ПРОИЗХОД НА СЛАВЯНСКИЯ КАЛЕНДАР И НЕГОВАТА

ВРЪЗКА С ПРАБЪЛГАРИТЕ  

 Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 В предишна статия бяха приведени сериозни доводи, че старобългарското название ЧРЪВЕН на месец юли може да означава СЪРПЕН, производно от прабългарската дума  ЧРЬВЪ – СЪРП, която е близка до осетинската дума XSYRF със същото значение СЪРП [Смисъл и етимология на старобългарските думи - чръвен (юли) и чрьвъ (название на кирилската и глаголическа буква ч)]. Тази находка разкрива едно реално взаимодействие между календарните термини в раннохристиянска България и ранния календар в славянските страни. При това, поне в представения случай, става дума за едно българско влияние върху ранния  календар на славяните. Всичко това повдига въпроса, какви са били връзките между ранния календар на славянските народи и календара, ползван в раннохристиянска България и по-общо, какъв е произходът на т.н. славянски календар въобще. 

Основните, официални названия на 12-те месеца в ранния календар при различните славянски народи са представени в Табл. 1. Виждаме, че названията на сходните месеци са почти еднотипни независимо, че тези народи са разположени върху една огромна територия от Балтийско море на север до Бяло море на юг. Същата еднотипност виждаме и в названията на седмичните дни при тези народи (табл. 2). Това дава основание на повечето съвременни учени от славянските страни да наричат този календар общославянски и даже предхристиянски и да търсят неговите корени само на славянска основа.

Табл. 1. Старобългарски названия на месеците в сравнение със съответните им названия от славянските народи [1, 2, 3, 4].  При множество названия за един и същ месец, с курсив е дадено най-често срещаното официално название, останалите са простонародни или рядко засвидетелствани.  

 Съгласно [4], старобългарските названия на месеците до голяма степен съвпадат с тези при другите славянски народи: ПРОСИНЕЦЪ (януари), СЭЧЕНЪ (февруари), СЎХЫ – СЮХИ (март), БРЭЗЕНЪ (април), ТРЭВЕНЪ (май), ИЗОКЪ (юни), ЧРЬВЕНЪ (юли), ЗАРЕКЪ (август), РУЕНЪ–РЎИНЪ (септември),  ЛИСТОПАДЪ- ЛЈСТЊПАДЪ–ЛИСТОГОНЪ октомври), ГРЌДЕНЪ (ноември), СТЎДЕНЪ (декември).

Представената по-горе еднотипност на месечните и неделните названия в славянските езици може да се обясни по два начина. Първата възможност за обяснение е тези названия да са възникнали на основата на силно усъвършенстван, собствен календар на твърде ранен етап, когато праславяните все още са живеели компактно върху малка по площ територия и са имали единен език. Действително, на този етап може да се очаква праславяните да са имали общ език, макар че някои данни говорят за противното (например назалността е свойствена за едни славянски езици и съвършенно непозната за други). По начало нуждата от календар възниква, когато се появява структура, подобна на държавата. В случая отсъстват данни за ранни градове и държави и за употреба на такъв съвършен за времето си календар, съдържащ 12 месеца в годината и 4 седмици във всеки месец, въпреки че такъв календар a priori се постулира и дискутира най-много. Пред вид на историческата изостаналост на праславяните на този етап, посочената възможност изглежда нереална и исторически невъзможна въпреки, че отделните праславянски племена сигурно са имали груби и неточни мерки и названия за измерване на годишните сезони и времена. Поради това трябва да се допусне втората алтернативна възможност, че т.н. славянски календар е бил централизирано въведен по външен образец при това доста късно, най-вероятно заедно с християнизацията на вече образуваните славянски държави. При това е възможно заимстване в новата, съвършенна за времето си календарна система на част от старите праславянски названия, възникнали в езическо време.  

 Таблица 2: Названия на дните в неделята при различните славянски народи  

             Преломен момент в историята на източнославянските племена е въвеждането на християнството в Киевска Рус в края на X век (988-989 г.), при управлението на великия киевски княз Владимир (980—1015 г.). Това закономерно събитие е резултат от цялостния ход на междудържавните отношения в Източна Европа по това време, макар че изглежда като случаен инцидент. Тогавашният византийски император Василий II отправя молба за помощ при потушаването на метеж против неговата власт. Владимир му помага с отряд, в замяна на което взема за жена сестрата на императора и християнско кръщение. Най-напред тържествено се въвеждат в новата вяра княжеското семейство и приближените боляри, а по-късно и постепенно и народът на Киевска Рус. Смяната на религиозните култове се съпровожда с унищожаване на истуканите и капищата на почитаните до тогава богове, тяхното публично обругаване от страна на княжеските слуги и построяване на църкви на местата, където са били езическите идоли и храмове. В някои области са потушени въстания и бунтове против новата вяра. По-късно, християнството се възприема и от останалите по-малки източнославянски княжества. Основна роля в първите тържествени церемонии по кръщаването играят представителите на византийския императорски двор и патриаршия. Поради това, официалната руска историография счита, че Византия е страната, която пренася новата религия сред източните славяни.

            Заедно с християнството, в Киевска Рус, в държавата на вятичите и другите източнославянски държави бил приет и византийският юлиянски календар, с начало библейското сътворение на света и нова година от 1 март. При земеделските народи от Средиземноморието, новата година е отбелязвана на 1 март, което съвсем естествено се свързва с предстоящото начало на полевите земеделски работи. Названията на календарните месеци в гръко-римското средиземноморие указват, че отброяването на времето е във връзка с основните земеделски дейности по сеитбата и прибирането на новата реколта. При източните славяни от Средна и Северна Европа обаче, климатичните условия са различни и 1 март не е начало на земеделския сезон. Независимо от това, с приемане на християнството в средновековна Русия е прието начало на новата година от 1 март. Тъй като християнството се разпространявало много бавно, в първите векове обикновените хора ползвали предимно стария езически календар. Така, официално новата година започвала на 1 март, а паралелно с тази дата се празнували и януарските дни около 25 декември [Щапов Я. Н., 1978, Древнеримский календарь на Руси. – В: Восточная Европа в древности и средневековье. Сборник статьей. Москва. 1978. Стр. 340-341]. Дълго време официалните руски власти и църквата упорито се противопоставяли срещу тази традиция от езическо време.

            По-късно, в 1348 года (според други сведения в края на XV век), руската православна църква пренася началото на годината от 1 март на 1 септември, в съответствие с решенията на Никейския събор. Към края на XV век окончателно се отхвърля монголо-татарската зависимост и завършва създаването на централизирана руска държава. Преминаването към септемврийското начало на годишното време започва да се проследява много по-отчетливо в писмените документи. Това ново начало на новата година продължава до реформите на Петър I, с които той съгласува руския календар с календара на западневропейските народи. С указ от 15 - 19 декември 1699 година, Петър I въвежда ново летоброене от Рождество Христово и ново начало на годината от 1 януари [Щапов Я.Н. Церковь в Древней Руси // Русское православие: Вехи истории. М., 1989. С. 14—18]. В същото време, по християнския църковен календар новата година е започвала от 1 септември, но според битовата традия началото и било или на 1 март или на 25 декември [Голан, А. 1993, Миф и символ, Москва, стр. 111].

        Заедно с приемането на християнството и новия юлиянски календар, при източните славяни са били въведени и новите названия на месеците и седмичните дни. Това именно обяснява еднаквостта на тези названия при различните славянски народи. Обаче, въпреки че християнството и календара са приети от Византия, указаните календарни термини не са гръцки или латински, а съвпадат със старобългарските.

    Макар че сред тези названия има доста странни и неясни думи, това са предимно общославянски названия, които отразяват основните стопански дейности и сезонните климатични промени в земите на ранните славяни. Зимните месеци са наречени “студен”, “леден”, “люти” и др. подобни, названията на пролетните месеци отразяват започналата вегетация на растенията (тръвен, квитен, красавик, липен), в лятото е отразена жътвата (сърпен), названията на есенните месеци са в съгласие със застудяването (листопад). Освен общославянски, срещат се и изолирани названия, характерни само за отделни славянски народи (Березозол, Duben, Кастрычнiк), което е напълно естествено.

        Повечето от посочените общославянски и даже локални названия на месеците се обясняват от славянските етнолози изключително сполучливо и еднотипно. При няколко от месечните названия обаче се наблюдават големи различия в тълкуванията и се явяват много версии за едно и също название. Това поражда съмнение дали тези названия са славянски и дали е възможно да се етимологизират на славянска основа. За нас от голям интерес са тълкуванията на съвременните сръбски етнографи пред вид на това, още преди възникването на първата сръбска държава, сръбската народност е била в близкия обсег на мощното културно въздействие на ранната Българска държава. Тук това е отразено по наличието на названия, пряко заимствани от българите.

1. Първият месец (януари) при сърбите е Сечањ, по народному Коложег. Названието Сечањ се обяснява като производно от глагола “сеча” предполагайки, че това е най-подходящото време за сечене на дърветата, когато няма вегетация. Името Коложег съдържа две части: коло - Слънце и жег, жега – топлина (ватра). Названието се тълкува с това, че Слънцето започва да грее по-силно след зимното слънцестоене.  

 2. Втори месец - Вељач (Вејач), по народному љути. Името показва, че зимата е люта, веят силни ветрове и навяват сняг.  

 3. Трети месец - Ожујак, по народному Сухи, Лашак, Дерикожа. Имената показват, че времето е сухо, без валежи (което не е вярно!), и духват “благи южни” ветрове. По това време най-често умират хора и животни и “се дере най-много кожи”.  

 4. Четвърти месец - Травањ, по народному Брзосок. Названието съответства на началото на вегетацията и поемането на сок от растенията.  

 5. Петия месец - Свибањ, по народному Цветањ. Свибан означава, че се съмва много рано (?). Цветан указват на следващата фаза във вегетацията – цъфтеж.  

 6. Шестия месец – Липањ, по народному Черешњар. Отговаря на цъфтежа на липите и узряването на черешите.  

 7. Седми месец - Српањ, по народному Жетвар и неговото име означава време на жътва и употребата на  сърпа. Жътвата, след сеитбата, представлява най-важното време в годината.  

 8. Осмият месец в годината е Коловоз, по народному - Гумник. Названието гумник означава време, когато житото се вършее на гумното (гумно е българско название за харман -турски). Доскоро названието коловоз е превеждано като време на най-честата употреба на волските и конски коли за превоз на зърното и плявата. Сега обаче това обяснение се приема за погрешно и наивно. Думата КОЛО (на български КОЛЕЛО, търкало) се осмисля като “Слънце”. Тази нова етимология изглежда великолепна. От тук, Коловоз се етимологизира като време, когато греенето на Слънцето започва да намалява след момента на лятното слънцестоене.  

 9. Деветият месец е Рујан, по народному - Гроздобер. Названието Гроздобер означава време за беритба на гроздето. Рујан е назован според думата РУЙ (руј), което било "старосръбското" название на червения цвят, от тук руйно вино, руйна зора. В Сърбия съществува билка руй  и много топоними от този род - Руй, Руйно, Руище, Руйевец и т.н. Според сръбските учени, на балтийския остров Rigen, преведен като Руйен се намира светилище, обяснено като старославянско светилище на т.н. бог Руйен. Тази етимология изглежда доста импровизирана.  

 10.  Десети месец Листопад – листата опадват.  

 11. Единадесети месец Груден - време когато земята се втвърдява и става на буци по нивите и пътищата. Според някои руски етимолози, това обяснение е неправилно, защото е невероятно през ноември да има такова силно замръзване на земята в Сърбия. Според тях, “груден” означава, че през този месец от небето понякога вали “снежен дъжд” или “влажен сняг”, нещо като валеж от “грудки” [Гальковский Н. М. Борьба христианства с остатками язычества в древней Руси. Харьков, 1916, т. II, с. 97-98)]. На полски език едно от значенията на думата gruda  е “мокър сняг”. Ясно е, че и тук славянската етимология на названието нещо не върви.  

 12. Дванадесети месец е Просинац, по народному Коледар. Етимологията на Просинац е съвършенно неясна. Според едни учени, названието идва от “моленето” (просим) на момичета, като антитеза на строгия християнски пост по това време. Друго обяснение се търси от обстоятелството, че по време на декемврийския пост не бива да се излиза извън къщата за щяло и нещяло – от тук  просинец - “липсва светлина”! При сърбите, месец декември се нарича още Просени дни. От тук идва следващата, трета етимология - когато просиява хубаво време, появяват се хубави дни и отвреме на време изпод есенните мъгли и зимната облачност се показва небесната ведрина. Тук трябва да се добави и четвъртото обяснение, характерно за българите, а вероятно и за сърбите – след 22 декември денят започва да нараства по едно малко “просено зърно” на ден (просено, от растението просо). Това добре, но защо първите 22 дни на месеца, когато денят все още намалява, ще ги наричаме Просинек? Пето обяснение се търси в думата “прасе”, на руски “поросенок” и глагола “опрасяване”, защото в този месец се колело прасе – жертва на бога Божич (Новото Слънце, по български Коледа). В подкрепа на това обяснение идва факта, че на портала на Трогирската катедрала, този месец е илюстриран със сцената на колене на прасе (Васић М. М. 1922, 252). 

        В горните обяснения виждаме твърде голям разнобой и волни интерпретации в стремежа на всяка цена да се търси чисто славянска етимология на месечните названия. Спорно е обяснението за Сечен - Коложег, Коловоз, Руен, Груден и Просинец.

      Първоначалните общославянски названия на месеците са се съхранили при много съвременни славянски езици: белоруски, украински, чешки, полски, сръбски и хърватски. Освен тези “официални” названия, сред славяните се срещали и местни, изолирани и простонародни названия, показани по-долу, чиято славянска етимология е вън от съмнение:  

Межник - време разделно между зимата и пролетта,

Бокогрей – време, когато от едната страна се усеща топлината,

Протаљник - време когато от земята се показват кълновете (?),

Летник - време на пролетното затопляне,

Жарки - време на жегите и припека,

Грязник - време на заблатяване и разкаляне след падналите дъждове,

Студен - време на хладна късна есен,

Снежан - време на снегове и ветрове, и мн. други  

         Повечето от тези названия са изцяло славянски и тяхната славянска семантика изглежда безупречна. Тук се включват месеците Тръвен, Снежен, Студен, Сърпен, Леден, Листопад и др. Срещат се обаче и доста названия, които макар и да звучат по славянски, изглеждат като не на място вмъкнати. Това са названията Червен, Сечен, Просинец, Зарев, Руен и вероятно Груден и Бересен, може би и Сухи. Съгласно табл. 1, техният географски ареал на распространение включва предимно народи, близки или съседни до България или силно повлияни от старобългарската книжнина - Сърбия, Украйна, Русия. Техният смисъл досега не е добре изяснен и почти всеки автор дава своя етимология. Например, сръбски автори обясняват Руен (септември) като “червен” на основа на “старосръбската” дума руй, руен – червен. Това едва ли е правилно. Защото, първо руен не означава червен и второ, освен септември, месец юни е също "червен". Твърде много "червени" месеци се струпват в календара. Нека оставим настрана въпроса, че руен не е само сръбска, а и старобългарска и българска дума.   

        Доста странно изглежда и названието березен, в стария руски – березозол - март. Някои етнолози го обясняват с това, че през януари се сече гората (от тук януари -сечко), отсечените дървета се подлагат на студово изсушаване през февруари (от тук, февруари - сухий) и през месец март се палят, за да се натори с тяхната пепел земята. Това би могло да обясни названието березозол (пепел от бреза), но само теоретично. Друг руски етимолог задава въпроса: дали тези които са измислили това обяснение са опитвали да палят гората през март, когато снегът е до пояс? Едва ли. Друго обяснение идва от появата на сок в стъблото на брезата през март. Но нима само при брезата започва вегетационния период в този месец? И какво стопанско значение има това, че през март се появява мъзга под кората, примерно на върбата? Съществува и още едно старо руско название на март – проталник.  

        При северните славяни най-често срещаните названия за януари и февруари имат ясна славянска етимология и отразяват суровите климатични условия и ниската температура по това време на годината. Това са Студзень и Люты (Белорусия), Лютий и Снежень (Русия), Leden (Чешки), Styczen и Luty (Полски). Полското название Styczen явно е родствено с белоруското Студзень, което означава Студен. При онези славянски народи обаче, които са били съседни на Първото българско царство, наред с посочените естествени славянски названия се срещат и названия, образувани чрез морфемата СЕЧ: украински Сiчень, руски Сечень, сръбски Сиечань и хърватски Siječanj, всички означаващи януари. В старобългарски, месеците януари и февруари също се наричат Сеченъ, Сечко, Малък Сечко, Голям Сечко (Таблица 1).  

Ето още примери за несигурни и противоречиви обяснения. 

ЗАРЕВ – август, на север - септември. Това название се обяснява с появата на августови зарници - ярки сияния на небето, свързани с узряването на зърното. Второ обяснение – зарев идва от септемврийския рев на мъжките животни (елени) в началото на есенния разгон. Трето обяснение – зарев идва от често срещаните августови горещини.  

Названието ВЕРЕСЕН – септември се обяснява  със септемврийския цъфтеж на вечнозеленото храстовидно растение “вереска”от което "полята стават синьовиолетови на цвят". Ами ако самото цвете е наречено на името на месеца? Съгласно друго обяснение, ВЕРЕСЕН идва от думата “врещи”, което означава “да се вършее”.

ИЗОК - Юни. Този месец в годината е времето на насекомите. На древноруски език (старобългарският стана църковнославянски, а сега вече и староруски!), "изок" означава “скакалец”. Обикновено, при повечето народи календарните названия на месеците идват от празници на богове, от названията на важни селско-стопански дейности, от характеристиките на важни природни явления, но да наречеш името на месец на едно насекомо е твърде невероятно!  

        Как да си обясним наличието на календарни названия с неясна, неубедителна или направо неславянска етимология? Причината за това може да бъде факта, че Византия действително дава началото на християнизацията на източните славяни, но фактически то се извършва под мощното влияние на тогавашната българска държава и култура. До временното загубване на независимостта си в 1015 год., българската държава е била една от трите най-силни европейски държави по това време. В земите на източните и южните славяни, практически цялата книжнина и заедно с нея и на всички религиозни канони, понятия и практика през време на ранното християнсто са привнесени не от Византия, а от България. Първият основен фактор, способстващ за това е езиковата и етническа близост между славяните и тогавашните етноси, живеещи в България. Основното население в България по това време са прабългарите и славяните, приблизително поравно представени в числено отношение. В езика на славяните и  в източноиранския език на прабългарите е имало голям брой шипящи звукове и носови гласни, които са запазени в съвременните ирански езици. Тъй като гръцката и латинската азбука са непригодни за тяхното изписване, в тогавашна България е създадена специална азбука за тази цел.

        Вторият важен фактор, който улеснявал пренасянето на българската църковна и културна традиция сред източните славяни са роднинските връзки между управляващите родове в Плиска-Преслав и Киев. Самият покръстител на киевските славяни, великият княз Владимир е внук на киевската княгиня Олга. От своя страна, княгиня Олга е дъщеря на българския цар Симеон и по рождение се нарича Елена. Тя е внучка на Борис – Михаил, покръстителя на българите. Баща й е много известният дипломатически представител на кан, по-късно княз Борис, Сондоке. Така че, по баща и по майка, Елена – Олга е българка, по-точно сто процентов представител на прабългарския оногурски род. Не случайно, нейният син, великият киевски княз Светослав е считал новата столица на България, Преслав за свой град, където му е по-приятно да живее вместо да пребивава в Киев.

          Като трети фактор може да се посочи самата държава България, която в продължение на  повече от 130 години вече е християнска страна със самостоятелна църква. В българската църковна служба и държавна канцелария се използва писменост и книжнина, основани предимно на езика на българските славяни със значителни примеси от прабългарски думи. Това е т.н. старобългарски език, известен в чужбина като църковно-славянски или даже старославянски. Всъщност, първите български писатели от ранната християнска епоха до Възраждането наричат този език СЛОВЕНСКИ (на гръцки скловенски - скитски), което всъщност означава "език на просветените, книжовни християни, които могат да четат и пишат словото". В скитските предели са живели скити и сармати, между които и българите. Доста по-късно, от север идват племената, които първоначално се самонаричат също словене, а след XVII-ти век - славяни (за това виж Най-голямата фалшификация в българската история). Самата употреба на термините “църковно-славянски” или “старославянски” вместо “старобългарски” изразява пренебрежение на факта, че този език е възникнал, оформил се е като официален държавен и църковен език в ранносредновековна България и е функционирал повече от 100 години в нея преди да бъде усвоен в готов вид като официален и църковен език в повечето тогавашни славянски страни. Това означава, че когато този език е приет за употреба в Киевска Рус и другите източнославянски княжества, той вече е имал изработени пълна система от термини за тогавашните държавни и църковни служби. Естествено, в този език вече е имало изработени и всички необходими термини нужни за описание на новия Юлиянски календар, включително названията на месеците и седмичните дни показани в таблиците 1 и 2, годишните сезони и др. Защото не можеш да водиш 100 години християнска църковна служба и да нямаш календар и съответните календарни термини за ден от седмицата, месец, дата и сезон. Това означава, че указаните календарни термини са създадени в ранносредновековна България и след около 130 години са приети в употреба и в Киевска Рус и в другите източно и южнославянски княжества.  

        Всъщност, учените и обществеността в православните славянски страни не отричат факта, че този “църковно-славянски”, всъщност старобългарски език е упражнил мощно влияние върху езика на източните и южните славяни. Огромен брой думи и понятия, появили се в епохата на ранното християнство в тези страни са възприети наготово от него. По този начин, по отношение на славянските езици, старобългарският език е изиграл същата роля каквато са имали латинския и старогръцкия езици спрямо езиците в Средна и Западна Европа. Разликата е само в това, че в Средна и Западна Европа не крият, а се гордеят, че са възприели хиляди термини от латинския и гръцкия езици, а в Източна Европа се стараят да пренебрегнат съществуването на ранна и средновековна България и да присвоят цялото нейно културно наследство. Малко известно е обаче, че в списъка на заетите от славяните старобългарски думи има и много думи от източноиранския език на прабългарите (виж списъка на края). Някои от неясните календарни термини могат да се обяснят на основата на този език.

         В предишна статия бяха приведени сериозни доводи, че старобългарското название ЧРЪВЕН на месец юли може да означава СЪРПЕН, а названието ЧРЬВЪ на кирилската и глаголическа буква “Ч” може да означава СЪРП [Смисъл и етимология на старобългарските думи - чръвен (юли) и чрьвъ (название на кирилската и глаголическа буква ч)]. Очевидно календарното название ЧРЪВЕН произлиза от ЧРЪВЪ – СЪРП. При това, изходната дума ЧРЬВЪ – СЪРП, трябва да е прабългарска, тъй като в близкия до прабългарския алански език (съвременен осетински) има почти същата дума XSYRF със същото значение СЪРП.  

        От друга страна, в ранния календар на повечето славянски народи, месеците юни или юли са наречени Червень, Чэрвень, Červen, Czerwiec, а жътварския месец август – серпень, Srpen, Sierpien. Обяснението на названията от типа Сърпен на славянска основа е безпроблемно, но названието Червен изглежда странно. Някои етнографи и фолклористи свързват названията с основа ЧЕРВЕН с узряването на житото и прехода на цвета му от зелен през жълт в червен. Други обаче, като Христо Вакарелски [Етнография на България, 1974, стр. 482], извеждат названието Червенъ от багрилния червей (Coccus ilicus или Coccus polonicus), който придава червен цвят на заразеното жито. С помощта на същия житен червей се обяснява и другото  название на този месец - Изокъ. На друго място се твърди, че “изок” означава “скакалец”. Руски етнографи считат, че названието Червенъ идва от овощния червей, който трябвало да бъде изчистван от плодовете пред този месец. В друго обяснение се твърди, че названието ЧЕРВЕН за юни означава “красив” и идва от думата «червонный», което значи “красен, красив”. Това обяснение се подкрепя с факта, че в руските песни и билини момичета се наричат “красна” т.е. “красива” девица, а главния площад в Москва — “Красная площадь”,  т.е., “червен, красив площад”. Този разнобой в представените обяснения, нито едно от които няма сериозна стопанска обосновка, отразява невъзможността да се намери семантика на названието ЧЕРВЕН на славянска основа.  

        Названието ЧЕРВЕН в календара на много славянски народи обаче може безпроблемно да се обясни като пряка заемка без превод и последващо славянизиране на подобното старобългарско (прабългарско) название на същия месец ЧРЪВЕН. От своя страна, общославянското название на месец август, СЪРПЕН, може да представлява буквален превод (калка) на същото това старобългарско (прабългарско) название ЧРЪВЕН - СЪРПЕН.  

        Присъствието на названията от типа Сечен или Сечко досега не са намерили задоволително обяснение. Най-напред се вижда, че тези названия присъстват само в тези славянски езици, които съседстват с България (сръбски и хърватски) или са били силно повлияни от старобългарския Кирило-Методиев език (руски и украински). От друга страна, в българския език цели два месеца носят това название, януари (Голям Сечко) и февруари (Сечко или Малък Сечко). Този най-общ анализ определено локализира названията с основа СЕЧ на юг, в посока към южните славяни и по-точно към България.  

        За славянския етнолог, названията СЕЧЕН и СЕЧКО могат да се обяснят само на основата на глагола СЕЧА (режа вървета). Тази възможност се използва повсеместно за етимологизиране на това название, като се има пред вид “сечене на дърва”. За целта се привежда като очевиден фактът, че през този месец трябва да се сече дърва за отопление или да се изкоренява гората за да се подготви дадена площ за оран и сеитба, или за наторяване с дървесна пепел на орната земя. Това на пръв поглед задоволително обяснение на названието СЕЧАН – януари обаче е пълно с недомлъвки и противоречия. И наистина, кой човек ще си набавя дърва за горене едва през януари? Защо само южните славяни “сечат дърва” през януари, а северните някак си се топлят и без това? Защо само през януари трябва да се сечат дърва, нима през останалите зимни месеци това не е толкова важно? Защо сред многото други названия на декември и януари, названието СЕЧКО явно е концентрирано в една географска област с център България? Защо тези трудоевки дейности като изкореняване и наторяване трябва да се вършат през най-студените месеци на годината? Според някои етимолози, названието СЕЧЕН – януари идва от “сечащия” мраз през този месец.

        Всички тези въпроси показват, че трябва да се търси друга семантика на названието СЕЧЕН. Твърде е възможно, названието СЕЧЕН да произлиза от някаква прабългарска дума, означаваща СТУДЕН. По-долу е представен списък на думи от различни индоевропейски езици и езици близки до прабългарския със значение СТУД. В протоиндоевропейски *k'alǝ, староиндийски: śiśira, авестийски sarǝta, новоперсийски sard, осетински sald, славянски *solnā , балтийски *čal^-n-ā, германски *xal-a- n - студ. (References: WP I 429 f), санскритски  sltā, осетински  sald, таджикски salmn, в памирските езици salqin – студ. В ягнобски sort, кюрдски sar, пущунски sardi, талишки sard, персийски särd, шугнански  sart, гилянски sêrd, сариколски sarad, искашимски sard, вахански sъr, кховарски sal – студ, мраз, пехлеви sardīh - студ. Думата има и по-широки индоевропейски аналогии: английски сold, немски kälte, руски холод, полски сhlód. Подобна дума е имало и в старобългарски - слота, означаваща зима, студ, заета в румънски като slotos – дъжд (БЦ-ИБЕ-2 стр.38). Очевидна е близостта на древнобългарската дума слота с  осетинското sald – студ и санскритското sltā-студ. От представените примери е възможно да се възстанови една по-ранна прабългарска дума, подобна на СЕЧ (слота, sltā, sald) - СТУД, която да обясни термина  СЕЧЕН - СТУДЕН. 

        В българския език и православната религия съществуват много примери, в които думата СЕЧЕН има смисъл на СТУДЕН. На 29 август е църковният и древноезически празник СЕКНОВЕНИЕ или ОБСЕЧЕНЕ. Ето какво се казва в учебниците по българска етнография за този празник: "Хората почитат този ден, защото е „сечен", т. е. денят става равен на нощта според вярванията. Сече се и водата - става по-студена и затова людете не бива да се къпят в открити води. На Секновение змиите, гущерите и другите влечуги се прибират в зимовищата си при Змийския цар. „Накрай света" отиват и самодиви, самовили, змейове и змеици и се готвят за зимуване". 

        Всъщност, на 29 август денят не може да е равен на нощта, тъй като 22 юни (денят на лятното слънцестоене) и 22 септември (денят на есенното равноденствие) са твърде далеч! Известно е обаче, че към края на август месец нощите стават вече студени и сутрин може да има роса. В това е и смисълът на самия празник Секновение - вече става студено, водата е студена и влечугите като студенокръвни животни се прибират на по-топли места. В това название - СЕКНОВЕНИЕ, морфемата СЕК или СЕЧ очевидно означава СТУД, а не славянското "сеча на две - разполовявам".  Но не е само това. За да се получи кисело мляко, подквасеното варено прясно мляко трябва да "втаса" при температура около 45^оС. Ако втасването стане при по-ниска температура, киселото мляко става рядко и невкусно - казва се че се е ПРЕСЯКЛО. Очевидно, "пресеченото" кисело мляко е всъщност изстудено, т.е., "пресичам" в случая означава "изстудявам"! Трети пример: ако малко дете излезе на студен вятър или се мие със студена вода, неговите близки го предупреждават, че вятърът или водата "ще го пресече"! И тук морфемата СЕК- или СЕЧ- означава СТУД. Очевидно, това не е славянска дума, защото в славянския език морфемата СЕК- означава нещо съвсем друго - нито млякото може да се разсече по славянски, нито вятърът може да "разсече" детето. Тук славянската етимология не върви, тук върви прабългарската етимология! Преходът "р - ч" в sard (салт) - "сеч" може да се демонстрира и при други български думи (да разбъркам = да разбичкам). Хитрата православна църква обаче е използвала съвпадението на прабългарското СЕЧЕН - студен със славянското СЕКА и е вмъкнала библейското събитие "отсичане главата на Йоан Кръстител" като църковно съдържание на този по същество езически, вероятно прабългарски празник.  

        Названието ПРОСИНЕЦ - декември (понякога януари) може да идва от българския неславянски глагол "просенвам", който се отнася за изтънял плат, дреха. "Просенил се" означава, че платът е изтънял от много носене и триене. По-общо, "да просеня" (основа СЕН) може да означава "да изтънея, да скъся, да съкратя". Основата СЕН - тънък има явно индо-европейска етимология: протоиндоевропейски  *t[h]en- “тънък” и  *tenaw (тънък) с производни: староиндийски tanú, авестийски tanū- f., tanuš- n., новоперсийски tan, старогръцки tanü, старобългарски *tьnъkъ, старобалтийски *ten^w-a, келтски *tanaw, руски „тонкий”, английски thin, бретонски tanav, немски dün, датски tynd всички със значение "тънък". По този начин дните на декември (януари) са "просенени", защото това са най-късите дни в годината, тъй като 22 декември съвпада със зимното слънцестоене. 

        Месецът "Зарев" - август може да намери подходяща етимология, ако вземем пред вид, че в някои памирски езици, по-специална в езика пущу думата ЗАР означава "зърно" [П. Добрев. Древността проговаря. Изд. Галик. 2007. София. С. 158]. Такава дума може да е присъствала в езика на прабългарите, откъдето месец Зарев в старобългарския език да се преведе като "зърнен". И наистина, ако юли е месецът на жътвата, то август, най-сухия месец е най-подходящ да се овършее и прибере зърното на сухо. Съгласно народните песни от Западните Родопи (т.н. Веда словена), във всеки месец е имало по един празничен ден, като този след месеца на жътвата се е наричал Зарев ден. Т.е., най-важният празник през август месец (месец зарев)  е бил Зарев ден. Месец Зарев е бил месецът на вършитбата на ожънатите и натрупани на кладни снопи.

        Друг месец със предполагаема неславянска етимология е Груден - ноември. Старобългарското названието Груден може да дойде от това, че през този месец се събират всички грудкови и луковични растения, които служат за храна на човека: червен лук, праз лук, кромид лук, ряпа, зеле, алабаш, чокундур (червено зеле), целина и др. Тук не бива да включваме картофите, които също се прибират през късна есен, защото те са привнесени от Южна Америка след нейното откриване. На старобългарското (вероятно прабългарско) название "грудка" съответства славянското "клубень", от тук грудковите растения в славянските езици се наричат "клубневые". На съвременните славяни думата грудка (клубень) не им е позната, ето защо те безуспешно се опитват да обяснят заимствания от тях старобългарски термин "груден" на основата на омофонни славянски думи. Най-често то е славянската дума грудь - гърди и от тук Груден = "твърд, замръзнал, вкочанен". Друга такава етимология се търси в славянската дума "груда" = "купчина, камара" и отново мисълта се насочва към представата за "замръзнала буца пръст". Това са твърде неубедителни етимологии, защото през ноември нямаме такива трайни и повсеместни студове (особено при южните славяни), че земята да замръзне на буци. Като цяло, българската (прабългарска) етимология Груден = месец на прибиране на грудковите кореноплодни храни е много по-успешна от импровизираната славянска етимология Груден = месец на замръзналите буци пръст.  

        Основният календарен термин при славяните е “година” или “год”, който обаче не може да се определи на славянска почва. Тази дума се използва в същото значение при източните, българските и вендските славяни. При поляците обаче, вместо “година” се използва “рок”, което означава също и “неизбежно време, съдба, участь”. При поляците глаголът rokowac до днес означа “да се досетя, да отгадая”, защото в деня на Новата година хората се опитвали да гадаят за бъдещето. Има една подобна полска дума gody, която означава “пиршество”. Някои иследователи считат, че qody някога е бил народен увеселителен праздник, както Коледата, а впоследствие думата “година” е била приета от източните славяни но не в смисъл на “праздник”, а като термин за годишно време. Обаче, за това няма никакви данни. Други се опитват да изведат термина “година” от qodzic - примирявам, договарям се за цената. Но и това не е установено достоверно. Руснаците възприемат думата "год, година" като равносилна на “очакване”, от глагола "годити" – очаквам, от тук “погоди" – почакай! Има се пред вид очакването Слънцето да порасне и да дойде лятото. Никой обаче не обръща внимание на факта, че при българите “год, година” има съвсем друг смисъл – “годен съм, способен съм за нещо, пасвам към нещо” и няма нищо общо с руския глагол “очаквам” или полския глагол “гадая”! Ако терминът ГОДина е български, той ще означава годността на избрания от хората времеви интервал ГОДИНА да се вмести, пригоди точно към реалната слънчева тропическа година. Това всъщност е основният проблем за всеки календар, да се намери такъв времеви интервал, който да “се пригажда” към реалната тропоческа година така че да няма изоставане или избързване на календарната година. Думата год (година) всъщност идва от древния индоевропейски корен *gђodђ-, който има значение "отнасям се, съответствам". От този корен идва старобългарската дума-рефлекс *godъ-, означаващ "година". Явно е, че единствено българският език може да предложи разумна етимология на думата “година”, при това етимология издаваща едно професионално разбиране на основния проблем, стоящ пред всеки календар.  

        Тъй като ранните славяни не са познавали сезоните есен и пролет, те със сигурност не са имали оригинални названия за тях. Тогава откъде идват названията пролет, весна и осень? В Русия дълго време е съществувал терминът “пролетье”, това са първите три месеца след март, който се считал за “пролетний месяц”. В негова чест са празнували авсень, овсень или тусень. Названието пролет е българско и идва от българската дума “пролято”, което означава “пред лято”, т.е., названието означава сезон, стоящ пред лятото. Названията осень (есен) и весна (пролет) могат също да имат прабългарска основа, тъй като в много езици, близки до прабългарския има подобни думи, описващи основните характеристики на тези сезони: осетинския език wazal и uazal, пущунски sor, sara, ягнобски ozor, нуристански  yuz - студ, язгулемски wêšant – влажен, български УСОЕН - студено, влажно, сенчесто и ветровито място. Българската дума УСОЕН е еквивалентна на осетинската wazal, uazal, и на язгулемската wêšant – влажен и със сигурност е присъствала в езика на прабългарите, щом е останала в съвременния български език. Вероятно тази дума е звучала в езика на прабългарите като wazan (uazan), подобно на осетинската wazal (uazal) и е означавала "усоен, студен, влажен, мъглив". Понеже началният звук "w" или "u" в тази дума се произнася като "В" или "У", от тази дума може да са произлезли названията и на двата сезона "есен" и "весна", които имат почти еднаква средна температура и са хладни, влажни и ветровити - усойни. В руския език съществува една особеност: есен е осень, но есенен е весенний. От къде се взема това "в" във "весенний" е неясно. Като вземем пред вид обаче, че изходната дума за осень и весна е wazan (усоен) с лабиално "В - У" в началото, можем да намерим разумно обяснение за тази особеност.

          Възможно е названията БЕРЕЗЕН - март и ВЕРЕСЕН - септември да имат обща основа със сезонните названия "весна" и "есен". Понеже "весна" и "есен" произлизат от обща основа "wazan - усоен", названията Березен и Вересен могат да се разглеждат като съдържащи една и съща основа - есен, произлизаща от тази дума и приставките "бер-" и "вер-".  Всъщност, Березен (март, "пролетний месяц") е начало на пролетта, а Вересен (септември)- начало на есента. От тук можем да допуснем, че двете  близки помежду си приставки "бер-" и "вер-" имат един и същ смисъл на "начало, пръв". Действително, на авестийски език paurva означава "първи, стоящ най-отпред", от тук "бер-" и "вер-", разглеждани като съкратена форма на paurva (без крайното -va) могат да носят смисъла на "първи, стоящ най-отпред". В такъв случай, Березен ще означава "първа пролет", а Вересен - "първа есен". Названието Брезен - март най-вероятно е съкратена или пославянчена форма на Березен - "първи пролетен месец" (март) и не би трябвало да има нищо общо със импровизираната етимология "пущане на мъзга по брезите". 

 Литература:  

 1.В. Умленски, В. Шкодров и А. Запрянова. "Времето и календарният проблем", 256 стр., ИК "БАН” 

 2.  Перетц В. Н. Материалы к истории апокрифа и легенды. с. 93    

 3. Карамзин. История государство российского. т.1, гл. III