ЕТИМОЛОГИЯ И СЕМАНТИКА НА ПРАБЪЛГАРСКИТЕ ГРУПОВИ НАЗВАНИЯ УТИГУРИ, КУТРИГУРИ И

ОНОГХОНТОР-БЛГАР

Иван Танев Иванов,

Материалът е докладвван на Конференцията, организирана от РИМ- Велико Търново, 20 май 2006 г.

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 Названията утигури, кутригури и оногхонтор-блгар са многократно засвидетелствани във важни исторически източници като групови названия на прабългарите, населяващи района на север от Кавказ и по Северното Причерноморие в периода  6-ти – 7-ми в. (Фиг. 1). Кутригурите живеят северозападно от река Дон и още от началото на VI-ти век многократно нападат областите Мизия и Тракия на Византийската империя. Във византийските източници те са обрисувани, напълно заслужено, в много нелицеприятна светлина. Утигурите живеят източно от тях и към средата на VI-ти век влизат във война с кутригурите в интерес на Византия. Интересно е, че много руски автори представят тази война между кутригури и утигури като война между анти и склавини. От своя страна, оногхонтор-българите заемат източната част на този обширен район, където са съсредоточени големите градски и стопански центрове Хумар, Балкар Балк, Балх, Беленджер и др.

        За утигурите и особено за оногхонтор-българите има малко византийски сведения. Оногхонтор- българите обаче имат подчертано държавнотворческа роля и са свързани с най-важните български владетели от рода Дуло – Кубрат, Аспарух и т.н. Именно оногхонтор-българите са ядрото на Кубратовата Стара Велика България и на Аспаруховата Дунавска България.

В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи, населяващи земята на север от Кавказ. Изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". В този списък куртаргар са сигурно кутригурите, а бургар и баграсик са българите и родствените им берсили. Отсъстват названията оногундури и утигури, които вероятно не се схващат като названия на отделни етноси. Захари Ритор специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите.

По отношение на прикавказките българи, в много византийски, персийски, арабски и славянски източници се срещат и определенията “вътрешни българи” и “външни българи”. Досега обаче смисълът на тези определения не е изяснен и те не са свързани с нито едно реално историческо формирование на ранните българи.

Смисълът на названията утигури, кутригури, оногхонтор-блгар, “вътрешни българи” и “външни българи” е  търсен от много автори, но нито един не е успял да намери решение, съгласуващо се с историческите факти.

              Съгласно най-ранната хипотеза за хунския етнически произход на българите, ОНОГУР произлиза от “хуногур” – хунски народ. С отхвърлянето на хунската хипотеза тази етимология вече не се коментира. Следващата, тюркска хипотеза възприема окончанието –гур като аналог на тюркския суфикс “–гуз” в названията гузи, огузи, уйгури и по този начин му придава смисъл на частица за множественост, превеждайки го доста условно като “хора, племе”. В тюркските езици думата “гур” обаче не означава нито “хора, племе” нито е основен суфикс за множественост. Въпреки крайната неубедителност на този довод, той се счита за един от най-големите аргументи на тази хипотеза. Още по-свободно се разшифроват и основите на тези названия. Така, оногури се превежда като 10 (он на тюркски) угри (рода), имайки пред вид образувания на изток от Карпатите съюз от седем маджарски и три тюркски племена. В тази много разпространена хипотеза, етнонимът унгар се извежда от названието ОНОГУР – десет рода. Обаче, идвайки през 895 год в Прикарпатския басейн, маджарите са заварили етнос, който вече над два века е живял по тези земи под названието ОНОГУРИ. В действителност, названието ОНОГУРИ е известно още по-рано, по времето на Стара Велика България на Кубрат, когато група с такова название се е намира северно от Кавказ. Името кутригури (деформирано като кутургури, после на утургури, за да се стигне до отузгури) се превежда като 30 (отуз на тюркски) гури (рода) и т.н. Моето убеждение е, че тези езикови трансформации не могат да разкрият смисъла на горните названия, който би трябвало да носи отпечатък на реалната историческа роля и значение на указаните племена.

               Целта на настоящата статия е да се предложи семантика на названията утигури, кутригури и оногхонтор-блгар на основата на иранската теория за етническия произход на древните българи, като се отчитат историческите особености и роля на тези названия. 

За да решим поставената цел, трябва веднага да отбележим, че въпросната наставка –ГУР се среща повсеместно в иранските езици като думата ГУР, имаща значението РОД, ПЛЕМЕ, НАРОД! Например, в  персийски  gür, осетински  gur  означава  “племе,  народ”, а  guыrыn – “раждам”. Понятието  гур – хора, племе, народ  е  разпространено сред  множеството памирски  етноси [Добрев, 1994]. Може  да  посочим  и старобългарското  хър – човек, хора – множество от човеци. На второ място, за решаване на задачата ще прибегнем до словесния фонд на Кирил-Методиевия старобългарски език. Според тюркската теория това е безсмислено, защото той е съдържал само десетина прабългарски “тюркски” думи. Според иранската теория обаче, този език, както и разговорния български език са съдържали много прабългарски “ирански” думи, повечето от които продължават да се използват и днес от съвременните българи. Например, старобългарските думи “сулица”- късо копие и “сурик”-червенооранжев или червенокафяв цвят произлизат от авестийските думи SÛRA – копие и  SURH – червен [Иванов, 2005].

1. Общоприето е, че е имало едно основно и най-многобройно прабългарско племенно ядро, което се е подчинявало на Кубрат и Аспарух, наречено УНОГУНДУР според гръцки източници и ОНОГХОНТОР-БЛГАР (БЕЖАНЦИ) според арменската география “Ашхарацуйц” от VII–ми век, ONOGUNDUR и UNUGUNDUR на латински език. В някои по-късни източници те са наречени и ВНЪНДУР, В-Н-Н-ТРИ (в писмото на хаган Йосиф), VNUNDUR  (VIII-ми век). В една карта издадена от Гийон Делил през 1712 год. отнасяща се за византийските провинции през времето на император Константин Порфирогеник (IX-ти век), областта Мизия е обозначена като населена от народа Bulgari onogunduri. От двете еднотипни названия, латинизираното византийско bulgari onogunduri и арменското оногхонтор-блгар, по-достоверно изглежда арменското, защото арменците са били в пряк контакт с кавказките българи и освен това са говорели на ирански език близък до дози на ранните българи. На основа на двете названия може да се счита, че ОНОГХОНТОР е определение за качество към основния етноним БЪЛГАРИ. Определението ОНОГХОНТОР засега остава без ясна етимология, което кара много изследователи да опитват различни хипотези за неговия смисъл. Смисълът на това определение може да се намери на основата на авестийския език, основния писмен език говорен в района на древната родина на първобългарите - Памир. На авестийски аñtara (антара) – вътре; añtarât (антарет) – вътрешност [Peterson, 1995]. Думи, подобни на аñtara (вътре) се срещат в почти всички ирански и памирски езици и в съвременните езици на Северна Индия. ОНОГХОНТОР може да се представи като морфологичен вариант на аñtara (вътре), от тук ОНОГХОНТОР-БЛГАР се превежда буквално като “вътрешни българи”. 

Този превод на названието се подкрепя от персийската форма на историческия термин “вътрешни българи”. Съгласно арабските източници [Ибн Хаукаль, изд. М. де Гуе, 1968], персийският израз за “вътрешни българи” е бил БУЛГАР-АНДАРУН, а съответния арабски – БУЛГАР АД – ДАХИЛ. Тези изрази се срещат и в анонимния труд "Худуд ал-Алем". От гледна точка на морфологията, персийското “булгар-андарун” е почти пълен еквивалент на “блгар - оногхонтор” и най-вероятно разкрива и неговия смисъл – вътрешни българи. Семантиката на основата ОНОГ- ВЪТРЕ може да се подкрепи и с други примери. При прабългарите от Волжка България “онго” е значело “вътрешен кръг”, а при Аспаруховите българи “онгъл” е значело “централна част” на тяхната държава.

Че прабългарите са употребявали дума, подобна на авестийската аñtara се подкрепя от старото название на град Етрополе. Това е град, разположен в затворена котловина. Траките го наричали Етропара, което значи "водно селище". Прабългарите го нарекли Унтро поле, което означавало "вътрешно, затворено поле". Прабългарската дума "унтро" е очевиден вариант на авестийската аñtara. Като основна дума от индо-европейския език на прабългарите, тя се родее с латинската дума intra, inter - вътре, френското entrer, испанско entrar - да вляза и др.

 Под хазарския натиск, Аспаруховите оногхонтор-българи се преселват от Хипийските (конски) планини, известни още и като Български планини на север от Кавказ към района на днешна Източна Румъния и Молдавия, наречен от тях ОНГЪЛ. Вероятно това е причината поради която арменците са добавили определението “бежанци” към израза оногхонтор-блгар. Древнобългарският термин ОНГЪЛ също може да се изведе от морфемата ОНОГ(Х) чрез добавяне на суфикса ЪЛ (УЛ, ЕЛ, АЛ, ОЛ, ИЛ), известен от други древнобългарски думи като ТАТУЛ, ТЕРВЕЛ, ВОКИЛ, ВОУТУЛ, ВОУНЛ, ЕСЕГЕЛ, БЕРСИЛ и множество по-нови имена като Янчул, Радул, Момчил, Видул и мн. др. [Заимов, 2004]. От тук, най-вероятният смисъл на ОНГЪЛ е “среда, средищност, средина, сърцевина, център”. Онгълът всъщност е централната област на землището или държавата, там където живее управляващия ювиги кан със своя управляващ род.

            Старобългарската дума НЕДРА, чиято етимология е неясна, е преминала във всички славянски езици, съседни на България. Руски етимолози се опитват да изведат тази дума от славянската дума ЯДРО, но признават, че това е неубедително и намират думата НЕДРА за “трудна дума” за етимологизиране [Фасмер, 1986]. В. Георгиев се опитва да изведе думата НЕДРА от гръцката дума νηδύς "стомах, черво", свързвайки ги с праформата *nе-еd- "това, което не се яде" [Георгиев, 1959]. Българската дума НЕДРА може обаче да се изведе без проблеми от ангтара, която също има значение на “вътрешност”. От АНТАРА може да се изведе и старобългарската дума ВНЪТРЕ (УНЪТРЕ) – вътре.

            Предложената семантика "вътрешни българи" на груповото название ОНОГХОНТОР-българите става почти очевидна, ако сравним по-късните им названия ВНЪНДУР, В-Н-Н-ТРИ и VNUNDUR и някои думи от старобългарския език и записаните български диалекти. Това са думите: ИЗНАТРЕ (отвътре), ВНАТРЕ, УНАТРЕ (вътре) и НЪТРЕ – вътре. Явно тази основна дума от ядрото на прабългарския език се е запазила в старобългарския книжовен език и в съвременния официален български език и многобройните му диалекти.

            Част от ранните българи са известни и с друго название - оногури. Има данни, че оногурите са живеели първоначално (II-ри в. пр. н.е.) в согдийската област Уструшана с център град Бакат. По-късно се появяват в Северното Прикавказие. Под влияние на аварите (средата на VI-ти век) и хазарите (средата на VII-ми век), част от оногурите се изселва от Северното Прикавказие към източните склонове на Карпатите, където оставя много топоними (Унг вар - градът на оногурите, днешният Ужгород; Унгвария - днешна Унгария). Под влияние на това название, ранните маджари наричат българите "нандор", а областния център Белград - Нандор фехервар (Български Бялград). Във византийски източници областта, където се заселва народа на Аспарух след агресията на хазарите над Стара Велика България се нарича Онгъл (Онглос). Първоначално се е считало, че това е делтата на Дунав, а названието Онгъл означава укрепено място и "ъгъл" по славянски (??). Съгласно по-нови хипотези, Онгъл значи "вътрешност, център". Сега се знае, че Онгълът е бил обширна територия, включваща земята на всички придунавски оногури (днешна източна Румъния и Молдавия). Това показва, че Онгъл може да е фонетичен Р-Л вариант на самия етноним оногур (ОНОГУР - ОНГУР - ОНГУЛ - ОНГЪЛ) и да означава "земя на оногурите".

 2. Названието КУТРИГУРИ сигурно означава МАЛЪК, ДРЕБЕН РОД (ПЛЕМЕ). Първата дума КУТРИ се среща в писмените източници на Кирил-Методиевия старобългарски език със значение МАЛЪК, ДРЕБЕН. Като рядка, диалектна дума в българския език е отбелязана и от Й. Заимов [2004] със смисъл МАЛЪК, ДРЕБЕН, СИТЕН. В днешния български език от нея идват думите “кутре” – малко кученце и “кутре, кутел, кутелче” – малкия пръст на китката на ръката. Има и лично мъжко име - Кутри и женско име Кутра, равностойни на славянските Малчо и Малка.

Пред вид на източноиранския произход на древните българи, може да се представи убедителна етимология на старобългарската и съвременната българска дума "кутри" - малък. На санскрит ksudrаā значи "малък, дребен, ситен". В езика на протоиндоиранците, същата дума е звучала като kšudra. От тази дума се образува и названието на четвъртата каста в древна Индия - шудрите, част от които са европейските цигани.

3. Названието УТИГУРИ най-вероятно означава ВЪНШЕН РОД (ПЛЕМЕ). Определението УТИ може да идва от една добре документирана дума от старобългарския език, уду – отвън. Наред с думата УДУ е използвана и славянската ВНЕ - отвън. От думата УДУ - отвън е образувана производната УД – крайник, множествено число УДОВЕ (крайници, в смисъл ръце и крака на човек), която после навлиза в много славянски езици. Същата дума УД и със същото значение “крайник” е отбелязана и от Стефан Илчев [1974].

Предложената семантика на груповите названия ОНОГХОНТОР-БЛГАР (вътрешни българи), УТИГУРИ (външен, страничен род) и КУТРИГУРИ (малък, дребен род) позволява да се идентифицират историческите формирования, известни като “вътрешни българи” и “външни българи”. Получените резултати показват, че неустановените засега “вътрешни българи” вероятно съвпадат с оногундурите на Кубрат и Аспарух. Това е пряко указание, че вътрешният ръководен център първоначално се е намирал на север от Кавказ, в обиталището на тази група (Фиг. 1). От гледна точка на историческата роля на оногундурите, този извод е напълно закономерен. От друга страна, формированието “външни българи” може би съвпада с групата на утигурите, която действително е заемала по-далечна и периферна територия спрямо така дефинирания управленски център на оногундурите.

Географското разположение на намерените по този начин формирования “вътрешни българи”, “външни българи” и “център - онгъл” се съгласува напълно с известната териториална организация на древните българи с добре дефиниран управляващ център на север от Кавказ и далечна периферия на запад от Азовско море. Тази държава в един по-късен период става известна с исторически засвидетелстваното име Стара Велика България [История на България, 1981].

Трябва да се подчертае, че от трите названия единствено за оногундурите се посочва директно, че са българи, понеже те са ОНОГХОНТОР – БЛГАР. Аспарховите българи нямат племенно деление и са известни на унгарците само като НАНДОР, т.е., оногундури или вътрешни, централни българи. В района на Карпатите и Трансилвания, терминът ОНОГУР и производният му НАНДОР се превръщат в синоним на “българин”. Съгласно Ахметьянов [1981], потомците на тюркизираните българи от Волжска България, т.н. “казански татари” биват назовавани НОКОР (НОГОР) от мишарите, най-старото население по този край. Според същия този автор, названието НОГОР е остатък от старото наименование ОНОГУРИ.

Кутригурите – “малкото, дребно племе” стои настрана от двете основни български групи, вътрешните и външните българи. Предложената семантика за това название предполага двусмислие. Засега остава неясно, дали “кутригури” означава “малочислен род” или “род от дребни, ситни хора”.  За кутригурите има много податки, че е етническа група, чужда на основната маса българи и се намира в по-особена подчиненост спрямо централната власт. И действително, липсват исторически източници, в които кутригурите да са указани ясно като българи или да се сочи, че те сами се самоопределят като такива. Това се потвърждава и от изобилният археологичен и погребален материал, намерен в района на тяхното обитаване. Например, още Д. Ил. Димитров отбеляза, че високият ръст и изкуствената деформация на черепа, която е типичен източноирански етноопределящ признак за древните българи са много разпространени сред групата със сигурен прабългарски произход - оногури и оногундури, обитаващи по-южните степи на р. Кубан и Кавказ. Обаче, сред кутригурите, обитаващи северозападно от р. Дон, изкуствената деформация на черепа почти не се среща [Димитров, 1987]. В своя списък от севернокавказки народи, Захари Ритор също посочва кутригурите като народ, различен от българите и родствените им берсили. 

Предложената етимология на названията оногхонтор-българи и утигури се съгласува с представата, че те са били двете основни териториални формации на прикавказките българи. Това обяснява защо Захари Ритор не ги включва в списъка на севернокавказките народи като самостойни етноси или племена.

В съвременните учебници по българска история не се говори почти нищо за ранната история на оногхонторите-българи въпреки, че се подчертава тяхната основна роля във формирането на Дунавска България [История на България, 1981]. Куриозното е, че малкото място, определено за древните българи е заето изключително само с кутригурите и техните непрекъснати набези във Византия. Понеже кутригурите са ниско културни номади и грабители, в представите на читателите се изгражда един неприятен образ за древните българи – основателите на България. В интерес на обективността, авторите на учебниците трябва да сложат центъра на тежестта там, където е бил в действителност – върху вътрешните, оногхонтор-българи. Тогава именно в съзнанието на съвременното поколение ще възкръсне истинският образ на древните българи, какъвто са го знаели всички древни народи.

  Литературни източници:

  Ахметьянов Р. Г. Общая лексика духовной культуры народов Среднего Поволжья, М. 1981, стр. 131

 Георгиев В. "Балканско езикознание", I, София, 1959, стр. 75

 Димитров Д., Прабългарите по Северното и Западното Черноморие, В., 1987 г., стр. 98