ВЪРХУ РАННОБЪЛГАРСКАТА ВЛАДЕТЕЛСКА ТИТЛА "БАТ"  

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

        Много изследователи обръщат внимание, че в името на Безмер - Бат Баян, наред с личното име Баян присъства думата или званието "бат" като влагат в него същия смисъл, какъвто носи съвременната българска роднинска дума “бати, бачо, батю” – звание на по-голям, по-старши брат [Йордан Андреев, Андрей Пантев. Българските ханове и царе от хан Кубрат до цар Борис III. Исторически справочник. Изд. Абагар. Велико Търново. 2004. с. 14]. Напоследък обаче се появиха сведения, че тази дума "бат" съпровожда имената на още двама български владетели преди бат Баян. В книгата [Б. И. Маршак, 3. А. Лвова, И. В. Соколова, В. Н. Залеская и др. Златото на хан Кубрат. Перешчепинското съкровище. Изд. Брифон. 2006] първите български владетели Органа и Кубрат се представят като Бат Органа и Бат Кубрат. Основание за това дават намерените пръстени на тези владетели, върху чийто номограми ясно се чете званието "бат". Например върху третия златен пръстен, намерен в съкровището от с. Малая Перещепина се чете "баторгану патриций", т.е. "пръстена на бат Орган патриция" [Йордан Андреев, Андрей Пантев. Българските ханове и царе от хан Кубрат до цар Борис III. Исторически справочник. Изд. Абагар. Велико Търново. 2004. с. 14]. Заедно с Бат Баян, случаите вече стават три, когато три последователни български владетели се назовават по този начин. Това дава основание да се предположи, че думата “бат” в  тези имена може да е владетелска титла при прабългарите от Стара Велика България, а не роднинско обръщение.

Същата дума или звание при ранните българи се споменава и от големия баварски летописец Авентин (Aventinus) от ХVI в. [Карл Фритцлер. Общ произход на баварците и българите. Част от книгата „Die Herkunft der deutschen Volkstämme“ (“Произходът на германските племена”), отпечатана през 1923 г. от печатница “H. Bauer” в гр. Марбург. Превод на Ради Панайотов]. Съгласно този източник, част от ранните българи, в състав на четири племена, се преселили от северните склонове на Кавказ към Дунава.  Около 487 г. те се сблъскват с остготите и се заселват източно от р. Тиса. Името на техния владетел било Бато (Batho). Всъщност, това трябва да е титлата, а не името на техния владетел.

        Има ли исторически следи от тази владетелска титла в по-късните Дунавска и Волжска България. В книгата на Бахши Имам [Иман Б. Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей. том 1, София, 2001] е коментирана волжскобългарската дума "батавил" означаваща "голям стан", "шаб на главнокомандващия". На основата на тази дума съставителят на книгата допуска, че при волжските българи може да е съществувала думата БАТ със значение "голям, велик, княз, владетел, цар". За нещастие много данни в тази книга се подлагат на основателна критика и съмнение, като има и сериозни основания да се смята, че в нея има и литературни и авторови измислици и преиначавания. Независимо от това, предположението че в "батавил" има остатък от ранна волжскобългарска титла е изследвано от проф. Ив. Добрев [Добрев, Ив. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива. 2005, с. 211-212], който стига до извода, че ако при волжските българи е съществувала подобна титла, тя може да произхожда от древната индо-иранска дума PATI, PADI, която означава "голям, велик, господар, властелин, водач, пазител". Съгласно този автор, иранското pati се среща в много древноирански титли: авестийски paiti - господар, водач; староиранско paitis - господин и  xsaqra-pati - господар на страната; spada-padi - командващ армията; gardupati - началник на робите; dizpat - началник на крепост; бактрийските думи asbarobido - началник на кавалерията и zenobido-началник на арсенала, партянската титла mogbad - главен маг и др.

        Думата БАТ се среща и в имената на ранни владетели от Волжска България: Бат Укег, Бат Утяг, Бата Джун и др. Дървото на живота при волжските българите се нарича Бат Терек (буквално "великото дърво", от персийската дума "дарахт" - дърво) [П. Добрев. М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Изд. Тангратанакра. София. 2001. с. 265-272].

        Значително повече следи от тази титла откриваме при дунавските българи. Официално Аспарух (преди 680 – 700 г.) не е титулован БАТ, понеже той фактически не притежава тази титла. Тя е останала при брат му бат Баян, който след четири години самостоятелно управление се подчинява на хазарите и с това веднаж завинаги лишава българите от тази титла. Византийците назовават Аспарух и следващите го наследници от главния владетелски род Дуло с титлата АРХОНТ – владика, повелител. Това е византийска титла на владетел от среден ранг, в частност употребявана по отношение на управители на варварски племена. Има данни обаче, че народът на Аспарух е продължил да назовава своя владетел, макар и неофициално, с титлата БАТ. Например, в Анонимния български апокриф от XI-ти век [Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50], Аспарух е наричан с три имена - Исперих, Испор и Батой. Отец Паисий в своята История словеноболгарская също нарича Аспарух с името Батоя, а в почти синхронната история на монаха Спиридон [Исторiя во кратце о болгарскомъ народе славенскомъ. Сочинися и списася въ лето 1792 Спиридономъ Iеросхимонахомъ. Стъкми за издание В. Н. Златарски. Издава Св. Синодъ на Българската Църква. София. Печатница на Ив. Г. Говедаровъ и Сiе. 1900., с. 33] Аспарух е наречен Батуя, князъ болгарский, сын Орбатов (Обратов, на обрите – авари ?). Имената Аспарух (Конник или Блестящ кон), Исперих (Благороден, чист) и Испор (всъщност Еспор - орел) са изцяло ирански. Странните имена Батоя, Батой и Батуя може да произлизат от посочената по-горе владетелска титла "бат" при предшествениците на Аспарух от Стара Велика България, която народът е продължил да употребява за известно време по силата на историческата традиция.

           Има основания да се счита, че съвременният български топоним Карнобат има ранносредновековен произход и е свързан с голямата победа на Крум (Каран, Карно, Карнота) над византийските войски при близкия Върбишки проход. В този топоним ясно се откроява името на Крум (Карно) и посочената титла "бат", което е указание, че поне сред народа, Крум също е титулован неофициално с тази титла.

        Това, че ранните български владетели са носили иранската (средно-персийска) по произход титла “бат” е естествено и разбираемо, пред вид на преобладаващо иранския характер на народа и подчертаните персийско-партянски традициии и връзки в управляващия двор на Стара Велика България. Интересно е и това, че някои ранномаджарски владетели от същия регион също са носили тази титла. Такъв е маджарският княз от 820 г. Юлай-Бат (Дуло-бат ?), владетел на маджарски племенен съюз в областта Етелкузу, т.е. района между реките Волга и Днепър [Добрев Ив. К. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива. 2005, с. 197]. Съгласно Ив. Добрев, даже в името Арпад на един по-късен владетел на маджарите и основател на съвременна Маджария – Унгария можем да видим тази титла (Ар – мъж и пад = бат). Трудно е да се допусне, че владетелите на угрофинския народ на маджарите ще възприемат тази титла направо от персите и партяните. По-вероятно е, че образуваният на част от територията на Стара Велика България маджарски племенен съюз ще е възприел някои традиции от предходната държава на българите, в частност названието и функциите на владетелската титла, а може би и самата идея за държавност.

Фиг. 1. Изображение на Само. Рисунка на Зноемската ротонда, Чехия (1019-1034). Снимка в ултравиолетова светлина.  Забележете шестлъчевата звезда на щита, символ на царска власт, дадена от бога, характерен за царете на Шумер и Асировавилония. Същата звезда се вижда и на печата на кан Тервел.  

        Друг пример за употреба на титлата "бат" е Самбат, хипотетичният брат на Кубрат, владетел на кратко съществуваща държава на запад от Стара велика България. Тя е описана в посочената по-горе, не много убедителна книга-летопис - "История на Джагфар" [Бахши Иман, Джагфар тарихы. Том І–1993, ІІ-1994 и ІІІ-1997 г. изд. ред. колегия: Ф. Г. Ф. Нурутдинов, Р. Ш. Шарипов и др., лиценз № 062460, Оренбург, Русия]. Това съобщение се съгласува със съществуването по същото време и на същото място на разноплеменното владение на Само (626-658), което днешните чехи считат за първа чешка държавност. В т.н. Краловедворска ръкопис (1818 г.) първият чешки владетел е наречен Забой, което се смята за друга форма на Само. Имената Само и Забой (Замбой, ако допуснем назализация) са много близки до Самбат или бат Сам. За съжаление, по-късно Краловедворския ръкопис е обявен за фалшификат, което не изключва отделни негови данни да са исторически обективни.                        

        Единственият документ, в който се описва владетелят Само, е хрониката на  бургундския монах Фредегар от около 660 г. В нея Само се представя (не много убедително и последователно) като жител на неустановения засега френски град (област) Сенон. И в тази хроника има много противоречия. Първоначално Само е търговец на славянски роби, но вместо да бъде убит от протославяните става техен вожд; като ранносредновековен френски християнин не прави никакви опити за християнизация на своето население; има 12 жени и 30 деца. На стенописното му изображение (фиг. 1) липсват каквито и да са християнски символи, но присъства шестолъчна звезда - стар месопотамски символ на върховна власт, използван и от Тервел. Има и голям брой несъответствия в посочената топонимика. Всичко това ни прави предпазливи относно всяко едно твърдение на Фредегар и в частност относно произхода на Само. Самото име Само има убедителна иранска  етимология (сам, самотен, самси) и може да е прозвище, каквито са и имената на много прабългарски владетели от това време:  Курт - Кубрат, Баян - Безмер, Аспарух-Еспор и т.н.

            Косвено доказателство, че БАТ може да е означавало “владетел - самодържец - цар” е вековната народна традиция в царска Русия, руския цар – император да се нарича с прозвището “БАТЮШКА”. Очевидно, основата на тази дума е БАТ и тя може да е дошла със значението "владетел - самодържец" от средновековна България, заедно с християнството, кирилицата, книжнината и официалния старобългарски (църковно-славянски) език.

        Има ли исторически примери, когато думата “бат” е означавала владетелска титла? Има и то точно в района, от където според иранската хипотеза произлизат прабългарите. Източно от днешната планина Памир (древната Белур) днес живее индоиранския народ Кхо (Kho). В езика на този народ намираме много паралели с думите, съставляващи най-вътрешното, неизменяемо ядро от речника на българския език. Например:

Tat  - баща, сравни с ТАТИ
Mosh – МЪЖ, СЪПРУГ
Kay –по-голяма сестра, сравни с КАКА
Nan – МАЙКА, сравни с НАНА
Pech  - горещ, сравни с ПЕЧКА, ПЕЧА
Pushi – котка, сравни с ПИСАНА
Riphe - стани! Сравни с  РИПНИ
Ishperu  - бял, чист, честен. Сравни с варианта ИСПЕРИХ на личното име Еспор, Аспарух
But - ОБУВКА
Chaqu – нож, сравни с ЧЕКИЯ – малко, сгъваемо джобно ножче
Khodba – сватбен годеж, сравни  с ГОДЕЖ

Pazhal – човек, който пасе овце, ПАСАЧ (забележете прабългарския суфикс – ал)
Kumoru, Kimeri  -  момиче, жена (сравни с българския митологичен персонаж КИКИМОРА, женски дух)
           

        Ясно е, че този език се намира в далечно сродство с българския език и това се обяснява с общото междинно звено, езикът на прабългарите. Най-важното в случая е обаче, че в този език bacho (БАЧО) означава ЦАР, КРАЛ (king), а bachan  - крале, царе (kings). Това е точно титлата, която са носели първите български владетели – бат Органа, бат Кубрат и бат Баян, както и владетелят на четирите български племена, водили битка с остготите до река Тиса.

        В заключение, представените по-горе преки и косвени данни подкрепят предположението, че ранните българи са използвали владетелската титла “БАТ”, която има източноирански произход.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 

1. Бакалов, Г., “Средновековният български владетел”, С. 1985, с. 95

2. Степанов Цв., “Власт и авторитет в ранносредновековна България”, С. 1999

3. Степанов Цв., “История на българите...”, С. 1998

4. Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, С. 1991

5. Николов, Г., “Проблеми на прабългарската история и култура”, т. ІІІ, Ш. 1997, с. 85 - 88

6. Бешевлиев, В, “Първобългарите”, С. 1981