Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com


 

ЗА ЧЕТЕНЕТО НА НЯКОИ РАННОБЪЛГАРСКИ НАДПИСИ ОТ

СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ

 

Иван Т. Иванов, Мариана Минкова

 

 Статията е публикувана в: LAUREA in honorem Margaritae Vaklinova, книга 2. Издателство: Национален археологически институт и музей – БАН, София. 2010. ISBN: 9789549239522. 354 стр. http://www.knigi.bim.bg/LAUREA-in-honorem-Margaritae-Vaklinova-kniga-2

 

 

Най-ранните открити надписи на кирилица от края на IX-X-ти век имат вид на графити и се откриват предимно на територията на България. Повечето от тях, около 90 от общо 100 известни до момента, при това най-ранните, са открити в Североизточна България (Гюзелев 2006, 61-65). Езикът на най-ранните кирилски графити е преобладаващо славянски. Върху каменна плоча, открита в Шуменската крепост се чете  ОСТРО БОГОIN (Гюзелев 2006, 61-65), който се приема за най-ранния (края на IX-ти в.) известен кирилски надпис (Бешевлиев 1982, надпис 70). Някои изследователи приемат езика на надписа за първобългарски (Бешевлиев 1982, надпис 70) или прабългарски (Антонова 1995, 28). Съществуват и други надписи с предполагаеми думи и фрази на прабългарски език, написани с кирилски букви (Добрев, Добрева 2001, 122-197). От примерите става ясно, че в първите години след покръстването, когато прабългарите и склавините не са слети в един народ, употребата на кирилицата все още не е монопол на някой от етносите.

Друг надпис, който видимо съдържа и кирилски букви е този върху погребална урна с пепел и остатъци от горели кости от гроб № 9 на езическия некропол Гарван-1 при с. Гарван, Силистренско (Въжарова 1976, 16, обр. 5– 4б) – обр. 1. В първоначалната публикация е определен като съдържащ прабългарски рунни знаци. По тази причина не е включен от Т. Тотев в изследването му за значимите ранни кирилски паметници на старобългарската писменост (Тотев 1988, 2). Липсва и в коментара на Д. Овчаров (Овчаров 1992, 259-267) за кирилските надписи от ранносредновековна църква от Преслав, както и в списъка кирилски надписи от края на IX-X-ти век (Гюзелев 2006, 61-65). Некрополът Гарван-1 съдържа керамика от салтовски и славянски тип и е открит на територия, обитавана от прабългари и вероятно склави.

Обикновено се счита, че християнизацията на българите (864 – 866 г.) се извършва за период от няколко години преди създаването на кирилицата. Много факти от първите десетилетия след въвеждане на християнството в България свидетелстват за наличието на религиозен синкретизъм и религиозна търпимост. На първо място, това са откритите оловни амулети с прабългарски езически символи (Дончева 2007, 245, 357). Най-често срещаният символ IYI се среща в продължение на близо век след християнизирането на българите, понякога едновременно с християнския кръст. Друг показателен факт е печатът на Симеон (893-927), на който владетелят е изобразен с огърлица от слънца и месечини, типични за езическата символика. Известни са и няколкото опита на най-високо ниво за възстановяване на езичеството, между които последният бунт на княз Владимер - Расате през 892 г. Християнизацията на прабългарите е продължителен процес и в първите десетилетия на изолирани места още са се придържали към езическия ритуал и религиозна толерантност. Езическата практика съчетава употребата както на рунна, така и на друг тип писменост - гръцка и кирилска. Така е при надписите в раннохристиянските скални манастири в село Басараб, Северна Добруджа и основаният през 889 г. манастир при с. Равна, Провадийско (Попконстантинов 1996, 101-109), (Попконстантинов 1997, 110-124), където са използвани няколко графични системи (руническо писмо, гръцка, кирилска, глаголическа, гръцка и кирилска за двуезичните надписи, руническа и кирилска за надписите със смесено писмо).

Пиктографските особености на надписа от Гарван-1 насочват по-скоро в полза на кирилския характер на по-голямата част от знаците. При опита за разчитането му,  имаме предвид преходността на историческата епоха, при която е възможно надписът да е кирилски, направен от прабългари-езичници. На таблица 1 е представен  опит за дешифриране на всеки знак поотделно с подробен коментар за всяко предположение.

С изключение на последните два знака с номера 15 и 16, които са слети, всички останали четиринадесет знака са изолирани, без лигатури, което улеснява дешифрирането им. Съобразно подреждането и ориентацията на знаците, надписът може да се раздели на два реда. Първият ред включва знаците с номера от 1 до 9, а вторият ред - знаците с номера от 10 до 15. При четене на така избрания първи ред от ляво на дясно прави впечатление, че наклонът на знаците спрямо мислената вертикална линия се мени постепенно от началото към края на реда. В началото знаците са изписани със слаб наклон на дясно (от № 1 до № 5), в средата на реда се изправят (№ 6) и в края на реда придобиват ляв наклон (№ 7-9). Като продължение, същият ляв наклон, при това още повече увеличен (10 h) имат и първите два знака (№ 10 и 11) от долния ред. Вероятно началото на втория ред е изписано непосрествено след завършването на първия ред. Следващите знаци с номера от 12 до 14 (от втория ред) вече са изписани почти вертикално (12 h). Това показва, че след изписването на знак № 11, пишещият забелязва големия наклон и го изправя. Откриването на тази “грешка” води до неговия незабавен опит за корекция и подкрепя предположението, че буквите са писани от ляво на дясно, без прекъсване, както е посочено с избраната номерация от №1 до № 14. Последният знак № 16 от надписа е дешифриран като вариант на най-често срещания и характерен прабългарски знак IYI, който подобно на християнския кръст има защитно, апотропейно значение. Присъствието на знака върху погребалната урна е в полза на по-ранната датировка на погребението и неговия прабългарски характер.

Първи ред: Предлаганата разшифровка на знаците като кирилски букви и спазването на посоката на четене от ляво на дясно, позволяват прочит на знаци с номера от 1 до 9 като КЪРЧИБИЛИГ. Този израз може да се раздели на двете думи КЪРЧИ и БИЛИГ. Думата КЪРЧИ има обща семантична основа (кърч) със старобългарските думи “кърчаг” (гърне) и “кържик” (колчан за стрели). Тази основа – морфема вероятно се отнася за самото погребално гърне-урна в ролята му на “съд”,” вместилище” – “кърч”. Втората дума БИЛИГ вероятно е вариант на известната прабългарска дума бhлhгъ - белег, знак” и на епиграфския термин bälük“надмогильный знак, памятник” от територията на Волжска България, XIII-XIV-ти век (Мухаметшин, Хакимзянов 1987, 143-158). Като цяло, КЪРЧИБИЛИГ може да означава “кърчаг с белег” или “кърчаг с надпис” или “гърне – гробен паметник”. Получената семантична фраза „белязано, надписано гърне” очевидно има функция да поясни ролята на гърнето като погребална урна. Тя не ни посочва какво има в гърнето.

Морфемата за гърне, кърч (или крч), представлява основа на старобългарската дума ”кърчагъ” (основа кърч + суфикс -аг), означаваща "глинен съд, малко гърне за пиене на течност, стомна". Като заемка от старобългарски,”кърчагъ” присъства в руски като корчаг, румънски - hărgăn и в унгарски hírgit, означаващи „гърне, стомна” (Цонев 1984, 62), в албански като kertšak, gertšak (Селишчев 1981, 153, 181) в украински корчага, сръбски крчаг, чешки krčah  (Младенов 1979, 197). От същата основа “кърч” е образувана типично българската дума “кръчма”. В староруски корчма се смята за българска заемка. Унгарското korcsma – кръчма също се смята за старобългарска заемка. Селишчев посочва албанските kertšmar – кръчмар, като заемка от български. На полски  karczma – кръчма.

Предложената от нас източноиранска или индо-иранска етимология на старобългарската дума”кърчагъ”: в ягнобски gurčak – глинен съд с чучур, стомна (Андреев, Пещерева 1957), староиндийски karaka – съд за вода е в съответствие с археологическите, исторически и езиковедски данни, подкрепящи сарматския произход и ираноезичието на част от прабългарите (Рашев 2008, 248, 257, 263; Ангелова 1995, 5-17; Георгиев 2007, с. 192-205; Димитров 1987, 98). На осетински kærc, ягнобски kr`zkh, пущу krasta - мях (Valenyn Stetcuk, e-site ). На съвременен хинди, думите “кърке, гъгри” означават “гърне” и напълно съвпадат с основата “кърч”, подкрепяйки нейната индо-иранска етимология. Тези данни подкрепят прабългарския произход на старобългарската дума “кърчаг” и на морфемата “кърч”, и обясняват присъствието на тази морфема като самостоятелна дума в надписа върху урната от с. Гарван, която определено е прабългарска. Интересен е вариантът “гъгри” от езика хинди, образуван от “кърке” с транспозиция на съгласните “-рк-” в “-кр-” и от там в “-гр-”. В българския език се срещат подобни глаголи “къкри”, “ къркори”. Те вероятно произлизат от същата индо-иранска основа кърч. Семантично от същата основа може да се изведе и българския глагол „къркам”. Посочените примери показват едно мощно семантично гнездо в българския език, образувано чрез морфемата кърч, някои думи от което са заети в езиците на съседни народи в изменен вид. Например, основата кърч е променена в славянските езици на „корч” (руски, украински) или „крч” (сръбски, чешки), но не и на „кирч”. По същото правило българските основи бълг и кръмчая на руски стават "болг" и "кормчая", но не и на "билг" и "кирмчая".

Втори ред: Букви № 10, 11 и 12 изписват думата ИЧИ, а № 13, 14 и 15 се четат ясно като АЗ Е. Като цяло надписът от втория ред гласи: ИЧИ АЗ Е.

Фразата АЗ Е, която е част от надписа на втория ред ИЧИ АЗ Е, се среща и в други надгробни езически надписи със същата датировка от района на Силистра. Това са къси надписи (Обр. 2.1, 2.2 и 2.3) върху каменни плочи с гръцки букви на непознат език, смятан за прабългарски (Бешевлиев 1979, 238, 239; Добрев 1991, 103 - 105), въпреки изследванията на (Вишнякова 1939, 1; Георгиев 1992, 107-112), които приемат един от тях за надгробен надпис-криптограма на гръцки. В два от тях (Обр. 2.1 и 2.2) се срещат съчетанията ASO Е и ASOЕ, които П. Добрев (Dobrev 2003, 385-390) превежда като “пепелта е”, позовавайки се на санскритската дума „asaпепел (McDonell 1974, 43), източноиранското „aseкости, части, остатъци (Пирейко 1976, 22; Пахалина 1959, 181) и иранската форма за 3 л. ед. ч. на глагола „съм” „е” (Пирейко 1976, 334).

Подобен е и изразът АЗ Е. Пред вид на това, че думата АЗ от този израз се съдържа в надпис върху погребална урна, предполагаме, че тя представлява вариант на думата ASO, която означава “пепел, прах от кремация”. В подкрепа на това предположение са следните сравнения с други индоевропейски езици: староиндийски Ā́SA, английски ASH (ASHES), немски ASCHES, арменски AZAZAEM,  нуристани ASI означават “пепел, минерален прах, получен след изгаряне на органична материя”. На езика на хетите, HASSA, HASSANITI означава „огнище”, на тохарски (а) и тохарски (б) ĀS - „изсъхвам”, на старогръцки ÁZDŌ – „изгорен”. Тези думи произхождат от праиндоевропейската дума *as-, означаваща „пепел, да изгоря, да изсъхна, огнище”, която буквално съвпада с разчетената АЗ от Обр. 1. В заключение, изразът АЗ Е може да се преведе като “пепелта е”.

Известно е, че прабългарите са практикуват както трупополагане, така и кремация  с полагане на пепелта в урни или в ямки, каквито са разкритите гробове в Гарван-1. П. Добрев превежда израза ZENT(I) ASO E (Обр. 2.1) като “На Зент пепелта е” (Добрев 2002). По аналогия с това негово твърдение, на този етап  предполагаме, че фразата “ич аз е” от втория ред на надписа от с. Гарван има приблизителното съдържание: „На Ич прахът е”.

От гледна точка на езиковата морфология разчетенената от нас фраза ИЧИ АЗ Е съвпада напълно с фразата YTZI ASO E, която е завършващ фрагмент от надписа върху надгробната плоча от Силистра, Обр. 2.2.  Фактът, че двете фрази се съдържат като част от погребални надписи, открити на една територия (Силистренско) и с еднаква датировка подкрепя предположението, че двата надписа, YTZI ASO E и ИЧИ АЗ Е имат еднаква семантика. Възможно е да са надгробни надписи за двама съвсем различни покойника, живяли в един и същ район около Силистра и носещи едно и също име (ИЧИ и YTZI). И двата надписа са на езика на ранните българи, но единият е записан с гръцки букви, а другият с букви от кирилицата. По аналогия с превода ZENT(I) ASO E = „на Зенти прахът е”, изразите ИЧИ АЗ Е и YTZI ASO E могат да се преведат на този етап приблизително като “На Ич прахът е”.

Като цяло, надгробният надпис върху гърнето-урна от с. Гарван се състои от две добре обособени части. Първата част носи информация за предназначението на съда и гласи КЪРЧИ БИЛИГ – „белязано, надписано гърне”. Косвено този израз носи семантиката „гърне за погребение”. Втората част ИЧИ АЗ Е изпълнява основната информативна функция и обяснява какво е съдържанието на гърнето – прахът на Ич.

Надписът върху урната от с. Гарван може да се сравни с надпис (Обр. 3) върху дръжка на гърне, открито в Плиска (Ваклинов 1977; Попконстантинов, Кронщайнер 1996), предназначението на което е неизвестно. Надписът върху него е с кирилски букви. Повечето изследователи го разделят на две думи и четат като славянско “ПОКАЗОВЪ КРИЧАГА” или “ПОКИЗОВЪ КРИЧАГА” тълкувайки го като съобщение, че гърнето (всъщност „кричагата”) е притежание на някой си Показ или Покиз (т.е, Показово гърне). Има доста смущаващи обстоятелства относно този прочит и тълкуване. На първо място, надписът се придружава от най-често срещания и най-характерен за прабългарите знак IYI. Независимо, че са възможни обстоятелства, когато знаците на двете култури, прабългарската и славянската се срещат на едно място, това би било нетипично и малко вероятно. На второ място, двете думи – „показовъ” (или покизовъ) и „кричага” не се съгласуват по род в славянския език. Както показва крайната буква “ъ”, първата дума “ПОКИЗОВЪ” е от мъжки род, докато втората “КРИЧАГА” е от женски род. На трето място, четенето на буквата, на четвърта и тринадесета позиция като “А” е спорно. По-вероятно е това да е буквата “I” със значение “И”. Самото име Показ (или Покиз) не изглежда славянско. Славянският превод „Покизово гърне”, предполага, че Покиз е собственик на гърнето и го е ползвал примерно като съд за вода или вино. Тъй като гърнето има широко устие, възможно е да е погребална урна (впечатлява наличието на знака IYI). Тогава този превод би бил неуместен. Крайната буква А в думата КРИЧАГА е изписана по нехарактерен за кирилицата начин и наподобява прабългарска руна. При славянския превод се приема, че думата „кричага” означава „гърне”. В славянските езици думата за гърне е “корчаг”, “крчаг”, а не “кричага”, тъй както "кръчма" по славянски става "корчма", karczma, а не "кричма". Според изредените по-горе причини, славянският превод на надписа като “покизово гърне” не е убедителен.

Обосновавайки се на присъствието на знака IYI, други автори (Добрев, Добрева 2001, 161-163) приемат, че  надписът е на езика на прабългарите и ползват думи от някои източно-ирански езици. Те разделят надписа на три - ПОКИЗ ОВЪ КРИЧАКЭ, и го превеждат ПОКИЗ (чиста) ОВ (вода) КРИЧАК (гърне), т.е, “гърне за свещена вода”. Това тълкуване предполага използване на „свещена” вода за ритуални нужди от прабългарите, което е възможно, но недоказано с други свидетелства

 Според нас, горните преводи не отговарят на някои палеографски особености на надписа. Например, в най-долния ред втора и трета буква от ляво на дясно е кирилското Ч. Тази важна особеност на надписа не се взема предвид от предишните автори, които четат първата от тези две букви като кирилско Н (И) и получават думата КРИЧАГА. Думата КРИЧАГА е изкуствена, но се представя от авторите като вариант на исторически засвидетелстваните думи „кърчаг” или „корчаг”. 

Според нас, дръжката с надписа е от урна, предназначена за пепелта на покойник, погребан според прабългарския езически обряд. В подкрепа на това твърдение е местонамирането му в столицата Плиска и знакът IYI.  Според нас, надписът се разделя на четири думи: ПОКИ   ЗОВЪ   КРЧ   ЧИГА. Фрагментът ПОКИ  ЗОВЪ, по аналогия с другите подобни изрази (ZENT(I) ASO; ИЧИ АЗ; ITZI ASO), означава “на Пок пепелта (праха, останките)”. До предлагания смисъл ЗОВЪ = “пепел, прах от кремация”, стигаме от следния етимологичен анализ. От праиндоевропейската дума *dhūw- (дим, пепел, прах от горене) произхождат думите: на немски staub, датски støv, холандски stof, тохарски (а) twe, тохарски (б) tweye, на езика на хетите tuhhuwai, руски зола всички със значение “пепел, прах”. Всички тези думи: støv, stof, staub, twe, зола са етимологично и семантично родствени на прабългарската дума ЗОВЪ – пепел. Ако ЗОВЪ се представи като вариант на АЗОВЪ, става ясно нейното родство с другите прабългарски думи за “пепел” - ASO и АЗ.

Също по аналогия с надписа върху урната от с. Гарван може да се очаква, че изразът КРЧ ЧИГА изпълнява функцията на израза КЪРЧИ БИЛИГ и има смисъл, подобен на “белязано гърне”, “надписано гърне”. Прабългарският произход на думата КРЧ – гърне вече бе коментиран по-горе, във връзка с надписа от с. Гарван.  Буквосъчетанието  (ЧИГА) в надписа от Плиска, стои на мястото на добре известната прабългарска дума БИЛИГ (бhлhгъ bälük) от надписа от с. Гарван и вероятно представлява дума с подобно значение. Възможно е тази дума ЧИГА да е съществувала при прабългарите, тъй като в съвременния български се употребяват няколко думи с подобна морфология и семантика:

жуга – метална клечка (диаметър 5-7 мм), забита в края на оста на волска кола или талига за да се застопори колелото по време на движение;

жигало – жило на оса, пчела;

жегъл (жъгъл) - желязна пръчка, с която врата на вола се затваря в ярема.

жиг (в македонската норма на българския език) - личен знак, герб на владетел*.

žig (в сръбски и хърватски)- печат.

чегъртя (изчегъртвам, изчъгъртвам), с основа "чег-" - оставям следи или изличавам със заострена пръчка върху някаква повърхност - дращя, чертая;

жиковина - "перстень с печатью" (пръстен с печат) - дума с неясен произход, която се среща в няколко руски писмени източници от ХV-ХVI-век (Фасмер 1986).

жигосвам (жегвам) - оставям белег чрез допиране на нагорещена метална пръчка;

жига - белег от жигосване;

Изброените по-горе думи (жига, жиг, žig, жиковина, жуга, жигало, жегъл, чегъртя, жигосвам, жегвам) образуват едно общо семантично гнездо, чиято основа ЖИГ има значение на "пръчка, клечка, острие, правя резки с пръчка, чертая, оставям знак, знак, белег, печат". Морфологично и семантично думите от това гнездо са близки до посочената дума ЧИГА от надписа и показват, че ЧИГА може да означава “нещо надписано, начертано с клечка - надпис, знак, белег”. Последната буква  в думата  (ЧИГА) може да отразява глух гласен звук - индикация за мъжки род на думата, подобен на крайното "ъ" в думите от мъжки род в старобългарския и крайния звук "а" в думите от мъжки род в санскрит. Това може да обясни особеният му "руноподобен" начин на изписване и отсъствието му в някои по-късни форми (жиг, žig). Най-вероятно това е прабългарска дума, преминала в старобългарски и оттам в някои славянски езици - сръбски, руски.

Представените доказателства подкрепят предлагания прочит на изразите КРЧ ЧИГА като „белязано гърне” и ПОКИ ЗОВЪ като „пепелта на ПОК”.

От сравнението на двата надписа от с. Гарван и Плиска се установява, че те имат идентична фразеологична структура, която подкрепя предложените преводи. Във всеки един от тях се съдържат две добре обособени части. Първата част има общ характер и носи смисъла „белязано, надписано гърне” посредством КЪРЧИ БИЛИГ и КРЧ ЧИГА. Съществената, втора част посочва, че гърнето съдържа праха на покойник и неговото име. В единият случай това е предадено с израза ИЧИ АЗ Е (Обр. 1), а във другия случай с фразата ПОКИ ЗОВЪ (Обр. 3). Тези изрази започват с имената на покойниците - ИЧ и ПОК.

            Посочената структура на коментираните надписи би могла да е задължителна, препоръчителна или преобладаваща в погребалната практика на прабългарите при поставянето на надгробен текст. Този извод може да ни помогне при разчитането на открития през 1913 г. в Силистра надпис (Обр. 2.3) с гръцки букви на непознат език, приеман за прабългарски (Бешевлиев 1979, 239 – 241). Надписът е нанесен върху варовиков куб с размери 36 см Х 32 см Х 31 см. Транскрибиран на кирилица, надписът се чете: ОХСИ ЧИТ МА ГИЛС. В своя първи опит авторите (Добрев, Добрева 2001, 97-98) предлагат превода: “ОХСИ (пожалей) ЧИТ (праха) –МА (не) ГИЛС (скверни)”, т.е, “пожалей праха – не скверни”. По-късно П. Добрев въвежда следната промяна в превода: ОХСИ (на Ош) ЧИТ (уважавай) МА ГИЛС (урната), т.е, “уважавай урната на Ош” (Dobrev 2003, 385-390). Същевременно те правят ценен коментар за въпросния надпис посочвайки, че по своя лексикален състав и строеж, той почти съвпада с типичните персийски и източноирански погребални текстове от предислямски период. Така например, в средноиранските езици ЧИТ означава “пепел, тленни останки”, а ГИЛОС или ГЕЛОС (вариант на КЪРЧ) е източноперсийска дума със значение “погребална урна - гърне” (Эдельман 1971, 277). Най-важното обаче е това, че погребални надписи, съдържащи същите думи ЧИТ (прах, пепел), както и целия израз MA ГНЛС са широко разпространени в Персия и съседните източни страни в подножието на Памир (Среднеиранские языки 1981).

        На тази основа и по аналогия с предишните наши преводи предлагаме следния превод на надписа от Обр. 2.3: ОХСИ (на Окс) ЧИТ (пепелта) МА ГИЛС (надписано гърне), т.е, “На Окс пепелта. Надписано гърне”. Този превод е в съгласие с двусъставния строеж на прабългарските надгробни надписи, коментиран по-горе. Възможно е името ОКС да е звучало като ОШ. Подобно име ОХS (ОХSI) се среща и в още един погребален надпис на прабългарски език върху каменна плоча, намерена в ранна църква в Плиска, ОХSIYOBOK EAЛX (Бешевлиев 1979/1992), който обаче е придружен от два християнски кръста.

На основа на представените от нас опити за прочит и тълкувание на няколко прабългарски надгробни надписа може да се предположи, че тези надписи са направени по общ стереотип. Типовото оформление, шаблонността в структурата и фразите говори в подкрепа на предположението за съществуване на две шаблонни части - рубрики. Първата рубрика пояснява функцията на предмета, върху който е направен надписа, като погребален съд или паметник, например КРЧИ БИЛИГ и КРЧ ЧИГА - “белязано, надписано гърне”. Вероятно фразите ANZY ZEPA (надпис 2.2) и MA ГНЛS (надпис 2.3) изпълняват подобна роля. Втората рубрика посочва чии останки са погребани (ИЧИ АЗ, YTZI ASO, ZENT(I) ASO Е, ПОКИ ЗОВЪ, ОХСН TZIT). В два от случаите, погребалният надпис съдържа прабългарския символ IYI, в трети случай – християнски кръстове, което също може да бъде елемент на стереотипа. Установяването на общ шаблон при посочените надписи, независимо че са направени с различна писменост показва, че авторите и поръчителите на надписите се придържат към единна културна традиция и имат общ етнически произход. Не на последно място, откритата обща шаблонна схема за построяване на надписите говори в полза на правилността на предложените прочити.   

 Макар и твърде малко на брой, от разгледаните прабългарски надписи може да се направи частичен езиков анализ. Прабългарите имат няколко думи за обозначаване на едно и също понятие. Например, “пепел” (прах от кремация) се изразява с думите: ASO, АЗ, (А)ЗОВЪ и ЧИТ, всяка една от които има ясна индоевропейска етимология. По отношение на понятието “белег, надпис” се срещат няколко думи: БИЛИГ, ЧИГА (или ЖИГА) и може би ANZY и МА.

        Установеното по-горе наличие на много думи за едно и също понятие и употребата на много изрази за една и съща мисъл е индикация за липсата на единен език при прабългарите. Най-вероятно, в езиково отношение те са разделени на няколко групи, които макар и да имат общ източноирански произход, са с различна историческа съдба и култура. За това говорят и археологическите находки, показващи два погребални обряда - изгаряне и трупополагане. Данните на арабски и арменски автори от района на Кавказ показват, че българските родове (племена) са били три: берсили (варсаци), есегели и собствено булхи (българи). Съществува и друга класификация: оногхонтор-булгар, кути-булгар, кучи-булгар, чдар-булгар. Кутригурите, едно отделно, но родствено на прабългарите племе също е федерирано с тях и споделя тяхната съдба. Много източници говорят за наличието на "вътрешни" българи и "външни" българи още в района на Кавказ. Всички тези данни, колкото и неопределени да са, подкрепят извода за езиковата нехомогенност на прабългарите.

 Имайки пред вид думата БИЛИГ (старобългарски бhлhгъ, в тюркизиран вариант bälük при късните волжски българи от XIII-XIV в.) може да се предположи, че със знака “I” в надписа от Обр. 1 е отбелязван гласен звук, подобен на широко отворено “и”, близко до старобългарското h, алано-осетинското æ и късното волжскобългарско ä. Може би това обяснява защо в съвременния български се срещат думи сродни на ЧIГА, в които звукът I е представен като „и” (жига, жиг, žig, жиковина, жигосвам, жигало), „е” (чегъртя, жегъл, жегвъм) или с други гласни (жъгъл, жуга, изчъгъртвам).

Подобно широко отворено “и” е характерно за иранските езици, към които е спадал и езикът на част от прабългарите. Иранските езици притежават и характерна синтактична конструкция, известна като ирански изафет, образувана от две думи, едната от които определя характерна черта на другата. Определяната дума предхожда определящата, като двете са свързани със съюза “И” (широко отворено “И”, на латински се записва като “е”), например: китоб-и-хуб (хубава книга -таджикски), ræng-e-roshæn (ярък цвят, перс.). Формално погледнато, приведените по-горе двусловни изрази ZENT(I) ASO, YTZI ASO, ИЧИ АЗ, КРЧИ БИЛИГ, ПОКИ ЗОВЪ, ОХСН TZIT са построени по същата синтактична схема, каквато представлява иранския изафет. Всеки един от тези изрази се състои от по две думи, съединени със съюза “отворено и (е)”, втората от които пояснява първата (табл. 2). В такъв случай съвсем основателно може да се предположи, че в езика на част от прабългарите е функционирала синтактична схема, подобна на иранския изафет.

 

 Таблица № 2. Североизточна България. Фрагменти от надписи, представени като изафетни конструкции.

Table 2. North-East Bulgaria. Fragments from inscriptions represented as Iranian izafet constructions.

 

Израз

Същият израз, представен като изафетна конструкция

Превод

ZENT(I) ASO

ZENT – I- ASO

Изпепеленият Зент

YTZI ASO

YTZ - I - ASO

Изпепеленият Ич

ИЧИ АЗ

ИЧИ - АЗ

Изепепеленият Ич

КРЧИ БИЛИГ

КРЧИ - БИЛИГ

Белязано, надписано гърне

ПОКИ ЗОВЪ

ПОК - И - ЗОВЪ

Изпепеленият Пок

ОХСН TZIT

ОХС - Н - TZIT

Изпепеленият Окс (Ош)

 

 Синтактична конструкция, подобна на ирански изафет се среща и в други прабългарски надписи и титли. За сключване на примирие между българи и византийци през 774 г. във Варна, по сведение на Теофан Изповедник, било изпратено лице, наречено БОИЛ И ЧИГАТ (Рашев 2008, 273). Сложният израз БОИЛ И ЧИГАТ и досега не е дешифриран, но се счита, че става дума за един единствен пратеник, а не за двама. Този израз може да е подчинен на иранския изафет БОИЛ-И-ЧИГАТ и, следователно, може да се преведе като "мечоносещ боила". Чигатът (чигот - мечоносещ) бил един от шесте велики боили в държавата и най-вероятно е носел титлата БОИЛ-И-ЧИГАТ (мечоносещ боила). 

Друг пример е изключително сложната титла ЗИТКОИ ИЧИРГУ БУЛЕ от големия преславски военно-инвентарен надпис (Venedikov 1950, 181-184), № 53 по В. Бешевлиев. Извесно е, че титлата "ичирго боила" е единствена за държавата и се отнася за третото по сан лице в Съвета на шесте велики боили.  Много изследователи приемат, че ЗИТКО е лично име, което се среща и в други надписи, без да посочват основания, че ичирго боила с такова име действително съществува. Посочената титла може да представлява изафетна конструкция от вида ЗИТКО-И-ИЧИРГОБУЛЕ със значение "ичиргобоилският зитко". Вероятно става дума за лице (носещо служебната титла "зитко"), пряко подчинено на ичирго боилата.

Посочените примери подкрепят хипотезата за използване на ирански изафет в езика на част от прабългарите. Представянето на посочените в табл. 2 фрази във вид на ирански изафет позволява техния първоначално предложен превод да се прецезира. Така например, надгробния надпис ZENT(I) ASO Е трябва да се преведе като “Изпепеленият Зент е”, а не “На Зент прахът е”. По същия начин в табл. 2 е уточнен смисълът и на останалите надписи, разгледани по-горе.

Общото при разчетените прабългарски имена ЗЕНТ, ИЧ, YTZ, ПОК и ОКС (ОШ) е това, че всяко едно от тях съдържа само една затворена сричка. С това те приличат на името на кавхана на Крум и Омуртаг, известния Тук (Цук, Цок), главатаря на дясното крило на Крумовия саракт с център Берое. Това име е записвано на старогръцки като ToukoV - TzukoV - TzokoV - DoukoumoV (Гюзелев 2007, 130). От своя страна, името ИЧ (ITZ) се среща и като начало на неясната фраза или титла htzboklia = htzbouklia (ич-боклиа, ич-булиа) с която е отбелязан един от предводителите на българската войска, завладяла през 924 г. Сърбия (Гюзелев 2007, 158). Някои автори предполагат, че тази фраза представлява погрешен запис на титлата ичиргобоила. Имайки пред вид обаче, че htz може да е лично име, а останалата част boklia очевидно съвпада с известната титла или звание боила, то горната фраза може да се преведе и като „Ич боилата”, т. е става дума не за третата по важност длъжност в държавата - ичиргобоилата, а за предводител на войскови отряд, носещ споменатото по-горе име Ич и титлата боила.

 

 ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

 

Ангелова 1995: Ангелова Е. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна България и Северна Добруджа. Археология, 1995, 2, 5-17

Андреев, Пещерева 1957: М. С. Андреев, Е. М. Пещерева. Ягнобские тексты. АНСССР М. Л. 1957 .

Антонова 1995: В. Антонова Шумен и Шуменската крепост. Шумен. 1995,  28

Бешевлиев 1979: В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, София, 1979, 238, образ 194; с. 239, образ 193;

Бешевлиев 1979: В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. София. 1979 с. 239 - 241

Бешевлиев 1979/1992: В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. София. 1979/1992

Бешевлиев 1982: В. Бешевлиев Първобългарски надписи. София. 1982, надпис 70

Ваклинов 1977: Ст. Ваклинов Формиране на старобългарската култура. София, 1977;

Вишнякова 1939: А. Ф. Вишнякова. Свинцовые печати византийского Херсонеса. - ВДИ, 1939, 1

Въжарова 1976: Ж. Въжарова Славяни и прабългари по данни на некрополите от VIXI в. на територията на България. София, 1976. Изд. БАН. (с. 16, обр. 5 – 4б)

Георгиев  1992: П. Георгиев. Дешифриране на загадъчния надпис от Плиска. –В: Приноси към българската археология, I, 1992, 107-112.

Георгиев 2007, с. 192-205: Георгиев П. Българският сарактон в Тракия. Археология. 2007. XLVIII, 1- 4, 192-205

Гюзелев 2006: В. Гюзелев Покръстване и християнизация на българите. Център за изследвания на българите. София, 2006, 61-65

Гюзелев 2007: В. Гюзелев. Кавханите и ичиргу боилите на българското ханство – царство (VIIXI в.). Пловдив, 2007. 130

Гюзелев 2007: В. Гюзелев. Кавханите и ичиргу боилите на българското ханство – царство (VIIXI в.). Пловдив, 2007. 158

Димитров 1987: Димитров Д., Прабългарите по Северното и Западното Черноморие, В., 1987. 98

Добрев 1991: П. Добрев, Прабългарите – произход, език, култура. София, 1991, с. 103 - 105

Добрев 2002: П. Добрев Да изтръгнеш слово от камъка. За какво разказват свещените надписи на езика на Аспарух. ИК Галик. 2002.

Добрев, Добрева 2001: П. Добрев, М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Център за изследване на българите. София. с. 122-197

Добрев, Добрева 2001: П. Добрев, М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Център за изследване на българите. София, 2001, 161-163

Добрев, Добрева 2001: П. Добрев, М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Център за изследване на българите. София, с. 97 – 98

Дончева 2007: Ст. Дончева Медалиони от Средновековна България. Фабер, 2007,  245, 327

Иванов 2007: И. Т. Иванов Прабългарски названия на планетите - богове съгласно розетата от Плиска и раннохристиянски надпис от Северна Добруджа. Анали, 2007, 1-3, 104-110

Младенов 1979: Ст. Младенов. История на българския език. С. 1979, 197

Мургеску 2007: Мирела - Луминица Мургеску. Настава по модерната историја на југоисточна Европа. Алтернативни  наставни материјали.  Историска читанка 2. Нациите и државите во Jугоисточна Европа. Скопје. 2007. Center for Democracy and Reconciliation in Southeast Europe (CDRSEE). 118

Мухаметшин, Хакимзянов 1987: Мухаметшин, Ф. С. Хакимзянов. Эпиграфические памятники Болгара.  - В: Город Болгар. Очерки истории и культуры. Г. А. Федоров-Давыдов, отг. ред. М. Наука. 1987, 143-158

Овчаров 1992: Д. Овчаров Епиграфски паметници от дворцовата църква в Преслав.- В: Плиска – Преслав. 1992, 5., Шумен, 259-267

Пахалина 1959: Т. Пахалина. Ишкашимский язык. М. 1959, 181

Пирейко 1976: Л. Пирейко. Талышко-русский словарь. М. 1976, 22

Пирейко 1976: Л. Пирейко. Талышко-русский словарь. М. 1976, 334

Попконстантинов 1996: К. Попконстантинов Прабългарските имена от манастирите при Мурфатлар и Равна. - В: Българите в Северното Причерноморие, 5, В. Търново, 1996, 101 - 109

Попконстантинов 1997: К. Попконстантинов Рунически надписи и знаци от манастира при Равна, Провадийско и техните аналози. - В: Проблеми на прабългарската история и култура,1997, 3, Ш., 110-124

Попконстантинов, Кронщайнер 1996: К. Попконстантинов, О. Кронщайнер. Старобългарски надписи. София, 1996

Рашев 2008: Рашев Р. Българската езическа култура VIIIX век. София, 2008, 248, 257, 263; 

Рашев 2008: Рашев Р. Българската езическа култура VII – IX век. София, 2008, 273

Селишчев 1981: А. М. Селишчев Славянские населения в Албании. С. 1981 (фототипно издание), 181, 153

Среднеиранские языки 1981: Среднеиранские языки. Москва, 1981

Тотев 1988: Т. Тотев Покизовото гърне. Епиграфски свидетелства за старобългарската писменост.IN: Paleobulgarica / Старобългаристика, VII (1988), 2. 

Тотев 1988: Т. Тотев. Епиграфски свидетелства за старобългарската писменост. Paleobulgarica/ Старобългаристика. VII (1988), 2

Фасмер 1986: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. Том I-IV, М. Прогрес. 1986

Цонев 1984: Б. Цонев История на българския език. Том 2. С.1984 г. (фототипно издание), 62

Эдельман 1971: Д. Эдельман. Язгулемско-русский словарь. М., 1971, с. 95; Л. Пирейко. Талышско-русский словарь. М. 1976, 277

            Dobrev 2003: P. Dobrev. The incription of protobulgarian lanquage discuvered by prof. V. Beshevliev and the origin of the protobulgarians. Studia protobulgarica et mediaevalia europensa. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Център за изследване на българите. София. 2003, 385-390

McDonell 1974:  А. McDonell. Sanscrit dictionary. Oxford 1974, 43

Venedikov 1950: Iv. Venedikov, Trois inscriptions protobulgares, Разкопки и проучвания, 4, 1950, 181-184

http://www.geocities.com/valentyn_ua/ - Valenyn Stetcuk “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian, Germanic”.

 

 

 

Обр. 1.1. с. Гарван, Силистренска област. Надпис върху урна от гроб № 9 на некропола Гарван-1. VII-IX-ти в.  Обр.1.2 – Номерация на знаците.

 

Fig. 1.1. The village of Garvan, Silistra district, North-East Bulgaria. An inscription on a pot-urn from the grave 9 of the Garvan-1 necropol.  VII-IX c.  Fig. 1.2. Enumeration of the symbols.

 

 

 

Обр. 2. Силистра. Надписи върху надгробни каменни блокове. VIII-IX в. Обр. 2.1. Транскрипция на кирилица: ЗЕНТ-ИИ  АСО  Е. Обр. 2.2.  Транскрипция: АНЗИ ЗЕРА ИТСИ  АСО  Е. Обр. 2.3. Транскрипция: ОХСИ ЧИТ МА ГИЛС.

 

Fig. 2. Silistra city, North-East Bulgaria. Inscription on funeral stone plates.  VIII-IX c. Fig. 2.1. Transciption in latin letters: ZENTI ASO E. Fig. 2.2. Transciption in latin letters: ANZI ZERA ITSI ASO E. Fig. 2.3. Transciption in latinized form: OXSI ČIT MA GILS.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Обр. 3. Плиска. Гърне. Надпис върху дръжка на гърне.

 

Fig. 3. Pliska. A pot. Inscription on the handle of the pot.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  

Таблица № 1. Транскрипция на знаците върху урната от гроб № 9, с. Гарван-Силистренско

Table 1. Transcription of the symbols on the pot-urn from the grave 9 of the Garvan-1 necropol.  VII-IX c

 

Вид на знака

Транскрип-ция на съвременна кирилица

 

Забележка

1

 

 

 

К

Буквата е изписана по същия начин, както е изписано кирилското “К” върху т.н. “Покизово гърне” (Тотев 1988, 2).

2

 

 


 

Р  или ЪР

Прабългарска руна, която се чете “Р” или “ЪР” (Добрев 2002). Същата е представена на бронзовата розета от Плиска върху лъча на планетата Юпитер (Иванов 2007, 104-110). По-късното название на тази буква в кирилицата е “ЕР” и отговаря на прабългарското й произношение (ЪР).

3

 

 

 

Ч

По форма знак № 3 е много близък до главното кирилско Ч, записвано като

4

 

 

 

И

Кирилско И. Вероятно това е широко отворено “И”, близко по произношение до гласния звук “Е”.

5

 

 

 

Б

Пълно покритие с кирилското “Б”

6

 

 

 

И

 Кирилско И. Вероятно това е широко отворено “И”, близко по произношение до гласния звук “Е”.

7

 

 

 

Л

Пълно покритие с кирилско “Л”

8

 

 


 

И

 Кирилско И. Вероятно това е широко отворено “И”, близко по произношение до гласния звук “Е”.

9

 

 


 

Г

При по-голямо увеличение се вижда, че знак № 9 е изписан по същия начин, както днес се изписва главното кирилско “Г”: първо се чертае вертикалната отсечка отгоре на долу, после писецът се поставя върху вертикалната черта и се изчертава хоризонталната отсечка от ляво надясно в началото с голям натиск, който постепенно отслабва към края. Макар хоризонталната черта да започва малко по-ниско, в сравнение със сегашната буква, не подлежи на съмнение, че знак № 9 е кирилско “Г”.

10


 

Ижица, И

След завъртане на 30о по часовата стрелка, знак № 10 съвпада напълно с последната буква на кирилицата, ижица.

11

 

 

 

Ч

След завъртане на 30о по часовата стрелка, знак № 11 съвпада със знак № 3 – “Ч”.

12

 

 

 

И

Кирилско И. Вероятно това е широко отворено “И”, близко по произношение до гласния звук “Е”.

13

 

 

 

А

Този знак наподобява първата буква (АЗЪТ) на глаголицата. Това е най-консервативният глаголически знак, останал в употреба чак до Второто българско царство с фонетична стойност “А”. Възможно е това да е рунен знак.

14

 

 

 

З

 Често срещан вариант на кирилско "З".

15


 

Кратко Е

Знак № 15 (след завъртане на 50о обратно на часовата стрелка) е най-близък до прабългарската руническа буква, показана вляво (Добрев 2002), която има фонетична стойност “кратко Е”.

16

 

 


 

 

 

 


 

 

Знак № 16 е подобен на прабългарския символ IYI (ипсилон, фланкиран с две хасти), смятан за сакрален, притежаващ  защитна функция. Вероятно това е обобщаващ знак на прабългарския религиозен пантеон, еквивалентен на християнския кръст. При изписването на знака, писачът закачва долния край на Y за знак № 15 (подобни лигатури са обичайни), но открива, че му липсва място за двете странични хасти. Възникналият проблем е решен елегантно с удължаване на лявото рамо на Y нагоре и изписване на хастите от двете страни на удължението. За да посочи, че лявото рамо на Y е удължено, писачът го оформя като стрелка.

 

 

  

Interpretation of several early-Bulgarian inscriptions from North-East Bulgaria

Ivan T. Ivanov, Mariana Minkova

 

SUMMARY. We here report an attempt to decipher several early-Bulgarian inscriptions from North-East Bulgaria. Pictographic picularities of the inscription on a burial urn-pot found in the grave 9 of the pagan necropol Garvan-1, VII-IX c., near the Garvan vilage, the district of Silistra (Fig.1), support the assumption that the uppermost part of characters are cyrrilic ones. In addition, to correctly decipher the inscription we took into consideration the transitivity of the historic epoch that allows cyrrilic inscriptions made up by proto-Bulgarians, a portion of which spoke Iranian language. The inscription is devided into two lines. The first line reads KRČI BILIG that means a pot with mark” or “a pot with epigraph and the second one reads IČI AZ E that means The reduced to ashes Ich is”. The following facts are considered important for the translation. KRČ (a vessel, pot, urn) coincides with the semantic base krčof proto-Bulgarian wordskrčag” (a pot) and krčik” (quiver). BILIG is considered as a variant of the proto-Bulgarian word бhлhгъ - “beleg – a markand of epigraphic term from the territory of Bolga-Kama Bolghar, XIII-XIV c. bälükepigraph, a tombstone. In support of the translation AZ – „ashwe adduce: sanscrit Ā́SA, English ASH (ASHES), German ASCHES, Armenian AZAZAEM,  Nuristani ASI -“ashes, mineral remnants, produced through the incineration of organic matter”, Hettitic HASSA, HASSANITI - „fireplace”, Tocharian (а) and (b) ĀS - „to become dry”, Old Greece ÁZDŌ – „burnt”, all derivatives of the Proto-Indo-European *as - „ash, to burn, to dry, fireplace”. Е coincides with the Iranian form for 3rd person singular of the verb to be” - „е”. The last sign of the second line is a variant of proto-Bulgarian symbol IYI. Finally, the inscription from Garvan- reads: “An epigraphed urn-pot. The reduced to ashes Ich is”.

The phrase AZ E in the second line resembles the phrases ASO Е, ASOЕ and ASO, found in another epigraphic pagan inscriptions with the same dating from the same Silistra region. The latter inscriptions are written out with Greek letters in unknown language, considered to be proto-Bulgarian, despite the assumption that one of the inscriptions is an epigraphic cryptogram in Greece. Similar word and the symbol IYI are found in another cyrrilic inscription on the handle of a pot from Pliska (Ваклинов 1977). The known readingPОКАZОV КRIČАGА” and translation (Pokaz’s pot) of this inscription are argued. Instead, we propose the following reading and translation: POKI (of Pok) ZОV (ashes) К (pot, urn) ČIGА (a mark, in Bulgarian “жига” – a mark; žigcoat of arms, seal). ZOV – ashes, remnants of cremation) is etymologically deduced from Proto-Indo-European *dhūw- (fume, ashes, dust of burrning), from which the foolowing words are derived: German staub, Danish støv, Dutch stof, Tocharian (а) twe, Hettitic tuhhuwai, Russian зола all meaning ashes, dust”. ZOV could be considered as a variant of AZOV, respectively ASO, AZO, AZ proto-Bulgarian words for ashes, remnats of cremation”. Finally, the inscription from Pliska reads: “An epigraphed urn-pot. The reduced to ashes Pok is”.

The presented readings demonstrated that both the Garvan-1 and Pliska inscriptions are written according to a common stereotype (pattern). Each inscription contains two separate phraseologic structures (rubrics). The first rubric means “a marked pot”, i.e “an epigraphed urn” using the phrase КЪРЧИ БИЛИГ on the funeral pot from Garvan-1 and КРЧ ЧИГА on the Pliska pot. The second rubric indicates the name of deceased man (Ič and Pok, respectively) and the content of the urn-pot (ashes). It is tentatively assumed that several other epigraphic inscriptions from that epoch and region could possess similar standard layout and phraseologic pattern. Finally, a number of reasons are put forwards indicating that these proto-Bulgarian inscriptions, as well as several proto-Bulgarian titles all contain syntaxic pattern, analogous to the well known Iranian izafet-construction


 

* Албанскиот грб за прв пат се јавува како хералдички симбол на дворскиот жиг на Ѓерѓ Кастриот Скендербег (1405-1468). Жигот се состои од двоглав орел чии крилја се раширени. На предниот дел од жигот има шестокрака ѕвезда. Отпечатокот од жигот стои на списи од 1459, кога папата Пиколомини II и Конгресот од Мантова ги признале симболите на Скендербег (Мургеску 2007, 118).