ДВОЙНИ ВЛАДЕТЕЛСКИ ИМЕНА И ПРОЗВИЩА ПРИ РАННИТЕ

 

 БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛИ

 

Иван Танев Иванов

 

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 

Двойното наименование на владетелите не е било характерно в големите европейски държави от древността, Римската и Византийската империи. След поемане на властта, всеки техен владетел е запазвал детското и младежското си име [Иван Божилов, Иван Билярски, Христо Димитров, Илия Илиев. Византийските василевси. Под ред. На проф. Иван Божилов. Изд. Абагар. София. 1997]. При древните хуни и техните тюркски наследници също липсва традиция за двойно наименование на владетелите. Съгласно проф. Иван Добрев, съвременен български езиковед-тюрколог, липсват данни, които да посочват, че ранните хунски и по-късните им родствени тюркски владетели са имали по две официални имена [Добрев Ив. К. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива. 2005, с. 172]. Той изрежда внушителен списък от литературни източници от чужд и домашен произход, в които няма и намек за хуно-тюркска традиция за наименоване на владетелите с т.н. “двойни имена”, веднаж през младостта и втори път през зрелостта.

 При иранските народи обаче – перси, парти, източноиранци, е имало традиция за двойно наименуване на владетелите. При възкачване на престола, всеки владетел от Персия и Мидия задължително е изоставял своето детско и младежко име и получавал ново официално име.

Ранните български канове и царе приличат на иранските владетели по това че имат по две, някои даже по три имена. Известни са много списъци на ранни български канове и царе, в които всеки владетел е даден с по две имена: Курт – Кубрат, Бат Баян – Безмер, бат Органа - Гостун, родът Дуло - Вихтун, Аспарух - Еспор - Батой, Тервел - Изот, Кормисош - Добруц, Звинич (Звиница)-Персиян, Борис - Богорис, Симеон - Лавас, Крум – Каран (Модри ?), Иван Асен  I - Белгун, Калоян - Иванич (Иваница, Малкият Иван). При това, някои от тези имена са дадени в официални документи (Курт, Безмер и Гостун в "Именника на българските владетели") и са очевидно официални владетелски имена, а не прякори или прозвища. В Българския апокрифен летопис от XI-ти век цар Самуил е отбелязан като Симеклит и Селевкий.

Наред с двойните имена на българските владетели известни са и имената на много висши държавни чиновници и пълководци от първите векове на Дунавска България, но при тях липсват двойни имена от времето на "младостта" и "зрелостта". Явно, традицията за двойно наименование се отнася само за върховните владетели на ранната българска държава.

Основателят на българската държава, бат Кубрат е известен и като Курт (Коурт).  Съгласно тюркската доктрина, името Курт беше механично преведено като "вълк". В действителност, курт = вълк е персийска заемка в  къснотюркския (X-XII-ти век) и османо-турски език, от изходната персийска дума gurda - вълк. През VII -ми век прабългарите не са познавали такава дума, а и самите ранни тюрки са наричали вълка "бьоре", при монголците "мьоре". Морфологично и семантично, името Курт е родствено с основата на прабългарската дума "кърчий, кръчий" - ковач, КЪРЧ =КУРТ.  Освен основното си значение, в старобългарския език думата "ковач" носи и допълнителна семантика: "създател, творец, строител". В този смисъл може да се обясни и второто име на този владетел - Кубрат. Пред вид на сарматския, източноирански произход на владетеля, това име може да се изведе от авестийската дума haurvat, haurvatāt - "единство, цялост, integrity". В този смисъл двете имена Курт и Кубрат са семантично идентични. Нещо повече,  ако звукът "u" в първата сричка на haurvat е полугласната "W", пред вид на прехода  "W - V - B", може да се мисли, че Курт и Кубрат са и фонетично тъждествени думи (КОУРТ - КОWРТ - КОВРТ - КОВРАТ - КОБРАТ - КУБРАТ = ковач, създател, строител, основател, обединител). Най-вероятно името Кубрат е второ, владетелско име, характеризиращо делата на този най-голям български владетел, обединил всички български племена (княжества) в едно цяло - държавата Стара Голяма България. 

Аспарух (? - 702) е известен с много имена - Аспар-Хрук, Есперерих, Исперих, Еспор,  Батой [Анонимен български апокриф от XI-ти век, Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50], Батоя [Отец Паисий. История словеноболгарская], Батуя, князъ болгарский, сын Орбатов (Обратов, на обрите – авари ?) [Исторiя во кратце о болгарскомъ народе славенскомъ. Сочинися и списася въ лето 1792 Спиридономъ Iеросхимонахомъ. Стъкми за издание В. Н. Златарски. Издава Св. Синодъ на Българската Църква. София. Печатница на Ив. Г. Говедаровъ и Сiе. 1900., с. 33], Владин [Дуклянски летопис]. Името Аспарух на ирански означава " Бял, блестящ кон", от аспа - кон и рукс - блестящ, бял. Второто име - Еспор означава Орел на ирански. От тук идва името Есперих, с което той е известен от византийските източници. В гроба на Аспарух е намерен  сребърен орел с маса 0.6 кг, на гърдите на който стои номограмата Еспор – орел. Това трябва да е номограмата на Аспарух с неговото име на държавник. Другите имена - Батоя, Батуя вероятно идват от първата титла на българските владетели, бат - цар, господар, владетел (бат Органа, бат Кубрат, бат Баян). 

В т.н. Дуклянски летопис, описващ заселването на прабългарите по Долния Дунав, се споменава името на техния предводител, Крис - Kris; Chris (бял, блестящ). Това е втората част на името Аспар – Хрук, от иранското Aspa-rux което значи „бял, блестящ кон”. Името на Аспарух се дава и като Владин (славянски превод-калка на Батой), като в различни преписи това име се мени от "Баладес", до "Владино". Дуклянския летопис е бил написан на сръбски от анонимен свещенник от град Дукля (днес град Бар, Черна Гора) в края на 12 век (между 1172-1196), което обяснява славянския превод на Батой във Владин.  

Най-типичен пример за получаване на владетелско име е Персиян (836-852). Той е втори син на кан (канас увиги) Омуртаг (814-831). Първият син, Енравота е отстранен от власт заради явни симпатии към християнството и подкрепа на пленника Кинамон. Енравота обаче е известен и като Боян, което може да бъде и второ владетелско име. Третият по възраст син, Маломер (831-836), още невръстен, поема управлението след смъртта на баща си, но умира твърде млад. Тогава на власт идва втория син, известен с детското си име Звинич (по-късно славянизирано на Звиница, даже Свиница). Като владетел обаче Звинич е известен с името Персиян, което е очевидно владетелско име. Тази иранска практика за получаване на нови имена при поемане на властта може да обясни и много от посочените по-горе случаи. 

При обявяването си за цар на българите, Константин Бодин е приел владетелското име Петър, от името на цар Петър I (927-970) (Йордан Андреев, История на Второто българско царство. Курс лекции. Велико Търново, 1999. Абагар, с. 180).

Друг важен пример е цар Петър II (1185-1197), най-големият от тримата братя Тодор, Иван и Иванич, обявили независимостта на България от Византия на 26 октомври 1185 г.. Тодор, като най-голям брат, е провъзгласен за български цар, при което той веднага променя името си от Тодор на Петър в знак на приемственост с цар Петър I (927-969), последен династичен владетел на Първото българско царство. По-късно средният брат Иван също се титулува с българската владетелска титла, като сменя рожденото си име Иван с ново - Асен. Този цар е известен и с неясното прозвище Белгун. След убийството на цар Асен I, властта поема най-малкият от тримата братя, Иванич (т. е Иванчо, пославянчено на Иваница), който неясно защо остава в историята с името Калоян (1197-1207). Калоян (Иванич) е прекарал няколко години като заложник при византийците и е натрупал голяма омраза към тях, която проявил с големи жестокости към населението на завладените гръцки градове. Официалното твърдение, че Калоян ("кало Ян") е гръцки израз със значение - "хубавия Иван" е непонятно, защото самите гърци наричали Калоян, заради неговата жестокост, Скилойоан - "Иван - Кучето". Другото твърдение, че Кало идва от "хала", названието на годината по прабългарския календар, в която той се възкачва е по-приемливо. По-късно, Калоян става много популярно име сред българите.

За това, че името Крум може да е прозвище или второ владетелско име говори следния факт. В старобългарската литература е запазена думата "кромешний" – външен; извън някакви предели; отдалечен; лишен [Кратък  църковно-славянски речник. Превод от руски Павел Б. Николов – град Ихтиман. http://xoomer.alice.it/pavelnik/R/Carkovnoslavjanski.htm]. Тази дума има общ корен със старобългарските думи кромђ- настрани, навън, без и кроме – извън,отвън,отделно,освен. Основата на тези думи "кром, крум" прилича на името Крум (особено на Крумесий), при това не само фонетично. Тя е близка в семантично отношение до историята по възцаряването на кан Крум, защото е известно, че той идва в Плиска от тогавашна Северна (Отвъддунавска) България, Панония. Фактически Крум сменя стария владетелски род Дуло с нов, Вокил (Уокил). Това показва, че Крум (Крумесий) може да е прозвище, описващо важна характеристика на този владетел, а именно, че той не е вътрешен човек от средите на Плисковските багатури, а външен човек, дошъл от далечните северни предели на царството.    

Правилото за даване на второ, владетелско име може да е важало и за съпругите на българските владетели. Например, когато през 928 г. византийската принцеса Мария Лакапина се оженва за цар Петър I, тя веднага получава ново име, Ирина (по български Мирна).

Освен по двойното наименование, управлението на ранната българска държава е приличало на това при ранните иранци и по други белези. Както при персите, така и при българите са съществували седем управленски рода, шест второстепенни и един владетелски. Всеки един от второстепенните родове излъчвал по един характерен за него висш управител или чиновник, член на Висшия болярски съвет (правителството или сигглит = синклит по гръцки). При българите това са кавкана, ичиргу боилата, кана боила колобър, миника, боила-и-чигат и един неизвестен), а седмият род е  давал управляващия владетел [Степанов, Ц., Защо великите боили са били шест на брой? (Нов ирански елемент в българската държавност?). - Български векове, 2002, 4, с. 6-12].

Трябва да се прави разлика между владетелско (второ) име и произвище. При византийските императори не е имало второ владетелско име, но някои от тях са получавали прякори [Иван Божилов, Иван Билярски, Христо Димитров, Илия Илиев. Византийските василевси. Под ред. На проф. Иван Божилов. Изд. Абагар. София. 1997]. Примери за това са Константин IV (668-685), който е носил прякора (прозвището) Погонат - Брадатият; също Юстиниан II (685-695) Риномет – Носоотрязаният; Константин VII (913-959) Порфирогенет – Багрянородни; Василий II (976-1025) Булгароктонос – Българоубиецът; Константин V (741-775) Копроним – Говнонаименованият. Прякорът на последния идва от това, че по време на своето кръщение като дете, той се “изакал” в купела. Второто му прозвище – Каваллин - Кобиларят, идва от увлечението му по конете.

Някои от имената, с които са известни ранните български владетели също биха могли да бъдат прозвища. При липса на достатъчно сведения за това, ние бихме могли да получим идея за това от етимологията и семантиката на името. Естествено е, че прабългарите ще са давали имена на своите владетели, характеризирайки тяхната дейност и управление на основата на своя народен език, който е близък до древния авестийски език (VI-ти век пр. н.е.) и съвременните памирски и дардски езици и езика хинди-урду.

Известни са много опити за осмисляне на името Кубрат. На основата на авестийския език, по-рано беше предложена нова етимология [2]. На авестийски думата haurva означава “цял, пълен, здрав, завършен” [3. Производната haurvat означава “завършеност, цялост, обединеност, изобилие, здраве”. Тези две думи са изключително често използвани и плодотворни в авестийския език. Думата haurvat е близка фонетично до Кубрат и смислово до неговото дело. Съществуват документи, в които името на Кубрат е записано и като КОУРВАТ или КРОВАТ [4] или КУРБАТ, с метатеза на съгласните “-рв-”. След доста спорове, в нашата историография се е утвърдила гръцката форма КУБРАТ, макар че първата форма е по-близка до имената ХОРИВ и ГОРОВАТО на героя от източно-славянската митология и до имената на Куар, Курбат и Хореан от легендите на Волжските българи и арменците, всички без съмнение отразяващи историческата личност Кубрат. Във всички тези имена последователността на съгласните “-рв-” е една и съща, както в думата haurvat. На основата на тази авестийска етмология може да се заключи, че името Кубрат е означавало ОБЕДИНИТЕЛ, ОСВОБОДИТЕЛ, ЗАЗДРАВИТЕЛ, УКРЕПВАЩ. Обаче, този владетел е известен с две имена, КОУРТ от Именника на българските владетели и КУБРАТ от други документи. От тук може да се помисли, че името КУБРАТ- ОБЕДИНИТЕЛЯТ е всъщност прякор, прозвище, възникнал по-късно за да се характеризират делата и стратегията на този може би най-велик български владетел.

Съществуват все още тюркисти у нас и в чужбина, които вярват в тюрската етимология на името Курт, изхождайки от късната огузка дума курт - вълк, заимствана от персийски, където в продължение на хилядолетие е звучала като "гурда" - вълк. Ранните тюрки са ползвали съвсем друга дума за вълк - бьоре, която няма нищо общо с персийското "гурда - курт". По-сериозна и подкрепена с доказателства изглежда втората хипотеза, че Курт произлиза от широко застъпената в прабългарския и старобългарски език дума "кръчии" -ковач и запазена при сродните осетинци като "куърт" - ковач и "гурда" - стомана. В българския език, тази морфема е запазена в думите "кръчии" -ковач, "кладиво" - ковашки чук, "креждел" - заключалка и глагола "гърча". От тук може да се предположи, че името Курт означава Ковач. В старобългарския език и персийския обаче "ковач" е означавало и "строител".

Тези факти биха могли да хвърлят светлина върху легендата, че град Киев (Киоава, Куйаба) е построен от неизвестният княз Кий, чието име също означава Ковач. Хронологически и исторически, княз Кий (ковачът) би могъл да бъде Курт - ковачът, строителят! В старобългарския език думата КИЙ е значела КОВАЧ [1] и в това и значение тя е преминала в източнославянските езици. Думата Кий може да е превод на прабългарското Курт. Извесна е древноиранска владелческа династия КАВА - ковачи. В някои съвременни български диалекти, например в гр. Банско, думата “куяк”, очевидна производна от кий означава голям чук, млат. В този смисъл названието КИЙ, дадено на основателя на град Киев означава “ковач”, в по-широк смисъл “създател, творец” и напълно отразява делата на този знатен българин от древността.  

 Както видяхме по-горе, думата "кръчии" стояща в основата на Курт означава и "гърча, гъна, огъвам". Ако вземем пред вид легендата на Кубрат (Курт) за лозовите пръчки, които поотделно се чупят лесно, но заедно не се огъват, виждаме, че тази легенда всъщност е вложена в смисъла на неговото име, защото от една страна Кубрат значи обединител, заздравител, а от друга, Курт е семантично близко до "огъвам, извивам". 

 Друг пример е първородния син на Кубрат - бат Баян, известен от Именника като Безмер. С помощта на иранските езици БЕЗМЕР може да се преведе като “бе-зм-мер = без земя човек” или "васал". Персийският предлог “bī” означава “без”. Предлогът “bī” се произнася с широко, дълго “Е”. Например: bī-chāragī  = без лекарство, нелечимост, неспособност, безпомощност ( bī = без, chāra = цяр, лек, лекарство). От друга страна източно-иранските (авестийски) думи zam (zm) и nar (в български вариант mer)  означават “земя” и “човек”, съответно. На византийското название България съответства раннобългарското “българска земя, българска страна”, така че при ранните българи “земя” = “страна”, както и днес. Всичко това обосновава превода “Безмер” = “владетел без държава, васал”, който отговаря на историческата фактология. Както е известно, след 4 години самостоятелно управление на Стара Велика България, Бат Баян е победен от хазарите, завинаги губи раннобългарската владетелска титла “бат” (самостоятелен владетел, цар) и се превръща във васал (т.е безмер по прабългарски) на хазарите, а неговите поданици биват наречени “черни (т.е. подчинени) българи”, в противоположност на по-късните дунавски "бели българи" и волжски “сребърни българи" (т.е. свободни българи). Проф. В. Бешевлиев използва друг ирански превод на Безмер, Бозмихр = Приятен (боз) на бога (Митра), но без да се съобразява с именната традиция на ранните български владетели.

 Трети пример е Салан, чичото на Симеон и управител на отвъддунавската българска област Оногурия. Салан вероятно означава "солен" и може да е прякор във връзка със солниците на север от Дунав. Салан е имал нещастието да посрещне сам, без помощта на централната власт, мощната атака на маджарите, навлезли в неговата област, което е довело до загубата на Оногурия и възникването на новата маджарска държава със същото име Унгария.

Друг пример е "езическото" (?) име на цар Симеон - Лабас. Не е известно какво означава това име, което също може да е прякор. Пред вид на историческия произход на древните българи и най-важното последствие от управлението на този български цар, може да се потърси връзка с една дума от езика санскрит - lavas, която означава "отделящ". Противно на мнението на многобройните възхвалители на цар Симеон, резултатите от неговото управление са печални за България. Поел една държава, обединяваща всички българи в една империя, в центъра на която минава река Дунав, Симеон е обладан от маниакалната идея да завладее Цариград. За целта той води около 40 войни, държавата отслабва, населението обеднява и бяга във Византия. Най-голямото поражение обаче е понесено от новодошлите маджари. В края на управлението си, Симеон губи контрол над много територии на север от Дунава, които в по-голямата си част се отделят завинаги от България, а оногундурите-българи от Загора (Трансилвания, Седмоградско) и Унгвар (Ужгород) се претопяват от маджарите, като им дават своето име - унгарци. Напълно заслужено, Симеон е Отделител - Лабас. След Симеон, България завинаги губи мощ и постепенно отслабва, за да падне накрая под Византийско владичество.       

Друг пример идва отново да ни убеди, че прабългарите са давали много точни и справедливи прозвища на своите най-славни владетели. Кан Крум е известен със своето строго, но справедливо законодателство. В Киевска Русия, която търпи извънредно силно културно влияние от страна на силната българска държава на юг, след XII-ти век са издавани сборници със светско-църковни закони, наречени “Кормчая книга”, по които се е водело гражданското съдопроизводство в руските съдилища. Думата “кормчая” идва от старобългарската (според Петър Добрев прабългарска) дума кормчий, означаваща “човек, насочващ с кормило, кормуващ”. Това показва, че по това време думата кормчий, кормчая е имала смисъл подобен на този вложен в днешната дума “закон”, защото всъщност законът посочва пътя, по който се стига до справедливото овъздмездяване. От тук аз допускам, че името Крум, което е морфологично близко до основата КОРМ на думата КОРМЧИЙ, вероятно означава КОРМИЛО, а също и ЗАКОН [2]. Вероятно Крум не е рождено име, а прозвище, много точно пасващо на делата на този строг пазител на законността. Другото име на владетеля - Каран с разновидност Карнота, може също да е прозвище, ако вземем пред вид глагола КАРАМ (управлявам, задвижвам), който е с доказан прабългарски произход [5]. На основата на иранските и австийския език името Каран ще означава КАРАЩ, УПРАВЛЯВАЩ, което е близко до КОРМИЛО, ЗАКОН. Не случайно древните прабългарски думи “кормувам, карам”, изразяващи важни дейности в ранната държава на българите са се запазили в днешния български език със същата си морфология, но за нещастие, само с близко значение.

Някои историци свързват, може би неоснователно, Крум и с прозвището Модри (Мъдри). На чешки език "модри" е "син" и от тук това прозвище се тълкува като “красив” или "синеок" [1]. Обаче, с думата Модра е наречена планината на запад от Охрид и Охридското езеро, което едва ли означава "синя планина".

 Крум управлява на българският престол в периода 796-814 година. Две години преди да почине, в 812 година Крум праща делегация за мирни преговори с Византия, чийто предводител е записан във византийските хроники под името Даргамер [6]. Благодарение на своето умение, Даргамер успява да сближи значително гледищата за мир между двете воюващи държави и след няколко години се сключва превъзходен мирен договор. Някои смятат, че Даргамер или Даргамир е всъщност младият Омортаг, син и съвладетел на Крум в последните две години от управлението му. След смъртта на Крум на престола се възкачва Омортаг. Кан Омортаг (814-831) продължава преговорите и през 814 година се подписва мирен договор, предвиждащ преместването на границата по южното било на Родопа планина и установяване на продължителен 30 – годишен мир.

Постигането на такъв продължителен мирен период от младият кан ни дава идея как да изтълкуваме смисъла на името ДАРГАМЕР. В авестийския език, както и в много днешни памирски, дардски и индийски езици (хинди, бенгали), “дарга” означава “дълъг интервал от време” или “дължина, продължителност”. Всъщност българската дума “дълъг” е буквално копие на индо-иранската дума “дарга”, но в нея е настъпил често срещания преход на съгласните “р -- л” [2], сравни например индо-иранската дума “варша”-валеж с българската “валеж”.  От друга страна, думата МЕР вероятно идва от древната авестийска дума Mirhra (на санскрит Mitra)- името на бог Митра, която означава “мир, покой”. Тази дума е донесена от сарматите при тяхната миграция към Северното Причерноморие (III - век пр. н. е. – II -век) и в последствие се възприема от източните славяни със същия й смисъл. Общо славяните възприемат няколкостотин подобни думи от източните иранци, между които думите бог, рай, пиша, топор, дявол, гора (планина), собака (спака -куче). Днешната източнославянска дума МИР (покой) всъщност е иранска заемка от епохата на преселението на сарматите, включително и това на българите. Следователно, Даргамер най-вероятно означава ДЪЛЪГ МИР, съчетание с което напълно се описват делата, постиженията и качествата на българския пратеник в мирните преговори.

В някои учебници по история името Даргамер хипотетично се преиначава на Драгомир, в други на Добромир и се приписва на някакъв славянски първенец с такова име, изпратен да води преговори с Византия. В действителност, най-важните дела в предхристиянска България - войни, преговори, заселване на нови териториии др. са ръководени от членовете на Съвета на великите боили, тогавашното правителство, най-вече от кавхана и ичирго-боилата и е немислимо по това време някакъв славянски първенец да играе ролята на Даргамер.

Възможно е другото име, Богорис, с което е известен покръстителя на българите Борис, да е прозвище. Съвсем произволно, ранните тюркисти и хунисти превеждаха името Борис от тюркското "бьорю" - вълк или от "барс" - планински тигър. От друга страна, Богорис се свързваше с монголската дума "богор" - ситен, дребен. В подобен зверинен стил, Аспарух се превеждаше като Еш берю - "приятел на вълка". По-късно, тези етимологии се отхвърлиха, тъй като самите тюркисти намериха много по-добри ирански етимологии на имената Борис и Аспарух. Името Богорис обаче остава неясно. То може да произлиза от индо-иранската дума "бог", към която е добавен прабългарския суфикс "-ор". Думата "бог" е възприета от антите и венетите още в първите векове на н.е. и днес се среща във всички славянски езици. Древните българи, като иранци, също трябва да са ползвали тази дума, станала обща и понятна за тях и за протославяните. "Богор" ще рече "божи, божествен, занимаващ се с божиите дела", което е близко до "покръстител". Нима Борис, който е покръстил българите и е сменил техните предхристиянски богове с новия християнски бог не отговаря на тази характеристика? Всъщност, Борис - покръстителят е единственият български владетел, който отговаря на тази характеристика - богорис!, което може да означава и "покръстител". 

      От горните опити за тълкуване на двойните имена при ранно-българските владетели може да се заключи, че поне някои от тях са особен вид "прякори", характеризиращи много точно вида и качеството на управлението. Естествено, че такъв вид "управленски характеристики" могат да се получат само след известно време на управление. От друга страна, този вид "прякори" или "служебни характеристики" са давани не от висшестоящи комитети, а от самия народ и на неговия език. По тази причина "прякорите" са изключително точни, справедливи и най-важното, трайни.

 

1. Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004

2. Иван Т.Иванов. По пътя на българския етноним. Алфамаркет. 2005. Стара Загора.

3. Joseph H. Peterson. Dictionary of most common AVESTA words, 1995.

4. Theophanes I стр. 545-546

5. Петър Добрев. История на българската държавност (по най-старите царски и църковни летописи). ИКК Славика – РМ. София. 1995

6. Teophanes Confessor. Chronographia, p. 497 – превод на български в ГИБИ, 3, стр. 285

   

 

 

Витомир (по-старо Витомер), Вито

старинно име, чиято първа част е сродна с витез "победител, юнак", а втората е значела "голям, велик", после преосмислена по мир

 

 

Галин

а) старо - от Гало - гал, "черен, мургав" - защитно име; срв. Черньо, 
б) мъжка форма срещу руското Галина

 

Гаро

от диал. гар - "сив, мургав, черен"; защитно име

 

Горазд

от старинното горазд - "голям, едър"; име на един от седмочислениците - ученици на Кирил и Методий

 

 

 

ДРУГИ СТАТИИ:    

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.