http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 ИРАНСКИ СУФИКСИ В ЕЗИКА НА ДРЕВНИТЕ И СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРИ

 Иван Танев Иванов

 СУФИКСЪТ    "- EНТ"

         Този суфикс изцяло отсъства при славянските и тюркските езици, но е много характерен за древните и днешни ирански езици. В авестийския език, van – означава "да победя", а vanañt – “побеждаващ”. Сравни с ВАНАНД, името на предводителя на древните българи, заселили се в Армения. Някои автори погрешно превеждат ВАНАНД като “победоносен”, всъщност това име означава "побеждаващ". По-важното е обаче, че в това типично прабългарско име откриваме суфикса –АНТ. Авестийският суфикс –añt, - еñt, -oñt e характерен за много ирански езици. Така, името ВАНАНД може да се представи като ВАНАНТ = ВАН (морфема) + АНТ (суфикс) = “побеждаващ”. Източно-иранският суфикс –añt, - еñt, -oñt вероятно е бил използван и от прабългарите, дотолкова доколкото той е присъствал и в имената на още няколко известни прабългари - Мундо, Зент. Теофан Изповедник съобщава названието на общонародното събрание в предхристиянската епоха от Първото българско царство - "кувент" (КУВЕNТОΣ), в което този суфикс също присъства. Същият суфикс присъства и в ЛЕВЕНТ (строен мъж), ДЕРБЕНТ (проход), ДЮЛБЕН(Т) (кърпа за глава), ПАЗВАНТ (пазач), САЙВАНТ (веранда), които освен български са и персийски думи. 

            Иранският суфикс - ЕНТ може да се открие и в древното българско племенно название ОНОГХОНТОР – БЛГАР. Както е известно, етническото ядро на древните българи носи названието ОНОГХОНТОР-БЛГАР в ранноарменски летописи и БЪЛГАРИ - ОНОГУНДУРИ, накратко ОНОГУНДУРИ във византийските документи. Вероятно като друга форма, това племе е известно и като ОНОГУРИ. Възможно е двете названия да не се отнасят за една и съща част на ранните българи, във всеки случай ОНОГУРИ са българите, дошли от района на град Бакат, на север от град Балх. Семантиката на наименованието оногундури - оногури обаче е неясна. Някои автори преднамерено разделят наименованието ОНОГУНДУР на ОНО + ГУН +ДУР, като първата дума ОНО я променят на “хоно”, после на “хуно”. С тези езикови трансформации се цели да се обоснове тезата за етническа близост на това племе с хуните на Атила. Крайната частица ДУР според тях означава племе, род.  Според тюркистката версия, това название означава "десет стрели" от тюркското ОН - десет и ОК - стрела, род.  Никъде обаче няма исторически податки, че ОНОГУНДУРИТЕ са били десет рода или че това название означава "десет рода". Следователно, тази етимология представлява изкуствена конструкция, неподкрепена с никакви доказателства. По-долу е направен един чисто граматичен анализ на думите оногундур/оногур с цел да се изясни действителната морфема и суфиксите на тези две наименования.

        На авестийски,  аñtara (ангтара) означава "вътре", añtarât (ангтарет) – вътрешност. Ето как тази авестийска и широко разпространена източноиранска и индоарийска дума може да обясни названието на етническото ядро на древните българи, предадено в ранноарменските летописи като ОНОГХОНТОР- БЛГАР и във византийските документи като ОНОГУНДУРИ. Според правилата на авестийския език, ОНОГХОНТОР може да се представи като ОНОГХ + ОНТ + ОР, където ОНОГХ е морфема, носеща смисъла вътре, -ОНТ е посочения по-горе суфикс за образуване на прилагателно име както при Вананд и -ОР е суфикс със значение на славянското -СКИ.  От тук, ОНОГХОНТОР- БЛГАР се превежда от езика на прабългарите буквално като "вътрешни българи".

        Че прабългарите са употребявали дума, подобна на авестийската аñtara се доказва от старото название на град Етрополе. Това е град, разположен в затворена котловина. Траките го наричали Етропара, което значи "водно селище". Прабългарите го нарекли Унтро поле, което означавало "вътрешно, затворено поле". Прабългарската дума "унтро" е очевиден вариант на авестийската аñtara. Като основна дума от индо-европейския език на прабългарите, тя се родее с латинската дума inter - вътре.

        Семантиката на основата ОНОГ- ВЪТРЕ може да се подкрепи и с други примери. Съгласно П. Добрев [9], в Шумер и Акад централната част на държавата се е наричала “унукку”. При прабългарите от Волжка България “онго” е значело “вътрешен кръг”, а при Аспаруховите българи “онгъл” е значело централна част на тяхната държава. Според нас, морфемата ОНОГ може да идва от авестийската дума  аñtara – “вътре, вътрешен”, което е в пълно съгласие с горните исторически факти. В много ранносредновековни документи, включително персийски, арабски и византийски, кавказките българи се делят на “вътрешни” и ”външни”. На персийски това понятие се е пишело като "булгар-андарун",  на арабски - "булгар ад-дахил" [Ибн Хаукаль. "Китаб сурат ал-ард" изд. М. де Гуе. Лейден. 1968, с. 392, 396-398; Hudud al-Alam, pp. 160, 438-440]. Според същия Ибн Хаукал, сред тези "вътрешни българи" е имало както християни, така и мюсюлмани (ва би-булгар ад-дахил насара ва муслимуна). Арабското понятие е буквален превод (калка) от персийското, което е първично. Персийското понятие БУЛГАР-АНДАРУН, древнобългарското ОНОГХОНТОР-БЛГАР и византийското БЪЛГАРИ - ОНОГУНДУРИ имат не само един и същ смисъл - ВЪТРЕШНИ БЪЛГАРИ, но имат и една и съща морфология, най-вероятно близка до самото прабългарско, източно-иранско понятие.  Вероятно именно ОНОГХОНТОР-БЛГАРИТЕ са тези “вътрешни българи”, които са образували ядрото на Стара Велика България и на нейното крило – Дунавска България.  Те не са били десет рода или едно племе, а цял народ, населил и владял значителна част от територията на днешна Източна Европа. Че това е така личи от факта, че в много случаи етнонимът БЪЛГАРИ се замества с ОНОГХОНТОР, при ранните маджари - НАНДОР. 

         Прабългарската дума ОНГЪЛ – названието на централната област, където се установяват оногхонторите-българи, водени от Аспарух, сащо може да се обясни с помощта на ангтара. ОНГЪЛ = ОНГ (вътрешност, център) + ЪЛ (суфикс) и най-вероятно означава “център, сърцевина, средищност”. Друга българска дума – НЕДРА, заимствана в много славянски езици и ненамерила досега задоволително обяснение, също може да се изведе без проблеми от авестийската ангтара.                   

            Освен двойката думи оногундур/оногур, в съвременния български език съществува още една двойка думи с подобна структура и сходно значение. Това са не много достопочтените, но вероятно много полезни думи чукундур и чокур. Чукундур (по-рядко чокундур) означава “плод на цвекло”, в частност “червено цвекло”, по-общо “кореноплод”. Подобна дума със същото пряко и преносно значение се употребява в персийски език и в хинди, официалният език на Индия, което може да обоснове древнобългарския произход на тази дума. ЧОКУР е неславянска и предполагаемо прабългарска дума, която най-общо означава “корен на растения от вида слънчоглед, царевица” и др. под., в частност “корен и сърцевина на зелка”. Думите ЧОКУР и ЧОКУНДУР имат близка семантика и граматична структура и са най-вероятно наследство от прабългарите. От общата структура на двете думи, ЧОК+УР и ЧОК+УНД+УР може да се направи извод за използвания в случая начин на словообразуване. Семантичният носител, морфемата и в двата случая е частицата “ЧОК”, вероятно означаваща “корен, сърцевина”, която е близка по морфология и смисъл до памирската дума ЧУК (инструмент). Частиците –УНД и –УР са посочените по-горе граматични наставки за словобразуване. Племенните наименования ОНОГУНДУР и ОНОГУР могат да се разглобят по абсолютно същото правило, при което се получава ОНОГ+УНД+УР и ОНОГ+УР. Като следствие, семантичното ядро на племенните наименования оногундури и оногури е образувано от общата основа “ОНОГ”.

                В историята на арменския книжовник Егише “Вартапет” се казва, че около 427 год. в района на днешния проход Дербент в Дагестан живее племето ХАЙЛАНДУР (хайдандур), смятано за племе от древнобългарски произход. Езиковия анализ показва същата структура ХАЙЛ + АНД + УР или ХАЙД + АНД +УР. В други арменски летописи от този период се споменават прабългарски племена със сходни имена, ВХНДУР-БОЛГАР, ОГХОНТОР-БОЛГАР, ОЛХОНТОР-БОЛГАР. В тези наименования се съдържат основите ХАЙЛ (ХАЙД), ВХ и ОГХ и отбелязаните по-горе източноирански суфикси -АНД+УР и –ОНТ + ОР. 

        Всички посочени по-горе данни указват присъствието на иранския суфикс -ЕНТ в езика на древните и днешните българи.  

ЗА ДРУГИ СТАТИИ:   http://protobulgarians.com