ОПИТ ЗА РАЗЧИТАНЕ НА НАДПИС ОТ С. ГАРВАН, СИЛИСТРЕНСКО И НАДПИС ОТ ПЛИСКА

 Иван Танев Иванов  

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

На Преславския събор (892 г.) българската църква заменя употребявания дотогава гръцки език със славянски, с което се въвежда и нова писменост – глаголицата, по-късно и кирилицата. Съществуват много въпроси относно началната употреба на кирилицата в България. Най-ранните (края на IX-X-ти век) запазени надписи – графити на кирилица са на славянски език, като мнозинството от тях (около 90 от общо 100) са намерени в Североизточна България [1а]. Това дава основание да се предполага, че кирилицата е създадена от Преславската литературна школа. Пред вид на това, че през посочения междинен период прабългарите и славяните все още не са слети в един народ, теоретически е възможно да е имало кирилски надписи и на езика на прабългарите. Върху една каменна плоча, намерена в Шуменската крепост се чете краткият кирилски графит ОСТРО БОГОИН [1а], който някои изследователи приемат за най-ранен (края на IX-ти, началото на X-ти в.) кирилски надпис. Езикът на надписа обаче може и да не е славянски, защото “богоин” е известна прабългарска титла, а името “Остро” или “Остромер” (според някои) не е убедително славянско. Няколко още примери с предполагаеми думи и фрази на прабългарски език, написани с кирилски букви са посочени в [П. Добрев, М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Център за изследване на българите. София. с. 122-197]. В такъв случай напълно уместен е въпросът, имало ли е през посочения междинен период кирилски надписи на език, различен от славянския?

На фиг. 1 е показан обширен и добре запазен надпис върху погребална урна - гърне, намерено в гроб от езически некропол в с. Гарван, Силистренско [1]. Некрополът е датиран между 7-9 в. и се намира в район, обитаван от прабългари и вероятно славяни. Този надпис не е включен в пространния обзор на Т. Тотев върху значимите ранни кирилски паметници на старобългарската писменост [2] и в коментара на Д. Овчаров [3] към разчетените кирилски надписи от ранносредновековна църква от Преслав. Той не е включен и в общия списък от кирилски надписи от края на IX-X-ти век [1а]. Причината за това е, че още от неговото откриване и публикуване е прието, че надписът съдържа прабългарски руни. С други думи, неговият прабългарски произход не буди съмнение, но съдържанието на надписа е неясно поради неизяснената до скоро роля на прабългарските рунни знаци. Напоследък опит за неговото разчитане прави д-р Ж. Войников, но също изхождайки от предположението, че този надпис съдържа само прабългарски руни.

Фиг. 1. В ляво - надпис върху езическа погребална урна-гърне от некропола в с. Гарван, Силистренско [1]. В дясно – същият надпис с номерирани знаци.

Причината надписът да се счита за рунен се състои в това, че той е оставен от прабългари – езичници. В урната са събрани пепелта и остатъчните обгорели кости на покойник, а некрополът, където е открит гробът с урната е изцяло езически. Съгласно официалната представа, кирилицата е създадена няколко десетки години след християнизирането и вероятно даже след Преславския събор (892 г.). Българската историческа наука приема, че християнизацията на прабългарите е настъпила отведнаж, в рамките на няколко години (864 – 865 г.) и езическите погребения след това са невъзможни. От тук се заключава, че надписът  е от времето преди 865 г. когато кирилицата не е съществувала. В същото време обаче се знае, че най-често срещания прабългарски езически символ IYI е поставян още 100 години след християнизирането. Известни са и няколко опита на най-високо ниво за възстановяване на предишното езичество, последният бунт е на княз Владимир - Расате през 893 г.. Всичко това подкрепя представата, че християнизацията на прабългарите може да е бил по-бавен и продължителен процес и следователно, в първите десетилетия на християнството е възможно на изолирани места да е имало придържане към езическа практика. Тази езическа практика може да е съчетана с употребата както на рунна, така и на друг тип писменост - гръцка, а защо не и кирилица. Нещо подобно имаме в ранно-християнската скална църква от село Басараб (Мурфатлар), Северна Добруджа, в която са запазени смесени надписи с кирилски букви и прабългарски рунни знаци.

По-долу ще представим опит за разчитане на надписа от Фиг. 1, опирайки се на неговите особености и на гореизложените исторически обстоятелства. С изключение на последните два знака (№ 15 и 16), които са слети, всички останали 14 знака са изолирани, без лигатури, което улеснява тяхното дешифриране. Съобразно подреждането и ориентацията на знаците, надписът може да се раздели на два реда. Първият ред включва знаците с № от 1 до 9, а вторият ред – знаците от № 10 до 15. Ако четем така избрания първи ред от ляво на дясно ще забележим, че наклонът на знаците спрямо мислената вертикална линия се мени постепенно от началото към края на реда. В началото те са изписани със слаб наклон на дясно (знаци № 1-5), в средата се изправят (знак № 6) и накрая добиват ляв наклон (знаци № 7-9). Като продължение, същият ляв наклон, при това още повече усилен (30^о срещу часовата стрелка) имат и първите два знака (№ 10 и 11) от долния ред. От тук се заключава, че вероятно началото на втория ред е изписан непосрествено след края на първия. Следващите знаци (№ 12-14) от втория ред вече са изписани почти вертикално. Това показва, че след като е изписал знак № 11, писачът е открил своята грешка в наклона и веднага се поправил. Откриването на тази “грешка” на писаря и неговия незабавен опит за корекция подкрепя горното предположение, че буквите са писани от ляво на дясно, без прекъсване, както е посочено с избраната номерация от № 1 до № 14.

По-голямата част от знаците имат форма, която задоволително съвпада с букви от кирилицата. Съобразявайки се с това обстоятелство, в табл. 1 е показан опит за дешифриране на всеки един знак и подробен коментар за всяко едно решение. Тази разшифровка ни позволява да предложим следния прочит от ляво на дясно на буквите от първия ред (№ 1-9): КЪРЧИБИЛИГ. Този слят израз може да се разглоби на две последователни думи “кърчи” + “билиг”. Първата дума “кърч” е основа на старобългарските думи “гърчаг” – “гърне” и “кържик” – “колчан за стрели” и вероятно се отнася за самото погребално гърне-урна в ролята му на “съд, вместилище - кърч”. Втората дума “билиг” вероятно е вариант на известната прабългарска дума “белег”, áћëћã – знак. Като цяло, “кърчибилиг” може да означава “белег на гърнето” или “белязано гърне”, косвено - “паметна урна”, съответствайки на известната дума на волжските българи от предтюркския период “белувиг” – “надгробен паметен белег, знак”. Полученият прочит и превод изглеждат подходящи и приемливи и това подкрепя избрания начин за прочитане и транскрибиране на знаците.

Думата за гърне, КЪРЧ (КРЧ), представлява основа на старобългарската дума КРИЧАГЪ, КЪРЧАГЪ, означаваща "глинен съд, малко гърне за пиене на течност, стомна".  КЪРЧАГЪ е заета в руски като корчаг, румънски - hărgăn  и в унгарски hírgit - гърне, стомна [Беньо  Цонев. История на  българския  език. Том 2. С.1984 г. (фототипно издание), стр. 62]. Селишчев посочва албанските kertšak, gertšak – кърчаг  като старобългарски  заемки [А. М.Селишчев. Славянское населения в Албании. С. 1981 г. (фототипно издание, по изданието от 1931г.), стр.181, 153]. В украински корчага, сръбски крчаг, чешки krčah, са също заемки от старобългарското кърчагъ [Ст. Младенов. История на българския език. С. 1979 г. (превод от немското издание на тази книга – 1929 г.), стр. 197]. От същата основа КЪРЧ е образувана типично българската дума КРЪЧМА. В староруски корчма се смята за българска заемка Унгарското korcsma – кръчма също се смята за старобългарска заемка. Селишчев посочва албанските kertšmar – кръчмар, като заемка от български.

Етимологията на старобългарската дума КЪРЧАГЪ е най-вероятно източноиранска или индо-иранска: в ягнобски gurčak – глинен съд с чучур, стомна [М. С. Андреев, Е. М. Пещерева. Ягнобские тексты. АНСССР М. Л. 1957 г]. Основата КЪРЧ е обща със староиндийското karaka – съд  за вода, осетинското  kærc, ягнобското kr`zkh, пущунското krasta - мях [VS-ETD/VS-ETD/ - “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic”. Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/]. На съвременен хинди, думите “кърке, гъгри” означават “гърне” и напълно съвпадат с основата КЪРЧ, подкрепяйки нейната индо-иранска етимология. Тези данни подкрепят прабългарския произход на старобългарската дума КЪРЧАГ. Особено интересен е вариантът “гъгри” от езика хинди, образуван от “кърке” с транспозиция на съгласните “-рк-” в “-кр-” и от там в “-гр-”. В българския език се срещат изразите “гърнето къкри на огнището”, “яденето къркори на огъня” и т.н. Глаголите КЪКРЯ, КЪРКОРЯ вероятно произлизат от древните индоарийски и прабългарски думи “кърке, гъгри”. Семантично от същата основа може да се изведе и българския глагол КЪРКАМ – пия вино в голямо количество, без мярка.

Таблица № 1. Транскрипция на знаците от надписа върху урна-гърне (Фиг. 1).

№	Вид на знака	Транскрип-ция на съвременна кирилица	Забележка
1		К	Буквата е изписана по същия начин, както е изписано кирилското “К” върху т.н. “Покизово гърне” [4]
2		Р  или ЪР	Това е прабългарска руна, която се е четяла “Р” или “ЪР” [5] и може да се види написан върху бронзовата розета от Плиска върху лъча на планетата Юпитер, по прабългарски Анишър [6]. По-късното название на тази буква в кирилицата е “ЕР” и отговаря на прабългарското и произношение (ЪР).
3		Ч	По форма знакът № 3 е много близък до главното кирилско Ч, записвано като
4		И	Кирилско И. Вероятно това е широко отворено иранско “И”, близко по произношение до гласния звук “Е”.
5		Б	Пълно покритие с кирилско “Б”
6		И	Кирилско И. Вероятно това е широко отворено иранско “И”, близко по произношение до гласния звук “Е”.
7		Л	Пълно покритие с кирилско “Л”
8		И	Кирилско И. Вероятно това е широко отворено иранско “И”, близко по произношение до гласния звук “Е”.
9		Г	При по-голямо увеличение се вижда, че знак № 9 е изписан по същия начин, както днес ние изписваме главното кирилско “Г”: първо се чертае вертикалната отсечка отгоре на долу, после писецът се поставя върху вертикалната черта и се изчертава хоризонталната отсечка от ляво надясно в началото с голям натиск, който постепенно отслабва към края. Няма съмнение, че знак № 9 е кирилско “Г”, макар че хоризонталната черта започва малко по-ниско, отколкото днес я поставяме.
10		Ижица, И	След завъртане на 30о по часовата стрелка, знак № 10 съвпада напълно с последната буква на кирилицата, ижицата.
11		Ч	След завъртане на 30о по часовата стрелка, знак № 11 съвпада със знак № 3 – “Ч”.
12		И	Този знак съвпада със знаците № 4, 6 и 8. Кирилско И. Вероятно това е широко отворено иранско “И”, близко по произношение до гласния звук “Е”.
13		А	Този знак наподобява първата буква (АЗЪТ) на глаголицата. Това е най-консервативният глаголически знак, останал в употреба чак до Второто българско царство с фонетична стойност “А”.
14		З	Често срещан вариант на кирилско "З".
15		Кратко Е	Знак № 15 (след завъртане на 50о обратно на часовата стрелка) е най-близък до прабългарска руническа буква [5], която е имала фонетична стойност “кратко Е”.
16			Знак № 16 е подобен на най-характерния прабългарски символ IYI (ипсилон, фланкиран с две хасти), който е имал защитно, свещено значение. Най-вероятно това е обощаващ знак на прабългарския божествен пантеон и е играл роля, подобна на християнския кръст. Както се вижда от самия надпис (Фиг. 1), след като писачат е закачил долния край на Y за знак № 15 (подобни лигатури са обичайни), е открил, че му липсва място за двете странични хасти. Този проблем писачът е разрешил елегантно, като е удължил лявото рамо на Y нагоре и е поставил въпросните две хасти от двете страни на удължението. За да посочи, че е имало удължаване, писачът е оформил удълженото рамо като стрелка!

Както е показано в табл. 1, последният знак № 16 от надписа е дешифриран като вариант на най-често срещания и характерен прабългарски знак IYI имащ защитно, апотропейно значение. Неговата роля в случая е подобна на ролята на християнския кръст, използван както като защитен знак, така и при християнските погребения.

Буквите № 10, 11 и 12 изписват думата “ИЧИ”, а буквите с № 13, 14 и 15 се четат ясно “АЗ Е”. Като цяло вторият ред на надписа гласи: “ИЧИ АЗ Е”. Този израз не е непознат и се среща в други надгробни езически надписи от същия район и по същото време около град Силистра. Става дума за няколко варовикови плочки, върху които има кратки надписи с гръцки букви на непознат език, считан за прабългарски. Плочките се приемат за прабългарски надгробни плочки от предхристиянско време. В две от тях (Фиг. 2 и 3) се среща съчетанието ASO Е, което П. Добрев [5] предлага да се преведе като “пепелта е” с помощта на източноирански езици. Същата дума, ASO и фразата ASOЕ се срещат и в други два  погребални прабългарски надписа [В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. София. 1979/1992]. По аналогия с това изразът АЗ Е също може да се преведе като “пепелта е”.

Фиг. 2. Варовиково блокче от Силистра, сега в АМ – Русе. Височина на буквите 0.065 м [8]. Транскрипцшя “ЗЕНТИ  АСО  Е”.

Фиг. 3. Варовиково блокче от Силистра, сега в АМ – Русе. Височина на буквите 0.06 – 0.07 м [7]. Транскрипция “АНЗИ  ЗЕРА  ИТСИ  АСО  Е”.

 Преводът АЗ, ASO = “пепел, прах от кремация” се подкрепя от следните сравнения с други индоевропейски езици: на немски ASCHES, на английски ASHES (ASH), староиндийски  Ā́SA, арменски AZAZAEM,  на езика нуристани ASI, на руски ЗОЛА означават “пепел, минерален прах, получен след изгаряне на органична материя”. На езика на хетитите HASSA-, HASSANITI – огнище, на тохарски А и В ĀS- „изсъхвам”, на старогръцки ÁZDŌ – „изгорен”. Тези думи произхождат от праидноевропейската дума *as-, означаваща „пепел, да изгоря, да изсъхна, огнище”.

В заключение, изразите АЗ Е и ASO Е биха могли да се преведат като “пепелта е”. Според П. Добрев [5]  ZENTY ASO  E (Фиг. 2) означава “На Зенти пепелта е”, като се има пред вид, че прабългарите са ползвали два погребални обичая, трупополагане в повечето случаи и кремация с полагане на пепелта (праха) в урни или в ямки в някои случаи.

В надгробната плоча от Фиг. 3 се съдържа фразата YTZI ASO E, която практически съвпада с фразата от току що транскрибирания втори ред на надписа от с. Гарван (Фиг. 1), ИЧИ АЗ Е. Наличието и на други надписи от същия район и време с еднакъв (погребален) характер, в които се среща фраза идентична на прочетената в надписа от Фиг. 1 подкрепя предложената транскрипция и прочит. Двата надписа, YTZI ASO E и ИЧИ АЗ Е могат да се приемат за идентични по съдържание и функция. Това биха могли да са надгробни надписи за двама съвсем различни покойника, живяли в един и същ район около Силистра и носещи едно и също име (ИЧИ и YTZI). И двата надписа са на езика на прабългарите, но единият е записан с гръцки букви, а другият с букви от кирилицата. По аналогия с надписа ZENTY ASO E (на Зенти прахът е), изразът ИЧИ АЗ Е (YTZI ASO E) може да се преведе като “На Ичи прахът е”.

Фиг. 4. Надпис върху дръжката на гърне, намерено в Плиска.

Надписът от Фиг. 1 може да се сравни с друг един надпис (фиг. 4) върху гърне, намерено от проф. Ст. Ваклинов в Плиска [Ст. Ваклинов. Формиране на старобългарската култура. София, 1977; К. Попконстантинов, О. Кронщайнер. Старобългарски надписи. София, 1996]. Предназначението на това гърне (амфора) обаче не е известно. Безспорно, надписът от Фиг. 4 е с кирилски букви. Повечето изследователи го четат по славянски като “ПОКАЗОВЪ КРИЧАГА” или “ПОКИЗОВЪ КРИЧАГА” и го тълкуват като съобщение, че гърнето (кърчага) е притежание на някой си Показ или Покиз. Има обаче три смущаващи обстоятелства относно този прочит и тълкувание. На първо място, надписът се придружава от най-често срещания и най-характерния за прабългарите знак IYI. Независимо, че са възможни обстоятелства, когато знаците на двете култури, прабългарската и славянската могат да се срещнат на едно място, това би било случайно, нетипично и малко вероятно. На второ място, двете думи – ПОКАЗОВЪ (ПОКИЗОВЪ) и КРИЧАГА не се съгласуват по род в славянския език, първата е от мъжки род, докато втората е от женски род. На трето място, четенето на буквата, намираща се в четвърта и тринадесета позиция като “А” е спорно, по-вероятно това да е буквата “I” със значение “И”. Самото име Показ (Покиз) не изглежда да е славянско. Освен това, поради невъзможност да се предаде буквално звукът “ъ”, източно-иранската (прабългарска) дума “кърчаг” се записва в славянските езици като “корчаг”, а не като “кричаг”, която съвпада с отглаголното съществително от славянския глагол “кричать” - викам. Като заключение, прочитът “покизов кричаг” не е убедително славянски.

Друг прочит на този надпис, направен на основата на някои източно-ирански езици, предлага П. Добрев [П. Добрев, М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Център за изследване на българите. София, 2001, с. 161-163]. Съгласно тези автори, надписът е на езика на прабългарите и се чете като ПОКИЗ ОВ КИРЧАКЭ, което може да означава “гърне (КИРЧАК) за чиста (ПОКИЗ) вода (ОВ) ”.  В това тълкуване се предполага използване на чиста (свещена) вода от българите за ритуални нужди, което е възможно, но не е доказано.

По долу се предлага трети прочит и тълкувание на надписа върху гърнето от Плиска, основаващ се на хипотезата, че това гърне, подобно на гърнето от с. Гарван, също е ползвано като урна за погребване на пепелта на покойник съгласно прабългарския езически обичай. Основание за такава хипотеза дава факта, че върху двете гърнета е поставен прабългарския знак IYI, както и самата структура и съдържание на двата надписа. В такъв случай, по аналогия с надписа от Фиг. 1, надписът от Фиг. 4 може да се прочете по следния начин: ПОКИ   ЗОВЪ   КРЧ   ЧИГА.

Изразът ПОКИ  ЗОВЪ по аналогия с другите подобни изрази (ЗЕНТИ АСО; ИЧИ АЗ; ITZI ASO) може да означава “пепелта (праха, останките) на Пок”. Предлаганото значение ЗОВЪ = “пепел, прах от кремация” се подкрепя от следния етимологичен анализ. От праиндоевропейската дума *dhūw- (дим, пепел, прах от горене) произхождат думите: на тохарски-A twe, тохарски-B tweye, на езика на хетите tuhhuwai, немски staub, датски støv, холандски stof, руски зола всички със значение “пепел, прах” [References: WP I 835 f, 843 f ]. Всички тези думи: støv, stof, staub, twe, зола са етимологично и семантично родствени на прабългарската дума ЗОВЪ – пепел. Ако ЗОВЪ се представи като вариант на АЗОВЪ, става ясно нейното родство с другите прабългарски думи за “пепел” - ASO и АЗ.

Също по аналогия с погребалния надпис от фиг.1 може да се очаква, че изразът КРЧ ЧИГА ще изпълнява функцията на израза КЪРЧИ БИЛИГ и ще има смисъл, подобен на “белязано гърне”, “надписано гърне”. За разлика обаче от добре известната прабългарска дума БИЛИГ (белег), изразът ЧИГА с предполагаема функция на дума със значение “знак, белег, надпис” досега не е засвидетелстван. Това, разбира се, не означава, че подобна прабългарска дума ЧИГА не е съществувала. Напротив, твърде е възможно при прабългарите да е съществувала такава дума, защото в съвременния български се употребяват голям брой подобни думи:

ЖИГА - белег от жигосване;

ЖИГОСВАМ (ЖЕГВАМ) - оставям белег чрез допиране на нагорещена метална пръчка;

ЧЕГЪРТЯ (ИЗЧЕГЪРТВАМ) със същата основа "ЧЕГ-" - оставям следи със заострена пръчка върху някаква повърхност, дращя, чертая;

ЖУГА – метална клечка (диаметър 5-7 мм), забита в края на оста на волска кола или талига за да се застопори колелото по време на движение;

ЖИГАЛО – жило на оса, пчела;

ЖЪГЪЛ (ЖЕГЪЛ) - желязна пръчка, с която врата на вола се затваря в ярема.

 Изброените по-горе думи образуват едно общо семантично гнездо, чиято основа ЖИГ има значение на "пръчка, клечка, острие, правя резки с пръчка, чертая". Морфологично и семантично думите от това гнездо са близки до посочената фраза ЧИГА от надписа и показват, че ЧИГА може да означава “нещо надписано, начертано с клечка - надпис”. Думите от това гнездо изглеждат близки по значение до ЧЕРТАЯ, ЧЕРТА. Не случайно Черноризец Храбър пише, че в началото словенете писали и гадаели с черти и резки. Всички тези доказателства правят предлагания вариант за прочит възможен.

            Друг подобен надгробен надпис е нанесен върху едната страна на малък варовиков куб (вис. 36 см, шир. 32 см и дебелина 31 см), открит в Силистра през 1913 г. [В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. София. 1979 с. 239 - 241]. Надписът е с гръцки букви на непознат език, приеман за прабългарски (фиг. 5).

  Фиг. 5. Надпис върху каменен куб от Силистра.

Транскрибиран на кирилица, надписът се чете: ОХСИ ЧИТ МА ГИЛС.  П. Добрев и М. Добрева [П. Добрев, М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Център за изследване на българите. София, с. 97 - 98] предлагат превода: “ПОЖАЛЕЙ (охси) ПРАХА (чит) – НЕ (ма) СКВЕРНИ (гилс)”. Този превод не е убедителен и по-късно П. Добрев го променя на: "УВАЖАВАЙ (чит) УРНАТА (ма гилс) НА ОШ (охси)" [P. Dobrev. The incription of protobulgarian lanquage discuvered by prof. V. Beshevliev and the origin of the protobulgarians. Studia protobulgarica et mediaevalia europensa. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Център за изследване на българите. София. 2003, p. 385-390]. Същевременно тези автори правят ценен коментар за този надпис, от който се вижда, че по своята лексика и строеж надписът от фиг. 5 прилича на типичните персийски и източноирански погребални надписи. Така например, в средноиранските езици ЧИТ означава “пепел, тленни останки”, а ГИЛОС (ГЕЛОС) е източноперсийска дума със значение “погребална урна - гърне” [Д. Эдельман. Язгулемско-русский словарь. М., 1971, с. 95; Л. Пирейко. Талышско-русский словарь. М. 1976, с. 277]. Най-важното обаче е това, че погребални надписи, съдържащи същите думи ЧИТ (прах, пепел), както и целия израз MA ГНЛС са били широко разпространени в Персия и съседните с нея източни страни в подножията на Памир [Среднеиранские языки. Москва, 1981].

        На основата на тези данни и по аналогия с предишните наши преводи може да се предложи друг вариант за превод на този надпис: "ПЕПЕЛТА (чит) НА ОКС (охс);  ГЪРНЕ (ма гилс)". Възможно е името ОКС да е звучало като ОШ. Подобно име ОХS се среща и в още един погребален надпис на прабългарски език от ранна църква в Плиска, ОХSI YOBOK EAЛX [В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. София. 1979/1992], който обаче е придружен от християнски кръстове.  

ОБСЪЖДАНЕ НА ПРЕДЛОЖЕНИТЕ ТЪЛКУВАНИЯ НА НАДПИСИТЕ.

На основа на опитите за прочит и тълкувание на представените надписи може да се предположи, че в някои случаи прабългарите са ползвали погребални надписи оставени върху подходящи предмети. Надписите съдържат  две стандартни части. Първата част пояснява функцията на предмета като погребален съд или паметник, например КРЧИ БИЛИГ “белязано гърне”, КРЧ ЧИГА “надписано гърне” и вероятно ANZY ZEPA (плоскостен надпис) и MA ГНЛS (гърне). Втората част от надписа посочва чий останки са погребани. В два от случаите, погребалният надпис съдържа прабългарския символ IYI.   

Макар и твърде малко на брой, от разгледаните надписи на езика на прабългарите може да се направи частичен езиков анализ. В езика на прабългарите е имало по няколко думи за обозначаване на едно и също понятие. Например, понятието пепел (прах от кремация) е изразявано с  думите: ASO, АЗ, (А)ЗОВЪ и ЧИТ, всяка една от които  има ясна индоевропейска етимология. По отношение на понятието “знак, белег” също срещаме няколко думи: БИЛИГ, ЧИГА (ЖИГА) и може би ANZY. Имайки пред вид думата БИЛИГ (белег,  áћëћã ) може да се предположи, че със знака “I” е отбелязван гласен звук, подобен на широко “и”, близко до старобългарското ћ и алано-осетинското æ. В такъв случай  ЧИГА ще трябва да се чете “чега”, което е още по-близко до основата на съвременните български глаголи “чегъртя, изчегъртвам” и "жегвам".

Подобно широко, отворено “и” е характерно за иранските езици, към които е спадал и езикът на прабългарите. Иранските езици притежават и характерна синтактична конструкция, известна като ирански изафет, която също можем да срещнем в представените изрази. Тази синтактична форма съдържаща две думи, едната от които определя характерна черта на другата. Определяната дума предхожда определящата, като двете са свързани със съюза “И” (широко отворено “И”, на латински се записва като “е”), например: Дешт-и-Кипчак (Кипчакска степ), ræng-e-roshæn (ярък цвят). Формално погледнато, изброените по-горе двусловни изрази ZENTY ASO, YTZI ASO, ИЧИ АЗ, КРЧИ БИЛИГ, ПОКИ ЗОВЪ, ANZI ZEРA и ОХСН TZIT са построени по схемата на иранския изафет. Всеки един от тези изрази се състои от по две думи, съединени със съюза “отворено и”(е), втората от които пояснява първата (табл. 2). От този изафетен вид е и изразът ANZI  ZEРA от надписа на фиг. 3, от който може да се преведе само прабългарската дума ZEРA (ширине, плоча, плоскост, площ, повърхност) и която се среща в прабългарската титла “зера таркан” – управител (таркан) на определена административна област (зера). Прабългарската дума ZEРA е родствена със съвременната българска неславянска дума “шир” с производни “широчина, ширина, широк, ширине и др.” Изразът ANZI ZERA вероятно съвпада с пояснителната част на надписа и може да означава “паметна плоча (площ, плоскост)”.

 Таблица № 2. Предполагаеми изафетни конструкции в представените прабългарски фрази.

Посредством ирански изафет вероятно са построени и известните прабългарски титли БИРИ-БАГАИН (командир на отряд) и БОРИ-ТАРКАН (управител на град). В осетински biræ/beræ, bewræ – "множество, много хора", в протоирански bayvar, авестийски baevara, персийски bēvar, хотаносакски biyura, biyuru – "много, множество", а също и "десет хиляди" [В. И. Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том I. А-К'. Издательство Академии наук СССР, Москва-Ленинград, 1958 г., стр. 262. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm]. Вероятно прабългарското баръ също означава "много, множество, 10 000".  От тук, прабългарската титла бири-багаин може да означава по-точно "командир на отряд от 10 000 бойци". Вземайки пред вид иранския изафет, горните титли се разчленяват така: БИР - И- БАГАИН  и БОР - И - ТАРКАН. От тук следва, че "бор" или "вар" трябва да е прабългарската дума за "град", която съвпада с подобна иранска дума, означаваща "град". От думата бар-вар могат да произхождат унгарското "варош" - град, Унг-вар (оногурски град), вероятно и топонимите Марибор (Мар-и-бор), Гостивар (Гост-и-вар).

Вземайки пред вид изафетния характер на надгробния надпис ZENTY ASO Е, неговият най-точен превод ще бъде “Изпепеленият Зент е”, а не “на Зенти прахът е”, както предлага П. Добрев. По смисъл преводът “Изпепеленият Зент е” съвпада с по-късния надпис от християнската епоха СЬДЕ ЛЕЖНТ (тук почива) Зент. И при двата надгробни надписа, езическия ("това е изпепеленият Зент") и християнския ("тук почива Зент"), се внушава философската по своя характер идея, че макар и починал, Зент продържава да съществува като личност. По своята философска дълбочина, сентенцията “Това е изпепеленият Зент” е съзвучна с друга една добре позната прабългарска сентенция: “Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда ...”. Явно прабългарите освен държава, градове, титли, небесни светила-богове, календар, капища, изобразително изкуство и рунна писменост са имали и философия, даваща им вярна представа за живота и смъртта.

Общото в разчетените прабългарски имена ЗЕНТ, ИЧ, YTZ, ПОК и ОКС (ОШ) е, че са едносрични. С това те приличат на известното име Тук (Цук, Цок) на кавхана на Крум и Омуртаг, записвано на гръцки като Toukos - Tzukos - Tzokos [9, с. 130]. От своя страна, името ИЧ (ITZ) се среща и като първа дума в прабългарската титла htzboklia = htzboulia (ич-боклиа, ич-булиа, вероятно ичиргу боила) [9, с. 158