ВЪРХУ ЗНАЧЕНИЕТО НА ВЛАДЕТЕЛСКИТЕ ТИТЛИ KANAΣYBIΓI И CANISAUCI ПРИ ПРАБЪЛГАРИ И АВАРИ
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Статията е изнесена на Втората национална конференция по археология, история и културен туризъм „Пътуване към България”, Шумен, 14-16 май 2010.
Титлата CANASVВHГY - KANAΣYBIΓI - KANAΣYBНΓН е засвидетелствана само в раннобългарски каменни надписи, отнасящи се за българските владетели Омортаг (814 – 831) и Маламер (831 - 836), т.е. между 814-836 г. Тя се среща в каменните надписи № 56 - 69 (номерацията е по В. Бешевлиев).
Съвместно с нея, като пояснение в надписите е използвана и гръцката формула o ek Qeon arcwn (който е от бога архонт), която е форма на традиционната гръцка владетелска формула o ek Qeon βασιλεύς, която византийският император е носел до IX век. Титлата o ek Qeon arcwn е официално призната от Византия и за разлика от прабългарския израз се среща и във византийски документи.
Персиан () изоставя прабългарския израз и запазва гръцкия, като го разширява: o ek Qeon arcwn των πολλων Βουλγάρων: (от бога владетел на многото българи - надпис № 14). Омортаг използва и израза "от бога владетел в земята (т.е, страната), където се е родил" - надпис № 57.
Титла, подобна на прабългарската KANAΣYBIΓI е засвидетелствана и в съседната на Първото българско царство държава на аварите, чието истинско самоназвание, съгласно по-нови данни [Айбабин, А. И. Стремена перещепинского типа. СГЭ. 1974, т. XXXIX, с. 32-34, цитирано в Залеская В. Н. и др. Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище. 2006. Изд. Грифон. София. Превод от руски. с. 353] е угргури. Титлата „сanizauci princeps Avarum“ е спомената в „Annales regni Francorum“ като титла на представител на аварите в Аахен (811 г.) [Einhardi annales (Pertz, MGH, 1) a. 811: Canizauci princeps Avarum.]. Счита се, че аварското canizauci представя българската титла KANAΣYBIΓI [В. Бешевлиев. Първобългарите - история, бит, култура. Пловдив, 2008, с. 278. Както при българската титла, съществуват много сходни варианти за изписване и на аварската титла: сanzanci, cani zauci, сanisauci (Ligeti, L. 1986. A magyar nyelv török kapcsolatai a honfoglalás előtt és az Árpád-korban. Budapest: Akadémiai Kiadó, р. 144-145, Walter Pohl, "Conceptions of Ethnicity in Early Medieval Studies", Debating the Middle Ages: Issues and Readings, ed. Lester K. Little and Barbara H. Rosenwein, (Blackwell), 1998, pp 304-305; Golden, Peter B. (1992) An introduction to the history of the Turkic peoples: Ethnogenesis and state-formation in medieval and early modern Eurasia and the Middle East Wiesbaden: O. Harrassowitz. pp. 110).
Съгласно данни от много автори, аварите (обри, вархони, угргури) са етнически родствени на прабългарите. Освен с обща владетелска титла, етническата близост на аварите и прабългарите се подчертава и от общността на други техни титли и религиозни понятия: кавкан (при аварите capcanus), колобър (бо-колобър), жупан, таркан. Самоназванието угргури съдържа названието -гури (род, племе, народ) срещащо се и при прабългарски племена. И при двата народа отсъства названието Тенгри, с което ранните южносибирски народи са наричали своите богове и небето. Различните форми на аварската владетелска титла сanizauci, сanzanci, cani zauci, сanisauci са много близки до прабългарското KANAΣYBIΓI, CANASVВHГY. Горните обстоятелства позволяват паралелното етимологизиране на тези две титли.
Има много хипотези за смисъла на съставната титла "канасувиги" и начина на нейното разглобяване на съставни морфеми. От началото и доскоро, най-много привърженици има разчленяването на титлата по формулата CANASVВHГY = CANA + SVВHГY. В. Бешевлиев предлага тюркска етимология на така получените думи, но посочва нейните сериозни недостатъци. Според него "сувиги" е форма на “су баши” - "началник на войската" (древнотюркско). Тази форма на титлата значително подценява българския владетел. Проблем предизвиква и етимологизирането на остатъчната дума “kana”, свързвана най-често с твърде ниската (родова и племенна) тюркска титла khan -“кан/хан”. Идеята, че CANA (сравни канар тикин) може да се прочете като "хан" е изказана за пръв път от Цв. Радославов в 1929 г. Веселин Бешевлиев обаче пише, че: ”формата kana, вместо очакваната kan не е ясна” и не може да се тълкува задоволително от гледище на тюркските езици (8). Поради това, а и пред вид на множество други недостатъци, тази етимология не е убедителна.
Горната формула "кана субиги" би могла да се етимологизира на основа на езиковите данни на днешните северокавказки народи, чийто район е обитаван от древните българи в продължение на много векове. Някои севернокавказки народи и до ден днешен наричат върховните си вождове и старейшини "кана, кано" [Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, с.189]. От своя страна, “субиги” може да се свърже с думи от някои кавказки езици като “сов”(небе), “сув”(висок, небесен), а също така с днешния кавказки израз “сувихь” (от небето) (12). На тази основа П. Добрев първоначално предложи етимологията CANASVВHГY = "звезден, небесен владетел".
За илюстрация на трудността по намиране на точната етимология на титлата и възможностите на етимологическия анализ привеждаме и идеята на инж. Емил Живков. На основата на посочения по-горе начин за разглобяване на титлата, той предлага оригинален превод от латински. Латинското прилагателно canus, cana, canum означава "aged, old, wise; white, gray; white-capped", а съществителното subig.i, subigo, subigere, subegi, subactus означава conquer, subjugate; compel. От тук, на латински КАНАСУБИГИ ще има приблизителното значение МЪДЪР ЗАВОЕВАТЕЛ (ВЛАДЕТЕЛ). Формално погледнато, подобен смислен превод може да се намери и още на десетки езици по света. Това обаче не означава, че същото значение тя ще има на езика на прабългарите.
Използвайки куманската öweghü - "издигнат, славен, велик", Рънсиман и В. Томашек разглеждат фразата ύβιγή или ύβηγη като самостоятелна дума с подобно значение. От тук тези автори предлагат CANASVВHГY, KANAΣYBIΓI да се преведе като “велик хан”, приемайки, че KANAΣ е гърцизиран вариант на тюркската племенна титла khan/хан. Посочената куманска дума обаче не е общотюркска, освен това куманите са късно сформиран народ и се появяват на историческата сцена 5-6 века след прабългарите, поради което хипотезата на Рънсиман също не е убедителна.
Прабългарската титла KANAΣYBIΓI се среща в гръцки текстове и би могла да бъде повлияна от езика на преводача. Теоретично, самостоятелната дума КАНАС в титлата KANAΣYBIΓI би могла да бъде гърцизиран вариант на думата KAN, към която е добавено номинативното гръцко окончание "ас", валидно за първо склонение и често срещано за професии. Срещу тази възможност може да се възрази от две изходни точки. Първо, гърцизирането на КАN до KANAΣ предполага добро познаване на морфологията и семантиката на целия израз KANAΣYBIΓI и специфичното гърцизиране от страна на преводача само на първата съставка на титлата, което е малко вероятно. Второ, сходната аварска титла сanisauci се среща предимно в латински източници, но въпреки това съдържа същата дума сanis, еквивалентна на прабългарското KANAΣ. На трето място, основата на KANAΣ може да се съдържа в друга една прабългарска титла КАНАР ТИКИН, в която няма следи от гърцизация. Думите KANAΣ и КАНАР могат да са оригинални прабългарски думи производни на общата основа КАN. Най-вероятно, KANAΣYBIΓI и сanisauci са цялостни езикови формули, изказани на езика на прабългарите и аварите, съответно, които носят граматичните форманти на живия език на тези народи без следи от гърцизация и латинизиране, съответно.
Напоследък доц. Цветелин Степанов утвърди представата, че титлата KANAΣYBIΓI е семантично еквивалентна на паралелната гръцка формула o ek Qeon arcwn "ho ek Theou archon" - "който е от бога владетел" [Tsvetelin Stepanov. The Bulgar title KANAΣYBIΓI: reconstructing the notions of divine kingship in Bulgaria, AD 822-836. Early Medieval Europe. Vol. 10 Issue 1 Page 1 March 2001]. Тази идея е изказана най-напред от Б. Симеонов [Симеонов, 1981. Титульная практика в ханской Болгарии: происхождение, структура и значение праболгарских титулов в периоде между VII и X веками. - Балканское языкознание, 2, 23-46]. Тази представа е извънредно плодотворна и естествена, поради широко разпространената сред езичници и християни идея за "утвърдената от бога" власт на върховния владетел в Римската империя и ранносредновековна Европа, включително във Византия и Франската империя. Цв. Степанов използва традиционния начин за разглобяване на титлата на KANA (владетел) и ΣYBIΓI, като втората част разглобява на индо-европейските морфеми su и baga. Baga е бог, а su - "блестящ", "светещ" изразява важни характеристики на всяко едно върховно божество-небесно светило. Така се получава значението KANAΣYBIΓI = "владетел - блестящ бог (светило)". Този смисъл обаче не съответства на гръцкия превод на титлата, както и на философията на държавното управление на тогавашна България, в която липсва обожествяване на владетеля.
Подобни особености има и предложението на д-р Ж. Войников, който на основата на същия начин за разглобяване и по аналогия с китайската и кушанска традиция предлага идеята ΣYBIΓI = su (син, от кушанското soy - син) + baga (bhaga - бог), т.е., KANAΣYBIΓI = "владетел - син на бога". Наистина, това е формула, широко използвана в древен теократичен Китай и много други азиатски държави. В Китай, Индия, Персия, и държавата на Атила владетелят е обожествяван. Например при кушаните владетелската титла гласи: “цар на царете, девапутра”, като "дева путра" означава “божи син” (пракрит). Тази форма на титлата и, съответно, философия на държавното управление обаче няма подкрепа сред дунавските българи. Прабългарите и родствените им хазари, повлияни от мощната близост и традиция на Византия и вероятно от традицията на по-ранната скито-сарматска държава по Северното Причерноморие и Малка Скития, не са възприемали като свят и неприкосновен (т.е, като бог или син на бога) самия конкретен владетел. За византийците свята е била самата владетелска институция на държавата, а не самия василевс [Петър Мутафчиев. Книга за българите. Издателство на БАН, София, 1987, с. 30-31]. Същото важи и за скито-сарматите, българите и хазарите. Ако в определен момент самият владетел, било то на Византия, или на земята на българите или хазарите, е преставал да носи необходимите качества или да демонстрира божествената оренда, той бивал начаса низвергнат, прогонван или даже убиван за да заеме друг неговото място. Примерите за това са много и в държавите на скито-сарматите, на българите, хазарите и Византия. А това не можело да стане, ако народът е възприемал владетеля като бог или син на бог (което е почти същото), както е в теократичните държави.
Както виждаме, досега не е намерена задоволителна семантика на титлата KANAΣYBIΓI и остава открита нуждата да се посочи друга семантика на тази титла, която да се съгласува с гръцката формула o ek Qeon arcwn и да отговаря на нетеократичната форма на управление на държавата. Такъв опит за решение е представен по-долу. За целта се използва друг начин за разглобяване на сходните управленски титли при прабългари и авари, а именно KANAΣYBIΓI = KANAΣ + YBIΓI и КАНАЗАУЦИ = КАНАЗ + АУЦИ. За така получените части на прабългарската и аварска титли се предлага етимологичен анализ, доказателства и обосновки за този начин на разглобяване. За титлата на прабългарите, такъв начин на разглобяване е предлаган многократно (Д. Съсълов, П. Добрев, К. Гербов), но като че ли най-напред това е направил проф. Г. Баласчевъ още в 1909 г. [Баласчевъ, Г. сп. Минало, 1909, кн. I, стр. 80]. Според Баласчевъ думата YBIΓI (YBНΓН), със значение "славенъ, великъ", е прилагателно към KANAΣ. За съжаление, този удачен начин на разглобяване е бил оставен на тъмно, за да се даде възможност на по-сетнешните нескончаеми опити да се намери хуно-тюркска етимология на прабългарската титла - уви, досега вече 100 г. неуспешни.
1. Върху двете страни на антична надгробна ара, намерена близо до с. Маломирово, Пловдивско са издялани два надписа във връзка с войната на Крум с Византия. Единият от надписите (Фиг. 1) е летописен и в телеграфен стил описва подвизите на Крум:
„Крум, архон увинги
(
- виж. горната лява част на надписа - Фиг. 1) излезе с
войската си срещу Адрианопол и брат му не го забрави, но излезе и той. И бог му
(т. е. на Крум) даде да опустоши следните места и
крепости: Сердика, Дебелт, Констанция, Версиникия, Адрианопол. Тези мощни
крепости той превзе. А на останалите крепости бог даде страх и те (гърците) ги
напуснаха и избягаха в долната земя
(т. е. дн. Източна - Турска Тракия). Той
(Крум) не забрави тази земя (Източна Тракия),
откъдето беше излязъл с цялата си войска и беше
изгорил нашите земи сам старикът император, плешивият, и завзел беше всичко и
беше забравил клетвите. И излезе срещу него архонтът
Крум, за да воюва . . . . . . . . . . . и отиде, за да . . . опустоших . . .”
На гръцки думата
"архонт"
се пише arcwn
- без
крайно
"т". Българизираният
вариант на думата arcwn -
"архонт"
произлиза от генитивната гръцка форма.
В горния текст изразът
- АРХОН УВИГИ (в действителност АРХОН
УВИНГИ !!!) замества титлата
KANAΣYBIΓI. От
една страна този текст показва, че титлата
KANAΣYBIΓI е ползвана и в по-ранно
време, още при Крум, макар и под друга форма, а от друга страна - заместването на
KANAΣ с
arcwn
издава
семантиката на думата
KANAΣ - "управител, владетел". На трето място, формулата
arcwn
YVHГН
посочва думата
YVHГН
"увиги" като самостоятелна смислова единица - дума и отхвърля реалното съществуване на предполагаемата форма "субиги". Това подкрепя
разглобяването на титлата
KANAΣYBIΓI по формулата
KANAΣ + YBIΓI.
Фиг. 1. Летописен надпис на Крум върху лявата страна на антична ара от с. Маломирово, Пловдивско.
2. Последният извод се подкрепя и от вариантите в изписване на аварската титла. В много латиноезични източници от епохата на Карл Велики (768 - 814), към владетелската титла XAГАН (chaganus, caganus, cagan, хаганъ, каганъ) на аварския върховен владетел често е добавяна някоя от думите iugurrus, iugurnus, iugurgus, vigerius, vigurnus (Ligeti, L. 1986. A magyar nyelv török kapcsolatai a honfoglalás előtt és az Árpád-korban. Budapest: Akadémiai Kiadó, р. 146; Szádeczky-Kardoss, S. (1998): Az avar történelem forrásai 557-től 806-ig. (Magyar Őstörténeti Könyvtár 12) Budapest, Balassi Kiadó). Тези думи се приемат за различни варианти на една и съща дума (iugurrus, vigerius), предадена по различен начин. От тук може да се заключи, че прабългарското arcwn YVHГН, в по-късен вариант KANAΣ YBIΓI, е морфологичен и семантичен еквивалент на аварската титла hagan iugu (rus).
Резултатът от горния анализ покрепя разделянето на KANAΣYBIΓI по формулата KANAΣ + YBIΓI, както и на аварската титла сanizauci = сaniz + auci. В заключение, исторически засвидетелстваните титли arcwn, YVHГН, KANAΣ YBIΓI, chaganus iugurrus и сaniz auci могат да се разглеждат като двусъставни изрази, всеки един съдържащ по две семантични единици, думи. Първата семантична единица е представена в четирите титли с различни думи (arcwn, chaganus, KANAΣ и сaniz), които обаче имат едно и също значение - "владетел, княз".
Езиковият анализ на вторите части на титлите (YVHГН, YBIΓI, iugurrus, auci) показва, че те също имат обща семантична основа. Като вземем пред вид, че окончанието "-rrus" във формата iugurrus, vigerius съвпада с обичайното латинско номинативно окончание за род. падеж, ед. число "-rus, rum" (сравни Blacorum - на Влахия, Hungarorum - на Унгария, REX Bulgarorum - цар на България, Bulgarorum Cagano - каган на българите), откриваме семантичната основа "iugu, vige", която е близък омоним с прабългарското YVH,YBI. Окончанията на вторите изрази -ГН, -ΓI, -ci, -rrus може да се разглеждат като граматични служебни частици - суфикси, които не носят собствена семантика. При това, българският суфикс (-ГН, -ΓI) е сходен с аварския (-ci), което се съгласува с фактите за родството на двата езика. Така установената обща семантична основа за втората семантична част (YVH, YBI, iugu, au) трябва също да носи една обща семантика.
По-долу се представят шест доказателства, че смисълът на тази особено важна, обща дума YVH, YBI, au и iugu означава "бог".
1. В ранно-християнските църкви в с. Басараб (Мурфатлар), Северна Добруджа, оставени от български монаси, са открити множество рунни надписи, както и надписи на глаголица и кирилица. В един рунен надпис, оставен на олтара на църквата се чете hôh, което се транскрибира като ЕФЕ (бог, боже), вероятно обръщение към прабългарския бог (P. Dobrev. Universum Protobulgaricum. New York, 1996).
2. В българската историческа литература, описваща историята и културата на ранните българите, отдавна е изказано и обосновано твърдението, че най-често срещания и най-характерен за прабългарите знак IYI е символ на техния върховен бог, вероятно Слънцето (фиг. 2). Понякога в рунните надписи на прабългарите се среща и подобното съчетание IYvI. Използвайки фонетичната стойност на прабългарските рунни знаци, изразите IYI и IYvI могат да се прочетат като "иви, иве, уве", ако се допусне, че при прабългарите руната Y е имала звуков еквивалент на полугласния звук "W" - палатално "В" (т.е нещо средно между "У" и "В"). За съществуването на прабългарски думи с начална полугласна, която се палатизира до „В - Б” сравни „Уокил - Вокил”, название на прабългарски род; Уногундур (византийски източници) - onogunduri (латински източници) - vnundur - В-Н-Н-Т-Р (в арабски и еврейски източници) – Внъндор - вх’ндур - Оногхонтор-булгар (арменски източници) - Uangar или Vangar (дарителско писмо на Луис Немски до манастира Мелк) - название на основното прабългарско племе в държавата на Кубрат и Аспарух; багатур - уагартур (прабългарски титли). За съществуването на подобно полугласно W (У-В) и при аварите сравни цитираното по-горе: iugurrus, iugurnus, iugurgus, vigerius, vigurnus. Полугласен звук "W" днес съществува в езика на осетинците (наследник на аланския език). Тъй като изразът IYI е еквилентен на думата "бог", то може да се допусне, че неговият прочит "иви, иве, уве" означава "бог". При аварите изразът "иви, иве, уве" звучи като "ав, ау", съгласно аварската титла сaniz auci.
3. При аланите, ираноезичен народ родствен на прабългарите, е имало божество Афа, чието название е аналогично на прабългарското ЕФЕ. В дигорския диалект на осетинския език думата "ауе" (у-в вариант на УВЕ) означава "божествена сила".
4. В езика на древните индоевропейци думата *Dyēu означава „бог”. От тук идват древногерманското *Tiwaz, древногръцкото Zeus и ведическото Dyaus, всички със значение „бог”. При някои народи формата *Dyēu е променена на Jove, Jov (древни латини), Yu (памирски народи). От тази съкратена форма идва известното латинско название Jupiter, което значи "божи (Ju) баща (piter)". Подобно название е използвано и от ведическите индийци - Dyaus Pita, което също означава "баща (piter, pita) на боговете". Латинското название Юпитер е възприето като име на планетата Юпитер (Янкул, Анишър), от което са образувани латинските названия на четвъртия ден от седмицата „денят на Юпитер”: Iovis Dies (лат.), Thursday (англ.) jeudi (фр.), jueves (исп.), giovedì (ит.) и т.н.. Съкратените названията за бог при латините Jove, Jov и памирците Yu са твърде близки до прабългарското ЕФЕ, ИВИ. При евреите yahu означава бог, в частност бог Йехова.
Фиг. 2. Снимка на лицевата и опаката страна на бронзовата розета от Плиска. Най-отгоре, в царствено положение е разположен лъчът, чийто рунен надпис (СОН - слънце) отговаря на Слънцето, а второстепенните детайли върху розетата са ориентирани спрямо него (Названия на прабългарските богове-планети.
5. В един документ на арабски език, описващ как някои народи от древността са изричали името на своя главен бог, се дава и названието на главния бог на ранните българи. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише: “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonai) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”. [M. Tahir, Le livre de la creation de el-Balhi. Paris, 1899, v. IV, p. 56].
Подобно сведение за ранните българи е оставено и от известния арабски хронист Макдиси, според когото бурджаните (българите от страната Бурджан, Кавказка България) наричат своя бог с името Едфу (Edfu), а своите идоли – Фа (Fa)” [El-Maqdisi. Le livre de la creation et de l'istoire. Paris, 1899, v. IV, p. 56]. Сведението на Макдиси е извесно и в по-късен препис, направен от Масуди (Mas'udi. Les prairies d'or. Paris. 1971, p. 275). Забележете, че Ел-Балхи е разговарял с древните българи от Кавказ и предава названието Едфу направо от техните уста. Освен това, чрез горното сведение, Ел-Балхи изброява етнонимите на известните му народи, като поставя бурджаните отделно от т.н. "тюркски народ".
Названието ЕДФУ може да е членувана (според правилата на арабския език) форма, а ФА - нечленувана форма на ЕФЕ, УВИ. Определителният член при арабски е "ел, ал" (например, Ел-Балхи) но при някои думи се променя, например ан-нахар, ад-уахил, Ер-Риад. От тук ЕДФУ може да означава "ед фа", т.е "богът". От друга страна, ЕДФУ може да произлиза от фонетично близкото източноиранско название на бога Слънце - Ефтеб, Офтаб. Иранците от района на планината Белур (дн. Памир) са наричали и днес наричат Слънцето с подобни названия: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab - Слънце /VS-ETD/. В своя зенит, Слънцето е било наричано в този район с имената Адху и Едх. Съществувал е и епитетът “еддх” – горящ, искрящ. Освен това близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – кумир, включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Всички тези сведения посочват, че посоченото название Едфу - бог при древните българи е достоверно.
6. Известният рунен надпис от гр. Бяла -Обзор, Варненско (Фиг. 3) може да се транскрибира на кирилица, като се използва обобщената таблица за фонетичното съдържание на прабългарските руни (Надпис от Мурфатлар -1). Надписът може да се прочете К ивиги, като буквата К, подчертана с тилда, може да означава съкращение на всеобщо известна дума, в случая "канас" - владетел. Подобна практика за съкращение на думите "бог", "Христос" и др. е широко използвана в средновековието. Прочитът КАНАС ИВИГИ съвпада с владетелската титла KANAΣYBIΓI на Омуртаг и Маламир. Интересното тук е, че известният, най-широко срещан знак за "бог" при прабългарите, IYI, е включен в този рунен надпис, което подкрепя предложеното по-горе съдържание на тази титла.
Фиг. 3. Рунен надпис от с. Бяла - Обзор, Варненско (в ляво) и неговият предполагаем прочит (в дясно). Надписът се чете: К (анас) увиги. Последната буква "и" е прикрепена чрез лигатура към предходната няколко пъти с цел да се получи уравновесен, свещен изглед на надписа.
В заключение, макар че посочените шест източника, в които стои названието на бога при прабългари, алани и авари са съвършенно различни и несвързани помежду си, намерените в тях названия за бога са много близки помежду си - ИВИ, ЕВЕ, ЕФЕ, УВИ, АФА, АУ, ЕДФУ. Те могат да се разглеждат като форми на едно и също название за бог при сродни народи, или название предадено в малко променена форма в различните източници.
На основа на горните аргументи, думата YBIΓI (АУЦИ) може да се представи като съставена от семантичната основа YBI - УВИ (вероятно "бог") и окончанието "- Γ I" (при аварите "-ЦИ", съгласно титлата сaniz auci). В аварския вариант на титлата на тази семантична основа "иви, иве, уве" съответства думата "ау", т.е и там присъства полугласния звук "W", но за разлика от прабългарското палатално "W", четено като "В", при аварите този звук е предаден със звука "У".
Окончанието "- Γ I" (при аварите "-ЦИ") се среща като извънредно плодотворен суфикс в съвременния осетински език. Този суфикс може да бъде открит при много прабългарски думи (Котраг- Контраг, Елемаг, кърчаг, белчуг, Телериг). Окончанието "-ΓI" се среща и в езика фарси като суфикс. Например изразът bi-charagi (بیچارگی ) - на фарси означава "нелечимост, безизходност, безпомощност" и се образува от съчетаването на предлога bī = "без", персийската дума chāra = цяр, лекарство (еквивалентна на старобългарското цяр), и суфиксът gi, съответстващ на славянския суфикс "-ост". Ако окончанието "-ΓI" в KANAΣYBIΓI има същата роля, както и аналогичния ирански суфикс gi, тогава изразът YBIΓI ще означава "божественост, обожественост", а целият израз KANAΣYBIΓI би трябвало да означава "КНЯЖЕСКА БОЖЕСТВЕНОСТ". Тази форма на превод се съгласува с по-късните титли и обръщения: "ваше величество, високоблагородие, превъзходителство" и др. под. В другия възможен вариант KANAΣYBIΓI ще означава буквално "владетел божествен", или на съвременен български "божествен владетел" или "владетел, чиято власт идва от бога". Това изглежда по-вероятно пред вид на смисъла на паралелната гръцка формула o ek Qeon arcwn - "който е от бога владетел". Този смисъл на титлата се съгласува с философията на върховната власт при ранните българи, съгласно която владетелят е човек, а не бог (или божи син), но упражнява власт, която идва от бога.
Посоченият начин за етимологизиране на титлата KANAΣYBIΓI = "божествен владетел" показва, че още 50 г. преди княз Борис - Михаил, владетелската титла на раннобългарските владетели Омуртаг и Маломер е била KANAΣ, а не "хан", "кан" или "кана". Затова никак не е случайно, че такава титла се употребява и от внука на Омуртаг - Борис. След християнизацията (865 г.) и смяната на официалния гръцки език и писменост със старобългарски (893 г.), владетелската титла на Борис I (852-889) се изписва така: МИХАИЛЬ - ВЕЛИКИЙ КН¤ЗЬ БОЛГАРСКИЙ. Доста по-късно от Борис, владетелската титла "княз" се появява и при първите славянски държавици, образувани вътре в пределите на Първото българско царство - Велика (Южна) Моравия, или покрай него - Сръбско, Блатнешко, Хърватско, Северноморавско, Чешко, Краковско княжества. Подобно на Борис титлата "велик княз" се носи и от първите владетели на съюза на източните славянски княжества - Русская земля (Киевска Русь). В действителност, Борис не е княз, както често се твърди, а "велик княз", което предполага наличие на полунезависими княжества в пределите на неговата държава (примерно Южна Великоморавия, отвъддунавското княжество на Салан).
Изказани са хипотезите, че Борис е заимствал титлата КúН¤Зь (в следващите векове КН¤Зь) от българските протославяни-езичници, които са я заимствали от готите (I–IV–ти век) и са я използвали като „племенен вожд”. В действителност, досега не са представени доказателства нито за първото, нито за второто, нито за третото твърдение. Факт е, че при готите е имало подобна титла kuni - племенен вожд, известна в старогерманската си форма cuning, kuning, при англосаксонците cyning [Николай Овчаров, Христо Андреев. Воленовият надпис и въпросът за титлата КúН¤Зь в българското средновековие. Нумизматика и сфагистика. IV, 1995-97, с. 101 - 105], което се явява главна опора на посочените твърдения. Това хипотетично заимстване обаче може да се подложи на съмнение пред вид на факта, че праисторическата семантична единица KAN ("мога, способен съм да върша нещо") стои в основата на жреческите и владетелските титли при много и най-различни народи: huan (китайска), khan (алтайска), kanez (източноиранска), kuning (старогерманска). Допълнително се предполага, че след въпросното заимстване титлата претърпява значителни промени в протославянските езици, ключова точка от която е превръщането на g от наставката ing в dz. В крайна сметка ing се превръща в -¤½ь. Друга подкрепа за хипотетичния готско-славянски произход на КúН¤Зь се търси във факта, че днес тази дума присъства във всички славянски езици. Това обаче може да бъде късно явление, подобно на прабългарската дума „книга”, известна във всички съвременни източноевропейски езици, както на много други прабългарски думи, заимствани в много славянски и неславянски езици: печат, врач, капище, бисер, кумир, сан. Всъщност, в различните славянски езици думата "княз" има различно значение, понякога съвсем различно от оригиналното българско: сръбски и хърватски - кнез (племенен вожд, кмет), словашки – кньежа (племенен вожд, свещеник), полски – кшиондз (свещеник), български – княз (племенен вожд, наследник на владетеля) и от тук в руски - княз (племенен вожд, наследник на владетеля). Липсват обаче преки данни, че думата "княз" е употребявана от протославяните преди образуването на първите славянски държави. Обратно, има данни, че оригиналната титла за архонт на племе при протославяните е била „вод, вожд” или „войвода”. Обратно, чуждите за славянските езици думи като княз (владетел) и витяз (победител) имат иранска структура и са най-вероятно с късен ирански произход (сравни иранските peroz – победоносен; berez – висок, бял, от тук балас - Баласчев; tavräz – трезв, mäläz – мелез; namäz – молитва; kafäz - кафез; перваз; чапраз; намаз и т.н.).
Изказаното твърдение може да се подкрепи и с Именника на раннобългарските владетели, (цитиран в началото на XX-ти век като Именник на раннобългарските князе, по-късно като Именник на раннобългарските ханове), който изобилства с прабългарски календарни термини и лични имена. Единствената владетелска титла спомената в този документ е "княз", с която е описано управлението на Аспарух и петимата му предшественици. По-общо, както в този документ, така и в цялата византийска, старобългарска и латинска литература по ранната българска история никъде не се споменава алтайската (тюрско-монголска) титла хан/кан (khan). Само в една византийска хроника е употребена неясната негръцка дума kampaganos, която някои историци тълкуват като kan Pagan, но без сериозна аргументация.
Напротив, титлата khan винаги се споменава в текстовете, описващи владетелите на ранните тюрки и монголи. Владетелската титла при ранните тюрки и родствените им монголи е съвсем различна по език и форма спрямо KANAΣYBIΓI. Например при тюрките тя е гласяла на тюркски така: tängridä bolmuš khan (буквално: станалият чрез небето кан/хан) или tängri jaratmyš qhan (буквално: поставеният (jaratmyš) от небето (tängri) кан/хан (qhan)) [В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. Изд. Наука и изкуство. София, 1981. С. 42 и 113]. Такава е титлата на владетеля Билге, записана в Орхонските раннотюркски надписи (VII-ми век). Ранномонголската титла на Чингиз хан (XIII-ти век) е гласяла по монголски така: mongka tângri-yin kütchün-dör – владетел (mongka), поставен от бога-небе (tângri). От сравнението на титлите при българските с тези при тюркските и монголските владетели веднага се набива в очи различният език на българите от този на тюрките и монголците. Като фундаментални, етноопределящи названия за "владетел" и "бог" българите употребяват източноиранското УВИ (бог, Слънце) и индо-иранското "канес" (княз), докато монголците и тюрките използват съответно tängri (небе, бог) и qhan (хан, кан). Не случайно, във владетелската титла на ранните българи думичката Тенгри е пропусната, просто тя не им е била известна. Освен това, ранната тюрско-монголска титла qhan (хан, кан) се е отнасяла за вождове на племена и чак след превземането на Китай от Чингис хан (XIII-ти век) става държавна. При тюрките е известна титлата ilkhan = "племенен вожд", от иранското il - племе и khan - вожд.
Друго съществено различие между държавата на прабългарите и тюркските държави е институцията "съвладетел". При почти всички тюркски народи е имало съвладетел – главнокомандващ на войската. Според Бешевлиев (В. Бешевлиев, Първобългарите. с. 57) тази институция е съществувала и при прабългарите и се проявява при Тервел (Първобългарите. Бит и култура. С. 1981, 45-50). Обаче М. Москов (М. Москов. Именник на българските ханове. С. 1988. 255-296) аргументирано отхвърля тезата на Бешевлиев и смята, че такава институция при прабългарите не е съществувала. Изводът на М. Москов се подкрепя от по-нови автори (Филипос Филипу. Българо-византийският мирен договор от 716 г. В: (Ред. Васил Гюзелев и др.). Пътуванията в Средновековна България. Материали от Първата национална конференция ”Пътуване към България. Пътуванията в Средновековна България и съвременният туризъм”. Шумен, 8-11. 05. 2008 г. Съюз на учените в България. Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”. Научноизследователски център по византинистика. Изд. Абагар. Велико Търново. 2009, с. 302 – 309), според които в средновековната българска езическа държава не е имало институцията "съвладетел".
Много характерните
и сходни български думи уви (за съжаление не!) и уж (може би да!), може да
са реликт от езика на
прабългарите: уви, уж = бог, божа работа,
всичко зависи от бога! Едно от
най-разпространените български (и като следствие
южно и източно-славянски) имена, Иван
(
В много езици названието на географската посока "юг" е образувано от названието на слънцето: турски güney от güneş - Слънце, английски south, френски sud от sund, suth - слънце. Старобългарското "юг" има неясна етимология, макар че е усвоено в много славянски езици (но не и в украински, белоруски, полски), както и в албански. Може да се предположи, че "юг" представлява форма на "увиги" = "слънчев", понеже при прабългарите главният и основен бог е Слънцето. Друго подобно обяснение за "юг" може дойде от древната индо-иранска дума УКХ - "блестящ, сияен", което е епитет на Слънцето [Macdonell. Sanscrit Dictionary. Oxford, 1979, p. 36-37].
ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА:
1. Бакалов, Г., “Средновековният български владетел”, С. 1985, с. 95
2. Степанов Цв., “Власт и авторитет в ранносредновековна България”, С. 1999
3. Степанов Цв., “История на българите...”, С. 1998
4. Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, С. 1991
5. Николов, Г., “Проблеми на прабългарската история и култура”, т. ІІІ, Ш. 1997, с. 85 - 88
6. Бешевлиев, В, “Първобългарите”, С. 1981
77777777777