http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.


ВЛАДЕТЕЛСКИ ТИТЛИ И ТРАДИЦИЯ В РАННИТЕ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВИ

Иван Танев Иванов

         Нашите представа за владетелските титли в ранните български държави са твърде неясни и объркани. Причината за това е не толкова в малкия брой исторически източници и свидетелства за тях, колкото в неправилния поглед върху този проблем.

        Основният исторически документ за династичната линия на първите български владетели безспорно е т.н. “Именник на българските владетели”, открит в руски библиотеки в три късни преписа. В него, чрез две независими хронологични формули, се утвърждава началната година на българската владетелска линия - 165 г. след н.е. [П. Добрев. Царственик на българското достолепие. Изд. къща Иван Вазов. 1998. София]. В началото е поставена епохата Авитохол, след която идва епохата Ирник, общо 450 години управление на рода Дуло. Веднага след това започват да се изброяват поименно всеки отделен български владетел, първият от които е Гостун или Органа от рода Ерми (603-605 г.). Следва неговият племенник Кубрат отново от рода Дуло (605 – 665 г.). Най-големият син на Кубрат, Бат Баян (Безмер) го наслежда, но за кратко (665 – 669 г.), поради внезапната намеса на хазарите. Бат Баян се покорява на хазарите, заедно със част от своя народ и губи владетелската си титла. Другите синове на Кубрат, заедно с други части от народа на българите се оттеглят по-далеч от властта на хазарите. Аспарух се заселва в западната част на бащината си държава, където премества онгъла (центъра). От народа на Аспарух и Кубер се оформя Дунавска България, докато народа на Котраг формира Волжска България. Алцек и хората му се заселват около Равена, Италия и постепенно се претопяват.

        Много автори досега записваха името на Безмер - Бат Баян като Батбаян или бат Баян и считаха, че думата или частицата “бат” има същия смисъл, какъвто носи съвременната българска роднинска дума “бати, бачо, батю” – по-голям брат. Действително, от петимата синове на Кубрат, Баян е най-големият, но освен най-голям брат, той е и законен наследник на владетелското право на баща си. Изказваха се отделни мнения, че тази дума “бат” може да е владетелска титла, но поради единичния случай на нейното приложение и отсъствието на исторически паралели тази хипотеза не можеше да се аргументира добре. Освен това, тази титла няма нищо общо с хуно-тюркската владетелска традиция и господстващите доскоро у нас и в Русия тюркисти не я приемаха на сериозно. В излязлата напоследък книга [Б. И. Маршак, 3. А. Лвова, И. В. Соколова, В. Н. Залеская и др. Златото на хан Кубрат. Перешчепинското съкровище. Изд. Брифон. 2006 ], при това написана от руски автори, първите български владетели Органа и Кубрат се представят вече като Бат Органа и Бат Кубрат. Владетелските титли "бат" се четат на номограмите върху пръстените, оставени от Органа и Кубрат. Заедно с Бат Баян, случаите вече стават три, когато три последователни български владетеля се титуловат по този начин. Ясно е, че в тези имена “бат” наистина е владетелска титла, а не роднинско обръщение.

   Друго доказателство, че БАТ може да е означавало “владетел - самодържец - цар” е вековната народна традиция в царска Русия, руския цар – император да се нарича с прозвището “БАТЮШКА”. Очевидно, основата на тази дума е БАТ и тя може да е дошла със значението ЦАР от средновековна България, заедно с християнството, кирилицата, книжнината и официалния старобългарски (църковно-славянски) език.

        Същата титла на ранните българи се споменава и от Баварското предание на Авентин [Проф. Фритцлер, Франкфурт. Общ произход на баварците и българите. Превод на Ради Панайотов]. Съгласно този изследвач на раннобаварски хроники и легенди, част от ранните българи, в състав на четири племена, се преселили от северните склонове на Кавказ към Дунава.  Около 487 г. те се сблъскват с остготите и се заселват източно от р. Тиса. Според баварското предание, името на техния цар било Бато (Batho). Всъщност, това трябва да е титлата, а не името на техния владетел.

        Други примери за употреба на титлата "бат" е легендарният брат на Кубрат, хипотетичният Самбат, основал голяма държава на запад от Стара Велика България. Самбат и държавата му са описани единствено в не много убедителната книга-летопис на волжските българи - "История на Джагфар". Засега единственото независимо основание да се вярва, че такова лице е съществувало, това е владетелят Само и неговата обширна държава от разноплеменно население, съществували по същото време и на същото място, както е описано в "История на Джагфар". Освен това, ако личното име Кубрат се запише като Курбат, както изглежда исторически много по-обосновано, титлата "бат" отново ще се открои. Курбат това е Курт бат, или владетелят Курт. По алански "курт - куърт" означава "ковач", което семантично и хронологично уеднаквява Курт бат с  Кий - Ковачът, легендарния основател на Киев. Има основания да се очаква, че топонимът Карнобат е свързан с голямата победа на кан Крум (Карно бат) над византийските войски при Върбишкия проход. В имената Карно бат, Сам бат и Курт бат виждаме същата най-важна, раннобългарска владетелска титла "бат".

        Има ли исторически примери, когато думата “бат” е означавала владетелска титла? Има и то точно в района, от където произлизат прабългарите. Източно от днешната планина Памир (древната Белур) днес живее индоиранския народ Кхо (Kho), които наричат своя език Кховар (Khowar), т.е. кховарски език. Думата war означава “език”, сравни с българския израз “говоря завално или завалено”. В езика Khowar намираме много паралели с думите, съставляващи най-вътрешното, неизменяемо ядро от речника на българския език. Например:

Tat  - баща, сравни с ТАТИ
Mosh – МЪЖ, СЪПРУГ
Kay –по-голяма сестра, сравни с КАКА
Nan – МАЙКА, сравни с НАНА
Pech  - горещ, сравни с ПЕЧКА, ПЕЧА
Pushi – котка, сравни с ПИСАНА
Riphe - стани! Сравни с  РИПНИ
Ishperu  - бял, чист, честен. Сравни с варианта ИСПЕРИХ на личното име Еспор, Аспарух
But - ОБУВКА
Chaqu – нож, сравни с ЧЕКИЯ – малко, сгъваемо ножче
Khodba – сватбен годеж, сравни  с ГОДЕЖ

Pazhal – човек, който пасе овце, ПАСАЧ (забележете прабългарския суфикс – ал)
Kumoru, Kimeri  -  момиче, жена (сравни с КИКИМОРА, женски дух)
Kumoran – момичета (крайно –n за образуване на множествено число)
           

        Ясно е, че този език се намира в далечно сродство с българския език и това се обяснява с общото междинно звено, езикът на прабългарите, които в миналото са обитавали района на народа Кхо. Най-важното в случая е обаче, че в този език bacho (БАЧО) означава ЦАР, КРАЛ (king), а bachan  - крале, царе (kings). Това е точно титлата, която са носели първите български владетели – бат Органа, бат Кубрат и бат Баян. Може следователно да се заключи, че титлата “БАТ” може да е владетелска титла с памирски (белурски) произход, обясняваща се напълно с династичните традиции в прародината на древните българи.

    Всъщност, титлата "бат" идва от древноиндийската и индо-иранска дума PATI, PADI, която означава "голям, велик, господар, властелин". Колкото и да е изненадващо, тази дума се е запазила и в титлата на върховния владетел на Османо-турската империя - падишах. Падишах значи велик (пати) цар (шах) и е изцяло заимствана персийска титла, понеже персийският език е бил официален език в първите векове на тази държава.

        Ако основателно приемем “БАТ” за първа владетелска титла на българите, трябва да констатираме, че владетелските титли на ранните българи се променят, като стриктно следват историческите превратности. Действително, Аспарух официално не е титулован с титлата БАТ, понеже той фактически не я притежава. Тя е останала при брат му Бат Баян, който след четири години самостоятелно управление се подчинява на хазарите и с това веднаж завинаги лишава българите от тази титла. Византийците назовават Аспарух (680 – 700 г.) и следващите го наследници от главния владетелски род Дуло с титлата АРХОНТ – владика, повелител. Това е византийска титла на владетел от среден ранг, в частност употребявана по отношение на управители на варварски племена. 

        Има данни обаче, че народът на Аспарух е продължил да назовава своя владетел, макар и неофициално, с титлата БАТ. Например, в Анонимния български апокриф от XI-ти век, Аспарух е наричан с три имена - Исперих, Испор и Батой. Отец Паисий в своята История словеноболгарская (или славноболгарская или болгарская?) също нарича Аспарух с името Батоя. Имената Аспарух (Конник или Блестящ кон), Исперих (Благороден, чист) и Испор (всъщност Еспор - орел) са изцяло ирански. Странните имена Батоя и Батой може да произлизат от самата владетелска титла на династията Дуло - БАТ, която народът е продължил да употребява за известно време по силата на историческата традиция.

        Синът на Аспарух, Тервел (700 – 721 г.) в 705 г. успява с предвидлива дипломация да спечели титлата КЕСАР и областта Загоре, помагайки на византийския император Юстиниан II да си възвърне властта. Това е било обаче временно решение, тъй като още след няколко години същият Юстиниан започва война срещу България за да си отнеме подарената област Загоре.

        Омуртаг (814 – 831 г.) се титулова “CANASVВHГY – КАНАСУВИГИ, от бога архонт на земята, гдето се е родил”. Титлата CANASVВHГY се среща няколко пъти в историческите документи  до приемане на християнството, като за пръв път тя се среща при кан Крум (803 - 814). Какво означава тази титла досега никой не е намерил със сигурност, но е съвсем ясно, че тя не е равносилна на БАТ – самодържец  цар. Титлата КАНАСУВИГИ се среща при аварите - ефталити (КАНА ЗАУЦИ) и частично при ираноезичните алани (АЛАНУИ КАН - алански кан). Може само да се предполага, че тя ще се е използвала при всички владетели от Аспарух до Борис, защото поради оскъдицата от  исторически документи за този период това не може да се докаже със сигурност. За КАНАСУВИГИ се предлагат различни етимологии: "велик хан" (съгласно тюркистката хипотеза),“от бога поставен владетел” [Цв. Степанов], “звезден владетел”[П. Добрев], “божествен родоначалник” или "син на бога" [Ж. Войников] и др. Напоследък, П. Добрев се спря на обяснението "божествен владетел". Доц. Цветелин Степанов се опира на факта, че в предхристиянска България, имената на владетелите се съпровождат от написаната на гръцки език фраза "от бога поставен владетел", която според него сигурно е калка на титлата "канасувиги".

         В народните песни и българските диалекти, “кански рев, викна кански” означават "силен, мощен вик и рев", така както е говорил кана. Сред многобройните, около 40, прабългарски титли се срещат няколко в които е включена думичката КАН. Заместникът на българския владетел е носел титлата кавкан. Това е вторият човек в държавата след кана. Престолонаследникът е носел титлата канар-тикин. Така както първоначално иранската и в последствие международна титла "таркан" - управител е възникнала на основата на санскритския глагол "тарк - съдя, отсъждам", може да се предположи подобен индоевропейски произход и за "канар-тикин". В  санскрит takman – дете, потомък, в  древногръцки  teknon – дете, tokos – раждане. Така  че  канар-тикин, може да означава  син или потомък или наследник  на  кана. Титлите  тегин, текин, тексинкакто и таркан са възприети и от по-късно възникналите тюркски  племена. 

        Друга прабългарска титла е кана-таркан. Известно  е  че  сановник  с  титлата  кана-таркан (κανα  ταρκανος), Илия  е  участвал  в  българската  делегация  на  VІІІ Вселенски  събор  в  Константинопол – 869 г. (АС-БПСР стр.54-55). Фигурирането  на  титлата  "кана"  допълнително  доказва  нейното  значение  като  господар, владетел, управляващ.

            Въпреки горните факти, в учебниците по българска история продължава изкуствената деформация на  израза КАНАСУВИГИ до ВЕЛИК ХАН, което е резултат от първоначалната погрешна представа за тюркския произход на древните българи. Съгласно привържениците на тази хипотеза, прабългарите били количествено само едно племе (около 20 000 мъже, жени, деца), начело на които стоял племенен вожд, носещ титлата хан. Тъй като ханът узурпирал властта в цялата държава, подчинявайки вождовете на останалите десет славянски племена, той станал управител на цялата държава. Така малката тюркска титличка "хан" (племенен вожд) станала голяма държавна титла - държавен владетел! В световната история обаче думата "хан" започва да означава държавна титла едва след XIII – ти век, когато монголците временно превземат Пекин и Китай.  Освен това, Аспаруховите българи са били поне десет пъти по-многобройни от посоченото едно племе. Въпреки това, те са били единен народ, а не сбор от племена, защото са имали държава векове преди да дойдат на долния Дунав.

        Много тежко доказателство за пълното непознаване на думичката "хан" при древните българи е фактът, че в старобългарския език се срещат множество титли - каган, княз, цар, василевс, цезар, но никога не се среща въпросната измислена "титличка" хан. 

        Очевидно появата на новата титла КАНАСУВИГИ е опит да се разреши възникналия династичен проблем, защото владетелите на новата и силна държава са в действителност наследници на управляващия род Дуло, но не и на управляващата титла БАТ. Формално, нямало е нищо по-лесно те да си я създадат отново. В действителност това очевидно е било невъзможно, защото заедно с титлата са били загубени и съответните владетелски атрибути. Тяхното отсъствие е направило властта и титлата нелегитимни и никой от владетелите след бат Баян не си е позволил да изфабрикува съответните нови елементи. Този факт потвърждава една важна констатация за характера на държавното управление в ранна България. Основен принцип в управлението на държавата е била СПРАВЕДЛИВОСТТА. Ясно е, че в името на този принцип никой от следващите владетели не си е позволил да си натрапи титлата БАТ, която сигурно е значела много в очите на неговия народ и боляри. Кой е играел ролята на върховен гарант за тази справедливост, след като самият владетел е бил и върховен законодател, жрец и военначалник и собственик на огромно имущество? Най-вероятно вярата в бога и страхът от божествено възмездие ще да са били основните пазители на установения и доста строго поддържан ред. Не случайно, в каменен надпис от времето на кан Персиян се казва: “Който търси истината, вижда бог и който лъже, вижда бог. Българите са правили за християните много добро, и християните го забравиха, но бог вижда” [Veselin Besevliev. Die protobulgarischen insschriften, S. 83-84, надпис № 14, S. 164-174].

При Борис I (852-889) дотогавашната владетелската титла CANASVBНГY се променя. Промяната съвпада с приемането на християнството (865 г.) и почти едновременното преминаване от официален гръцки език и писменост на една нова писменост наречена глаголица, която по-късно се трансформира в кирилица. Днешните славянски учени считат, че езикът на който се пишат служебните книги с новите букви е езика на протославяните - бъдещите славяни, но в действителност той бъка от иранизми, а и значителна част от кирилските букви съвпадат с прабългарски руни. От преходния период са запазени даже документи писани на латински, което отразява колебанието на управленския елит от кой християнски център, Рим или Цариград, да възприемат светото причастие. Съгласно новата писменост, владетелят на българите CANASVBНГY БОРИС след прекръстването си става МНХАНЛЪ ВЕЛНКІН КNZZЪ БОЛГАРСКІН.   

Славянските учени считат, че новата титла КNZZЪ е славянска (протославянска) и първоначално е означавала “племенен вожд”. Днес тази дума присъства във всички славянски езици, но под различни значения: сръбски и хърватски - кнез (племенен вожд, кмет), руски  - княз (племенен вожд, принц), словашки – кньежа (племенен вожд, свещеник), полски – кшиондз (свещеник), български – княз (племенен вожд, принц). Предпола се, че протославяните са заимствали тази титла от германското племе готи (I – IV –ти век), където подобна титла е присъствала под формата kuningas. В средновековието, подобна титла се появява при германците, könig – владетел, крал.

Хипотезата за славянския произход на КNZZЪ може обаче да се подложи на критика. Поради отсъствие на писмена форма преди глаголицата и кирилицата, никой не може да каже със сигурност какви титли са употребявали ранните протославяни. Не се прилагат и никакви ранно-славянски изоглоси в съседните писмени езици – гръцки, латински, персийски и др. На второ място, едва ли Борис като владетел на огромна държава – империя (поне пет пъти по-голяма от днешна България) ще изостави старата си титла и ще възприеме без натиск по-ниската титла “архонт - вожд на едно славянско племе”. Няма исторически данни Борис да е бил принуден да смени титлата си с нова, по-нисша, при това чужда. Ако сме реалисти, трябва да признаем, че Борис е имал проблеми единствено с византийския император, римския папа и владетелите на няколкото държави на запад от него – Хърватия, Великоморавия, Немското кралство и Франция. Трудно е да се схване, защо един представител на владетелска династия от почти 700 години, която се стреми неистово да възстанови загубената си титла на самодържец ще възприеме отведнаж и без натиск малката титла “архонт - вожд на протославянско племе”!? 

Като алтернатива на това обяснение, Д. Д. Съсълов [Пътят на България. Стр. 385] предполага, че титлата КNZZЪ произлиза от думата CANAS в дотогавашната владетелска титла CANASVBНГY. Това е логично и напълно закономерно. Морфологично, думите CANAS и КNZZЪ са практически идентични. Може да се смята, че това е една и съща дума, предадена в две различни транскрипции - гръцка и кирилска.  По-късно, във времето когато българската държава е упражнявала огромно културно влияние върху съседните държави и народи, дума КNZZЪ е заимствана от много славянски племена и народи, по-далечните от които са и придали  по-различен смисъл от първоначалния. Защо да не е невъзможно ранните готи да са взели думата kuningas от съседните сармати, т.е. от ранните българи, при които подобна собствена дума може да е означавала "управляващ, владетел"?! В по-късни български преводни източници от гръцки език, канасувиги Крум също е титулован "князъ Крагомь", а Цок, неговия временен наследник - "Цокь безбожны" [Емил Георгиев. Литературата на втората българска държава. I част. Литературата на XIII век. Изд. БАН. 1977 г. стр. 177]. Ясно е, че за средновековните българи титлата КNZZЪ не е означавала "архонт на протославянско племе", а е била равностойна на титлата на Крум, т.е. канасювиги!

Смисълът на титлата CANASVBНГY би могло да се изведе от данните за религията на прабългарите. В един документ на арабски език се дава названието на главния бог на ранните българи, наред с това при другите важни народи от древността. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише следното. “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonai) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа  (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”. [M. Tahir, Le livre de la creation de el-Balhi. Paris, 1899, v. IV, p. 56].

Тези данни впечатляват с точността и всеобхватността си, както и с подчертания пряк контакт между автора от град Балх и самите българи. Явно, арабският учен от източно-ирански произход е бил безукорен в научната си обективност, защото посочените раннобългарски названия Едфу и Фа са исторически достоверни и проверими. Нещо повече, тези древни названия са запазени и днес в определен район, което дава възможност за локализация на земята, където арабския учен е “чул” и “питал” ранните българи. Древните ирански народи като правило са почитали Слънцето като главен бог, но са го наричали с различни имена - Mithr, Hwar, Suri, Hormuzd. Тези названия са твърде различни от посоченото Едфу. Съществува обаче още един, четвърти начин, с който иранците от района на планината Белур (дн. Памир) са наричали и днес наричат Слънцето: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab - Слънце /VS-ETD/. Точно това название практически съвпада с посоченото от Ел-Балхи като древнобългарско название, Едфу. В своя зенит, Слънцето е било наричано в този район с имената Адху и Едх. Съществувал е и епитетът  “еддх” – горящ, искрящ (П. Добрев). Освен това близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – идол, кумир, включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Тази дума със същото значение съвпада с посоченото от Ел-Балхи  название на религиозните идоли - кумири при древните българи. Всички тези сведения посочват, че посоченото название Ефе - бог при древните българи е достоверно. 

Ако първоначалното название Ефе на бога на ранните памирски българи се е запазило без особена промяна и при дунавските прабългари, което е напълно възможно, то за титлата CANASVBНГY може да се предложи един доста правдоподобен превод. За целта ползваме следното разглобяване на фразата КАНАСУВИГИ  = КАНАС (владетел, управляващ) + УВИГИ (от Уве). Думата КАНАС е подобна на санскритските "тамас" - тъмнина, мрак, "манас" - мисъл, съждение, "лабас" - разделящ, "палас" - сечащ. От своя страна,  УВИГИ е родителен падеж на съществителното УВЕ - бог (памирското ЕФЕ), към което е добавено прабългарското окончание за родителен падеж -ИГИ, родствено на славянското -ОГО. Окончателно за израза КАНАСУВИГИ получаваме превода "от бога владетел". Тази фраза всъщност се среща многократно като гръцка калка, поясняваща раннобългарската владетелска титла, което подкрепя предложения превод. Нашият превод се съгласува с този на доц Цв. Степанов и с последния превод на П. Добрев, които достигат до подобен превод по други пътища.

Този успех в разчитане на раннобългарската владетелската титла ни позволява да твърдим, че КАНАСУВИГИ всъщност представлява първата сигурна фраза от иранския език на прабългарския владетелски род Дуло при това със задоволителен превод на съвременен български език. Основата на това твърдение е идентификацията "ефе, уви" - бог. В такъв случай, често срещаната в езическа България поредица от прабългарски рунически знаци IYI би могло да бъде надпис на същата дума ИВИ (ЕВЕ) - бог, ако с руната Y е отбелязана полугласната У-В, която на английски се предава с буквата W (water - vater - вода). Това предположение се подкрепя от появата в кирилицата на подобна буква "у" със същото фонетично съдържание, което е различно от това в гръцката азбука.

От друга страна, доста разпространеното колоритно българско лично име Йово може да произлиза от Уве (Еве) и да означава Божан. Много характерното българско възклицание уви! се среща винаги в еднотипни изрази от типа "аз исках така да стане но, уви! стана нещо съвсем друго". В тази фраза, възклицанието уви! може да не означава "за съжаление", както често се мисли, а да има смисъл на "божа работа, всичко зависи от бога".  

Титлата КНЯЗЪ носят само трима владетели от Първата Българска държава – Борис I, неговият наследник, синът му Расате (889 - 893) и другият му син – Симеон (893 - 927). За нещастие, Расате повежда политика за възстановяване на старата прабългарска религия и е заменен на престола от Симеон. Но за още по-голямо нещастие, Симеон си поставя за цел да унищожи Византия и да възприеме правата на византийския василевс [Кратка история на България. Под ред. на проф. Ил. Димитров. Изд. Наука и изкуство. София. 1981, стр. 54]. В интерес на тази параноична идея, той води 40 войни с Византия и изразходва невъзвратимо икономическата, духовната и военна мощ на българската държава. Наследил една голяма и силна държава, в края на управлението си Симеон я оставя значително отслабена и умалена, като в един исторически кратък срок тя е победена и покорена от Византия.

Главното постижение на Симеон е войната му през 913 год. В Цариград управлява регентството на малолетния 7 годишен император Константин VII Багрянородни (913-956), бъдещия летописец и автор на книгата “За управлението на държавата”, извор на неоценими исторически данни за народите на Източна Европа. Възползвайки се от това,  Симеон начело на българската войска обсажда Цариград. Съгласно други български автори [Византийските василевси. Под ред. на проф. Ив. Божилов. Изд. Абагар. София. 1997, стр. 240], целта на Симеон “била не просто да бъде коронясан за “василевс на българите”, а за “василевс на ромеите”, но не като седне само на престола в Константинопол, а като положи началото на една нова универсална Империя на мястото на старата Византия, в която именно България трябвало да играе водеща роля”. Регентството начело с патриарх Николай Мистик се уплашва, повежда преговори за мир и признава на Симеон достойнството и титлата “василевс” [Византийските василевси. Под ред. на проф. Ив. Божилов. Изд. Абагар. София. 1997, стр. 240] или “цар на българите” [Кратка история на България. Под ред. на проф. Ил. Димитров. Изд. Наука и изкуство. София. 1981, стр. 54]. Уговорен бил и брак на малолетния император с дъщерята на Симеон. В центъра на Цариград, във Влахернския дворец бил даден тържествен прием в чест на Симеон и неговите синове, при което Николай Мистик в присъствието на Константин VII обявил новата титла на Симеон и го коронясал. Вместо короната на Империята, на главата на Симеон обаче била сложена епирпитарията на патриарха. Някои представители на византийската аристокрация се обявили против този договор и още през февруари следващата 914 год., договорът и планираната сватба били анулирани. Във всички следващи исторически документи, написани на старобългарски или църковно-славянски език, Симеон е титулован “цар на българи и гърци”. В текстовете на гръцки език, Симеон се титулова Micail dx kai prwtoz basilenx Boulgarwn "Михаил, първият василеос на българите".

Връщайки се в Преслав, на Симеон е уредена нова церемония, на която го провъзгласяват за "цар на българи и ромеи". Така възниква още една нова българска титла - ЦАР, която се носи от всички следващи български владетели. По-късно, много влашки владетели също възприемат тази титла. Но най-широко известна е тя при владетелите на Русия, които от средновековието до последните дни на руската династия носели титлата “цар”, след което се изброявали най-важните народи, населяващи обширната Руска държава. При някои от руските владетели, в обширния списък на  народите над които те царстват се изброявали и българите, имайки пред вид населението на губерниите, включващи територията на бившата Волжска България.

            Произходът на титлата ЦАР не е съвсем ясен. Предполага се, че тя произлиза от латино- византийската титла КЕСАР, втората по важност във Византийската империя след тази на василевса. Формално погледнато, това е възможно, като се има пред вид че при германците се появява подобна титла КАЙЗЕР, за която се знае, че е пряк дериват на латинското КЕСАР. От гледна точка на морфологията обаче, ЦАР стои твърде далече от КЕСАР. Разликата в семантиката е още по-голяма, защото титлата ЦАР е равностойна на "василеос", докато "кесар" е титла от по-нисш ранг. Едва ли параноикът Симеон, завършил Магнаурската школа в Константинопол ще търпи да го титуловат на развален гръцки език "кесар"! Поради тези причини и пред вид на иранския произход на ранните българи, по-голямо внимание заслужава версията за иранския произход на тази титла. 

        На всички ирански езици, САР или ШАР означава "глава", включително "глава на семейство" и което е особено важно - "владетел, глава на държава". Всъщност, титлата ШАР е първата, най - древна и най-известна персийска и иранска владетелска титла. Според Явор Шопов [Исторически и археологически следи от присъствие на древните българи на територията на днешен Иран.  -под печат], най-древният писмен паметник, където е фиксирана титлата ШАР - цар на владетеля Енридавизир са клинописни плочки от Западен Иран, 2478 г. пр. н. е. Титлата е пояснена с израза "владетел на четирите четвъртини на света". Счита се, че племенното название САРМАТИ, част от които са и древните българи, означава "царските мидийци". В по-късния персийски език титлата ШАР е преминала в ШАХ и така тя е известна до сега. Среща се и във формата ШАХИНШАХ, което значи "цар на всички царе".  

        Иранския характер на титлата ЦАР може да се обясни не само с иранския произход на древните българи. В цитираната по-горе книга - описание на погребалния инвентар на бат Кубрат от с. Малая Перешчепина  се твърди, че по-голямата част от това съкровище има персийски произход или е изготвено в персийски (по-точно кушански) стил. В същност, според авторите, това е най-значителното находище на персийски скъпоценности на територията на Източна Европа и тези предмети са били притежание на един от владетелите на Стара велика България. Това говори за продължителни културни и исторически връзки с Персия, за познаване на персийската култура, която без съмнение е родствена на древнобългарската. От предхристиянския период на Първото българска държава е останала и още една дума - САРАКТ, която много изследователи превеждат като "държава, царство, царщина".    

ЗА ДРУГИ СТАТИИ ВИЖ:  http://protobulgarians.com