмицата. Преди участието им във великоморавската мисия, Св.Св. Кирил и Методий са участвали в т.н. хазарска мисия (860 год.), където те със сигурност са се запознали с местната християнска, но не византийска традиция. Най-вероятно, този севернокавказки начин за номериране на седмичните дни е донесен от Кирил и Методий при завръщането им от хазарската мисия. Важно е това да се знае, защото светите братя и техните ученици са го внедрили във Великоморавия и средновековна България и от там той се разпространява във целия славянски свят, както православен, така и католически, а също така и в Унгария.   

Табл. 3. Особености на Кирил-Методиевите назавания на седмичните дни в унгарския език.

Интересен пример за внедряване на Кирил-Методиевата бройна система за назоваване на седмичните дни е и Унгария. Това е неславянска страна образувана от уралски племена на територията на Великоморавия и Панония, където преди това са живели както славянски племена, така и прабългари - оногундури. Названието Унгария представлява историческо продължение на географския топоним Оногурия, която е административна единица в Първото българско царство (виж статията Унгария-Оногурия). От табл. 3 се вижда, че тези названия са очевидно Кирило-Методиевски, като част от тях са славянски. Това са szerda (сряда, трети ден), csotorok (четвъртък, четвърти ден) и pentek (петък, пети ден). Названието szombat е очевидно свързано със “саббат”, но вместо началната сричка “саб”, съдържа необичайното носово szom (шом), което е характерно само за иранските езици. Останалите унгарски названия за неделя (vasarnap), понеделник (hetfo) и вторник (kedd) обаче имат неясна етимология за съвременното сравнително езикознание. Единствено kedd може да има някаква връзка с унгарската дума за ДВЕ.

Окончанието на думата vasarnap, nap на унгарски означава както Слънце, така и ден. Това не е чудно, защото при много народи понятията за Слънце и за ден се изразяват с една и съща дума. В такъв случай, vasarnap може да се преведе буквално като “денят на Vasar” или “денят на Vas”, понеже суфиксът –АР често играе роля на спомагателна частица. Обаче, ВАС или ВЕШ означава МЕСЕЧИНА в езика на прабългарите –оногундури (табл. 3). От тук, vasarnap (неделя) би могло да означава “Денят на Месечината” или понеделник, на езика на прабългарите. 

Както изглежда, прабългарският “понеделник” е станал при маджарите на “неделя”. Това евентуално изместване с един ден назад може да ни помогне да намерим и смисъла на останалите две названия. Ако vasarnap в миналото е значело понеделник, то hetfo и kedd трябва да са значели вторник и сряда. Действително, hetfo почти съвпада с прабългарското ТЕ – вторник, а kedd е много близо до прабългарското КХЕ – сряда (табл. 3). Указаните унгарски названия са сигурно ранни заемки от езика на местните прабългари-оногундури, така както szerda, csotorok и pentek са наследство от заварените славяни. Вероятно, изместването на седмичните названия с един ден назад при ранните маджари се обяснява с промяната на почивния ден на седмицата при тяхното християнизиране, което е станало твърде късно (1000 г.)

Названието на съботата при унгарците (szombat -шомбат) и румънците (simbata - съмбата) е образувано с начална носова сричка, завършваща на “м”. Това са единствените подобни случаи в съвременните европейски езици и за това все още няма задоволително обяснение. Подобно е и названието на съботата и при древните причерноморски готи. В българската историческа наука е възприето мнението, че тази особена начална сричка при румънците е дошла от простонародното носово изговаряне на “саббатос” при древните гърци. Но как да си обясним "носовото" название на съботата при унгарците и готите? Вместо това крайно изкуствено обяснение ние предлагаме ново тълкувание. При прабългарите - иранци, названието на съботата е започвало със САМ (табл. 3) и най-вероятно е било САМБАТ, така както се е изговаряло при всички древни ирански народи. Думата САМБАТ при древните българи е съществувала. Има данни, че Кубрат е имал брат наименуван Самбат, който може да съвпада с известния Само, изградил краткотрайна държава в Средна Европа по времето, когато е живял Кубрат. Названията шомбат (унгарски) и съмбата (румънски) и стороготското название са най-вероятни варианти на прабългарското самбат – събота и са заимствани от прабългарите, които са населявали в голямо количество територията на днешна Румъния и Унгария и Северното причерноморие.

Демонстрираните в тази статия находки и изводи позволяват да се заключи, че календарната система на прабългарите е била съгласувана и е носела общи елементи с тази на древните народи от Месопотамия и Индия. Едновременно с това, тя носи северокавказки особености. Забележително е това, че Св. св. Кирил и Методий са познавали тези особености на раннобългарския календар и се придържали към тях, а не към византийската календарна традиция. Това ни позволява да гледаме по-уверено на хипотезата, че светите братя са започнали християнизаторската си мисия първо в България и че някои белези на тази мисия са съобразени с културните особености на ранните българи.

ДРУГИ СТАТИИ:    

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.