НЕСЛАВЯНСКИ ДВОЙНИК НА ПРЕЛОГА “ПО-”  В (СТАРО) БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Иван Танев Иванов

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

         Счита се, че писменият старобългарски език е изцяло славянски. Това обаче със сигурност не е вярно, защото в него се забелязват множество ирански и индо-ирански белези, наследени от езика на прабългарите. Това са многобройните думи с авестийска и санскритска етимология, а така също многото чисто ирански суфикси (-УЛ, -ЕЗ, -БА и др.), използвани в него за словообразуване. Личните местоимения АЗ и НИЕ, бройните числителни ПЪРВИ и ВТОРИ са чисти иранизми [Пламен Цветков. Славяни ли са българите? ТанграТанНакРа. София.1998]! По-долу ще стане дума и за един словообразователен формант (предлог, префикс), който макар че съвпада по форма с традиционния славянски предлог “ПО-” има съвсем друг смисъл! Установяването на префикси в езика на прабългарите е много важно, защото като правило в алтайските езици (тюркски, хунски), погрешно считани от някои за основа на прабългарски език, не се използват никакви префикси !

В книгата [М. Андреев, Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право. Изд. Наука и изкуство. София. 1972 г. Четвърто издание, стр. 257] е посочена една оригинална старобългарска съдебна институция, наречена ПОРОТНИЦИ.  При съдебното производство срещу човек, оклеветил ищеца е било възможно намесата на група хора, които да гарантират честността и порядъчността на ответника. Това са именно “поротниците” – хора, които се заклеват съвместно пред съда, че ответникът не е опозорил ищеца или е говорил истината, а не е клеветил, след което ответникът се освобождавал от отговорност. В този източник, старобългарската дума ПОРОТНИЦИ се превежда като “съклеветници”. В същност, този превод е неправилен, правилният превод е “съклетвеници”, защото в основата на думата ПОРОТНИЦИ стои думата РОТА – клетва. Славянските етимолози отдавна са установили, че старобългарската дума РОТА – клетва има индо-ирански произход и е заимствана в много славянски езици. Тя е сходна със санскритската  vrata -  клетва и съвременната българска дума "вричам се" - заклевам се. В случая няма да коментираме кога е станало това заимстване – в първите векове на новата ера при смесването на дошлите от север венети с местното иранско население по северното причерноморие или по-късно, при усвояването на писмения старобългарски език. По-важното е, че в думата ПОРОТНИЦИ, освен основата РОТА - клетва, се откроява и началната частица “ПО-”, която може да има функцията на словообразувателен формант – префикс.

 Дали това е така? За да отговорим на този въпрос, трябва да намерим още думи с такъв суфикс. 

ПОБРАТИМ - "събрат", човек, който е станал "брат" на някого без между тях да има кръвно родство, а чрез обичая "побратимяване".

ПОСЕСТРИМА - същото, на за сестра.

ПОМАЙЧИМА - "съмама, втора мама", важен персонаж в сватбеното тържество при българите, което има за цел да помогне на булката да премине от "моминския, девически" към "семейния" начин на живот. Понеже това е свързано с обучение по сексология, по-удобни учители са външни, доверени на сродените семейства хора, вместо самите родители.

ПОБАЩИМ - "събаща, втори баща", персонаж със същата роля, както помайчимата, но "обучаващ" младоженика (буенека, бояна, воина). Помайчимата и побащимата са приятелско семейство на възрастта на родителите. Интересна роля играе общия за тези думи суфикс "-ИМ, -ИМА".

Да използваме едно друга много подходяща за целта старобългарска дума – ПОЗОР, която първоначално е означавала “гледка”, а в по-ново време е придобила друго значение – “срам”. Тя е заимствана с първоначалното си значение (гледка, зрелище) в много съседни славянски езици – сръбски, хърватски, чешки. Но не във всички – в руски тя присъства, но с късното си значение (срам), а в полски тази дума изобщо не е позната. Тази старобългарска дума има щастлива съдба, защото в сръбски, хърватски и чешки тя вече означава “зрелище” и “театър”. В своята родина обаче тя е изместена от английските думи ТЕАТЪР (theater) и ШОУ (show), което се счита за голямо културно постижение и развитие.

Ако в думата ПОЗОР частицата “ПО-” е действително префикс, то “-ЗОР” би трябвало да е морфема (основа, носеща смисъла на думата). Действително “-ЗОР” може успешно да се изведе от основата на авестийския (източно ирански) глагол ZARA – гледам, съзерцавам. Например, името на основателя на зороастризма – Заратуштра (Zara T’ushtra) означава “този, който гледа (zara) звездите (ushtra)”.  От тази дума, донесена от източните иранци (прабългари) са останали думите ДА ЗЪРНА (да видя за кратко), ЗЪРКЕЛ (око), ЗРЕНИЕ (способност за виждане), СЪЗЕРЦАВАМ и детските изрази ЗАР! ЗАК! – виж ме ! Изглежда, прабългарите са били доста много, щом са успели за оставят толкова много свои думи в съвременния български език, някои от които са преминали в съседните славянски езици. Ако в думата ПОЗОР основата –ЗОР носи семантиката “гледам”, то частицата “ПО-” очевидно носи смисъл на “съвместност” в смисъл “много хора заедно гледат”. Така се получава "гледка, зрелище", а в по-ново време и "театър".

В двата примера, ПОРОТНИК и ПОЗОР виждаме, че частицата “ПО-” играе една и съща роля, придаваща свойството “съвместно и едновременно извършване от страна на много хора на действието, посочено от следващата морфема”. С тази си роля, частицата “ПО-” се отличава от славянския префикс “ПО-” придаващ смисъла “движение или действие по повърхността на нещо или извършване на повторно, следващо действие или ограничаване на действието по време”. Сравни “неделя – понеделник” (седелник - поседелник), двойки думи при които предлогът “ПО-” има “славянска” функция означаваща “последване”.  Друг пример: работя - да поработя (да работя малко и за кратко време). Това означава, че е в старинните думи ПОРОТНИК и ПОЗОР частицата “ПО-” е, както изглежда, неславянски префикс. Ако наистина е съществувал, неславянският и очевидно прабългарски префикс “ПО-” съвпада по функция със славянския префикс “СЪ-”, който се вижда от думите “съпрузи” – заедно впрегнати, “съратници”- заедно воюващи, “съдружници” – заедно дружащи, "съименници" - хора с еднакви имена и мн. други. Вероятно, префиксите “ПО-” и “СЪ-” имат една и съща функция, но произлизат от различни езици, първият от езика на прабългарите, вторият от езика на протославяните.

Има ли и други български думи, в които частицата “ПО-” да изпълнява функцията на подобен предлог? Има още няколко:

           ПОПРЕЛКА – в близкото минало, най-вече през зимата, българските жени се събирали заедно да предат. По време на съвместното предене, те пеели, обсъждали селските клюки, одумвали отделни “нестандартни” хора и постъпки, сгодявали моми и ергени. Това именно е “попрелката”(съпредене), дума в която частицата “ПО-”очевидно има точно тази “неславянска” роля указваща на “съвместност” на действието, извършвано от много хора.

        ПОСОПЦИ – название на деца, родени в един и същи месец (традиционна диалектна дума от Кюстендилско). В българските народни вярвания се считало, че деца-посопчета ще имат еднаква съдба и ако едно от тях се разболее и умре, същото ще се случи и на другото [Иваничка Георгиева. Космосът в българските народни вярвания. Наука и изкуство. София. 1983 г.]. С магически действия те са били "разделяни" за да не би лошата съдба на едното да повлияе на другото. Названието "посопци" вероятно означава "едновременно умиращи", от суфикса "ПО-" "заедно, едновременно" и старобългарската дума "усопший" - умрял.  

        ПОНОСНИК - Водачът на търговски керван в България през XIII –XIV –ти век се наричал капитан (примикюр). Помощник-капитанът се наричал крамар или на български поносник (!!) - [Етнография на България. Изд.  Наука и изкуство. София. 1974]. Думата "поносник" има смисъл на "съвместно носещ", "заедно носещ". Смисълът на "съвместност, заедност" се придава от частицата "по".

              ПОТЪК – старобългарска дума, означаваща “борба, битка”, заета със същото и значение в румънски като potkă [Беньо  Цонев. История на  българския  език. Том-2. София. 1984 г. (фототипно издание), стр. 25]. В съвременния български език тя отдавна е забравена, но се пази в руския език, като основа на глагола “спотыкнутся”- да се сблъскам неочаквано с нещо. Думата ПОТЪК е сложносъставна, като правилният начин за нейното разглобяване на съставни части може да се установи чрез анализ на подобните и думи в съвременния български език (табл. 1):

 Таблица 1. Списък от глаголи, имащи същата основа както и думата ПОТЪК.

    Първият извод от направения анализ е, че представените по-горе глаголи са образувани от основата “ТЪК” или “ТИК” с помощта на различни представки (на-, за-, в-, под-). В българския и останалите славянски езици, основата (морфемата) носи смисъла на глаголното действие, докато всяка една от използваните представки модифицира това действие по характерен начин. Вторият и най-важният извод от горния анализ е, че при всички представени глаголи без изключение, идентифицираната основа “ТЪК” или “ТИК” има семантиката “удар”. Това означава, че в древния български език е съществувало семантично гнездо (ТЪК - ТИК) означаващо “удар”, което е дало множество производни глаголи. От табл. 1 се вижда, че това семантично гнездо е функционирало и в руския език със същото значение – “удар”.

            По всичко изглежда, самата морфема ТЪК (ТИК), която означава “удар” няма славянска етимология. В българския език, от тази морфема е образуван глаголът ТИКАМ (тласкам, блъскам нещо пред себе си), който отсъства в славянските езици и близкия по форма неславянски глагол ХАКАМ – удрям, блъскам. Друг пример е идиомът “сърцето ми тъка-тъка”, което ще рече “сърцето ми бие ли бие”, очевидно образуван от същата тази неславянска морфема.

            Старобългарската морфема ТЪК (ТИК) – удар може да се изведе от  протоиндоевропейското gwhnskāe/o  и  производното  му  gwhen – нанасям  удари, чукам. Тя е запазена и сред иранските  езици: в авестийски  xyah, согдийски  xw`y, хоремзийски  xw`h, съвр. персийски  xwast, талишки  xwah, кюрдски  xistin, хотаносакски  hvai, hwas, осетински  иронски  xojyn, xost, дигорски  xwajun, xwast, havt,  шугнански  xoy, xist, рошански  xŷy, xost, бартангски  xŷy, xŷc, язгулемски  xwajn, ягнобски  xway, xoy, xasta, xwasta – удрям, чукам, искашимски  хыу – удрям. /Ch-DIV/. Най-близо до българското ТЪК (ТИК, ХАК) стоят хотаносакското tthvah - удар  и   осетинското cъækk – удар. Авестийското xyah (гях) – удрям, съвпада с известното българско междуметие ГЯК ! – нанасям или понасям удар. Всички тези данни говорят за прабългарския произход на указаната морфема.

                Установеното по този начин семантично гнездо “ТЪК - ТИК” (удар) ни дава възможност да разглобим старобългарската дума ПОТЪК (битка) по начина ПО  + ТЪК.  Знаем, че морфемата ТЪК означава “удар” и за да се получи краен резултат "борба, битка", трябва частицата ПО да бъде неславянския префикс ПО, носещ семантиката “съвместност, заедно”. Тогава ще получим ПОТЪК = “съвместен удар, съударение, сблъсък”, което е същото, както и  “битка, борба”. Така, използваният начин на разглобяване ни позволява да намерим смисъл на думата ПОТЪК (съударение, сблъсък), който съвпада с известния смисъл на тази дума (битка, борба) и даже е по-точен от него. Това ни дава право да заключим, че и тук имаме пример за използване на неславянския (ирански) префикс “ПО-“.

            Указаното разглобяване не е единствено възможното. Д-р Ж. Войников предлага друг начин на разделяне: ПОТЪК = ПОТ + ЪК, след което ПОТ се преобразува в старобългарската дума БЪТ (тояга) и от там се търси смисъла на ПОТЪК – борба, битка чрез тояги. Този начин на разделяне поражда много проблеми: откъде се взема крайната частица –ЪК и какво значи; защо думата за тояга БЪТ трябва да се използва под формата ПОТ и най-важното, не всяка битка и борба се извършват с употреба на тояги. Нашата семантика ПОТЪК – “взаимно нанасяне на удари” е изчистена от тези проблеми.

            Горните пример показват, че най-вероятно старобългарската морфема ТЪК (ТИК) има прабългарска етимология, заедно с поставеният и префикс “ПО-“. Присъствието на тази морфема в съвременния български и руски езици е един от многобройните примери за мощното влияние, което индо-иранския език на прабългарите е оказал върху старобългарския език и върху по-късно сформираните славянски езици.

Със същата морфема ТЪК (ТИК), в старобългарския език е образувана и думата ПРИТЪК (гвоздей, остър връх), заета в  румънски  като pretka – гвоздей [Беньо  Цонев. История на  българския  език. Том-2. София. 1984 г. (фототипно издание), стр.66]. Тя също е забравена, но от нея е останал глаголът ПРИТЪКМЯВАМ – прикрепвам нещо към някакъв предмет. Ясно е, че най-общо ПРИТЪК е “средство за притъкмяване” и може да бъде и гвоздей. Това обаче поражда съмнението, че малко неясния български предлог ПРИ- може също да има прабългарски произход, привнасящ смисъла на ЧРЕЗ.

         Представените по-горе глаголи са образувани от основата “ТЪК” или “ТИК” с помощта на различни представки (на-, за-, в-, под-). В българския и останалите славянски езици, основата (морфемата) носи смисъла на глаголното действие, докато всяка една от използваните представки модифицира това действие по характерен начин. При всички представени глаголи без изключение, идентифицираната основа е “ТЪК” или “ТИК” и има очевидната семантика “удар”. Това означава, че в древния български език е съществувало семантично гнездо (ТЪК, ТИК) означаващо “удар”, което е дало множество производни глаголи. Тази морфема е преминала и в руския език със същото значение или присъства  там под формата ТОЛК – “удар, тласък” (натолкнутся, толчок, толкать). 

            По всичко изглежда, самата морфема ТЪК (ТИК), която означава “удар” няма славянска етимология.  В българския език, от тази морфема е образуван глаголът ТИКАМ (тласкам, блъскам нещо пред себе си), който отсъства в славянските езици и близкия по форма неславянски глагол ХАКАМ – удрям, блъскам. Друг пример е идиомът “СЪРЦЕТО МИ ТЪКА-ТЪКА”, което ще рече “сърцето ми бие ли бие”, очевидно образуван от същата тази неславянска морфема. Трети пример е старобългарският глагол ТЪKATИ - "блъскам, чукам, тъча платно на домашен стан (при тъченето което нищелките се удрят силно няколко пъти за да се уплътни новият конец между основата - вътъка). 

    Съгласно сравнително-езиковите изследвания на д-р Ж. Войников, съществува обща древна индоиранско-тохарска дума ТАК - "удрям, чупя", която съвпада смислово и морфологично с посоченото българско семантично гнездо и може да обясни неговия източноирански, прабългарски произход. Древният индоирански глагол ТАК - удрям е заимстван и в новите тюркски езици (да си спомним "токат - удар с юмрук"), обаче той не е включен в етимологичните речници на тюркските народи поради чуждият му произход. 

        Подобни думи са и ПОКЛАДИ, ПОВРАГА (ПО ДЯВОЛИТЕ = ВЪРВИ С ДЯВОЛИТЕ). 

        ЗАКЛЮЧЕНИЕ:  Анализът на някои оригинални старобългарски думи, "поротник, позор, посопци, попрелки, поносник, потък" и известни от по-ново време диалектни думи "побратим, посестрима, побащим, помайчима" позволява да се мисли, че в старобългарския език е функционирал предлогът "ПО-" с вероятен прабългарски произход, който фонетично съвпада със славянския предлог "ПО-", но семантично е еквивалентен на славянски предлог "СЪ-". От съпоставителното езикознание (български, руски, италиански) е известно, че съвременният славянски предлог "ПО-" се прибавя към глаголи, като им ограничава действието по време. Например: работя - да поработя.  Фонетично и семантично, въпросният предлог съвпада с древноиранския предлог *ha-, например *ha-patni – съ-госпожа [Pok. IEW, 437]. Както изглежда, той се е запазил в малък брой думи, съдържащи явна иранска основа. Откриването на този предлог позволява правилното разглобяване на някои старинни думи и намирането на тяхното правилно значение: поротник (съ-клетвеник), позор (съвместно гледане, зрелище), попрелка (съвместно предене), потък (съ-ударение), посопци (съ-месечници), поносник (съвместно носещ).

ЗА ДРУГИ СТАТИИ ВИЖ:     http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.