САРМАТСКА ФОНЕТИЧНА ТРАНСФОРМАЦИЯ

Р – Л  В  БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

 Иван Танев Иванов

 Една от специфичните особености на източноиранските езици, които стоят в основата на езика на прабългарите и аланите, е фонетичната трансформация Р – Л в много думи или варианти от думи. Най-типичен пример за това е названието на най-известния и древен град от този район - Балх. Според наши изследвания [Иван Т. Иванов. По пътя на българския етноним. Изд. Алфамаркет. 2005, стр. 85-86], Балх означава “голям, бял, блестящ” и произлиза от древната индоевропейска праформа bherэg (беръг), която според [Иван Дуриданов. В кн.: Езикът на траките. Наука и изкуство, София, 1976] означава “бял, блестящ, голям”. Със знакът ‘э’ е обозначен протоиндоевропейския звук шва (shwa), който съответства на отличителната за българския език фонема ‘ъ’. В думите bherэg и Балх е настъпила фонетична трансформация Р – Л.

Друг пример за фонетична трансформация Р - Л е авестийската дума berezañt (прилагателно от barz- висок, бял – название на дървото бреза), която според руските санскритолози Вяч. Вс. Иванов и В. Н. Топоров възхожда пряко от праформата bherэg. Близо до град Балх, който според древните иранци е първият появил се на света град,  се е намирала свещената за древните иранци планина Елбрус, наречена още Хара березаити (Високата бяла планина). Може да се предположи, че сред населението от този район, думата bhergho е преминала в ‘балкан’- планина, защото днес в западната част на Туркменистан има град и голяма провинция, наречени БАЛКАН, а в Средна Азия има две планини наречени Голям и Малък Балхан.

Трети пример за фонетичния преход Р-Л от този район представлява успоредната употреба на двете форми на името на древния ирански бог на земеделието, Бурзен – Булкен [Добрев, П., Името българи. Ключ към древната българска история. София, 2002, с. 75].

Обаче, при много от известните езици от този район - авестийски, пахлави, санкрит, согдийски, тохарски и др. трансформацията “р-л” отсъства. Например, от изходната праиндоевропейска форма bherэg – бял произхождат думите за “бял, светъл, блестящ” в  иранските езици: средноперсийски brz, партянското b`rz, b`rz`g, согдийското brzn`t, хоремзийски mj`br`z – сияние, сияещ. При тохарския също arsh - бял. На авестийски aurusha – бял.

На основата на този езиков анализ, към който могат да се добавят и още няколко примера, може да се предположи, че в древния източноирански район са съществували две групи идно-ирански езици. При едната група езици изходното, праиндоевропейско Р се е запазило, докато при другите то е преминало в Л. Към “ръкащите” езици спадат санскрит, пехлеви, авестийски, согдийски, тохарски, хорезмийски и др. Към “лъкащите” езици трябва да причислим говора на населението от град Балх и неговия (северен) район, прародината на прабългарите. Исторически, “лъкащите” езици буквално са изчезнали от това място, но тази особеност за “лъкане” се е появила на Балканския полуостров в старобългарския език и е запазена в съвременния български език. Причината за това може да бъде миграцията на населението от тази част на света на запад, която очевидно е засегнала главно “лъкащите” източно-ирански езици. Тази миграция е много добре засвидетелствана исторически, защото в нея са включени големи маси източно-иранско население - скити, сармати от първата вълна и сармати от втората вълна (българи, алани).

По-надолу се представят още примери за такъв "историко-географски пренос на лъкавост" от древната азиатска Сарматия (районът северо-западно от днешна Индия) в съвременна България. Това са двойки думи с еднакъв смисъл, едната авестийска, другата българска, но неславянска:

varsha (авестийски) – валеж (български),

еverezika (авестийски) - офлянквам се (български).

 Горните примери показват, че при формиране на българския народ е включен етнически компонент, който езиково се е придържал предимно към “лъкащите” форми на древните източноирански езици. По-общо,  в старобългарския език могат да се открият голям брой двойки форми на една и съща дума, едната “лъкаща” – другата “ръкаща”. Това именно е проява на фонетичната нестабилност Р – Л, която е типична за скито-сарматските езици и говори за сериозни връзки, ако не за цялостно съвпадение между ранните българи и скито-сарматите.

ЗА ДРУГИ СТАТИИ:  http://protobulgarians.com

ВЕЛБЪ, ВЕЛБЪДЪ (стбл. – камила) - ВЕЛБЪЧД, ВЕЛБЪЖД – камилски

ГОВА (говедо, крава) – ГОВИЧ - ГОВЕЖД (о) – говежди

ГОРА (планина) – ГОРИЧ, ГОРАЧ (планински) – ГОРАЧД - ГОРАЗД - горянски

ГОВА (говедо, крава) – ГОВЕН – говежди – ГОВНО – харман, където се вършее с говедо