ВЪРХУ   ЕТИМОЛОГИЯТА   И   СЕМАНТИКАТА   НА НЯКОИ РЕДКИ БЪЛГАРСКИ ФАМИЛНИ  ИМЕНА

 

Иван Танев Иванов


Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com


 

        Старинни български лични имена са регистрирани при преброяванията на българските преселници в Южна Русия след руско-турските войни (Иван Грек. Население в болгарских и гагаузких поселениях Бессарабии в XIX – нач. XXв. По демографическим и антропонимическим данным (На примере села Гюлмян/Дюльмен). Одеская болгаристика. Научный ежегодник. № 5-6. 2007 – 2008, С. 26 – 43). Българите и гагаузите започват да се преселват в Буджак (при ногайските татари) и около река Прут (Молдавското княжество) във втората половина на XVIII в. Най-силна е миграцията след поредната руско – турска война през 1829-1830 г.Имената на българите са записвани многократно в списъците на т.н. преброени „задунайски преселници”. Най-напред имената са двойни – лично и бащино. След 1835 г. се прибавя и трето, фамилно име, което много често е т.н. улично прозвище, прякор, или името на човека, който е бил родоначалник на дядовия род.

        Интересни фамилни имена на българи са: Станч, Калин, Пранжо, Трянчол, Петриш, Канна, Тягор, Балда, Ивол, Собор, Драгне, Косна, Мянко, Джеджо. При гагаузите се срещат същите фамилни имена, към които се дабавят и Бланар, Чеботар, Мадан. Интересни лични имена на гагаузи са Аница, Санда, Гроза, Сандул, Димиш, Домна, Миниш, Минекша, Калица, Никулина, Клунора, Апостола, Маноил, Мордана, Костанда.

Цигански: Калдарар, Ромали. В град Комрат в 1835 г. са записани следните фамилни имена: Драгуш, Калдарар ("котляр" - циганско) и лични имена: Надица, Статул, Аница, Калица, Костанда, Сандул. По-късните преселенци са от села в Южна България – Твърдица, Кортен, Гюлмян, Кулевча, Главан. Името Джеджо – Джеджов се среща рядко при българи и гагаузи и обикновено се извежда от Георги.

       Днешните лични имена на българите в огромната си част вече са напълно откъснати от езика и културата на древните българи. Християнизацията и славянизацията, в по-ново време гърцизацията, латинизацията и русификацията, а напоследък уестърнизацията, влиянието на сапунените сериали и сродяването на българските имигранти с хора от приемната страна са унищожили и продължават да унищожават следите на първобългарите в българската именна система. След XVII-ти век, епохата на Възраждането, те поголовно са заменени с чужди. Силно влияние е имало и фанариотското гръцко духовенство през XVIII-ти век, което поголовно кръщавало новородените българчета с гръцки имена. Така, навсякъде, където се появел гръцки свещеник, а те са основното духовенство през ранното Възраждане, именната система на местните българи се погърчвала.

         Пагубна роля върху българската именна система и родова памет е оказала и новата османска практика да се заменят фамилните имена с имената на дядовците. Това по същество е мохамеданска традиция и практика, насочена към по-голяма арабизация на ислямските народи. Тази небългарска и по същество неевропейска традиция е наложена в някои български райони и все още е в сила и до днес.

        Въпреки всичко това, нашите изследвания показаха, че при фамилните имена на българите, които са много по-консервативни от личните, все още се срещат старинни български и прабългарски думи и понятия.

 

        1. КОЛДАМОВ. Оригинално българско фамилно име с неясен поизход. Основата КОЛДАМ не се среща като лично име и не е включено нито в сборника на Ст. Илчев [Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974], нито в няколкото Именници на българските собствени имена. Т. Расиев [Турхан Расиев. Български фамилни имена от турски, арабски и персийски произход. Книгоиздателство Зограф. Варна, с. 93] прави неубедителен опит да потурчи името Колдамов, като се опитва да изведе основата му КОЛДАМ от корена на турския глагол kullanmak - "употребявам".        

            Може да се представи убедителна етимология на основата КОЛДАМ, използвайки два отдавна известни закона, обяснаващи някои фонетични явления в историческото развитие на българския език.

        Първият закон е преходът Р-Л, за който стана дума на много места в документите на този сайт. В старобългарския и съвременния български съществуват двойки думи с еднакво или сходно значение, в една от които звукът "Р" е заменен с "Л". Ето няколко подобни примери: крада-клада; кутри - худал, бронь - бял, прьси - плешка, върни-вали, причам-плещя, кричава-гълчава, магура-могила, шарувари-шалвари и др.

        Вторият закон е преходът на неударено "а" в "о" в много думи на старобългарския език. Смята се, че този преход е започнал след IX -те век [В. Бешевлиев. Прабългарски надписи. София, 1979, с. 226]. Примери: Баян (по-стара форма) - Боян (нова форма); багатур-бототур; багаин-богоин; Такто (кушански владетел)-Токту; paganus (лат.) - поган; Timacus (лат.) - Тимок; bhaga (щастие, богатство - санскрит) - бог; caminus (лат.) -комин; altar (старогр.) - олтар; basilikon phyton (царско растение - старогр.) - босилек; капич - коптор; раб (работа, роб) - роб (робство); Мастас, Мастус (ирански имена, според [В. Бешевлиев. Прабългарски надписи. София, 1979, с. 226] - Мостич (името на чъргубиля при цар Симеон и цар Петър); таяг (монг.) - тояга;  dam (дом, къща - авест.) - дом; bala, bare (голям - санскрит, хинди) -боил; mag (иран.) - мога; kava (кова - др.иран.) - кова; hara, gara (др.иран.) - гора (планина); авари -обри, Верегава - Берковица; зара, заря (от Сурья) - зора; Плискава (Плискав) - Плисково. 

        Като вземем пред вид горните два закона, можем да възстановим старобългарската форма на основата КОЛДАМ и получаваме КАРДАМ (ударението и при двете думи е върху последната сричка !). Кардам - прабългарско име на успешен владетел на първото българско царство (777 - 803), наследник на Телериг. Слага край на политическата криза в държавата и побеждава византийския император Константин VI при крепоста Маркели в 792 г. След християнизацията мъжкото име Кардам не се среща, но много рядко се среща женското име Кардама [Н. Иванова, П. Радева. От А до Я. Имената на българите. с. 152-153]. Наистина ли е изчезнало личното името Кардам? Да, по всичко изглежда като лично име е забравено, но се е запазило като фамилно име - Колдамов. Това показва, че българските фамилни имена са много по-консервативни от личните и много по-успешно запазват родовата памет и историческото наследство на българите.

 

        2. ТАКУЧЕВ. В България има няколко рода, които носят фамилните имена ТАКУЧЕВ и ТАКУШЕВ. Йордан Заимов съобщава само за няколко подобни лични имена, ТАКО и ТАКУШ, които той доста произволно извежда от някакво древно хипотетично славянско име "Такомир", което според него е изчезнало. Противно на тази бездоказателствена хипотеза, ние можем да представим друго, добре обосновано тълкувание. Морфологията на името ТАКУЧЕВ е изключително своеобразна и не допуска голям брой варианти за разглобяване. Най-вероятният от тях е името да се изведе от морфемата ТАКУЧИ (ТАКУЧИЙ), която обаче има убедителна прабългарска етимология. ТАКУЧИ е образувана от две прабългарски частици, съединени по правилата на езика на прабългарите: първата е ТАКУ (ТЕКУ) - важен термин от календара на прабългарите, а втората е прабългарски деятелен суфикс -ЧИ, добавен по известното правило видно от думите "кънигачи", "сокачи", "чувенчи" и т.н. Следователно, ТАКУЧИ означава деятел, професионално название от езика на прабългарите.

        Относно смисъла на календарния термин ТЕКУ (в случая ТАКУ) сред българските изследователи има двусмислие. На основата на езикови данни от тюркските езици някои (М. Москов, 1988, 92-93; Ив. Добрев) считат, че той означава "овен", други (Й. Вълчев, П. Добрев) приемат, че той се превежда като "кон" като се обосновават с данните от други езици. Много е важно това, че ако се приеме втората възможност (теку = кон) се получава такава календарна структура, от която се извеждат много по-точно известни дати от ранната българска история. Ако се приеме първата възможност (теку = овен), за ТАКУЧИ ще се получи значението "човек, който се занимава, отглежда овни, овнар". Всеки запознат с особеностите на животновъдството обаче знае, че такава професия няма, ние даже нямаме название за такава "професия". Има професия овчар, шилигар, но не и овнар! Освен това, такава фамилия не би била престижна за да се запази почти 1300 години. Вторият превод (теку = кон) дава значението "конегледач, коняр", която е била широко практикувана и престижна професия, особено ако става дума за отглеждане на коне на войската и на благородническите дворове. Най-вероятно, ТАКУЧИЙ означава "конегледач, коняр" на езика на прабългарите. 

        Семантиката ТЕКУ = кон може да се подкрепи със следните нови факти. Един френски пътешественик отбелязал, че в българските земи  конската опашка се наричала ТАГ. Върху златен пръстен от времето на I-то българско царство се чете надписа  "меченоша тагчи" [Попконстантинов, Крон. 1994: 132], който може да се свърже с вероятния антропоним "тагчи" - такучий, коняр. В келтските езици "таги" е кон (Ж. Войников - лично съобщение), а най-древното название на породата коне в Централна Азия е "таки" [Серж Мете. История на албанците. От илирите до независимостта на Косово. Изд. Рива. превод от френски - Нина Венова. 2007. с. 91]. Това вероятно е названието на коня при някои древни протоиндоевропейски народи от този район (афанасиевци- протоиндоиранци), които за пръв път в човешката история са опитомили дивия кон (коня на Пржевалски). В  историческата област Онгъл, в днешна Южна Молдова и Бесарабия (Румъния) се намира река и град (окръжен център), наречени Tecuci (Текучи - 45 000 жители). Най-вероятно това име е останало от прабългарите (а не от праславяните анти, както се смята според Романски Ст. Прародина и разселяне на славяните. В: (Кр. Миятев, ред.) През вековете. Исторически, народописни, археологически статии. Изд. Българска историческа библиотека. Сборник Първи. 1938. София,  с. 26) и означава коняр, а не овнар. При румънците е запазено фамилното име Tecuci - Текучий.

            Освен с точни хронологични съвпадения, П. Добрев подкрепя тезата, че ТЕКУ - ТАГ означава "кон"  и с памирските думи TAY, TAYAK - кон и авестийско- санскритския корен TAK - препускам с кон. Йордан Вълчев твърди, че при българите "тагър, такър" означава "бърз кон"-наследство от календарното "таг" [Вълчев, Й. Българският календар. Изд. Слово. В Търново. 2005, с. 100]. Като допълнителна подпора на тази теза можем да добавим и българските диалектни думи от Тракия и Македония "тайче" – малко мъжко конче, жребче [Колю Севов. “Огнището". Роман. София. 1982. Диалектни думи от Източните Родопи; Захари Стоянов. Записки по българските въстания. Изд. Класика. София. 1996; Диалектни думи от село Бяло поле, Старозагорско]; "тагаря" - качвам се на гърба на някого; българския (и широко международен и азиатски) израз "тъгъдък-тъгъдък" - препускам на кон. 

         Анализът на горното фамилно име ни предоставя няколко важни извода. Професионалното название ТЕКУЧИЙ не е регистрирано в книжовните източници и е непознато за специалистите (изключение- надписа "меченоша тагчи") . Фактът, че то се открива сред фамилните имена на съвременните българи не омаловажава неговото значение и показва, че този подход е много плодотворен и правилен. На второ място, използването на календарния термин ТЕКУ за образуване на обикновено деятелно название показва, че някои от календарните термини на прабългарите са били широко известни думи в езика на обикновените хора. 

 

        3. ЕЛТИМИР, АЛДОМИР. В. Стоянов [Кумано-печенежки антропоними в България през 15 в. С. 2000 г. стр. 200] счита, че средновековното българско име Елтимир (братът на Георги Тертер І, деспот на град Крън и чичо на Теодор Светослав, XIII-ти век) е куманско по произход и означава “желязна ръка”, от тюркското al, el – ръка и temir, demir – желязо. Според него от същият произход са и топонимите Алдомировци – село в Софийско и Айдемир – село до Силистра. Той се обосновава с това, че в Унгария, Влашко и Молдова се е срещало сходното име Алдомир, също от кумански произход. Тази етимология се приема от много български историци като азбучна истина и голямо постижение на българската ономастика.

Могат да се посочат обаче причини да се осъмним в правотата на тази етимология. Действително, освен имената Елтемир и Алдомир, в миналото се е срещало и сходното българско име Алтоман [Недялка Иванова, Пенка Радева. От “А” до “Я”. Имената на българите. Изд. Народна младеж. София. 1985]. Днес има с. Алтоман, Кюстендилско. Алтоман е образувано с помощта на суфикса “-ман”, срещащ се в следните типично български имена: Големан, Калиман, Калимана, Котроман (в турски регистри от XV-ти век), Росман (лично име и название на цвете), включително и спорните Пачаманов (персийско), Тороман и др. подобни. Котроман (Котроманич) е управляваща династия в Рашка през XIII в. с възможен богомилски произход. Ясно е, че морфемата (основата) на Алтоман е Алто. Обаче същата тази морфема намираме и в имената Алдомир и Елтемир! Ако не желаем изкуствената тюркизация на българските имена Алдомир, Алтоман и Елтемир и следваме само логиката на фактите, трябва да разглобим тези имена не както прави В. Стоянов (Елтемир = Ел + темир), а по схемата:

Алтоман = Алто + ман,

Елтемир = Елте + мир,

Алдомир = Алдо + мир.

 Получаваме известната вече българска морфема Алто (варианти Алдо и Елте) и типичния старобългарски суфикс “-мир” (в старинен вид -мер), срещащ се при прабългарите и праславяните. Днес този суфикс се среща в милиони български и славянски имена по света!  

В опита си да намерим алтернативна, българска етимология на посочените имена, ние сме подкрепени и от други факти. Същите автори [Недялка Иванова, Пенка Радева. От “А” до “Я”. Имената на българите. Изд. Народна младеж. София. 1985] съобщават и за други подобни български имена: Ездимер и Ездимир и Яздимир (Яздон, Яздо - варианти), които те обясняват чрез глагола “яздя” и типичния български суфикс “-мер, мир”. Съгласно тюркския модел на В. Стоянов, това име следва да се разглоби на Яз + демир (пиша + желязо = "пишещо желязо" или "желязно писане"), което обаче не дава смислена етимология и трябва да се изостави. Също така трябва да се изостави и етимологията Ал + демир (ръка + желязо), още повече, че на тюркски "ал демир" означава “ръчно желязо”, а не “желязна ръка”.

Убедеността ни, че в имената Алдомир и Елтемир се крие българската морфема “алдо, алто, елте” силно нараства, ако си спомним, че подобни думи се съдържат като термини в прабългарския календар. Това са названията на месеците АЛТОМ (първи) и ЕЛТЕМ (последен, дванадесети). Съгласно Белурската теория за произхода на прабългарите (Белур е древното име на планината Памир), окончанията –ОМ и –ЕМ са местни източноирански суфикси за образуване на числителни редни. Като ги отстраним, получаваме морфемите АЛТО и ЕЛТЕ, които напълно съвпадат с истинските морфеми на имената Алдомир и Елтемир.

Използването на прабългарски календарни термини ЕЛТЕМ и АЛТОМ в личните и фамилните имена на българите не е изключение. В предишната статия беше посочено, че във фамилните имена ТАКУЧЕВ и ТАКУШЕВ се съдържа календарния термин ТЕКУ - кон, годината на коня, както и прабългарската професия "текучи" - коняр, конегледач! В настоящата статия откриваме имената ЕЛТЕМИР, АЛДОМИР, съдържащи основите на календарните термини АЛТОМ, ЕЛТЕМ. Ясно е, че прабългарските календарни термини не са били познати само на тесен кръг посветени, напротив те са широко познати и използвани като имена и фамилии сред българския народ.

Друго такова име е непознато за съвременна България, но е запазено в Унгария. Мъжкото лично име Elemer се смята за старинно, чисто унгарско име, носено от много видни унгарци в близкото минало. Същото име Елемер - Елемир е запазено като название на малък град в областта Банат на Войводина - Северна Сърбия. Унгарците търсят етимологията на това странно за тях име в езика на праславяните, където се среща суфикса мер-мир със значение "покой" (иранска заемка) или "велик" (готска заемка) или в езика на германците, където се среща името Elmar. Най-вероятно обаче Елемер да е прабългарско име, защото Унгария е образувана върху старобългарската област Оногурия, повтаря нейното название и е погълнала голям брой прабългари. Елемер е вариант на прабългарското име Елемаг. И двете имена имат една и съща основа, "елем" - названието на първия месец от прабългарския календар, но имат различни прабългарски суфикси "- мер" в единия случай и "-аг" в другия. За значението на тези прабългарски суфикси виж: Произход и значение на наставките "-мир" и "-ман" в българските имена  и  Ирански суфикси в езика на древните и съвременни българи: суфикс АГ(АГА).

Така ние предлагаме алтернативна, българска етимология на имената Алтоман, Алдемир, Елтемир, Elemer и я подкрепяме с много факти. А защо тези имена се срещат в Унгария, Влашко и Молдова? Защото тези земи са били дълго време в границата на българската държава, Унгария около 100 г., Влашко и Молдова много повече и в тях са останали да живеят много прабългари и български славяни.

 

4. СОНМИРОВИЧ. Старинно българско болярско име. Съгласно [Поливянни, Д. И. Средновековният български град през XIII - XIV -ти век. Изд. Наука и изкуство. София, 1989, с. 101], българските боляри Сонмировичи са владеели град Чипровец и крепостта Градище със златните и сребърни мини преди османското нашествие. Семантичната основа на името е Сонмир, в старинна форма Сонмер. В случая "-мир, мер" е суфикс, срещащ се първоначално в имената на готи и прабългари, а в последствие и в имената на протославяните. При готите "мир" означава "велик", а при прабългарите - "човек". Съгласно наши изследвания (Названия на прабългарските богове-планети), при прабългарите Слънцето е наричано с думата "Сон", което прави прабългарския произход на основата Сонмер по-вероятен. От тук - Сонмер = "слънчев човек", буквално - "хубав", преносно - "лъчезарен, светъл човек".

Семантичната основа Сон на името Сонмирович са съдържа и в старинното фамилно име Шунтуров, с произход гр. Дебелец - Великотърновско. Днес няколко души от София също носят това име. Основата "шунтур" съдържа суфикса "-тур", който е прабългарски (Ирански суфикси и префикси в езика на древните и съвременни българи:  -ДАР) и може да се види например в името Немтур - беден човек, който няма нищо. Истинската семантична основа "шун" е сходна със Сон = Слънце и даже се среща като прабългарско име Шун.  В надпис на средновековен гръцки върху мраморна колона от 822 г., направен по времето на Омуртаг (814 - 831) и намерен в Плиска при разкопките на голямата базилика, сега в Археологическия музей в София (инв. № 640) се чете (съгласно Веселин Бешевлиев):

 

Канасувиги Омуртаг: Шун , жупан тарканът беше мой храненик и умря във войската. Неговият род беше Куригир.

 

Съгласно титлата, жупан тарканът Шун (на гръцки името се членува, о Шун или о Хсун - Шуна) като доверен човек на Омуртаг е управлявал област - жупа, и по време на военна служба или война е починал.  

 

5. ДАРГОВ. В град Трявна се среща рядкото фамилно име Даргов. Като имаме пред вид близостта на старата столица Търново, консерватизма и уседналостта на населението в този планински район можем уверено да свържем основата на това име, ДАРГ със старобългарската (всъщност прабългарска) титла даргамер (дарга + мер) = "управител, областен управител" (Даргамер - управител, една новоткрита прабългарска титла). Подобно фамилно име, Дръцов се среща във Велико Търново. По време на българското Възраждане е имало и фамилни имена Драсов и Драцов, които също биха могли да произлизат от Даргов. Подобно име днес се среща и в Македония. Например, "директорот на Заводот и музеj во Охрид" се казва (вика) Йордан Трца, което е равностойно на нашето Търцов или Тръцов. Фамилните имена Даргов, Дръцов, Драсов, Драцов и Трца може да се отнасят до стари родове, в които навремето е имало човек, изпълнявал длъжността областен управител и носил посочената старинна българска административна титла дарга (даргамер).

 

6. БАТИЛОВ. То произлиза от личното име Батил, регистрирано още в XIV-ти век, по време на Второто българско царство [Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар ООД. София.2004, стр. 19]. Според този изтъкнат познавач на българската именна система, Батил произлиза от “бато, бати, бате, бачо”, роднинско название при българите. Според Йордан Заимов още много български имена съдържат същата семантична основа: Батай, Батан, Бате, Батей, Батешко, Батико, Батила, Батин, Батина, Батинко, Батих, Батко, Баткул, Баткун, Батно, Бато, Батой, Батойка, Батойко, Батол, Батолин, Батош, Батул, Батула, Батулин, Батун, Батунка, Батур, Батуш, Батуша, Батю, Батюл, всички регистрирани в интервала XIV – XVII век.

Батил (м.), Батила (ж.) са най-вероятно прабългарски имена поради следните три причини. Семантичната основа "бат" може да произлиза от индо-иранската владетелска титла БАТ при прабългарите, сравни Бат Органа, Бат Кубрат, Бат Баян, Батой (Батуй, Владин - прозвища на Аспарух), Крум бат (прозвище на Крум). Съгласно проф. Иван Добрев, “бат” идва от древната общоиранска дума “”pati” – господин, господар, водач, съпруг [Ив. Добрев. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива, София, 2005, стр. 211].Това обяснява защо в ранната история на българите, “бат” е била владетелска титла – княз, цар. По-късното славянско име Влад, Волод, Володя, Всеволод, Владимир може да се изведе като калка на прабългарската титла БАТ - владетел.

На второ място, Батил съдържа суфикса “-ил”, който съгласно наши изследвания е типично прабългарски суфикс, много производителен в езика на прабългарите, сравни следните прабългарски думи:

 

КОРДИЛ - прабългарско име (от иранската основа КОРД - меч)

ВОКИЛ  (УОКИЛ) - име на български владетелски род 

ИЗБИЛ (ИЗБУЛ)– име на български кавкан от средата на IX век и име на град във Волжска България (Избил или Избол). Най-вероятно 

          означава СЪРНА, тъй като на много ирански езици подобна дума (eshbul, isbul) означава "сърна".  

БЕРСИЛ - име на едно от трите главни прабългарски племена в Берсилия, Северен Кавказ;

ТЕРВЕЛ – владетел на българите, син на Аспарух;

 За старинния суфикс "-ил" в българските лични имена виж примерите: Страхил, Момчил, Добрил, Гостил (от тук "гостилница") и др.

На трето място, името Батил се среща в един ранносредновековен надпис с гръцки букви върху съд № 21 от съкровището в Надъ Сент Миклош. По всичко изглежда, това съкровище е принадлежало на висш български аристократ и е заровено в най-северните земи на Първото българско царство, днешна Северна Румъния, по време на тяхното завоюване от придошлите маджари (XI-ти век). Според много иследователи, включително всички български историци, този надпис съдържа две изречения от езика на прабългарите. Ето тези изречения [Ив. Добрев. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива, София, 2005, стр. 287]:

 ВОУНЛА   ZОАПАN   ТЕСН    DУГЕТОIГН

 ВОУТАОУЛ   ZWАПАN  ТАГРОГН   НТZIГН   ТАIСН

 Поради пълното непознаване на езика на прабългарите, въпреки наличието на две прабългарски държавни титли в този надпис (ВОУНЛА  ZОАПАN и ZWАПАN), той остава неразчетен и досега. По мнението на повечето изследователи, ВОУТАОУЛ (Бутаул) е лично име на първобългарин. Според мене Бутаул, като лично име е по-древен вариант на средновековните български имена БАТУЛ, БАТИЛ. Съгласно този надпис, един българин, съвременник на кан Крум, или кан Борис, е носил името Батул и е бил жупан, т.е. областен управител.

 

7. ГАЗИБАРОВ и КУЦОПАРОВ. Фамилното име Газибаров е доста разпространено, във Варна има голям род Газибарови. В стария сливенски квартал Клуцохор е имало голям род Газибарови [Д-р Симеон Табаков. Опит за история на град Сливен. Том I. София, 1986. с. 314]. Широко известна е историята с полковник Дупаринов, който проверявал по телефона дежурните от своята част, един от които се оказал сержант Газибаров в Стара Загора. Полковникът си помислил, че му се подиграват като неоснователно приел името Газибаров за "гъзобаров" и го сравнил със своето фамилно име. Разбира се, нито името Газибаров, нито Дупаринов означават това, към което води съвременното славянско мислене. В гнева си обаче полковникът обещал да провери на място има ли човек с такова име и ако има, да си смени фамилното име. Така, полковник Дупаринов си сменил името.

В същност, вече никой не знае какво означава думата ГАЗИБАР (официалното обяснение "газибар" = който минава през река "гази бара" е смехотворно), която е очевиден семантичен корен на името. Според д-р Живко Войников, в древния авестийски език (VI-ти век пр. н. е.) е съществувала двусъставната дума ganzabara, която означава "пазител (бара) на хазната (ганза), т.е, "ковчежник, хазнатар". Тази древно-иранска дума е по-известна в древноперсийския си вариант, ГАСПАР, което също значи "пазител на хазната". Римляните са заимствали тази дума и професионално название и така се появило римското име Каспар, което по-късно се разпространява в много езици (Гаспаров - световен шампион по шахмат).

В старобългарския език е съществувала думата КАЗНАЧИ, като наследство от езика на прабългарите. Казначи означава "ковчежник, икономист, хазнатар" и е заимствана в руски като "казначей" и в албански като kaznets ковчежник. В думата КАЗНАЧИ суфиксът -ЧИ е безспорно прабългарски, с ирански произход (сравни гара - планина, гарча - планинец на езика на народите от Бактрия).  Фактът, че думата ХАЗНА (ганза, кас) е съществувала в древните ирански езици показва, че тя също може да е оригинална прабългарска дума. Това се доказва от съществуването на българското фамилно име ГАЗИБАРОВ, което буквално повтаря древноавестийската дума "ганзабара" - пазител на хазната. Най-вероятно "газибар" е прабългарския изоглос на авестийската дума "ганзабара" със същото значение "пазител на хазната". Така че, ГАЗИБАРОВ на съвременен български език означава "пазител на хазната, ковчежник", на персийски "хазнатар". 

В една народна песен от Старозагорско, записана и публикувана през 1885 г. се срещта думата "газибар", пояснена от записвача като "победител". Това е втори и вероятно по-близък до истината вариант за смисъла на основата "газибар" = "победител".

В българския език е останало още едно рядко старинно име, Куцопаров (Красимир Куцопаров - актьор). Възможно е Куцопаров да е фонетичен вариант на Газибаров, получен чрез обезвучаване на съгласните (г-к; б-п). Обаче, ако вземем пред вид старинния, източноирански произход на думата "куц", вариант на "хуца, худа" = "бог", (сравни Куцар = Божан) то можем да предположим, че "куцопара" е двусъставна дума с източноирански (прабългарски) произход със значение "пазител (пара) на бога" или "пазен от бога". Т.е, Куцопаров може да означава "богопазен, богохраним". Вероятно същата основа "куда, хуца, хуц" (бог) се съдържа в името на село Куцина (община полски Тръмбеш) и на остров Куциян на река Дунав.

 

5. ТРУНТОВ, ТРУНОВ. Това име се среща в с. Свети Влас, до Несебър, Бургаска област. Среща се като фамилно име на наскоро починало семейство от възрастни хора: Бою Георгиев Трунтов и Вела Вълчева Трунова. В Русия се среща производното фамилно име Трунилов (Татяна Трунилова - актьор в Москва), образувано по старинен български начин от трун + ил, сравни: страх-страхил, стан-станил, гост-гостил-гостилница и т.н. Семантичната основа ТРУНТ, ТРУН представлява древнобългарската благородническа титла "трун" = "благородник, големец", която се среща в I-то българско царство на Дунав [Антон Съботинов. България при цар Самуил и неговите наследници. София, 2008, с. 80] и във Волжска България [Стефан Йорданов. Троянци, варяги и българи: бележки относно средновековното схващане за исторически континуитет.  Във: Варягите - мореплаватели, откриватели, създатели. София, с. 114-115]. Ст. Йорданов предполага, че топонимът Търново може да произлиза и да съдържа тази прабългарска титла. Прабългарската дума "трун" има ясна индоевропейска етимология:

 

Proto-IE: *t[e]rn-

Meaning: crown of the head

Hittite: tarna- 'crown of the head' (after Poetto 1976)

Tokharian B: tarne 'crown of the head, summit'

Other Iranian: Sak. tāra-, tāri-, Pers. tār(e), Yazg. tern 'crown of the head'

Russ. meaning: макушка

Български: трун – благородник, болярин

References: Adams 281.

 

6. ХЕРУШИН (ХЕРУШИМ). Херушин (Херушим) е българско лично име на известен хайдушки войвода от времето на османското робство – Херушин войвода. Засега смисълът на името е неизвестен. Може да се предложи следната хипотеза: ако отстраним суфикса "-им", “-ин”, остава основата “херуш”, която е почти тъждествена с известната руска дума “хорош”. Знае се обаче, че "хорош, хорошо" произлиза от името на общоиранския бог на Слънцето Хорс – хубав, добър, полезен, благоприятен. От тук “хорош” значи “добър, хубав, благоприятен". Обаче Хорс е бил и бог на аланите (осетините) и прабългарите и е оставил десетки топоними по българската територия. Така че, “херуш” може да е български вариант на “хорош”, а името “Херушин” би трябвало да има същото или близко значение – “хубав, добър, полезен, благоприятен, слънчев”. 

    За наставката "-им" виж: побратим от брат; посестрима от сестра; помайчима от майка; побащим от баща; братимка (млада издънка, младочка на стар корен - Банско) от братя = пущам издънка (БЕР)

 

 7. ГИНЗАРОВ. Гинзаров е изключително рядко фамилно име от Търновско. Близко е до фамилното име Кънчарова от Стара Загора. По форма, тези имена са най-близки до руското фамилно име Гончаров, образувано от заетата в руския език старобългарска дума "гончар" - грънчар. От тук, имената Гинзаров и Кънчаров биха могли да имат семантиката на Гончаров (Грънчаров). Сред руските фамилни имена се среща и рядкото Канчур, което може да е фонетичен вариант на гончар, кънчар и гинзар.  Обаче според Христо Ботев [Хр. Ботев, Примечания - в: Събрани съчинения, т. I, София, 1958 г. с. 464], българските лични имена Кънчо, Кунчо, Къню, Куню са съвременна умалителна и ласкателна форма (на прогляза) на прабългарското име Курт (ковач, строител, създател). По времето, когато е живял Хр. Ботев, в Софийско е съществувала и друга форма на това име - Куртман, а в Кюстендилско подобно женско име Къбра. В Родопите и Трявна са регистрирани женските имена Кубра. Така че, ако се доверим на нашия гениален поет и революционер, имената Кънчо, Кънчар, Гинзар биха могли да са умалителна форма на Курт - второто име на владетеля бат Кубрат - Курт.

 

 8. ПАЧАМАНОВ

        Фамилното име Пачаманов от с. Меричлери, Хасковска област се обяснява лесно. Морфемата е "пача", което е стара персийска дума със значение "частта на крака от коляното надолу" (на английски foot). Тази персийска дума е пълен еквивалент на старобългарската (прабългарска ?) дума "пищял", на която като се махне прабългарския суфикс "-ел", остава морфемата "пищ" тъждествена с персийското "пача". Освен това, "пача" и "пищял" означават едно и също. Суфиксът -ман е древен санскритски и индо-ирански суфикс, отговарящ на славянския суфикс -ски. От тук, "пачаман" буквално означава нещо като "краковски", в преносен смисъл "вестител", "бързоходец" или "пратеник ". 

        Същата основа "пача" се среща във фамилното име Пачауров, носено от собственика на известен бръснаро-фризьорски салон в Стара Загора в началото и средата на XX-ти век в Стара Загора [Любка Бояджиева. Стара Загора - обич завинаги. Изд. Ирита, Казанлък, 2008, с. 65]. Пачауров произлиза от личното име Пачаур = Пача (семантична основа) + ур (старинен суфикс за образуване на прилагателни имена). Подобен суфикс "-ур" се среща в личното име Белаур - българско средновековно име, така се е казвал чичото на цар Иван Александър.

 

9. ТОРОМАНОВ. Подобни български имена от 16-17 в., Турман (Турмана) с производни Туро, Торо, Торно, Торне, Торник са посочени в сборника на Йордан Заимов [Български именник. Изд. къща Анимар. Трето издание. София. 2004]. Според този мастит изследовател на българската именна система през вековете, тези имена са производни на вече изчезналото Туроман.

Но наистина ли е изчезнало името Туроман? Не е изчезнало и днес се среща като българско фамилно име Тороманов предимно в София, Пловдив и района на Копривщица. По всичко изглежда, то произхожда от района на Копривщица, пред вид на следните обстоятелства. В официалната история на град Копривщица се твърди, че този град е създаден от бежанци, които се заселили веднага след падането на България под турска власт. Това били потомци на големи български родове - търговци, скотовъдци със стадата си. Сред тях били трима овчари – Ламбо, Тороман и Арнаутин. Те създали малки семейни общности, които с времето се разрастнали и дали имената на съществуващите и до днес махали в града – Тороман махала, Ламбовска и Арнаут махала. Съществува и местно предание, че овчарят (според друга версия боляринът) Тороман дошъл в района на Копривщица след падането на България под турско робство. Много потомци на заможни български родове дошли по тези места и се смята, че е възможно те да са първите жители и основатели на града. Така се създава Торомановия род, от който по-късно се отделя нова клонка, тази на хаджиторомановите. Вероятно значителна част от приселниците са от Македония, защото много старинни копривщенски фамилни имена имат такъв произход: Велешкови, Шкодрекови, Стоян Битола, Разложкови, Арнаутови, Жупата  и др.

            Много интересни сведения за копривщенския род Тороманови дава съвременният руски художник Харлампий Г. Орошаков, живеещ в Берлин, който е известен със своите интереси към българската история [http://www.imperativ.net/imp4/8.html]. Всъщност, Харлампий Г. Орошаков е внук на копривщенеца Харлампий Г. Орошаков, бивш кмет на София, осъден на смърт и разстрелян от Отечественофронтовското правителство на България в първите години след 9 септ. 1944 год. 

Според Х. Орошаков, в първите години след падането на България под османо-турско владичество, по-точно през 1394 година, в района на Копривщица се създава вакъф, който Х. Орошаков нарича не без основание “княжеска аристократична република”. Какво му дава основание да ползва такова название? На първо място, вакъфите са “независими” имения, подчиняващи се непосредствено на султана по силата на специален ферман. На второ място, коприщенския вакъф се управлявал не от фанатизиран османлия, както е било в огромния брой други вакъфи, а от християнин, при това не от кой да е, а от комит (кмет) Харламбос (Харос Ламбо) Гаврас, син на Николаос Гаврас. Преди това (1356 г.), генерал М. Кантакузин от Тракия бил първия господар на Копривщица. Харламбос Гаврас управлявал коприщенската “република” от 1394 до 1406 год.

Фактически Хараламбос Гаврас и неговият род (жупа) основават в 1394 г. на българска почва аристократическия “град- република Копривщица. Той е бил един от малцината християнски управители на автономна област в рамките на османската империя. Неговите потомци  - Тороман, Дука и др. са воювали като васали на страната на османо-турците. Те са принадлежали към съсловието на т. н. чорбаши (господари, сеньори), които събирали данъците (беглик), управлявали големи имения, служели като придворни лекари и коняри на султана. Християнското управление на Копривщица продължава до около 1810 год. В 1741 г. Хаджи Драгож Ламбов добил трети ферман, потвърждаващ всички дотогавашни привилегии на княжеския род от Копривщица.

        През това време на християнско управление, Копривщица била патрон на Рилския манастир, а също и на атонските манастири Кутлумусия (?!) и Зограф. През времето на упадъка на централната власт (1783-1804 г.), Копривщица била трикратно опожарявана от кърджалиите. Това принудило значителна част от феодалното дворянство на Копривщица да емигрира в Русия (Бесарабия и Одеса). През 19 век, по време на българското национално Възраждане, Копривщица продължила да се управлява твърде независимо спрямо централната турска власт. Като имаме пред вид всички тези исторически условия, става напълно обяснимо защо именно районът на Копривщица става център на българското Възраждане през XVIII-ти век и на Априлското въстание през 1876 года.

        В Османската империя е имало малко на брой владения като копривщенското, управлявани от християни. Тези управители са били официално свързани с Цариградската патриаршия и са били покровителствани от нея. Някои от тях са успели даже да получат и владетелски титли. В повечето случаи, това е известната старобългарска титла княз, с която за пръв път са се титуловали християнските владетели на Първото българско царство, а по-късно и други владетели от Източна Европа. Следните лица от европейската част на Османската империя са получили княжески титли:

 Влахия и Молдова (1630-1860 г.): Маврокордати, Мавруси, Мавроенни, Ипсиланти, Каллимахи, Сотзо, Караджа, Ханчерлия, Гика, Раковица, Россети, Кантемир и Кантакузин.

 Остров Самос (1834-1912 г.):  Богориди, Конемни, Аристархи, Фотиади, Георгиади, Каратеодори, Белгери, Багиани, Мавройри, Беровити и Адосиади.

 Остров Мани (1669-1824 г.): Мавроцини-Палеолог, Кумондури, Зервобей, Занетаки и Мавромихали.

 Копривщица (1394-1810 г.):  Хараламби, Торомани, Авратин, Дуки, Балабан бей, Хаджи Драгоя и Хаджи Станю.

 Трансилвания (1642-1718 г.):  Барзаи, Ракоши, Кемени, Апафи.

 В българските земи, единствено в Копривщица е имало “християнски автономен район”. Както виждаме от представения от Харлампий Г. Орошаков списък, неговите князе са били основателят на “града-държава” Хараламби и неговите наследници Тороман, Дука и Авратин (а не Арнаутин !). Това подкрепя старинния, предосмански произход на името Тороман. 

       Българските етимолози дават твърде несигурни и противоречиви хипотези за смисъла на името Тороман. Според Й. Иванов то има турски произход и произлиза от "турмак" - бивол. Й. Заимов предлага две други хипотези: Тороман идва или от турската дума "тораман" - здрав, силен [Желева-Мартинс, Д. Крос-културални анализи в полза на архитектурната история. Известия на Историческия музей - Кюстендил. 1993, т. V, с. 185-204] или произлиза от „вторник” с изчезване на началното „в”, т.е. Тороман = "роден във вторник" (ЙЗ - БИ, стр. 316).  По-вероятно е обаче Тороман да е старинно българско, предосманско име, каквито са и множество други копривщенски имена - Батул, Дрягул, Мангул, Негул, Зурзул носещи старинния български суфикс "-ул". Родът Тороманови явно е управлявал района на Копривщица преди завладяването му от турците и подобно на Константин (Кюстендил) от Велбъжд е станал васал на новата османо-турска власт.

 

 

Фиг. 2. Монети на източноиранските ефталитски владетели от династията Toramana (490 - 570).

 

Оригинални български имена, подобни на Тороман (Туроман) са Цокоман (Цокман, Цоко), Радоман (Радман), Градоман (Градман), Драгоман (Драгман). Да си спомним, че боляринът Цок е бил регент на България след смъртта на Крум до избирането на Омуртаг за владетел. Засвидетелстваните в турски регистри от XV-ти век подобни български имена Котроман и Кутриган се приемат за произлезли от прабългарското Котраг [Иванова Н., Радева, П. Имената на българите. Абагар. София, 2005, с. 103]. Много интригуващ е фактът, че няколко от владетелите на източно-иранския народ ефталити, които са родствени на прабългарите, се е казвал Тороман (фиг. 2 - монети на владетелите Toramana). През 563 или 567 година част от ефталитите се изселват далеч на запад, достигайки Европа. Тук стават известни като авари (обри) и по-късно са асимилирани от българите и славяните. Така че, напълно е възможно “тороман” да е ефталитска или прабългарска дума, съхранена в днешния български език. За това говори и факта, че при осетинците се срещат подобните имена Торой, Тура, Тури, Турмец, и фамилните имена Торотæ/Тъоротæ – Тороевы, Тъоротæ – Тороевы, Турмантæ, (Турманашвили, Турманишвили, Турманидзе – при южните осетинци поради грузинското влияние) - Турмановы. Вероятна етимология: в персийски, ягнобски tor, пущунски tora, шугнански tōr, язгулемски ter – "висок", пехлеви tēr, сариколски ter, хуфски, рушански, ягнобски, вахански tor, кюрдски dêr, пущунски tār, талишки, гилянски ter, персийски tar, пущунски tīr, шугнанскиски, рушански, хуфски tōr, кховарски toren, чувашки tarа – "връх, височина", в хотаносакски ttara, согдийски tār, осетински иронски tærnыx, дигорски tærnix – "връх на главата, теме, чело" (Васо Абаев -С-3, стр. 270 - 271). В руския език съществува дума с подобна семантична основа "тор, торо": тороватый (тороват) = "щедър, великодушен, разточителен". Още една дума, подобна на “тороман” съществува като локална диалектна дума в руския език. В района на река Дон (Стара Велика България), торман означава “крак”. В района на град Рязан, подобна дума – тормы също означава “крака”. По-общо, в руския език присъства изразът “лететь вверх тормашками, означаващ “да се намирам в преобърнато състояние, нагоре с краката”. Съществува и подобен руски глагол – тормошить – “преобръщам”.

  ЛИТЕРАТУРА: [Архимандрит Ефтимий: Сборник Копривщица, Тт. I-II; София. 1926. За Гаврос, герцози на Трапезунт: виж A. Bryer: The Empire of Trabezond and the Pontos; London. 1988. За Гаврос (Ховри), княз Теодоро-Мангупа / Крым: виж Wassilieff: The Goths in the Crimea; London. 1927. За потомците на Гавреневи, Гаврилови-Орешакови, Харламови, Головини и Третьякови: виж История русского дворянства 17-19 вв.; Ст. Петербург. 1894. За управлението на християнските князе в Османската империя виж: E. R. Rhangabe (изд.): Le Livre d*Or de la Noblesse Phanariote; а также A. Hadschimichalis: Aspects de l `Organisation economique des Greces dans l `Empire Ottoman; Paris. 1953].

 

(Този материал е отпечатен в уеб-страницата Nobility Bg Един сайт за българска генеалогия... Фамилното име Тороманов . Thursday, February 01, 2007)

 

 

7. БЕЗЛОВ - фамилно име на опълченец от град Шипка, Старозагорско. Оригинално българско фамилно име, при това много рядко срещащо се. Напълно непознато при руснаците. Може да се допусне, че е много старинно. Ако е така, то би било родствено с името Безмер на бат Баян, което беше обяснено като Безмер = бе + зм + мер = без земя човек = човек без държава, което е равносилно на васал, какъвто е бил бат Баян спрямо Хазария. От своя страна, безлов = бе + зл = без зло, без злоба, пожелателно име на човек без злоба, незлоблив човек, или човек, на който не му се случва зло. Префиксът "бе" е ирански и отговаря на българския суфикс "без". 

 

8. БОЯН, БОЯНОВ. Това доста разпространено българско име може да има връзка с често срещаното прабългарско име Баян (след X-ти век Боян). Доскоро привържениците на хуно-тюркската теория за произхода на прабългарите извеждаха това име от монголската дума "боян", която значи "богат". Защо трябва да се ходи в Монголия и защо бат Баян трябва да значи "богат" не е ясно, още повече, че прабългарите нямат нищо общо с монголците, които са излезли на историческата сцена около 10 века след прабългарите. В историята на ранносредновековна България, както и в българския фолклор и диалекти обаче е съхранена информация, която може да ни помогне да намерим забравения смисъл на тази българска дума.  

        Името на най-големия син на бат Кубрат е бат Баян. Баян се е наричал и първият владетел на държавата на аварите, народ родствен на прабългарите. Най-малкият син на цар Симеон се е наричал Баян (Боян Магът) и е носел християнското име Б(В)ениамин. Най-големият син на кан Омуртаг се е казвал Енравота, но е записван и като Воин и Баян. Заради християнската си вяра е лишен от престолонаследие от баща си, съден и екзекутиран от брат си кан Маламир. Освен името ВОИН, носел е и титлата или званието БАЯН, което показва, че тези две думи - ВОИН и БАЯН са думи от езика на прабългарите, още повече, че титлата БАЯН съвпада напълно с името на един от Кубратовите синове. Тези думи, ВОИН и БАЯН обаче днес се срещат като диалектни или основни думи от българския език или характерни термини от традиционната българска обредна система с извесно значение!

        Например, БУЕНЕК е названието на традиционен български пролетен обичай на Лазаровден, на който се "инсценира" сватба, с участието на всички главни персонажи на обичайната сватба. Интересното е, че всички участници в "сватбата" носят обичайните си названия (булка, свекър, девер, зълва и т.н.), но младоженикът се нарича "буенек"  [Етнография на България. Изд.  Наука и изкуство. София. 1974. 2-ри том, стр. 118; Р. Попов. Кратък празничен народен календар. Изд. БАН, Етнографски институт, С. 1993, с. 68]. Това показва, че думата "буенек" може да означават "младоженик, зет" и вторично "млад, непокорен, буен". В думата БУЕНЕК, крайната частица "-ек" е служебна частица - суфикс, докато смисълът на думата се носи от морфемата БУЕН. Има и хоро, което се изпълнява по време на този обичай, наречено Буенек, което по ритъм и движения е много буйно и игриво.

         От друга страна, самата дума БУЕН е основна дума от съвременния български език със същото или близко значение: "енергичен, непокорен, вървящ срещу общоприетите норми и правила". 

           На трето място, в много традиционни обредни песни се среща диалектната дума ВОЙНО. Според Анчо Калоянов [Анчо Калоянов. Пояснения на по-малко познатите чужди и диалектни думи в обредните песни], тази дума означава “юнак, ерген, съпруг”.  

          На четвърто място, диалектният израз ЖЕНАТА ВОЙНОВАЛА ТРИ ГОДИНИ означава – "жената живяла с мъжа си три години".  Глаголът "войновала" означава "мъжувала" – от тук воин =  съпруг, мъж !!

            В горните четири примера установяваме едно плътно покритие в смисъла на трите думи - ВОЙНО, БУЕНЕК и БУЕН, които в комплект означават "буен млад юнак, младоженик, зет, ерген, съпруг, мъж". Това говори за съществуването на първоначална древна основа БУЕН - ВОИН, със значение "млад, буен, непокорен". Има всички основания да считаме, че тази древна българска дума съвпада с известните прабългарски прозвища и титли на ЕНРАВОТА и носи техния смисъл.  

            Като имаме пред вид диалектния смисъл на думите ВОЙНО, БУЕН (ЕК), можем да предположим, че второто "име" на Енравота - ВОИН, всъщност е прозвище, характеризиращо го като "буен, непокорен и противоречащ на официалната религия", какъвто той действително е бил. Т.н. "титла" БАЯН сигурно представлява друг фонетичен вариант на същото прозвище, както днешните думи ВОЙНО и БУЕН(ЕК) са близки фонетични варианти с близко значение. Нестабилността на началното Б (ВОЙН -БАЯН; ВОЙНО - БУЕНЕК) е характерна и за други прабългарски думи, например :

БОУТАУЛ (ВОУТАУЛ) - лично име върху съд № 21 от прабългарското съкровище от Наги сент Миклош,

НЕБУЛ или НЕВУЛ  – прабългарско  по  произход  име, носено  от  управителя  на  тема  Опсикон  в  Анатолия, българин по произход, назначен  от  император  Юстиниян ІІ  в  688 г. (АС - БПСР, стр. 42),

ВОКИЛ  (УОКИЛ) - име на български владетел. 

 

            Като потвърждение за горния извод може да се приведат данните на отец Паисий, който в своята История словеноболгарская (или славноболгарская или болгарская ?) нарича раннобългарския владетел Бат Баян с прозвището МЛАДИЧ, на което придава смисъла "войн, мъж". Виждаме, че вложеният от Отец Паисий смисъл в името БАЯН - "войн, мъж", подкрепено със славянизираното име МЛАДИЧ, "млад, ерген, буен, непокорен" напълно съвпада със смисъла, който намерихме на основата на данните от българската етнография.
          От горното можем да предположим, че българските думи БУЕН, БУЕНЕК и ВОЙНО произхождат от прабългарската дума ВО
ИН - БАЯН и носят нейния смисъл. По този начин, смисълът на тази прабългарска дума може да се открие и без да ходим в Монголия, като правилно използваме съхраненото в българския фолклор и език. Възможно е първото име - ЕНРАВОТА, да бъде прозвище със същото значение: енравота = е + нрав + ота = без + нрав + ственост. Такова прозвище отговаря на Енравота, който е изоставил прабългарската религия и станал християнин още по времето на Омуртаг. Като "безнравствен", първият син на Омуртаг е лишен от полагаемата му се бащина корона и по-късно е наказан (убит ?) от канасувиги Маламер, неговият "нравствен" брат.

 

  

БЕЛЧЕВ

 

        Това е много разпространено фамилно име, от личното име Белчо, Белчин, Бялко, Бялка. Би могло да се обясни със основата БЕЛЧ на старобългаските и прабългарски думи блхъчий - ковач и БЕЛЧУГ -  пръстен, халка, брънка, кръг.

     БЕЛЧУГ (белчюг) – (брънка, пръстен, кръг, халка) е прабългарска дума, включена в състава на старобългарския книжовен език.  БЕЛЧУГ се разглобява по схемата  БЕЛЧУГ  = БЕЛЧ (основа) + УГ (суфикс). Основата БЕЛЧ, след вземане пред вид на често срещаната при сарматите фонетична трансформация Р-Л, може да се представи като БЪРЧ, която е морфема на голям брой старобългарски и новобългарски глаголи от вида "бърча, сбръчвам, набръчквам" = сгъвам, нагъвам, кривя, изкривявам. От тази основа са образувани и съществителните "бръчка – бръчкул". Фонетичният преход Р - Л в думите БЕЛЧ - БЪРЧ е типична фонетична нестабилност, характерна за ранните източно-ирански езици, сред които и прабългарския. Подобна е и гръцката дума Bero  (на старогръцки Beroia) - "брънка от верига, халка", както и българската дума "верига". Прабългарското БЕЛГУГ се среща в съвременния български език и диалекти под формата бележик (окова), белезик  (гривна), белезия (гривна), белезица (окови) и като белезници (окови).  

       Прабългарската дума "белчуг" е родствена с друга една прабългарска дума, открита в стари руски писмени източници: бл хъчий – ковач. Двете прабългарски думи имат обща основа (белч), като бл хъчий съдържа прабългарския суфикс "-чий", а "белчуг" съдържа прабългаро-аланския суфикс "-аг". От *бл хъчий може да се възстанови изходното,*бл хъ - метал, стомана, сходно с по-късната славянизирана форма близница - стомана. Основата "белч - *бл хъ" е сходна с голям брой думи от индо-иранските и други индоевропейски езици:  тохарски pilko – мед, метал, персийски fūlād, pālās, palākham, palād, белуджи рhulat, кховарски phal, шугнански pales, phāl, осетински bоlаt, bulаt, пущунски polād, folād, fūlād, санскрит battalohaka, непалски (заимствано) phaulād, phawato, хинди-урду bāghan, paghāl, кашмирски polāv, palakh, бенгалски bisama – стомана, санскритски phalita, хинди-урду basal, bićhwā – желязо, пракритски bhallī, balisa, balsī, balchī железен прът, копие, желязна кука. На старовисоконемски bleh – стомана, в съвременния немски (диалектно) blechschmied - ковач. В диалекта на с.Радовене, Врачанско е съхранено понятието "блех – метална обложка на дървената ос на кола". На руски бляха – кръгъл метален орнамент, пришиван към дрехите, съответства на българското "брошка" (р-л трансформация). Основата на всички тези думи (в българския белч - бл хъ) вероятно произлиза от праиндоевропейския  корен bherэg bhelg^h, bhelЌg^, bheleg^, bhl•k^ - "бял, блестящ, светещ" - качества, характеризиращи разтопения метал и ковашката дейност. От този праидноевропейски корен произлизат и названията за белия цвят в повечето съвременни индоевропейски езици.

Например:  

 1. Белуга, от руски “белый” - бял.

2. Phalarope, от гръцки phalaros – който има бяло петно.

3. Bleach, от староанглийски  blacan, to bleach, от старогермански *blaikjan - "да побелея".

4. Bleak, от старонорвежски bleikr, блестящ, бял, от старогермански  *blaikaz - "блестящ, бял".

5. Blaze, от староанглийски blжse - "факла, ярък огън", от старогерманското  *blas - блестящ, бял.

6. Blesbok, от среднохолански bles - "бяло петно", от старогерманското  *blas - блестящ, бял.

7. Blemish, от старофренски ble(s)mir - "да избледнея", от старогерманското  *blas - блестящ, бял.

8. Blanch, blank, blanket; blancmange, от старофренското  blanc - "бял". На старогермански *blenk-, *blank - "да светя".

7. Blush, от староанглийското  blyscan – " светя червено", от старогерманското *blisk - "да светя, да горя".

8. Black – днес означава "черен", но на средновековен английски blak- бял, произлиза от староанглийски blaec- бял. Смисълът на тази дума е свързан със старата индоевропейска дума bhel, която означава “да светя, горя, блестя, грея в бяло и във всички ярки цветове”. Важни производни от нея са английските думи: bleach, bleak, blazel, blemish, blind, blend, blond, blank, blanket, blush,  flagrant, flame.  

9.  flame, flamingo, flammable, (flambй), (flambeau), (flamboyant), inflame - от латинското  flamma (< *flag-ma) - пламък.

10. fulminate - от латинското  fulmen (< *fulg-men) - светкавица, гръмотевица.

11. fulgent, fulgurate; effulgent, foudroyant, refulgent - от латинското Latin  fulgre - да светя, блестя и fulgur - светкавица;

12. flagrant; conflagrant, (conflagration), deflagrate -от латинското flagrіre - да светя;

 13. phlogiston, phlox; phlogopite - от гръцкото phlox - пламък. 

14. В славянските езици има много близки думи за "бял". Полски biały, словашки biele, руски белый, белоруски белы, български бял. Тези думи имат общ старославонски корен BEL' “бял”, който може да бъде реконструиран от древния индо-европейска дума BHEL “бял, светя”.
15.
Думите от романските езици, италиански bianco, португалски branco, френски blanc и испански blanco са в действителност заемки от старогермански.            

        Общият германски корен BLANKA “блестящ, светещ” все още съществува в днешния английски под формата на думите blink, blaze или blank. Ако се проследи назад във времето ще се установи, че тези думи произлизат от посочения по-горе древен корен BHEL.

 

        Така че, името Белчо съвсем правилно се свързва с българското название на белия цвят, но трябва да се има пред вид, че в миналото това название е образувало и корена на названието "ковач", както и много термини свързани с тази професия. 

   КАЧЕШМАРОВ 

            При търсене на смисъла на някои стари и неясни думи и фамилни имена, в българската етнология най-често се прибягва до помощта на разни турско-арабски думи, който много често води до трагикомични резултати. Например, смята се че думата “ракия" произхожда от арабската дума "рак" – кожа. В същност, още в древна Персия, производителите на вино се наричали “razakara т.е. “вино (raza) производители (kara). Друг пример: много разпространеният диалектен глагол "турям" се обяснява като произлязал от турския глагол oturmak - да седна. По-реално е той да има връзка със староперсийската дума ТУРА - печат, която присъства в българския език като "лицева страна на монета". Затова, при търсене на смисъла на указаните фамилни имена ще ползваме по-друг, нетрадиционен подход.

В село Хъневци, на 7 км югоизточно от град Елена, Търновско, е съхранено през вековете изключително рядкото и старинно фамилно име Кàчешмаров, смисълът и произхода на което остават неясни. В случая, опитът да се намери етимология на Качешмаров на основата на арабската дума “кашмèр” – присмех, подигравка е неубедителен. Вярно е, че тази дума е преминала в турския език и през времето на османското владичество е станала позната и на българите. Но кой човек ще се придържа към фамилно име, което го поставя в унизително положение ? Освен това, българинът добре познава точната артикулация на думата “кашмер” и не би си позволил такава езикова немарливост, че да я възпроизведе като “кàчешмар”.

В същност, “кàчешмар”, основата на Качешмаров, е твърде голяма дума със сложна структура, съдържаща 8 звука, 4 гласни и 4 съгласни. Можем да предположим, че това е сложносъставен израз, съдържащ няколко, най-вероятно две отделни думи. Как да разделим този израз, че да получим две добре обособени думи? Разделянето на “ка” + “чешмар”  оформя една позната дума (чешмар), но ни поставя пред трудната задача да търсим смисъла на приставката “ка”. Съществува друг начин на разделяне, “качеш” + “мар” чиято правота може да се обоснове по два съвсем независими начина.

В много стари, редки и диалектни думи и лични имена от българския език се среща наставката “-еш” [1]. Това са

Калеш – черноок в Македония

Малеш – от малешко, малечко – малък човек

Голеш – название на село до Стара Загора

Голешар – проскубана, стара птица (преносно - обеднял човек)

Палеш – меч в старобългарския, църковно-славянски език. Тази дума е преминала в повечето славянски езици, унгарски, румънски и албански. Тя се среща в отговорите на папа Николай I на питанията на пратениците на цар Борис. Освен това, на санскрит palit значи “да режа”, а pales – режещ. Най-вероятно “палеш” е прабългарска дума с древен идно-ирански произход, означаваща “режещ”. В съвременния български език е останала като "палешник" - режещата метална част на плуга.

Добриш – лично име, производно от Добри + иш

Катуш – от Като + уш

Кируш – от Киро + уш

Други подобни имена са Паруш, Каруш, Колюш, Крапош, Милош, Драгош, Любош, Малиш, Малкуш, Ходеш (XVIII –ти век), Радош и мн. мн. др [2]. Този начин за образуване на лични имена при българите е бил често срещан в миналото, преди масивната русификация и уестърнизация след Освобождението. Но този рядък за другите народи начин за образуване на лични имена се среща в съвременна Индия, където има множество имена от вида Ганеш и други подобни.

Горните примери правят разделянето “качеш” + “мар” много убедително. Сега да потърсим смисъла на двете думи “качеш” и “мар”. Разбира се, могат да се предложат много варианти за смисъла на тези думи, но най-убедителен изглежда следния опит. През първите векове на дунавска България се срещат множество имена от вида Даргамер, Маламер, Безмер и др., които по-късно са славянизирани до Драгомир, Маломир, Владимир и т.н. В тези имена, окончанието “-мер”, по-късно “-мир” идва от индоиранската дума Mehr, Mahr – “покой, мир”, което е название на бога на слънцето. В българския език тази дума се е запазила под формата “марна вода – слънчева вода”. Когато съд с вода се постави под лъчите на силното лятно Слънце, след час – два водата се затопля, получава се “марна” вода. Думата Mahr означава Слънце на много източно ирански езици. Може да се предположи, че частта –“мар” в основата на името Кàчешмаров е форма на този суфикс “-мер или – мир”, т.е. Качешмар е име от рода на Добромир, Красимир и т.н. Това е вторият довод, който подкрепя предложения начин за разделяне.

Първата част, “качеш” може да намери смисъл, ако се отстрани частицата “-еш” която очевидно има значение на “-ещ” (сравни палеш - режещ). Полученият остатък  “кач-” е морфема на старинната българска дума-глагол “качвам се, издигам се”, която няма славянска етимология и е най-вероятно прабългарска.

Сумирайки, за смисъла на старинното име Кàчешмар получаваме най-вероятното съчетание “Изкачващо се, издигащо се, изгряващо Слънце”. Това е напълно приемлива семантика, изведена изцяло от древнобългарските езикови традиции.

Упоритото придържане през вековете към това фамилно име, въпреки че смисълът му отдавна вече е забравен се обяснява с главната роля, което е играело Слънцето в религията на древните българи. Освен това, ранните българи са считали фазата на намаление на небесните светила за неблагоприятно време, докато фазата на нарастване се приемала за благоприятно време. Известно е, че фазата на намаляваща Месечина се наричала “разсип”. Не е известно как се е наричала фазата на “нарастващо Слънце”, може би именно Качешмар?!

 

 

 

 7. ХАРИТОНОВ.

        Един от героите на Априлското въдтание е поп Харитон. Името Харитон е много древно и не е гръцко, както се мисли. Още при Атила е имало подчинен васален владетел, носещ личното име Харитон, чиято народност не се знае. Проф. Иван Добрев обяснява това име като сложносъставно, първата част от което "Хара" означава черен, а втората част "тон" - плат, дреха. Харитон значи "чернодрешковец". Произходът на името не е много ясен. "Тон" - плат, дреха е древна източно-иранска (сакска, согдийска) дума, добила международна употреба за времето си. Хара - черен, е древна индоарийска дума, която и днес се употребява от около 1 милиард души в Пакистан и Индия. От тази дума идва названието на древноиндийския бог Кришна - Черню. Думите тон- дреха и хара-черен са възприети и от по-късно възникналите тюрки. Най-вероятно, Харитон е източноиранско или аланско име.

 

8. ЛИНКОВ.

У нас е доста разпространено фамилното име ЛИНКОВ. Най-вероятно, то има връзка с много близки по смисъл и форма оригинални диалектни български думи от Хасковско, Чирпанско, Старозагорско: линкам – скитам безцелно, ходя, миткам, шляя се [Тилко Тилев, Стефан Илчев]; лангазувам – скитам, хойкам [Тилко Тилев]; линкач – човек, който се шляе [Тилко Тилев]; лънгур, лонгур – нехранимайко, пройдоха [Тилко Тилев]; лънчуне – високи вълнени чорапи, калцуни [Тилко Тилев]. Всички тези думи могат да се обяснят като производни на глагола "линкам", който явно е бил много продуктивен в миналото. Морфемата на това семантично гнездо е ЛИНК, ЛАНГ, ЛЪНГ, ЛОНГ със значение скитам, хойкам.  Глаголът "линкам" - скитам,

е все още жив, както се вижда от следния стих от съвременно стихотворение:

 

Защо да мъкна като вълк изпосталялото си тяло
към пейките в зиморничавата градинка,
да стискам в празните си шепи,
топките на бащината броеница
и като гладно псе напред-назад

по цяла нощ да линкам? (Станков - автор, електр. издание)

 

        В добавка, лингур,  лингурин, люнгур ознават особен род скитащи цигани в Тракия [Тилко Тилев, стефан Илчев]. Стефан Илчев посочва тази дума като румънска заемка, но не уточнява с коя румънска дума я свързва. Може би той има пред вид румънското "лингур" –лъжица. Понеже лингурите са скитащи цигани, препитаващи се отчасти с правене на дървени съдове, кошници и лъжици, това обяснение изглежда на пръв поглед приемливо. Още една подобна дума лангера означава станимашки грък [Стефан Илчев]. 

        Етимологията на семантично гнездо е ЛИНК, ЛАНГ, ЛЪНГ, ЛОНГ може да се определи достоверно. Подобни думи в персийския език и в повечето памирски езици означават КРАК: в ягнобски  ling, кюрдски  ling, талишки  lyng, персийски  leng, шугнански  ling, гилянски  lêng, язгулемски  lang, сариколски  lang – крак. /VS-ETD/. В огромния брой други езици думата за "крак" е съвсем различна (изключение е само английски - leg). Пред вид на възможността това семантично гнездо да е донесено от прабългарите, етимологията ЛИНКАМ -КРАЧА, СКИТАМ е много достоверна.  

 

 

 11. ПАРУШЕВ.

 

            Това фамилно име идва от личното име Паруш, което значи "добър певец". Този смисъл е запазен в диалекта на с. Бяло поле, Старозагорско. В миналото, някои музиканти от този район са носели личното име Паруш и съответно фамилно име Парушев.  Възможно е от името Паруш – “добър певец” да идва родопският топоним Перущица. Съгласно това тълкуване, Перущица ще означава “място, където има добри певци”, което не е далеч от истината, защото в Родопите от край време се пеят хубави песни и има певци с добър глас.

           В тясна морфологична и семантична връзка с името Паруш стои диалектната дума "перушан" – "несериозен човек с артистичен характер, който лесно и често си мени настроението и мнението". Думата “перушан” е от диалекта на с. Самуилово, Старозагорско, което е на 20 км от горното с. Бяло поле. Ако от "перушан" се махне очевидния суфикс "-ан", получава се "перуш", което е почти тъждествено с "паруш", а и в известен смисъл свойствената за певците и музикантите артичност може да е съчетана с "непостоянство и несериозност" на характера.

 

13.  ПОЛЯЗОВ. Това фамилно име произлиза от названието на българския обичай Полязуване (Поляз, Споляз, Полез). Обичаят има много древен, езически и предхристиянски характер и се празнува на 21 декември - денят Единак или Еднажден, християнизиран като Игнажден, ден на св. Игнатий. Този ден се нарича още Полязовден. Вярвало се, че първата живинка (човек, животно), което влезе в къщата или двора на стопаните в този ден на годината носи някаква предоопределеност за дома. Изразът "такъв му е полязът" обяснявал всичко, което се е случвало със стопанина през следващата година. Тази живинка, най-често човек, се означава като сполязник (полязник). Предпочитало се в къщата да не влезе животно, а човек, при това жена или момиче, за да се измътят повече ярки през новата година, защото, ако новодошлият бил от мъжки пол, то се очаквало, че през идващата година ще се излюпят повече петли и по-малко ярки. Ако през изминалата година имало повече късмет, родитба и сполука, например повече измътени ярки и повече снесени яйца, то първият посетител (полязника) го канели отново да дойде в къщи на следващия Полязовден, в противен случай той ставал нежелан гост, тъй като го считали като виновник за несполучливата година. На много места в България този ден се наричал още Квачкин ден, защото стопанката на къщата или първият гостенин се поставяли върху приготвен за целта полог и трябвало да куткудякат и пляскат с криле като кокошка и квачка. С тези магически действия се целяло да се измолят повече яйца и пиленца през новата година. Както сполязникът като вестител на успеха, така и яйцето и полога като символи на началото на живота подчертават особения смисъл на този ден - да се измоли повече успех, благодат и плодородие през настъпващата нова година. Цялата обредност и семантика на празника Полязуване е основана на представата за настъпване на нова година след деня Полязовден. 

        Смисълът на думите "полязовден" и "полязник", “поляз”, "полазник" е забравен и засега остава неизвестен. Обикновенно етимологията на тези думи се търси на основата на славянските езици. Славянските езици обаче не дават много възможности за решение на тази задача. Като най-правдоподобно изглежда извеждането на "полазник" (всъщност "сполязник"!) от основата на българския глагол полазвам, на който хипотетично му се придава смисъла "посещавам някого за кратко време", от тук полазване = "краткотрайно посещение". Действително, славянската морфема "лез, лиз" има смисъл на движение, например "слизам, влизам, излизам, залезать (руски) = слизам и т.н.", а представката "по-" придава краткотрайност на действието. Предлаганата безлична и безсъдържателна семантика полазник = "човек, който посещава дома за кратко време" обаче няма нищо общо с действителното значение и ролята на това лице "да носи благоприятна предопределеност за посетената къща през новата година". Да оставим настрана и често практикуваното в миналото поставяне на полязника върху полог и необходимостта той да куткудяка! Освен това в българския език морфемата "лаз", която е близка до "лез, лиз" но все пак е по-различна, има друго значение, много по-често срещано, откъде думата полазник на първо място би трябвало да означава "човек, който лази по земята"! Очевидно е, че тази възможност за обяснение на произхода и смисъла на полазник на славянска основа е незадоволителна. Това още веднаж показва, че този празник не е възникнал в славянска среда. По-долу се предлага друга етимология на названието сполязник (полазник), която отговаря на ролята на това лице и на значението на обичая Полязуване при българите.

        Същността на българския обичай Полязуване се обяснява с особената роля, която играе Полязовден (21 декември, Единак, Еднажден) в обредната система на българите. Почти всички български етнографи подчертават е, че годишният цикъл на българската традиционна (хилядолетна) празнична обредност започва с Полязовден на 21 декември, т.е, от този ден започва отброяването на повтарящите се всяка година български празници и обичаи. Фактически, в хилядолетната обредна практика на българите Полязовден не само е играл ролята на първи празник в годишния цикъл от празници и обичаи, но е бил и начало на новата година.

        Най-правдоподобна изглежда възможността тази роля на Полязовден да е наследство от календара на прабългарите, за който се предполага, че е слънчев календар от типа  4 х 91 + 1 дни с начало в Деня на зимното слънцестоене, 21 декември (Нови данни за прабългарския календар). На тази основа смисълът на думите "Полязовден", "полязник" може да се намери, като се вземе пред вид, че в някои краища на България, денят Полязник се нарича още СПОЛЯЗНИК. От тук може да се предположи, че първоначалното оригинално наименование на този ден е било СПОЛЯЗНИК, СПОЛЯЗОВДЕН и съответно първият външен човек, който е влизал в къщата се е наричал СПОЛЯЗНИК. Вероятно поради трудното изговаряне на началното звукосъчетание СП, началното С по-късно е отпаднало. В основата на оригиналното название СПОЛЯЗНИК стои морфемата на старинните български думи "спорен, сполука, спори ми, сполай" - носеща смисъла "успешен, изгоден, благополучен, плодотворен". Например: "спорен труд", "спорна работа" = успешна работа, "сполай ти" = пожелание за успехи и благоприятно бъдеще. Морфемата СПОР-СПОЛ ни позволява да намерим и семантиката на самото название (С)ПОЛЯЗНИК - човек, който носи сполука и успехи през настъпващата нова година! Тази семантика напълно се припокрива с реалния смисъл на традиционния персонаж, ПОЛЯЗНИКА, което говори в полза на предложеното обяснение.   

 

        ЗАБЕРСКИ - известен род от град Средец, Бургаско. Основата ЗАБЕР се среща в древното название на село Заберново, което се намира в подножието на билото Босна - Уграш, на около 61 км южно от Бургас. Старото име на Заберново е Заборна (1731 г.). Край селото има два долмена, обърнати на юг, което ги свързва с култа към Слънцето. На 4 км югоизточно от Заберново се намират руините на тракийска и ранновизантийска крепости с голям неропол. През Средновековието наблизо е съществувал град, наричан Угреш. Един от интересните обичаи тук е, всеки род си има свой оброк (светец-покровител). Основата ЗАБЕР може да има връзка с езика на прабългарите. Теофан съобщава, че през юни 812 г. по заповед на Крум византийското население от Дебелт и другите селища от този район било преселено в отвъддунавските владения на България, друга част бяга на юг. На тяхно място, в стратегическите пунктове на областта се заселват български колонисти. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. И докато в Несебър и Созопол българите са били само част от многоезичното население, изцяло опразненият от ромеите Анхиало е бил населен с прабългари, които дали новото име на града, Тутхон — име, употребявано в българските ръкописи, включително и в преводите от гръцки до края на XIV век. Освен това, след разгрома на Авария Крум преселва на юг от Стара планина (в областта Загора) авари, които са етнически родствени на прабългарите. В района на Хасекията са запазени прабългарски топоними: с. Ургури (осъвременено на с. Българи, угргури е истинското самоназвание на аварите – (Айбабин, 2006: 353; Залеская и др., 2006: 353), град Угреш и връх Уграш (угри - название на аварите, по-късно на унгарците), с. Заберново (сравни Заберган - предводител на кутригурите), Кладара, Мургатон, Багатур, Велека, лични и фамилни имена — Заберски (гр. Средец), Цоко, Чавдар, Браян, родово име Белянови (Бимбелови) със спомен за преселване от Северна България в Странджа да охраняват границата „с гърците”.

         

 

гр. Батак (1876 г.):  Гащанов, Тупаров, Бусилин, Керелов, Цурев, Бижев, Шаров, Чучулев, Махов, Мяхов, Колунчев, Пищронев, Цоцев, Гагов, Цигов, Бъбаров, Рунев, Кузев, Фикин, Пъпанов, Пелев, Чингов, Лазин, Коритски, Нещерев, Мърков, Газинчев, Чожкова, Шутев, Гумнеров.

 

гр. Перущица (1976 г.): Никола Колокман, Дамбов, Кърмов, Цвятко Къбен, Йова Къбена, Павлю Лакен.

 

гр. Брацигово (1876 г.): Мижорков, Дярлюв, Чомов, Ликоманов, Търпоманов, Грамполов, Литов, Пранов, Карналов, Чулков, Партъчев (от партя - развалям), Бъндев, Дънгалалов, Бубаров, Ръбев, Дънеков, Млячков (от санскритското mlecha - чужденец, враг; старите хървати наричали италианците "млеча" - чужденци),

 

 

 

Кърниград, Шотаров, Шатъров - български фамилни имена.

Шибил - Шибир - Шабър, шувар, блатна тръстика ?

с. Чарган, с. Черганово

 

 

 

16. ШОМАНОВ, ШУМАНОВ, ШУНАНОВ, ШОМОВ.

 

        Това са редки, почти единични фамилни имена, запазени в отделни райони на българското землище. Шоманов се среща в български преселници от Беломорска Македония, заселени в село (вече град) Хаджидимово, Гоцеделчевско. Има и преселници от тях в град Асеновград, където пък се среща завареното сродно фамилно име ШУМАНОВ. Същото име ШУМАНОВ се среща и във Варна. Вероятно от същата основа, ШОМАН, ШУМАН, ШУМЕН е образуван и известния български топоним ШУМЕН, голям град в Североизточна България (твърде прибързано и доверчиво много хора свързват названието Шумен със славянската дума "шумен, многозвучен, гръмлив". Да не забравяме, че град Шумен се е намирал в центъра на най-концентрираното прабългарско ядро на ранна България). В град Мъглиж, Старозагорска област се среща оригиналното родово име ШУНАНОВ, което родовата памет свързва с местното название на жълъдите (шуманки от шума), употребявани за храна при лоши години. В същия район е запазено името ШОМОВ.

        Всички тези имена могат да произлизат от общата за тях основа (морфема) ШОМ, ШУМ, ШОН, с добавка на частицата "-АН", която често играе роля на граматична служебна частица - суфикс. С известна предпазливост може да се предположи, че тази основа произлиза от известното име на прабългарски боила и хранен човек на канас увиги Омуртаг, ШУН (надпис № 61 по В. Бешевлиев: Шун, жупан тарканът беше мой храненик и умря във войската. Неговият род беше Кюригир.). Поради характерното за иранските езици носово произношение на гласния звук, крайната гласна може да бъде както Н, така и М. Това е често явление в иранските езици и съвременния персийски (фарси). Среща се и в български, например: конец, кончина - скомчи (свърши, изчезна) ; нос, носура - муцуна; линкам - лимкам (скитам). 

        Изказано е и мнението, че имената с основа ШОМАН, ШУМАН, ШУМЕН, ШОНАН могат да бъдат старинни форми на християнското име СИМЕОН.

 

ЧОРЕЛОВ (също и Чурка река), КОБАРЕЛОВ, БУРИЛКОВ - редки фамилни имена от с. Бръшлян, Малкотърновско, Странджа.

 

КАЛИЧКОВ (Стара Загора),

ДУПЛЕВ, ЛАНГУРОВ, ГЕВГАЛОВ, СМИЛ СМИЛЕВ,

КРЪНДЕЛОВ, ЛИДАРЕВ, ПАРТЕНОВ, МАЛЕШКОВ, ДАНДЕВ, ТОПОРКОВ, СЛАНИКОВ, КОСМАТАНОВ, СЪРТОНЕВ, КУЧЕШЕВ, АЛАВОЙДОВ - (ГР. МЪГЛИЖ)

 

        ШАЛАПАТОВ, ШАПАТОВ. Съдържат думата "пат", производна на индо-иранската дума бат, пат, пати - господин, господар, владетел, цар. Тази дума е засвидетелствана като прабългарска владетелска титла в имената Крумбат (владетелят Крум), Худбат (владетелят Кубрат - според арменски източници), бат Органа, бат Баян, бат Кубрат, Батой (неофициално име на Аспарух), Batho (име или титла на племенен вожд при ранните българи в Карпатите).

 

        ДУЛЕНДАРОВ - рядко българско фамилно име, съдържащо прабългарския суфикс "-ДАР", при това във авестийската форма "-ЕНДАР" и семантичната основа ДУЛ, ДУЛО.

 

        КУЧМАРОВ (http://www.imena.hit.bg/05D.html) – от „кучмар” = карамфил. В Родопите "кочмар" означава пастир на овни (кочове).

 

кучмерка - siser album

2) Растен. Siser album. КУЧМЕРКА ж. мох Осtoblepharum?
3) Растен. Siser album.

Осtoblepharum

 picture

        БАГАШЕВ - семантичната основа е "бага" = голям, велик, висок (общоиранска дума, белег за сигурен иранизъм). "Багаш" = големец, големан, едър голям човек или обществено издигнат човек.

 

        ЧАПАРОВ - от "чапар", стбл. - чьпьръ - сладост, сладка храна

        

        ПУРНАРОВ - (род от Ивайловград); от "пурнар" - вид дъб, както "горун" - друг вид дъб.

 

        БАТУРОВ - от Бат (старинно "батур") = цар, владетел, началник, управител - старинна индоиранска титла и звание.

       

        СЕКЕЛАРОВ - все още се среща. Може да произлиза от "секел"+ ар (суфикс). Секелите са маджаризирано племе, сега живеят в Задкарпатска Румъния, до 15 -ти век са писали на особени руни, различни от прабългарските. в българския епос има персонаж с име Секула детенце, което етнолозите приемат за свързан именно с тези секели. 

 

        КУПЕНОВ - от старобългарското "купен" = хубав, красив, скъп. Основата "куп" е сходна с общиранското "хуб" = слънчев, хубав, красив. Среща се и израза "купан че ..." = "добре, че ...; много добре стана, че ...".

 

    ОЧКОВ - (УЧКОВ) от старобългарското "ук" = научен, изучен, образован. Среща се израза "ук и неук" = "учен и неучен".

 

 

Нареченски бани - 2014: Бързински (от Бързо, барс, борис), Батинков (има остров Батин на Дунава), Кутрянска, Харитев, Нещеров, Дуевски, Власакева (от Влас - лично име от този район); с. Орехово на 7 км от Нареченските бани: Керкелов и Къркеланов, Цириков и Цирков, Куменов (1881 г.), Кърнев, Толев, Дуплев, Мандаков, Каналев, Кадинков, Сиваков, Тосков, Борджев, Черпоков, Вягева, Маданков (според наследник на рода "маданка" значи съд за топене на желязо), Брощинов, Лапатаров, Захманов.

 

Нареченски бани (бани, разположени на река, река Асеница). Насапли = на сопли, селище разположено до чешма с 7 чучура (сопла), известен и описан още през римско време.

 

 Бърнев, Брънеков, Брънелов - планинец от ПЕР - пирин, пиринеи, перперикон, персенк - планина !!!!  Брънек, Брънека [43] – прякор на човек и българско фамилно име от Централна България. Среща се като фамилно име (Брънеков) в град Крън, Казанлъшко, и родов прякор (Бръните) в с. Самуилово, Старозагорско. Очевидно морфемата е “брън”, прилагателно име. Тъй като според [5] Бърненски (Бръненски) означава "балканджийски", тази морфема и прякора Брънек може да означава "планинец, жител на Балкана, на планината, човек слязал от Стара планина". И наистина, с много слаби и напълно закономерни фонетични преобразования от "брън" може да се получи варианта "блън" (р-л), а от него "план" (б-п, ъ-а). Така получената морфема "план" представлява семантична основа на оригиналната българска дума "планина", която в БЕР съвсем погрешно се извежда като антитеза от plain - равнина. Предложеното от нас обяснение план-ина < план < брън (берен = перен - планински) се подкрепя от известното в индоевропеистиката твърдение, че при праидноевропейците основата per е носела смисъл "скала, планина": в староиндийски parvata, в хититски NA4peru[na] -скала, планина; Пиринеи - голяма планина между Испания и Франция. Семантичната основа за планина при траките също е "пер", от където идват днешните български названия Перелик (върх и рид в Родопите), Персенк (връх в Родопите), Перперек (скалист връх в Източните Родопи с голямо тракийско светилище, Пелистер или Перистер (планина в Югозападна Македония), Пирин-Перин (планина в Южна България). От горното изложение следва, че най-вероятният произход на българската дума "планина" е тракийски, от основата per, към която се добавя суфикса -en. От така полученото peren (планински) с течение на времето се получава брън (планински) и планина.
 

Доросиев (Яко Доросиев) - български род, живял в град Дуръс (Драч), част от който се преселва в България след създаването на албанската държава.

 

Ганашев - Хасково, Шунанов - Шуманов, Дулов, Торчанов, Очков, Герешки, 

 

Колчагов (сродно на колчан ?), Ковчазов (фам.име от Шумен)

 КУРТИНОВ - с. Търън, Смолянско

КАРОВ - Смолян

КУМИНСКИ - Пазарджик

СИНАДИНОВ, ОПАРАНОВ, БАЩАВЕЛОВ, ПЪРГУТЕВ, БУЗАЛОВ, ДУПАРИНОВ, дупарин

 ГОРОВАРТОВ - който пази (варди) гората (планината).

Тюрдиев - Крумовград

Аждеров - (фамилия от Бургас) -аджер значи "змей".

Корнезов

Табов, Кабов, Ченков, Бачев, Пенгезов 

 

Пирозов - от Пероз

 

Иван Пърпулов (панагюрище) - затворник в Търново

Събчо тотев барахар и Симеон барахарски от с. Ново село, Севлиевско - затворник в Търново

Рязков, Мънзов, Кроснаков, Рапалов (Габрово) - затворник в Търново

 

Давид, Мойсей и Иван Салима - трима братя от Охрид, изградили Заграфския манастир в Атон през IX век. Иван Селиминов, с. Селиминово, Сливенско (?)

 Балдьо българско име. В надписите от Боспорското царство има аланско име Βαλοδίσ /Балодис/, във връзка с общоиранското *balвойска, осетинското иронско balкъоn, дигорско bаlхоn – пълководец, иронски balc, дигорски balci военен поход, bаldzо – набег, нападение, грабеж

 1. Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974

2.  Йордан Заимов. Български именник. Лични имена у българите от VI-ти век до XX-ти ти век. Изд. къща Анимар ООД. 2004

3. Христо Вакарелски. Етнография на България. Изд. Наука и изкуство. София. 1974

  

 

В-к НОВИНАР, Събота, 15 Декември, 2007 г., Брой 291, (2139), Година XII.  Родиха се 38 Исусовци и една Дева Мария. Всеки месец хиляда българи сменят името си. Мнения за материала (51)|вашето мнение:

Една баба среща друга, поздравява я за новородената и внучка и, естествено, я пита за името. Прясната баба отговорила: -Корнелия. -Ами, на кого? -Ами аз нали съм Нели, а пък сватята малко курва си пада и ето ти Курнелия. 

В руския пък имената Ваня и Петя са мъжки, докато у нас са женски. Веднъж в края на 70-те години бях на една конференция в Златни пясъци. Пристигат двама руснаци - участници в конференцията. Посрещам ги с две наши момичета от организационния комитет. Момичетата се ръкуват и се представят - едната е Ваня, а другата - Петя. Руснаците си мислят, че ги бъзикаме, защото се споглеждат и единият от тях казва: "Е добре, щом е така, тогава аз съм Людмила, а ей тоя тук с брадата е Татяна!".

 По повод на доброволната смяна на имената си спомням един виц за Петър Първи. Както е известно, по негово време маса хора от простолюдието са се издигнали и са станали едри търговци, производители и т.н. Един такъв замогнал се търговец имал нещастието да носи фамилното име Семижопов (Седемгъзов). Поради това той се обърнал към Петър Първи с молба да му позволи да си смени фамилното име. За целта помолил някакъв царски писар да му напише молбата грамотно срещу добро възнаграждение. Писарят, в стремежа си да издокара молбата по-засукана и приемлива, написал буквално „Прошу разрешить мне замемнить свою фамилию Семижопов на фамилию менее скверную (моля да ми разрешите да сменя фамилното си име Седемгъзов с по-малко гнусно име”. Петър Първи, с присъщото си грубовато чувство за хумор, написал резолюция върху молбата: „Согласен. Отныне будем звать вас Троежопов” (Съгласен съм. Отсега нататък ще се казвате Тригъзов).

 А великолепната четворка Пеко Таков, Мако Даков, Тано Цолов и Ламбо Теолов ще остане завинаги в изтерзаната ми от обикновен комунизъм памет. Бай дъ уей, фамилията не е Гъзибаров, а Газибаров. В казармата навремето се разправяше виц как генерал Дупаринов се обадил в някакво поделение и попаднал на дежурния, който му се представил като Газибаров (с потъмняването на а в ъ си става чисто Гъзибаров). Та без малко да се стигне до трагична развръзка.  

Млад български актьор трябвало да играе за първи път в руска пиеса. Имал само една реплика: "Белогуев, подай ми меча!". Приятелите му зевзеци, започнали да го майтапят, че ще сбърка и ще каже Белохуев вместо Белогуев. Заканили се да стоят на първия ред и да го разконцентрират! Актьорът две седмици усилено повтарял репликата без грешка. В деня на примиерата излязал на сцената и с висок глас се провикнал: Белогуев.. погледнал победоносно приятелите си на първия ред и вече успокоен продължил..."Подай ми хуя"!!??

7777777777777777777777777777777777777777777777

 Варадин; вардя, вардааа, врата = пазя, Варадин (българско л.и.).  Кубадин, Миладин

Фамилия Чеботару образована от прозвища Чеботар. Оно ведет свое начало от славянского нарицательного "чеботарь" - "тот, кто делает чёботы (мужская и женская обувь, высокий башмак, по щиколотки, ботики с острыми к верху носками), сапожник". Очевидно, прозвище относится к числу «профессиональных» именований, содержащих указание на деятельность основателя фамилии. В «Ономастиконе» академика С.Б. Веселовского записаны родственные именования: Чебот (Чобот) Иван Васильевич Чулков, вторая половина XV в ; от него - Чеботовы; Чеботай, Чеботаевы Чеботай, крестьянин, 1504 г. Белоозеро; Чеботай Канчеев, конец XV- начало XVI в, Рязань; от него - Чеботаевы; Чеботарь Иван Тверитин, конец XV в , Новгород; Чеботаревы