ИРАНСКИ СУФИКСИ В ЕЗИКА НА ДРЕВНИТЕ И СЪВРЕМЕННИ БЪЛГАРИ. СУФИКС ОТ ВИДА  "- АР, ЪР, ЕР, ОР, УР"

 Иван Танев Иванов

          Суфиксът "-ар" е широко използван в санскрит и съвремененните северноиндийски езици за образуване на прилагателни имена от други съществителни имена. Този суфикс има праиндоевропейски произход и се е използвал широко в латинския език, откъдето е останал в много съвременни европейски езици за образуване на прилагателни имена чрез добавянето му към подходящи съществителни имена. Например: molecule-molecular (молекула-молекулен), atom-atomar (атом-атомен), nucleus-nuclear (ядро-ядрен). Този суфикс не бива да се бърка с друг един подобен праиндоевропейски суфикс *-er за образуване на деятелни названия чрез добавянето му към основи на глаголи. Например: fish (ловя риба) - fisher (рибар), grind (меля, стривам) - grinder (уред за стриване - ръчна мелничка). Този суфикс образува отглаголни деятелни имена и съответства на българския суфикс "-ач" (кова - ковач, режа - резач) и на старинния български суфикс "-ел, -ол" (хъркол, чупел), вариант на "-ер, -ор".  В някои езици (шведски, авестийски, румънски) съществува трети подобен суфикс, изпълняващ съвсем различна роля - частица за образуване на множествено число, примерно gard -град, gardar - градове (швед.).

        В съответствие с казаното по-горе, могат да се изброят три функции, изпълнявани от суфикса "-ар, ор" в българския език.

       1. В табл. 1 са показани примери от езика на прабългарите и от езика на средновековните и съвременни българи, където присъства такъв суфикс и се пояснява неговата роля за образуване на (полу)прилагателно име от съществително. В посочените примери напълно отсъства функцията "образуване на деятелни имена".

ТАБЛИЦА 1

         Табл. 1 показва, че в езика на прабългарите суфиксът "-ар" е присъствал, но не е изпълнявал функция на частица за множественост. По-общо, в езика на прабългарите могат да се открият суфикси от вида –ар, ър, ор, ер. Например, съществуват голям брой думи и имена с доказан прабългарски произход, завършващи на подобни окончания: шег-шегор, Ирми-Ирмиар, Чакар-Чакарар, болг-болгар, бел-белар, Еспор, Севар, Кубер, сомор, Умор, Утър. Този суфикс се среща в някои прабългарски и старинни български думи, които се използват в две форми, едната от които е без, а другата със този суфикс (виж таблица 1). Смисълът на двете форми на думата е еднакъв или близък, но и двете форми са в единствено число. Напълно е възможно в много от тези случаи суфиксът -ар да има уголемителна функция, сравни куче-кучер, зъб-зъбер, пън-пънар, където втората форма е в уголемен мащаб.

        Този старинен български суфикс се е запазил и в съвременния български език и диалекти. Например: пат -патаран; кот - котарак; мъж-мъжкар; нос - носура (муцуна). Явно, този суфикс има друга функция или функции, но какви? На основата на някои примери от табл. 1 може да се изкаже хипотезата, че суфиксът "-ар" е образувал думи, които винаги са в мъжки род. Например:

котка (ж.р., основа "кот" ) - котарак (м.р.)

патка (ж.р., основа "пат") - патаран (м.р.)

глух, а, о, и (родът се мени) - глухар (винаги от м.р.)

миша, о, е, и (прилагателно с род, който се мени) - мишар (примерно орел-мишар) (винаги от м.р.)

        От тук може да се заключи, че този суфикс е придавал мъжки род на думата, към чиято основа е прикачен. Това обаче едва ли е била единствената му функция. В съвременния български език суфиксът "-ар" образува огромен брой имена на професии, чийто основи са  съществителни имена на предмети, свързани с тази професия. За примери виж следната табл. 2:

ТАБЛИЦА 2

* - късно добавена частица

             Изброените по-горе производни съществителни имена от типа “съществително + ар” са винаги от мъжки род, което потвърждава изказаното по-горе заключение, че този суфикс придава мъжки род на новообразуваната дума. В по-голямата си част тези думи са названия на професии, но нямат характер на определен вид “деятели”, какъвто имат отглаголните съществителни (сея -сеяч, ора-орач, шия-шивач, хъркам - хъркол). Съществителните от типа “съществително + ар” най-общо посочват определена връзка между изходното съществително име и новообразуваното съществително, като тази връзка може да бъде от най-различен и често доста сложен характер. Например: зидарът създава зидове, но млекарят не създава мляко; масларът извлича (в известен смисъл създава) масло от млякото, но пътарът просто стои на пътя (най-често на моста) и събира т.н. пътарина (днес наричана “пътен данък”), катунарът живее в катун но не прави катуни, планинарът ходи по планините, но не прави планини. Причината за това е, че тези  производни съществителни не са образувани от глаголи и не носят в себе си смисъл на извършители на конкретно действие. Нещо повече, значителна част от тях даже не са названия на професии (мъж-мъжкар, слух-слухар, глух-глухар, връх-върхар, гъз-гъзар, говно-говнар, злоба-злобар, дом-домаш-домошар, вехт-вехтар, памет-паметар, опашка-опашкар, сух-сушар (сухи клони), сено-сенар (дъжд, който само намокря сеното), планина-планинар) и играят роля на прилагателни имена. Като цяло, всички съществителни от типа “съществително + ар” носят в себе си известно количество признаци като наследство от изходното съществително име. Поради това те изпълняват в значителна степен ролята на прилагателни имена. Поради изброените по-горе причини по-правилно е съществителните от типа “съществително + ар” да се разглеждат като “полуприлагателни”. Най-вероятно, в началото те са били прилагателни имена, които с течение на времето са придобили в по-малка или по-голяма степен ролята и на съществителни. Понеже много от тези съществителни имена с течение на времето са придобили смисъла на професии, днес те формално (и погрешно!) се извеждат на основата на праиндоевропейския суфикс за деятелност "*-ar, er", което в много случаи е спорно.

        В сравнение със съвременния български език, в който теоретически от всяко съществително име може да се образува такова "полуприлагателно име", в най-широко говорените славянски езици, руски и полски, този начин на словообразуване е много слабо застъпен. Образуването на "полуприлагателни" от типа "съществително + ар" е много рядко явление и в старобългарския език, например "рибар" е стбл. дума. Като изключение от другите славянски езици и подобно на българския, този начин на словообразуване се среща много често в чешки и словашки (табл. 3). От тук може да се допусне, че той не е оригинална и древна, общославянска форма, а наследство от неславянски етнос, който в един по-късен етап е упражнил локално влияние върху битовия (не книжовния) език на ранносредновековна България и върху езиците на нейните съседни славянски народи (чехи, словаци), т.е. той би могъл да е наследство от прабългарите и другите сродни ирански народи - авари, язиги, алани, сармати, скити. 

ТАБЛИЦА 3. Названия на професии в чешки и словашки, образувани чрез суфикса "-ар". (С благодарност на Никола Николов от Карлови вари, Чехия, за помощта по попълване на таблицата.)

            Чешкият и словашкият са езици с характерни особености, които някои автори обясняват като наследство от езика на аварите. Теоретически това е възможно пред вид на съществуването на макар и краткотрайна, но силна аварска държава в съседство. По-общо и обосновано изглежда твърдението, че тези езици са повлияни от езика на сарматите - язиги, авари и оногури - прабългари.  В такъв случай наличието на "полуприлагателни" от типа "съществително + ар" в българския език и в т.н. "славянски езици от аварския кръг" и може да се обясни с влиянието на прабългарите и техните сродни ирански народи.

      2. Според български езиковеди [Ив. Кочев, М. Тетовска-Троева. СлСб, 1973, с. 200; Е. Кочева, Ив. Кочев. СлавФил 12, 1973, с. 191] наставката "–ур" е рядко срещана и вероятно има усилителна (според авторите аугментативна, експресивна) функция. Примери: славей, славейче - славур, славурча (БЕР); жаба - жабура; ряпа - ряпура; къща - къщура (къщурка); жълт - жълтур (жълтурко); ламтя - ламтурник (виж прякора "Жълтият ламтурник"  в: Ангел Каралийчев, Най-малкото пате. В: Най-тежкото имане — приказки и разкази. София, Изд. Народна младеж. 1979).

      3.  Роля на "-ар" като събирателна частица.

     По-рано много автори, включително и П. Добрев отбелязаха, че много от известните прабългарски фамилни имена се срещат в две форми: Чакар и Чакарар, Ирми и Ирмиар. Това се приемаше като доказателство, че в езика на прабългарите е съществувал суфиксът "-ар", играещ ролята на частица за множ. число. Примерно Ирми - един човек, Ирмиар - всички хора от рода Ирми. По същия начин може да се разсъждава, че "бълг" значи един българин, а "българ" - много българи. Своето предположение тези автори подкрепят с факта, че в съседния ни румънски език, който е език от латинската група на индоевропейското езиково семейство, "-ор" е суфикс за множественост при съществителните от среден род ("ий" за мъжки род и"ле" за женски род). В действителност, суфиксът "-ар" в Чакарар и Ермиар може да не е суфикс за множ. число, а да играе ролята на частица за събирателност!, т.е, да групира множество лица или предмети по общ за тях признак. Подобни примери има в старобългарския език, където "женарие" (съвременното "женоря, женортии") означава "родственици на мъжа по линия на съпругата" [Дора Иванова-Мирчева, Ангел Давидов. Малък речник на старобългарския език. Изд. Слово. Велико Търново. 2001, с. 124]. Както изглежда, същата роля на събирателна частица играе този суфикс и в по-съвременните думи: дете - дечуря (дечурлига), мъж - мъжуря, турчин - турчоля (всъщност турчоря), грък - гърчоля (гърчуря). В някои райони на Северна България  [С. Ковачев, Т. Тотевски. Речник на Троянския говор. Университетско издателство Св. Климент Охридски. Троян, 1998] този суфикс действително изпълнява ролята на частица за събирателност: апаш (крадец) - апашор (групата на апашите); куче (едно куче) - кучур (групата на кучетата) и др.

        От примерите Ирми-Ирмиар, Чакар-Чакарар, жена-женарие може да се предположи, че ролята на суфикса като частица за събирателност е наследство от езика на прабългарите. И действително, този суфикс не се среща в етнонима на нито един славянски народ (руси, белоруси, поляци, кашуби, чехи, словаци, моравци, словенци, сърби, украинци), както и в етнонимите на чуждите за прабългарите раннотюркски народи (узи, печенези, уйгури, тюркмени, кипчаци, кумани, казахи, каракалпаки, и др.) и техните предшественици (хун-ну, монголи, сян-би, евенки, тунгуси и др.). Това показва, че такъв суфикс в ролята му на частица за събирателност  не е действал в езиците на посочените народи. Етнонимите "татар", "манджур" и "мишар" са късно образувани (XIV-ти и XVII-ти век) и не са самоназвания. Този суфикс обаче е почти задължителен за етнонимите на българите и сродните им народи (авар, хазар, сувар, тохар, унгар), където може да играе събирателна роля. Интересно е, че за разлика от славянските езици, в индоиранските езици има три числа: единствено, множествено и групово-събирателно. Горните примери показват, че старинният български суфикс "-ар, ур, ер" играе подобна увеличителна, групово-събирателна роля. Това подкрепя възможността този суфикс да е наследство от прабългарите, а примерите за събирателно число в старобългарския и съвременен български да са наследство от прабългарите, чийто език е родствен на индоиранските езици.

ЗА ДРУГИ СТАТИИ:  http://protobulgarians.com