ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА НАДПИСА ВЪРХУ ОЛОВНИТЕ ПЕЧАТИ НА ЙОАН И МИХАИЛ

 

 ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКАТА ЕПОХА

 

Иван Танев Иванов

 


http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.


 

 

        В статията се коментират два старобългарски печата от IX - X-ти век, условно наречени по-нататък печат на Михаил и печат на Йоан. Печатът на Михаил е известен чрез 7 екземпляра, изработени чрез 3 или 4 различни булотириона или двойни матрици (1, 2). Печатът на Йоан е известен чрез 2 екземпляра, изработени чрез един и същи булотирион.

        Двата печата имат еднаква лицева част, в средата на която е разположен двойно пресечен патриаршески кръст върху постамент от четири стъпала и надписа "Господи, помагай на своя раб". На опаката страна в петредов надпис е дадено името на притежателя на печата и неговите титли, което представлява главния проблем за прочита и превода на надписа. Следват надписите на опакото на печатите, така както са дадени от И. Йорданов (3):

 

1. Печат на Михаил:     +MIXA | IΛBAГАТ | OVPKANA | IPTXΘV | NOC

      

2. Печат на Йоан:        +IωAN | NHBAГАТ | OVPKANA | HPTXΘV | HNω

  

        За прочита и превода на тези надписи досега има много предложения. На основа на рано намерения първи печат на Йоан, Б. Панченко предлага следния прочит на проблемния надпис на опакото: Іωαννη βαγατουρ καί βαην τω Χωτινω, в превод: "Йоан Хотин, багатур и баин" (4). В светлината на по-късно намерените печати този прочит не е намерил подкрепа.

        Т. Герасимов публикува втория екземпляр на печата на Йоан и предлага друг прочит: Іωαννη βαγατουρ κανά Ηρτχιθυνω, в превод "Йоан Иртхитюен, кански багатур". Според този автор Ηρτχιθυνός е неизвестно прабългарско име на човек, приел християнството и служил при Борис I (5). Дълго време този прочит като цяло е приеман от българските медиависти. Например, В. Гюзелев тълкува текста по сходен начина "Йоан Иртхитуин, кана-багатур" (6). Според автора този Йоан е един от пратениците на Борис I до папа Николай III през 866 г., заместен от сина си Сондоке кана-багатур при второто пратеничество на Борис до римския папа в 867 г. Подобен превод "Йоан Иртхитуенски, багатур на кана" прави и И. Венедиков (7). Според В. Бешевлиев обаче, надписът следва да се преведе така: "Йоан, багатур на кана Иртхитюенски" (8). Тъй като не е известен български владетел под името Иртхитюен, в този превод се предполага, че изразът "кана Иртхитюенски" не се отнася за български владетел, а за второстепенно лице, вероятно местен владетел или велможа, който носи титлата кана.

        Основен проблем на горните преводи е предположението, че Ηρτχιθυνω има смисъл на прабългарско родово или фамилно име, което обаче след дълги години изследване си оснава напълно непознато и незасвидетелствано. И. Йорданов, на основата на две хипотези, решава този проблем чрез съвършено нов прочит на горния надпис. Първата хипотеза е, че притежателят на печата Йоан съвпада с едноименния син на Симеон I. Втората хипотеза е, че този Симеонов син е бил престолонаследник, т.е. е притежавал известната от "Книгата на церемониите" прабългарска престолонаследна титла ό κανάρτι  κείνοζ (канарти кен) (3, 9, 13). Според автора, тази титла може да се открие в посочения по-горе израз κανά Ηρτχιθυνω. Неговият прочит Іωαννη βαγατουρ καναηρτχθυηνω се превежда "Йоан багатур - канартикин" (10, 11).

        Прочитът на И. Йорданов получава силна подкрепа в новонамерените печати на Михаил, които имат същото изображение и текст, като единствената разлика е, че собственикът на печата е друг - Михаил. П. Георгиев, който публикува част от печатите на Михаил, стига до същия извод, че печатите на Йоан и Михаил са принадлежали на български престолонаследници, при което единствените възможни кандидатури са тези на Михаил и Иван, синове на Симеон I (12). Този прочит среща подкрепа и от други изследователи (13). Успоредно с това П. Георгиев (12) предлага възможност прабългарската титла ό κανάρτι  κείνοζ да се преведе на основата на тюркски етимологии, като с известни уговорки тя се представя във формата κανα ηρτχι θυινοζ и се превежда като "принцът на утрешния ден", което според автора е близко до "наследник на владетеля".

      В следващите години са предложени два нови прочита. Ст. Михайлов предлага друг прочит с превод "Йоан Вагатонос, кандидат Иртхитюенски", където не се говори нито за багатур, нито за кана, а става дума за неизвестен от другаде византийски сановник Йоан Вагатон (14). Според К. Попконстантинов собствениците на печатите не са канарти кини, а багатури на канарти кини (15). Изказана е и хипотезата, че ако Михаил от горните печати е син и престолонаследник на Симеон, то Йоан е незасвидетелстван син и престолонаследник на Владимир-Ръсате (16).

      В заключение, основният проблем за превода на текста в опакото на печатите се очертава израза κανά Ηρτχιθυνω (Ηρτχιθυνός) (17). Хипотезата този израз да е форма на титлата "канарти кен" предлага добра възможност за прочит на надписа, обаче в сравнително обилната  документалистика по въпроса (18, 19, 20, 21, 22, 23, 24) липсват данни, потвърждаващи тази титла за синовете на Симеон, Михаил и Иван.

       Симеон (893-927) има четирима синове: Михаил и Иван (от първия си брак) и Петър, Вениамин (Бенямин - Боян) и две дъщери от втория си брак с арменката Мариам. Петър (927-969) наследява баща си на трона. В края на своето управление Симеон назначава шурея си - брата на своята втора съпруга, болярина Георги Сурсувул от Дръстър, за настойник на децата си и за съуправител на все още младия Петър. Още в първата година от управлението на Петър (928 г.), брат му Иван прави опит за преврат, но е арестуван и с посредничеството на Византия е отведен в Мала Азия, къде умира като управител на дребно владение. Има епиграфски данни, че за краткото време около преврата този Иван е титулован като цар (25). Три години след този преврат, в 931 г. и най-големият син, Михаил, организира бунт в Югоизточните предели на държавата, но по време на бунта неочаквано умира.

    Горните обстоятелства правят малко вероятна възможността Михаил, и особено Иван, да са били официални престолонаследници по време на управлението на Петър. Също малко е вероятно и двамата братя да са били официални престолонаследници по времето на Симеон, защото това би означавало Симеон да избере и отстрани последователно двама престолонаследника, след което да подготви властта си за третия си син, Петър. Поне едно от тези важни събития би било отразено в иначе доста изобилната литература за семейството на Симеон. От Продължителя на Теофан се знае само, че по неизвестни причини Симеон замонашва своя първороден син Михаил, като с това го отстранява от политическия живот на страната.

        За решаването на проблема с личността и длъжността на Михаил и Иван в настоящата статия се предлага нов прочит на фразата κανά Ηρτχιθυνω, основан на граматичната конструкция ирански изафет. В иранските езици, към които е спадал и езикът на част от прабългарите, съществува изафетна конструкция, образувана от две съседни думи, втората от които определя характерна черта на първата. Двете думи са свързани със съюза „Ē” - отворено, широко Е, понякога предавано чрез „И”, например: kitob-ē-hub (хубава книга – тадж.), ræng- ē -roshæn (ярък цвят, перс.). В предишна статия (26) беше показано, че някои прабългарски изрази могат да се представят и разчетат с помощта на тази конструкция:

 

КРЧ – И - БИЛИГ       =  Гърне белязано

ZENTY- ASO          =  Зент изпепеленият

YTZ - I - ASO            =  Ич изпепеленият

ИЧ – И – АЗ              =  Ич изпепеленият

ПОК - И – ЗОВЪ        =  Пок изпепеленият

ОХС - Н – TZIT          =  Окс изпепеленият

 

Вероятно, от този вид са и прабългарските титли и изрази:

 

КАНАРТ - И - КЕН (кανάρτ -ι-  κείνοζ)       =  Наследствен владетел (КАНАРТ - владетел; κείν - син, наследник, род, поколение)

ЗИТКО - И - МИР                                =  Мирски Зитко

ЗИТКО - И - ИЧИРГУ БОИЛА                =  Ичиргубоилски Зитко

Алхаси купе (БЛХЪЧИ - И - КУПЕ)     = ризничарски ковач (блхъчий), т.е, ковач на ризници

БОИЛА - И - ЧИГАТ                            =  Меченосещ боила

 

       Например, за сключване на примирие между българи и византийци през 774 г. във Варна, според гръцкия текст на Теофан Изповедник, бил изпратен БОИЛ И ЧИГАТ [Рашев Р. Българската езическа култура VII IX век. София, 2008, 273]. Неясното двусмислие (изпратено е едно лице, а се говори за двама, боил и чигот) се премахва, ако изразът се представи в ирански изафетен вид: БОИЛ-И-ЧИГАТ, което означава "мечоносещ боил". Действително, лице на такава длъжност (чигат, мечоносец) е съществувало в предхристиянската епоха, което е било член на Съвета на шесте велики боили.

        Счита се (13), че прабългарската престолонаследна титла ό κανάρτι  κείνοζ съдържа иранската заемка κείν (син, наследник, поколение), застъпник на протоиндоевропейския корен *gen - "създавам". Други индоевропейски застъпници на *gen са: гръцки genea - "поколение, род", genos - "раждане, поколение, наследник", genes - "роден"; латински gens - "род, племе", gentis - "роднини"; фригийски kenos (kena - мн.ч.) - "поколение", санскрит jánas - "наследник, поколение"; авест. zantu и латински gen – "племе", "род" „всички, които имат общо рождение” < OIE *gentu – "племе, род";  готски kuni - "род, семейство"; старовисоконемски kind - "дете"; съвр. английски kin - "род, роднини", akin - "родствен. От тук титлата κανάρτι  κείνοζ може да се представи под формата на ирански изафет като κανάρτ -ι- κείνοζ (КАНАРТ - И - КИН) и да се преведе като "потомствен владетел" или "наследствен владетел". Окончание подобно на κείν присъства и в името на кутригурския вожд Заберган, което би могло да се преведе като син (κείν, ган) на Забер. Името Забер(ски) все още се среща като съвременно българско фамилно име. От друга страна, личните имена от вида "син на еди кой си" са широко срещани при много народи: Брахмапутра (син на Брахма - инд.), Христопуло (син на Христо - гр.), Джонсън (син на Джон - англ.), Ахмедоглу (син на Ахмед - тур.) и др.

        На основа на горе представената хипотеза надписите в печатите та Йоан и Михаил могат да се прочетат и преведат така:

 

1. Печат на Михаил:   +Μιχαίλ  βαγατουρ  κανα  ι  ρ(ι)τχθυνοζ , в превод: Михаил - багатур, кана-и-рихтун.

2.  Печат на Йоан:     +Іωαννη  βαγατουρ  κανα  η  ρ(ι)τχθυηνω, в превод: Йоан - багатур, кана-и-рихтуин.

 

        В прабългарските гръцки надписи съчетанието τς задължително предава "ч". Аналогично, съдържащият се в горните два надписа двоен знак -τχ- може да представя друг по-особен за гръцката ортография звук, примерно гърлено или шипящо "х". Така в надписа се оформя думата "рихтун" и титлата "кана-и-рихтун". Тази титла не е засвидетелствана от други източници. Веднага възникват няколко въпроса, на които трябва да се отговори преди тази дума и тази нова за прабългарската титулатура титла да се разглеждат като възможни.

 

            1 въпрос. Какво може да означава думата "рихтун"? Семантиката на тази дума може да се потърси във връзка с многобройните застъпници на праиндоевропейската основа *reg- "управлявам, изправям, слагам в ред, раздавам справедливост". От този корен идват следните по-важни застъпници (когнати):

 

      Съществителни: старовисоконемски rihte и съвременен немски Recht - "справедливост, правосъдие, съдия"; староанглийски riht - "правилен, справедлив", древноирански *rašta – "насочвам". От тези думи в индоевропейската езикова практика се образува и понятието за "правилната" дясна посока, в контраст с "неправилната" лява.

      Прилагателни: староанглийски riht "справедлив, добър, честен, правилен, десен", старовисонемско reht, готски raihts, староперсийско rasta- "прав, изправен, в правилна посока, десен" и aršta- "правота, честност, справедливост", староирландски recht "закон" уелски rhaith, бретонски reiz "справедлив, правилен, мъдър", латински rectus "правилен, справедлив, десен", гръцки orektos "изправен, издигнат".

      Титли: протокелтски *rīg-, "владетел, цар", санскрит и много индийски езици rājā - цар (maharājā - велик цар), в хотаносакски rre – цар, палийски rājan, протоиндоирански hrājā, авестийски rāzar, rāzan, пущунски rais - цар. (27), келтски riks, староирландски riāg, латински rex, тракийски rezas, френски roi - цар, крал. Протокелтското *rīg-, "владетел, цар" е заето в протогермански като *rīks - "владетел, цар", а от него е образувана германската дума Reich - "държава, царство". От същия корен идват и старопруски reiks, латвийски reichas, полски rzesza, чешки říše - "държава, царство".

        Глаголи: richten (германски), rihtan (староанглийски), regere (латински) всички със значение "управлявам, изправям, поставям в ред".

       Други думи: richter (съдия), regent (регент); royal, regal (кралски); regulate (регулирам); rector (ректор); rectangle (провоъгълник); erect (изправен),  reign (управление); viceroy (вицекрал); realm (царство, област); rule (правило, управление) и мн., мн. др.

 

        От древноиранското *rašta – "насочвам" произлизат множество думи в иранските езици [В. И. Абаев. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том III. S-T'. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1979 г., с. 350-351]: в санскрит rjuā, ārjava, протоиндоирански hrjāu, авестийски razišta, rāšta, rita, хотаносакски rrasáta – право, истина, rrāsāte – управляващ по право, по закон (сравни Расате - име на най-големия син на Омуртаг). В пехлеви rāst - справедлив, rastīh – правда. В авестийски ratu, пехлеви rat – съдия [Джемшид Сайяр. Култура и литература на Древния Иран. С. 2000 г., с. 145]. В партянски rās, rasta, согдийски ršt, rēšt – прав, истински, правдив, согдийски r`t (rāt) - правда, r`tyk - истински, rēž – обичан, хоремзийски r`z (rāz) – прям, истински. В кашмирски rāstī, röstī – справедливост. В осетински rast, ягнобски rost, кюрдски rast, пущунски rust, талишки ros, персийски rast, шугнански rost, гилянски rеst, язгулемски razg', сариколски rust – истина. В рушански и хуфски rizo, ягнобски rizogi – съгласие [М. С. Андреев, Е. М. Пещерева. Ягнобские тексты. АНСССР М. Л. 1957 г. ,сл.]. В осетински иронски ræst – добър, правдив, ræstаg, ræstæj, rаcæugæ – истински, rаsоg – неопетнен, чист, rrаjž – разум, разсъдък, в дигорски rast – правда, истина, rasti – праведен, справедлив, истински, rastænæg - праведник.

      

       От горното може да се предположи, че "рихтун" носи семантиката "управляващ, изправящ, насочващ в правилна посока, раздаващ правосъдие".

            2 въпрос. Съществуват ли засвидетелствани такива или подобни прабългарски думи? Морфологично "рихтун" прилича на две важни прабългарски думи от Именника на ранните български владетели - Гостун и вихтун. Гостун е друго (второ ?) владетелско име на бат Органа, вуйчото на бат Кубрат. Разбираемо е бат Органа да бъде наречен Гостун, т.е., "външен, чужд" човек за рода Дуло, дума образувана от праиндоевропейското *gost - чужд, чужденец, външен и -un (-on, –ān/āna), широко използвана древноиранска наставка за образуване на лични имена (В. Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници. С. 1981 г. На уеб-страницата “Книги за Македония” -

http://www.promacedonia.org/vb/index.html) (сравни личните имена Негавон, Зермон, Охсун, Синион, Хацон, Хиниалон, Глон и думите колдун, kalana, Каргуна1). С определението "вихтун" е описан владетелския род Дуло: "Този княз (Кормисош) смени рода Дуло, наречен Вихтун".  Значението на "вихтун" остава неизяснено, но би могло да се мисли, че не само морфологично, но и семантично думата "вихтун" ще да е подобна на "рихтун". Тя би могла даже и да бъде тъждествена на "рихтун", ако се допусне грешка в преписването, което е напълно възможно, тъй като кирилските букви "Р" и "В" се отличават малко. Ако в оригинала действително е стояла думата "рихтун" - управляващ, вместо погрешното "вихтун", то посочената фраза добива ясен смисъл "този княз смени рода Дуло, сиреч - управляващия род". От друга страна, самата дума "-рих, риг" (владетел) може да се съдържа като наставка в името на Аспарух (Исперих, Есперерих, Испор-цар, ΕΣΠΟΡ), както и в името на Телериг. По подобен начин думата "рих" (цар) е използувано и при други индоевропейски владетелски имена, например при готските Аларих, Аорих, Теодорих, келтското  Вензингенторикс.

        3 въпрос. Трябва ли непременно да свързваме титлата κανα (кана) с върховния владетел? Тъй като думата κανα се среща като част от титлата KANAΣYBIΓI на Омуртаг и Маламер, много автори задължително я свързват с личността и функциите на всички раннобългарски върховни владетели. В действителност за това няма сериозни основания, първо защото титлата KANAΣYBIΓI е засвидетелствана и вероятно употребявана само в ограничен отрязък от времето, докато думата κανα е засвидетелствана и употребявана и преди и след появата на титлата KANAΣYBIΓI. На второ място, титлата κανα са носили и други лица, например: βαγατουρ κανα (надпис № 78 по В. Бешевлиев (Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници. София, 1981, 67-68.), canna taban (сгрешена форма на canna tarkan) (Moravcsik, BT, II, c. 355) и τòν κανα κολοβρον (надпис № 14). По словоред и форма титлата canna tarkan прилича на две други известни титли: ζουπαν ταρκανος (надпис № 60) и βουλίάς ταβκανος (Const. Porph. De cer, c. 68115-16), откъдето се прави извода, че κανα (canna) може да е титла на лице, подобно на жупан и боила, изпълняващо управленски функции, различни от тези на върховния владетел. От горните факти може да се заключи, лицата Михаил и Йоан могат да носят титлата "кана" без да са върховни владетели.

    4 въпрос. Какво може да означава титлата "кана-и-рихтун" и кои са били нейните носители? Очевидно е, че Михаил и Йоана са носили по две титли, едната "багатур", а другата "кана-и-рихтун". Съгласно анализа, извършен от други автори (13) прабългарската титла "багатур" е почетно звание (епитет, достойнство) и не показва конкретна длъжност, функция или задължения на носителя. Най-вероятно, през посочената епоха тази титла е давана на лица, които се намират в близки кръвни, родствени и други връзки с върховния владетел. От друга страна, конкретната длъжност и мястото, което лицето заема в държавната иерархия се посочва от съответната за това титла - багаин, боила, колобър, и др.. Този извод напълно се съгласува и подкрепя от предложения по-горе прочит. В случая титлата βαγατουρ явно показва, че Михаил и Йоан са лица близкородствени на владетеля, най-вероятно на Симеон, т.е., това биха могли да бъдат неговите синове от първия брак. Действителната им служба и функция в държавния апарат се дава от втората титла, "кана-и-рихтун".

        Най-правдоподобна изглежда възможността тази функция да не е свързана с дейността на върховния владетел, а да има помощна роля, например надзор над определена дейност в държавата, правораздаване. До приемане на християнството върховният владетел е натоварен с много функции, той е върховен собственик на земята, жрец, пълководец, съдия, прокурор и т.н. Християнството опразва част от тези функции, например жреческата, и ограничава други - например съдебната и прокурорската. Във Византия е съществувала длъжността логотет - министър или пълномощник, надзираващ определени правни и финансови дейности в държавата. Явно е, че в новопокръстена България е трябвало да се появят подобни длъжности, съответстващи на някои от съответните длъжности във Византия. Във Втората българска държава такива длъжности е имало и те също се наричали логотети. В Първата българска държава, за кратко време след християнизацията това би могло да бъде длъжността, определена с титлата "кана-и-рихтун". Вероятно длъжността "кана-и-рихтун" е съществувала кратко време, затова е засвидетелствана само сфрагистически. Отсъствието на развито стоково-парично стопанство в България вероятно силно е ограничавало броя и значението на тези длъжности, които са имали по-скоро надзираващ и правораздавателен характер. От друга страна, съществуват важни фактори, които са ограничили възможността синовете от първия брак на Симеон да получат по-високи длъжности, включително престолонасленик или върховен владетел. Първият такъв фактор са печенезите, с които Симеон сключва стратегически съюз против византийския съюзник - маджарите. Вероятно по силата на този договор първата съпруга на Симеон, Кубра, е била печенежка (не куманка, както понякога се твърди, защото куманите се появяват в Югоизточна Европа значително по-късно от печенегите). В началото на X-ти век обаче печенегите подлагат на пълно унищожение градовете на приазовските българи (т.н. черни българи в границите на Западна Хазария), след което такива големи и богати градове като Фанагория и Тмутаракан, населени предимно с бат Баянови българи, престават да се споменават от хронистите (доста по-късно, печенегите нахлуват и в бивша Североизточна България и унищожават бившите български столици Плиска и Преслав). Вторят фактор е мощният дръстърски род, с когото се сродява Симеон след смъртта на Кубра. Влиянието на този род се вижда от факта, че още приживе, Симеон прави малолетния си син Петър престолонаследник и назвачава вуйчо му, дръстърския болярин Георги Сурсувул, като попечител и фактически втори управител на страната. 

        Накрая, предположението за чисто надзирателна и правораздавателна роля на длъжността "кана-и-рихтун" се подкрепя и от факта, че са намерени голям брой печати от един и същи вид (2 на Йоан и 7 на Михаил), изработени от голям брой (4 или 5) булотириони. Явно е, че тези печати са употребявани твърде много и твърде често, макар и за кратко време, което напълно отговаря на характера и дейността на една такава институция.

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

1. Йорданов, Корпус, № 123-127; Йорданов, Корпус [Addenda], № 127А

2. Попконстантинов, К. Новооткритият оловен печат на багатур Михаил и багатурският род на Йоан, Сондоке и Михаил. Велико Търново, 27-29 ноември 2008

3. Иван Йорданов. България и Византия (864-971). Приноси на сфрагистиката. В:(Ред. Васил Гюзелев и др.). Пътуванията в Средновековна България. Материали от Първата национална конференция ”Пътуване към България. Пътуванията в Средновековна България и съвременният туризъм”. Шумен, 8-11. 05. 2008 г.  Съюз на учените в България. Шуменски университет “Епископ Константин Преславски”. Научноизследователски център по византинистика. Изд. Абагар. Велико Търново. 2009, с. 38-83

4. Панченко, Б. А. Печать багатура и баина Iоана Хотина. - ИРАИК, X, 1905, 555 - 557, табл. 58.12 а-б

5. Герасимов, Т. Български оловен печат от IX в. - ИВАД, VIII, 1951, 73-75

6. Гюзелев, В. Княз Борис Първи, София, 1969, с. 319, бел. 74

7. Венедиков, И. Военното и административното устройство на България през IX и X век, София, 1979, 51-51

8. Бешевлиев, В. Първобългарски надписи, София, 1979, № 85

9. Beševliev, V. (1932): “Der Titel κανάρτι κεινος, Byzantinische Zeitschrift, 32, 13–15

10. Йорданов И. (1989): “Още веднъж за моливдовулите на Йоан багатур”, Проблеми на прабългарската история и култура, Т. 1, Шумен, 390–399

11. Йорданов, И. (1993): Печатите на преславските владетели (893–971), ВИК "Св. Георги Победоносец", София, 1993, 17-18

12. Георгиев П. Оловни печати от манастира при Равна, Провадийско. - ИНМВ, 26, 1990, 103-107; Георгиев, П. Титлата и функциите на българския престолонаследник и въпросът за престолонаследието при цар Симеон. // Исторически преглед, 1992, кн. 8-9, 3-21

13. Татяна СЛАВОВА. Титулите багаин и багатур в ранносредновековна България. Eslavística Complutense. 2009, 9 115-133

14. Михайлов С. Ново четене и тълкуване на надписа върху един средновековен оловен печат.-Старобългаристика, 3, 1992, 67-70

15. Попконстантинов К. Печати на багатури или печати на престолонаследници. - Юбилеен сборник 100 години от рождението на д-р Васил Хараланов (1907-2007), Шумен, 75-89

16. Райчев, Е. За ловната страст на владетелите във византийската книжнина. За един друг Владимир (Расате). – В: Черно море между Изтока и Запада. VII Понтийски четения, Варна, 10-11 май 2002. Варна, 2003, 139-146

17. Йорданов, Ив. Сфрагистични паметници от ранната българска държава. // Проблеми на прабългарската история и култура. Т. II, София, 1991, 40-41

 18. ГИБИ, V, 137-138, 168, 182

19. ХИБ, 1, 245-246

20. Златарски. История, I/ 2, 513-514, 800-804

21. Дуйчев, Ив. Проучвания върху българското средновековие (=Сб. на БАН, XI). София, 1945, 8-11

22. Коледаров. ПГ, 1, 50-53

23. Павлов, Пл. Цар Борис II. // Преслав. Т. 5. София, 1993, 46-51

24. Божилов. Българите, с. 308

25. Попконстантинов, К. Епиграфски бележки за Иван, Цар-Сименовият син. // Българите в Северното Причерноморие. Т. III. В. Търново, 1994, 71-80; ККСБ, с. 127, 266-267

26. Иван Т. Иванов, Мариана Минкова. За четенето на някои раннобългарски надписи от Североизточна България. В: LAUREA in honorem Margaritae Vaklinova, книга 2. Издателство: Национален археологически институт и музей – БАН, София. 2010. ISBN: 9789549239522. 354 стр. http://www.knigi.bim.bg/LAUREA-in-honorem-Margaritae-Vaklinova-kniga-2

27. А. Lubotsky. Indo-Aryan inherited lexicon. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden

 

77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

       

 1) Същият древноирански суфикс -ун, можем да открием и в много старинни български думи.

        Каргуна е название на старо селище до Ямбол, днес негов квартал. Названието Каргуна може да е свързано с минаващия наблизо граничен окоп, строен най-вероятно във време (813-817 г.) когато е управлявал Омуртаг [Л. Жеков. Еркесията. Туристическа карта. Община Тунджа – Ямбол, Изд. Геоплан и Картпроект, 2007]. В основата на Каргуна стои праиндоевропейската дума *k'arэk ("оградено, защитено място", э = "ъ"), към която е добавен старинния български суфикс -ун, уна. Каргуна е най-вероятно прабългарското название на Омуртаговия граничен окоп, днес обозначаван с късната османо-турска фраза Yer kesi - Еркесия (yer -земя;  kes - разрез; yer kesi - земен разрез).

        Опекун - стблг "попечител, който се грижи". Съдържа основата "пек, печ" = "грижа се" + ун (формант, суфикс)

        Кратуна - основа КРТ + ун (а). Основата съвпада с индоиранското и прабългарско КРЧ - гърне

Крушун (ски) водопад - основата "круш" = "разбиващ" + ун (суфикс)

 

        Старинният суфикс "-ун" може да се открие и в много древни български и славянски думи като пестун, катун, ведун, колдун, Перун.   

Пестун (възпитател, педагог) е старобългарска дума, производна на стблг глагол пестовати - гледам, бавя дете, възпитавам [44] . Ведун (от основата ved - "зная", обща за санскрит, авестийски и старобългарски), синоним на маг и влъхва, човек надарен със свръхестествена мъдрост и знания, практикуващ магия (влъшба, вълшебство). Катун (временно селище) е дума подозирана за прабългарска, тъй като съдържа източноиранската дума "кат, кант, кент" = град, селище, жилище. Руската дума "колдун" означава човек, извършващ тайнствени действия за да повлияе на природните сили или да оздрави човек (т.е, магьосник, вълшебник) [Ожегов, С. И. Словарь русского языка. Изд. Русский язык. москва, 1988]. Според Фасмер [Этимологический словарь. С. 288] етимологията на "колдун" не е ясна. Колдун може да има прабългарски (скито-сарматски) произход и да има обща основа с прабългарското колобър - жрец (магьосник ?), аварското бо-колобър (магьосник, жрец) и скитското kalanaмагьосник. В съвременния осетински, наследник на източноиранския алански език, калаен - да направя магия. Теофилакт Симоката обяснява аварската дума Bookolabrax с гръцките думи Magox - магьосник и iereux - свещеник, а Фотий [Theophyl. Sim. Ed de Boor, 53, 14-19] направо нарича bookolobra tou magou, т.е,  бо-колобър - магьосникът!! Най-вероятно колдун, колобър, бо-колобър, kalana и калаен имат обща скито-сарматска основа KOL със значение "правя магия, вълшебствам". От тук колдун може да се разчлени на кол (магия) + дун (който прави), т.е, колдун = "извършител на магии".  Втората част, дун - "правя", идва от протоиндоевропейската основа *dhe- "правя, работя, поставям", сравни англ. do, староангл. don от древнозападногерманско *don (O.S. duan, O.Fris. dua, Du. doen, O.H.G. tuon, Ger. tun) - "правя, действам, извършвам, поставям". Въпреки вековните етимологични усилия названието на праславянския бог на гръмотевиците, дъжда и плодородието Перун остава с неясна етимология. Ако в него -ун е суфикс, то основата пер- носи смисъла на "удрям, первам". Същата основа образува и източноиранската дума "порат" - брадва, която във фонетично изменен вид можем до открием в българското брадва (-ва е суфикс, брад = порат) и тюркския иранизъм балтъ - брадва (балт = порат).