МАКЕДОНИЯ ИЗЧЕЗВА ОТ НАШИЯ ПОГЛЕД КАКТО ОТВЪДДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ
НАВРЕМЕТО ИЗЧЕЗНА - ЗАЩО?
Иван
Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Историческа истина е, макар и не много популярна по страниците на българските учебници по история, че територията на Първото българско царство винаги е била разположена по двата бряга на Долния, по-късно и Среден Дунав (фиг. 1-7). Откритите прабългарски некрополи, едно- и двуритуални са разположени от двете страни на Долен Дунав, като големите некрополи в Мунтения са повече, отколкото в Добруджа (фиг. 1). Макар столиците Плискав и Преслав да са разположени на юг от Дунав, по-голямата част от територията и прабългарското население са разположени отвъд Дунава. Това се вижда от приложените по-долу карти (Фиг. 1-7), а и е отразено, естествено, в Именника на българските владетели. Съдбата на това българско население е добре известна. Бавно и постепенно, в продължение на няколко века неговата територия е превзета от други държави, главно Унгария и Киевска Рус., а после, в течение на 7-8 века то е асимилирано, като оставя хиляди топоними, хидроними и думи в езика на новите народи. За мнозина това може да е неприятно, ненужно или неудобно, но ние трябва да знаем причините за тази асимилация, защото така или иначе тя е част от нашата история.
Фиг. 1. Карта на местонахожденията на паметници, свързани с раннобългарската култура през VIII-X векове. [Българи и румънци по Долния Дунав в Ранното Средневековие (по археологически данни) Димитър Овчаров (История на българите: изкривявания и фалшификации, сборник, ч. 1, София, “ТанНакРа”, с. 170-200)]
От представените исторически карти (Фиг. 1-7) се вижда, че в след създаването си, българската държава се разширява неравномерно, но в точно определени направления. Официалната българска историческа наука твърди, че разширението има за цел да включи все нови и нови територии, населени със славянски племена. В това няма особена логика. Могат обаче да се приведат доказателства, че стратегията за разширение на държавата е била съвсем друга и много по-естествена - да се присъединят онези територии, в които отдавна вече живеят прабългари или родствени на тях племена: южна и югозападна Македония (Котокия) и Трансилвания. В първия район българите се заселват на две вълни, първо по време на Анастасий (491-518 г.) се заселва днешна Южна Албания и Епир (градовете Химара, Бялград), а после в Керамисийското поле и Сярско се заселват българите на Кубер. В това направление най-успешни са действията на Крум (802-814 г.), синът му Омуртаг (814 - 831 г.) и внуците му Маламер (831-836 г.) и Персиян (836-852 г.). В района на Трансилвания заселването е още по-масивно и по-ранно. Още с нашествието на хуните (380-450 г.) и аварите (585 г.), а може би и самостоятелно, в този район се заселват кавказки прабългари, утигури и кутригури. Язигите и роксоланите, ирански племена, родствени на прабългарите, живеят в този район още от III-ти век сл. н.е. По-късно там се настаняват авари (угргури), племена родствени на прабългарите и кутригурите. Най-успешни в това направление са действията на Крум, който заедно с франките разгромява държавата на аварите и присъединява значителна част от нейната територия, населена с авари, прабългари, язиги и роксолани към своята държава. Известно е, че Крум преселва част от аварите и прабългарите на юг от Стара планина, вероятно в района северно от Странджа, където са запазени много прабългарски топоними (град Тутхон, с. Ургури, Кладара, Мургатон, Багатур).
Фиг. 2. Карта на България в IX-ти век.
Самата Аспарухова България първоначално е центрирана в района на Северна Добруджа и делтата на Дунав, т.е в бившата римска и византийска провинция Малка Скития, където още от времето на Одриското царство живеят скитски племена (Фиг. 4). Днешният център на румънската атомна енергетика, севернодобружанския град Черна водъ (Черна вода на бълг.) носи име, което е буквален превод (калка) на първоначалното скитско име Anxiena ("Черна"). От същата скитска дума е образувано и названието на Черно море, което в изкривен гръцки вариант звучи Понт Евксинос. Един от най-големите градове (350 дка) Южна Добруджа в периода IV - VI в. е град Залдапа, чието име на ирански означава "Жълта вода". Самите протославяни (склави, склаби по гръцка терминология), съдържайки значителен ирански суперстрат също са родствени на прабългарите.
Така че, стратегията на Първото българско царство със сигурност е имала за цел нещо банално естествено - "пълно етническо обединение на прабългарите в рамките на една държава". Общо взето, по времето на Персиян (836-852) обединителната стратегия е завършена успешно и България добива вида, показан на Фиг. 2, 3, 4 и 5. Така създаденото обширно български землище е историческа реалност не толкова, защото за 50, 100 или повече години то очертава границата на една държава, а защото в него живее един многоброен управляващ народ (прабългари), който оказва силно и трайно влияние върху езика и традициите на всички други народности, населяващи или населявали в последствие тази земя. Това обяснява следните особености и явления, характерни за цялото или по-голямата част от това землище:
1. Промяна във фонетиката, синтаксиса и речника на езика на славяните, живеещи на тази територия и наречени български славяни или славяни от българската група (VIII-IX -ти век). Тук се включва: промяна на праславянските звукосъчетания tj и dj в "шт" и "жд"; изговор на звука h като "я" и широко "е"; самостоятелен изговор на еровите гласни ú и ü; наличие на носови гласни @ и #; поява на сложна форма за бъдеще време по ирански образец с помощта на глагола искам (õîmhòè), ранни случаи на задпоставен определителен член (Йоан Екзарх); поява на думи с безспорен (книга, билка, бъбрек, кумир, курил, багатур, багаин и мн. др.) и спорен (сурик, пърси, ренк, комет, кувент, палаш, сабля, врач и мн.др.) прабългарски произход и др.. Появата на звука Ъ (еровите гласни ú и ü) е типично българско явление, отсъстващо в другите славянски езици, което е връстник на българската държава [Леков Ив. Кратка сравнително-историческа граматика на славянските езици. БАН. София. 1960].
Фиг. 3. България в 803-831 г. Промени в границите на България през управлението на Аспарух, Тервел и Крум.
2. Създаване на т.н. балкански езиков съюз (вероятно около VIII-IX -ти век). В този съюз влизат основно българския (с неговия македонски диалект, румънския и албанския езици, които притежават общи фонетични, синтактични и лексикални особености, най-добре изявени при българския и особено при неговия македонски диалект, които по всяка вероятност са генератора на тези особености.
3. Поява на хиляди топоними, хидроними и думи с български произход в езика на новите народи от този район. Като пример са представени названия на големи градове: Пещ - днес част от Будапеща, Сибин - дн. Сибиу, Барсил - дн. Брашов, Ръжнов - дн. Ръшнов, Бълград - дн. Алба Юлия, Халич - дн. Галац, Яш и др. Брашов (Барсил) и Яш прозлизат от названия на ирански племена, родствени или близки на прабългарите, берсили и аси, съответно.
3. Етнографски традиции, характерни за този район (големи метални украшения в женската носия - пафти, шлемоподобни шапки; използване на мартеници; чембас);
4. Особености на музикалния фолклор (неравноделни тактове, особени музикални инструменти - кавал, булгария, гъдулка);
5. Особености на народните вярвания и традиции (легендата за дуалистичния произход на света, легендата за вградената сянка)
6. Наличие на думи, характерни само за южните славяни (нива, хотул, стубел)
7. Широко използване на суфикса "-ар" за образуване на полуприлагателни имена, предимно служещи като название на професии (български, сръбски, чешки, словашки).
8. Наличие на голям брой топоними и хидроними, завършващи на суфикса "-ав, ава", който има авестийски-санскритски паралели: Плискав-Плискава, Преслав, Преславец, Търнава, Стригава, Карнава, Верегава, Книшава, Кричава, Морава, Вълтава, Боржава, Свиржава, Бреслава и др.
След големия успех на Обединението, идва моментът на големия прелом и изпитание на държавата при княз Борис I (852-889) - християнизацията на двора и народа. Никой разумен човек няма да отрече, че християнизацията на България е трябвало да стане, че е един положителен процес и че моментът е бил подходящ. В това отношение са написани планини от книги и едва ли нещо ново, значимо и оригинално ще може да се прибави. Целта на статията е да се каже това, което е неудобно, премълчано и може би опасно.
През лятото на 863 г. Византия нахлува в България и превзема областта Загоре. Притиснат от война, продължителна суша и земетресения и воден от осъзната историческа необходимост, през есента на същата година Борис сключва договор с императора за християнизация на българите и 30-годишен мир, а важната за държавата област Загоре е върната. Изпратената през пролетта на 864 г. в Константинопол делегация от първите мъже на държавата (вероятно шесте велики боилади без самия владетел) са християнизирани. След това, вероятно през осмия месец на следващата година (865 г.) е християнизиран и Борис. В 866 година избухва антихристиянски бунт, който е потушен на 28 март същата година. За това говори съобщението на руския славист А. Турилов, който открива в месецослова на сръбско изборно евангелие от XIII-ти век, че денят 28 март 866 г. е бил честван като празник "за победата на българския княз Михаил, когато тълпата се опълчи срещу кръста" [Васил Гюзелев. Покръстване и християнизация на българите. Тангра ТанНакРа. 2006, с.22].
Смяната на религията на един народ е процес труден, насилствен и бавен, понякога гибелен. Примери има в изобилие: християнизацията на Римската империя, ислямизацията на първоначалните арабски племена и Средна Азия. Християнизацията на Киевска Рус е ставала племе по племе с много насилие и войни. Балтийските племена на прусите са практически изтребени от немски християнски орден защото не са приемали христянството.
Фиг. 4. Територия на България по времето
на Борис I според "Кирило-Методиевска енциклопедия", БАН, 1985 г.
Фиг. 5. Промени в границите на Първото българско царство според чужди източници.
В нашата история християнизацията на България се представя едва ли не като песен, изпята за една нощ. В действителност, има много причини и факти, които ни карам да мислим другояче. Причините, които са възпрепятствали християнизацията са много:
- високото ниво на религията на прабългарите, които са носители на хилядолетна култура и традиции.
- новата религия е трябвало да се вземе от страната, представляваща най-големия и постоянен враг на държавата дотогава;
- сложният етнически състав на населението (прабългари, праславяни и заварено население), част от което отдавна е приело християнството и със сигурност ще бъде облагодетелствано от този акт. С други думи, "първите" трябва да приемат да станат "последни", а "последните" да им заемат местата. Например, жреческото съсловие на колобрите, което със сигурност е било много мощно, е трябвало да започне да оре и копае, а онези, срещу които то е проповядвало - да му заемат местата. Например, преди всяко сражение с византийците, колобрите са вопиели: "вървете срещу християните, те са нашите врагове". А след това какво е трябвало да правят, да станат християнски свещеници? Поради това, християнизацията на България е била не просто социален преврат, а преди всичко етнически преврат в управлението на държавата и е изтикал напред някои представители на протославяните.
- попадането на българската църква под административното и верско ръководство на Византия, т.е предаването на значителна част от власта в ръцете на досегашния враг на държавата;
- изключително сложния, противоречив и в много отношения отблъскващ характер на тогавашния византийски император, Михаил III () - кръстника на Борис. Юношеските му години минават под опеката на властната му майка, Теодора, която едновременно с това е изпълнявала ролята на император на Византия. След като достига пълнолетие и заема полагащото му се място на император, Михаил проявява сексуални отклонения и има интимни връзки със своя коняр. На 24 септ. 867 г. конярът го убива и заема мястото му като следващ византийски император под името Василий I Македонец (Донка Петканова. Българска средновековна литература. Изд. Абагар. Велико Търново. 2001 г., с. 136). Вярно е, че педерастия е имало и ще има, но също така е неоспоримо, че тя не е одобрявана от значителна част от населението в която и да е страна. По тази причина, нито княз Борис, нито неговите поданици ще да са имали особени причини да се гордеят със своя кръстник и нов брат и съюзник във вярата.
Фиг. 6. България през 893-927 г.
- крайно неумелите дипломатически ходове на Борис при приемане на християнството. Опасявайки се да не попадне в крайна зависимост от Византия, която фактически насила е наложила християнизацията, Борис се обръща ту към Рим, ту към Константинопол за първосвещеници, които да донесат светото причастие. По тази причина фактически владетелския двор, народа и България в едно късо време от няколко години са християнизирани три пъти [Гюзелев, В. Борис I. София]. Първо всички минават през кутела на бригада от византийски свещеници, след това група от римски свещеници провеждат мероприятието по техен образец, понеже те не признават светостта на византийските свещеници. След една година отново друга група византийски свещеници за трети път изкъпват българите защото те пък не признават светостта и пълномощията на римските свещеници. Наистина, огромна трябва да е била силата на тогавашните български владетели и вярата на народа в тях, за да може да се нареди и проведе тази процедура три пъти. Ясно е, че с времето много неща се забравят и променят, но все нещо остава и това обяснява защо днес българите, за разлика от всички свои съседи, не са дълбоко религиозни, не ходят масово на църква, не спазват за нещастие принципите на църквата, които наистина са много ценни.
По всичко изглежда, опитът за преврат и връщане към езичеството, организиран или поне проведен със съгласието на следващия владетел и първороден син на Борис, Валдимер (Владимир) (889-893), макар и да е потушен бързо и решително, не ще да е останал без следа в българската история. Тук няма да става дума за истинската или въображаема разправа с 52 прабългарски рода, недоволни или участвали в бунта. Изказани се основателни съмнения, дали наистина е имало избиване на цели родове или това е недоразумение при превода на оригиналния тест на повествованието [Георги Тодоров. Св. Княз Борис и митът за мнимото "избиване на 52 болярски рода". В: Християнската култура в Средновековна България. Материали от Националната научна конференция, Шумен 2-4 май 2007 година, по случай 1100 години от смъртта на св. княз борис-Михаил (ок. 835-907 г.). БАН. В. Търново, 2008. с. 93-103]. Става дума за нещо друго, много по-важно и интересно, а именно - с този бунт съвпада, поне хронологично, почти пълното прекъсване на връзките между двете Българии, тази на юг от Дунава и тази на север от Дунава. След тази година Отвъддунавска България става толкова смътна, далечна, чужда и несъществуваща, колкото и Волжско-Камска България.
Фиг. 7. България в периода 1197 - 1207.
На второ място, централната власт в Преслав не оказва никаква помощ на Отвъддунавска България, която междувременно е нападната от маджарите. През 895-896 год. (според някои документи точно на 21 април 896 година) маджарските племена, водени от Арпад (889-907) преминават Карпатите и се настаняват в най-западната част на Отвъддунавска България. Дали това е станало по внушение на киевския княз или на византийския василевс, както се твърди, не е от значение. В следващите няколко десетки години маджарите унищожават Моравската държава (906 г.) и Панония (907 г.) започват да атакуват отделни комитати на отвъддунавска България. Най-напред нападат най-далечния комитат с център град Унгвар (т.е, Оногурски град), днешния Ужгород, където комет (областен управител) е самият Салан, чичото на тогавашния български цар Симеон (893-927 г.), т.е един от братята на Борис I. Под ръководството на своя владетел, маджарите нападат областния център Унгвар. След като крепостта Унг пада, българският гарнизон начело с Лоборц тръгва към друга крепост - Земплин. На брега на река Свиржава отрядът е настигнат и разбит, но в битката е ранен маджарския владетел, който след няколко дни умира. Синът му продължава завоевателната война в района. Българските войски начело със Салан са обсадени в крепостта Боржава. Градът е превзет, но Салан се спасява и продължава съпротивата.
Фиг. 7Б - Постоянни граници на българското царство при Симеон (893-927 г.).
Вместо да прати войски в подкрепа на Отвъддунавска България, или даже в подкрепа на своя чичо, цар Симеон (893-927 г.) започва и води многобройни безсмислени войни с Византия. Амбицията му е да стане василевс на Константинопол и повелител на божиите места. Пълен маниак! Изтощена от тези войни, а може би и от липсата на връзка със старите й земи отвъд Дунава, България (южнодунавска) отслабва и запада. Това привлича нови нашественици и усилва апетита на старите й врагове. Под ударите на Киевска Рус и Византия, с много обрати най-накрая (1017 г.) България (южнодунавска) е завоювана напълно от византийските войски. Ролята на Симеон в разделянето на България на две части е отразена в неговото "езическо" (?) име или прозвище, Симеон - Лабас. Пред вид на историческия произход на древните българи и най-важното последствие от управлението на този български владетел, можем да търсим връзка на прякора Лабас с една дума от езика санскрит - lavas, която означава "отделящ"! Противно на мнението на многобройните възхвалители на цар Симеон, резултатите от неговото управление напълно отговарят на такъв един прякор: Лабас (Lavas) - Отделителят!
През този период (865 - 1017 г.) връзките между южнодувската и севернодунавската части на България са напълно прекъснати. От 865 г. насетне под България се разбира само тази част, разположена на юг от Дунава. В нашата историография вече не се говори за отвъддунавска България, все едно, че тя не съществува и не е съществувала. Но картите показани на Фиг. 1-7 показват, че тя е съществувала и преди и след 865 г. Нещо повече, тя не само е съществувала, но се е борила за своето съществуване срещу нападащите войски на маджарите. Въпреки, че територията на тогавашна Отвъддунавска България е огромна, в нея не се оформя обединителен център и тя се разпада на отделни феодални владения. Това позволява на маджарите да продължат завоюването на все нови и нови части от Отвъддунавска България. Последно загива феодалното имение на Ахтум (Охтум, Ohtum), разположено на север от Видин с площ приблизително колкото половината от днешна България [Тодор Балкански, Трансилванските (Семиградските) българи, Знак `94 ; П. Коледаров, Политическа география на Средновековната българска държава. Т. 1, II, С, 1979, 1989]. Това става в периода 1004-1008 г., по някои данни малко по-късно (1028 г.).
С други думи, след 865 г. България като че ли е разделена на две части, които поотделно са нападнати и унищожени от различни врагове. При това няма данни двете части да си помагат с войски и материали, макар че няма данни и да враждуват помежду си. Съществуват данни, че след 1002 г. Ахтум се е подчинявал на Самуил и даже може би му е пратил войски на помощ (появата на т.н. турки в долината на Вардар), но това са предположения, а и вече е твърде късно за такава помощ.
Коя е причината за тази раздяла, за това мълчаливо и ледено отчуждение, за този своеобразен "развод" между двете части на България? Ние нямаме точни данни за тези събития, а и едва ли някога ще се намерят, ето защо сме принудени да съдим за това по хода на историческите събития от това време (ВИЖ ПРЕДСТАВЕНОТО ПО-ДОЛУ ДОПЪЛНЕНИЕ). Най-вероятно, тази причина е както политическа, така и дълбоко психологическа и може да се обясни с различната религия по това време на двете части на България - християнска на юг и езическа на север от Дунава. По всичко изглежда, княз Борис не е успял да наложи българите на север от Дунава да приемат християнството и те са останали верни на старата си религия до пълното си попадане под чужда власт. Нещо повече, вероятно първенците и болярите на отвъддунавска България са били главните участници в антихристиянския бунт на 28 март 866 г. Може би част от тях са пострадали и са били сред 52-та рода, наказани заради участие в бунта. Макар че са нужни още повече доказателства за тази теза, тя се подкрепя от представените по-долу данни [Съботинов А. България при цар Самуил и неговите наследници (976 - 1018 г.). Том. I. София, 2008 г. с. 679 - 695].
Имената на българските владетели след Борис вече са християнски (гръцки, еврейски и славянски по силата на новата "триезична" догма) - Владимир, Симеон, Роман, Петър, Самуил. Християнски са и повечето от имената на болярите и техните семейства. Съпругата на Борис се казва Мария, а децата им Валдимер (Владимер?) Расате, Гавраил, Яков, Евраксия и Анна. В 867 г. Борис I Михаил праща втора мисия до папата. Съгласно Чивидалското евангелие, членовете на мисията и техните семейства са: "... От България, който пръв дойде в този манастир, името му е Сондоке и жена му Анна, и баща му Йоан, и майка му Мария, и синът му Михаил, и другия му син Велегнев, и дъщеря му Богомила, и другата Каля, и третата Марта, и четвъртата Елена, и петата Мария, и другата му съпруга Собеслава. И другия знатен мъж Петър... и Георги. Петър и жена му София". Ичиргобоилът (или кавханът) Сондоке носи и новото християнско име Петър и има две жени, тъй като до преди няколко години е бил езичник. Каля е най-разпространеното българско женско име до около XII-ти век. На 5 октомври 869 г. в Цариград е открит Осмият вселенски събор. Българската делегация е в състав: "ичиргу-боилът Стазис, канът-багатур Сондоке, канът-таркан Илия, сампсис Персиян и сампсис Алексий Хунол".
За разлика от тях, имената на отвъддунавските българи от 890 г. до 1008 г. , доколкото са известни, са все езически: Салан, Лоборец, Ахтум, Чанадин, Глад, Менуморут, Гелу, Кеан - вожд на българи и склави. Последният независим български болярин на север от Дунава - Ахтум е родственик, вероятно внук на Глад и имал седем жени. Той бил езичник до 1002 г., когато приел християнството във Видин, понеже в целия район на север от Дунава по това време няма нито една епископия и нито един манастир или черква. След като Ахтум се връща вече като християнин в града, където живеел и управлявал - Морисена (от тук той е известен и като Марчианус), той построява манастира "Йоан Кръстител", който е първият манастир в областта и единствен за дълго време след това. Макар и вече християнин, той задържал седемте си жени, както преди това и Сондоке задържал двете си жени. За това бил силно критикуван от някакъв монах (епископ Герхард), който очевидно не е разбирал проблемите на хора като Сондоке и Ахтум. Посоченият Чанадин също е бил езичник и първоначално е бил велможа подчинен на Ахтум. В един момент той се отмята от своя повелител и приема християнството при маджарския крал Стефан. След това начело на маджарска войска Чанадин води няколко сражения с Ахтум и успява да го убие. В негова чест маджарите прекръстват Морисена на Ченад. За по-подробни данни за тях, виж по-долу.
Фиг. 8. Църковно устройство на България - края на IX началото на XI - в. [Българите – Атлас. Дял 2. История на българите в Юго-Източна Европа. Център за изследване на българите. Тангра ТанНакРа ИК. София. 2009].
Християнизацията на бившите области (воеводства) на Отвъддунавска България, постепенно завзети от маджарите, протича главно около 950-1050 г. Главна роля в този процес играят българската архиепископия в град Срем, както и Солунската архиепископия. Причината за това е, че в огромната област над Дунава по това време няма нито един църковен център, нито една епископия (виж фиг. 8).
Представените данни показват, че населението на Отвъддунавска България е останало езическо в продължение на около 130 г. след като населението на България на юг от Дунава е покръстено. Ясно е, че голямото дело на княз Борис, покръстването на българите, което той с такава ревност и упоритост наложил в късо време на българите на юг от Дунав, изобщо не засегнало българите на север от Дунав. А това е много странно, защото до този момент това са две части на една единна държава. Не може в едната част на държавата да се избиват боляри, защото не искат да се покръстят, а в другата част на държавата колективно да откажат покръстване и никой да не ги засегне. Ясно е, че тук имаме пример за разкол на държавата, за групово отцепване и неподчинение на централната власт в Плиска. Най-вероятно, този разкол е настъпил по време или около бунта на недоволните боляри на 28 март 866 г. Историческите свидетелства показват, че Борис е наложил с меч властта си над територията, разположена на юг от Дунава, но не и над територията на север от Дунава. Действително, неприемането на новата религия и неподчинението на върховния владетел са сериозна причина за разкол на държавата. Борис очевидно не е имал сили и средства за подчиняване на отцепилите се боляри на север от Дунава. Още по-малко това е могъл да направи синът му Симеон, още повече че той бил обсебен от съвсем други и стратегически погрешни идеи - да победи и подчини Византия. От тук може да се заключи, че християнизацията на България, започната от Борис и завършена от Симеон е била само частична, неправилно проведена и е довела до разпадане на държавата на две части. В южната част, където владетелския двор успял да победи и наложи своята власт е запазено държавното единство. В отцепилата се северна част властта на бившата метрополия е отхвърлена изцяло. В такъв смисъл може би е правилно тази територия повече да не се приема за част от държавата България. В този смисъл последвалото покоряване на двете части на Борисовата България се обяснява както с външни фактори, така и с вътрешни причини. Важното е както да знаем външните фактори, така и вътрешните причини, които за разлика от външните фактори винаги са едни и същи - липса на единство.
Така или иначе, съдбата на България след този разкол е незавидна. Историята с Отвъддунавска България повтаря историята със Стара голяма България. Едва в периода на Второ българско царство властта на България се установява частично и временно на север от Дунава, където все още има съхранени големи маси българско население главно в района на бившото Ахтумово воеводство. Обаче след падането на България под османо-турска власт, в продължение на около 500 г. отвъддунавските българи попадат под влиянието и се асимилират от новия етнос, появил се и разрастнал се през късното средновековие - власите.
В заключение трябва да се каже, че е по-полезно българската история да се изучава не само откъм розовата й страна, а изцяло, без да се прикриват нелицеприятните моменти. Едва тогава тя може да служи за поука и ориентир към бъдещето. В противен случай тя става източник на митове. На българското общество му липсва необходимия минимум консерватизъм. То не се учи от миналото и непрекъснато се надява, че в близкото бъдеще ще се случи някакво чудо и най-после ще му потръгне. И в този случай на мнозина сигурно ще се стори, че представените по-горе събития са безкрайно отдалечени и неактуални. Напротив, представените събития сега са парливо актуални, макар че се наричат с други имена. Просто отвъддунавска България сега се нарича Република Македония или ако щете БЮРМ според изискванията на Европейската общност. Имам горчивото предчувствие, че РМакедония върви по пътя на Отвъддунавска България, само че много по-бързо. Например, в момента албанските партии се борят открито за признаване на албанския език като втори официален език над цялата територия на страната. С други думи, ако се приеме, а това рано или късно ще се приеме, всеки гражданин на Македония ще трябва да знае свободно да говори и пише на двата езика. Честито.
Фиг. 9. Съвременна Румъния - исторически области.
ДОПЪЛНЕНИЕ:
Ето някои биографични и исторически данни за прабългарските управители на Отвъддунавска България според проф. Тодор Балкански [Т. Балкански. Трансилванските (седмиградските) българи. Етнос. Език. Етнонимия. Ономастика. Просопографии. (ИК “Знак ‘94”, Велико Търново, 1996). Стр. 103-108]:
Салан - български войвода от Седмиградско, за когото cera e трудно да се определи дали по род е от секуите, или от барсилите. Името му е въведено в българската национална история (История II 354), където е указано, че Салан е управлявал като наместник на българския владетел областта между реките Тиса и Марош (Муреш). По-подробно със Салан и мястото му в историческата география на Първата българска държава се занимава Коледаров (I, 69). Унгарската история (Kurze 1990, 111) го представя без никакви уговорки за “българин” с други форми на името Salamis, Zalan — обстоятелство, което е попречило на румънската историография да го обяви за “етнически румънец от Трансилвания”.
Глад (IX–X в.) е български болярин, управител на Българския Банат, защищавал българските владения от набезите на унгарците. Личните му родови имения са били по течението на р. Марош (днес Муреш в Трансилвания), за него вж. повече в: Енциклопедия България (I 205); История на България (II 354), П.Коледаров, Политическа география на Средновековната българска държава (I, 1979, 18, 20, 52) и др. Българската същност на Глад в обективната наука не е била оспорвана. Мистификациите с етнонимното определение на Глад начеват в румънската наука, където най-общо е представян за “етнически румънец” във време, когато все още никой в Европа не говори за румънски народ на север от Дунав (X в.). За илюстрация ще използвам две много популярни румънски издания. Така напр. в Mic dicţional enciclopedic (Buc, 1978, p. 1313) пише: “Clad (sec. 9-10), voievod român. Conducătorul formaţiunii politice care cuprindea Banatul, cu centrul probabil în cetatea Cuvin (Keve); potrivit cronicii lui Anonymus, voievodatul sau a fost cucerit de ungaru” [43]. Известният съвременен румънски академик Щ. Паску издаде твърде популярната книга “Трансилвания” (Acad. Ştefan Pascu, Transilvania, inima a pâmîntului românesc şi leagăn al poporului român, Cluj Napoca 1990, p. 19-20 [44]), в която спекулативно е включена специална глава — Formaţiuni voivodale româneşti (sec. VIII-XI [45]). Там като етнически румънци са представени няколко толкова чисти българи, чийто първобългарски произход не подлежи на съмнение. Така напр. за Глад се казва следното: “Al treilea ducat (voievodat) înfăţişat de Anonymus exista în Banat, condus de ducele (voievodul) Glad, care a luptat cu oastea sa formata din bulgari, cumani (pegenegi) şi români, condusă de cnezi, in cetăţile sale de la Cuvin, Orşova şi Horom impotriva tribului ungar invadator” [46]. Читателят разбира, че авторът на статията съвсем свободно си служи с етнонимите: във воеводата на Глад са въведени някакви печенези или кумани, и то за епоха, когато тези племена са далече на изток от Трансилвания; българите са споменати с недомлъвки и са притурени липсващите в тази земя “румъни”. Румънската етническа същност на Град, разбира се, с нищо не е доказана, с нищо не е защитена.
Глад в унгарските документи e с форма Gal!ad (Kurze, цит. съч., 757) и се представя обикновено като "куманин". Като “куманин” е представен Глад и в Анонимната унгарска хроника (известна още като “Деяния на унгарците” — “Anonimus, “Gesta Hunorum et Hungarorum”). Като “куманин” присъства и в днешната унгарска истария на Трансилвания (Kurze 1990, 111: “Kumanen Glad von Vidin”). Тук е необходимо да се обясни, че в ХII–XIII в., когато е съставена унгарската хроника, куманите са вече в българските земи и респ. вече името българи лесно се подменя с кумани дори за епоха, когато този тюркски народ още не е познат на европейците, в случая — началото на X в., времето на Салан. Глад е или представител на есегел, или на другите две големи първобългарски племена в Трансилвания: персил или барсил; болгар или полгар. С това име като етимон ще да е свързано и селищното име Гладна Монтана със стар запис от 1454: Gladnya (Suciu I 265), в района на Банат. Вероятно първичната славянска форма ще да е *Гладнjь вьсь 'село на първобългарите.
Ахтум (?–1004) - В историческите документи е познат и с други фонетични варианти на името — Охтум, Айто, Айтон, Айтони. Той е последният известен болярин, владял Българския Банат. Обикновено е познат като син или внук на болярина Глад, друг управител на Банат, притежавал владения по р. Муреш (вж.). На Ахтум, като важна фигура от българската история, внимание е отделено както в Академичната история (История на България II, 354, 412, 413), така и в Енциклопедия България (I, 161). [47] Възможно е по неговото име Айтон, Аитон да е наречено селището Айтон в района на днешния град Клуж (Трансилвания), известно първоначално като название на “вила”, т.е. на господарски имот. Най-вероятно това е било мястото, където се е намирало родовото имение на българския бан (комит) на Банат (по-вече в ч. III, цит.). Село Айтон е в басейна на р. Муреш (Марош), където историците локализират имотите на Ахтум и на дядо му Глад.Този български борец срещу унгарското нашествие на Стефан Арпад и на византийския император Василий II най-неочаквано в историята на румънската тоталитарна държава е обявен за етнически “румънец”, макар че по негово време румънският народ все още не е придошъл по тези земи (приема се, че това става в началото до средата на XIII в.). Обобщен израз на мистификацията в румънската история са статиите в румънските енциклопедии, където добре познаващият балканската история читател смаян открива следния текст: “Ahtum, voevod român Banat şi S. Crişanei. Urmaşul lui Glad. Învins de maglüari la începutul sec. XI” (Mic dicţionar enciclopedic, Buc, 1978, 1057) [48]. Ha друго място в същия справочник е подчертано: “În sec. X-XI este menţionata existenţa în aceste părţi a formaţiunii politice româneşti condusă de Glad şi apoi de Ahtum” [49] (p. 1100).
Мистификации с етническа същност на този голям българин, сподвижник на Самуил, са извършени и в унгарската история, където е представен за “вожд на унгарско племе”, разположило се между Дунав, Тимиш и Муреш [50]. Отговор на тези спекулации може да се намери при Коледаров (цит. съч., 57).
Гелу (IХ–Х в.) - първобългарин, управител на Трансилвания като част от Българския Банат с център някогашния Бълград [51], наричан в унгарската ойконимия още и Gyula Fehervar, с първа регисграция от 1201 г.: Jula voiwoda et comés Albe Transilvanee, 1291: Alba Jule, 1424: Alba Gywle, 1638 Gyula Fejervar (Suciu I 1967, 29). Коледаров (I, 1979, 18), допуска, че градът е бил наречен така, защото бил “резиденция на господаря” Гюла, тъждествен с историческия Гелу. В румънската наука Гелу от Анонимната маджарска хроника (Деяния на маджарите, Anonimus, Gesta Hunorum et Hungarorum) и Гюла от Алба Юлия се възприемат като двама управители на румънски воеводати, респ. исторически “румънци” по време, когато румънският народ още го няма по тези земи. Румънските историци поставят Гелу, при тях “Джелу”, в земята Podişul Transilvaniei около река Сомеш (Şt. Pascu, Transilvania..., Cluj Napoca 1990, 18, 20) с граници от Porţile Meseşului до изворите на рекичките Someş.
В “Деянията на унгарците”, записани от анонимен автор в края на XII или началото на XIII в., за този Гелу е казано: “Celou quidam Blachus, Celou dux Blachorum”. Въз основа на товá единично определение Гелу е възприет от румънската историческа наука за етнически “румънец”, a съобщението в анонимната хроника — като категорично доказателство за “съществуването” на румънски народ, войвода и войводат през IX в. в Трансилвания, т. е. почти цял век по-рано от първото съобщение на името власи през 876 г. [52] Последен по време теоретик на тази мистификация, популяризирана в многотиражната книжка Transilvania, inimă a pamîntului românesc... (цит.), е румънският академик Щефан Паску, който създаде научния труд Voievodatul Transilvaniei, (vol. I, Cluj 1972). B текста, предназначен за румънския народ, мистификацията е в следния вид: 1) за Гелу (с. 18): “Alt ducat (voievodat) exista în Podişul Transilvaniei, condus de ducele român sau al românilor Gelu (Gelou quidam Blachus, Gelou dux Blachorum), adevăratul conducător al Transilvaniei (Gelou vero dux Ultrasilvanus). Gelu a încercat să-i oprească pe unguri la Porţile Meseşului, hotarul dintre cele două ducate (voievodate) româneşti, al Crişanei şi cel din Podişul Transilvaniei. A fost invins şi în cele din urmă ucis, pe cînd incerca sa se indrepte spre cetatea sa, aşezată aproape” [53].
2) за Гюла (c.20); “O societate evoluată exista şi în zona centrală a Transilvaniei, cu agricultori, crescători de animale, mineri şi meşteşugari, organizată şi aceasta într-o puternică formaţiune politică, foarte întinsă şi foarte bogată (regnum vastissimum et opulentissimum), sub conducerea voievodului (ducelui) Gyla şi acesta nesupus regelui ungar. Şi care are soarta voievodului bănăţean, iar regele înboi, luatã de la “curtea” voievodului transilvănean, care era la Alba Iulia.” [54] Докато в енциклопедия “България”, където би трябвало да са представени знаменитите българи, няма нито ред за Гелу или Гюла, то в румънските енциклопедични средства първобългарският комит е представен например по следния начин (Mic dicţionar enciclopedic, Buc, 1978, 1303): “Gelu (sec.IX-X), voievod român. Conducător al formaţiune politice care cuprindea regiunea dintre Porţile. Meseşului şi izvoarele Someşurilor cu centru în apropierea Clujului. Potrivit cronici lui Anonimus C. a fost înfrint oi ucis la începutul sec.X de ungurii conduşi de Tuhutum” [55].
От изнесената дотук фактология ce вижда, че мистификацията е извършвана в два плана:
1) етнонимен: българинът Гелу е представян според практиката на XII—XIII в., когато с името “власи” в европейската етнонимия се означават и българите, за етнически “влах”, респ. “румънец”. Впрочем, като “влах” Гелу е представян и в съвременната унгарска история на Трансилвания (Kurze 1990, 111), срв.: “blacus Geou Gelou”;
2) номерологичен: съобщеният в Анонимната хроника Гелу (Gelu) е представен в румънската ономастика според фонетиката на румънския език, където всяко етимологическо г пред е се транскрибира с дж. Името е румънизирано и до румънския завършек у в личните имена, разбира се, без да е известно в румънската ономастика подобно изконно румънско име (единственото румънско подобно име (Gelea) e заето от бълг. Желя — I. Iordan 1983, 217).
Българската етническа същност, етнонимното определение българин в просопографията на Гелу засега са защитени единствено от П. Коледаров (цит.съч., 18-19): “В последно време някои историци правят опити за “открият” най-ранните прояви на румънска държавност в ли-цето на дадените в споменатия паметник (Деянията — б. а., Т. Б.) български провинциални управители под условните имена Менумороут, Гюла или Гелу и др. Тези автори (посочени в библиографска справка — б. а., Т. Б.) се позовават на етническо определение “власи” за част от войските, с които Глад превзел земите между Дунав и Марош, a също и на някои други споменавания на власи. Те обаче не вземат предвид, че “Деянията на маджарите” не могат да се използват като източник за положението на IX в., защото отразяват политическите условия и етническите отношения в края на XII в. Следователно споменатите “власи” са само едно отражение на съвременната за самия анонимен писател действителност. По негово време на север от Дунав вече е могло да има власи, но засега тяхното присъствие там през IX и X в. все още не е засвидетелствано в изворите.” Коментарът на Коледаров не се нуждае от добавки! В случая под “влахът Гелоу” трябва да се разбира същото, като под “влахът Йоаница” за българския цар Калоян.
Меноморут (IX-X в.) - Менуморут е държавен мъж от Българския Банат в Първата българска държава. Той е единственият владетел, вожд на първобългарите есегел и барсил в Трансилвания, който е декларирал своето българско самосъзнание. Това сторил, според Анонимната маджарска хроника, в отговор до унгарския владетел Арпад, който направил “от своето българско сърце” (Menumorout ... per legatos proprios Bulgarica corde mandando” — вж. повече в известната и популярна унгарска хроника Деяния на унгарците: Gesta Hungarorum, по-известна като Anonimus или Scriptores rerum Hungaricarum tempore ducem regumque stirpis Arpadianae gestarum, Budapestini, t. I, 1937, p. 61). Тази хроника е написана значително по-късно от описваните събития, поради което М. е обявен за византийски поданик, т.е. в период, когато България вече е под византийска власт (вж. повече при П. Коледаров, Политическа география на Средновековната българска държава I 1979, 18). Българският държавен мъж владял областта Трансилвания с център крепостта Бихара, известна днес на румънски като Ţara Crişilor ('земята на реките с име Криш'), a в миналото Krişana, както ce e наричала земята на Меноморут; намира се на север от р. Муреш (Марош).
Мистификациите с етническата същност на Меноморут са наченати в унгарската история. Така напр. унгарският учен Г. Гьорфи (G. Györfi, Formation d’Etats au IXe siècle suivants Ies “Gesta Hungarorum du Notaire anonyme, Nouvelles études historiques, pibliées à l’occasion du Xlle congrès international des sciences historiques par la Commission nationale des historiens hongrois, t. I, Budapest, 1965, 39 сл.) определя Меноморут като вожд на секулите, които за него са част от племето кавари, съставено от алани, първобългари и ховарезми, които въстанали срещу хазарите. Пристигнали в Подунавието едва година преди унгарците. В новата унгарска история на Трансилвания (Kurze Geschichte Siebenbürgens, Budapest 1990, 111) Меноморут е “der Chazare Ménmarót” c варианти: Menumoraut, Marót, Moraut (767). И в двата случая е пренебрегната декларацията за етническата същност на българина Меноморут.
Не по-различно е положението в румънската научна и справочна литература. Там гордият българин съвсем тенденциозно е представен за... етнически “румънец” във време (X в.), когато румънците още не са се появили в северните български и после източни унгарски земи. Така напр. такива характерисгики могат да се открият: 1) В Mic dicţionar enciclopedic, Buc, 1978: а) 1486: “Menomorut (secul 9–10), voievod român din Crişana Stăpîn peste terit. cuprins între Someş şi Mureş cu centru în cetatea Biharea...”; б) “Crişana ... Pe terit. ei menţionat în sec. 10 voevodatul românesc al lui Menomorut...; 2) B Acad. Ştefan Pascu, Transilvania, inimă a pămîntului românesc şi leagăn al poporului român, Cluj Napoca 1990, 18: “Formaţiuni voivodale româneşti (sec.VIII-XI)... Ţara Crişurilor, în nord-vestul Transilvaniei; era un mare ducat (voievodat), cu centrul la Biharea, condus de ducele (voievodul) Menumorut, care a luptat cu eroism împotriva triburilor ungare, apărîndu-şi “ţara”. Răspunzînd cu mare îndrăzneală trimisului ducelui ungar, Arpad, care-i ceruse să-i cedeze ţara. Menomorut rosteşte: “Ţara ce a cerut-o bunăvoin ei noastre nu i-o vom ceda niciodată cît vom fi în viaţă ... nici din dragoste, nici de frică nu-i dedăm nici o palmă de pămînt... Vorbele lui nu ne tulbură inima chiar dacă ne-a spus că coboară din neamul lui Attila”. Şi Menumorut n-a putut fi învins decît cu ajutorul secuilor, chema i de conducătorul tribului ungar” [56]. Вижда ce как старателно е избягната българската етническа характеристика на Меноморут и как “с лека ръка му е пришита” “румънска”. В този аспект като истински куриоз трябва да се чете и научното творчество във връзка с разискваната проблема на споменатия акад. Щ. Паску (срв. напр. Voievodatul Transilvaniei, Cluj, vol. I, 1972).
Всъщност, с Меноморут започва ограбването на българската история от румънската наука. На него историческата българистика е отделила изключително малко пространство (вж. напр. при Г. Фехер, Паметниците на прабългарската култура. — ИБАИ III 1925, 72; П. Коледаров, цит. съч., 18, 20, 52, 56 и др.). Името му липсва дори в академичната История на България, (т. 2), както и в енциклопедия “България”, т.е. докато не е представен сред историческите мъже на българския народ, името му присъства в пантеона на румънците (?!). Малка статия за Меноморут има в книгата на Й. Андреев и др., Кой кой е в средновековна България (С, 1994, 262–263). Ономастична просопография на този средновековен български мъж е представена и в книгата ми “С българско име и с българска кръв” (В. Търново 1996.
43. Глад (IX–X в.) — румънски войвода, управител на политическо формирование в Банат с вероятен център — крепоста Кувин (Кеве). Според Анонимната хроника неговият воеводат е завоюван от унгарците.
44. Трансилвания, сърце на румънската земя и люлка на румънския народ.
45. Формиране на румънски воеводати в Банат (VII-XI в.).
46. “Третият воеводат в Банат, представен в Анонимната хроника, се управлява от дук (войвода) Глад, който се бори с войската си, формирана от българи, кумани (печенези), предвождана от кнезовете, в крепостта Кувин, Оршова и Хором срещу унгарския нашесгвеник”.
47. Повече при П. Коледаров 1979, I: 18, 52, 54, 56, 57.
48. Ахтум — войвода, румънец от Банат и Южна Кришана. Наследник на Глад. Победен от унгарците в началото на XI в.
49. През X—XI в. е отбелязано съществуването на политическа румънска формация (в Банат — бел. Т. Б.), управлявана от Глад, a после — от Ахтум.
50. Вж. и при К. Иречек, История на българите (С., 1978, 301): цитиран е унгарски документ, в който Ахтум е обявен за “унгарски княз”.
51. Някъде и “трансилванския Болград” (К. Моравенов, Паметник на пловдивското население, Пловдив 1984).
52. Във връзка с убийсгвото на българския комит Давид от “скитащи власи” в м. Хубави дъбове между Костур и Преспа.
53. “Друг воеводат е в Подиш (Мостчето) на Трансилвания. Управляван е от дук румънец или на румънците Джелу (...), истински управител на Трансилвания. Джелу се опитал да спре унгарците при Вратата на Месеш, на границата между двата румънски воеводата: Кришана и Подиш в Трансилвания. Бил е сразен и след това убит, когато се опитал да се отправи към своята крепост недалеч от реката Сомеш”.
54. “Същестува развит съюз и в зоната на Централна Трансилвания, населена със земеделци, животновъди, миньори и занаятчии, организирани в една мощна политическа формация, много просторна и много богата (...) под водачесгвото на войводата банатчанин. Агресорът крал се връща вкъщи с богата плячка от войната, взета от “двора” на трансилванския войвода, който беше в Алба Юлия.
55. Джелу... войводата румънец, управител на политическо формирование, което обхваща района между Вратите на Месеш и изворите на рекичките Сомеш с център около днешния град Клуж. Според Анонимната унгарска хроника загива в началото на X в. в битка с унгарците, предвождани от Тухутум”.
56. 1: а) “М., румънски войвода от Кришана. Господар на територията между Сомеш и Муреш с център крепостта Бихара”; б) “Кришана... на тази територия е бил разположен румънският воеводат на М. през X в.”; 2: “Земята на (реките с име Alb, Negru, Repede : Бял, Черен, Бърз — б. а. Т. Б.) Криш в СЗ Трансилвания беше един голям воеводат с център Бихара, управляван от войводата М., който героически ce e борил срещу унгарските племена, защищавайки сграната си. Отговорил с голямо достойнсгво (много смело) на унгарските пратеници на крал Арпад, който искаше М. да му отстъпи земята, с думите: “Земята, която е поискал с нашата добра воля, никога няма да му я отстъпим, докато сме живи; нито от любов, нито от страх няма да му отстъпим и длан земя. Неговите (на краля) думи не ни плашат, макар и да твърди, че произхожда от рода на Атила”. И М. е бил победен само с помощта на секуите, повикани от водача на унгарските племена”.
777777777777777777777777777
Anonymus, Cap. 11. ... Terram vero, que iacet inter Thisciam et Danubium, preoccupavisset sibi Keanus magnus, dux Bulgarie, avus Salani ducis, ... et fecisset ibi habitare Sclavos et Bulgáros.
But the great Kean [Keanus
magnus], duke of Bulgaria,
grandfather of
Duke Salan [Salanus], had taken
possession of the land that lies between the Danube
and the Tisza, as far as the borders of the Ruthenes and the Poles, and made the
Slavs
and Bulgarians live there. Duke Morout, whose grandson is called by the
Hungarians
Menumorout, 21 because he had concubines, had taken possession of the land
between
the Tisza and Igfon wood, that lies towards Transylvania [ad Erdeuelu], from the
Maros river up to the Szamos [Zomus], and the peoples that are called Cozar22
inhabited that land. A certain duke called Glad coming from the castle of Vidin
[Bundyn] had with the help of the Cumans taken possession of the land from the
Maros [Mors] river up to the castle of Orsova [Vrscia]. From his line was born
Ajtony
[Ohtum], who a long time later, at the time of the holy King Stephen, Csanád [Sunad],
son of Doboka [Dobuca] and nephew of the king, slew in his castle beside the
Maros
because he was rebellious to the king in all his doings.
Menumorout, who had before haughtily with a Bulgarian heart sent word through
his
messengers to Duke Árpád refusing to give him a fistful of land, was now
defeated
and overthrown and did not hesitate to give, through the same messengers, his
realm
and his daughter to Zulta, son of Árpád.
When Duke
Salan eventually
heard from those of his men who had taken to flight about all that had happened,
he
did not dare raise his hand but, having sent his envoys, began to threaten in
Bulgarian
fashion, as is their custom, and he greeted Duke Árpád of Hungary mockingly, and
he
jokingly called his men Hunguarians, and he began to wonder in many ways who
they
were and whence they who dared to do such things had come, and he instructed
them
to make good their misdeeds and not to cross in any way the Bodrog river, lest
he
with the help of the Greeks and Bulgarians, repaying in kind to them their own
ill
deed, should barely let any of them return home to tell that they had escaped.
Duke
Salan set forth from Tetel
supported by the Greeks and Bulgarians and, on the
advice of his men, began with a raging mind to ride against Duke Árpád. And both
armies spent the night next to one another, but neither dared rest that whole
night but
they spent the night holding their saddled horses with their hands. Next
morning,
before daybreak, both sides prepared for battle. Duke Árpád, whose helper was
the
Lord of All, dressed for war and with his battle-line ordered, besought God
tearfully,
and said to comfort his warriors: O Scythians, who by the arrogance of the
Bulgarians
are called Hungarians [Hungarii] after the castle of Ung [Hungu], do not for
fear of
the Greeks forget your swords or lose your good name. Let us then fight strongly
and
valiantly against the Greeks and Bulgarians who are as our women and let us thus
fear
the host of the Greeks as a host of women. (IMG:style_emoticons/default/smokeing.gif)
77777777777777777777777777
Gesta Ungarorum, fragments preserved in Chronicon Budense. Cf., e. g., the edition in Scriptores Rerum Hungaricarum, vol. 1. (Budapest, 1937); 287—289.
Constantine Porphyrogenitus; De Administrando Imperio. Greek text edited by Gy. Moravcsik, English translation by R. J. H. Jenkins (Budapest, 1949); cap. 39; 7—10.
Biharia
Comune in Bihor county (at 12 kms NW of Oradea), in the limit of which, on
the Western bank of river Cosmeu it's preserved a large earth fortress. This is
of a rectangular plan (~180 / 220 m at the exterior of the moat), waves wide of
20/30 m at basis and 5-7 m high and moat 4-5 m deep, srrounding the fortress on
three sides. To East, were is flowing Cosmeu, the moat is missing, here a lower
fortification being sticked to the wave, of circular plan, called "The Fortress
of the Girls". This is dated, it seems, from the Primitive comune and it was
reused with the building of the large rectangular fortress.
...The Biharia fortress was identified with "castrum Byhor" atested in the
Chronilce of Anonymus as a politicaly-military center of the Bihor voivodate
ruled by the "duke Menumorut".
...
777777777777777777777777
Konstantinos
Porphyrogenetos: DAI
(De
Administratio Imperio)(cc.
948-952)
40. About the tribes of the kabars and the turks
"...There are on ththis place some antient relicts: the first, next to Turcia,
the bridge of emperor Traianus, and after 3 days journey, Belgrad, opposit to
the tower of Const. the Greath, and two days j. far away from Belgrad by the
riverbend the so called Sirmium, and beyon that the unchristianized Greath
Moravia, wich was destroyed by the turks, wich was ruled by Svatopluk before.
In the near of the turks in there are the bulgars on the east, whit the river
Istros between them as a border, wich is called Danube, too, there are the
pechenegs in the north, in the west the franks, in the south the croats. ..."
777777777777777777777777777
According to IstvᮠB essay Castles during the times os St. Stephen:
"Is very signifiant that Anonymus says that the fortress of Gelou was Dab⣡ and the archaeologists discovered in Dab⣡ village a fortress dating from the time of Gelou (end of 9th century) which after the conquest was used by Hungarians until 14th century. "
The Dabaca/Doboka castle was built in a casette/box structure. Its not a unique method
As for the name
of Gelou, there are two posibilities:
1. the chroniclers used a generic word for designating the ruler of the
Wallachians and Slavs in central Transylvania, using the word Gelou which is
related in Turcik languages (Pecheneg, Hungarian if I'm not wrong) Gyalu, Gyla
etc, all meaning ruler, chief.
2. There is an other possible origin of this name: As in many other cases Anonymus simply used a local toponym to create a local leader opposing the heroes of his gesta.
(Gelou was
clearly the title and/or name) 1: of the hungarian rulers in Trans. between cc.
955-1003 - "Gyula", 2. The name of the pecheneg tribe next to East-Transylwania,
in the later terr. of Moldva - "Jula".
for the end of the 9th century, we have the mention of Gelou, ruler of the
Wallachians and Slavs.
What Anonymus
says about Dab⣡ and its archaeological discoveries has a paralell in what
Anonymus says about Biharia, Menumorut's fortress and what archaeologists
discovered there. Biharia has had a similar history, earth fortress in time of
Menumorut, stone fortress after the Hungarian conquest and it gived the name to
the today county of Bihor. Both names are Slav prooving their pre-Hungarian
origin.
Is very signifiant that Anonymus says that the fortress of Gelou was Dab⣡ and
the archaeologists discovered in Dab⣡ village a fortress dating from the time of
Gelou (end of 9th century) which after the conquest was used by Hungarians until
14th century.
777777777777777777777777777777
Senzational Archaeological discovery at Alba Iulia
12 October 2006
A team of archaeologists have discovered yesterday morning, in a suburban
locality of Alba Iulia municipium, tens of graves of 10th century, before the
Hungarian invasion, with unicate pieces for the Transylvania area.
According to the warden of the National Museum of Alba Iulia, Gabriel Rustoiu,
the funerary ensamble, of an inestimable historical importance, is part of a
medieval cemetery. The last diggings made at P⣬isa produced over 70 graves of
10th century offering new information. The graves were having inside glass
beads, knives, bracelets, ear rings in bronze or silver and three crosses.
7777777777777777777
I translated that
part because seemed the most acceptable for me. Also, is possbile that a
connection between Menumorout's and Maramures' names' origins exists.
the marble carriers in Romania are not far from Menumorut's siege.
Let's make abstraction of using terms like voivodate or kniezat. What kind of political entities were the ones of Menumorut and Gelou? every decent scholar told you: "There is not information about the internal organization of this voivodate" - what is left unclear to you in this sentence?
You conveniently avoided to mention many other etymologies on Menumorout, or that in his opinion Biharea is the only settlement which can be assigned to Menumorout with certainty.
Anonymous mentions a lot of "dukes" - of Hungarians, of Bulgarians, of Scythians, of Ruthenians, of Cumans, Arpad, Almus, Menumorout, Salanus, Keanus (magnus dux), Glad, Gelou, etc.. For Madgearu's purpose, I find the equivocation of the term "dux" with various other terms harmful to a fair approach on this source because it changes the original view of the Hungarian chronicler.
The land of Gelou is "ducat" (dukedom) and "tara ultrasilvana" (land/terra ultrasilvana). Gelou and Glad are "dukes". Again, not voivods, not knyazs.
Madgearu :THE VOIVODATE OF MENUMOROUT IN THE LIGHT OF RECENT RESEARCHES: A Romanian philologist advanced the theory that Menumorout's name is Romanian, its real form being Marmorot (deriving from noun marmura). Anyway, is certain that the name transmited by Anonimous was beared by local nobility, because late documents, of 13-15th century, mention in Crisana the Marouth family. First document, from 1261, is about a certain Cyrill, son of Almus of Marouth. The center of Menumorut's voivodate was Biharea, where the archaeological researches confirmed the existence of a earth-wall fortress of 9-10th century. It was rectangular (150 x 115 m). On its place existed succesive settlements, datable begining with 3-4th century until 11-113th century. It could be suposed that the voivodate of Crisana keeped its existence after the defeat of Menumorut, untill the territorial unification of Steven I (arround 1002, Steven has subjugated the voivodate of Gyla with the center at Alba Iulia).
I found on
Madgearu's pages this:
Ch. 3. The Principality of the Someşul Mic valley. The fortresses. The
inhabitants
Several fortresses were discovered in the territory mastered by Gelou. Some
of them were ascribed to the period studied here.
1. Dăb⣡
This fortress is usually considered as the residence of Gelou. A careful
analysis of the stratigraphy shows that there are no certain proofs for its
dating since the 9th century. The objects found could be dated during all the
10th century. The single certain date is the destruction of the first period at
the beginning of the 11th century (with the occasion of the war led by King
Stephen I). The first period of the fortress could be ascribed to the period of
Gelou, but this fact is only probable, because we do not know findings dated
only before the Hungarian invasion. However, the Slavic origin of the name Dăb⣡
suggests that the fortress was erected before the Hungarian conquest. Moreover,
the building technique has analogies in the 9th century Moravia. The problem of
the chronology of this site remains open.
2. Cluj-Mănăştur
This fortress had three phases. It is sure that the second was destroyed by
the Petcheneg raid in 1068, but we do not know its beginning. The inside
settlement has a very poor inventory. This means that here was only a refuge
fortress. The pottery could be dated since the 9th century, but also since the
next. In the most ancient level were found pots with grooved neck brought in
Transylvania by Kavars and Hungarians in the 10th century (such pots were also
found at Dăb⣡). The single precisely dated object is a Hungarian pendant from
the first half of the 10th century. Unfortunately, the context of its discovery
is not known. A ceramic type specific for the 11th century does not appear in
the first phase. This could mean that the first phase was dated only during the
10th century, but its beginning is unclear. The fortress was not destroyed in
the first phase. On the other hand, the second phase could be ascribed to the
period after the conquest of King Stephen I (1002-1003). Unlike Dăb⣡, this
fortress was not burned in that war.
3. Moigrad, Ortelec, Zalnoc
The fortress of Moigrad was dated in the 9th-10th
centuries because its building technique, but there are no findings. Its Slavic
name suggests a date before the Hungarian conquest. However, the location shows
that this fortress could belong first to duke Menumorout. From GH
(Gesta
Hungarorum)
it
results that Gelou had no control over the zone of Porţile Meseşului. This
strategic point was quickly conquered by the Hungarians (GH, ch. 22). Moigrad is
placed at the eastern exit of the pass. In the western part was researched
another fortress, at Ortelec (now, in the town Zalău). There were found ceramic
fragments from the 9th-10th centuries in the fortress area. After a fire, the
place was used for a cemetery dated in the 11th-12th centuries. It is very
probable that both Moigrad and Ortelec were destroyed in 1068. Their beginning
is too unknown. The fortress discovered at Zalnoc belongs to the same group,
which could be put in relation with the principality of Menumorout. Their
mission was to defend the crossing point from Transylvania and also the way used
for salt trade. Some discoveries from Zalău and Sălacea are suggesting the using
of this way since the 9th century. Therefore, there is a possibility to date
these three fortresses in the 9th century.
4.Şirioara
This fortress seems to be dated like Dăb⣡. The destruction of the first
phase could be put in relation with the attack of Stephen I, while the second
phase ended in 1068. As like as for the other sites, we could not give a precise
terminus post quem for the first phase. The findings are very scarce.
Therefore, the chronology of all these fortresses is still unclear for the
10th century. This means that we could not be sure if they were built before the
first Hungarian invasions. No one could have been a residence fortress, because
the settlements consist only from poor huts.
5. Castrum Clus
GH said that Gelou had a fortress near the river Someş. The relation
suggests that he want to reach Cluj. The problem is that the fortress of
Cluj-Mănăştur could not be considered a residence for a ruler. Castrum Clus is
mentioned in documents since 1173. This fortified settlement could not be
located on the hill Mănăştur, because at the same time there was a monastery on
that site. It seems that castrum Clus was in the downtown, in the area of the
former Roman city. K. Horedt supposed that here was also the residence of Gelou.
The early Hungarian graves found at Cluj could support this theory. If this is
right, then this fortress had the mission to defend the same salt road
controlled by Moigrad.
6. The principality
The area of the territory owned by Gelou is not precisely known. However, it
could be supposed that the salt mines from Turda, Ocna Dejului, Cojocna, Sic
were included. The salt was very important in the early Middle Ages and its
possession was the purpose of the power exerted by Gelou or by other rulers. The
population consisted by Romanians and Slavs.
This principality appeared in the circumstances created after the fall of
the Avar power. Bulgaria extended a kind of domination in southern Transylvania,
up to the Mureş river, in the zone of other salt mines. Near Alba Iulia it was
discovered a group of settlements and cemeteries dated in the second half of the
9th century that have some analogies in the Lower Danubian area. The fine
polished gray ceramic (Dridu B type) was found in Transylvania only in the small
area between Alba Iulia and Sebeş and also in a few points in southeastern
Transylvania. These findings were interpreted as proofs for a Bulgarian
domination in the area nearby Alba Iulia. Its goal was the control over the salt
mines and over the trade made by the river Mureş. In this zone were also found
weapons and spurs of Frankish origin. It seems that Alba Iulia was the centre of
a territory subjected to Bulgaria until the Hungarian offensive towards east.
Bulgaria did not control the northwestern part of Transylvania. This allowed
the evolvement of a free principality. We should remember here that GH said that
Gelou dominium tenebat. He was a free ruler.
The existence of the Romanian and Slavic population attested by GH is proved
by the survival of some ancient names of rivers (Someş, Criş, Mureş, Ampoi).
Linguistics shows that the Western Mountains were a region of strong
preservation of the Romanic people during the migration period. In some places
in these mountains it was found a pottery of Roman descent dating in the 8th-9th
centuries. An accurate research of the highlands could bring important and
unexpected data about the Romanian continuity in Transylvania. The settlement of
Albeşti (near Sighişoara) shows that the higher and wooden areas preserved in
better conditions the Roman traditions. In the region where Gelou's principality
is located it was spread a ceramic type made at the fast wheel, of Roman
descent, which disappeared in the most of the Romanian space after the 6th
Century.
However, only the research of several cemeteries would let us know more
about the territory owned by Gelou.
Σαυρομάτης
7777777777777777777777777777777777777777777777
Let us turn from
author to the contents of the Gesta:
Gesta Hungarorum by Anonymous was indeed written 200 years after the start of
the Magyar conquest
It is made up of prologue and fifty-seven chapters,in which are recounted the
origins and migrations of the Magyars from the steppe-lands north of the Black
Sea to the pains of Pannonia, their conquest of the latter region in 896 and the
history of the infant Hungary in the tenth century.
In describing the principal events of the conquest Anonymous mentions six "dutchies"
or "principalities" whose existance at the end of the ninth century is not
corroborated by other sources.
The heads of these duchies,who were defeated by the Magyars,are named by
Anonymous as Zubur,head of Bohemians and slavs in the area of Nitra,Salanus
chief of the Bulgars in the region between the Tisza and the Danube;Menumorout,
aleader whose domains were encompassed by the Mures in the south,the Somes in
the North,the Tisza in the west,and the Meses Gates in the east; Glad a leader
of Cumans,Bulgars and Vlachs whose territory extended from the Meses in the
North to the Danube in the south and Gelou a Vlach chief(ducem Blacorum) whose
subjects included both Vlachs and Slavs in an area of Transylvania stretching
from the Meses Gates in west to the middle of Mures inthe south east.
The sixth duchy is said to be in Pannonia under the control of some unnamed
Roman princes who are anachronistically placed in the period immediately after
the deth of Attila.
While we might detect in the dutchies of Zubur and Salanus reminiscences of
respectively greater Moravia and of the Bulgarian Kingdom,the historical
reliability of Anonymous testimony to the remaining four dutchies at the end of
ninth century is suspect.
Glad's attribute,for example ,present a glaring anachronism for the Cumans are
not attested in Eastern Europe until the middle of eleventh century and
Anonymous groupings of Cumans ,Bulgars and Vlachs appears to be an anticipation
of conditions in the late twelfth century when these three peoples are mentioned
together during the early years
of
the Second Bulgarian Empire founded in 1186.
Our reluctence to accept the statements of Anonymous as historical record is
based on an analyses made by several scolars of his sources and methods.
Even when not writing abot Transylvania Anonymous is regarded as suspect by most
Hungarian Historians.In his description of the Magyar conquest he shows no
knowledge of the Hungarians' enemies such as Sviatopluk,Moimir and Braslov, has
the Hungarians fighting with Bulgarians, but makes no mention of the
Moravians,Carinthians,Franks and Bavarians.
An example of his reliance upon historical tradition rather than fact is offered
in chapter five in which Pannonia is presented for the first time as a land that
formerly belonged to Attila
"Then they chose to seek out for themselves the land of Pannonia,which they had
heard was rumoured to be the land of Attila,from whose line the leader
Almus,father of Arpad,was descended "
The claim made here that the hungarian leader Almus was descended from Attila is
based on a legend, widespread in
In their advance into Transylvania the Magyars are said to have encountered
resistance form a certain Gelou who is described as dux Blacorum,"leader of the
VLACHS". The
Keza also says Zaculi (Szekelys
777777777777777
Let's take a look
at the origin of vlach word:
The term Vlach was adopted by the Slavs from German and used to denote
Romance-speaking populations or more specifically, "Romans".A form of the term
had been used by Germans to refer to the Celts and was introduced into Britain
by anglo-saxons, thus producing Welsh and Wales. When the Celts became
identified with the Romans,the German used the term to refer to the latter and
this is the meaning which was borrowed by slavs. The more recent German
Wallach,applied to the Romanians was used in 19 century works until replaced by
Romanian.
Vlach lives in English as the name given by the Greeks to the Romance speaking
peoples living south of the Danube,the majority of whom inhabit Empirus and are
known in their language a dialect of Romanian aromani (Aromanians).
I have found a somewhat different explanation of the word vlach:
The origin of the word Vlach is disputed, some say it is possibly Germanic: the same origin led to the words "Welsh" and "Walloons" in other parts of Europe. The word Vlach could also come from the Greek peoples word "Vlahoi" which means Shepard/Goat herder. Slavic peoples initially used the name Vlachs when referring to Romanic peoples in general. Later on, the meaning got narrower or just different. For example Italy is called W?ochy in Polish, and Olaszorsz᧠in Hungarian. The term was originally an exonym, as the Vlachs used various words derived from romanus to refer to themselves (rom⮩, rum⮩, rumⲩ, arom⮩, arum⮩ etc). Only the Meglenites adopted the term Vlashi to describe themselves.
777777777777777777
Initially
Magyars settled in Western Transylvania where salt deposits were or salt
shipments had to be secured. This was the region at the Somesu (Kleinen Somesch),
following the victory of the Hungarian general commander Tuhutum over the local
duke Gelou, and the region at the central Mures under the leadership of a Gyula
(prince of a clan), who selected Weiߥnburg for his residence. After dethroning
the headstrong Gyula in 1003, St. Stephen tied this territory, defined as "very
large and rich land", closer to the Hungarian monarchy.
777777777777777
I have translated some parts of History of Transylvania (http://mek.oszk.hu/02000/02083/index.phtml ). (I have some difficulties with English language so I apologize for the wrong grammar.)
Between the 9th and 12th centuries, the Magyars conquered Transylvania from the local Romanian and Slavic population. This population already had a local aristocracy and land system different from the system adopted by the Magyars.
Transylvanian territories south to river Maros remained in a different status than the Northern half of Transylvania.At first this area was not divided to counties, but was a single province headed by a voivod (in 1111 princeps ultrasilvanus) a higher rank than the comes/megy鳩spᮮ Perhabs this rank was a posterior of the former Bulgarian viceroys. Anyhow emperor Constantine Porphyrogenetos used the name vojevoda to the Hungarian tribal leaders, he might be heard that the Transylvanian slavs used this name to their Hungarian Lords. Northern and Southern Transylvania were separated not only in organization, but also in estate-relations. In the North the descendants of the original Hungarian conquerors could endure, while in the South squatter families (perhabs the exception of the Gy繩s) settled down during the time of St. Stephen and later. (?) All this points to a different time and circumstances of the Hungarian occupation than the Northern part of Transylvania.
So the last of the gyulas was named Prokuj. His name is a compositon of the slavic prok=? rest? or ?remain? and the ?ncle? words (the latter is clearly an intimation to St. Stephen). (?) The slavic origin of the Prok(uj)?s name is not strange because Bogᴠ(=?rich?) and Zombor/Zsombor (=?buffalo?) also have a name with slavic origin and the gyula rank was substituted by the word ?vojevoda?(=?warlord?). The later voivod/vajda rank was evolved from this denomination. Slavic ambience and multilingualism in the court of gyulas was indicated by the names of Zombor?s daughters too. Sarolt and Karold wore bulgar-turkic names as was an established custom among Hungarian aristocracy. Their names meant White Lady and Black Lady. (?) In Zombor?s court of Gyulafeh鲶Რslavic, bulgar-turkic and finno-ugric Hungarian was used together. This is proved by Thietmar who used the name Beleknegini to Sarolt. He translated this name to ?beautiful lady? (pulchera domina) so he had to know the Hungarian interpretation of the bulgar-turkic aldi=?stoat? (in Hungarian meny鴩 to menyasszony (bride). Menyasszony should be translated to him as Lady (in Hungarian asszony). On the other hand he used bulgar-turkic ?sar? (=white) as slavic bele. One son of Prok(uj) was named Buja (in slavic ?Brave?) the other son was named Bonyha (in bulgar-turkic ?Little Bull?, see: his grandfather?s name was Zombor=?Buffallo?)
After king Stephen had seized power he organized counties between the Nagy-Szamos and the Maros ?as we have seen this before-, and these were deaconate districts also. The whole territory of gyula Prokuj as a conquered country became royal estate.
At first Its territory formed one, large province named ?Feh鲒. This province was headed by a voivod who was usually a Lord from outer Hungary and who resided in the royal court. The first voivod appeared as ?Mercurius princeps ultrasilvanus? in 1111 and 1113. He evidently the same person than ?Mercurio comes Bellegratae? in 1097 so he had to be comes/ispᮠof Feh鲶Ხ The denomination voivod appeared in charters in the very end of the XII. century. Before that time it appeares as comes of Feh鲶Რin 1177 and 1183. Voivod still two times (1200,1201) was titled to voivod and comes of Feh鲶Რtogether. After this only the title voivod appears.
The List of VᲡd in which the outcome of legal actions and ordeals were noted provides plentiful information about the organization of the Transylvanian counties and social groups. This List proves that those Transylvanian territories which were organized by county system fitted to the general Hungarian advance without every specific flavor, even if slower. (?) South to the Aranyos and Maros the situation was differing. Here the county system -under the voivod- evolved only at the lower stream of the two K?s and at the banks of the Maros near to Gyulafeh鲶Ხ This area was later Feh鲬 Hunyad and K? counties. (?) Under the gyulas the bulk of slavic population lived here and in the beginning of the XIII. century Lords from outer Hungary (the first members of mundane aristocracy) also settled down here and North-East to the territories of the original Hungarian conquerors? descendants where sparsely slavic population lived. This was an age of break-up and mass donations of the royal counties and the waves reached Transylvania too.
Authority of the voivod administering Southern Transylvania expanded North to the Maros only in the XIII. century because the ?conquring clans? and people directly dependent on the king lived under different law and gradual equalization needed time.
7777777777777
When the Avar-led federation with its center in Pannonias was defeated by Charlemagne, the Onogurs, partners in that federation, crossed the Middle Danube. Some of the Onogurs joined the Danubian Bulgars with whom their leaders shared common dynastic origin. Some Onogurs moved east of the Carpathians and remained in the vicinity of the Lower Danube. These Onogurs were active along the Lower Danube in. 811, 830, and in Central Europe, inside Frankish territories, in 862 and 881. Only a few years before 895 a new people appeared on the horizon of the Byzantine Empire, east of the Dnieper toward the Volga, — the "Savartoi asphaloi" ("Megeris"), who were known in Hungarian sources as "Hetumogers" under the command of a certain Leve-dias. Under the présure by the Kangars the clans of Levedias split up. One group, still under L
It may be noted here that Arpad claimed only a part of the inheritance (»-de mea iustitia... unam particulam .. .«). The territories east of the Danube, toward the Tisza and beyond, were held by "Sclavi" under dukes associated or related to the Danubian Bulgars. Arpad must have known that his own "Hungari-Onogurs" were related to the Danubian "Onogundur-Bulgars", namely to those who defected from the Avar federation in Pannónia ca. 800 and joined up with the Danubian Bulgars under tsar Krum1'2. Thus, evidently, both branches of the Onogundur-Onogur dynasty, that of Almus and that of Krum, were entitled to a share of the patrimony. The fact that force had to be used in claiming the "iustitia" is not unusual, considering that most of the armed conflicts between dukes, princes and kings during the Middle Ages were actually family feuds to enforce a just division of inheritable family property, the patrimony.
since the beginnings of the ninth century — in fact, since shortly after the fall of the Avar-Onogur federation (ca. 800)4.