ЕТИМОЛОГИЯ И СЕМАНТИКА НА ПРАБЪЛГАРСКИТЕ ГРУПОВИ НАЗВАНИЯ

 

 ОНОГХОНТОР-БЛГАР, УТИГУРИ И КУТРИГУРИ

 

Иван Танев Иванов,

Материалът е докладвван на Конференцията, организирана от РИМ- Велико Търново, 20 май 2006 г.

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

 

Най-ранното европейско землище на българите е в обширната равнина северно от Кавказ, където според Птоломеевата география (ІІ в. от н.е.) се е намирала т.н. Азиатска (Стара) Сарматия (фиг. 1). През IX-ти и X-ти век най-близките писмени народи до този район - перси, сирийци и араби наричат българите "бурджан". Според Б. Н. Заходер названието има персийски произход (Каспийский свод сведений о Восточной Европе, ч. 1. Поволжье и Хорасан, с. 1). Като имаме пред вид, че окончанието "-ан" при персите е суфикс за множественост, може да се заключи, че морфемата на "бурджан" е БУРГ, която най-вероятно е персийска форма на основата на българския етноним, БЪЛГ, понякога записвана и като БУРГ.

 

 

 

 

Фиг. 1. Европейска и Азиатска Сарматия според Птолемеевата география от II-ри век.

 

 

Още по-рано, в периода VI-ти – VII-ми в. на север от Кавказ и по Северното Причерноморие са многократно засвидетелствани две прабългарски групови названия - оногхонтор-блгар и утигури (Фиг. 1). Към тях традиционно се прибавят и кутригурите, асоциирано или подчинено на прабългарите сродно племе. Кутригурите живеят северозападно от река Дон и още от началото на VI-ти век многократно нападат областите Илирия, Мизия и Тракия на Византийската империя. Утигурите живеят източно от тях и към средата на VI-ти век влизат във война с кутригурите в интерес на Византия. Интересно е, че много руски автори представят войната между утигури и кутригури като война между анти и склавини. От своя страна, оногхонтор-българите заемат централната част на по-ранната Птолемеева Стара (Азиатска) Сарматия. В много източници се среща и още едно племенно название за ранните кавказки българи - оногури, което повечето учени считат за еквивалентно на оногундури.

Има византийски и китайски данни, че оногурите са живеели първоначално (II-ри в. пр. н.е.) в согдийската област Уструшана с център град Бакат - района Унаге, според китайски хроники. По-късно се появяват в Северното Прикавказие. Под влияние на аварите (средата на VI-ти век) и хазарите (средата на VII-ми век), част от оногурите се изселват от Северното Прикавказие към източните склонове на Карпатите, където оставят много топоними (Унг вар - градът на оногурите, днешният Ужгород; Унгвария или Оногория - днешна Унгария). Под влияние на това название, ранните маджари наричат българите "нандор", а българския комитатски център Белград - Нандор фехервар (Оногурски, т.е Български Бялград). 

Разликата между кутригури и оногхонтор-българи е главно в това, че първите никога не са създавали своя държава и са участвали в многобройни грабителски походи в европейската част на Византия, самостоятелно или в съюз с авари и прославяни. За разлика от тях, няма данни оногундурите (оногурите), които са всъщност държавнотворческото ядро на Кубратова и Аспарухова България, да са участвали в грабителски походи на територията на Византия. Тези факти сигурно отразяват фундаментални различия в културата и стопанството на двете племена или народи.

        За утигурите и особено за оногхонтор-българите има малко византийски сведения. В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи населяващи Северен Кавказ [Сукри А. Ашхарацуйц- Венеция, 1881,  С. 26. Също и:  Ludwig D. Struktur und Gesellschaft des Chazaren-Reiches im Licht der Schriftlichen Quellien. Munster , 1982. S. 86]. Изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". Той специално отбелязва, че само българите и аланите имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. В този списък куртаргар са сигурно кутригурите, бургар и баграсик са българите и родствените им берсили, а сирургур са известното сарматско племе сираки. Отсъстват названията оногундури и утигури, които вероятно не се схващат като названия на отделни етноси, а като част от българите. Захари Ритор специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите. Подобни сведения оставя и Мовзес Хоренаци (* - виж накрая).

По отношение на прикавказките българи, в много византийски, персийски, арабски и славянски източници се срещат и определенията “вътрешни българи” и “външни българи”. Съгласно арабски източници [Ибн Хаукаль, изд. М. де Гуе, 1968], персийският израз за “вътрешни българи” е бил БУЛГАР-АНДАРУН, а съответната арабска калка – БУЛГАР АД – ДАХИЛ. Тези изрази се срещат и в анонимния труд "Худуд ал-Алем". Някои руски историци приемат, че "вътрешните българи" са тези, живеещи вътре в Хазария, а "външните" живеят във Волжска България. по същото време обаче българи са живеели и в Дунавска България. Историческият смисъл на определенията "вътрешни" и "външни" българи остава неясен.

При обясняване смисъла на названията оногур, утигур и кутригур, изследователите отдавна са обърнали внимание на общия им завършек "-гур", който се разглежда като отделна семантична единица за общност или частица за множественост. В действителност, думата "гур" е исконно иранска и означава "племе". Завършекът "-гур" присъства и в сирургур, название на сарматското племе сираки според Захарий Ритор. Има и още едно подобно племенно название на етнос, родствен на прабългарите - това на аварите. Съгласно по-нови данни [Айбабин, А. И. Стремена перещепинского типа. СГЭ. 1974, т. XXXIX, с. 32-34, цитирано в Залеская В. Н. и др. Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище. 2006. Изд. Грифон. София. Превод от руски. с. 353] истинското название на аварите е угргури. Бягайки от тюрките в средата на VI-ти век, част от угргурите се насочват към Източна Европа, където стават известни като авари и обри. Най-вероятно, тези угр-гури са част от източноиранските племена ефталити (бели хони, хионити), известни още като валхонити, вархонити (т.е, хони или хиони от вида "вар", "авар"). Хионитите са регистрирани още в книгата Авеста като хиаона, това вероятно е авестийското название на саките или част от саките. При сарматите се среща подобно самоназвание Сайи (Σαιοι), което според Б. Н. Граков представлява самоназвание на т.н. царски скити и се извежда от авестийското xsaya – сияя, властвам. Общият ирански произход на угргурите, сирургурите и оногурите-българи обяснава еднотипният начин на образуване на техните племенни названия със завършека "-гур".

Иранското название "гур" е запазено и в старобългарския и съвременен български език под формата "коляно" = род, племе, народ. Семантичната основа "кол" на "коляно" е фонетичен вариант на "гур" и е образувана чрез типичната за сарматите фонетична трансформация "р - л" (Сарматска фонетична трансформация Р-Л в българския език).

Частицата "-гур" се среща и в названието уйгури, това е съвременно тюркскоезично племе, формирало се в периода V - VII-ми век на територия, населявана от хилядолетия от индоевропейските земеделски народи тохари и усуни. Поради това уйгурите имат типични белези на бялата раса и много ирански думи в своя език. Напълно възможно е названието уйгури да е изцяло иранско и да означава "земеделско племе", от иранската дума "уйман, хуйман, гуйман" ("-ман" е ирански суфикс), която означава "земеделец". 

Не бива да се бърка източноиранското сакско племе хионити (хони, хиони, хиаона) с монголоидното племе хунну от района на Монголия - Централна Азия. Племето хунну е известно с китайското се название Xiōngnϊ; Hsiung-nu, Hsiong-nu (шюнну, сюнну, сюн-ну, сюнну, сюну, шуан-ну), в согдийски вариант – xūnxun. На китайски това значи "северни варвари", понеже техните местообиталища са северно от Китай. Хионитите са европеиди и са живеели западно от Китай. Разтоянието между земите на хионитите и на хунну е около 4 000 километра, колкото от София до Мадрид. През 380 г. малка част от хун-ну нахлуват в Източна Европа (380 - 460 г.) и стават известни като хуни, huns, руски гуни, старобългарски хунав. Най-известният им водач е Атила, обединил и много местни племена срещу Рим. Напоследък връзката на Атиловите хуни с централноазиатските хунну се оспорва.

         Съгласно силно остарялата, формулирана преди 250 години, хипотеза за хунския етнически произход на българите, названието ОНОГУР се възприема като “хуногур” и условно се превежда като "хунски род". Тук се има пред вид обаче монголоидното племе на Атила, хунну, а не източноиранското сакско племе хионити, хиаона. По тази причина в началото на 20-ти век е разпространено названието хуно-българи, което днес е анахронизъм. Поради факта, че прабългарите са се появили в Европа няколко века преди монголоидните хунну, както и поради силното различие в археологическите данни за расовите особености на двата народа, днес повечето учени отхвърлят хунската хипотеза и заедно с това и тази етимология. Следващата, тюркска хипотеза обаче също възприема окончанието "–гур" като частица за общност и множественост, основавайки се на тюркските племенни названия уйгури, гузи, огузи. Известно е, че в групата от тюркски езици, която след XII - XIII-ти век се откъсва от общото алтайско тяло, настъпва преходът Р(Л) - З(С), т.е, смяна на съгласната Р със З и на съгласната Л със С. От тук се предполага, че първоначално гузите и огузите са се наричали "гури" и "огури". Това е напълно възможно, пред вид на широкото разпространение на иранската дума "гур" в Средна и Централна Азия, но на практика доказва иранизъм и силен ирански субстрат на носителите на това название, включително и на ранните тюрки и уйгури.

 

Фиг. 1. Основна територия и градове населявани от ранните българи преди аварското (558 год.) и хазарското нашествия (679-680 г.).

 

               Целта на настоящата статия е да се предложи семантика на названията утигури, кутригури и оногхонтор-блгар на основата на иранската теория за етническия произход на древните българи, като се отчитат историческите особености и роля на тези названия. 

За да решим поставената цел, трябва първо да отбележим, че въпросната наставка –ГУР в названията оногур, утигур, кутригур и родствените им угргур (авари) и сирургур (сираки) се среща повсеместно в иранските езици като коренна самостоятелна дума ГУР, имаща значението РОД, ПЛЕМЕ, НАРОД! Например, в  персийски  gόr, осетински  gur  означава  “племе,  народ”, а  guыrыn – “раждам”. Понятието  гур – хора, племе, народ  е  разпространено сред  множеството памирски  етноси [Добрев, 1994]. На пракрит hāra, gujjara, хинди arārā, gharrā, пущунски hāzir, таджикски halk, осетински čыr, dzыr, guыr, палийски kira, бенгалски arū, harū, кашмирски āru, uru, ōru, hedur – хора, човеци, люде. В пущунски khor – приятел, близък. Според Херодот при скитите o.ro, o.tro, o.tar означава "мъж, човек".  В староуелски gwr, старобретонски gour, корнуелски gur – човек. /P-IEW/. Може  да  посочим  и старобългарското  хър – човек, хора – множество от човеци. Тази праиндоевропейска дума е преминала от ранните индоиранци в езиците на много централноазиатски народи от групата на т.н. алтайски езици. В заключение, от гледна точка на индо-европейските езици, наставката "-гур" най-вероятно означава "племе, род". В чувашки ărаt, ăru – хора, народ /ИА-УЧРС/. Същата общоиндоевропейска и индоиранска дума "гур, гор, гар" се среща и в оригиналната българска дума СУГАРЕН = "късно родено дете" (включително агне, козле, теле и т.н.), или "дете, родено последно" (Алтернативна неславянска семантика на старобългарския префикс "c@ -"). Тази дума е двусъставна СУГАР(ЕН) = СУ + ГАР, където "су = вторичен, късен", а думата "гар = роден". В заключение, от гледна точка на индо-европейските езици, наставката "-гар, гур" най-вероятно означава "раждане, род, племе".

 

1. Общоприето е, че е имало едно основно и най-многобройно прабългарско племенно ядро, което се е подчинявало на Кубрат и Аспарух, наречено УНОГУНДУР според гръцки източници и ОНОГХОНТОР-БЛГАР (БЕЖАНЦИ) според арменската география “Ашхарацуйц” от VII–ми век, ONOGUNDUR и UNUGUNDUR на латински език. В някои по-късни източници те са наречени ВНЪНДУР, В-Н-Н-ТРИ (в писмото на хаган Йосиф), VNUNDUR  (VIII-ми век). В една карта издадена от Гийон Делил през 1712 год. отнасяща се за византийските провинции през времето на император Константин Порфирогеник (IX-ти век), областта Мизия е обозначена като населена от народа Bulgari onogunduri. На основа на двете названия може да се счита, че ОНОГХОНТОР -  onogundur е определение за качество към основния етноним БЪЛГАРИ. От своя страна, самостоятелното название ОНОГУРИ изглежда като форфологичен вариант на onogundur. 

Окончанието -дур в оногундур има неясен смисъл. Същото окончание обаче се среща в персийското название на скитите. Съгласно ахаменидските царски надписи, персийското название на скитите е s-k-a (saka, сака). Наред с това название, персите използвали и названието s-ku-u-d-r-a, очевиден вариант на названието saka, към което е добавено окончанието d-r-a. И двете тези персийски названия са използвани и от еламците (sa-ak-ka, is-ku-ud-ra ) и акадците (is-ku-du-ru). Дали окончанието d-r-a (-дур) е образувано на персийска почва или персийците са го заимствали от самите скити е неясно. И в двата случая обаче то би имало ирански произход, тъй като и скитите и персите са ирански народи. То се среща в някои важни севернокавказки топоними и названия от кръга на родствените на прабългарите племена: С-М-Н-Д-Р (Семендер - Семендур-Семендра), Б-Л-Н-ДЖ-Р (Беленджер-Белендур-Белендра), хайландур (вероятно алан-дур, алани), Oiхондор, Олхонтор, Вогкх-ондор, Вуг-унтур и др. От тук може да се очаква, че окончанието -дур в оногундур има смисъл на отделна частица с ирански произход. Тази частица има неясен смисъл, тя би могла да бъде фонетичен вариант на -гур = род (г-д преход) или особена частица за множественост (българските народни песни и приказки имат старинен характер и са запазили думата "дор" винаги поставена пред число: "вие дор три моми", "дор седемдесет и седем юнака", "моите братя дор седем", "с дор седем води се измила", "дор седем млади момчета", "дор три моми хубави", "засвирили са дор три гайди, дор три гъдулки, дор три кавала"  и т.н.). От тук, втората част ХОНТОР на ОНОГХОНТОР би могла да означава "хиони, хони, хиаона", т.е, саки, сармати.

Прабългарската морфема ОНОГ е самостоятелно използвана в раннобългарския топоним Унгвар (Оногвар) - Градът на оногурите, Оногурски град, съвременният Ужгород. Преходът Унгвар - Ужгород е съвсем естествен, като вземем пред вид, че началната сричка "унг" е носова и при лишения от назалност източно-славянски език тя преминава в "уг - уж". От своя страна "город - град" е славянска калка на прабългарското (източноиранско, индоевропейско) "вар". Лексемата var - bor възхожда към индоевропейската дума за "град, крепост":  авестийски var, санскрит pari (съвременен хинди-урду pur), при траките bria, para, bara (вероятно и beroe), polis при гърците, borough в средновекния английски; urbs в латински, burg - в германските езици, всички със значение "селище, град, крепост". Преходът п (б) - в(ф) в началото на много индоевропейски думи е характерен за средноиранските езици, например парсуа - персия - фарси; българ - фалгар (таджикски); пендж (пет, хинди)- фондз (пет, осетински) и др. 

Смисълът на първата част - ОНОГ на ОНОГХОНТОР може да се намери на основата на предположението, че тя има индо-европейски и най-вече ирански произход и е прототип на историческия термин "вътрешни българи". Най-вероятно тя е родствена и произлиза от древната прото-индоевропейска дума *en (предлог, наречие) - във, вътре [An Etymological Database Project - http://starling.rinet.ru/main.html]. Други думи, които произлизат от *en са:

Хититски: andan – вътре, помежду (Tischler 33-34)

Toхарски: ane, eneṃ – вътре (Adams 83); y(n)- вътре, между (516)

Староиндийски: ánīka, производно на *eni-(o)kw - лице (вероятно вторично значение на "същина, вътрешност")

Aвестийски: ainika, производно на *eni-(o)kw- лице, образ, лик  (вероятно вторично значение на "същина, вътрешност")

Древноирански: *anīka – лице, предна част,

Средноперсийски:anīg, anīk – предна част,

Хотаносакски: ina, inaka – напред,

Съвременен персийски: nak - лице

Пущунски: ananga, anagaj - лице

Талишки: ang  – лице

Согдийски:`ngs (angas) - лице.

Арменски: i ( y) или n - вътре, във

Старогръцки: en, éní - вътре

Старославянски (всъщност старобългарски): *ǭtokъ (онток), *ǭdolь, *onūtjā,- *vъn-, *vъ (вътре, в)

Балтийски: *iñ, *eñ - вътре, във

Германски: Готски - in ( *eni) - във

Латински: in - във

Келтски: Староирландски in- във, вътре; старокимрийски и старобретонски en, in 'in' - във, вътре

Aлбански: iń  - до

Литературен източник: WP I 125 f

Коментарии: от протоиндоевропейската дума *en - "във, вътре" се получават *(e)nero- вътрешен, *enter, *nter -между, *entero- 

             вътрешен, *entos ' – отвътре, *ent-er- вътрешности (вкл. стомах, черва и т.н.), аρtara (авестийски) – вътре; aρtarβt (авестйски) – 

            вътрешност [Peterson, 1995]. Думи, подобни на аρtara (вътре) се срещат в почти всички ирански и памирски езици и в 

            съвременните езици на Северна Индия.  

 

            Индо-европейската семантика на основата ОНОГ- "вътре" може да се подкрепи и с други примери. Под хазарски натиск, Аспаруховите оногхонтор-българи се преселват от Хипийските планини (известни още като Български, Конски, Дзиакан), намиращи се в Сарматия (Ананий Ширакаци. География. В: П. Петров и В. Гюзелев. Христоматия по история на България. том 1. Наука и изкуство. София, 1978, с. 77) към района на днешна Източна Румъния и Молдавия. Новият район на заселване бил наречен от тях ОНГЪЛ - ОГЪЛ (назалност на първата сричка!). Вероятно това е причината поради която арменците са добавили определението “бежанци” към израза оногхонтор-блгар. Древнобългарският термин ОНГЪЛ-ОГЪЛ може да се изведе от морфемата ОНОГ чрез добавяне на типичния за прабългарите суфикс ЪЛ (УЛ, ЕЛ, АЛ, ОЛ, ИЛ). От тук, най-вероятният смисъл на ОНГЪЛ е “среда, средищност, средина, сърцевина, център”. Онгълът всъщност е централната област на землището или държавата, там където живее владетеля със своя управляващ род оногхонтор-българите. Думата ОНГЪЛ - ОГЪЛ (централна област) се среща още веднаж в прабългарската титла ОГЛУ - ТАРКАН (управител на ОГЪЛ - централна област). Титлата ОГЛУ-ТАРКАН допълва другите подобни прабългарски титли: ЗЕРА-ТАРКАН (управител на ЗЕРА - гранична област) и БОРИ-ТАРКАН (управител на БОР, ВАР, ВАРОШ, ВАРНА - град, крепост, виж по-горе). 

            От всички представени производни на прото-индоевропейска дума *en -вътре, във (andan, аρtara, ane, eneṃ, enter, en, éní, in, ánīka, *eni-(o)kw, *ǭtokъ), най-близко до прабългарското ОНОГ стоят староиндийското и авестийско ánīka, в по-стара форма *eni-(o)kw. Никак не е очудващо, че почти същата дума - *ǭtokъ (онток) я има и в книжовния старобългарски език, твърде неправилно и несправедливо представян като старославянски. Наличието на тази по същество авестийско-санскритска дума в старобългарски показва, че тя е дошла от езика на прабългарите, а не от езика на протославяните (склавите). Не случайно, старобългарската *ǭtokъ (онток) е с начална носова сричка, така както и прабългарската ОНГЪЛ - ОГЪЛ е с първа назална сричка!

            Пълното припокриване на прабългарската основа ОНОГ с авестийско-санскритска *eni-(o)kw и старобългарското *ǭtokъ (онток) ни позволява да намерим по-точното значение на тази основа. Покрай основния си смисъл "вътре, във, вътрешен", тя би трябвало да има и второ значение:  "същина, лице, образ, лик, личен, главен, същински". В такъв смисъл ОНОГУР, ОНОГХОНТОР-БЛГАР и Bulgari onogunduri ще означава 1. Вътрешни българи и 2. Главни, същински българи. Двете определения имат взаимно допълващ се и припокриващ се смисъл, който отговаря на историческата фактология, че тази част от българите са подкрепяли бат Кубрат и Аспарух и са съставлявали същинската част и държавно-творческото ядро на Стара Велика България и Дунавска България.

           Този превод на названието се подкрепя от персийската форма на историческия термин “вътрешни българи”- “булгар-андарун” който е почти пълен еквивалент на “блгар - оногхонтор”. Като основна дума от индо-европейския език на прабългарите, ОНОГХОНТОР се родее с латинската дума intra, inter - вътре, френското entrer, испанско entrar - да вляза и др., с българските думи НЕДРА, ВНЪТРЕ (УНЪТРЕ), НЪТРЕ – вътре.

        Смята се, че общославянската дума "ядро" - "вътрешност, средищна част на нещо" (стблг. "δπξ, "δπΰ  - "утроба") възхожда към праиндоевропейското ēdro, oidro, което има много застъпници в много други индоевропейски езици. В старобългарския език обаче се появява и думата βϊνhδπΰ като калка на гръцкото kolpos - "утроба", която се обяснява като получена от  "δπΰ с добавяне на префикса β в носова форма βϊν [Борис Парашкевов. Етимологични дублети в българския език. ИК Емас. София, 2008. с. 482]. Думата βϊνhδπΰ обаче се среща и като основа на етническото название на прабългарите ВНЪНДУР, В-Н-Н-Т-Р, V.N.N.D.R, VNUNDUR, V'HNDUR и може да предава същия смисъл - "вътрешност, ядро, сърцевина на нещо". Останалите названия УНОГУНДУР, ОНОГХОНТОР, ONOGUNDUR и UNUGUNDUR, ОНОГУР се получават като фонетични варианти, ако началният звук У-В се разглежда като полугласна W, която в зависимост от произношението може да се запише като В или У. 

        Прабългарските названия ОГЪЛ-ОНГЪЛ, производни на индоевропейските antara, enter, inter могат да ни помогнат да намерим етимологията на прабългарската титла ИЧИРГУ-БОИЛА. Съгласно записките на Константин Багрянородни, тя има смисъл на "вътрешен боил". Прилагателното ИЧИРГУ (ИЧИРГО) е близко до тюркското "ич" - вътре, което е наляло доста вода в мелницата на хипотезата за хуно-тюркския произход на прабългарите. В действителност може да се представи много по-убедителна индо-европейска етимология на ИЧИРГО - вътрешен. Основата ИЧИР на ИЧИРГО (краят е форма на прабългарския суфикс "-аг") е фонетично тъждествена с индо-европейското inter, antara, защото при прабългарите началната сричка е с нестабилна назалност, сравни ОНГЪЛ - ОГЪЛ.  Безназалната форма ИТЕР, ИТАР е фонетично тъждествена с ИЧИР. Добавяйки прабългарския суфикс "-аг" към основата ИЧИР получаваме известната дума ИЧИРГО - вътрешен.

        Прабългарската дума ИЧИРГО е родствена с думата ЧИКА, с която ранните българи са наричали областта около Плиска. Съгласно византийски хроники ЧИКА е областта над Източна Стара планина, където е сърцевината на българската държава. От това название е останал местния топоним Ичера, село в северната част на Сливенска област. Думите Ичиргу, Ичера, Чика са родствени на индоевропейските думи аρtara , "δπξ, inter, ánīka, *eni-(o)kʷ , *ǭtokъ, ОНОГ - вътре, сърцевина, утроба, вътрешен, център.

           Вътрешните българи са живеели заедно с родствените им племена берсили и есегели в областта Стара Сарматия (Берсилия), обхващаща днешен Дагестан и делтата на Волга (Рис. 1). В тази област са разположени големите градове Беленджер, Семендер, Вабандар, Баласагун (Бял град) [Георгиев П. Началото на Абоба-Плиска.  Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годишнината на чл. кор. проф. В. Бешевлиев, Велико Търново, 12-15 май 2000 г. стр.175-182; Георгиев, П. IS THS PLSKAS TON KANPON - Градът Плисков (произход и значение на името). В: Трудове на Катедрата по история и богословие на Шуменския университет. Т. 3. 1999, с. 12-31], и др. Беленжер е известен още и като Булхар (Булкер), а също и като Булкар Балк (Българска Бяла) в ръкописа на ат-Табари. Всъщност, многобройните названия "Бял град" на ранните български градове идват от семантиката на българския етноним (българ = бял) и означават "Български град". Исторически данни свързват изграждането на задкавказкия Баласагун с българите-оногури [Мамедов, Н. Х. Исторические корни Азербайджано-иранских языковых взаимоотношений. Советская тюркология, 1990, 1, с. 56]. На основата на много документални свидетелства, големият руски изследовател на ранните българи и хазарите Артамонов заключава, че през ранното Средновековие, Северен Дагестан е бил населен от прабългарски племена и е правилно тази територия да се нарича Царство на българите с главен център град Беленджер - Варачан [M. И. Aртамонов, История хазар, Ленинград, 1962,  стр.184].

            В един раннобългарски апокриф от XI-ти век [ Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50] се казва: “И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и впрочем, бяха преди това етиопи (ЕΘIОПI)”. Много автори тълкуват този пасаж като опит на автора на апокрифа да характеризира народа на Еспор цар (Аспарух), т.е. на българите - оногундури като ЕΘIОПI (етиопи). Точният смисъл на определението "етиопи" и досега не е разкрит, но всички са съгласни, че той няма нищо общо с днешното название на държавата Етиопия, която тогава е по-известна като Абисиния и Аскум.   

         Старогръцкото название AIΘIОПIA съдържа думите AIΘIΩ -светя и ОПОS -око и означава "светлолик, светлоок" [Георгиев П. “Етиопите от българския апокрифен летопис. Сборник в чест на проф. дфн Иван Добрев, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2005, стр.186-197]. Един от епитетите на гръцкия бог Зевс е бил Zeus Aethiops -"светлоок, огненолик". В отделна статия [Етнонимът БЪЛГАРИ - етимология и семантика] беше показано, че по религиозни причини етнонимът "българ" може да има соларен смисъл и да означава "бял, блестящ, слънчев, висок". Като имаме пред вид, че морфемата ОНОГ на определението "оногундур" може да е родствена със санскритско-авестийското ánīka - ainika (лице, образ, лик - виж по-горе), то изразът "българи - оногундури" може да се преведе като "светлолики", което е същото, каквото е и ЕΘIОПI. Следователно, говорейки за народа на Аспарух, авторът на апокрифа просто е констатирал, че те са "светлолики, огненолики", т.е "българи-оногундури", но го е изразил чрез една старогръцка калка - "етиопи". А защо той е използвал тази калка? Идеята вероятно е в това, че по тоза време (XI-ти век), най-четената книга в Киевска Рус и България (която е в пределите на Византия) е широкоизвестната ранносредновековна византийска книга [“Повест за Варлаам и Йосиф - Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом”. Лебедева И. Н. Повесть о Варлааме и Иоасафе. Памятник древнерусской переводной литературы XI-XII вв. Л., 1984. Текстът на Повестта в превод на руски език е издаден също в кн.: Памятники литературы Древней Руси. XII век. М., 1980. С.197-226], преведена на старобългарски език, който е официален в двете страни. В тази книга земята на Индия се нарича Вътрешна Етиопия, а страните на запад от Индия - Външна Етиопия. По този начин географското понятие Етиопия е било много добре известно на тогавашната четяща българска интелигенция и чрез израза "и бяха преди това етиопи" авторът на апокрифа изяснява не само семантиката на израза "българи - оногундури", но и географския произход на народа на Аспарух.  

При древните индоевропейци е съществувала представата, основана на дихотомията „вътрешен-външен”, според която „вътрешен” значи „познат, приятелски”, а „външен” е равносилно на „непознат, враждебен”. В съвременния български език и централнобалканския му диалект също се употребяват понятията "вътрешни хора" и "външни хора". Например когато се прави сватба, присъстващите се разделят условно на "вътрешни хора", стоящи най-близо до свекъра, свекървата, кума и кумата и "външни хора", които са "отдалечени". По-общо, "вътрешни хора" означава "близки роднини, сродници, хора от същата кръв и плът", докато "външни хора" означава точно обратното - "човек без роднинска връзка, отдалечен, чужд". Този смисъл на понятията "вътрешен" и "външен" може да има връзка с деленето на прабългарите на "вътрешни" и "външни" по отношение на управляващия род Дуло. Също така, споменатото от К. Багрянородни делене на българските боляри на "вътрешни" и "външни" може да не е по административен, териториален или технически признак, както обикновено се смята, а да е по роднински признак. Т.е, вътрешните боляри може да произлизат от самия княжески род (т.н. багатури), а външните боляри могат да са представители на други родове. Действително, знае се, че например съвета на шесте велики боилади включва представители на определени родове, всеки един от които традиционно излъчва представител за определена длъжност от този съвет - кавкана, ичиргу боилата, имника, чигот-и-боила и т.н.. 

 

2. Названието УТИГУРИ най-вероятно означава ВЪНШЕН РОД (ПЛЕМЕ). Определението УТИ на съществителното ГУРИ - род може да идва от една добре документирана дума от старобългарския език, уду – отвън. Наред с думата УДУ е използвана и славянската ВНЕ - отвън. От думата УДУ - отвън е образувана производната УД – крайник, множествено число УДОВЕ (крайници, в смисъл ръце и крака на човек), която после навлиза в много славянски езици. Същата дума УД и със същото значение “крайник” е отбелязана в българските диалекти от Стефан Илчев [1974]. В такъв случай утигурите (външно, покрайненско племе) би трябвало да съвпадат с т.н. "външни българи".

  Подкрепа за етимологията "утигури - външно племе" можем да намерим в названията на фино-угорските племена Удмури, Мордва и Мари, които са били съседи на причерноморските скити, сармати и българи (Фиг. 2). Общоприето е, че етнонимът Мордва (Mordva = mord + va) произлиза от иранската (скитска) дума mard - човек (по-точно "смъртен"). Мордвинската дума mirde означаваща "съпруг, мъж" има същия етимологичен корен. Подобна дума има и в езика Коми -  mort. Допуска се, че скито-иранската дума mard е включена във втората сричка на етнонима Udmurt и даже в етнонима Mari. Но ако Mordva и Mari означават просто "хора, човеци" на езика на източните иранци, то Udmurt може да означава "външни хора, крайненци, съседи" от думата Ud - "външен, краен". Действително, удмуртите са били племе, живеещи в съседство с причерноморските скити и сармати (Фиг. 2).

 

 

Фиг. 2. Контактна зона между прабългарите от Северното Причерноморие (VII -X-ти век) и угрофинските народности от района на р. Волга през ранното Средновековие.

 

 

Съвременният български изследовател Кирил Милчев обосновано свързва утигурите с по-ранните племена от този район, т.н. будини (видини). Фонетически връзката е безпроблемна: БУДИНИ – ВИДИНИ – УДИНИ – УТИ - УТИГУРИ. Съществува и точна географска връзка. Херодот описва много точно местоположението на будините (Херодот, ч. ІІ, С., 1990, с.15): „Преминеш ли река Танаис, вече не си в Скития. Първата област, на която попадаш, е на савроматите, които, като се започне от най-вътрешната част на езерото Меотида, обитават на север земите. ... Над тях (савроматите) втората област държат будините – страна, цялата в гъсти гори с всякакви дървета”.

Според Херодот: ”Будините са голям и многоброен народ, очите на всички са съвсем сини, рижи са. У тях има един град, построен от дърво, името му е Геланос.”(История, ч.ІІ, с. 39; С., 1990). По-късният автор Помпоний Мел (І, 19.116) също пише: „Будините населяват дървеният град Геланий.”  От името на техния голям град Геланий (Гелон), будините са наречени още и гелани. Останките на град Гелон днес са разкрити на около 30 км източно от с. Малая Перещепина, гробното място на Кубрат. Счита се, че Гелон е първата и най-голяма столица на европейските сармати. Още по-интересно е, че в по-старата академична литература т.н. будини (гелани) се приемат като най-старото известно славянско племе.

Амиан Марцелин (кн.ХХХІ.2 и кн.ХVІІ, 5.1.) оставя съобщението, че към 358 г. геланите и хионитите (народ близък до геланите) сключили договор с персийския шах Шапур ІІ, а през 359 г. хионитският цар Грумбат (сравни с българския владетел бат Крум) заедно със Шапур ІІ обсаждат малоазиатския град Амида (днешния Диарбакър).

Свързването на утигурите (удини, будини) с по-ранните местни скито-сарматски племена се съгласува със съобщението на Прокопий Кесарийски от VІ в., според когото утигурите и кутригурите в миналото са били кимерийско племе, което в последствие се разделило на две. Прокопий съобщава за легендарни синове Утигур и Кутригур на кимерийския цар, които разделили бащиното наследство и образували две племена - утигури и кутригури. В тази връзка стои и находката на българския възрожденски книгопродавец Хаджи Найден (вероятно от Пазарджик), който в първата половина на ХІХ век намира в един атонски манастир ръкопис и го предава на Г. С. Раковски. В ръкописа, издаден от Г. С. Раковски през 1865 г. в книгата си "Българска старина" има ценно сведение: българите са дошли в древността на Балканският полуостров от Черно море и Волга и „зваха се тамо Гимери и Кимери”.

 

3. Названието КУТРИГУРИ сигурно означава МАЛЪК, ДРЕБЕН РОД (ПЛЕМЕ). Първата дума КУТРИ се среща в писмените източници на Кирил-Методиевия старобългарски език със значение МАЛЪК, ДРЕБЕН. Като рядка, диалектна дума в българския език е отбелязана и от Й. Заимов [2004] със смисъл МАЛЪК, ДРЕБЕН, СИТЕН. В днешния български език от нея идват думите “кутре” – малко кученце и “кутре, кутел, кутелче” – малкия пръст на китката на ръката. Има и лично мъжко име - Кутри и женско име Кутра, равностойни на славянското Малчо. Пред вид на източноиранския произход на древните българи, може да се представи приемлива етимология на старобългарската и съвременна българска дума "кутри" - малък. На санскрит ksudrаā значи "малък, дребен, ситен". В езика на протоиндоиранците, същата дума е звучала като kšudra. От тази дума се образува и названието на четвъртата каста в древна Индия - шудрите, които са били предимно заварено население -дравиди.

Вероятно тази древна индоиранска дума има дравидски произход:

 

 

с. XVIII

 

В сродните ирански езици: авестийски кutaka – малък; пехлеви  kutak, kotak – незначителен, дете; перс. Kuta - къс, kutah - малък, koda, kodek – дете, kutulu – дребен на ръст (сравни с българското лично име Кутул, дало съвр. фам. Кутулев(и)). Вахански kэt, ягнобски kuta, кюрдски kuta, пехлеви kutak, талишки kόto, персийски kutah, шугнански, хуфски, рошански, бартангски kut, гилянски kūto, искашимски kъt, сариколски kϋt, санскрит katus, дардски (шина) kōt, khuto, хинду-урду chat, тох.(б) k.tk – краен, къс, индоарийски *khuttа – малък, дребен. (VS-ETD),(DA-DT-b),(ИС,К-ЭСВЯ, стр. 220). В осетински kъutы – свит, от древноиранското *ku(n)ta – къс. (ВА-С-1, стр. 643). Един от арменските царе носил името Хосров ІІ Котак (330-338 г.), което значи Хосров ІІ Ниския, Късия. При чувашите се среща името Кутти, при осетинците – Кутат (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ). Персийската дума kutak - "малък, дребосък" е заимствана в турски като kuηuk - малък, дребен. От същата персийска дума kutak е образувано и названието на популярния в Османската империя танц кючек, понеже той се е изпълнявал предимно от деца.
        От тази семантична основа се получават старобългарските производни думи „скъден, оскъден, скъдно” – "малък, недостатъчен, беден", заимствани в много славянски езици. В българските диалекти се среща и междуметието "кут, куту" = "малко, само, едва, за малко", което е близко до българското междуметие "току, току що, тъкмо" = "за малко, без малко".

Съгласно византийски автори (Комес Марцелин. Хроника. В: П. Петров и В. Гюзелев. Христоматия по история на България. том 1. Наука и изкуство. София, 1978, с. 57-62) кутригурите и утигурите са етнически родствени, имат общ прародител и еднакви обичаи. В стари времена те се наричали кимери и скити. По някое време кутригурите откриват, че Керченския провлак е проходим и преминават от другата страна на Меотидското езеро. Така те стават съседи на племето АНТИ. Има няколко хипотези за етимологията на названието анти, но най-обоснована и широко приета е иранската (сарматска) етимология, съгласно която "анти" означава "краен, пограничен", от αντας - край, краен. Подобнен индоевропейски корен има в много езици, сравни английското end - край. Първоначално антите са били ирански племена, живеещи западно от утигурите, по течението на река Днепър (Фиг. 1). Счита се, че с пристигането на протославяните от северо-запад, антите се славянизират. Антите се приемат като основа на днешните източни славяни, най-вече руснаци, украинци и белоруси. В много исторически документи и хроники названията и вождовете на антите и утигурите често се смесват, а понякога събития, описвани за утигурите се присват на антите и обратно. Типичен пример за това е известният вожд на антите (утигурите) Хилбудий, чието име всъщност е фонетичен Р-Л вариант на българското име Кубрат. Това смесване на двете племена може и да не е случайно, още повече че те са били съседни едно до друго, първоначално са имали родствен ирански характер и, както виждаме, имали се един и същи смисъл на своето име. Защото анти означава "крайни, външни", а утигури най-вероятно означава "външно, крайно племе". Утигурите биха могли да бъдат неславянизираната част от първоначалните анти. Общият смисъл на етнонимите АНТИ и УТИГУРИ - крайно племе, е запазен в етнонима на съвременните украинци, чието название също означава "народ, разположен в покрайнините".

Самостоятелно или заедно с протославяни (склавини, анти) и авари, кутригурите са опустошавали балканските провинции на Византия в продължение на VI-ти и VII-ми век. Тъй като старото елинизирано и латинизирано население е било унищожено или принудено да се пресели в по-защитени места, протославяните и кутригурите постепенно са населили част от опразнените земи. Илирия е главното място за заселване на кутригурите, от чието племенно название е образувано и по-късното българско название на тази област, Котокия или Кутмичевица. Друго доказателство за това е езикът на днешните албанци, в който има много прабългаризми и иранизми (Албанците - пришълци от скитските предели (кутригури)?).

Предложената семантика на груповите названия ОНОГХОНТОР-БЛГАР (вътрешни българи), УТИГУРИ (външен, страничен род) и КУТРИГУРИ (малък, дребен род) позволява да се идентифицират историческите формирования, известни като “вътрешни българи” и “външни българи”. Получените резултати показват, че неустановените засега “вътрешни българи” вероятно съвпадат с оногундурите на Кубрат и Аспарух. Това е пряко указание, че вътрешният ръководен център първоначално се е намирал на север от Кавказ, в обиталището на тази група (Фиг. 1). От гледна точка на историческата роля на оногундурите, този извод е напълно закономерен. От друга страна, формированието “външни българи” може би съвпада с групата на утигурите, която действително е заемала по-далечна и периферна територия спрямо така дефинирания управленски център на оногундурите.

Трябва да се подчертае, че от трите названия единствено за оногундурите се посочва директно, че са българи, понеже те са ОНОГХОНТОР – БЛГАР. Аспарховите българи нямат племенно деление и са известни на унгарците само като НАНДОР, т.е., оногундури или вътрешни, централни българи. В района на Карпатите и Трансилвания, терминът ОНОГУР и производният му НАНДОР се превръщат в синоним на “българин”. Съгласно Ахметьянов [1981], потомците на тюркизираните българи от Волжска България, т.н. “казански татари” биват назовавани НОКОР (НОГОР) от мишарите, най-старото население по този край. Според същия този автор, названието НОГОР е остатък от старото наименование ОНОГУРИ.

В съвременните учебници по българска история не се говори почти нищо за ранната история на аспаруховите оногхонтор-българи въпреки, че се подчертава тяхната основна роля във формирането на Дунавска България [История на България, 1981]. Куриозното е, че малкото място, определено за древните българи е заето изключително само с кутригурите и техните непрекъснати набези във Византия. Понеже кутригурите са ниско културни номади и грабители, в представите на читателите се изгражда един неприятен образ за древните българи – основателите на България. В интерес на обективността, авторите на учебниците трябва да сложат центъра на тежестта там, където е бил в действителност – върху вътрешните, оногхонтор-българи. Тогава именно в съзнанието на съвременното поколение ще възкръсне истинският образ на древните българи, какъвто са го знаели всички древни народи.

 

  Литературни източници:

 

  Ахметьянов Р. Г. Общая лексика духовной культуры народов Среднего Поволжья, М. 1981, стр. 131

 Георгиев В. "Балканско езикознание", I, София, 1959, стр. 75

 Димитров Д., Прабългарите по Северното и Западното Черноморие, В., 1987 г., стр. 98

 Добрев П. Светът  на  прабългарите. С. 1994 г. стр.69

Заимов Йордан. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004

 Ибн Хаукал. "Китаб сурат ал-ард" изд. М. де Гуе. Лейден. 1968, с. 392, 396-398; Hudud al-Alam, pp. 160, 438-440.

 Иванов И. Т.  По пътя на българския етноним. Алфамаркет. 2005

Илчев Стефан и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974

История на България, том 2, 1981, Издание на БАН.

Фасмер М. Этимологический словарь русского языка. М. 1986

Dictionary of most common AVESTA words, 1995, Joseph H. Peterson.

------------

* - Известният арменски хронист Мовзес Хоренаци е написал в арменската "География": „Сарматия (Азиатската й част) се отделя от своята половина (Европейската си част) чрез източните покрайнини на Рипейските планини, реката Танавис, Меотийското море, и се простира по протежение на Кавказските планини при Грузия и Албания чак до Каспийското море. В Сарматия се намират планините Гиппийски (‛Ιππικ), Кераунски (Κεραύνια) и други, и много реки, в това число Этиль (Волга) с 70 ръкава, на бреговете на която се е укрепил народът басили.

        В Сарматия живеят следните народи: 1. хазари, 2. буши (вероятно булхи, или българи), 3. баслики (барсили), 4. апшеги, 5. апхази, 6. царствени сармати, 7. иппофаги (млякояди), 8. нахчаматяни, 9. фтирофаги, 10. сюрикаци (вер. сираки), 11. митрикаци, 12. амазони, 13. алани, 14. хебури (вер. хебари), 15. кудети, 16. скюми, 17. аргавети, 18. марголи, 19. такоци (вер. такри), 20. аргози, 21. дачани, 22. пинчи, 23. двали, 24. хони (хиони, хионити - ефталити), 25. воспури (вер. апули), 26. цанари, които държат проходите Алански и Цекан, 27. туши, 28. хуши, 29. кусти, 30. антропофаги (човекоядци), 31. цхавати, 32. гудамакари, 33. дуичики, 34. дидоци (вер. дигоици, дидои), 35. леки, 36. катапастиани, 37. агутакани, 38. хенути (вер. хенуки), 39. шили, (вер. шиби), 40. тчигби (тчиги), 41. хели, 42. каспи, 43. пyxи, 44. ширвани, 45. хсрани (вер. харани), 46. таваспари, 47. хечматаки, 48. ижамахи, 49. пасхи, 50. пусхи, 51. пиконаки, 52. бакани, 53. маскуты (масагети), които са до самото Каспийско море, където достигат крайните възвишения (отрози) на  Кавказ и където е издигната Дербендската стена - грамадна твърдина в морето. По на север живеят хоните (вер. хионитите), които държат града Варачан (Беленджер), както и други градове. Царят на Севера се нарича Хаган. Той е владика на хазарите. Царицата, жената на Хагана, произлиза от рода Басили (барсили, берсили).

 

 

ON THE ETHYMOLOGY AND SEMANTICS OF PROTOBULGARIAN GROUP APPELATIONS UTIGURS, KUTRIGURS AND

ONOGHONTOR (UNOGUNDUR)-BULGARS

 

Ivan Tanev Ivanov

 

SUMMARY. The Old Bulgarian (Church Slavonic) and Iranian languages were used to propose new semantics for the ancient protobulgarian group appellations utigurs, kutrigurs and onoghontor-bulgars. The appellation onoghontor (unogundur) could be presented as a variant of the avestinian word аρtara – inside, hence “onoghontor-bulgar” is translated as “internal bulgarians”. Taking use of the Iranian word gur – tribe, clan and the Old Bulgarian words UD – extremity, limb, and KUTRY – small and tiny, the appelation “utigurs” and “kutrigurs” were translated as “peripheral, external tribe” and “a tiny, small tribe”, respectively. Based on these translations and the geographic dislocation of utigurs, kutrigurs and onoghontor-bulgars, it is supposed that onoghontor-bulgars and utigurs coincide with the “internal” and “external” Bulgarians known from historic documents.

   ЗА ДРУГИ СТАТИИ :  http://protobulgarians.com

 

Сурп – свети –арменски

  

 

Вунд – Вананд --  вундури, венентри

 

Оног = оника, тъй както овага = овца= авика !!!! На санскритския суфикс –ка съответства прабългарския суфикс –ог, ага