ЕПИТЕТ (НАЗВАНИЕ) НА ГЛАВНИЯ БОГ ПРИ ПРАБЪЛГАРИТЕ

 Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 http://protobulgarians.com

В най-ранния си "шамански" етап на примитивни вярвания, всички човешки родове и племена са вярвали в множество духове (дух на дърветата, дух на скалите, дух на водата и т.н). Постепенно с обобщаването и задълбочаване на знанията за човека и природата, хората са оформяли нови религиозни представи под формата на по-могъщи и отдалечени сили, определяни като богове. По тази причина онези народи, които са успели да "преплуват" през периода на примитивно шаманство са успявали да изградят една завършена, но многобожна религиозна представа за света. Постепенно с изграждане на социалната организация на отделните народи е възникала и ерархична структура в техния божествен пантеон. Появил се главен бог, второстепенни богове и т.н. Освен това, образът на всеки отделен бог, особено образите на главните богове са включвали множество качества и функции, от тук тези богове са назовавани с различни епитети.

Например,  ранните сибиро-алтайски народи (хуни, по-късни тюркюти, монголи и др.) са имали три главни бога (Улген, Умай и Хормуст) и множество второстепенни: Атага тенгри (бог на злото), Хисага тенгри (бог на имота), Дайсун тенгри (бог на войната), Дархан Гуджир тенгри (бог на ковачите) и т.н. При монголците имаме второстепенни богове от вида Монхе-тенгри, Ерхету-тенгри, Дегере-тенгри, Милиян-тенгри и т.н. В тези напълно чужди и непознати за българското съзнание имена, думата "тенгри" означава просто "бог".

Ранните индоарии са имали три главни бога (Брахма, Вишну, Шива) и множество второстепенни (Индра, Митра, Варуна и т.н.). Эпитетите на Вишну са Слънце (в началото),Савитар (спасител), Говинда (пастир), Мадхава (Величие) и др. Шива ("благостен") е Мадхадева (мадха -велик, дева -бог), Пашупати (пащу -животно, пати-господар), Шанкара (шан-сполука, кара - правещ) и т.н. От планетните богове Марс е Ангарака (лъчезарен), Мангала (дарител на сполука), Куджа (роден от земята). Месечината има основно название Чандра (наслаждение) и няколко епитета - Сома (нектар), Парвати ("състояща се от няколко части") и др. Юпитер има основно име Ангирас и носи епитетите Гуру (учител или жрец на боговете) и Брихаспати (повелител на космоса). Основното санскритско и ведическо название на Слънцето е Сурья. В образа (ипостаса, аватара) на Слънцето обаче могат да се изяват и трита главни бога -Брахма, Вишну и Шива, а също и някои от второстепенните. Счита се, че Митра е названието на изгряващото слънце, Индра — на слънцето в зенита, а Варуна — в залеза. Нещо повече, във ведическата религия всички останали планетни богове могат да се разглеждат като ипостас на бога на Слънцето.

Богът на ранните евреи Йехова е имал три псевдонима - Йа, Адонай и Саваот [Bonner, C. Studies in Magical Amulets Chiefly Graeco-Egyptian. London, 1950, p. 54].

За религията на прабългарите се знае значително по-малко. Освен това, в нашите представи за тази религия явно се оформя едно противоречие. От една страна знае се, че те са почитали няколко основни богове - Слънцето, Месечината и другите подвижни небесни светила. Възможно е да е имало и други богове, примерно бог на земята, на водата и др. От друга страна, в няколко каменни надписа на гръцки език прабългарите говорят за един единствен бог (по гръцки QeoV ), употребявайки изразите "бог вижда". В надпис № 14 се казва: "Който дири истината, бог вижда. Българите сториха на християните (ромеите) много добрини, а християните ги забравиха, но бог вижда". В титлата на Омуртаг и Маламер се казва: o ek Qeon arcwn - от Бога владетел. Тук едва ли става дума за бога на гръко-говорящия писар, примерно, който едва ли е имал друго задължение, освен да изчука текста, който са му издиктували или донесли. Как да се разреши това противоречие?

В един документ на арабски език, описващ как някои народи от древността са изричали името на своя главен бог, се дава и названието на главния бог на ранните българи. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише следното. “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonai) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа  (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”. [M. Tahir, Le livre de la creation de el-Balhi. Paris, 1899, v. IV, p. 56].

От тук може да се предположи, че древните българи са наричали своя главен бог с името Едфу, което изглежда малко арабизирано, или подобно на това. В това предположение ни убеждава и следния факт. В ранно-християнските църкви в с. Басараб, Северна Добруджа, оставени от български монаси са открити множество рунни надписи, както и надписи на глаголица и кирилица. В един надпис с руни, оставен на олтара на църквата се среща думата ЕФЕ, която може да бъде обръщение към прабългарския бог (P. Dobrev. Universum Protobulgaricum. New York, 1996). Очевидно Едфу и Ефе са близки названия, особено ако второто е в звателна форма.

Трето доказателство за това, че подобна прабългарската дума (УВИ) може да е имала божествен смисъл и значение можем да намерим във владетелската титла на предхристиянска България. Титлата “CANASVВHГY" - KANAΣYBIΓI (канасювиги, канасувиги, канасюбиги, канасубиги) е засвидетелствана само за българските владетели Омуртаг и Маламир (т.е. между 814-836 г). Омуртаг (814 – 831 г.) се титулова “CANASVВHГY, от бога архонт на земята, гдето се е родил”. Според Цв. Степанов тази титла е семантично еквивалентна на паралелната гръцка формула "ho ek Theou archon" (който е от бога владетел) [...]. Най-вероятно, правилното разглобяване на титлата е по формулата KANAΣYBIΓI = KANAΣ +YBIΓI. В тази формула думата KANAΣ означава "владетел" и в следващата християнска епоха става известна като "княз". Основата на YBIΓI е думата YBI - УВИ (вероятно "бог"), а окончанието "I Γ I" е алано-български суфикс за образуване на прилагателни имена. Този суфикс е извънредно плодотворен в съвременния осетински език и се среща при много прабългарски думи (Котраг, Контраг, Елемаг, кърчаг, белчуг, Мундрага, Телериг) и съвременни български думи (мъжага, синчага, въртига, тлъстига, цвилуга, комунига, осига, треволига, треперига). В такъв смисъл, KANAΣYBIΓI ще означава буквално "владетел божествен", или на съвременен български словоред "божествен владетел" или "владетел, чиято власт идва от бога", което е същото, каквото изразява и паралелната гръцка формула. От тук заключаваме, че думата YBI, подобна на ЕДФУ и ЕФЕ, също е означавала "бог".

В българската историческа литература, описваща историята и културата на ранните българите, отдавна е изказано и обосновано твърдението, че най-често срещания и най-характерен за прабългарите знак IYI е символ на техния върховен бог, вероятно Слънцето. Най-известното доказателство за това е бронзовата розета от Плиска, посветена на седемте небесни светила - планети и отбелязана на гърба с типично прабългарския символ IYI. Главният знак Y сочи лъча и руните, отговарящи на Слънцето, главния бог на прабългарите. Близо до река Българска Морава, Източна Сърбия, са намерени две каменни плочи с рисунки на Слънцето и Месеца, до които стои същият прабългарски символ IYI. Понякога в рунните надписи на прабългарите се среща и подобното съчетание IYvI.

Използвайки фонетичната стойност на прабългарските рунни знаци, изразите IYI и IYvI могат да се прочетат като "иви, иве, уве", ако се допусне, че при прабългарите руната Y е имала звуков еквивалент на полугласния звук "W" - палатално "В" (т.е нещо средно между У и В), какъвто звук съществува в езика на осетинците (наследник на аланския език) и в английски. Този прочит "иви, еве, уве" за названието на прабългарския бог е близък до горепосочените названия на бога - Едфу, Ефе, YBI и ги подкрепя.

В заключение, макар че посочените четири примера, в които стои названието на бога при прабългарите са съвършенно различни и несвързани помежду си, намерените в тях названия за бога са много близки помежду си (ИВИ, ЕВЕ, ЕФЕ, УВИ, ЕДФУ). Те могат да се разглеждат като едно и също название, предадено в малко променена форма в различните източници. Това показва, че вероятно прабългарите са имали едно единствено название за бог и съответно представа за един единствен или един главен бог.

Този извод стои в пълно съгласие с мнението за един-единствен бог (teos) от прабългарските каменни надписи. Нима прабългарите наистина са били монотеисти? Известно е обаче, че по времето, за което става дума, единствените монотеисти са били евреите. От другите религии единствено зороастризмът, който е религия на персите и някои източно-ирански народи има отчасти формата на монотеизъм с изтъкването на Хормузд като главен бог, обаче ролята на останалите планетарни богове все още е била силна. Така че, твърдението прабългарите да са били монотеисти изглежда противоречиво и се нуждае от прецесиране. За да се опитаме да разрешим това противоречие, нека потърсим семантиката на намереното название УВЕ, ИВИ.

Древните иранци като правило са почитали Слънцето като техен главен бог. В иранския свят са съществували няколко названия или епитети на този бог, всяко едно от които има свой смисъл и отразява отделни страни от религиозните представи на тези народи. Първото такова название (всъщност епипет) на Слънцето носи смисъла “мир, покой”: на персийски Mithr, авестийски Mitra, хотаносакски mitra, тохарски (б) mittar, mittarwe  /DA-DT-b/. В епохата на зороастризма, някои народи са употребявали за Слънцето друго название (по-точно епитет), което означава “мъдър, справедлив”: на средноперсийски Ormuzd, Hormuzd, ишкашимски ormozd, remuz, на езика зенак ormozd. Трета група названия на Слънцето идва от древната индо-иранска дума suria – блестящ, светещ:  хинди-урду suraj, калаши  suri, авестийски hwar, ховарски yor, нуристански su, осетински kxour, язгулемски khovor, сариколи и шугнански kher. Реално погледнато, Surya е единственото древно и оригинално название на Слънцето при старите ирано-арийски народи още от епохата когато са били един етнос. Всички останали по-късни названия (Митра, Ормузд) всъщност са епитети и прозвища. Съгласно многобройните сведения прабългарите като ирански народ също са обожествявали Слънцето и вероятно са го почитали като главен, но не единствен бог. В такъв случай, ако прабългарското название УВЕ, ЕВЕ се отнася за Слънцето, то също може да бъде епитет, отразяващ някакво важно качество на това светило, съгласно религиозните представи на прабългарите.

 В отделна статия беше обоснована  хипотезата, че прабългарският знак IYI, освен че е символизирал върховния бог, може да е изобразявал и цифрата 7 (Основни символи на древните българи). Като имаме пред вид, че този знак може да изобразява цифрата 7 и да се чете като "иви, уви" то можем да очакваме, че на някакъв език, близък до този на прабългарите, посоченото "иви, уви" може да има връзка с названието на цифрата 7. И действително, на един от основните днешни езици, говорен в древната прародината на българите (планината Белур - Памир), памирския език пащо (15 млн. души), числото 7 се произнася по същия начин, като УВЕ, при това с полугласна У(В) - UWE (виж табл. 1). Това название на числото 7 произлиза от прото-индоиранското *sapta- седем, което се среща в много древни и съвременни индо-ирански езици: санскрит saptá, кюрдски и фарси haft, дари aft, което е много разпространено и при европейските езици (латински septem, гръцки εφτά -eptá, немски sieben, английски seven, френски sept).  

            Табл.  1. Бройни числителни при някои ирански и индийски езици.

        Названието Уве (Uwe) - седем е получено след отпaдане на началния звук S и окончанието ЕМ от изходното прото-индоевропейско *saptеm - седем, което явление се наблюдава при много индоевропейски езици. В получената основа apte е настъпила допълнителна промяна на съгласните, които в крайна сметка са се развили до f, v  или до полугласната w - така стигаме до въпросното УВЕ = СЕДЕМ. Освен в езика пащо, подобна или много близка форма за "седем" се среща при почти всички останали памирски езици (табл. 2):

  Табл.  2. Бройни числителни при памирските езици.  

        Думите avde, avdo, uvd, wu:vd и т.н. с които днес в Памир (Белур) наричат числото седем прилича много на думата ЕДФУ, с която  древните българи са назовавали своя бог, според Ел-Балхи. Незначителната фонетична разлика може да се обясни със обичайната натурализация (пригаждане) на непознатите чужди термини към езика на древните хронисти - араби, гърци, латинци, китайци и т.н
       Горните факти могат да се приемат като указание, че характерният прабългарски знак IYI, символ на техния главен бог, разглеждан като поредица от букви е изписвал думата "иви, юви, уви", която е играла ролята на прозвище (епитет) на този бог и в същото време е носела семантиката СЕДЕМ, СЕДМОРКА, СЕДМИЦА. Това предположение може да се стори доста невероятно на някого, но освен с горните многобройни факти, може да бъде подкрепено и със следните съображения. В различните източници религията на прабългарите е характеризирана като "religion de mages" (Ал - Масуди) - "вяра на магите" (т.е вяра на партските свещеници) и "скитска религия" (вяра на скитите и саките). И двата термина са исторически добре известни и означават "вяра в седмобожието", "вяра в седемте-бога небесни светила", които са Слънцето, Месеца и петте видими с просто око планети – Юпитер (Янкул), Венера (Яна), Сатурн (Сани), Марс и Меркурий. Главното светило сред тази “божествена седморка” безспорно е Слънцето, но все пак тук става дума за седем небесни светила, съответно седем бога (които могат да са проява на един и същи бог!) и няма нищо чудно, че на своя си език прабългарите са наричали своя бог с думата СЕДМОРКА, СЕДМИЦА.

        С намирането на смисъла на това название, всъщност епитет, се разрешава и посоченото по-горе противоречие. От една страна, в каменните надписи прабългарите очевидно говорят за наличието на един-единствен бог в Природата (по гръцки teos), а от друга страна те си го представят като единна съвкупност от седем повижни небесни светила. И в това си има своя логика. На небето съществуват десетки хиляди небесни светила, но само седем от тях са подвижни и менят своето положение в течение на месеците и годините. Всички останали са изцяло неподвижни, в смисъл тяхното взаимно разположение не се мени. Подвижността на седемте светила, наречени "планети" (от гръцки planet -блуждаещ, подвижен) е впечатлявала силно културните народи на Стария свят и е давала основание да ги считат за "живи", изпълнени с особена "енергия, воля и власт", накратко за божества. Това, което е отличавало древните българи от другите народи е, както изглежда, представата, че тези седем планети са проява на една воля, на един закон, накратко - считали са ги за един единствен бог. Епитетът с който те са характеризирали този бог е колкото неочакван, толкова и логичен - СЕДМОРКА. Главното светило сред тази “божествена седморка” безспорно е Слънцето и вероятно останалите светила може да са били схващани като негови проявления (ипостаси, аватари).

        На основата на тази седембожна религия на древните българи е основана и т.н. шестобална система за оценка на знанията на българските ученици. Всъщност, тя не е шестобална, а седембална.  Тя започва от 1 (лош), 2 (слаб) и т.н и достига до шестата степен 6 (отличен), като последната седма степен е запазена само за знания, които могат да се характеризират като "божествени". Разбира се, те са непостижими, ако не се взема пред вид "историческата" 1948 г. В миналото е имало учители, които са твърдели, че на най-добрите ученици пишат 5, на себе си 6, а на господ - 7.

Дали обаче само прабългарите са използвали епитета "седморка" за своя бог? Нещо подобно намираме и в названието на Слънцето при много съвременни народи от същия района на  планината Белур (Болор, Памир). Това са названията: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab /VS-ETD/. Всички тези названия съдържат в основата си думата за числото седем – haft, hafta, afta (виж табл. 1), а "-aba, oba" е известен санскритски суфикс (при прабългарите виж Плискова, Верегава, при съвременните българи сравни "тегло-тегоба"). Точно това название морфологически е най-близко до посоченото от Ел-Балхи древнобългарско название, Едфу.

Скитите, източноирански народ, преселил се на запад към причерноморските степи, почитал седем бога, съвпадащи с гореизброените подвижни небесни светила – планети. Херодот изброява техните названия, като това на главният скитски бог – Слънцето е Табити. Названието Табити е близко до гореизброените памирски названия aftoba, aftaba, oftob, efteb, и т.н.. Незначителните различия може да се дължат на географската и времева разлика между езика на скитите и родствените им (днешни) памирски народи, както и на свойствения за ранните гърци стремеж към елинизация на всички записвани от тях чужди имена и понятия. Така че, в основата на Табити трябва също да стои названието “седем”, както при прабългарите и памирските народи.

Оше един, вече четвърти подобен пример са древните евреи, също почитатели на числото 7 като божествено число. Евреите са наричали своя бог Елохим, но той е известен и като Саваот. Епитетът Саваот по-късно е възприет и в християнската религия. Името на еврейския бог Саваот и на последния седми, посветен на бога ден от еврейската неделя - саббат много прилича на еврейската дума шавуот, която означава “седмици”. Шавуот се получава от еврейската дума шавуа (седмица - ед. ч.), от тук се получава и думата швуаим (две седмици - двойствено число). Точно седем недели (седмици) след главния еврейски празник Песах се чества друг голям еврейски празник, Шавуот. Названието на този празник означава "седем седмици" и отговаря на християнската Петдесятница. Шавуот е празник на жътвата, на даването на Тората и началото на сезона на сватбите.

В заключение, при народите (прабългари, памирски народи, скити, евреи), които в далечното минало са почитали седморката като свещено божествено число не случайно името на техния бог е близко до тяхната дума за "седем, седмица". В този смисъл при прабългарите УВЕ може да е било псевдоним на прабългарския бог, така както Саваот е псевдоним на еврейския бог. 

Най-добра илюстрация на религиозната представа "един бог - седем планетен ипостас" представлява известната бронзова розета от Плиска, която изразява религиозните и космогонични вярвания на прабългарите (фиг. 1). Този бронзов медалион е намерен през 1961 г. в Плиска и публикуван от Ст. Ваклинов [Vaklinov, S. Ein Denkmal Runischen Schrifttums Pliskas, In: STUDIA IN HONOREM VESELIN BESEVLIEV, Sofia , 1978, pp. 245-254]. В. Бешевлиев изказва предположението, че всеки един от седемте лъча и знаците по тях са свързани със седемте подвижни небесни светила, които са почитани като богове от някои народи на Стария свят [Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници, София, 1981, стр. 23]. На основата на предложената връзка между отделните лъчи на розетата с известните планети [Алексиев – Хофард, А. Изгубените кодове на древните българи. Изд. Тангра Танакра. София. 2001, стр. 251] е намерен сполучлив прочит на рунните надписи по розетата [Иванов И. Т. Прабългарски названия на планетите-богове съгласно розетата от Плиска и раннохристиянски надпис от Северна Добруджа. Анали, 2007, бр. 1-3, с. 104-110] - Фиг. 1.3.

Фиг. 1. Бронзова розета от Плиска. На лицевата страна (1) по отделните лъчи са нанесени рунни знаци, отговарящи на всяка една планета, чийто прочит е даден в (3). На опаката страна (2) е нанесен символът на прабългарския бог, IYI. Вилката на Y подпира и сочи лъча и руните на Слънцето, в същата посока сочи и дръжката на розетата върху лицевата страна (1). 

         Фактически, на лицевата страна на розетата е представен целият религиозен пантеон на прабългарите, а на опаката страна е даден обощаващия символ, с който те изобразяват своя бог (QeoV ). В цялата тази сложна символика може би е вложена обсъжданата по-горе идея, че прабългарите имат един единствен бог, който намира своя главен ипостас в Слънцето, но може да намери проявление и чрез кое да е от останалите второстепенни небесни светила-планети. Тази фундаментална религиозна и космогонична представа се подкрепя от факта, че епитетът, с който те характеризират своя бог е УВЕ - "седем", т.е "седемте планети", седемте "живи" небесни светила. С други думи, прабългарите са имали представа за съществуването на един-единствен бог, който "живее" в седемте планети. Духовната, религиозна роля на небесните светила се подкрепя и от народните вярвания на по-късните българи, които се смятали, че останалите неподвижни звезди са душите на умрелите хора.