СУФИКСИ ОТ ВИДА  "- ИЧ",  "-ЧИ"

 Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

               Специфичният и изключително активен, старобългарски суфикс "-ич" за образуване на прилагателни имена се счита за славянски, понеже той се среща в названието на някои славянски племена (вятичи, X-ти век), включен е в ранния етноним "русичи" - руси, руснаци и в такива названия като "москвич" - московец, жител на Москва. Този суфикс има сложна и неясна граматична роля и произход. В действителност обаче, могат да се представят тежки доказателства, че той има прабългарски произход. Този суфикс присъства в личните имена на няколко ранни аспарухови българи и в най-ранни старобългарски паметници: 

МОСТИЧ -името на чъргубиля при цар Симеон

ЗВИНИЧ - син на кан Омуртаг (по-късно славянизирано до Звиница, даже Свиница, по подобие на

             славянската дума "свиня").

СИГРИЧ - пълководец на цар Симеон. Като смята горните три имена за прабългарскси, В. Бешевлиев  

             привежда и други примери на имена от аварски, хазарски и ирански произход, в които този

             суфикс присъства [В. Бешевлиев. Прабългарски надписи. София, 1979, с. 226]. Явно е, че този

             суфикс не може да бъде ранно и исконно славянски.

ДАНИЧ - лично име на българин от Преслав. В откритата през 1977 г. Дворцова църква (построена в

             края на X-ти век) в Преслав са намерени отломъци от плочи с кирилски надписи, в които има

             няколко лични имена на ранни българи. Едно от тях е горепосоченото Данич [Овчаров Димитър.

             Епиграфски паметници от от дворцовата църква в Преслав. Плиска – Преслав. Том 5., Шумен,

             1992.Изд. Археологически инсттитут и Музей, филиал Шумен. БАН. Изд. “Хермес и Хермес” –

              Шумен. с. 259-267]. Авторите смятат това име за прабългарско и неславянско и предполагат, че 

              по-късно  (XIII-ти век) то меже да е славянизирано до Даница, така както е рожденото име на цар

              Калоян, Иваница.

КАПИЧ – свещено място - храм при прабългарите, в по-късна форма "капище"

УРВИЧ – име на болярин и на раннобългарска крепост до София (по-късно "урвище" от урва, на  

                авестийски urva - урва). (Възможно е и името на с. Требич, Софийско, да е от този род)

ХОТАЛИЧ - в  IX-ти  век  в  Севлиевската  котловина  съществувал  гр. Хотал  (Хоталич). Раковски  

                пише че край Севлиево  е  имало  проход  наречен  Кутелиз  или  Кутелишка  стена и

                остатъци от средновековна  българска крепост.  Без  съмнение  това  са  руините  на         

                средновековния  Хоталич. Името прилича на названието на ранно-средновековния град от

                 Согдиана - днешният Сурх котал (Червен проход) и на Хотница - раннобългарския град срещу

                  Свищов, днешният Турну Мъгуреле.

ДЕВИЧ - средновековен град в днешна Вардарска Македония

МОДРИЧ - средновековен град в днешна Вардарска Македония

КУТМИЧЕВИЦА  - древнобългарско название на (област в) Македония. Очевиндно съдържа основата

                 КУТМИЧ, която може да бъде съществително име или лично име.

               Този суфикс може да се открие и в имената на няколко раннобългарски владетели на Волжска България:  Saqlaich - Саклаич и, вероятно, Алмуш. Саклаич идва от етнонима есегел, сакел на единия от трите основни прабългарски етноса - берсили, есегели и болги. Отделно от Саклаич, при волжските българи е имало и личното име Аскал, очевиден вариант на Саклаич. Аскал е водач на племето есегели, за когото оженил дъщеря си владетелят Алмуш. Алмуш е вероятно късно тюркизирана или арабизирана форма на Алмич. Името Алмич може да се свърже с названието на първия месец в прабългарския календар "алем" - "първи, начален" и да носи смисъла "Първороден син".

                 Основание за обяснението Алмуш - Алмич - Първороден ни дава наличието на раннобългарска традиция, суфиксът -ИЧ да се поставя в името на първородните синове на боляри, князе и владетели в ранна България. Частицата –ИЧ е била изразител на стара българска традиция за подчертаване на благороден произход и привилегировано право за наслеждане на власт и имот. По-късно, тази традиция е намерила добра почва в средновековна Русия, където първите синове в княжеските и царските семейства се наричали княжевичи и царевичи. Българската традиция да се образуват фамилни имена на -ИЧ по-късно е масово възприета в Русия и Сърбия. Даже днес, повечето фамилни имена в тези страни завършват с българската наставка –ИЧ. 

                Суфиксът -ИЧ се среща и като завършек на множество ранни топоними в земите, населени с прабългари през ранното средновековие - днешните Македония, Източна Сърбия и Румъния: Чукич (от Чука - връх), Бирнич (Телеш-Бирнич), Зимнич (Зимнича) и Столнич в Румъния. На север от Кавказ, в Кубанската област на Русия тече река Манич, където в средата на първото хилядолетия от н.е. е бил центърът на Стара Велика България. 

            Прабългарските думи "капич" и "урвич" са по-ранни и древни от формите "капище" и "урвище", които могат да се разглеждат като резултат от по-късна славянизация. На тази основа може да се допусне, че суфиксът -ИЩЕ, който е характерен и изключително производителен за съвременния български език е произлязал именно от този древен прабългарски суфикс -ИЧ. Съществува огромно множество от топоними в Македония с този завършек: Крупище, Краище, Бранище и много др., а тези в България нямат чет. Освен в българския език, суфиксът -ИЩЕ се среща макар и по-рядко само в тези славянски езици, които са съседни или силно повлияни от средновековна България - сръбски, руски, чешки. Всички гореизброени факти говорят в полза на неславянския и прабългарски произход на суфикса -ИЧ и неговия по-късен вариант -ИЩЕ. 

       В съвременния български език, прабългарският суфикс -ИЧ той присъства в кокиче – пролетно цвете, название произлизащо от общата за памирските езици дума koka – цвете. По-общо, този суфикс е съхранен в словообразуването на думи, които са производни от думи с прабългарски произход.  При аналогичните думи със славянски произход, той естествено отсъства. Това се вижда от следната таблица:

        Този суфикс е съхранен и в много старинни български имена: Ралич (Близнаков ? от рале - чифт), Скорич, Радич, Станич. Прабългарският суфикс -ИЧ присъства и в много старинни и диалектни български думи, записани в по-ново време като:

ПАЛИЧ – подпалвач,

ПАЗИЧ – пазач,

ОБИЧ - любов,

ХВАЛИЧ – самохвалко,

БЪХТИЧ - побойник (диалектна дума от Хасковско),

БРАНИЧ = крепост, (от тук топонима БРАНИЧЕВО, град в Сърбия, част от ранна България)

ПЕТРИЧ  - български топоним от времето на образуване на Първото българско царство,

МОМИЧ - древна форма на неславянските български думи "момче, момиче",

ЮГИЧ, ЙОГИЧ, УГИЧ, ВОДИЧ – специално обучен овен за водач на стадото. От горните варианти 

ЮГИЧ, ЙОГИЧ, УГИЧ, ВОДИЧ може да се предположи, че думите ЮГИЧ, ЙОГИЧ, УГИЧ означават ВОДАЧ (ВОДИЧ), т.е., ЮГИЧ, ЙОГИЧ и УГИЧ са прабългарски думи еквивалентни на славянското ВОДАЧ (ВОДИЧ). В такъв случай, морфемата УГ (ЮГ, ЙОГ) би трябвало да има смисъл ВОДЯ, от където следва, че неизяснената досега прабългарска титла УК БОИЛА сигурно означава ВОДЕЩ БОИЛ !! В района на Източна Стара планина има село и район наречени ЕРКЕЧ (пръч), което е прабългарска дума със същото значение "пръч, който води стадото". Думата "еркеч" също съдържа подобен суфикс. Старите еркеченци се считали за наследници на прабългарите и са ходели с много високи калпаци, нещо характерно за старите българи. Това е традиция наследена от източните иранци - саки, наречени "саки тиграхауда" - саките с високи шапки. Може би в тази връзка, в традиционната българска носия навсякъде в Тракия, Родопите и другаде се носят високи калпаци. Във Волжска България, ирано-българите също са ходели с високи шапки, наречени "калансув". В противоречие с тази древна прабългарска традиция, в днешното българско изобразително изкуство, прабългарите погрешно се изобразяват с ниски, плоски и силно окосмени шапки от тюрско-монголски тип.

        Имайки пред вид думите ПАЛИЧ, ПАЗИЧ, ХВАЛИЧ, БЪХТИЧ, БРАНИЧ с тяхното значение на "деятел", може да се предположи, че в думата "ВЛАДИЧЕСТВО" се съдържа морфемата - ВЛАДИЧ, със значение "който владее - владетел, властел, властелин". Подобни примери има и в старобългарския език: КОТОРАТИ - споря, КОТОРА - спор, КОТОРИЧ - свадлив човек, спорещ, човек който спори. Вижда се, че основната роля на суфикса -ИЧ е да образува съществително-деятелно име на основата на глагол. С това този суфикс прилича на морфологично сходния прабългарски суфикс "-ЧИ".

        Типично прабългарският суфикс “-ич” може да се обясни с особеностите на източноиранските езици на народите от тяхната прародина. В днешния Северозападен Афганистан се намира древната историческа област Гарчистан. На езика на местните жители, думата “гар” означава “планина (по славянски "гора", сравни Средна гора, Черна гора), а думата “гарч” или “гардж” означава “планинска”. Така че, Гарчистан се превежда като “планинска страна” от иранската дума “стан” – страна, област. Тук е включен и типичният източно-ирански суфикс "-и" за образуване на прилагателни имена. Този суфикс е бил типичен и при първобългарите, например Купи булгар (кубански българи), Кучи булгар (Днепърски българи), Утигури (страничен род, външни българи), Кутригури (малък род).  Също така, на езика на местните източноиранци, “гарча” означава “планинец” [Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв. Ш.С. Камалиддинов Глава 2. Историческая география Северного Тохаристана Глава 3.6. Гарчистан. Изд. Узбекистон, Ташкент, 1996 г.]. В думите “гарч” – планинска и “гарча” – планинец ние виждаме варианти на суфикса “–ич” и обясние на неговото значение със славянския му еквивалент "-ец". В България също има няколко топонима с подобен суфикс: Исакча (ранносредновековен български град в северна Добруджа), Кюлевча (село до Мадара и Плиска), Тулча (град в Северна Добруджа), Сатовча (село в западните Родопи), Винча (селище в Сърбия).

        Суфиксът "-ИЧ" е активно действащ в съвременните езици на памирските народи. Например, с него помащ е образуван етнонима на съвременния народ бартангидж (по руски бартангци). Това е памирски народ в Горно-Бадахшанската автономна област на Таджикистан. Името им идва от названието на реката Бартанг, в чиято долина живеят. Така че, бартангидж е форма на бартангич, както москвич (московец) идва от Москва.

Суфиксът "-ИЧ" е типичен за древните согдийски имена, например ТРНАВЧИЧ, ДЕВАШТИЧ (Дивашчич), са согдийски владетели от предислямската епоха. Деваштич е оглавил голямо въстание на согдийците през 720-722 г. срещу завоевателите араби [Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв. Ш.С. Камалиддинов Глава 2. Историческая география Северного Тохаристана. Введение. Изд. Узбекистон, Ташкент, 1996 г.]. В името Деваштич (от "дева" - бог) виждаме не само типичния за прабългарите суфикс “-ич”, но много характерната за имената на старите българи частица “-аш, уш, ош, еш, иш”, например Мано – Мануш, Драго – Дрогош, Стано – Стануш, Тато – Татуш, Худо – Худаш - Худич, Цано – Цануш, Цоло – Цолеш, Чено – Ченто – Чениш, Янко – Янкуш и др. Още по-близо до българския език стои името Трнавчич, съдържащо основата "трнав", която ни напомня волжскобългарското "трун" - благородник, големец и дунавскобългарското "Търново".

Освен суфиксът -ИЧ, в езика на прабългарите е функционирал и още един, подобен нему суфикс, -ЧИ. От старобългарски писмени документи е известно, че много прабългарски думи са образувани с помощта на суфиксът "–чи".  Счита се, че този суфикс образува названия за професии, което не е съвсем вярно. Примери за това са: кънигачи (книжар), бирчи (бирник), сокачи (готвач), кравчи (трапезник), шаръчи (художник, вапцар), кръчи (ковач), казначи (хазнар, хазначей), кръмчи (кормчия, водач),  коръбчи (моряк от кораб), чувенчи (чугунар), санчи (сановник), зьдчи (зидар, строител, архитект), самъчи (пратеник, посредник) [Петър Добрев. За държавата и властта. Изд. Галик. София. стр. 153]. Към тях вероятно трябва да се добавят и кубачи (ризничар), тагчи (?). От средновековната българска литература [Георгиев Емил. Литературата на втората българска държава. Литературата на XIII-ти век. Изд. на БАН, София, 1977 г., стр. 56] виждаме, че във Втората българска държава този суфикс е променен до “-чия”, например, известна е новата държавна длъжност “изгончия град” – градски изгончия (зидар, строител ?). В съвременния български този суфикс допълнително се е променил от “-чия” на “-джия” вероятно под влияние на турския език, където има подобен суфикс “-çi” (-джи), например "бозаджия", "арабаджия" и др. 

        Смисълът на прабългарските титли “сокачи” и “самъчи” е добре известен. На първата титла е известна тогавашната и гръцка калка - magerox (готвач), а подобни думи са заимствани в унгарски - szacas (готвач) и румънски - socacin (готвач). На втората титла “самъчи” е известна тогавашната и гръцка калка - meizoterox (пратеник, посредник), а също и латинската и транскрипция – sampsis. 

            Етимологията на суфиксът "-чи"  за професии при прабългарите засега е неясна. По инерция от миналото повечето изследователи приемат тюркски произход. Проф. Иван Добрев, който е отличен специалист по древнотюркски езици обаче най-педантично отбелязва, че това не е оригинален тюркски суфикс и предлага китайски произход на този суфикс, в последствие заимстван от тюрките, защото подобен суфикс с подобна роля е засвидетелстван при средновековните тюркски езици (XI – ти век), според речника на Махмуд Кашгарски [Дивану лугат-и-турк – собрание тюркских наречий (языков), 1072-1074 г. Древнетюркский словарь. Москва-Ленинград, 1969 г.].  Поради това, че мнозинството от прабългарите са били източни иранци, ние ще предложим друга, индоевропейска етимология и смисъл на този прабългарски суфикс. 

            От гледна точка на морфологията и граматичната роля, прабългарският суфикс "-чи" прилича на другия прабългарски суфикс "-ич". Понеже в официалната наука суфиксът "-ич" (погрешно) се смята за славянизъм, не е потърсена връзка между тези два суфикса. Ние обаче ще потърсим. Представените по-горе факти показват, че "-ич" е всъщност прабългарски суфикс, което обяснява много неща.  И наистина, каква е разликата между ролята на суфикса -ИЧ в думите ПАЛИЧ – подпалвач, ПАЗИЧ – пазач, ХВАЛИЧ – самохвалко, БЪХТИЧ - бияч, ТЕГЛИЧ - кука в задната част на камион, за която се закача теглената кола, БРАНИЧ = нещо което брани - крепост, ЮГИЧ, ЙОГИЧ, УГИЧ, ВОДИЧ  - водач и ролята на суфикса -ЧИ в думите кънигачи (книжар), бирчи (бирник), сокачи (готвач), кравчи (трапезник), шаръчи (художник), кръчи (ковач), казначи (хазнар), кръмчи (кормчия, водач),  коръбчи (моряк), чувенчи (чугунар), санчи (сановник), зьдчи (зидар, строител, архитект), самъчи (пратеник, посредник)? Аз мисля, че няма никаква разлика - и двата суфикса са прабългарски, и двата суфикса образуват деятелни форми и имат сходна морфология. Като втора функция, суфиксът "-ИЧ" е образувал и прилагателни имена. За голяма изненада, суфиксът "-чии" също е образувал прилагателни имена в старобългарския език, например CTЋPKЪ- щъркел,  CTbPbЅИИ - щъркелов.

        Ясно е, че суфиксите -ЧИ и -ИЧ са морфологично близки форманти с еднаква или почти еднаква роля за образуване на деятелни и даже прилагателни имена. Малка е вероятността и двата суфикса да са дошли от тюрките или от където и да било, защото там ги няма в комплект. Те обаче може да са дошли от източните иранци, за което бяха представени по-горе доказателства.

             Прабългарският суфикс “-ич” в съчетание с типично източно-иранския суфикс “-и” може да обясни произхода и функцията на важният суфикс “-чи” за образуване на професии при древните българи. Суфиксът "-чи" може да се получи чрез проста трансформация на изходния суфикс "-ич" по следната схема: 

                           Суфиксът "-ЧИ"      =        Суфиксът "-ИЧ"      +       Иранския суфикс "-И". 

Примери:  

шар (шарка, рисунка) - шарич (рисуващ човек) - шаричи (шарчи) - рисуващ човек, рисувач, художник,

кръм (кормувам, кормило) - кръмич (кормуващ) - кръмичи (кръмчи) - кормчия

сам (изпращам, посреднича) - самич (опосредстващ) - самичи (самчи) - пратеник, посредник

сан (издигам, височина) - санич (издигащ) - саничи (санчи) - човек с високо положение, сановник

        По-общо, неславянският, типично (пра)българско суфикс “-ич” може да е древен вариант на праиндо- европейския суфикс “-ish”. Сравни английското red (червен) - redish (червеникав), blue (син) – bluish (синкав).  Друг подобен и изключително активен български суфикс за образуване на названия на деятели и инструменти е "-ач". Примери за деятели - шетач, сеяч, орач, косач, готвач, шивач, ковач, мияч, бегач, веяч, метач и за инструменти - бръснач, мигач, теглич, смукач. Този суфикс обаче има по-широка индоевропейска основа и се среща в ранните балтийски и ранно-славянските езици, макар да не е изключено той да е използван и в езика на прабългарите. По-общо, индоевропейският суфикс "-ач" , както и подобните му прабългарски суфикси за образуване на деятелни названия, "-ич" и "-чи" имат очевидно общо индоевропейски произход и се срещат в множество ирански, славянски, балтийски и германски езици от древността.  

        При наличието на индо-европейска и по-конкретно източноиранска възможност за етимологизиране на раннобългарския суфикс "-чи", няма никакъв смисъл да се прибягва до помощта на подобния къснотюркски суфикс, който може и да е заимстван от източните иранци. Защото тюрките са късно етническо формирование, възникнало в периода 3- 6 век чрез смесване на хуни, източни иранци и тохари в района на Ордос и Тарим (Западен Китай), когато прабългарите са вече оформен народ на север от Кавказ. При  тюркските езици, думата "тагли, дагли" (планинец) се образува от тюркската дума "таг, даг" - планина и общотюркския суфикс "-ли". При уйгурите обаче, които са тюрки живеещи в същата тази област, думата "планинец" звучи като "тагчи", т.е. тук не се използва общотюркския суфикс "-ли", а иранския суфикс "-ч, -ча", сравни с иранското "гарча" - планинец !!  Този пример подкрепя възможността суфиксът "-чи" при тюрките да е заимстван от източните иранци. Още повече, че при самите източни иранци (българите) е имало няколко такива суфикса със сходна функция, един от които (-чи) тюрките може да са заимствали. Това е напълно реална възможност, защото е доказано, че много древнотюркски думи са заимствани от ранните иранци, например багатур (конен войн - иранска), Курбустан-хан (един от алтайските богове, иранския Ахура Мазда), таркан (съдник - индоиранска), гюн и гюнеш (ден и слънце, от тохарското "кун" - ден и слънце), шад (принц), тон (дреха, плат), ата (баща), ер (мъж, човек), барс (планински тигър), чобан (пазач на говеда)  и много др.  

ЗА ДРУГИ СТАТИИ:  http://protobulgarians.com