ЗА СМИСЪЛА И ПРОИЗХОДА НА ТЕРМИНИТЕ СЛОВЕНЕ, SKLAVOI И СЛАВЯНИ
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
В сравнение с древните индоевропейски народи - траки, иранци, индоарии, елини, балти, келти, илири, хети и др., предците на днешните славяни (протославяните) се появяват твърде късно на историческата сцена. Съвременниците на късната Римска империя (II-IV-ти век) не знаят за племена, говорещи на славянски език, а говорят за племена, говорещи на германски, келтски, илирийски или тракийски езици. Тацит, Плиний и Клавдий Птолемей (II век) споменават, че Голяма Сарматия е заета от племената венети (илирийско племе около съвр. град Сплит), бастарни и певкини, язиги и роксолани, гамаксоби и алани-скити, но не говорят за славяни.
Различни автори в късната античност и ранното Средновековие говорят за три групи протославяни: западни - венети, източни - анти и южни - склави. На юг от Карпатите протославяните (склавите) се появяват за пръв път след 453 г., годината на смъртта на Атила и разпадането на хунския племенен съюз.
Със сигурност протославяните се споменават със свое име за пръв път в писмените източници едва в 6 век. Племето венеди е споменато в «Деянията на готите» от Иордан, Плиний Старши (79г.), Тацит (98 г.) и др., обаче това може да е илирийското племе венети. Историците не отнасят историята на славяните по-рано от V-VI в., макар че лингвистите ги отнасят към по-ранни времена. Съгласно най-популярната "балтийска теория", от индоевропейският праезик най-напред се е отделил балто-славянския праезик, който впоследствие се е разпаднал на балтийски и праславянски. При това, най-вероятно славянските езици се обазували като диалекти на балтийския (Откупщиков Ю.В. Opera philologica minora (Античная литература. Языкознание). СПб: Наука, 2001). Съгласно Иванов-Топоров (1958), Пизани (1963) и Мартынов (1982), славянският език се образувал от периферийни диалекти на балтийския език под влияние на сарматски, германски, келтски и италийски компоненти.
Първата археологическа култура, която ги идентифицира е т. нар. култура Прага-Корчак от 6-8 в. Протославяните се обособяват в 3-4 в. в земите северно от Карпатите. Съществуващата по това време южно от тях черняховска археологическа култура на територията на днешна Румъния и Украйна е оставена предимно от скито-сармати. Нахлулите през IV-V-ти век хуни почти унищожават това сарматско общество. Почти по същото време, протославянските племена се раздвижват на запад, в освободеното от германците Одер-Елбско междуречие и на североизток, към рядконаселената с угрофини Руска равнина. Масови нахлувания, а в последствие и заселвания на протославяни на юг от Дунава стават в края на VI-ти и началото на VII-ми век самостоятелно или съвместно с авари и кутригури. Във връзка с това, за пръв път от средата на VI-ти век насетне византийските автори (Прокопий Кесарийский - 555 г.) наричат протославяните на север от Дунава Sclabhnoi (склавини) или Sclaboi (склави), а западните латиноезични автори (Иордан, 551 г.) – “sclavini, sclavi”. Теофилакт нарича Sclabinia - Склавиния земите на север от долното течение на Дунав [ГИБИ, II, с. 353], откъдето идват техните основни потоци. Съгласно БЕР наложените по това време названия са: средногръцки Σκλαβηνοζ, Σθλαβηνοζ (около 525 г. у Псевдо-Цезарий; Прокопий 6 в.), мн. ч. Σκλαβοι (Маврикий Стратег, 6 в.), мн. ч. Σκλαβοι, Σκλαυινοι, Σκλαβοι (Теофан, 9 в.), мн. ч. Σθλαυηνοι, Σθλοβηνοι, τα σθλουενικα γραματα, „славянските племена” (Теофилакт Охридски, Житие на Климент, края на 11 и началото на 12 в.), Σκλαβηνια „Славиния” (Йоан Зонара, 12 в.), средновековен латински Sclavenius (Йордан, 6 в.), slavus, мн. ч. slavi, народен латински sclavus, мн. ч. sclavi, sclaveni, stlaveni, stlavi.
В старобългарската литература често се употребява понятието СЛОВЕНЕ. Най-вероятно то означава "хора на божието слово, християни" и се отнася за целия новохристиянизиран народ на Първото българско царство (Нова хипотеза за средновековното съдържание на термина "словене" ). Новата дума СЛОВЕНЕ замества византийското "християни", което през езическата епоха в България е равносилно на "византийци, врагове".
В ранното Средновековие много роби в Западна Европа са били от протославянски произход. Във връзка с това много автори (P. Kretschmer, AfslPh 27, 231; Glotta 15, 307; J. Janko, Wörter und Sachen 1, 108; K. Moszynski, Zasiag., 138 и сл.) разглеждат новогръцкото σκλαβοζ „роб” като новообразование от σκλαβηνοζ „протославянин”. По подобен начин други автори [M. Alinei. Paper at the 22nd Annual Conference of SLE 1989, Varna, Bulgaria, Sept. 12-16] обясняват средновековната латинска дума sclavus „роб, слуга”, мн. ч. sclavi от средновековеното латинско название на протославяните – sclavenius, sclavus, sclavi.
Въпреки посочените по-горе факти, в съвременната славянистична литература се е наложило твърдението, че етнонимното название "славяни" не е късно възникнало средновековно понятие, а древно и исконно самоназвание на протославяните. Това твърдение е основна брънка в един по-широк опит да се създаде представата за древно цивилизационно величие на великорусите и другите източнославянски народи. Подобни опити да се открие древен произход, праславянска писменост, праславянски календар, праславянски науки, праславянски народи, князе и държави почти винаги стигат до източници, които обаче са скито-сарматски или алано-български. Фактически до същия резултат се стига и в опита да се екстраполира понятието "славяни" към ранното Средновековие и Античността.
За да се подкрепи твърдението, че "славяни" е древно самоназвание са изказани няколко помощни хипотези, а именно:
1. "Славяни" не е ново, общоконтинентално название от XVII-ти век, а е форма на старото (IX-ти век) балканско название "словене".
2. "Словене" не е църковен неологизъм в писмения език на Симеонова България, а е общо и древно етническо самоназвание на праславяните. Разбира се, писмения език на Симеонова България не е старобългарски, а старославянски.
3. Старогръцките (и латински) названия на южните протославяни - Σκλαβηνοζ, Σκλαβοι, (sclavenius, sclavus, sclavi), не са създадени съгласно известната гръцка традиция за прехвърляне на имената на по-стари народи върху по-нови, а представлява гръцка промяна на собственото етническо самоназвание на праславяните.
В интерес на истината горните три хипотези (славяни = словене = σκλαβοι) са спечелили много привърженици, главно поради фонетичната близост на тези иначе твърде разнородни по съдържание и хронология понятия. В действителност, тези хипотези загубват доста от своята привлекателност, ако се абстрахираме от лъжливата омофония и предприемем безпристрастен анализ.
Първо, твърде малко от големите, древни индоевропейски етноси имат свое самоназвание. Например, названията траки, келти, германи (тевтони), скити, саки са чужди, а не собствени названия, защото тези етноси не са имали съзнание за обособена общост. Малко вероятно е протославяните да са имали такова съзнание при пълната липса на държавност, градове и вътрешна търговия. Ранните протославянски названия венети и анти със сигурност не са собствени.
Второ, ако източнобалканското название "словене" е било общоизвестно и употребявано от цялата група протославянски племена от Балтика до Егея, то щеше да бъде отбелязвано в източниците наред с названията венети и анти и даже вместо тях. В действителност, това название не е известно на народите по западните, северни и източни граници на протославянската общност.
На трето място, ако названието "славяни - словене" е исконно собствено за протославяните, то трябва да има собствена етимология и широко разбираема семантика сред славянските езици. И точно тук, в опита да се намери такава етимология и семантика идва главният неуспех. В тази връзка са представени много разнородни и взаимно противоречиви хипотези за произхода на етнонимния корен слав-/слов- [Ив. Леков, ЕзЛит 4, 1948, 1, 36-40; Ив. Дуйчев, Известия на Института за бълг. История 1-2, 1951, 190-216; Ст. Младенов, 1957, 157-158; Й. Заимов, Сб. Константин-Кирил Философ 1969, 127-140; L. Niederle, Manuel 1, 35-37, Starozitnosti 2, 476 и сл.; Rukovet, 41 и сл.; Iv. Duychev, Byzantoslavica 11, 1950, 6 и сл., 12, 1951, 75 и сл.].
Собственият общославянски етноним, ако действително е съществувал, може да има връзка с характера на областта, населявана от праславяните, богата на вода. Според Vasmer, REW 2, 656-657, най-вероятно е той да произлиза от хидроним, например речните имена в староруски Cëîâuòè÷ú, епитет на р. Днепър, Cëuÿ, приток на река Вазуза, в украински Славут, Славута, Славутич – стари названия на река Днепър (Укр.-рус. словник 5, 370), в полски Slawa, Slawica (Holub – Kopecny 339, който ги свързва със *slata), в сърбохърватски Славница, в литовски Slave (и мъжкото име Slavenai) (виж J. Ostrebski, LP 7, 1958, 263, J. Rudnicki, Praslowianszszyzna –Lechia – Polska, Posnan, 1959, 133 и сл., и др., които ги сближават с литовското saliva „остров, бряг на река” и латвийското sala също, гръцкото κλύςω „измивам”, κλύςων „прибой”, латинското cluo „чистя”, cloaca „канализационен канал”, от индоевропейската основа *kleu- „тека, заливам, наводнявам; мия, чистя”, *klou - „вода, която измива”). В сърбохърватски славина, слъвина – „чеп, канелка”, (о)славити „разводнявам вино с вода” (J. Rozwadowski, Беличев Зборник, 1921, 129, T. Lehr-Splawinski, JP 28, 145, M. Budimir, Беличев Зборник, 1921, 97-112). Формата *Slovene с вероятно значение „които живеят край вода” напомня по начина на образуване названията и на други славянски племена, например *poljane, *drevene и др. Ст. Младенов (ЕтР, 588-589) обаче изказва съмнения по тази етимология поради това, че не са открити други славянски думи от този корен.
Други предположения са, че слав-/слов- са производни от незасвидетелствани лични мъжки имена *Slavi (Holub – Kopecny 339) или от *Slovi (J. Dobrowski, цитиран от Преображенский 2, 318; Pervolf, AfslPh 8, 24); от втората част на много разпространените у славяните лични имена на –слав като Мирослав, Светослав и др., по което съседните чужди племена са започнали да ги назовават слави, славяни, което впоследствие се възприема и от самите славяни (J. Baudouin de Courtenay, JP 3, 62, с когото не са съгласни Mikkola, Ursl. Gr. 1, 8, Миккола, РФБ 48, 272, W. Taszycki, ZfslPh 9, 230, Vasmer, REW 2, 656-657).
Според руските учени Иловайский и Голубцов [И. А. Голубцов. "О термине "склавины" - Проблемы общественно-политической истории России и славянских стран", М., 1963, с. 47-48] "...названието славяни или словене е собствено древнославянско и се извежда от думата "слава"; по такъв начин се получава "говорещ народ" (в противоположност на немците – "неговорещ народ"), а също така и "славен народ"”. В горното твърдение се прави опит да се прехвърли съдържанието на новото понятие-етноним "славяни" към по-старото с 10 века неясно понятие "словене". Въпреки, че това никак не е коректно, в Русия това твърдение се изучава още от ученическата скамейка [М. В. Нечкина, П. С. Лейбенгурб "История СССР, уч. пос. для 7 кл., М., 1962, с. 232; Б. А. Рыбаков. "История СССР" уч. пос. для 7 кл. М., 1985, стр. 26; М. В. Абгунов. "Путешествие в загадочную Скифию". М., 1989, с. 28-29].
Връзката на славянин със слава (*slava) (Я. Колар и др.) се опровергава най-напред от П. Й. Шафарик (виж у Преображенский 2, 318) и от повечето по-късни изследвачи; *slava е оказала може би влияние върху формите със слав- едва по-късно по народна етимология. Според Ст. Младенов (ЕтР, 588-589) трябва да се излиза от праиндоевропейската основа *klou – слово, а не от *klōu – слава. Коренът слав-/слов- се свързва със слово (праславянското *slava) – „реч” , т.е. славянин означава „който говори тази реч” или „говорещ разбираемо”, противоположно например на „неясно говорещ” за немец. Същата теза се поддържа и от други автори [Schrader, Realex. 922, R. Jakobson, IAYALP 1/2 , 1959, 271; Jakobson 2, 1971, 642-643], които правят паралел със староруското êëè÷àíå „ловци, плашещи дивеча с викове и се опира на опозицията ñëîâåíå – íhìöè. Според J. P. Maher (Балканско езикикознание. 14/2, 1970, 31-36), етнонимът не се извежда от *slava, а от глагола *sluti, *slavya „означавам”, с първоначално значение „ясно говорещ”, аналогично на албанското самоназвание shkipetar „албанец”, производно от shkipon „разбирам”. Против тази хипотеза се обявяват други учени (Miklosich, EtWb 308, Миккола, РФВ 48, 270-271, Vasmer, цитир. съч.). Обратно, Masing (Festschrift Baudoin de Courtenay 84-92) извежда смисъла на първоначалната основа слав-/слов- с противоположното по значение „мълчащ”, от готското slawan „мълча, ням съм”, gaslwan, anaslawan „умълчавам се”, от праиндоевропейското *slue „мълча, ням съм, спокоен съм” (сравни параленото немец).
Микола (Mikkola, Ursl. Gr. 1, 8, RS 1, 17; Миккола, РФВ 48, 272, Этнограффическое обозрение 60, 178) съпоставя *slav- с гръцкото λαοζ, λαFοζ от σλαFοζ „народ” и с ирланските думи sluag „тълпа, свита, войска” и teglach (<*tego – slougo „домочадие”), стигайки до извода, че славяне означава „народ”. В подкрепа на това предположение сравни готското piuda „народ”, немското deutsch „немски”, латинското teutones „немци”, предгерманско teuta (> piuda), от праиндоевропейското *teut „народ” (Ст. Младенов, цит. съч.; Skok, цит. съч.; Бернщейн, Очерк, Введение, 1961, 90-91; A. Brückner, ZONF 2, 1926 – 1927, 147 - 154). Brückner (SEJP 501) идентифицира основата *slav- с полското slowien linum vulgare „бавно зреещ лен”, което е от праславянското *slav- „бавен, ленив”, сродно с английското slow „бавен”, староанглийски slaw „бавен”, литовски slačiūkas – ленив, от праиндоевропейската основа *slue / *slou / *slu „спя”.
Toрбьорсон (Torbiörnsson 1, 48) извежда полското slowien и съответно словене от руското соловой „тъмен, сив”, т.е. словене = „тъмни, сиви” (от протославянското *solvъ – сламеножълт, от този корен е думата слама, солома и славей – жълта птица, словенин = жълтокос). Друго значение „принадлежащи към свободните хора” се получава от извеждането на *slav- от общославянското слобода, слабода (свобода), като се прави връзка с готското silba „сам”, кимвърското helw „владение” (J. Otrebski, LF 1, 143, Slowianie, Poznan 1947, 1), против което се изказват (T. Lehr – Splawinski, JP 28, 145; Vasmer, REW 656-657). Г. Ильинский (ИОРЯС, 24/1, 141-148) прави опит да свърже *slav – с гръцкото αλωη (античното αλωηζ) „обработена земя, гумно, лозе”, от праиндоевропейското *səloua „насаждам”, като му придава значението „човек, който живее на обработена земя, земеделец”.
Според словенския филолог Линхард [A. Linhart. Poskus zgodovine Kranjske in ostalih dežel južnih SlovanovAvstrije. Uredil B. Grafenauer. Ljubljana, 1981], етнонимът slovani не произлиза от slava, нито от slovo, нито означава „наименувани, наречени” от sluti. Авторът предлага своя етимология, свързана със значението „преселване” (по словенски selitev) - онези, които са търсили и намерили нови обиталища. Линхарт полемизира с К. Г. Антон, който извежда лексемата selo означаваща „обиталище” от sedlo, ∫edęti. Линхард разграничава две думи – selo (всички „родствени” думи съдържат понятието движение) и sedeti (всички „родствени” думи означават покой, статично състояние). Ако думата славяни произлизаше от sedlo, а не от selo, етнонимът щеше да гласи ∫edlovani, ∫edlani – „седящи”, „неподвижни”, но най-разпространеният народ в Европа не би могъл да съдържа в своето име представата за покой, неподвижност. Следователно етнонимът е образуван от selo, seliti и означава ‘пътуващи, наново заселващи се’.
Б. А. Рыбаков представя твърде спорно етнонима "славяне" като съставна дума: "слы" + "вене" = "изпратени от венетите", с привличане на естонската дума vänä, означаваща "руснаци". С доста колебания, Ив. Леков [Ив. Леков, ЕзЛит 4, 1948, 1, 36-40] се опитва да обясни произхода на *slav чрез свързване на началните части на названията на племената на сарматите и венетите: sar - > sal - > sla - + ven.
Самият факт, че за обяснение на "словене" има предложени десетки взаимоизключващи се хипотези и много аргументи против всяка една от тях показва неяснотата на този термин и несигурността за неговото тълкуване. Основната грешка на всички изброени хипотези е, че терминът "славяни" се счита за древен и общ етноним, възникнал в собствена протославянска среда. Най-големият недостатък на тези хипотези е, че никоя от тях не отговаря на въпроса защо "древното всеобщо самоназвание СЛОВЕНЕ" се появява първо в Дунавска България, докато сред западните, северни и източни протославяни то е непознато до късно?
Тази
хипотеза обаче
страда от сериозни противоречия. Не е
ясно защо гърците трябва да вмъкват
именно звука “К” в думата “слово”, а не някакъв друг звук,
например гласен звук. Например, имайки за
модел гръцките думи ТЕСАЛОНИКИ, ТЕСАЛИЯ,
"словене" би могло да се трансформира в "селовени"
? Има и други фонетични начини да се
разреши неудобното за гърците начално "СЛ-".
Средновековното гръцко название на съвременния български град Сливен е Стилвнос.
С течение на времето названието Стилвнос се променя: Истилифунос,
Савулен, Силимно, Сливно, Ислимие, Сливен. Вижда
се, че най-ранното название Стилвнос е много
по-сложно от по-късните, които се получават по пътя на опростяването и
отпадането на съгласни от него. Защо тогава при названието
"славяни-склави" да бъде обратно, по-късното "склави" да бъде по-сложно от
началното "славяни" ?
Освен
това, защо "СКЛ-" да е по-удобно от "СЛ-"? Защо изобщо е необходимо да се
гърцизира чуждата дума "словене" до гръцката "склави"? Защо
римските автори, които самостоятелно познават протославяните, също трябва да
вмъкват "К" по "гръцки" образец, когато от гледна точка на латинския език това изобщо не е
необходимо?
Ясно е, че извеждането на "склав" от
"слав" на гръцка почва е твърде изкуствено и нереално.
По-долу се представя една значително по-реалистична хипотеза, която се съгласува с историческите факти, а именно:
1. Липсват данни, които да доказват, че протославяните са имали свое общо древно самоназвание, такова възниква едва в началото на XVII-ти век;
2. Най-вероятно средновековният български литературен термин словене означава "християни" и се отнася за целия новопокръстен народ на Борисова България, най-вече прабългарите, а не както се твърди - за протославяните изобщо;
3. Византийското название на южните протославяни - SKLABOI не произлиза от старобългарския църковно-литературен термин СЛОВЕНЕ, а от самоназванието СКОЛОТИ на царските скити.
Тази хипотеза се основава на известния консерватизмът на ранните гърци и византийци, които много пъти са наричали новите за тях народи с названието на техните предшественици. Така например, новодошлите българи се наричат мизи, скити и хуни. Във византийските разкази, описващи покръстването на Киевска Русия в края на X-ти век населението на Киевска Русия се обозначава не като "словене или славяни", а буквално като "скити". Това, че византийците от X-ти век традиционно са наричали източните протославяни "скити" било добре известно и на първия руски летописец Нестор. В разказа си за разселването на протославянските племена от Дунава към Източна Европа той пише: "да те звались от грек Великая Скифь"(гърците ги наричаха Великата Скития). Това, че ранносредновековните гърци наричали протославяните скити е лесно разбираемо, защото предците на славяните идват от "скитските предели" и имат език и култура сходни с тези на скитите.
Огромният масив от източно-ирански племена, които от началото на бронзовата епоха до около V-ти в. сл. н.е. населяват степта от Алтай през Средна Азия до Карпатите, включително и Северна Добруджа, се нарича от гърците СКИТИ. Още от VII-ми в. пр. н. е. скитите имат своя държава и царе на север от Черно море (Идантирс, Томирис, Саневн, Сарий, Савлий, Сагилл, Лик, Партатуа, Палак, Мадий, Ариант, Аргот, Ариапиф, Антир, Акроса, Атей, Агар, Атей, Аристагор, Зарина (Ζαρινα), Гнур, Канит (Κανιτα)), както и градове (Портмеи, Галон, Неапол Скитски, Ρωξανακη – главен град на скитите). Потомците на тези племена съставляват важна част от населението на днешните славянски страни. Тези племена говорят на език, най-близки до авестийския и в по-слаба степен до санскрит, както показват изследванията на много учени: Карл Мюлленхофф [Месечни съобщения на Императорската Пруска Академия на науките, 1866], В. И. Абаев [Абаев В. И. Скифо-европейские изоглоссы на стыке Востока и Запада. М., «Наука, 1965, с. 130; Абаев В. И. Скифо-сарматские наречия // Основы иранского языкознания. М., 1979. Т. 1. С. 272-366], В. Ф. Миллер [Миллер В.Ф. Эпиграфические следы иранства на юге России // ЖМНП, 1886. C. 264-269], акад. О. Н. Трубачев [Трубачев О. Н. Лингвистическая периферия древнейшего славянства. Индоарийцы в Северном Причерноморье // Вопросы языкознания. 1977. №6. С. 13-29]; М. Фасмер [M. Vasmer. Untersuchungen uber die altesten Wohnsitze der Slaven, I. Die Iranier in Sudrussland, Leipzig, 1923. гл. 2, 3]; Янош Харматта [J. Harmatta. Studies in the history and language of the Sarmatians. Szeged, Hungary, 1970. С. 95-97.]; Л. Згуста [L. Zgusta. Die Personennamen griechischer Stadte der nordlischer Swarzmeerkunste. Praha, 1955. С. 245] (Скито-сарматски речник).
Етническата и езикова хомогенност на европейските и азиатските скити се отразява във факта, че те се наричат с едно общо име САКИ (Σακαι) от персите и СКИТИ (Σκυθαι) от гърците [Херодот, IV, 1-7]. Академик Н. Я. Марр обаче показва, че старогръцкото название СКИТИ произлиза от персийското САКИ, защото основата sak закономерно преминава в основата sku: sak > sak-u-ta (ta - суфикс за множественост при скито-сарматите) > σακ-υ-θα > σκυ-θα > σκυθαι (скити). [Н. Я. Марр, Избранные работы, т. 5, в очерке "Термин "скиф", М., 1935]. В същата си работа Н. Я. Марр изказва предположението, че думата САК означава “род, племе, потомство” [Ельницкий Л.А., Скифия евразийских степей. – Новосибирск, 1977, стр. 93]. Много автори допускат и втора възможност, етнонимът САКИ може да произлиза от скитската дума САКА – елен, още повече, че за азиатските скити - саките, еленът е свещено тотемно животно. В свещената книга Авеста саките са споменати многократно под името хиаони, хионити или хони.
Херодот, който е посещавал земите на север от Черно море пише, че част от тамошните скитски племена - авхати, катиари, траспии и паралати се възприемат от другите племена като „царски скити”, понеже от тях се излъчвали управляващите царе на скитския народ. Самите царски скити наричали себе си СКОЛОТ (мн. ч. от СКОЛ) [М. И. Артамонов, Вопросы истории скифов в советской науке, ВДИ, 1947, №3, стр. 76], а също и САЙИ, което се извежда от авестийската дума xsaya – сияя, блестя, преобладавам [Ельницкий Л.А., Скифия евразийских степей. – Новосибирск, 1977, с. 114 и с. 152; J. Harmatta, Studies in the history and language of the Sarmatians. – Szeged, Hungary, 1970]. Твърде е възможно авестийското название хиаона, хионит (основа xsaya) също да означава "сияйни". Общоприето е, че основното самоназвание на царските скити, СКОЛОТ, идва от името на техния цар Сколо или Скил (Σκυλης) – син и наследник на скитския цар Ариапиф. В 470 г. пр. н. е. след смъртта на Ариапиф, Скил става цар на Скития и провежда елинофилска политика. В 450 г. пр. н. е. е убит от заговорници, възглавявани от неговия брат Октомасад [Геродот IV 80; Ю.г, Виноградов. Перстень царя Скила. Политическая и династийная история скифов первой половины V в. до н. э. // СА, 1980, №3]. Името Скил (Сколо) е често срещано при скитите. Скилур (Skiluros, Σκιλουρος) е цар на Малка Скития, който в 108 г. пр. н. е. основава в Крим град Неапол Скитски [Strabo, Geogr., VII, 4, 3]. Скилея е женската форма на името Скил.
Съгласно тази хипотеза византийците образуват новото название Σκλαβ (мн. ч. Σκλαβοι) от самоназванието на царските скити, СКОЛО (мн.ч. СКОЛОТ). По-късно, това гръцко название се възприема от латинците като sklavi, а от арабите като sakalib. Фактически, двете названия - Σκλαβ и СКОЛ имат обща основа и се отличават само по суфикса -АВ в гръцкото название. Този суфикс също може да има по-късен сарматски прозход за което говорят следните факти. Той присъства в старобългарските названия на хуните - ХУНАВ и на река ДУНАВ (сравни Дунай в повечето славянски езици, немски Donau, унгарски Duna, румънски Dunăre, при ранните гърци Danais но впоследствие Dounabis, от където Danubis в латински). Същият суфикса "-ав, ава" е функционирал в езика на прабългарите (Ирански суфикси в езика на прабългарите: суфикс "-АВ") което може накратко да се демонстрира с прабългарските думи Плискав, Плискава, Верегава (основа берг - планина), Преслав (основа берсил - прабългарско племе), Киоава (Куйаба, Куйафа при арабите, дн. Киев). Този типичен авестийско-санскритски суфикс е останал в много хидроними и топоними от района на Първото българско царство и Северното Причерноморие. Тази хипотеза обяснява и загадката на средновековния български апокриф от XI-ти век [Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50], където се говори за цар Слав (Склав ?), предшественик на Аспарух. Мнозинството изследователи приемат, че цар Слав е епоним на славяните. В действителност обаче, по това време тези племена не са се наричали "славяни", и - второ, по тези места не ги е имало. По тези места и то преди прабългарите е имало обаче много скито-сармати и точно за тях се отнася това събирателно епонимно име, царят Склав - ЦАРСКИТЕ СКИТИ. Твърде е възможно, това име СКЛАВ да е старобългарското название на северночерноморските скити (царските скити), тъй както ХУНАВ е старобългарското название на хуните. В такъв случай за обозначаване на южните протославяни, гърците просто са заимствали без промяна старобългарското название СКЛАВ на царските скити.