ИРАНСКИ СУФИКСИ В ЕЗИКА НА ДРЕВНИТЕ И СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРИ.

СУФИКСИ ОТ ВИДА "- АТ, ЕТ"

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Суфиксът "-ат" е широко използван в авестийския език и санскрит, както и в съвремененните северноиндийски езици за образуване на съществителни имена. Например, на авестийски език от прилагателното haurvat = "цял, единен, здрав" е образувано съществителното име haurvatāt = "единство, цялост, integrity". На авестийски аmərətāt = безсмъртие. Този суфикс има праиндоевропейски произход и има застърници в съвременните германски езици, сравни:intenzität (интензивност, сила, големина), integrität (цялост, единство), solidarität (солидарност), kapazität (капацитивност, способност) и др. В езика на праславяните и съвременните славянски езици този суфикс не е запазен и неговото присъствие в българския език може да бъде наследство от друг индоевропейски, но неславянски език, какъвто е езика на прабългарите.

В съвременния български език и неговите диалекти този суфикс е запазен в думите "богат", "давет" и "хребет".

1. Старобългарската дума БОГАТ е образувана с помощта на семантичната основа bhaga, древна авестийска и санскритска (скитска, сарматска, а вероятно и прабългарска) дума, означаваща "имот, състояние, богатство, щастие". Посредством скито-праславянския контакт в древността, тази древна индоиранска дума е заимствана от праславяните за да даде религиозния общославянски термин "бог". С добавяне на суфикса "-ат" към тази дума се побучава новата дума "богат", носеща семантиката на изходното bhaga. Обратно - убог означава "беден, лишен от богатство". Думите "богат" и "убог" са старобългарски, но са заимствани от голям брой по-млади книжовни езици на славяните.

2. Старата, полузабравена диалектна българска дума ДЕВЕТ означава "стар,старец" и се среща в народната песен, където се казва: "Варненски стари рибари, Дунавски девèт (стари) лодкари" (виж рамката вляво). Тя е образувана от семантичната основа "дав, даб" = "стар, отминал, древен, късен, извън срока" и суфикса "-ат, ет". Макар, че думата "девет" е малко позната и полузабравена, нейната семантична основа има широка известност и се среща в много думи: ДОБА (късната част на нощта, времето преди зазоряване), ДАВЕН, ОТДАВНАШЕН (отминал, отдалечен във времето), ДАВНОСТ (загуба на отговорност поради това, че е изтекло много време). Коренът на всички тези думи е ДЕВ, ДИВ, ДОБ, ДАВ носещ значението "стар, отминал, древен".

Янка са на бас хванала

Морето да си преплува,

Морето и тихи бели Дунава.

Мама на Янка думаше,

Не ходи, Янке, не ходи.

Че ти се канят, Янке ле

Варненски млади рибари,

Дунавски девèт (стари)-лодкари.

Косата да ти отрежат,

Магия да ти направят.

Янка на мама думаше,

Мене магия не хваща,

Мойта е звезда Луната,

Луната и Месечинката.

Този корен се среща в старобългарски (давьнъ) и в повечето съвременни славянски езици: давний (руски), давнiй (укр.), даван (сърбохърв), davny (чеш), dawny (пол). Въпреки това, според Фасмер (с. 480-481) е трудно да се намери старославянска етимология на тази дума. Предполага се, че този корен може да идва от славянската дума "давеча" - наскоро (руски, диалектно), укр. давi, староруск. давk "наскоро, неотдавна", словен. dave† "тази сутрин", н.-луж. dejeto, dajto "преди". Тази трудност в етимологизирането показва, че по-късните славянски езици са заимствали основата ДАВ = "стар" от някой по-ранен книжовен език, най-вероятно старобългарския, където е попаднала от езика на голям неславянски народ, най-вероятно прабългарите. Вероятно от същата основа и по същия начин е образувана и старобългарската и общославянска (но с неясна етимология !) дума "див, дивии, дивий, dziwy, dzґiwi,diґvji, diviґ" - стар, древен.

От семантичната основа ДЕВ, ДИВ, ДОБ, ДАВ (стар, древен) може да са образувани и старинните названия на две села от Северна България - село Дивдядово до град Шумен и село ДЕВЕТАК, а също и названието на близката пещера - ДЕВЕТАШКА ПЕЩЕРА. От тук "село Деветак" = "Старо село". Дивдядово е село в подножието на Шуменската крепост, сега е квартал на Шумен. "Дивдядо" е израз билингва, защото "див" означава "стар, старец, дядо".

Думата "девет" се среща и в израза - билингва “бабини - деветини”. Много хора вярват, че това е чисто славянски израз и може да се преведе като “бабини дивотии, бабини диветини, бабини чудатости”. Това обаче е изкуствено, деформирано и неточно предаване на смисъла на израза. Може да се каже “детски дивотии, детски лудории”, но не и “бабини дивотии и лудории”! Най-вероятно “бабини деветини” идва от архаичната и диалектна (прабългарска?) дума „девèт” – стар. От тук, изразът „бабини деветини” ще е билингва, означаваща „бабини старешки неща, бабини стари приказки, остарели представи, които сега нямат актуалност”. Точно такъв е и смисълът на израза "бабини-деветини".

Думата "деветина" се среща и в следните изрази, записани от Найден Геров: "И на магарето деветината!" и "Наскоро, бабо, деветина! [Найден Геров. Речник на българския език. А-Д. Български писател. София. 1975]. В тези изрази "деветина" = "старост".

3. Със същия суфикс "-ат" е образувана и думата ХРЕБЕТ = "връхната част на планина, височина, хълм". Хребет = хреб + ат, където "хреб" е семантична основа, означаваща "връхната част на нещо". Семантичната основа "хреб" (варианти "греб", "грив") се среща и в думите "гребен" (например "гребен на вълна"," гребен на планина", "гребен на шлем" - пломаж) и грива (сравни грива на кон). Думата "грива" със същото й значение е употребявана и в санскрит. Нейното присъствие в български и някои славянски езици може да бъде опосредствано от някой източноирански език (скитски, сарматски, прабългарски). Вероятно самата семантична основа хреб-греб-грив е застъпник на праиндоевропейска основа, защото подобна дума има и в английски: chrest = "гребен на вълна, гребен на планина, гребен на шлем, връхна точка". Самото название на инструментът за сресване и разчесване - гребен (чесало) може да е носело първоначално семантиката "горна, връхна част на нещо".

ИЗВОД: представени са доказателства за функционирането в българския език на древния индоевропейски суфикс "-АТ, ЕТ", който не се среща в славянските езици, но е типичен за индоиранските езици. В българския език този суфикс може да е наследство от езика на прабългарите, който е език близък до групата на индоиранските езици от индоевропейското езиково семейство.

ЗА ДРУГИ СТАТИИ: http://protobulgarians.com