ЕПИТЕТ (НАЗВАНИЕ) НА ГЛАВНИЯ БОГ ПРИ ПРАБЪЛГАРИТЕ

 Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 http://protobulgarians.com

В най-ранния си "шамански" етап на примитивни вярвания, всички човешки родове и племена са вярвали в множество духове (дух на починалите родственици, дух на дърветата, дух на скалите, дух на водата и т.н). Постепенно с обобщаването и задълбочаване на знанията за човека и природата, хората са оформяли нови религиозни представи под формата на по-могъщи и отдалечени сили, определяни като богове. По тази причина онези народи, които са успели да "преплуват" през периода на примитивно шаманство са успявали да изградят една завършена, но многобожна религиозна представа за света. Постепенно с изграждане на социалната организация на отделните народи е възникала и ерархична структура в техния божествен пантеон. Появил се главен бог, второстепенни богове и т.н. Освен това, образът на всеки отделен бог, особено образите на главните богове са включвали множество качества и функции, от тук тези богове са назовавани с различни епитети.

Например,  ранните сибиро-алтайски народи (хуни, по-късни тюркюти, монголи и др.) са имали три главни бога (Улген, Умай и Хормуст) и множество второстепенни: Атага тенгри (бог на злото), Хисага тенгри (бог на имота), Дайсун тенгри (бог на войната), Дархан Гуджир тенгри (бог на ковачите) и т.н. При монголците имаме второстепенни богове от вида Монхе-тенгри, Ерхету-тенгри, Дегере-тенгри, Милиян-тенгри и т.н. В тези напълно чужди и непознати за българското съзнание имена, думата "тенгри" означава "небе, бог".

Ранните индоарии са имали три главни бога (Брахма, Вишну, Шива) и множество второстепенни (Индра, Митра, Варуна и т.н.). Эпитетите на Вишну са Слънце (в началото),Савитар (спасител), Говинда (пастир на говеда), Мадхава (Величие) и др. Шива ("благостен") е Мадхадева (мадха -велик, дева -бог), Пашупати (пащу -животно, пати-господар), Шанкара (шан-сполука, кара - правещ) и т.н. От планетните богове Марс е Ангарака (лъчезарен), Мангала (дарител на сполука), Куджа (роден от земята). Месечината има основно название Чандра (наслаждение) и няколко епитета - Сома (нектар на безсмъртието), Парвати ("състояща се от няколко части") и др. Юпитер има основно име Ангирас и носи епитетите Гуру (учител или жрец на боговете) и Брихаспати (повелител на космоса). Основното санскритско и ведическо название на Слънцето е Сурья. По-малко известно, но може би най-древно название на Слънцето и на главния бог на индоариите е Сиавуш. В образа (ипостаса, аватара) на Слънцето обаче могат да се изяват и трита главни бога - Брахма, Вишну и Шива, а също и някои от второстепенните. Счита се, че Митра е названието на изгряващото слънце, Индра — на слънцето в зенита, а Варуна — в залеза. Нещо повече, във ведическата религия всички останали планетни богове могат да се разглеждат като ипостас на бога на Слънцето.

Богът на ранните евреи Йехова е имал три псевдонима - Йа, Адонай и Саваот [Bonner, C. Studies in Magical Amulets Chiefly Graeco-Egyptian. London, 1950, p. 54].

Главният бог на древните гърци, Зевс, е носел епитетите phegos - дъбът, Zeus Aethiops -"светлоок, огненолик", също и "гръмовержец, облакоборещ, дъждовен, доброветрен, плодоносец, смокинороден" и т.н. 

Много известното название за бог при персите Худа, Хода (Khuda, Khoda) всъщност на фарси означава "самосъздал се" и представлява епитет на бога със значения "върховно същество, господар, управител, бог".

Древните иранци (включително източноиранците и родствените им скити и сармати) като правило са почитали Слънцето като техен главен бог. В иранския свят са съществували няколко названия или епитети на този бог, всяко едно от които има свой смисъл и отразява отделни страни от религиозните представи на тези народи. Първото такова название (всъщност епипет) на Слънцето носи смисъла “мир, покой”: на персийски Mithr, авестийски Mitra, хотаносакски mitra, тохарски (б) mittar, mittarwe  /DA-DT-b/. В епохата на зороастризма, някои ирански народи са употребявали за Слънцето друго название (по-точно епитет), което означава “мъдър, справедлив”: на средноперсийски Ormuzd, Hormuzd, ишкашимски ormozd, remuz, на езика зенак ormozd. Трета група названия на Слънцето идва от древната индо-иранска дума suria – блестящ, светещ:  хинди-урду suraj, калаши  suri, авестийски hwar, ховарски yor, нуристански su, осетински kxour, язгулемски khovor, сариколи и шугнански kher. Реално погледнато, Surya е единственото древно и оригинално название на Слънцето при старите ирано-арийски народи още от епохата когато са били един етнос. Всички останали по-късни названия (Митра, Ормузд, Худа) всъщност са епитети и прозвища.

Скитите, източноирански народ, преселил се на запад към причерноморските степи, почитал седем бога, съвпадащи с видимите подвижни небесни светила – планети. Херодот изброява техните названия, като това на главният скитски бог – Слънцето е Табити. Със същото название, Табити - "блестящ, светещ", древните индоарии са наричали Слънцето. 

Съгласно многобройните сведения прабългарите като ирански народ също са обожествявали Слънцето и вероятно са го почитали като главен, но не единствен бог.

За религията на прабългарите се знае значително по-малко. Освен това, в нашите представи за тази религия явно се оформя едно противоречие. От една страна знае се, че те са почитали няколко основни богове - Слънцето, Месечината и другите подвижни небесни светила. Възможно е да е имало и други богове, примерно бог на земята, на водата и др. От друга страна, в няколко каменни надписа на гръцки език прабългарите говорят за един единствен бог (по гръцки Qeon), употребявайки изразите "бог вижда". В надпис № 14 се казва: "Който дири истината, бог вижда. Българите сториха на християните (ромеите) много добрини, а християните ги забравиха, но бог вижда". В титлата на Омуртаг и Маламер се казва: o ek Qeon arcon - от Бога владетел. Как да се разреши това противоречие?

В един документ на арабски език, описващ как някои народи от древността са изричали името на своя главен бог, се дава и названието на главния бог на ранните българи. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише следното. “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonai) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа  (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”. [M. Tahir, Le livre de la creation de el-Balhi. Paris, 1899, v. IV, p. 56].

Освен това близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – кумир, идол (т.е, образ на бог), включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Всички тези сведения посочват, че посоченото название Едфу - бог при древните българи е достоверно, макар и да изглежда малко арабизирано.

В ранно-християнските църкви в с. Басараб, Северна Добруджа, оставени от български монаси са открити множество рунни надписи, както и надписи на глаголица и кирилица. В един рунен надпис, оставен на олтара на църквата се среща рунната група hôh, която се транскрибира като ЕФЕ. Предполага се, че ЕФЕ е обръщение към прабългарския бог (P. Dobrev. Universum Protobulgaricum. New York, 1996), което очевидно е близко до Едфу.

Още една подобна прабългарската дума (УВИ), която може да е имала божествен смисъл и значение, можем да намерим във владетелската титла на предхристиянска България. Титлата “CANASVВHГY" - KANAΣYBIΓI (канасювиги, канасувиги, канасюбиги, канасубиги) е засвидетелствана само за българските владетели Омуртаг и Маламир (т.е. между 814-836 г). Омуртаг (814 – 831 г.) се титулова “CANASVВHГY, от бога архонт на земята, гдето се е родил”. Според Б. Симеонов [Симеонов, 1981. Титульня практика в ханской Болгарии: происхождение, структура и значение праболгарских титулов в периоде между VII и X веками. - Балканское языкознание, 2, 23-46] и Цв. Степанов [Tsvetelin Stepanov. The Bulgar title KANAΣYBIΓI: reconstructing the notions of divine kingship in Bulgaria, AD 822-836. Early Medieval Europe. Vol. 10 Issue 1 Page 1 March 2001] тази титла е семантично еквивалентна на паралелната гръцка формула "o ek Qeon arcwn" (който е от бога владетел). Най-вероятно, правилното разглобяване на титлата е по формулата KANAΣYBIΓI = KANAΣ +YBIΓI (Смисъл и етимология на владетелските титли KANAΣYBIΓI и КАНАЗАУЦИ). В тази формула думата KANAΣ означава "владетел" и в следващата християнска епоха става известна като "княз". Основата на YBIΓI е думата YBI - УВИ (вероятно "господ, бог"), а окончанието "I Γ I" е алано-български суфикс за образуване на прилагателни имена. Този суфикс е извънредно плодотворен в съвременния осетински език и се среща при много прабългарски думи (Котраг, Контраг, Елемаг, кърчаг, белчуг, Мундрага, Телериг) и съвременни български думи (мъжага, синчага, въртига, тлъстига, цвилуга, комунига, осига, треволига, треперига). В такъв смисъл, KANAΣYBIΓI ще означава буквално "владетел божествен", или на съвременен български словоред "божествен владетел" или "владетел, чиято власт идва от бога", което е същото, каквото изразява и паралелната гръцка формула. От тук заключаваме, че думата YBI (иви, уви), подобна на ЕДФУ и ЕФЕ, също е означавала "бог".

В българската историческа литература, описваща историята и културата на ранните българите, отдавна е изказано и обосновано твърдението, че най-често срещания и най-характерен за прабългарите рунен знак IYI е символ на техния върховен бог, вероятно Слънцето. Най-известното доказателство за това е бронзовата розета от Плиска (фиг. 1). Розетата е  посветена на седемте небесни светила - планети и е отбелязана на гърба с типично прабългарския рунен символ IYI. Главният рунен знак Y сочи лъча и руните, отговарящи на Слънцето, главния бог на прабългарите. Близо до река Българска Морава, Източна Сърбия, са намерени две каменни плочи с рисунки на Слънцето и Месеца, до които стои същият прабългарски рунен символ IYI. Понякога в рунните надписи на прабългарите се среща и подобното съчетание IYvI.

Фиг. 1. Бронзова розета от Плиска. На лицевата страна (1) по отделните лъчи са нанесени рунни знаци, отговарящи на всяка една планета, чийто прочит е даден в (3) (Названия на прабългарските богове-планети). Най-отгоре, в царствено положение е разположен лъчът, чийто рунен надпис (СОН - слънце) отговаря на Слънцето. На опаката страна (2) е нанесен рунният символ на прабългарския бог, IYI. Вилката на Y подпира и сочи лъча и руните на Слънцето, в същата посока сочи и дръжката на розетата върху лицевата страна (1). 

    Използвайки фонетичната стойност на прабългарските рунни знаци (Върху разчитането на рунен надпис от Мурфатлар), рунните знаци IYI и IYvI могат да се прочетат като "иви, иве, уве", ако се допусне, че при прабългарите руната Y е имала звуков еквивалент на полугласния звук "W" - палатално "В" (т.е нещо средно между У и В, какъвто звук съществува в езика на осетинците (наследник на аланския език) и в английски. П. Добрев, използвайки фонетичната транскрипция на прабългарско-алано-касожките рунически знаци, прочете рунния знак IYI като “йуй”, което е близко до нашия прочит (Y = "у" вместо "в"). Този прочит "иви, еве, уве" за названието на прабългарския бог е близък до горепосочените названия на бога - Ефе, YBI и ги подкрепя.

В заключение, макар че посочените четири примера в които стои названието на бога при прабългарите са съвършенно различни и несвързани помежду си, намерените в тях названия за бога са фонетично много близки помежду си (ИВИ, ЕВЕ, ЕФЕ, УВИ, ЕДФУ, ФА). Те могат да се разглеждат като едно и също название, предадено в малко променена форма в различните източници. Това показва, че вероятно прабългарите са имали едно единствено название за бог и съответно представа за един единствен или един главен бог. Нека потърсим семантиката на това название.

1. В езика на древните индоевропейци думата *Dyēu означава „бог”. От тук идват древногерманското *Tiwaz, древногръцкото Zeus и ведическото Dyaus, всички със значение „бог”. При някои народи формата *Dyēu е променена на Jove, Jov (древни латини), Yu (памирски народи), Deva при ранните индоиранци. От тази съкратена форма идва известното латинско название Jupiter, което значи "божи (Ju) баща (piter)". Подобно название е използвано и от ведическите индийци - Dyaus Pita, което също означава "баща (piter, pita) на боговете". Латинското название Юпитер е възприето като име на планетата Юпитер (Янкул, Анишър), от което са образувани латинските названия на четвъртия ден от седмицата  „денят на Юпитер”: Iovis Dies (лат.), Thursday (англ.) jeudi (фр.), jueves (исп.), giovedì (ит.) и т.н.. Съкратените названията за бог при латините Jove, Jov и памирците Yu са твърде близки до прабългарското ЕФЕ, ИВИ. При евреите yahu означава бог, в частност бог Йехова.

Формата Едфу от арабския текст на Ел-Балхи може да бъде най-правдоподобно разглеждана като вариант на праиндоевропейското *Dyēu - бог. Така вероятно прабългарите са обяснили на Ел-балхи своето название за бог. Думата *Dyēu се произнася "диееу" (дълго "е") и поради това, че крайното "u" фактически е полугласната "w" (сравни Deva, Iov), тя може да звучи и като "диееву". От "диееву" преходът в Едфу е естествен. Преходът Deva - Iov може да ни обясни и появата на "фа" - идол и вероятно на "бо" като част от аварското "бо-колобър". Могат да се предложат и други две обяснения за Едфу, но пред вид на голямата прецизност на Ел-Балхи в предаване на названията за бог при разните народи те са малко вероятни. Все пак, за пълнота названието ЕДФУ може да е членувана (според правилата на арабския език) форма на Фа, Ефе,YBI, IYI. Определителният член при арабски е "ел, ал" (например, Ел-Балхи) но при някои думи се променя, например ад-уахил, ан-нахар, Ер-Риад. От тук ЕДФУ може да означава "ед-фа", или "ед-ефе" т.е "богът". Друга възможност за етимологизиране на Едфу може да дойде от ранното индоиранско название "дева" - бог. Например: от "ед-дева" (богът) чрез превръщане на двойното "д" в единично се получава "едева" - "едва" -  "едфа" - "едфу".

Друга посока за обяснение на смисъла на ЕФЕ, YBI, IYI можем да търсим в древния авестийски и санскритски (и на съвременен хинди) глагол iu (иу) - "съединявам, обединявам".  От този глагол се образуват съществителните iuj (иуж) - "връзка, съединение, юз, обединение" (сравни с българския авестизъм "съюз" = съ + юз), yog, yoga - "връзка" и yauz'-da (yaoz'-da) – "връзка, съюз"– сравни с българския авестизъм "юзда". Авестийското йуж, yauz се образува чрез добавяне на суфикса "-ez" към глагола иу и по същото авестийско, но неславянско правило се образуват много български отглаголни съществителни: валя - валеж, вървя - вървеж, копнея - копнеж, стремя се – стремеж, строя -строеж, кърпя - кърпеж и мн. др. В такъв смисъл главният прабългарски религиозен символ - рунния знак IYI може да означава "обединение, връзка, съюз", т.е., да има същия смисъл както и латинското religio = "връзка, обединение". И наистина, вярата в бог (религията) е обединителна сила, която сплотява едно множество в единно цяло, способно да се защищава и отстоява имота и културата си. Рунният знак IYI може да бъде и етнополитически символ, изразяващ необходимостта от спасение на българския етнос чрез обединение. След Кубрат, темата за обединението е най-важната за оцеляването на българския етнос и може да не е случайно, че след хазарския преврат рунният знак IYI е поставян на всевъзможни места в границите на българското землище - на Долния Дунав, на Волга и в долината на р. Дон.

         В старобългарски „божем”, в съвременните диалекти „боже, баже, бажем” означава „уж, като че ли” (БЕР, с. 62 ).  Според БЕР думите „божем, боже, баже, бажем” произлизат от „бог”. От следва еквивалентността на „бог” и „уж”. Българската дума "уви" означава "по независещи от нас причини" и може да има буквалния смисъл "божа работа, каквото е казал господ".

Като трета възможност за осмисляне на ЕФЕ, YBI, IYI може да се посочи изказаната на друго място (Основни символи на древните българи) хипотеза, че прабългарският рунен знак IYI, освен че е символизирал върховния бог, може да е изобразявал и цифрата 7 . Като имаме пред вид, че този знак може да изобразява цифрата 7 и да се чете като "иви, уви" то можем да очакваме, че на някакъв език, близък до този на прабългарите, посоченото "иви, уви" може да има връзка с названието на цифрата 7. И действително, на един от основните днешни езици, говорен в древната прародината на българите (планината Белур - Памир), памирския език пащо (15 млн. души), числото 7 се произнася по същия начин, като УВЕ, при това с полугласна У(В) - UWE (виж табл. 1). Това название на числото 7 произлиза от прото-индоиранското *sapta- седем, което се среща в много древни и съвременни индо-ирански езици: санскрит saptá, кюрдски и фарси haft, дари aft, което е много разпространено и при европейските езици (латински septem, гръцки εφτά -eptá, немски sieben, английски seven, френски sept).  

            Табл.  1. Бройни числителни при някои ирански и индийски езици.

        Названието Уве (Uwe) - седем е получено след отпaдане на началния звук S и окончанието ЕМ от изходното прото-индоевропейско *saptеm - седем, което явление се наблюдава при много индоевропейски езици. В получената основа apte е настъпила допълнителна промяна на съгласните, които в крайна сметка са се развили до f, v  или до полугласната w - така стигаме до въпросното УВЕ = СЕДЕМ. Освен в езика пащо, подобна или много близка форма за "седем" се среща при почти всички останали памирски езици (табл. 2):

  Табл.  2. Бройни числителни при памирските езици.  

Освен прабългарите, още няколко други народи са използвали епитета "седморка" за своя бог Слънцето. Подобно названието на Слънцето може да се срещне при много съвременни народи от същия района на  планината Белур (Болор, Памир). Това са названията: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab /VS-ETD/. Всички тези названия съдържат в основата си думата за числото седем – haft, hafta, afta (виж табл. 1), а "-aba, oba" е известен санскритски суфикс (за този суфикс при прабългарите виж Плискова, Верегава, Абоба, при съвременните българи сравни "тегло-тегоба").

Друг подобен пример са древните евреи, също почитатели на числото 7 като божествено число. Евреите са наричали своя бог Елохим, но той е известен и като Саваот. Епитетът Саваот по-късно е възприет и в християнската религия. Името на еврейския бог Саваот и на последния седми, посветен на бога ден от еврейската неделя - саббат може да се изведе от еврейската дума шавуа = седем, седмица. От шавуа = 7 се получават думите швуаим = две седмици (двойствено число) и шавуот = седмици (мн. число). Точно седем недели (седем пъти по седем дена) след главния еврейски празник Песах се чества друг голям еврейски празник, Шавуот. Названието Шавуот (седем седмици = 49) и отговаря на християнската Петдесятница. На сходния арабски Sab'ah означава "седем". Библейският термин SABBATIC year означава всяка седма година, през която израилтяните оставят земята си на угар. В английски същият термин  SABBATIC year означава всяка седма година, през която даден университетски преподавател няма лекции (и се занимава само с научна работа). Всичко това подкрепя етимологията Саваот = седмица, като епитет на еврейския бог.

Едно отклонение. На основата на тази седембожна религия на прабългарите е основана и старинната шестобална система за оценка на знанията на българските ученици. Всъщност, тя не е шестобална, а седмобална! Тя започва от 1 (лош), 2 (слаб) и т.н и достига до шестата степен 6 (отличен), като последната седма степен е запазена само за знания, които могат да се характеризират като "божествени". Уникален случай е "историческата" 1937 г., когато се родило царчето Симеон Борисов Сакскобурггота и на всички български ученици им повишили бележките с единица. Тези, които били шесторкари получили "божествената" оценка 7. В миналото е имало учители, които са твърдели, че на най-добрите ученици пишат 5, на себе си 6, а на господ - 7.

        Горните факти могат да се приемат като указание, че главният прабългарски религиозен рунен знак IYI, разглеждан като поредица от букви е изписвал думата "иви, юви, уви", която е играла ролята на прозвище (епитет) на този бог и вероятно е носела семантиката "господ, върховен бог", "обединение" и "седморка". Този знак има точно седем краища и поради това епитетът "седморка" напълно му подхожда. Трите значения - IYI = уви (господ), IYI = йуж (обединение) и IYI = "седморка" представляват три различни епитета на Слънцето - главния бог при прабългарите.

            Най-добра илюстрация на религиозната представа "един обединен бог - седем планетен ипостас" представлява бронзовата розета от Плиска, която изразява религиозните и космогонични вярвания на прабългарите (фиг. 1). Този бронзов медалион е намерен през 1961 г. в Плиска и публикуван от Ст. Ваклинов [Vaklinov, S. Ein Denkmal Runischen Schrifttums Pliskas, In: STUDIA IN HONOREM VESELIN BESEVLIEV, Sofia , 1978, pp. 245-254]. В. Бешевлиев изказва предположението, че всеки един от седемте лъча и знаците по тях са свързани със седемте подвижни небесни светила, които са почитани като богове от някои народи на Стария свят [Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници, София, 1981, стр. 23]. Това са Слънцето, Месеца и петте видими с просто око планети – Юпитер (Янкул), Венера (Яна), Сатурн (Сани), Марс и Меркурий. Фактически, на лицевата страна на розетата е представен целият религиозен пантеон на прабългарите, а на опаката страна е начертан рунния знак IYI. В цялата тази сложна символика може би е вложена обсъжданата по-горе идея, че прабългарите имат един единствен обединен бог, който намира своя главен ипостас в Слънцето, но може да намери проявление и чрез кое да е от останалите второстепенни небесни светила-планети. Тази фундаментална религиозна и космогонична представа се подкрепя от факта, че епитетът, с който те характеризират своя бог е УВЕ, означаващ "обединение", но и "седмица". С други думи, прабългарите са имали представа за съществуването на един-единствен обединен бог, който "живее" в седемте планети - аватари.

        С намирането на смисъла на това название, всъщност епитет, се разрешава и посоченото по-горе противоречие. От една страна, в каменните надписи прабългарите очевидно говорят за наличието на един-единствен бог в Природата (по гръцки teos), а от друга страна те си го представят като единна съвкупност от седем повижни небесни светила. И в това си има своя логика. На небето съществуват десетки хиляди небесни светила, но само седем от тях са подвижни и менят своето положение в течение на месеците и годините. Всички останали са изцяло неподвижни, в смисъл тяхното взаимно разположение не се мени. Подвижността на седемте светила, наречени "планети" (от гръцки planet -блуждаещ, подвижен) е впечатлявала силно културните народи на Стария свят и е давала основание да ги считат за "живи", изпълнени с особена "енергия, воля и власт", накратко за божества. Това, което е отличавало древните българи от другите народи е, както изглежда, представата, че тези седем планети са проява на една воля, на един закон, накратко - считали са ги за един единствен бог. Епитетът с който те са характеризирали този бог е колкото неочакван, толкова и логичен - "обединение, седморка". Главното светило сред тази “божествена седморка” безспорно е Слънцето и вероятно останалите светила може да са били схващани като негови проявления (ипостаси, аватари).

        В заключение, думите или знаците ЕФЕ, YBI, IYI, ЕДФУ, ФА които древните българи са свързвали със своя бог или богове могат да се разглеждат като синоними, прозвища или епитети, имащи праиндоевропейски произход. Те произлизат от праиндоевропейското *Dyēu - бог и по същество се родеят с подобни названия за „бог” при други древни индоевропейски народи - Jove, Jov (латинци), Yu (памирски народи), Deva (индоиранци) и даже са близки до еврейското yahu - бог.

ВАЖНО ДОПЪЛНЕНИЕ:

Идеологията на богомилството, появило се броени години след хриситянизирането на българите почива на дуалистичната представа за света, характерна за древните иранци. Това може да обясни появата и изключително широкото и трайно влияние в средновековна България на богомилите, които със сигурност са включвали част от недоволните прабългари. След гоненията в България, част от българските богомили се изселват на запад - в Босна, северна Италия и стигат чак до днешна югозападна Франция, историческата област Окситания. Център на богомилите - катари е областта Лангедок (Languedoc) и по-точно градовете Каркасон (Carcassonne) и град Алби (Albi), поради което катарите са наричани и албигойци. Религиозните центрове на катарите са унищожени от инквизицията и кръстоносците на папа Инокентий III, но голяма част от тяхната материална и духовна култура е запазена до днес. На 26 декември 2012 г. канал National Geographic излъчи предаване (за Мария-Магдалена, която катарите са смятали за жена на Христос), в което показа началото на старинна религиозна церемония, проведена от архиепископ Сандер, духовният водач на съвременните катари в Юго-западна Франция. Церемонията започва с продължителен възглас от три думи, отправени от архиепископа в посока към небето:

                                                                                                            ИЙИ-И-И-И-И-И-И     ЕМАЙ    КУДИ-И-И-И-И-И    !!

        Напълно е възможно този сакрален възглас, запазен в началото на катарската молитва да е фраза от езика на прабългарите. Тази възможност се подкрепя от удивителната леснина, с която тя може да се преведе на съвременен български. Първата дума, ИЙИ това е прочитът на основния прабългарски знак IYI - господ. Третата дума КУДИ би трябвало да е общоиранското "бог". Втората дума ЕМАЙ е непозната, но имайки пред вид общата структура на израза, тя би трябвало да означава "мой, моя". Окончателно: ИЙИ ЕМАЙ КУДИ вероятно означава ГОСПОДИ - МОЙ БОЖЕ ! Предложеният превод е напълно уместен и добре подкрепен.

    Изразът ИЙИ ЕМАЙ КУДИ може да е цяло изречение от езика на прабългарите. Известни са още няколко такива израза: КАНАЗ УВИГИ - владетел от бога; КАНАРТ И КЕН - наследствен владетел; БЕРЕНУМ УОВРЕ - поемам условие (длъжен съм) и др.