ФИЗИЧЕСКИ ОБЛИК, ДРЕХИ И ОРЪЖИЕ НА ОНОГУРИТЕ -ПРЕДЦИТЕ
НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
На Фиг. 1 е показана древната родина на източните иранци, от които произхождат древните българи. Това е горното течение на река Аму даря и склоновете на околните планини, най-вече планината Белур (Болор), известна в средновековието като Белуртаг - днешната Памир. Тук се е намирала "страната на хилядата градове", най-голям сред които е град Балх, чието име най-вероятно означава Бялград. Населението на района е говорело на езици, сходни с езиците на по-западните партяни и по-северните саки. На подобен източно-ирански език е говорело и населението в западната част на Таримската котловина, т.н. кушани. Общото самоназвание на населението от този район е "арси, аорси, аси" - бели, блестящи, също както и на българите. В първите векове преди и след н.е., част от това население мигрира на запад към района на Волга, Кавказ и Черно море. Днешните учени обозначават това население като "втора вълна сармати".
Точно в този район, по долното течение на река Аму даря, е била разположена ранно- средновековната област Уструшана. Според Теофилакт Симоката, в областта Уструшана се е намирал градът Бакат, обитаван от оногурите. Този град Бакат, днес Вокат, е бил крупен стопански и храмов център в ранносредновековна Уструшана, разположен съвсем близо до днешния град Халчаян (Фиг. 1). Според Теофилакт Симоката, градът на оногурите, Бакат бил разрушен от силно земетресение във II-ри век пр. н. е. Областта Уструшана е известна и като Унаге от китайските хроники Суй-шу, което потвърждава названието на нейното население - оногури. Мнозина български историци приемат, че уструшанските оногури са предци на по-сетнешните оногури на север от Кавказ и в Стара Велика България.
Фиг. 1. Карта на района на Белуртаг - Памир.
Предците на това население, т.н. арии са завладели и населили териториите на днешен Иран, Пакистан, Северна Индия и Бангладеш, предавайки на местното население своя език и религия. Тази миграция е подробно описана в книгата Авеста, създадена в оригинален вид през VII -век пр. н.е. в град Балх. Поради това, този район играе централна роля в митологичните и религиозни представи на по-сетнешните иранци и индийци. В предислямската митология на иранците, на това място бог е създал първия човек, наречен Гая маретан, а той от своя страна изгражда първият град в света, Балх и става първият цар на първата държава в света, държавата Балх. На юг от град Балх се намира планината Гара березайти - Високата бяла планина, свещената планина на древните иранци.
Част от
населението
на този район
по-рано завладява
древна Индия,
това са
известните
индоарии. В
най-ранната
ведическа
литература,
страната
около град
Балх е
наричана
Северната
Куру (Uttara
Kuru). От тази
държава
произхожда
родът
Бхарата и
легендарният
цар Бхарата,
чието име
означава “благороден”.
Царският род
Бхарата
управлява древно
индоарийско
племе, което
се споменава
още в "Ригведа".
Това племе по-късно
влиза в
основата на
всички
народности в
Северна
Индия, които
образуват
там държави в
началото на I
хилядолетие
пр. н.е. Името
на рода
Бхарата дава
и първото
название на
древна Индия -
Бхаратаварша,
т.е., Страната
на потомците
на Бхаратите.
Тези факти и
събития от
ведическия
епос на
индийците са
в съгласие с
представата,
че индо-ариите
са дошли от
района на
град Балх.
Един от потомците на Бхарата е цар Куру, управлявал в Северната Куру. Съгласно изследванията на индийски учени, първоначалната родина на рода Куру (Каурави), положил основите на Индия е страната Бахли (Bahli), на санскрит Бахлика (Бактрия) [Dr M. R. Singh. Geographiacl Data in Early Puranas, 1972, pp 63-65]. Князете от династията Куру (Kаурави) са били наричани още и Кардамеи (Karddameya) [Ramayana. Lahore Edition, Uttarakanda, 89-3-2, pp. 299-300, 309, cf Ethnic Settlements in Ancient India, p 110]. Кардамеите придобили името си от реката Кардама (Kardama), намираща се на границата на Бахлика с Персия. Името Кардам се среща и сред първите владетели на Българското канство при река Дунав.
Фиг. 2. Реставриран вид на сграда от I-ви век пр. н. е, открита в района на съвременния град Халчаян.
На много места района около долното течение на Аму даря са разкрити останки от древни постройки, крепости и селища, отставени от древното източно-иранско население [Ставиский Б. Я. К югу от Железных ворот. Изд. Советский художник. 1977 г. Москва; Dzieje I kultura ludow azji centralnej. Prehistoria Starozytnosc Sredniowiecze.Bobodzan Gafurow. Panstwowy Institut Wydawniczy. Warszawa 1978]. Много богат селищен комплекс от този род е открит в района на град Халчаян (Фиг.1), в района на древната Уструшана, областта на оногурите. Една от тези постройки и намиращите се в нея скулптурни композиции и декоративни пана са показани в реставриран вид върху Фиг. 2-7 . Всички те са датирани от първите векове преди и след новата ера и са продукт на населението, което живяло по това време в този район и част от което мигрира по същото време на запад, давайки началото на древните и днешни българи. В този смисъл, с помощта на тези рисунки и скулптури ние можем да добием представа за външният вид и културата на оногурите от Уструшана, бъдещите прабългари в Европа.
Фиг. 3. Скулптури от постройката в Халчаян. В ляво: глава на момче, в дясно - глава на войн.
На Фиг. 3 и 4 са показани лица на хора от района на Халчаян, изходен за сарматската миграция. Виждаме лица на европеиди от фергано-памирски тип. Вероятно, точно такива са били и лицата на оногурите -ранните българи на север от Кавказ, тъй като те са пристигнали от указания район, когато са били създадени показаните фигури. Антропологичните данни на ранните българи от предхристиянските погребения в Североизточна България и Добруджа са точно такива - европеиди от памиро-фергански тип, твърде високи на ръст спрямо тогавашното европейско население, включително и тогавашните славяни [Р. Рашев. За произхода на прабългарите. В: Studia protobulgarica.Сб. В чест на Б. Бешевлиев. В. Търново, 1993, стр. 23-24; Елена Ангелова. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна България и Северна Добруджа. Сп. Археология, 1995, 2, 5-17, София]. В средните векове, в литературата и поезията на Иран и Афганистан е бил разпространен изразът "българска красота". За красотата на жените от този район можем да съдим по следващите фигури.
Представените на Фиг. 3 и 4 скулптури очевидно говорят за високо художествено майсторство и вкус на техните творци, съответстващи на древните културни традиции на населението от района. Изобразените черти на лицата представят благородни и одухотворени характери на хора, които не случайно наричат себе си с имената арии, арси, булхи, аорси, по-късно алани, аси, язиги, българи които всички насят семантиката "благородни, извисени, свободни, цивилизовани". Те са твърде далеч от лицата на народите хун-ну, тюркют и монгол - пастирски народи, които за разлика от горните, практически не познават понятията държава, град, земеделие, астрономия. До XVIII-ти век, част от населението в Османска Турция е наричано "тюрк" което е било равносилно на "скитащ пастир, чергар, груб дивак" и вероятно напълно е отговаряло на неговия начин на живот.
Фиг. 4. Горе: вляво - глава на кушански княз, в дясно - глава на княз. Долу: глави на партянски князе. Всички скулптури са от двореца в Халчаян, близо до град Бакат.
Забележете пристягащите челата ленти на Фиг. 4. Тази лента е признак на благороден произход и положение. С подобни ленти е извършвана изкуствена деформация на черепа в първите четири, пет месеца при бебетата на народите от този регион. Ефектът от изкуствената деформация на черепа е виден от Фиг. 4, долу вдясно. В указания район са открити голям брой погребения на хора с изкуствена деформация на черепа, датирани до I-ви век преди н.е. След това подобни погребения в района изчезват, но се появяват два века след това в района на делтата на река Волга. Това са погребения на т.н. втора вълна сармати, от които се формират прабългарите. Идвайки на Балканите, същите сармати през VII -VIII-ми век донасят изкуствената деформация на черепа в района на Североизточна България и Северна Добруджа. Около 80% от погребенията на българите в предхристиянската епоха са с изкуствена деформация на черепа - отличителен белег за този етнос. Този обичай се считал за привилегия на хора с благороднически произход. Изкуствената деформация на черепа е напълно непознат на траки и македони, славяни, тюрки и по-ранните хуни, уралските племена и др. Един български "учен" преди 30-тина години разтръби, че изкуствената деформация на черепа при прабългарите била типичен белег за тюркизъм (??). Много от "доводите" за тюркизма на прабългарите са фалшификации от този сорт и бавно отпадат един подир друг.
Фиг. 4Б - Войн от Патрия, западноиранска държава, чието население и език са много близки до тези на Бактрия - Балхара.
Няколко години след официалната християнизация на България, група българи отправят питане до римския папа Николай I за това как да съгласуват дотогавашните си обичаи с новите църковни норми. В един от отговорите на папата става дума за необходимостта да се свалят от главите на мъжете превръзките от ленен плат, когато се влиза в църква. От тук може да се заключи, че някои от ранните българи в официалния си живот са носели ленени превръзки на главите. В древния Египет ленения плат е имал религиозна и защитна функция. Във връзка с това, фараоните са носели дрехи от ленен плат и са били балсамирани в такива платове. Вероятно, някои от представителите на благородническото съсловие в предхристиянска България са носели ленена превръзка на главата, подобна по форма на тази, показана на Фиг. 4.
Върху стените на двореца от Халчаян, I-ви век пр.н.е. са нарисувани голям брой пана, изобразяващи битови и бойни сцени (Фиг. 5). Рисунките са направени предимно с червено багрило върху бял фон. Много е възможно Мадарският конник и т.н. "шаман" върху Шуменската плочка да са също оцветени в червено багрило. Червеният и белият цвят са били свещени за местните хора. Освен религиозен и защитен смисъл, тези цветове са имали и социална роля - кастата на благородниците и жреците са носели бели дрехи, прослойката на войните са носели червени дрехи. При днешните българи комбинацията червен - бял цвят е характерна за народните носии, националния флаг и мартениците. Върху паната се вижда типичното облекло при мъжете - панталон и рубашка или сюртюк, които са съвършено непознати за народите от древна Европа до т.н. велико преселение на народите. Представеното облекло при източно-иранските мъже и жени от I-ви век пр. н. е. е почти тъждествено с по-късната народна носия при източните славяни в днешна Русия и Украйна. Това навежда на мисълта, че източните славяни може да са заимствали това облекло от дошлите в Северното Причерноморие сармати и в частност, българи. По-точно е да се каже, че източните славяни са продукт от асимилацията на тези сармати.
Фиг. 5. Стенни пана от двореца в Халчаян, I-ви век пр. н.е. Горе - семейството и прислугата на владетел, седнал в центъра. Долу - конни войни в момент на сражение.
От
паното с
бойната
сцена (Фиг. 5,
долу)
може да се
види добре
привързаното
към тялото на
коня седло и
двусъставният
лък, който се
опъва много
леко даже
върху гърба
на коня, но
праща
стрелите на
голямо
растояние.
Виждаме и
характерните
за
сарматските
тежко
въоръжени
войни "железни
панталони".
Даже конят на
"железния
боец" е обгърнат с
люспестта
броня,
подобно на
средновековните
рицари в
Западна
Европа. И
всичко това
още в I-ви век
пр. н. е.! До
появата на
тези народи
северно от
Кавказ,
европейските
бойци са
сядали върху
гърба на коня
без седло и не можели
даже да се
обърнат
назад от
страх да не
паднат, камо
ли да стрелят
с лък! В
добавка,
древните
българи са
донесли в
Европа и
типичната за
конния боец
сабя.
Названието
на това
оръжие в
много
европейски
езици
произлиза от
дума на
някакъв
народ, дошъл
от Азия в
началото на
новата ера. На
немски sabel, на
английски sabre,
на руски
сабля. Много
учени смятат,
че този народ
са
прабългарите,
или както те
казват, тюрко-българите,
а изходната
дума е САП -
дръжка на
брадва,
лопата и т.н.
Най-вероятно,
този народ са
прабългарите-сармати,
които са
оставили в
съвременния
български
език пълен
комплект от
сходни думи -
глагола
ЦАПВАМ (удрям),
съществителните
ЦАП (тояга за
отделяне на
зърното от
снопа) и САП (дълга
дръжка) и
отглаголното
съществително
САБЕЛ,
преобразувано
в сабля и сабя
[Стефан Илчев
и др. Речник
на редки,
остарели и
диалектни
думи в
литературата
ни от XIX
и XX
век. Под
ред. на Ст.
Илчев. Изд. на
БАН. София. 1974
Фиг. 6. Фигура на жена, обградена от многолистици.
Фиг. 7. Група музиканти, обградени от многолистници.
На Фиг. 6 и 7 са показани фигури, обградени от листа на растения. Подобни декоративни елементи присъстват и в старобългарското художествено творчество, под формата на трилистник, петолистник и др. под. [Милчева, Хр., Сандъкът от Терачина. Старобългарски паметник от IX век.Изд. “Безсмъртни мисли”. София. 2001]. На Фиг. 7 са показани три музикални инструмента, на които са свирели местните музиканти - барабан (тумбак ?), тамбура и лира. Подобно на гъдулката, тамбурата също е била непозната за европейските народи до идването на древните българи (Древните българи - първооткриватели на музикални инструменти за Европа). Това е четириструнната тамбура в средата на Фиг. 7, прилична на древнобългарския струнен инструмент булгария. А може би точно това е праобразът на булгарията или нещо много близко до него. Ясно е, обаче, че пред нас е един оркестър от инструменти, на които са свирели оногурите от град Бакат, предците на древните българи. На челото на музиканта, свирещ на лира има релефно залепена стрелка, подобна на рунен знак.
Общо взето, такива са били лицата на древните българи, прабългарите, подобни на показаните на фигурите по-горе.