ИРАНСКИ СУФИКСИ В ЕЗИКА НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ. СУФИКС  ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА

 

 СЪЩЕСТВИТЕЛНИ ИМЕНА "- АВ (-АВА)"

 

 Иван Танев Иванов

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

          

        Суфиксът „-ав, ава” се среща често в старобългарския и съвременния български език под две форми. Едната форма вероятно има старославянски произход, среща се във всички славянски езици и образува прилагателни имена [1]. От този род са прилагателните “чамав (болен), глупав, щърбав, гърбав, хилав, кекав, хлабав, рунтав, чорлав, рижав, кулав (несръчен), мършав, гърчав, пинкав (разсеян), патрав (кривокрак), шалав (игрив, за очи), кекав, пегав (луничав), гламав (улав, неразсъдлив), скрънав (мръсен)” и т.н. Втората форма на посоченият суфикс “-ав, ава” се среща предимно в българския език и образува съществителни имена. Макар че малка част от тези съществителни имена се срещат в повечето славянски езици, тяхното образуване не може да се обясни чрез словообразователните механизми на тези езици.  По този повод в БЕР е изказано едно формално твърдение, че фактически в българския и другите славянски езици липсва специален суфикс „-ва” за образуване на съществителни имена, а думите с такова окончание може да са образувани от началото (тво-) на глагола творити (правя, върша). Например, предлага се думата клетва да се обясни като образувана от основата на стблг. глагол êë#òè"кълна", към която е добавено въпросното начало на глагола творити: êë# + тво = клетва (правя кълнене). По този доста изкуствен начин е обяснено образуването на думите молитва (правя молене), битва (правя биене), бритва (правя бръснене) и др. За тези малък брой думи, срещащи се (заимствани ?) в повечето славянски езици това обяснение формално може да се приеме, но как ще се обясни образуването на огромен брой други подобни думи, срещащи се предимно в българския език като врява, гълчава, ручава и т.н.?

        В действителност, въпреки неговото съзнателно недоглеждане и отричане, такъв суфикс съществува и той явно носи неславянски, вероятно прабългарски произход. В полза на това предположение следват следните доказателства.

           Този неславянски суфикс се съдържа още в названието на ранната столица на Дунавска България. Във всички византийски документи от X и XI век (Лъв Дякон, Ана Комнина) то е записвано като Плискав, Плискава, Pliskouba, Pliskoba. Отхвърлени са хипотезите за съществуване на по-ранно антично и византийско [2], както и славянско [3] селище на същото място, от което се заключава, че това название е оригинално прабългарско.

        Според археолога от Шуменския университет Павел Георгиев [4; 5], "собственото име Плискова/Плисков е традиционно название на българските държавни центрове още от времето на формиране на държавност у българския етнос от Средна Азия до Долен Дунав". Те са донесли тази традиция от Средна Азия, където в началото на н.е. е имало много градове с подобни названия: согдийските Пелеск в Худжистан и Баласагун [6] и ранноиранското Баласагун в Муганската степ на Източното Задкавказие [7]. Исторически данни свързват изграждането на задкавказкия Баласагун с българите-оногури [8]. Задкавказкият топоним Баласагун се превежда като "Бял град" (в иранските езици "акан" > агун означава "град", а "балас" е "бял") [9] и в по-късни времена закономерно е предаден по тюркски като Акгун (Ак гун). По тюркски “ак” означава “бял”, а “гун” е тюркизираната форма на първоначалния остатък “-агун” на иранското Баласагун. Изводът, че Баласагун означава Бял град се подкрепя и от съществуването в съвременния български език и диалекти на самата дума “балас” със същото значение - “бял”. Името на самата столица Плиска също може да означава "блестяща, слънчева" [10]. Към този списък от топоними трябва да се добави и известният в Предкавказието град Беленджер – Баланджар (Белан-гард = бял град), известен и като Булхар (Булкер) в ръкописа на ат-Табари, в който са живеели родствените на прабългарите берсили - беленджери. Други автори също указват на наличието на голям брой подобни топоними, оставени от ранните българи при своята миграция към днешните български земи [11].

Този суфикс присъства и в езика на волжките българи, за което свидетелстват думите СУДЖУВ «медовина, ферментирала медена течност [13], BELUWIK – надгробен паметник (в чувашки “палваак”, също и в ишкашимски) - надгробен паметник [14] и БАТАВИЛ – царско място, команден пункт. Най-вероятно, основата на първата дума е СУДЖ – мед, сравни с пущунското šаt - мед и персийското šähd – мед, а наставката "– УВ" е форма на посочения по-горе прабългарски суфикс. БЕЛУВИГ е вариант на прабългарската дума "белег", а основата на БАТАВИЛ е “бат” – владетелска титла при ранните българи.

Суфиксът -АВ присъства и в названието на фино-угорското племе Мордва, съседно на причерноморските скити, сармати и българи. Общоприето е, че етнонимът Мордва (Mordva = mord + аva) произлиза от иранската (скитска) дума mard = човек (по-точно "смъртен"). Мордвинската дума mirde означаваща "съпруг, мъж" има същия етимологичен корен. Подобна дума има и в езика Коми -  mort. Със същата иранска дума mard са образувани етнонимите и на други съседни фино-угорски племена - Удмури и Мари. Суфиксът -ВА в етнонима Мордва играе същата роля, както и в старобългарското название на хуните - хунав = хун + ав. Суфиксът "-ав" срещаме и в самоназванието на партяните - партав и в названието на столицата на партянсата държава - Партав.

В района на Стара Велика България има още един важен древен град с име, съдържащо този суфикс - Киев (Киоава в ранно-византийски документи [12] и Куйаба, Куйафа при арабите. Съгласно ранно-арменски и славянски легенди [10], градът е създаден през времето на Стара Велика България от братята Кий, Щек и Хорив. Антропонимът Кий означава Ковач, а личното име на Кубрат - Курт съвпада с думата Коърт – ковач  на родствения на прабългарите език на аланите, което е близко до прабългарското "кръчи" - ковач.  На тази основа, както и на основата на хронологичното съвпадение и историческите реалности се счита, че Кий - това е Кубрат. Разбираемо е да се очаква, че след като прабългарите и лично техния кан са основали град Киоава, името на града да е древнобългарско. На езика на скандинавците, “гардр” означава “град”, а  ранният Киев се нарича Канугардр – градът на кана! Същия суфикс “-ава” носи и неясното неславянско название на древният град Полтава, разположен в границите на Стара Велика България.         

С този суфикс е образувана и старобългарската дума от ирански произход "гурво" - пещера, от общоиранското "гур" - пещера (перс. gar,  кюрдски kür, тохарски kâr - пещера) + суфикса "-аво". Същият раннобългарски (неславянски, прабългарски) суфикс "-ав, ава" откриваме и в голям брой старобългарски топоними и книжовни думи, както в старинни думи от българските диалекти, показани по-долу.

 

Стригава - голяма средновековна българска крепост между Търново и Трявна. В 1190 г. след неуспешна обсада на Търново, 80 хилядната армия на византийския император Исак Ангел търпи поражение близо до крепостта Стригава и бяга на юг. Вероятно Стригава идва от прабългарското "стърга" - теснина, проход.

Търнова - ранното име (XII-ти век) на съвременния български град Трявна. Подобен топоним има днес във Врачанска област - с. Търнава, друг вариант на българските названия Търново, Търнова.

Карнава - през средновековието (XI-XIV-ти век) град Каварна е носел и това име.

Верегава - старобългарско название на Източна Стара планина (в частност - прохода при крепостта Маркели), появило се заедно с прабългарите

Книшава - планина (връх) в Западните Родопи, до крепостта Цепина (дн. Чепино)- българска крепост от средата на IX-ти век.

Кричова (Крицова) (съвр. село Кърчово до планината Славянка) - село в древен желязодобивен район на юг от планината Славянка. Засвидетелствено в старобългарски надпис от времето на цар Калоян (1197-1207), но вероятно е съществувало още по времето на цар Симеон, когато българската държавна граница минава на 20 км от гр. Солун [15]. Кричова (дн. Кърчово) произлиза от старобългарската (прабългарска) дума КРЪЧИИ - ковач, която има алански паралел - КОЪРТ - ковач.

Държава - старобългарска дума, производна от "държа, поддържам, защищавам"

Жарава - съществително име (тлеещи въглени), производно от "жар" = горещина

Дъбрава - дъбова гора (производно от "дъбър= дъб")

Кричава, гълчава (стбл) - вик, шум, крясък (от глаголите кръчати, гълча)

Ручава - шум, ручене (от диалектния глагол руча - издавам нисък постоянен тон, от тук - ручило на гайда) 

Истрава - паша в чужда нива (буквално "съсипия", от диалектния глагол "истравям" - съсипвам)

Върлигава – ливада с неравна повърхност (от върло, върлина = стръмнина, стръмно и високо място, височина, неравна местност с много хълмове и върхове)

Мечава, мекава - виелица, намитане на сняг от вятъра (от мет = сняг на осетински и прабългарски)

Какава – каканижене, кудкудякане (от глагола каканижа)

Мешава - участие, намеса, смес (от глагола "мешам" = смесвам, намесвам)

Търсава - местност в Искърското дефиле, днес там има ловна резиденция и вила за туристи. Думата "търса" значи "лош характер, нрав", от тук "търсава" - проклетия, лошотия, халосия. Вероятно тази планинска местност се е славела с бури, виелици и наводнения.

Връчва, върчува - бъчва, делва. Може да произлиза от думата "врът, върт", която в средновековна България е означавала "овошна градина", а при тохарите - гора, градина.

Урва - по славянски пропаст (пропадане) или „бездна” (без дъно). Съвпада с древно-авестийската дума-изоглос URVA със същото значение. В съвременния скопско-македонски диалект на българския език се употребява глагола "урвам, да урна" = "падам, да падна". Урва може да е образувано от основата УР (падане) на този български глагол с добавка на суфикса "-ав". В съвременния осетински език, наследник на езика на родствените на прабългарите алани, предлогът "аер-" означава "надолу, движение надолу" и очевидно е родствен с корена на българския глагол УР - падам. От този (източноирански, аланобългарски) глагол може да идва и бойният вик УРА - "падай, нападай!!!"

Килава [53]  – времето около 4 часа следобяд, когато Слънцето започва да залязва (основа "каале" - време, срок (санскрит).

Лихва - лихава = цена на заем, приход от услугата да дадеш заем, надценка [44]. Лихоимец [27] = лихвар. Буквално "лихава" = "злина, лошотия", производно на основата "лих" = лош, долен, зъл, лют, упорит [9,10]+ суфикса "-ава"

 

Прави впечатление, че изброените по-горе думи са съществителни имена, т.е., този суфикс е образувал съществителни имена.

            Старобългарското название на Източна Стара планина - ВЕРЕГАВА все още не е изяснено. Имайки пред вид формата на тази планина, П. Добрев смята, че Верегава  е членувана форма на "верига" и значава "веригата". Може обаче да се предположи, че Верегава идва от древноиндоевропейската дума "берг" (bherag, bhergho) със значение "планина, високо място, бряг" и суфиксът " -ава" (ав). Така, Верегава може да значи "планинско място, планина". Думата "берг" я има при траките, германците и източните иранци със значение "планина". От тази дума, при източните иранци са образувани думите "балкон" – чердак и Балкан - планина, по-късно заимствана от тюрките. При славяните "берг" е значело съвсем друго - "бряг" - берег. Прабългарският произход на Верегава се подкрепя от синхронността в появата, а също и от прабългарския суфикс "-ава".

            ДЪРЖАВА е оригинална старобългарска дума без славянски паралели. На английски държава е state, на чешки stat, което идва от латинското status - състояние. Даже в руския език на нея й съотвества думата "государство", на полски - gospodarstwo, panstvo. Тези думи произлизат от "господар" и показват функцията на тяхната държава. В българския език смисълът на този термин обаче е друг и той е запазен в родопските народни песни, където се срещат вариантите ДОРЖЕВА, ДОРЖЕВИ – покровител, защитник, господар, власт [16]. Виждаме, че държавата на българите е била на първо място поддръжник, покровител, после господарство и власт. В средновековна България „държава” е означавало и „лично имение, недвижим имот”, което е съхранено в западнобългарските диалекти.

         В Чирпанско и Новозагорско, където се говори централнобалкански диалект, се използва думата "дъргов" - втвърдено, превърнало се в дърво стъбло (стрък) на зрял слънчоглед и царевица. "Дъргов" сигурно е образувана от древноиранската (прабългарска) дума daraght - дърво, чрез добавяна на суфикса "-ав": daraghtav - дарагав - дарагов - даргов. В този район някои съществителни имена се произнасят така, че да се подчертае техния суфикс "-ова", например "брадва" се произнася – брадова; черква – черкова; нощви - нощови; бъчва - бъчова, бъчовар; червей - черав, черяв; пазва - пазова. В тези думи се чува същия суфикс, както и в старинните названия Верегава, Плискова, СтригаваНещо повече, в старобългарския език много съществителни имена са изписвани със и без този суфикс: ÖÐÜÊÚ църква, ÒÚÊÚ - тиква, ÁÎÓÊÚ - буква, ÁÐÀÄÚ - брадва, ËÎÊÚ - локва, ÕÎÐÆÃÚ - хоругва, ËÞÁÚ - любов, ѪÊÐÚ - свекърва. Най-вероятно формите без този суфикс са били чисто славянски и книжовни, докато формите с този суфикс са дошли от разговорната реч на християнизираните прабългари, за които суфиксът "-ав" е придавал по-разбираемо значение.

            През средновековието, на територията на днешна Вардарска Македония са регистрирани много градове, в чийто названия присъства същия суфикс - Кичава или Кърчево (днешно Кичево), Ресава (дн. Тиквеш), Лабова (до гр. Гирокастро, XI-ти век). До XVIII-ти век, българският град Кичево в Македония е носел името Кърчево (Кърчова в турските регистри), което на езика на прабългарите трябва да значи Ковачево, производно от прабългарската дума кръчии - ковач.         

         Старото отвъддунавско землище на прабългарите обхваща част от днешна Румъния, където са запазени много техни археологически паметници (Фиг. 1). По тези земи са запазени и много топонимни имена с този прабългарски суфикс: Търнава, Сучава, Крайова, Pelendova (селище близо до Крайова), Хършова, Какова, Садова, Джинджова (сравни с българското фамилно име Зънзов). В днешните румънски земи е имало и прабългарски град Турдава (в друг вариант -Турда). В района на тогавашния (IX-ти век) български град Унгвар (Оногурски град, дн. Ужгород), населен с оногури-българи е имало река Свиржава и крепост Боржава [18]

          Българският траколог Владимир Георгиев посочва няколко български реки, завършващи с наставката "-ава": Мор-ава, Рес-ава, Ниш-ава, Сер-ава в Македония, Рес-ава - старото  име  на  р. Резовска в Странджа [Българска етимология и ономастика. Вл. Георгиев. С. 1960 г. стр.35. Той смята "-ава" за тракийска наставка по произход, сходна с древногръцкото νάμα, йонийското νηϊς – извор, течение. Може да се посочи и река Сукава, която се влива в р. Нишава. Тази хипотеза едва ли е  вярна, защото подобни хидроними има и в Словакия, Хърватско и Чехия, като Морава, Орлиява, Лйутава, Вълтава, Опава, виж по-горното р. Свиржава. Тъй като тези територии са влизали в държавата на аварите (вархони - ефталити), Ж. Войников обяснава наставката "-ава" в посочените хидроними с древната индоиранска дума "aп" -вода (протоиндоирански hap, санскрит aāp, vāpi,авестийски aib, пехлевийски āp, ab, хотаносакски hāpah, осетински æf, ягнобски op, кюрдски av, пущунски ab,ubu, талишки ov, шугнански ab, гилянски ev, сариколски op, тохарски (б) ap – вода, река, и т.н.). Виж имената на  р. Мургаб в Бактрия и областта Пенджаб (Пет реки, Петоречие) в Северна Индия и р. Об в Западен Сибир. И тази хипотеза не изглежда вярна пред вид на много по-широкото разпространение на този суфикс за образуване на разнородни думи и названия на обширната територия на Балканите и северно от нея, населявана от древните прабългари и сродните им ирански племена авари и язиги. 

          Суфиксът за образуване на съществителни имена „-ав, ава” не е характерен за славянските и е напълно чужд за тюркските езици. От къде той би могъл да дойде в старобългарския и съвременния български език? Този суфикс е широко използван в топонимията на древните ирански държави. Например, той се съдържа в ранноперсийските названия на столиците на Персия и Бактрия - Партав и Балхав. Партав (от Парта + ав) е столицата на Персия при владетеля Хосров [19]. Балхав (от Балх + ав) е персийското название на столицата на Бактрия (Балх, Бахлика, Бактра). Виждаме, че ранната българска столица Плискав носи название, морфологично подобно на това на столиците на Персия и Бактрия.

По времето на Селевкидите, едно от иранските племена, партяните (парните), водени от царя си Аршак, въстава срещу Селевкидите и в 238 г.пр.н.е. създава в Хорасан собствена държава, наречена Партава (по гръцки Партия), наследила древната област, известна от Авеста като Партава (Дахистан). От това название в иранските езици остава думата «pahlavan» - “жител на Партава", което също съдържа този суфикс. В последствие «pahlavan» измества древноиранското «bahadur» - багатур, богатир, юнак. Думата "пахлаван" е преминала в турския, откъдето е българския османо-турцизъм “пехливан” – силен борец, юнак, герой.

        Много повече примери за използване на този суфикс има в езика санскрит, където той е играел основна словообразователна роля [20]. Когато великият владетел Каур на най-ранната индоарийска държава Уттара Куру (Северната Куру, по-късно на нейно място възникват държавите Бахлика – Балхара - Бактрия) починал, неговите преки наследници от рода Kaur (Каур) били предизвикани на война от техните първи братовчеди от рода Рaand (Паанд). Започнала 18-дневна война между родовете Каурава и Паандава за овакантения престол, описана подробно в индийския епос Махабхарата. Санскритският суфикс “-ава” е използван за обозначаване на привържениците и потомците на родовете Каур и Паанда, съответно Каурава (Kaurava) и Паандава (Рaandava). Суфиксът "-ава" може да се открие и в много други санскритски думи [20], като

 

Ядава -  потомък на Яду, човек от рода на Яду 

Бхаргава — потомък на бога-мъдрец Бхригу 

Мадхава - потомък на Мадху, човек от рода Мадху (мадху означава мечка)

Притхиви — дъщерята на царя Притху, която играе ролята на богинята на Земята 

Рагхава — потомък на Рагху, едно от имената на бог Рама в качеството си на потомък на Рагху 

Кечава - къдрав човек. Това съществително е образувано от кеча - коса.  

Гандива - така се нарича оръжието на боговете (на Индра, на неговия син - Аржуна, понякога на Агни, Шива, Варуна и др.). Това е вълшебен лък, направен от дървото "ганди", от тук - "гандива"!

Турнава (tū́rṇava) - флейта. Думата е образувана от санскритското tūrṇa- тръба, дуло, колчан, *tūrṇasколчан. Най-общоприетата етимология на прабългарското родово название Дуло е "тръба, цев, дуло" от ирански, която съвпада със значението на съвременната българска дума "дуло" - тръба, цев. Българската дума "дуло" (тръба, цев) се получава от основата на санскритското tūrṇa, *tūrṇas чрез известния р-л преход. Сравни със старобългарското тоулъ- колчан, заменено впоследствие от къснотюркското (печенежко-куманско?) "колчан". Старобългарското тоулъ обаче е заето в унгарски като tulba, словенски tul, старочешки túl, чешки toul, староруски туло колчан [Беню Цонев. История на  българския  език. Том-2. С. 1984 г. Фототипно издание. с. 119]. Санскритското tūrṇa, *tūrṇas колчан е вероятен прототип на старобългарското тоулъВъзможно е прабългарското „тулхси” от Преславския надпис да означава "колчан за стрели".

Освен в санскрит, суфиксът “-ав” е използван и в родствения на санскрит авестийски език [21]. В представената по-долу таблица са представени примери за това:

 

Изходна дума

Съществително име, образувано със суфикса “-ав”

 

vid знам

vîdhvå  – знаещ човек, познавач на дадена тема;

 

var – затварям

varefshva  - затворено, защитено място, ограда, заградено място

 

mainyu – дух

mainyava – звездно, свръхестествено, духовно същество (предмет)

 

ratu – съдя, отсъждам

 

ratavô - (мн. ч.) - съдия, владетел, присъда, властник, властел

 

sru да чуя, слушам

 

srava - дума, молитва, свещен текст

 

para - пред, напред, отпред

 

paurva, paourva пръв, изначален, който стои най-отпред

 

thri - три

sixth - шест

 thrishva (thrishum) трети, нещо, което е трето по ред

xshtva (xshtûm) – шести, нещо което е шесто по ред 

 

 

Горните примери изясняват граматичната роля на този суфикс в санскрит и авестийския език. Прибавен към основата на глагол или наречие, с негова помощ се получава нова дума с няколко възможни значения: а) отглаголно съществително и б) название на лицето или предмета, който върши действието или е резултат от действието. Подобно значение и роля имат и думите в българския език, образувани с този суфикс.

        Горните примери показват, че суфиксът "-ава, ав" в старобългарския език не може да бъде наследство от езика на протославянските племена. Подобен суфикс отсъства и при алтайските езици. Опитите да се обясни наличието на този суфикс в раннобългарския топоним Плискава чрез тюркската дума "ова" [4], която първоначално е означавала долина, теснина, а в по-късния османо-турски е придобила значение “равнина, поле са безперспективни пред вид на широкото му присъствие и употреба в раннобългарския и средновековния български език. Не може например Верегава, Търнава, Стригава, Кърчова, Върлигава, Турдава и т.н. да означават все едно и също - "теснина, долина, низина, поле".

            Наличието на индоиранския суфикс "-ав, ава" в езика на древните българи може да ни помогне да намерим смисъла на няколко оригинални български думи с неясно значение.

            1. На Васильовден - деня на Новата година (1 януари) малките момчета сурвакат с дрянови пръчки и подкрепят пожеланията си с израза "Сурва, сурва година!". Обаче, смисълът на думата "сурва", която мнозинството хора вярват, че е прабългарска, в наши дни вече е забравен.

По-горе беше отбелязано, че българо-авестийския изоглос "урва, urva" може да е образуван от основата УР на глагола "урвам, да урна" = "падам, да падна" с добавка на суфикса "-ав, ава". По аналогия на това, оригиналната българска дума "сурва" може да се изведе от основата СУР на диалектния (Родопите, Тракия) глагол "сурвам"  = "задвижвам, тръгвам, отмествам". Този диалектен глагол не е турцизъм, защото такъв глагол не съществува в турски. “Сурва” може да се получи чрез добавяне на суфикса “-ав, ава” към основата на този глагол. В такъв случай, СУРВА ще има смисъл на "тръгване, начало, старт, задвижване" и ще указва, че денят, в който се извършва сурвакането е първия ден, началото на новата година при старите българи.

 2. Голяма част от старите и днешни селищни названия в България завършват на "-ово, -ево". Повечето от тях са образувани на основата на названия на природни обекти - Дряново, Трънково, Габрово, Крушево, Търново и др. В България и особено в Източна България топоними с такова окончание имат честота над 50 % спрямо всички топонимни названия. Такива топоними се срещат и в съседни на България славянски страни, но със значително по-ниска честота. Там те не са основни и значително отстъпват по честота на други, чисто славянски окончания. Колкото по-далеч от България се отива, толкова честотата на топонимите с този суфикс намалява. Това хвърля съмнение върху техния славянски произход.

В устава на Бачковския манастир, писан през 1084 г., се изброяват няколко близки села, които византийският благородник от грузински произход Григорий Бакуриани подарява на основания от него манастир. Това са Бачково (днешното с. Бачково, от Бач - мандра), Лалково, Аврово (днешното Яврово). Самият манастир е построен в местността (селото) Янова [24]. Това показва, че поне 100 години по-рано (времето на владетелите Симеон и Самуил) селища с названия, завършващи на “–ово, ова” са били много разпространени в България, както и досега. Твърде е възможно, тези названия да са образувани по прабългарския модел Плискава - Плискова - Плисково. Освен Янова (фонетичен вариант на Янава), през XII-ти век съвременния български град Трявна се е наричал Търнова, фонетичен вариант на по-ранното Търнава. Следователно, може да се предположи, че в един момент оригиналните селищни названия от типа “Янава, Търнава” са преобразувани на “Янова, Търнова” и по-късно на Яново, Търново. Този преход на "-ава" в "-ово" фактически съвпада по време с известния преход (X-ти век) на гласната "а" в "о" при много старобългарски думи: Баян - Боян, раб - роб, дам - дом, багаин - богоин.

В учебниците по историческа граматика на българския език, формите на "-ва" формално се обясняват като посесивни производни на славянския родителен падеж: локъве, цръкъве, свекръве. Славянската етимология, изискваща отношение на притежание и свойственост, може да е реална в някои случаи, но в общия случай изглежда неработеща. Например, през XII-ти век съвременния български град Трявна се е наричал Търнова, но не е възможно един трън да притежава един град. Същото се отнася и за Дряново (как един дрян ще притежава град), Крушево, Габрово и т.н. Ако обаче тръгнем от индо-иранското значение на суфикса „-ав, ава” ще получим смислен резултат. Например, от названието Кърчава научаваме, че това е селище, образувано на място, където се кове, където има ковачница, от названието Брястово следва, че до селището има гора от брястове, а не че брястовете и ковачницата притежават някакво селище.

Горният извод се потвърждава и от мнението на руски историци за появата и ролята на топонимния суфикс "-ов, ово" в руския език [22; 23]. Според тях, топонимни названия със суфикса "-ов, ев" се появяват в Киевска Рус около XI-ти век, т.е с началото на християнизацията на русите. Такива са Берестово - княжеско село до Киев (т.е, Брястово); Клов - урочище между древния Киев и Печьорския манастир, днес в чертите на града. Прави впечатление, че първите руски топоними на "-ов" са много близо до Киев и са образувани на основата на названия на природни обекти, както в ранна България. Това говори за привнесения отвън начин на образуване на тези топоними, най-вероятно от България. Едва към XIII-ти век формантите на "-ов, ев" развиват посесивна (притежателна) функция и се появяват названия на села от вида: Васильево (село на Василий), Давидова (деревня, село на Давид), Мохово (село, село на Мох), Харияново (село, село на Харян) и др. В повечето случаи тези названия вече са образувани от лични имена като форма на родителен падеж, т.е, според правилата на славянските езици. 

3. Град Белград, днешната столица на Сърбия, областен център в Първото и Второто българско царство, е носел и името Белграва. Според Гийом от Тир (Вилхелм Тирски), след като поклонниците от Първия кръстоносен поход преминават р. Дунав, достигнали “до земите на българите, пристигайки до селището, което се нарича Белграва” [25]. Според описанието на хрониста на Втория кръстоносен поход Одон от Дьои “отгдето започва България се издига крепост, наречена българска Белграва” [26]. Приведените по-горе аргументи ни позволяват да заключим, че названието Белграва не е случайна, неправилно записана форма на топонима Белград, а историческо достоверно название, защото в него се съдържа прабългарския суфикс „-ав, ава”. Като имаме пред вид, че при източните иранци с помощта на този суфикс са образувани названията на някои страни (например Партава - Партия), както и названия на столични градове (Балхав, Партав) може да се предположи, че Белграва (Бълграва) има връзка с названието на самата област или държава, в която е разположен града. С други думи, Белграва или Бълграва може да е оригиналното име на България на езика на нейните създатели. Наставката "-ия" в съвременните имена на държавите има гръко-латински произход. Например, държавата на партите е носела собственото название Партава, но е известна по света в гръко-латинизирания си вариант Партия. Названието на държавата на българите, България, всъщност е византийска форма на някакво неизвестно за сега оригинално българско название. По този начин, Бълграва (Белграва) може да е това оригинално собствено название на държавата на първобългарите, преиначено във византийските документи в гръко-латинизирания си вариант България. Разбира се, за тази хипотеза са нужни преки аргументи.

 

   

ДОБАВКА: Хидроними в района на Югоизточна Европа и Волжско-Камска България, съдържащи суфикса - АВА.

 

        Древният ирано-ведически суфикс -АВ, АВА със сигурност е бил характерен и широко функциониращ в иранските езици на прабългари, авари, алани, язиги и др., поради което той днес е запазен в много старинни хидроними от района на Югоизточна Европа и Волжско-Камска България. В района на старата Волжско-Камска България такива са хидронимите: Вильва (название на няколко реки), Усыва, Язьва (Большая советская энциклопедия. том 8, 1951, с. 66), Колва (Большая советская энциклопедия. том 8, 1951, с. 213) и Сосьва (Большая советская энциклопедия. том 8, 1951, с. 309) - реки в басейна на река Кама, някои от които извират от Западен Урал.

        По разбираеми причини значително повече са подобните старинни хидроними в Югоизточна Европа. Това са названията на реките Ресава (старото  име  на  р. Резовска) в България; Серава в Македония; Нишава, Морава и Българска Морава, Ресава (десен приток на Морава) в Източна Сърбия; Вълтава, Орлиява, Лйутава, Вълтава, Опава, Боржава, Свиржава, Бреслава в Чехия и Словакия. Вл. Георгиев смята  окончанието "-ава" при тези хидроними за  тракийско по  произход, сходно  с  древногръцкото  νάμα, йонийското  νηϊς – извор, течение (ВГ-БЕО, с. 35). Д-р Ж. Войников приема, че -ава  е  от  ирански  произход  и  означава  "река, вода" от общоиранското ab, осетинското  æf – вода, река. Може да се добави и тракийското opa - вода (сравни Род-опа "червена вода") и румънско-молдовското apa - вода. Въпреки привидната й полезност тази хипотеза трябва да се отхвърли, поради много по-широката роля на окончанието и при топоними от вида: Плискав-Плискава, Преслав, Преславец, Търнава, Стригава, Карнава, Верегава, Книшава, Кричава, село Белава на границата на Чехия и Полша и мн. др. 

        Много често суфиксът -АВ, АВА се съчетава с корена "рос, рас", от който е образувана думата "русло" = корито на река, течение на река. В басейна на реките Рос и Днепър има река Расава и село Расава на същата тази река. То се наричало с няколко имена: Расава, Русава, Росава. В Киевска губерния е имало села, наречени Расова Сечь и Раска. Някои автори съобщават, че в горното течение на река Дон има река Раса [А. Богданович “Язык земли”. Верхне-Волжское книжное издательство, Ярославль, 1966 г., стр.87]. В 1804 г. в “Указател дорог Российской империи” (ч. I) под № 350 е обозначено село с подобно име - Расия в Могилевска губерния.

        В това отношение обаче най-типичен пример за Югоизточна Европа са исторически следващите едно след друга названия на река Дунав. Този хидроним има добре документирано хронологично развитие в пълно съответствие с бурните етнически промени в района. Най-рано при траките, ранните гърци и римляните река Дунав се е наричала Istros (Ιστρος), което е местно название от езика на траките и вероятно означава "силна, мощна  река" (Владимир Георгиев. БЕО, стр. 25). При последвалото унищожаване и изселване на траките и тяхното заместване с ирански племена, тракийското название на реката - Истрос повсеместно се сменя с ново от ирански произход. Това е напълно закономерно, защото всички големи реки и водни басейни в този район, населен със скитосарматски племена носят ирански имена - реките Днепър, Днестър, Дон, Северински Донец, чийто корен ДОН означава "вода, река", езерото Балатон = bala ton "голяма вода" - ирански, Прут ("прут" = "река" на кюрдски). Протославяните, които са късни пришълци в района (VI-VIII-ми век), не са възприели античния хидроним Истрос, понеже траките вече са изчезнали, а са възприели новото, вече утвърдило се сарматско название, образувано чрез посочената дума "дон". Понеже суфиксът "-ав, ава" е чужд на праславянския език, основните маси праславяни възприемат хидронима без него - на руски, украински и белоруски названието на Дунава е Дунай, на полски и чешки Dunay (Дунай). По изключение, под силното влияние на прабългари и авари южните славяни (сърби, хървати и словенци) са възприели хидронима заедно със суфикса "-ав, ава" - Дунав, Dunav, Dunava. И това е лесно обяснимо, защото сърбите се преселват от началната си прародина - Рашка (днешната държава Черна гора) към бреговете на Дунав поне четири века след образуването на Дунавска България, в която Белград е бил център на българска административна област. Названията на хидронима при по-късните неславянски народи в района също са на сарматска, а не на тракийска основа - на унгарски Duna, на румънски Dunăre, в ранна Византия Danais, което идва от сарматската основа ДОН с добавка на гръцкия суфикс "-ис". Още по-късно, след появата на ранните българи, гърците променят още веднаж хидронима и вече го наричат Dounabis. В новото гръцко название вече се появява суфиксът "-ав", най-вероятно възприет от новото население в района - българите. Виждаме, че появата на ранните българи привнася и тук прабългарския суфикс "-ав" (Данаис - Дунавис), също както и в гръцкото название на протославяните (Сколот - склавои). От гръцкия език новата дума Dounabis, навлиза в средновековния латински език като Danubis и от там се усвоява от повечето днешни западноевропейски езици, наприме на немски - Donau.

         Появата на суфикса "-ав, ава" в хидронима Дунав, както и появата на самият хидроним силно затруднява етимолозите. В БЕР, 1971, сл. 1, с. 446 (съставител Вл. Георгиев и др.) се твърди, че името Дунав произлиза от хипотетичното дако-мизийско Dōnavi. Александър Фол също предполага, че славяните възприемат това хипотетично название от даките (Фол, Ал. Историческата приемственост между древността и средновековието. - Векове, кн. 3, 1980, 82-87], което хронологически е трудно обяснимо.

                        

 

 

Карта на местонахожденията на паметници, свързани с раннобългарската култура през  VIII-X векове. [Българи и румънци по Долния Дунав в Ранното Средневековие (по археологически данни) Димитър Овчаров (История на българите: изкривявания и фалшификации, сборник, ч. 1, София, “ТанНакРа”, с. 170-200)].

 

   

В действителност названието "дунав" е исконна и старинна българска дума. В доскорошните български диалекти от Централна и Югоизточна България "дунàв" означава просто "река". В много народни песни от Тракия и Странджа всяка една река, рекичка и долче, даже поток от росни капки по цветята се нарича "дунав", което не е название на река, а дума, означаваща просто "река, поток, вада от течаща вода". Именно тази оригинална българска и вероятно прабългарска дума, сродна с аланското "дон" - "вода, река" е дала новото название Дунав на голямата европейска река, която е минавала през средата на земята на Аспаруховите българи (Фиг. 1) и е пресичала на две Първото Българско царство (виж картата по-горе).

       

Ползвана литература:

 

1. Н. П. Зверковская. К истории суффикса ав  в русском языке. В сб. Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования. Выпуск 12. Академия наук СССР. Институт русского языка. Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования. 1978. Издательство “Наука”, Москва. 1980

2. Дончева-Петкова, Л. 100 години археологически проучвания в Плиска. Плиска – Преслав. 5, 2000. Шумен. с.13

3. Георгиев П. Плиска – първата столица на средновековната българска държава (681-893). Кирил-Методиева енциклопедия. София. 2007. с. 148-156

4. Георгиев П. Началото на Абоба-Плиска.  Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годишнината на чл. кор. проф. В. Бешевлиев, Велико Търново, 12-15 май 2000 г. стр.175-182

5. Георгиев, П. IS THS PLSKAS TON KANPON - Градът Плисков (произход и значение на името). В: Трудове на Катедрата по история и богословие на Шуменския университет. Т. 3. 1999, с. 12-31

6. Dimov-Bogoev, C. D. La capital de KANAS UBHGH OMOURTAG. PLSKAS - ПЛЮСКА/ПЛИСКА - *ПЬЛЪСЪКА. – In: Beitrage zur Alten Geschichte und deren Nachleben. Festschrift fur Fr. Altheim fur 6.10.1968. Her. von R. Stiehl und H. E. Stier, Bd. II. Berlin, 1970 154-168

7. Буниятов, З. Б. Азербайджан в VII – IX вв. Баку, 1965, с. 180-181

8. Мамедов, Н. Х. Исторические корни Азербайджано-иранских языковых взаимоотношений. Советская тюркология, 1990, 1, с. 56

9. Георгиев П. Плискова-Плисков и прабългарите в Източното Приазовие и Северното Причерноморие. В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. 7. с. 43-59

10 . Иванов, И . Т. По пътя на българския етноним. Алфамаркет. Стара Загора. 2005 с. 172

11. Шопов Я., Цанков Л., Ялъмов Т., Мутафова М., Азади Х., Хнконосян Г., Неизвестни данни за миграциите на древните българи в Евразия: данни от топоними, хидроними и етноними. Институт по древни цивилизации, Иранско посолство в България, Център по източни езици и култури при СУ "Св.Кл.Охридски. Сб. Корени на българската цивилизация. Академична интердисциплинарна конференция.С., 2005 г. Бул-Корени. ISBN 954-798-018-1

12. Константин Багрянородный. Об управлении империей. М. 1991

13. Ибн Фадлан. Пътешествие до Волжска България. (Л.-М. Бораджиева, превод от арабски Г. Наумов, ИК "Аргес", София, 1992

14. Добрев П., Добрева М. Древнобългарска епиграфика. Център за изследвания на българите. София. 2001. Приложения, фиг. 22.

15. Иванов Й. Български старини из Македония. София, 1931, с. 30; Иван Добрев. За името на село Тешово. Анали. 2-3, 1994, с. 114-120

16. Българско народно творчество в дванадесет тома. Съст. Иван Бурин. София, 1961, Том 8, стр. 599

17. Овчаров Д. Българи и румънци по Долния Дунав в Ранното Средневековие (по археологически данни). История на българите: изкривявания и фалшификации, сборник, ч. 1, София, “ТанНакРа”, с. 170-200.

18. Дъерффи Д. 1974. Время составления Анонимом «Деяний венгров» и степень достоверности этого сочинения // Летописи и хроники. 1973 г. М., 1974. С. 115-128

19. Добрев Ив.. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива, София, 2005, стр. 456

20. Бхагавадгита. Перевод, вводная статья и словарь Б. Л. Смирнова. Ашхабад: "Ылым", 1978

21. Dictionary of most common AVESTA words. Copyright 1995, Joseph H. Peterson

22. Н. П. Зверковская. К истории суффикса “-ов в древнерусском языке. В сб. Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования. Выпуск 10. Академия наук ССССР. Институт русского языка. Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования. 1976. Издательство “Наука”, Москва. 1978

23. Зверковская, Н. П. Суффиксальное словообразование русских прилагательных XI-XVII вв. М.:Наука, 1986. с. 50-52. Отв. Ред. Р. И. Аванесов, В. В. Иванов; АН СССР, Ин-т рус. Яз. – Москва, Наука, 1986. 111 (2)

24. Хайтов Н. Миналото на с. Яврово.Изд. на БАН. Етнографски институт с музей. София. 1958 г., с. 10

25. ЛИБИ, т. III, С.1965, с. 81, с.190

26. ЛИБИ, т. III, С. 1965, с. 120

 

Резюме. За изясняване характера на прабългарския език не е достатъчно да се представят само ограничен брой негови думи, които могат и да бъдат заимствани от друг език, особено при наличието на значителна предварителна миграция и контакти с инородно население. Значително по-сигурен белег за вида на езика са неговите неизменяеми, служебни граматични форми като префикси, суфикси и др., които са много по-консервативни и специфични, отколкото голяма част от речниковия фонд на езика. На тази основа в представената статия са приведени множество примери (включително топоними, хидроними) от езика на ранните дунавски и волжски българи, показващи присъствието на суфикс за образуване на съществителни имена „-ав, ава”. Показано е, че този неславянски и нетюркски суфикс има източноирански и санскритски аналог със сходна словообразуваща роля. От тук е направен изводът, че езика на прабългарите е бил граматически  сходен с езика на древните източни иранци и индоарии.

777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

 

 

Тресич  [53] – тресавище (от тресава - изчезнало)

Пъстърва - пъстърава = пъстър + -ава.

Названия с суффиксом -ов-/-ев-, -ин- достаточно ранние, известные уже в 11 в.: Берестово – княжеская деревня под Киевом; Клов – урочище между древним Киевом и Печерским монастырем (вошло в городскую черту современного Киева), возможно, из праславянского кълъ "кусок дерева, пень", ср. современное русское кол "кол". Эти ранние топонимы образованы от названий природных объектов. К 13 в. форманты -ов/-ев, -ин- развивают посессивную функцию, ср. названия городов Ростов, Туров, Юрьев, Горошин, Нежатин. Берестяные грамоты 13–15 вв. дают массовые названия сельских поселений на -ов-/-ин- : Васильево (село), Давидова (деревня), Мохово (село), Харияново (село), Шадрино (село). В большинстве случаев они образованы от имен личных, в том числе христианских

 

 

Proto-IE: *werd-

Meaning: tumor, wart

Other Iranian: NPers balū 'Warze'

Slavic: *verdъ `нарыв' + *bordāvā, *bordāvīcā, *bordāvъkā

Baltic: *wir̂d-iā̃ (2) f.

Germanic: *wart-ō(n-) f., *wart-iō(n-) f.; *warz=́, *wúrs=

Russ. meaning: опухоль, бородавка

References: WP I 266 f

Vasmer's dictionary :

Word: етимология на verdъ - ве́ред

Near etymology: "нарыв, гнойник", укр. ве́ред, др.-русск. вередъ "рана, нарыв", ст.-слав. врѣдъ βλβη, μλωψ (Супр.), болг. вреда́ "вред", сербохорв. вpи̏jeд, словен. vrèd, род. п. vréda "повреждение", чеш. vřed, слвц. vred, польск. wrzód "гнойник", в.-луж. bŕód, н.-луж. ŕod.

Further etymology: Родственно лтш. ap-vir̂de "нарыв", др.-инд. várdhati "растет" или д.-в.-н. warza, др.-исл. warta, нов.-в.-н. Warze "бородавка"; см. И. Шмидт, Vok. 2, 74; М. -- Э. 1, 136; Клюге-Гётце 673. Из цслав. заимств. русск. вред; см. Преобр. 1, 73 и сл.

Pages: 1,295 

Слово:бородаґвка,

Ближайшая этимология: укр. бородаґвка, болг. брадаґвица, сербохорв. бра°давица, словен. bradaviґca, чеш. bradavice, польск. brodawka, каш. bardo^vka, в.-луж. brodawka, н.-луж. brodajca. Связано с бородаґ; см. Бернекер 1, 73; Перссон 926.

Комментарии Трубачева: [Слав. *bordavъka, несомненно, происходит из *vordavъka; ср. нем. Warze "бородавка", сюда же русск. веґред и т. д. от и.-е. *uёerdh- "расти"; с борода сближено еще в праслав. эпоху. Ср. Махек, Etym. slovn., 40. - Т.]