ВЪРХУ
ЕТИМОЛОГИЯТА И
СЕМАНТИКАТА НА
Иван
Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
БАТИЛОВ
Едно такова фамилно име безспорно е Батилов, което все още се среща в България. То произлиза от личното име Батил, регистрирано още в XIV-ти век, по време на Второто българско царство [Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар ООД. София.2004, стр. 19]. Според този изтъкнат познавач на българската именна система, Батил произлиза от “бато, бати, бате”, в което не можем да не се съгласим. Този изследовател привежда още много подобни български имена, производни на същото роднинско обръщение: Батай, Батан, Бате, Батей, Батешко, Батико, Батила, Батин, Батина, Батинко, Батих, Батко, Баткул, Баткун, Батно, Бато, Батой, Батойка, Батойко, Батол, Батолин, Батош, Батул, Батула, Батулин, Батун, Батунка, Батур, Батуш, Батуша, Батю, Батюл, всички регистрирани в интервала XIV – XVII век.
Къде са сега тези и подобните им имена? След XVII-ти век, епохата на Възраждането, те поголовно са заменени с чужди. Причината за това е, че българското Възраждане настъпва в крайно неблагоприятни за българската култура условия. А някои по-щастливи народи изобщо не са имали Възраждане, но не защото са си останали “заспали”, а защото никога не са имали “Замиране”! Пагубна роля върху българската именна система и родова памет е оказала и новата практика да се заменят фамилните имена с имената на дядовците. Това по същество е мохамеданска традиция, насочена към по-голяма арабизация на ислямските народи. Силно влияние е имало и гръцкото духовенство, което поголовно кръщавало новородените българчета с гръцки имена. Така, навсякъде, където се появел гръцки свещеник, а те са основното духовенство през ранното Възраждане, именната система се погърчвала. Въпреки всичко това, някои древнобългарски имена от посочения по-горе вид все още се съхраняват като традиционни фамилни имена – Батилов, Батев, Батошев. Интересно е, че почти същите български фамилни имена са съхранени и при днешните руснаци, поради миналото влияние на старобългарската култура върху тях.
Батил (м.), Батила (ж.) са безспорно прабългарски имена по следните причини. Основата “бат, бати, бате” е оригинална прабългарска дума, по което има пълно единство в мненията при всички български историци и езиковеди, иранисти и хуно-тюркисти. Съгласно проф. Иван Добрев, фанатичен привърженик на хуно-тюркската хипотеза за етногенезата на прабългарите, “бат, бате” идва от древната общоиранска дума “”pati” – господин, господар, водач, съпруг [Ив. Добрев. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива, София, 2005, стр. 211]. Това обяснява защо в ранната история на българите, “бат” е била владетелска титла – княз, цар или нещо подобно.
На второ място, Батил съдържа суфикса “-ил”, който съгласно наши изследвания е типично прабългарски суфикс, много производителен в езика на прабългарите, примерно:
ОНГЪЛ - централната част от територията на раннобългарската държава
ТЕРВЕЛ
– владетел, кан на българите;
ИЗБИЛ
(ИЗБУЛ)– име на български кавкан от средата
на IX
век и име на град във Волжска България (Избил
или Избол). Най-вероятно означава СЪРНА,
тъй като на много ирански езици подобна
дума (eshbul, isbul) означава "сърна".
ВОКИЛ (УОКИЛ) - име на български владетел
КОРДИЛ - прабългарско име
БОУНЛА - раннобългарска титла - боил, боляр.
СУРСУВУЛ – име от прабългарски произход, носено от кавкана на цар Петър – Георги Сурсувул,
МУГЕЛ - прабългарско име. Мугел извършва преврат срещу брат си Грод, защото приел християнството от Византия.
НЕБУЛ
или НЕВУЛ – прабългарско
по произход име, носено
от управника на тема
Опсикон в Анатолия,
българин по произход,
назначен от
император Юстиниян ІІ
в 688 г. (АС - БПСР,
стр. 42)
ТИТЕЛ - название на голям български град северно от днешният сръбски Белград - областен център в България по времето на Крум и Омуртаг.
ЕСЕГЕЛ
– име на древнобългарско племе в Берсилия,
Северен Кавказ;
БЕРСИЛ
- име на древнобългарско племе в Берсилия,
Северен Кавказ;
САКАЛ – название на българите от Волжска България, може да е свързано с названието на севороизточните ирански племена саки.
ТОХОЛ - потомък, наследник. От Авитохол - "потомък на сърна", първият владетел от Именника на българските канове, живял предположително около 165 г. сл. н. е.
СЪСЕЛ - плъх или мишка, понякога използвано наред със СОМОР - название на съзвездие и на година в животинския циклов календар на прабългарите.
ШОШЕЛ - заек. Днес от него е останало рядкото фамилно име Шошелов.
На трето място, името Батил се среща в един ранносредновековен надпис с гръцки букви върху съд № 21 от съкровището в Надъ Сент Миклош. По всичко изглежда, това съкровище е принадлежало на висш български аристократ и е заровено в най-северните земи на Първото българско царство, днешна Северна Румъния, по време на тяхното завоюване от придошлите маджари (XI-ти век). Според много иследователи, включително всички български историци, този надпис съдържа две изречения от езика на прабългарите. Ето тези изречения [Ив. Добрев. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива, София, 2005, стр. 287]:
По това време, жупаните са специални боляри, назначавани от великия княз – канас ювиги, а областите са имали територия колкото половината днешна България. Има много опити за превод на горния надпис. Съгласно превода на турския историк проф. Т. Тегин обаче, ВОУНЛА ZОАПАN означава “чобан Буйла”, а ВОУТАОУЛ ZWАПАN – “чобан Бутаул”! Честито българи, вие си мислите, че върховните администратори на първата българска държава са били способни, висококвалифицирани и отговорни благородници, а те били чобани! Същото е и при руските професори по история: “Орда Аспаруха откочевала на запад”, т.е. “Разбойническата банда на Аспарух, като си подкарала овцете и свинете, потърсила по-добра плячка на запад!” Няма никакво значение, че Аспарух е син на Кубрат, който е управлявал Стара Велика България, т.е законен княз или принц в една държава, а баща му е бил посрещан в Константинопол от цялата византийска знат, че съгласно Захари Ритор, само аланите и българите, т.е. народа на Кубрат и синовете му имали градове на север от Кавказ! Че когато Аспарух се установил в Онгъла, византийският император с цялата войска и флота на една империя излязъл да се бие срещу него и представете си, не сполучил. Това няма никакво значение – чобани и орда от чергари, ето какво сте и да не сте си помислили да се оглеждате много, много!
ГАЗОБАРОВ (Газибаров) и КУЦОПАРОВ.
Фамилното име Газобаров е доста разпространено, във Варна има голям род Газибарови. Широко известна е историята с полковник Дупаринов (или Дупенов), който проверявал по телефона своите служители, един от които се оказал сержант Газобаров. Полковникът основателно си помислил, че му се подиграват и в гнева си обещал да провери на място има ли човек с такова име и ако има, да си смени фамилното име. Така, полковник Дупенов си сменил името.
В същност, вече никой не знае какво означава думата ГАЗОБАР, която е очевиден корен на името. Според д-р Живко Войников, в древния авестийски език (VI-ти век пр. н. е.) е съществувала сложносъставната дума "ганзабара", която означава "пазител (бара) на хазната (ханза)". Тази древно-иранска дума е по-известна в древноперсийския си вариант, ГАСПАР, което също значи "пазител на хазната". Римляните са заимствали тази дума и професионално название и така се появило римското име Каспар, което по-късно се разпространява в много езици (Гаспаров е световен шампион по шахмат).
В старобългарския език е съществувала думата ХАЗНАЧИ, като наследство от езика
на прабългарите. Хазначи означава
В българския език е останало още едно рядко старинно име, Куцопаров (Красимир
Куцопаров - актьор). Ако вземем пред вид старинния, източноирански произход на
думата "куц", вариант на "къща, куча, кукя", то можем да предположим, че
"куцопара" е двусъставна дума с източноирански (прабългарски) произход със
значение "пазител (пара) на къщата (куц)". Т.е, Куцопаров може да означава
"домакин, иконом". Има и още една подобна дума
Друг остатък от авестийско-персийската дума "ганзобара - каспар" в езика на древните българи е топонимът КАСПИЧАН, раннобългарско название на град близо до столицата Плиска. Като се махне очевидния суфикс "-АН" от това название, остава морфемата КАСПИЧ, която е вариант на КАСПАР - пазител на хазната, хазначи, ковчежник. Най-вероятно, Каспичан означава "ковчежници, хазнатари" на езика на прабългарите.
Езикови паралели, проследени от д-р Живко Войников: казначии, казначей – старобългарска дума, ковчежник, заимствано и в руски. Селишчев посочва албанското kaznets – ковчежник, също като старобългарска заемка. /АС-СНА стр.179/ П.Добрев смята че казначии е прабългарска дума и я свързва с персийското хазна. /ПД-ЕАКБ стр.23/ Х.Фиюзи смята че персийското hāzine – съкровище, каса е персийска заемка в български, без да посочва времето на проникване. /ХФ-ПДБЕ стр.84/ Вероятно по-късна заемка през турски. В тох./б/ kan~cuki – ковчежник, управител на царско имение, шамберлан, висш сановник. В хотаносакски kān~cān – златен, санскритски knk, kānaka - злато. /DA-DT-b/ Но старобългарското понятие е по-старо, от ирански или тохарски, без да се наблюдава преход к-х. Също в осетински хæznыg – богат. /ОРС/ В авестийски ganzabara – ковчежник.
КАЧЕШМАРОВ
При търсене на смисъла на някои стари и неясни думи и фамилни имена, в българската етнология най-често се прибягва до помощта на разни турско-арабски думи, който много често води до трагикомични резултати. Например, смята се че думата “ракия" произхожда от арабската дума "рак" – кожа. В същност, още в древна Персия, производителите на вино се наричали “razakara” т.е. “вино (raza) производители (kara). Друг пример: много разпространеният диалектен глагол "турям" се обяснява като произлязал от турския глагол oturmak - да седна. По-реално е той да има връзка със староперсийската дума ТУРА - печат, която присъства в българския език като "лицева страна на монета". Затова, при търсене на смисъла на указаните фамилни имена ще ползваме по-друг, нетрадиционен подход.
В село Хъневци, на 7 км югоизточно от град Елена, Търновско, е съхранено през вековете изключително рядкото и старинно фамилно име Кàчешмаров, смисълът и произхода на което остават неясни. В случая, опитът да се намери етимология на Качешмаров на основата на арабската дума “кашмèр” – присмех, подигравка е неубедителен. Вярно е, че тази дума е преминала в турския език и през времето на османското владичество е станала позната и на българите. Но кой човек ще се придържа към фамилно име, което го поставя в унизително положение ? Освен това, българинът добре познава точната артикулация на думата “кашмер” и не би си позволил такава езикова немарливост, че да я възпроизведе като “кàчешмар”.
В същност, “кàчешмар”, основата на Качешмаров, е твърде голяма дума със сложна структура, съдържаща 8 звука, 4 гласни и 4 съгласни. Можем да предположим, че това е сложносъставен израз, съдържащ няколко, най-вероятно две отделни думи. Как да разделим този израз, че да получим две добре обособени думи? Разделянето на “ка” + “чешмар” оформя една позната дума (чешмар), но ни поставя пред трудната задача да търсим смисъла на приставката “ка”. Съществува друг начин на разделяне, “качеш” + “мар” чиято правота може да се обоснове по два съвсем независими начина.
В много стари, редки и диалектни думи и лични имена от българския език се среща наставката “-еш” [1]. Това са
Калеш – черноок в Македония
Малеш – от малешко, малечко – малък човек
Голеш – название на село до Стара Загора
Голешар – проскубана, стара птица (преносно - обеднял човек)
Палеш – меч в старобългарския, църковно-славянски език. Тази дума е преминала в повечето славянски езици, унгарски, румънски и албански. Тя се среща в отговорите на папа Николай I на питанията на пратениците на цар Борис. Освен това, на санскрит palit значи “да режа”, а pales – режещ. Най-вероятно “палеш” е прабългарска дума с древен идно-ирански произход, означаваща “режещ”. В съвременния български език е останала като "палешник" - режещата метална част на плуга.
Добриш – лично име, производно от Добри + иш
Катуш – от Като + уш
Кируш – от Киро + уш
Други подобни имена са Паруш, Каруш, Колюш, Крапош, Милош, Драгош, Любош, Малиш, Малкуш, Ходеш (XVIII –ти век), Радош и мн. мн. др [2]. Този начин за образуване на лични имена при българите е бил често срещан в миналото, преди масивната русификация и уестърнизация след Освобождението. Но този рядък за другите народи начин за образуване на лични имена се среща в съвременна Индия, където има множество имена от вида Ганеш и други подобни.
Горните примери правят разделянето “качеш” + “мар” много убедително. Сега да потърсим смисъла на двете думи “качеш” и “мар”. Разбира се, могат да се предложат много варианти за смисъла на тези думи, но най-убедителен изглежда следния опит. През първите векове на дунавска България се срещат множество имена от вида Даргамер, Маламер, Безмер и др., които по-късно са славянизирани до Драгомир, Маломир, Владимир и т.н. В тези имена, окончанието “-мер”, по-късно “-мир” идва от индоиранската дума Mehr, Mahr – “покой, мир”, което е название на бога на слънцето. В българския език тази дума се е запазила под формата “марна вода – слънчева вода”. Когато съд с вода се постави под лъчите на силното лятно Слънце, след час – два водата се затопля, получава се “марна” вода. Думата Mahr означава Слънце на много източно ирански езици. Може да се предположи, че частта –“мар” в основата на името Кàчешмаров е форма на този суфикс “-мер или – мир”, т.е. Качешмар е име от рода на Добромир, Красимир и т.н. Това е вторият довод, който подкрепя предложения начин за разделяне.
Първата част, “качеш” може да намери смисъл, ако се отстрани частицата “-еш” която очевидно има значение на “-ещ” (сравни палеш - режещ). Полученият остатък “кач-” е морфема на старинната българска дума-глагол “качвам се, издигам се”, която няма славянска етимология и е най-вероятно прабългарска.
Сумирайки, за смисъла на старинното име Кàчешмар получаваме най-вероятното съчетание “Изкачващо се, издигащо се, изгряващо Слънце”. Това е напълно приемлива семантика, изведена изцяло от древнобългарските езикови традиции.
Упоритото придържане през вековете към това фамилно име, въпреки че смисълът му отдавна вече е забравен се обяснява с главната роля, което е играело Слънцето в религията на древните българи. Освен това, ранните българи са считали фазата на намаление на небесните светила за неблагоприятно време, докато фазата на нарастване се приемала за благоприятно време. Известно е, че фазата на намаляваща Месечина се наричала “разсип”. Не е известно как се е наричала фазата на “нарастващо Слънце”, може би именно Качешмар?!
Гинзаров
е изключително рядко фамилно име от
Търновско. Близко е до фамилното име
Кънчарова от Стара Загора. По форма, тези
имена са най-близки до руското фамилно име
Гончаров. Като се има пред вид
историческите и културни връзки и влияние
на старобългарския (църковнославянския)
език върху руския език,
етимологията на редките и старинни
български фамилни имена Гинзаров и
Кънчаров може да се търси на основата на
това руско фамилно име Гончаров, което идва
от руската дума "гончар" – грънчар.
Така че, имената Гинзаров и Кънчаров най-вероятно
имат семантиката на Грънчаров.
В
подкрепа на това предположение може да се
приведе старобългарската дума КРИЧАГ –
глинено гърне, в което се съхранява течност
за пиене – вода, вино. Думата е записана с
кирилски букви върху глинено гърне,
намерено в Плиска от IX-ти век, където се чете “Покизов кричаг”.
Сериозни изследователи твърдят, че КРИЧАГ е
прабългарска дума, преминала в много
славянски езици посредством църковно-славянския
език. От същата дума “кричаг” идва и думата
КРЪЧМА, място където се пие от “кричази”.
Думите
КРИЧАГ, ГРЪНЧАР, ГОНЧАР, КЪНЧАР и ГИНЗАР
имат не само обща морфология, но и могат да
имат и обща семантика.
По-общо, морфемата ГИНЗ, КЪНЧ (гърне) може да е свързана не само със старобългарската дума КРИЧАГ, но и със старобългарските думи КРЪЧИИ, КЛАДИВО и КРЕЖДЕЛ. Съгласно Христо Вакарелски [3], креждел означава заключалка. По мое мнение, думата креждел може да е свързана с кръчии – ковач [3], понеже в миналото металните заключалки са изковавани от ковачи. Вероятно, двете думи креждел и кръчии произлизат от някой забравен глагол "кръч" или “кърч” = кова. В подкрепа на това идва и старинната българска дума кладиво – чук, млат [3], която има същата основа КР(Л)Д. Вероятно, от същата основа идват и съвременните думи "гърча, гърч, гърчене", които са специфично български. Те отговарят на действието “огъване, оформяне”, което се получава при коване на нагорещено желязо - огъване, гърчене. Думите ГОНЧАР, КЪНЧАР и ГИНЗАР са свързани с “кръч, кърч” не само морфологично, но и семантично. Всички те означават “оформям, придавам нова форма на грънчарското или металното изделие”. Цялата тази съвкупност от сходни по форма и семантика старобългарски думи - кръчии, кладиво, креждел, гърч, гончар, кънчар, гинзар са най-вероятно наследени от езика на прабългарите, понеже основната дума КРАЧИИ е прабългарска и аланска.
Фамилното име Пачаманов от с. Меричлери, Хасковска област се обяснява лесно. Морфемата е "пача", което е стара персийска дума със значение "частта на крака от коляното надолу" (на английски foot). Тази персийска дума е пълен еквивалент на старобългарската (прабългарска) дума "пищял", на която като се махне прабългарския суфикс "-ел", остава морфемата "пищ" тъждествена с персийското "пача". Освен това, "пача" и "пищял" означават едно и също. Суфиксът -ман е древен санскритски и индо-ирански суфикс, отговарящ на славянския суфикс -ски. От тук, "пачаман" буквално означава нещо като "краковски", но в действителност може да има смисъл на "вестител", "бързоходец" или "пратеник ".
5. ТОРОМАНОВ.
(Този материал е отпечатен в
уеб-страницата
Подобни
български имена, Турман (Турмана) с
производни Туро, Торо,
Торно са посочени в
сборника на Йордан Заимов [Български
именник. Изд. къща Анимар. Трето издание.
София. 2004]. Според този мастит изследовател
на българската именна система през
вековете, тези имена са производни на вече
изчезналото Туроман. Български
имена, подобни на Тороман (Туроман) са
Цокоман (Цокман, Цоко), Радоман (Радман),
Градоман (Градман), Драгоман (Драгман). Да си
спомним, че боляринът Цок е бил регент на
канство България след смърта на кан Крум до
избирането на кан Омуртаг за владетел.
Но
наистина ли е изчезнало името Туроман?
Не е изчезнало и днес се среща като българско
фамилно име Тороманов
предимно в София, Пловдив и района на
Копривщица. По всичко изглежда, то
произхожда от района на Копривщица, пред
вид на следните обстоятелства. В
официалната история на град Копривщица се
твърди, че този град е създаден от бежанци,
които се заселили веднага след
падането на България под турска власт.
Това били
потомци на големи български родове
-
търговци, скотовъдци със стадата си. Сред
тях били трима овчари – Ламбо, Тороман и
Арнаутин.
Те създали малки семейни общности, които с
времето се разрастнали и дали имената на
съществуващите и до днес махали в града –
Тороман махала, Ламбовска и Арнаут махала.
Съществува и местно предание, че овчарят (според
друга версия боляринът) Тороман
дошъл в района на Копривщица след падането
на България под турско робство. Много
потомци на заможни български родове дошли
по тези места и се смята, че е възможно те да
са първите жители и основатели на града.
Така се създава Торомановия род, от който по-късно
се отделя нова клонка, тази на
хаджиторомановите.
Не е ясно какво означава думата Тороман. Тя съдържа древната индо-иранска наставка “-ман” и морфемата “торо”, която има паралели с думи от съвременния афганистански език пащо. Много интригуващ е фактът, че един от владетелите на източно-иранския народ ефталити, които са родствени на прабългарите, се е казвал Тороман. В първите векове на н.е. ефталитите създават голяма държава на територията на днешен Афганистан, Пакистан и части от Северна Индия. Тороман бил нейн владетел от 490 год. до 515 година, когато умира. В 500 г. той нахлува с голяма армия в Индия през Пенджаб и стига до град Магадхи. През 563 или 567 година ефталитите са разгромени от съюзените войски на персите и тюрките и част от тях се изселват далеч на запад, достигайки Европа. Тук стават известни като авари и по-късно са асимилирани от българите и славяните. Така че, напълно е възможно “тороман” да е ефталитска или прабългарска дума, съхранена в днешния български език.
Напълно е възможно, името Тороман (Туроман, Турман) да има прабългарски произход и да произлиза от една раннобългарска титла – “турмарх”. Тя е спомената в Сюлейманкойския надпис на гръцки език в който се описва 30-годишния мирен договор между кан Омуртаг и император Лъв V-ти (надпис 41, ред 14): “… de tromarхon, spatarion ke komito [n doti]…”, което значи “…а за турмарсите, спатариите и комитите ще даде…” [Бешевлиев В. Първобългарски надписи. София. 1992]. Тук са употребени три титли, “турмарх”, “спатарий” и “комит”, от които първата е с неясно първобългарско съдържание.
Дума,
подобна на “тороман” съществува като
локална диалектна дума в руския език. В
района на река Дон (Стара Велика България),
торманы
означава
“крака”.
В района на град Рязан, подобна дума –
тормы
също
означава “крака”.
По-общо,
в руския език присъства изразът “лететь
вверх тормашками”,
означаващ “да се намирам в преобърнато
състояние, нагоре с краката”. Съществува и
подобен руски глагол – тормошить
– “разтърсвам, преобръщам”. Може би
подобен смисъл има и българската дума “тороман”.
Много интересни сведения за
копривщенския род Тороманови
дава съвременният руски художник Харлампий
Г. Орошаков,
живеещ
в Берлин, който е известен със своите
интереси към българската история [http://www.imperativ.net/imp4/8.html].
Всъщност, Харлампий
Г. Орошаков
е
внук на копривщенеца Харлампий
Г. Орошаков,
бивш кмет на София, осъден на смърт и
разстрелян от Отечественофронтовското
правителство на България в първите години
след 9 септ. 1944 год.
Според
Х. Орошаков, в първите години след падането
на България под османо-турско владичество,
по-точно през 1394 година, в района на
Копривщица се създава вакъф, който Х.
Орошаков нарича не без основание “княжеска
аристократична република”. Какво му дава
основание да ползва такова название? На
първо място, вакъфите
са “независими” имения,
подчиняващи се непосредствено на султана
по силата на специален ферман. На второ
място, коприщенския вакъф се управлявал не
от фанатизиран османлия, както е било в
огромния брой други вакъфи, а от християнин,
при това не от кой да е, а от комит
(кмет) Харламбос
(Харос
Ламбо) Гаврас, син
на
Николаос
Гаврас.
Преди това (1356
г.),
генерал М.
Кантакузин
от
Тракия
бил
първия
господар
на
Копривщица.
Харламбос Гаврас управлявал коприщенската
“република” от 1394
до 1406
год.
Фактически,
Хараламбос
Гаврас
и неговият
род (жупа)
основават в
1394 г. на българска
почва
аристократическия
“град-
република”
Копривщица.
Той е бил един от малцината християнски
управители на автономна област в рамките на
османската империя. Неговите потомци
- Тороман,
Дука и др. са
воювали
като
васали
на страната
на
османо-турците.
Те
са принадлежали
към
съсловието
на т.
н. чорбаши
(господари, сеньори), които събирали
данъците (беглик),
управлявали
големи имения, служели
като придворни
лекари и
коняри
на
султана.
Християнското управление на Копривщица
продължава до около 1810 год. В
1741 г. Хаджи Драгож Ламбов добил трети
ферман,
потвърждаващ
всички дотогавашни привилегии
на княжеския род от Копривщица.
През това време на християнско управление, Копривщица била патрон на Рилския манастир, а също и на атонските манастири Кутлумусия (?!) и Зограф. През времето на упадъка на централната власт (1783-1804 г.), Копривщица била трикратно опожарявана от кърджалиите. Това принудило значителна част от феодалното дворянство на Копривщица да емигрира в Русия (Бесарабия и Одеса). През 19 век, по време на българското национално Възраждане, Копривщица продължила да се управлява твърде независимо спрямо централната турска власт. Като имаме пред вид всички тези исторически условия, става напълно обяснимо защо именно районът на Копривщица става център на българското Възраждане през XVIII-ти век и на Априлското въстание през 1876 года.
В Османската империя е имало малко на брой владения като копривщенското, управлявани от християни. Тези управители са били официално свързани с Цариградската патриаршия и са били покровителствани от нея. Някои от тях са успели даже да получат и владетелски титли. В повечето случаи, това е известната старобългарска титла княз, с която за пръв път са се титуловали християнските владетели на Първото българско царство, а по-късно и други владетели от Източна Европа. Следните лица от европейската част на Османската империя са получили княжески титли:
Влахия
и Молдова
(1630-1860
г.):
Маврокордати,
Мавруси, Мавроенни, Ипсиланти, Каллимахи,
Сотзо, Караджа, Ханчерлия, Гика, Раковица,
Россети, Кантемир и Кантакузин.
Остров
Самос
(1834-1912
г.):
Богориди,
Конемни, Аристархи, Фотиади, Георгиади,
Каратеодори, Белгери, Багиани, Мавройри,
Беровити и Адосиади.
Остров
Мани
(1669-1824
г.):
Мавроцини-Палеолог,
Кумондури, Зервобей, Занетаки и Мавромихали.
Копривщица
(1394-1810
г.):
Хараламби,
Торомани, Авратин,
Дуки, Балабан
бей,
Хаджи
Драгоя
и Хаджи
Станю.
Трансилвания
(1642-1718
г.):
Барзаи,
Ракоши, Кемени, Апафи.
В
българските земи, единствено в Копривщица е
имало “християнски автономен район”.
Както виждаме от представения от Харлампий
Г. Орошаков
списък,
неговите князе са били основателят на “града-държава”
Хараламби и неговите наследници Тороман,
Дука и Авратин (а не Арнаутин).
Както
се вижда, в легендата за основаване на град
Копривщица има доста истина. Само че,
историческата истина е много по-силна и по-славна,
отколкото съвременните българи обикновено
си я представят. Защото тези лица са били
князе, а не овчари, за каквито ги представят
гражданите на днешния свободен град
Копривщица.
6. ДРЪЦОВ
Във Велико Търново се среща рядкото фамилно име Дръцов. По време на българското Възраждане е имало и фамилни имена Драсов и Драцов, подобни на Дръцов. Подобно име днес се среща и в Македония. Например, "директорот на Заводот и музеj во Охрид" се казва (вика) Йордан Трца, което е равностойно на нашето Търцов или Тръцов.
Имената Дръц, Драс, Драсо, Драц, Драцо и Трца може да са еднотипни със старинния български топоним Драч, име на град в Албания, днес Дурас. Това е римската крепост Епидамн, която след превземането от ранните българи е преименувана на Драч. Според мене това название идва от авестийската (източно- иранска и прабългарска) дума ДРУЧ - дървен.
Възможно
е по-широко разпространеното
българско име Трайко, Трайчо да има общ
произход с горните имена
7. ХАРИТОНОВ.
Един от героите на Априлското въдтание е поп Харитон. Името Харитон е много древно и не е гръцко, както се мисли. Още при Атила е имало подчинен васален владетел, носещ личното име Харитон, чиято народност не се знае. Проф. Иван Добрев обяснява това име като сложносъставно, първата част от което "Хара" означава черен, а втората част "тон" - плат, дреха. Харитон значи "чернодрешковец". Произходът на името не е много ясен. "Тон" - плат, дреха е древна източно-иранска (сакска, согдийска) дума, добила международна употреба за времето си. Хара - черен, е древна индоарийска дума, която и днес се употребява от около 1 милиард души в Пакистан и Индия. От тази дума идва названието на древноиндийския бог Кришна - Черню. Думите тон- дреха и хара-черен са възприети и от по-късно възникналите тюрки. Най-вероятно, Харитон е източноиранско или аланско име.
8. ЛИНКОВ.
У нас е доста разпространено фамилното име ЛИНКОВ. Най-вероятно, то има връзка с много близки по смисъл и форма оригинални диалектни български думи от Хасковско, Чирпанско, Старозагорско: линкам – скитам безцелно, ходя, миткам, шляя се [Тилко Тилев, Стефан Илчев]; лангазувам – скитам, хойкам [Тилко Тилев]; линкач – човек, който се шляе [Тилко Тилев]; лънгур, лонгур – нехранимайко, пройдоха [Тилко Тилев]; лънчуне – високи вълнени чорапи, калцуни [Тилко Тилев]. Всички тези думи могат да се обяснят като производни на глагола "линкам", който явно е бил много продуктивен в миналото. Морфемата на това семантично гнездо е ЛИНК, ЛАНГ, ЛЪНГ, ЛОНГ със значение скитам, хойкам. Глаголът "линкам" - скитам,
е все още жив, както се вижда от следния стих от съвременно стихотворение:
Защо
да мъкна като вълк изпосталялото си тяло
към
пейките в зиморничавата градинка,
да
стискам в празните си шепи,
топките на бащината броеница
и
като гладно псе напред-назад
по цяла нощ да линкам? (Станков - автор, електр. издание)
В добавка, лингур, лингурин, люнгур ознават особен род скитащи цигани в Тракия [Тилко Тилев, стефан Илчев]. Стефан Илчев посочва тази дума като румънска заемка, но не уточнява с коя румънска дума я свързва. Може би той има пред вид румънското "лингур" –лъжица. Понеже лингурите са скитащи цигани, препитаващи се отчасти с правене на дървени съдове, кошници и лъжици, това обяснение изглежда на пръв поглед приемливо. Още една подобна дума лангера означава станимашки грък [Стефан Илчев].
Етимологията на семантично гнездо е ЛИНК, ЛАНГ, ЛЪНГ, ЛОНГ може да се определи достоверно. Подобни думи в персийския език и в повечето памирски езици означават КРАК: в ягнобски ling, кюрдски ling, талишки lyng, персийски leng, шугнански ling, гилянски lêng, язгулемски lang, сариколски lang – крак. /VS-ETD/. В огромния брой други езици думата за "крак" е съвсем различна (изключение е само английски - leg). Пред вид на възможността това семантично гнездо да е донесено от прабългарите, етимологията ЛИНКАМ -КРАЧА, СКИТАМ е много достоверна.
9. ТАКУЧЕВ
В България има няколко рода, които носят фамилните имена ТАКУЧЕВ и ТАКУШЕВ, без да се познават помежду си. Йордан Заимов съобщава само за няколко подобни лични имена, ТАКО и ТАКУШ, които той доста произволно извежда от някакво древно хипотетично славянско име "Такомир", което според него е изчезнало. Противно на тази бездоказателствена хипотеза, ние можем да представим друго, добре обосновано тълкувание. Морфологията на името ТАКУЧЕВ е изключително своеобразна и не допуска голям брой варианти за разглобяване. Най-вероятният от тях е името да се изведе от морфемата ТАКУЧИ (ТАКУЧИЙ), която обаче има убедителна прабългарска етимология. ТАКУЧИ е образувана от две прабългарски частици, съединени по правилата на езика на прабългарите: първата е ТАКУ (ТЕКУ) - важен термин от календара на прабългарите, а втората е деятелният суфикс -ЧИ, добавен по известното правило видно от думите "кънигачи", "сокачи", "чувенчи" и т.н. Следователно, ТАКУЧИ означава деятел, професионално название от езика на прабългарите. Какво е то?
Относно смисъла на календарния термин ТЕКУ (в случая ТАКУ) обаче сред българските изследователи има двусмислие. На основата на сравнителни езикови данни някои считат, че той означава "овен", други (П. Добрев) приемат, че той се превежда като "кон" като се обосновават с данните от други езици. Много е важно това, че ако се приеме втората възможност (теку = кон) се получава такава календарна структура, от която се извеждат много по-точно известни дати от ранната българска история. Ако се приеме първата възможност (теку = овен), за ТАКУЧИ ще се получи значението "човек, който се занимава, отглежда овни, овнар". Всеки запознат с особеностите на животновъдството обаче знае, че такава професия няма, ние даже нямаме название за такава "професия". Има професия овчар, шилигар, но не и овнар! Освен това, такава фамилия не би била престижна за да се запази почти 1300 години. Вторият превод (теку = кон) дава значението "конегледач, коняр", която е била широко практикувана професия и с голям престиж, особено ако става дума за коне на войската и на благородническите дворове. Най-вероятно, ТАКУЧИЙ означава "конегледач, коняр" на езика на прабългарите.
Анализът на горното фамилно име ни предоставя няколко важни извода. Професионалното название ТЕКУЧИЙ не е регистрирано в книжовните източници и е непознато за специалистите. Фактът, че то се открива сред фамилните имена на съвременните българи не омаловажава неговото значение и показва, че този подход е много плодотворен и правилен. На второ място, използването на календарния термин ТЕКУ за образуване на обикновено деятелно название показва за пръв път, че поне някои от календарните термини на прабългарите са били широко известни думи от езика на обикновените хора. Това не подкрепя предположението, изказано от някои изследователи, че прабългарския календар е боравил с термини, познати само на тесен кръг посветени (колобри), а народът е ползвал друг тип "народен" календар. На трето място, виждаме че типично български простонародни имена като Тако (разговорно Таку, македонизирано Тако), Такуш имат древна прабългарска етимология. Известно е, че в разговорната практика някои по-съвременни български имена се заменят с други, подобни на тях. Например, името Таню понякога се заменя с "Тако, Такиш, Такиша". Съвременното Таню обаче произлиза от Атанас, Станю и др. подобни гръцки или славянски имена. Замяната на Таню с Тако означава, че българския народ още помни и продължава да се придържа към свои имена от древната именна система на прабългарите.
10.
ЕЛТИМИР, АЛДОМИР
В. Стоянов [Кумано-печенежки
антропоними в България през 15 в. С. 2000 г.
стр.200]
счита, че средновековното българско име Елтимир
(братът на Георги Тертер І, деспот на Крън и
чичо на Теодор Светослав, XIII-ти
век) е куманско по произход и означава “желязна
ръка”, от тюркското al, el – ръка и temir,
demir – желязо. Според него от същият
произход са и топонимите Алдомировци – село в Софийско и Айдемир
– село до Силистра. Той се обосновава с това,
че в Унгария, Влашко и Молдова се е срещало
сходното име Алдомир,
също от кумански произход. Тази етимология
се приема от много български историци като
азбучна истина и голямо постижение на
българската ономастика.
Могат
да се посочат обаче причини да се усъмним в
правотата на тази етимология. Действително,
освен имената Елтемир и Алдомир, в миналото
се е срещало и сходното българско име
Алтоман [Недялка
Иванова, Пенка
Радева. От “А” до “Я”. Имената на
българите. Изд. Народна младеж. София. 1985].
Алтоман е образувано с помощта на суфикса
“-ман”, срещащ се в следните типично
български имена: Големан, Калиман, Калимана,
Котроман (в турски регистри от XV-ти
век), Росман (лично име и название на цвете),
включително и спорните Пачаманов (персийско),
Тороман и др. подобни. Ясно е, че морфемата (основата)
на Алтоман е Алто. Обаче същата тази морфема
намираме и в имената Алдомир и Елтемир! Ако
не желаем изкуствената тюркизация на
българските имена Алдомир, Алтоман и
Елтемир и следваме само логиката на фактите,
трябва да разглобим тези имена не както
прави В. Стоянов, а по схемата:
Алдомир
= Алдо + мир
Елтемир
= Елте + мир.
Получаваме
известната вече българска морфема Алто (варианти
Алдо и Елте) и типичния български суфикс “-мир”,
считан за славянски и срещащ се в милиони
български и славянски имена по света. Този
път очевидно няма нужда да прибягваме до
куманска помощ!
В
опита си да намерим алтернативна, българска
етимология на посочените имена, ние сме
подкрепени и от други факти. Същите автори [Недялка
Иванова, Пенка
Радева. От “А” до “Я”. Имената на
българите. Изд. Народна младеж. София. 1985]
съобщават и
за други подобни български имена: Ездимер и
Ездимир и Яздимир (Яздон, Яздо - варианти),
които те обясняват чрез глагола “яздя” и
типичния български суфикс “-мер, мир”.
Съгласно тюркския модел на В. Стоянов,
това име следва да се разглоби на Яз + демир (пиша
+ желязо = "пишещо желязо" или "желязно писане"), което обаче не дава смислена
етимология и трябва да се изостави. Също
така трябва да се изостави и етимологията
Ал + демир (ръка + желязо), още повече, че на
тюркски "ал демир" означава “ръчно желязо”, а
не “желязна ръка”.
Убедеността ни, че в имената Алдомир и Елтемир се крие българската морфема “алдо, алто, елте” силно нараства, ако си спомним, че подобни думи се съдържат като термини в прабългарския календар. Това са названията на месеците АЛТОМ (първи) и ЕЛТЕМ (последен, дванадесети). Съгласно Белурската теория за произхода на прабългарите (Белур е древното име на планината Памир), окончанията –ОМ и –ЕМ са местни източноирански суфикси за образуване на числителни редни. Като ги отстраним, получаваме морфемите АЛТО и ЕЛТЕ, които напълно съвпадат с истинските морфеми на имената Алдомир и Елтемир. Вероятно същата морфема се съдържа и в прабългарското име Алцек, което също подкрепя нашата етмология. Прабългарското име Алцек е съхранено до наши дни при потомците на родствените на прабългарите алани. Под формата Алцæгъатæ – Алцагови, това име днес се среща като осетинско родово име (д-р Ж. Войников). Същата морфема АЛТО, ЕЛТЕ се съдържа и като основа на съвременното българско фамилно име ЕЛДЪРОВ, в което "елдър" е дума, съдържаща известния прабългарски суфикс "-ор, ур, ър" и посочената основа ЕЛД (ЕЛТЕ, АЛТО).
Използването
на прабългарски календарни термини ЕЛТЕМ и
АЛТОМ в личните и фамилните имена на българите не е
изключение. В предишната статия беше
посочено, че във фамилните имена ТАКУЧЕВ и
ТАКУШЕВ се съдържа календарния термин ТЕКУ
- кон, годината на коня, както и прабългарската
професия "текучи" - коняр, конегледач!
В настоящата статия откриваме имената ЕЛТЕМИР, АЛДОМИР, ЕЛДЪРОВ, АЛЦЕК,
съдържащи основите на календарните термини АЛТОМ, ЕЛТЕМ. Ясно е, че прабългарските календарни
термини не са били познати само на тесен
кръг посветени, напротив те са широко
познати и използвани КАТО имена и фамилии сред
българския народ.
Така
ние предлагаме алтернативна, българска
етимология на имената Алтоман, Алдемир и
Елтемир и я подкрепяме с много факти. А защо
тези имена се срещат в Унгария, Влашко и
Молдова? Защото тези земи са били дълго
време в границата на българската държава,
Унгария около 100 г., Влашко и Молдова много
повече и в тях са останали да живеят много
прабългари и български славяни.
11. ПАРУШЕВ.
Това фамилно име идва от личното име Паруш, което значи "добър певец". Този смисъл е запазен в диалекта на с. Бяло поле, Старозагорско. В миналото, някои музиканти от този район са носели личното име Паруш и съответно фамилно име Парушев. Възможно е от името Паруш – “добър певец” да идва родопският топоним Перущица. Съгласно това тълкуване, Перущица ще означава “място, където има добри певци”, което не е далеч от истината, защото в Родопите от край време се пеят хубави песни и има певци с добър глас.
В тясна морфологична и семантична връзка с името Паруш стои диалектната дума "перушан" – "несериозен човек с артистичен характер, който лесно и често си мени настроението и мнението". Думата “перушан” е от диалекта на с. Самуилово, Старозагорско, което е на 20 км от горното с. Бяло поле. Ако от "перушан" се махне очевидния суфикс "-ан", получава се "перуш", което е почти тъждествено с "паруш", а и в известен смисъл свойствената за певците и музикантите артичност може да е съчетана с "непостоянство и несериозност" на характера.
12. ХЕРУШИН.
Херушин е българско лично име на известен хайдушки войвода от времето на османското робство – Херушин войвода. Засега смисълът на името е неизвестен. Може да се предложи следната хипотеза: ако отстраним типично българския суфикс “-ин”, остава основата “херуш”, която е почти тъждествена с известната руска дума “хорош”. Знае се обаче, че "хорош, хорошо" произлиза от името на общоиранския бог на Слънцето Хорс – хубав, добър, полезен, благоприятен. От тук “хорош” значи “добър, хубав, благоприятен". Обаче Хорс е бил и бог на аланите (осетините) и прабългарите и е оставил десетки топоними по българската територия. Така че, “херуш” може да е български вариант на “хорош”, а името “Херушин” би трябвало да има същото или близко значение – “хубав, добър, полезен, благоприятен, слънчев”.
13. ПОЛЯЗОВ.
Това
фамилно име произлиза от названието на
древния български обичай ПОЛЯЗ, ПОЛЕЗ,
ПОЛЯЗНИК, ПОЛЕЗНИК, ПОЛЯЗОВДЕН, свързан с
денят на зимното слънцестоене, началото на
новата година при древните българи - 21
декември, Единак, Еднажден (християнизирано
като Игнажден, ден на св. Игнатий). Вярвало
се е, че първата живинка (човек, животно), което влезе в къщата
в този първи ден на годината носи определен
късмет за дома. Изразът "такъв му е полязът" обяснявал всичко, което се е
случвало със стопанина през следващата година. Тази
живинка, най-често човек, се означава като Полязник. Смисълът
на думите “поляз” и “полязник, полезник”
е забравен и засега остава неизвестен. Този
смисъл може да се намери, като се вземе пред
вид, че в някои краища на България, денят
Полязник
14. ПРАБЪЛГАРСКИ ЖЕНСКИ ИМЕНА.
За разлика от мъжките прабългарски имена, известни са твърде малко прабългарски или раннобългарски женски имена. По-долу се представя кратък списък от исторически засвидетелствани раннобългарски женски имена:
РОКСАНА-българско женско име от X-ти век (вероятен смисъл - Бляскава, от иранското и аланското
roxs - бляскав, сравни роксолани - блестящи алани). Същото име, Роксана е носела и дъщерята
на източноирански владетел, в която гръко-македонския владетел Александър Велики се
влюбил от пръв поглед и се оженил. Техният син по-късно е убит от разбунтували се
македонски велможи. Това не пречи на съвременните американски кинорежисьори да
представят Александър Велики като хомосексуалист, както и Орфей като негър.
КЕЛАРА - българско женско име от X-ти век;
КОСАРА - дъщеря на цар Самуил (вероятен смисъл - Бялка, от източно-иранското Куча - бял)
ПЕРСИЯНА, ПРЕСИЯНА- българско женско име от X-ти век. С цел да се заобиколи очевидният ирански
характер на това име, изказват се неясни твърдения под формата на недомлъвки, че името
Персиян, Персияна, Пресиян могат да дойдат от прабългарския календарен термин джинс - прасе.
Това е смехотворно. Кой цар ще нарече сина си или дъщеря си Праско, Праска ? Най-вероятно,
Персиян, Персияна са производни на Борис, българско царско име с иранска етимология от "берез" -
висок, бял, блестящ.
АЛГАРА - дъщеря на княз Борис-Михаил. Подобно име носи и една от внучките на княз Борис и дъщеря на неговия син Симеон. Тя се омъжва за киевски княз, който почива твърде млад. След смъртта на мъжа си, Олга управлява твърде успешно Киевска Русь и остава в историята като Великата княгиня Олга. Това не е случайно, защото руската княгиня Олга всъщност е внучка на българския княз Борис и дъщеря на неговия син цар Симеон, а баща и е много известният дипломатически представител, външен министър на княз Борис, Сондоке. Не всички руски историци обаче признават българския царски произход на Олга. Те я считат за "благопристойно езическо девойче" от затънтено славянско село, чието майчино име не е известно (?!). В 959 г. великата безименна княгиня посетила Византия, където приела християнската вяра и получила името Елена. По-късно, варягите променили името и от Елена на Олга. Това е горе-долу твърдение от същия вид, както легендата за "свинепаса" Иваил - Бърдоква, който въртял на пръста си византийския император и многократно разгромявал непобедимите татарски отряди. Най-вероятно внучката на Борис, Алгара, е кръстена на леля си Алгара, но е имала и християнско име Елена. В киевския двор името на Алгара е опростено до Олга. Интересно е, че синът на Олга, Светослав е бил заклет враг на християните, както и внукът й Владимир в първите си години на управление. По-късно Владимир християнизира Киевска Русь, но по български образец. Баща му, полубългаринът Светослав считал българската столица Преслав за по-свой за себе си град от Киев. Светослав е известен разорител на българщината изобщо, защото е атакувал Волжска България, унищожил Хазарската държава завинаги и без малко не унищожил завинаги и Дунавска България.
Като имаме пред вид начина на образуване на прабългарските женски имена, можем само да се възхитим на творческите способности на писателя Н. Райнов, който в своя разказ за кан Аспарух нарича съпругата му с измисленото име Ахинора. Явно този автор е ползвал примери като горните и се е ръководил от здравия смисъл. За разлика от него, историчката проф. В. Мутафчиева за същото историческо лице измисли името Пагане и го популяризира чрез авторския си филм Хан (кан?!) Аспарух. Днес вече никой не си спомня за благородното прабългарско име Ахинора, но всеки е чувал за "пагането" ... Даже една народна певица измисли нова "народна" песен за тази несъществуваща, лошо измислена "пагане".
Изброените по-горе прабългарски женски имена не случайно приличат на някои женски имена на индоариите от времето на санскрита, като:
Sitara – означава “зорница” на санскрит,
Sagara – означава “океан” на санскрит
Mandara – означава название на митично дърво на санскрит
Следващите типично български женски имена са много старинни и са образувани на основата на прабългарски думи, което посочва, че те също може да са били имена на прабългарски жени:
БЪЛГАРА - старинно женско име -произлиза от българския етноним
БИСЕРА - старинно женско име от Югозападна България (Македония), "бисер" е прабългарска дума
БАЛКАНА - старинно женско име, образувано от топонима Балкан - Стара планина
АСПАРИНА - старинно женско име, очевидно свързано с името на Аспарух. Може да е съществувало и
под традиционната форма АСПАРА.
МОДРА - името очевидно идва от старобългарското мъжко име МОДРИ (МОДЪР), което може и да е
прякор на кан Крум.
АСМАРА (АЗМАРА ?)- старинно женско име от Македония, доскоро срещащо се като живо име (Асмара
Рачева). В разговорната реч, Асмара се съкращава на Мара. Съществува и българско мъжко име
Азмар, записано в турските данъчни регистри от 15-ти век от Солунско. Имената Азмар (Азмара,
Асмара) може да произлизат от "осмар" - кожар (стбл.).