ПРАБЪЛГАРСКИ ДУМИ СЪХРАНЕНИ В ДЕТСКИЯ ЕЗИК

Иван Танев Иванов

               А.  В книгата [Илия Зайков. Златка Асенова. Две петлета се скарали. Български народни игри за деца. Изд. Народна младеж. София. 1981, с. 37] (с благодарност на Мариана Минкова, която ми предостави книгата) е описана детска игра, наречена "Мада", която се състои в следното. Поставя се голяма каменна плоча на земята, а върху плочата един камък, наречен "куку". На 5-6 крачки от "кукото" се прави черта. Преди началото на играта всеки играч хвърля своята "мада" (това е каменна плоча, около 15-30 см широка) от кукото и който пръв улучи чертата, той играе пръв. Самата игра започва, след като всеки играч постави по един свой ценен предмет върху кукото - монета, копче, топче и т.н. Един след друг играчите хвърлят своите мади с цел да омерят кукото. Когато кукото бива ударено, всички заложени върху него "ценности" се разхвърчават наоколо. Този от заложените предмети, който е най-близо до хвърлената мада става собственост на умелия играч, останалите неща се връщат върху кукото и играта продължава. Играта завършва, когато и последния заложен предмет бива спечелен. 

            Интересното тук е названието "мада" = каменна плоча, която на някои места е извесна и като "ломади", "ламади". Названието "мада" = "каменна плоча" е близко до  историческото название Мадара, което представлява свещена за прабългарите скала с каменен релеф, изобразяващ прабългарски владетел (вероятно Тервел или Крум) на кон в пълно бойно снаряжение.  Някои езиковеди изхождат от раннотюркски езикови аналогии и превеждат названието Мадара като “герой, храбрец”. Други приемат, че името Мадара произлиза от гръцката дума Μαδαρος (плешив, гол, необрасъл) заради липсата на растителност по скалите11. В индо-иранския свят съществуват стотици топоними, подобни на Мадара, които се извеждат от madar (майка)12. Обаче, най-вероятно думата Мадара е родствена или произлиза от санскритското Mandara = “огромна,  твърда скала”, название на главната, свещена планина при древните иранци и индо-арии, обитавана от боговете им13. В подкрепа на тази етимология стои и българското название "мада", от което се получава Мадара с добавка на индоиранския суфикс "-ар" за образуване на прилагателни имена. Т.е, "мадара" значи "каменен, скалист". 

            Съхранената в българската народностна памет дума мада = камък може да ни помогне да намерим значението на няколко сходни исторически и географски названия. 

            1. По-горе беше коментирано названието Мадара с възможно значение "каменна", като омоним на санскритското название Мандара = "огромна, твърда скала". Това значение на Мадара се подкрепя от еднаквата функция на двата обекта. Както Мандара при древните ведически индийци, така и Мадара при прабългарите са били свещени места, където са изградени каменни храмове на техните богове. В Мадара е открито капище на прабългарите, както и множество други обекти свързани с техния религиозен култ. В добавка, Мадара е почитано като свещено място и от предхождащия народ на траките.

            2. Едно от прозвищата на Крум е Модри. Има няколко хипотези за значението на прозвището Модри. Най-известната е основана на славянското значение модри = син (син цвят, запазено в чешки). От тук се предполага, че Крум е бил "синеок". До какви ли не глупости може да стигне изначално погрешната хуно-тюркска хипотеза, според която Крум е монголоид и в същото време - синеок! Имайки пред вид значението "мада" = камък, може да се предположи, че "модри" идва от мада + ар, където "-ар" е ирански суфикс за образуване на прилагателно име. От тук Модри ще означава "мадарски, каменски", което вероятно е указание за това, че Мадарският релеф може да изобразява Крум. От тук Крум - Модри може да означава Крум - Мадарски. Преходът мадар -модри се обяснява с известния преход на неударено "а" в "о" в много старобългарски думи след IX-ти век (за примери: багатур-бототур, багаин-богоин, раб (работа) - роб (робство), Мастас (Мастус) -  Мостич, Timacus - Тимок, Баян - Боян,  bhaga - бог, paganus - поган, Холава - Холовник, dam -дом, таяг - тояга, kava - кова, авар - обър и др.).    

            3. Третият по височина връх на рида Чернатица в Средните Родопи е връх Модър (1992 м.). По склоновете на този връх има няколко високи, стръмни скали, подобни на мадарските (фиг. 1), което е рядкост за вечно зелените и заоблени върхове в тази част на Родопите. Най-вероятно, названието Модър (камък, скала) на този връх идва именно от тези скали.

    Фиг. 1. Връх Модър в Средните Родопи. Забележете големите групи скали по склоновете на този връх, които вероятно дават името на върха - "скалист, кеменен".

       4. Село Модра стена се намира в планинска долина близо до град Пирот, на пътя София - Пирот – Лесковац - Ниш. Названието вероятно идва от близкия до селото скалист рид, пред вид на семантиката "каменна стена" = "модра стена". 

      5. Историческият топоним МУНДРАГА е раннобългарско, най-вероятно прабългарско название на голяма крепост в района на Тутракан и Дръстър от езическия период на Първото българско царство. В тази крепост се укрил Симеон с войските си при опастността от съвместно византийско-маджарско нападение. В тази крепост е бил затворен и княз Расате, най-големият син на княз Борис, заради отказа му от християнството. Смисълът на названието МУНДРАГА не е известен. Можем да го потърсим, като първо отстраним прабългаро-алано-иранския суфикс за образуване на прилагателно име -АГ (-АГА) при което се получава основата МУНДРА, МУНДАР. Тази основа вероятно съдържа като семантична морфема познатата ни дума "мада", но вече във носов вариант (мунда, подобно на санскритския вариант на думата Мандара), както и суфикса "-ар". В езика на прабългарите е имало множество носови гласни, сравни: Котраг-Контраг, огъл-онгъл, Кувент-Кумвент, чуб(ас)-чумбас, Пресиан-Пресиам и др. От горното изложение следва, че названието Мундрага най-вероятно означава "Каменица, Каменна" и е пряко указание, че крепостта е имала високи, здрави каменни стени. 

            5. Съгласно [РЧД в БЕ, 1982г, изд. БАН, отг. ред. Ст. Илчев, с. 532] българската дума "мида" е заемка от новогръцки, където muda  значи "мида". Не се дават обаче никави връзки към други думи от новогръцки или старогръцки и човек остава с впечатлението, че самата дума muda не е гръцка. Всъщност, официалната гръцка дума за мида е Diqura. В другите европейски езици: анг. mussel, clam; холандски mossel, немски muscheln; френски moule; чешки mlzi; латински murex - производни от протоиндевр. *mus - мида. В руски моллюск, сръбски школька, хърватски skoljkas. На унгарски kagylok. Българското мида и гръцкото muda са много оригинални и с неясен произход. Като имаме пред вид, че отвън мидата е обвита в две варовикови черупки и прилича на камък, можем хипотетично да търсим връзка на тази дума и с прабългарското "мада" - камък. Ако "мида" произлиза от "мада", то е възможно нейното заемане в новогръцкия. 

         Другото название в тази игра "куко" е също интересно. В българския език са съхранени изразите "той е голямо куко" " той е едно хахо", "той е изкукал", "какво си кукнал тука", в които думите "куко, хахо", "изкукал" "кукнал" по смисъл и морфология имат връзка с горния термин от детската игра. Очевидно "кукото" в детската игра има неблагодарна роля: то стои на неподходящо място, него непрекъснато го замерят и блъскат с камъни, то е обект на насмешка. В такъв смисъл "куко" може да стане и синоним на "заемане на неподходящо място", "глупав човек, който страда от глупостта си". Следователно, терминът "куко" от детската игра може да е семантична морфема на изброените по-горе думи "куко, хахо, изкукал, кукнал". Това може да помогне за намиране на точната етимология на тази, очевидно много древна, българска дума.

            В българската митология съществува един много древен, почти забравен и неясен персонаж - Кук, по-известен с дена на Кук, Куковден.  Според известния български историк проф. Иван Венедиков, Куковден е народното название на Сирни Заговезни, това е 49-я ден преди Великден, когато се разиграват карнавални игри с много древно съдържание. Името му е дадено от “кук” или “кукери”, както се наричат участниците в игрите на някои места [Венедиков Иван. Медното гумно на прабългарите. Наука и изкуство. София, 1983, с. 130]. Макар че името “кук, кукер” не е познато навсякъде в България, названието Куковден е познато в цяла България и даже в Сърбия. Кукери е имало и при гръцкото население на град Виза, потомци на гърцизирани траки. Във Виза кукерите са наричани калогери, което на гръцки означава “старци” [Венедиков Иван. Медното гумно на прабългарите. Наука и изкуство. София, 1983, с. 132].

        Друг поглед върху тази митологична личност представя тревненския учител - краевед Богомил Даскалов [Архивен фонд на Даскалов, Богомил Христов (1876 - 1944), учител в гр. Трявна.  Окръжен държавен архив – Габрово. № 455/Инвентарен опис № 1. Инвентарни единици № 649 (IV-1ж)], според когото Куковден се пада на 29 февруари, веднаж на 4 години. В тази връзка съществува идиомния израз "ще стане, но на Куковден", т.е. никога няма да стане, за нещо малко вероятно. Големият български етнограф Димитър Маринов предполага, че Куковден е наречен на (славянския, естествено) бог Кук. По-късно това предположение е отхвърлено от други етнографи, тъй като в митологията на другите славянски народи няма следи от такъв бог. Но този бог може да е присъствал в митологията на прабългарите (за траките, древни и елинизирани, е ясно, че такъв бог липсва). Съвременната историческа наука вече приема, че аспаруховите българи-оногхонтори са били около 300 хиляди, а не 15 хиляди, както се приемаше до скоро и е напълно естествено от тях да са останали толкова културни характеристики, колкото и от протославяните, ако не и повече.