ВЪРХУ МЕСЕЧНИТЕ НАЗВАНИЯ И ЕЗИКА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ  

 Иван Танев Иванов  

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

ВЪВЕДЕНИЕ

Приема се, че двусловните календарни изрази от прабългарското летоброене съдържат съответното название на годината, последвано от названието на месеца. От своя страна годината се дава като название на животно от определена група от 12 животни, а месечното название представлява числително бройно. Много приказки са изприказвани за това на какъв език са тези животински названия и съответните числителни бройни. Представителите на т.н. теория за тюркския произход на прабългарите поддържат тезата за чистия, 100 %-ов тюркски характер както на посочените животински, така и на месечните названия от календара на прабългарите. С това те приличат досущ на представителите на т.н. теория за чистия, 100 %-ов славянски характер на старобългарския език. Този безапелационен, крайно идеализиран и авторитарен подход и на едните и на другите не е случаен, просто и едните и другите са част от една и съща политическа доктрина, а в повечето случаи даже са едни и същи хора.

В много случаи културните особености на даден народ не съответстват на неговия етнически произход, а се дължат на културни заемки, асимилация на чужди етнически групи, а в много случаи даже се наблюдава късна племенна ферментация, водеща до поява на нови етноси на историческата сцена (например славяни, тюрки). Така че, вместо да се тръгва от първоначални предвзети позиции и представи за прабългарите, по-правилно е бавно, скрупульозно да се изследват отделните елементи от тяхната култура.

В прабългарския календар месечното название алем, друга форма – елем, έλέμ се среща в изразите верени алем, имен алем и сигор елем (вместо очакваното шегор алем). Вероятно, думата е включена и в името Елемаг (Първан ?) на един от Самуиловите боляри. Според М. Москов прабългарският календар е лунен, а прабългарският календарен термин алем–елем е название на добавъчния тринадесети месец, с който по принцип се изравнява продължителността на годината в лунните календари с действителната слънчева година. Това мнение основателно не се възприема и според повечето изследователи алем–елем формално се превежда като „първи”, в смисъл „първи месец на годината”. Досега не е посочено обаче ако алем-елем означава „първи” от какъв език тази дума идва. За ядец, в тюркските езици „първи” е birinci (по изключение в чувашки е перемеш), производно на общотюркското bir – „едно”. Поради това много езиковеди и по-специално тюрколога Й. Микола използват заобиколен път за да изведат алем-елем чрез тюрския език. За целта те използват тюркската дума - *äl- “предна част на нещо, чело, преден, напред, противоположна страна” (Бешевлиев 1992: 216, 222; Москов 1988: 95-96, 110-112; Pritsak 1955: 51-52; ДТС, 101-102; ЭСЧвЯз, 157). Без да се впускаме в подробности за това как някои филолози обясняват фонетичния преход на широкото тюркско „ä” в обикновено „а” или „е” (това им доставя огромно удоволствие и основателно самомнение за необикновена ученост и авторитет, примесено с тактично предупреждение към простосмъртните да не се бъркат в тази тънка материя) ще кажем, че суфиксът „-ем” те обясняват по подобен начин чрез добавяне на тюркския уподобително-умалителен суфикс *-їn към посочения корен *al, при което се получава новата дума *alїn със същото значение - “предна част, чело, лице, фасада, склон на планина, гръдна кост”.

Разбира се, подобно „разхлабване на гайките” (отстраняване на задължителната за целта научна критичност) по принцип дава възможност значението „преден, начален” на термина алем–елем да се изведе от който си искате език на земята.

         РЕЗУЛТАТИ

        Според данните на съвременната археология, ядрото на дунавските прабългари се състои от наследници на причерноморското сарматско население. Досега обаче никой не е обърнал внимание на естествената възможност най-точно, без никакви уговорки и „разхлабване на гайките” значението „първи” на термина алем–елем да се изведе от съответното числително бройно в езика на това старо, коренно население на северно-причерноморските степи - скито-сарматите. Още Херодот е писал, че едно от скитските племена се нарича аримаспи и пояснил, че това име означава „еднооки”, от сарматското spu „око” и аrim(a) „едно” (Her. IV.27). Езикът или езиците на скито-сарматите е оставил многобройни остатъци и следи в литературата на старогръцки език, отнасяща се до историята на Северното Причерноморие. Това е позволило да се възстановят няколкостотин думи от този език, чийто речников състав се е оказал много близък до този на авестийския език и санскрит. Една от тези възстановени скито-сарматски думи е аrim(a) „един”, т.е., думата посочена още от Херодот. За да получим прабългарското алем–елем от скито-сарматското аrim(a) трябва да си спомним, че в източно-иранските езици най-общо и в езика на скито-сарматите в частност звукът „р” проявява силна нестабилност и много често преминава в „л”. Това обяснява прехода аrim(a) в алем–елем и съответно, очакваното точно значение „един, първи” на това прабългарско месечна название. Разбира се, причерноморските скито-сармати и прабългарите не са уникално изключение, в чийто език „един, първи” е аrim, алем-елем. На много езици, родствени и съвременни на този език или останали като днешни езикови реликти имаме подобен случай: на санскрит alam, на памирския хуфски език alam, olam, на талишки и даже на таджикски alejn – „първи”. Възможно е, сарматското аrim(a) - "един, първи" и старогръцкото аrhi - "първи, начален" да произлизат от един общ праидноевропейски корен.
         Най-общо казано точното и удачно извеждане на една единствена дума от календара на прабългарите от съответната скито-сарматска дума няма кой знае какво значение. В случая обаче това не е така. Защото това не е каква да е дума, а първото числително бройно – „един” и съответното му числително редно – „първи”. Всеки език има думи, определяни като коренни, неизменни, най-консервативни, най-важни за определяне на етническия произход на езика и народа. Такива думи са числителните бройни и редни, поне няколкото начални. Владетелските титли, личните имена, религията, термините от бита и армията и т.н. могат да се сменят на всеки 100 години без да се засяга онова езиково ядро, което носи информация за етническия произход на народа. Така че, когато един народ е започвал да брои с алем, т.е., с аrim на скито-сарматски, следващото числително бройно с огромна сигурност ще е било „две” на същия скито-сарматски език и т.н. поне до известна граница. При прабългарите това означава посоченото от П. Добрев индоевропейско, иранско подреждане поне на първите няколко от известните им календарни термини. Това са алем „първи” (както беше посочено по-горе), тутом „втори” (сравни памирски δuw, талишки duu, средноперсийски tuw, осетински dyuua, нуристански dui, хинду-урду do, пущунски dwa – две), читем „трети” (сравни на авестийски и санскритски čitiā - три) и твирем „четвърти” (сравни на авестийски tujreā, тох.(а) satwar, štwer, тох.(б) sātwer, stwer, искашимски tsafur, вахански tsabur, шугнански cavуr, рушански cavъr, сариколски tsavur, сангличи safor, мунджански tifar, cafir - четири).
        Както виждаме, първите четири по ред числителни редни при прабългарските месечни названия се получават от съответните ирански числителни бройни чрез добавяне на суфикса „-ом, ем”. За голяма изненада, това синтактично правило се оказва много рядко срещано и характерно само за езиците от иранската група на индоевропейското езиково семейство. Има и едно изключение при чувашкия тюркски език, което се обяснява с иранското (прабългарско ?) участие при формирането на този народ. Така че, не само семантичните основи на прабългарските календарни термини от първи до четвърти, но и синтактичното правило да им се добавят особени окончания отразяват граматиката на иранските езици.
         Най-голяма заслуга за разкриване на горните факти има проф. Петър Добрев, специалист по стопанска история на някои древни източни народи, включително прабългарите (Добрев П. Царственик  на  българското  достолепие. С. 1998 г., с. 93 и сл.). Преодолявайки отсъствието на първоначална филологическа подготовка той успя да открие тези факти и да ги публикува в достатъчно убедителна форма, така че да привлече вниманието на голям брой непредубедени специалисти и любители на тази историко-филологическа материя. Също сполучлива е и предложената от този автор иранска етимология за термина шехтем „шести”. Групата от известните засега осем месечни названия от прабългарския календар включва и термина алтом, за който от общи съображения е предложено (без да е сигурно, понеже се явява като изключение !) значението „последен, заден, най-долен”. Отделни проблемни моменти от значително по-широката теза на проф. П. Добрев обаче заслужават уточнение и даже корекция, което надяваме се може да я направи по-приемлива за някои членове на кръга от нейните противници.
         Първата корекция се отнасяше до термина алем-елем, за което досега никоя хипотеза, включително и тази на П. Добрев не беше представила прецизна етимология и такава беше посочена по-горе.
         Втората корекция се отнася за месечното название вечем (пети), в което „-ем” съвпада с посоченото характерно иранско окончание, а веч се явява семантична основа. Трябва да се посочи, че тази семантична основа със значение „пет” има най-вероятно угро-фински (уралски) произход. В угрофинските езици коми vit, удмуртски vit́, марийски wэc, wić, wэzэt, wizэt, мордвински vet́e, лапландски viht(t)a, естонски viis, фински viisi, хантски wet, вогулски at, унгарски  öt – пет (табл. 1). В това няма нищо изненадващо. В древността иранските племена, преди да слязат на юг са пребивавали в продължителен географски контакт със северните си съседи от угрофински произход. В резултат на този контакт се регистрират древни езикови заемки както в посока от угрофините към праиранците, така и обратно (Collinder, Björn: Fenno-Ugric Vocabulary. An Etymological Dictionary of the Uralic Languages. Uppsala, 1955). Например, смята се че съвременната угрофинска дума valge, bulge „бял” (от която идва названието на Балтийско море и на река Волга) е заимствана от праиранците (а от исконно иранската дума идва българския етноним). Също така угрофинската дума за "риба" (финландски kala, унгарски hal и т.н.) е явна заемка от иранците, при които "риба" е kala, kara. Угрофинската дума за 100 (финландски sata, унгарски száz и т.н.) е заемка от ирански. Угрофинската дума за "жена" (финландски nainen, унгарски nõ и т.н.) е заемка от иранското nana - "жена". Обратно, срещащата се при някои ирански и индоарийски езици странна дума за едно – yek има явен угрофински произход.

Табл. 1. Числителни имена от 1 до 10 в угрофинските езици. С червено са отбелязани угрофинските думи за 1 и 5, заимствани в индо-иранските езици.

Със синьо е отбелязана индо-иранската дума за 10, заимствана в някои угрофински езици.

        Следните две старинни и оригинални български думи - китка и кълка най-вероятно имат угрофински произход: финландски Kytke, унгарски köt (връзка, снопче, свързвам, съединявам); финландски jalka (крак, пищял), унгарски gyalog (на крака).

        Особено многобройни езикови заемки са протекли в посока от индоиранските към значително по-младите от тях тюркски езици: тюркското bir (едно) идва от индоиранското paur, paurva „първи”, тюркското üč (три) от čitiā – три на авестийски и санскрит, тюркското dört (четири) от тохарски štwer, stwer – четири (DA-DT-b), тюркското beş, bech (пет) е производно на индоиранското носово panch, pendzh „пет” (в монголски tabun, тунгусоманчжурски tunga – пет).

         Третата корекция се отнася до прабългарския календарен термин бехти срещащ се в израза „Борис покръсти българите в годината ехт бехти” и за който досега също не е предложена задоволителна етимология и значение. Според нас е очевидно, че това е обикновено месечно название, което се отличава от останалите само по окончанието „-и”, в което можем да видим типичния ирански (даже и славянски) суфикс за образуване на прилагателни имена. Семантичната основа beht е келтска заемка, съвпадаща с названието на числото осем при повечето от съвременните европейски народи с келтски произход. На каталонски vuit, фурлански (фруилиански) vot, ломбардски vott, vòtt, оскански vhto, провансалски vuech, кимрийски wyth, уелски wyth, wit, гасконски ueit и френски huit - осем. Заемането на тази келтска основа в езика на прабългарите е възможно, защото древните келти, преди да бъдат изтласкани от Източна и Централна Европа от прагерманците (1 в. сл. н. е.) са имали обща граница първо с кимерите, после със скитите, даже във времето около новата ера и със сарматите - предци на по-късното прабългарско население по Северното Причерноморие.

Най-вероятно заимстването на посочените думи веч и бехт е станало във време далеч преди формирането на прабългарския език, защото заимстваните думи са използвани като корени за образуване на нови прабългарски думи по утвърдени за този език синтактични правила. 

         В заключение трябва да се посочи, че настоящата работа отстранява няколко от проблемите на предложената иранска хипотеза за известните осем месечни названия в прабългарския календар. Това са проблемните названия за първия и осмия месец – алем и бехти. Ако се изключи неясното название алтом, всички останали са числителни редни, получени от съответното числително бройно чрез добавяне на специално функциониращия за целта в иранските езици суфикс „-ом, ем”. Единственото изключение е названието бехти „осми”, което се образува чрез характерния ирански суфикс за образуване на прилагателни имена „-и”. Посочено е, че корените на две от названията - вечем „пети” и бехти „осми” не са ирански, а са заимствани от съседни народи, съответно веч „пет” от угрофините и бехт „осем” от келтите.

         ДИСКУСИЯ

Основно предимство на иранската хипотеза за месечните названия при прабългарите е, че тя се основава не на езикови изключения, а на широкообхватни езикови примери и явления, характерни за цяла група от добре документирани древни индоевропейски езици, с отчитане на отделни езикови заемки от съседни езици. За разлика от нея, алтернативната силно идеализирана, алтайска хипотеза се основава на етимологично нечисти езикови примери от един единствен език (чувашкия), който поради силното иранско влияние върху неговото формиране се отличава от сходните му тюркски и алтайски езици. Както се казва в експерименталната наука, алтайската хипотеза представлява доклад върху един недобре планиран експеримент, проведен при твърде нечисти условия, завършващ с неубедителни изводи. 

         Трябва да се каже, че като наследство от прабългарите освен горните писмени данни за иранска бройна система са запазени фрагменти и от още две подобни бройни системи. В отделна публикация по въпроса (Елементи от древна, неславянска бройна система в българските детски броилки - 21 - 03 - 2011) беше показано, че в българските детски броилки съществува едно извънредно старинно ядро, съхраняващо отделни фрагменти от бройни системи с ирански характер. Те имат десетичен характер и в най-чист и пълен вариант са приведени по-долу:

Първа бройна система: ан(1), дан(2), тина(3), сарака(4), сарака тина - сарака тика(5), така(6), елем(7), белем(8), буз(9), карбуз(10). Разпространение – Северозападна и Западна България, Македония, вероятно и Източна Сърбия.

Втора бройна система: инола(1), двола(2), трола(3), чирика(4), пака(5), шака(6), съдъм(7), бъдъм(8), геврек(9), десет(10). Разпространение – Централна и Източна България.

         Подробен анализ на тези броилки е приведен другаде (...), тук ще посочим само най-важното за целта на настоящата теза. Фрагментите ан(1)-дан(2)-тина(3)-сарака(4) от първата броилка и чирика(4)–пака(5)–шака(6) от втората са без съмнение ирански, но различни от горепосочения ирански фрагмент алем(1-ви)-тутом(2-ри)-читем(3-ти)-твирем(4-ти), вечем(5-ти), шехтем(6-ти). Разбира се, много е трудно да се правят изводи върху такъв старинен езиков материал, запазен в различен вид - писмени източници и в паметта на децата (която е достатъчно надежден носител). Все пак, очевидно е, че сарака(4) от едната система и чирика(4) от другата е едно и също, но различно от твирем(4-ти). Също така еднакви са и шака(6) от едната система и така(6) от другата, но те са различни от шехтем(6-ти). До подобен извод, макар и с по-малка сила водят и останалите сравнения.

 Таблица № 1. Североизточна България. Надгробни надписи, направени по шаблон с една или две фрази.

Използването от прабългарите не на една, а на няколко (примерно три) ирански бройни системи подкрепя изказаното по-рано предположение, че прабългарите може да са говорели на няколко различни ирански езика. Това се вижда от превода на пет надгробни надписа върху погребални урни от Североизточна България, изписани с кирилица или гръцки букви на непознат език, вероятно прабългарски (Иван Т. Иванов, Мариана Минкова. За четенето на някои раннобългарски надписи от Североизточна България (26.07.2010) Laurea in honorem Margaritae Vaklinova, Книга 2. Издателство: Национален археологически институт и музей – БАН, София. 2010. ISBN: 9789549239522. 354 с.). Надписите, показани в табл. 1 са направени по общ шаблон и съдържат еднотипни фрази, което силно улеснява преводът им. В пълен вид тези надписи включват по две стандартни фрази. Първата фраза посочва предназначението на гърнето като съд за прахта на починалия и гласи: „Белязано (надписано) гърне”. В някои случаи тази част от надписа е пропусната. Втората задължителна фраза посочва името на покойника, чиято пепел се съхранява в урната. Тук няма да се спираме на подробния анализ на надписите, който е направен в посочената публикация. Ще отбележим само, че надписите съдържат ирански изафет, както и различни ирански думи за едно и също понятие: КРЧ и ГИЛС за „гърне”, БИЛИГ, ЧИГА и МА за „надпис”, както и АЗ, ASO, ЗОВЪ и TZIT за „пепел” (табл. 1).

Нека да приведем и още няколко израза, допълнително разкриващи словесния фонд и наличието на специфична изафетната конструкция в иранския език на дунавските прабългари: КАНАРТ-И-КЕН (наследствен владетел), БОИЛА-И-ЧИГАТ (меченосещ боила), КАНА-И-РИХТУН (правосъден велможа) и КАНАЗ УВИГИ (владетел божествен). Поставените в скоби възможни преводи са предложени наскоро (Мариана Минкова, Иван Иванов. За значението на надписа върху оловните печати на Йоан и Михаил от началото на християнската епоха. Сборник материали от третата национална конференция по история, археология и културен туризъм. Пътуване към България – Шумен, 17 – 19.05. 2012 г. с. 238 - 246 (текстът във формат pdf ; Иван Иванов. Върху значението на владетелските титли KANAΣYBIΓI и CANISAUCI при прабългари и авари. В: (Ред. Васил Гюзелев и др.). Оттука започва България. Материали от Втората национална конференция по история, археология и културен туризъм „Пътуване към България“ – Шумен, 14–16.05.2010 година. Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2011, с. 212-223.

Изводът, че прабългарите са говорели на различни ирански езици се съгласува с добре документирания факт, че прабългарите, образували Дунавска и Волжско-Камска България са включвали няколко, основно три рода – берсили, есегели и болги (Болги, берсили и есегели - основни прабългарски родове на Кавказ, Волга, Дунав и в Македония - 16 август 2011 г. Shoumen 2012 pdf). От тук беше изказано предположението, че разноезичието на прабългарите силно е затруднявало налагането на собственият им език като държавен, въпреки безспорната им политическа доминация и значителната количествена тежест в държавата. Сигурно това е била причината официалният език в тяхната държава да бъде чужд, съответно гръцки през езическия период и словенски след покръстването. Словенският, днес наричан старобългарски (в чужбина църковно- славянски, старославянски, даже праславянски) език е нов писмен език, създаден на основата на езика на Кирило-Методиевите църковни преводи, които са направени в помощ на панонските славяни „да разбират по-добре словото божие”. Тъй като този език се е доразвивал и усъвършенствал в границите на Първото българско царство в продължение на повече от 100 години, той е включил в себе си и много елементи от езика на прабългарите, които също са били словене, т.е., „новопокръстени хора, влизащи в контакт с бога не чрез жертвоприношения и магии, а чрез словото божие”. От тук вероятно идва неологизма словене и словенски език, който по-късно се е превърнал в етноним за част от славяните от областта, където са работели светите братя. Освен множеството явни иранизми, в българския словенски език са установени около 100 частици за словообразуване, от които поне 5-6 са са с ирански произход. Такива са суфиксите „-дар”, „-ул”, „ез”, „-ба” и др. Жалко е, че много днешни учени не забелязват тези неща и използвайки факта, че много старобългарски думи с подобен произход са се разпространили като вода в пясък сред новосъздадените писмени езици на съседните славянски държави ги представят като праславянски. По-точно е да се каже, че досега в науката се е водила „тиха” война, но на много фронтове и с всички средства срещу езиковото и по-общо културно наследство на прабългарите с цел да се издигне ролята на праславяните в културната история на днешната славянска част от Европа. Какво да се прави, историята винаги се пише от победителите.

Отделен проблем е докога в домовете и улиците на средновековна България са се чували езиците на отделните етноси и не е ли това причината за появата на новобългарския език. Официално, времето за поява на новобългарския език се отлага твърде назад във времето, а като най-важна причина за тази поява се изтъква влиянието на османотурския език върху езика на завоюваното българско население. Ако това е вярно, което е много съмнително, османо-турският език може да се характеризира като „прогресивен фактор, довел до издигане езика на изостаналите българи на ново, съвременно равнище”. В действителност този хипотеза не може да обясни главните особености на новобългарския език – безпадежността и членуването, защото такива отсъстват в езика на османските турци. Обратно, главната характерна черта на османо-турския език – аглутативността от източносибирски тип изобщо не се е отразила върху новобългарския език. На трето място, езиковата атмосфера в българските земи през османо-турското владичество едва ли се е отличавала съществено от тази в земите на гърците и сърбите, но в езика на тези народи подобни „нововъденения” не са се появили. Тези наблюдения хвърлят много съмнения върху предположената роля на османо-турския език.

От друга страна, силно се преувеличава и ролята на официалния, т.н. църковно-славянски език в езиковото хомогенизиране на Първото българско царство. Поначало, в повечето държави официалният език не е оказвал съществено влияние върху формирането на народността и нейния език. Например, в продължение на много векове официалният език в древна Персия е бил арамейския, в Испания арабския е бил официален за 6 века, в Словения е бил немския за 6 века, във Виетнам е бил китайския за 8 века и т.н. и т.н. Ясно е, че картината с която ни се обрисува възникването на старобългарския и новобългарския език не е много прецизна и поражда много въпроси, чийто официални отговори никак не са убедителни. Надяваме се, че настоящата работа хвърля макар и малка светлина върху тези интересни проблеми.

ЗА ДРУГИ СТАТИИ:  http://protobulgarians.com