ЗА ЧЕТЕНЕТО НА ЕДИН РУНЕН НАДПИС ОТ МУРФАТЛАР

ЗА ПРОЧИТА НА ЕДИН РУНЕН НАДПИС ОТ МУРФАТЛАР – СЕВЕРНА ДОБРУДЖА

Иван Т. Иванов, Мариана Минкова

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

На западната стена на църква В4 при раннохристиянския (X-ти в.), български скален манастир до с. Басараб (Мурфатлар) – Северна Добруджа е нарисуван лабиринт, до който е изписан рунообразен текст (Рашев 2006, 65). Означен като “рунически”, той и досега остава неразчетен (Barnea 1963, fig. 1, 2; 2; Barnea, Ştefănesku 1971, 203, fig. 55, 3; Kern 1983, 96, № 101; Попконстантинов 1993, 157, № 32 и приведения там опит за четене на Е. Триарски; Рашев 2006, 65). Преди 5 години авторите на тази статия предложиха опит за четене (Върху разчитането на рунен надпис от Мурфатлар) на рунния надпис (обр. 1) и неговия превод на съвременен български (Иванов и Минкова 2009, 297-299). На настоящия етап считаме, че предложения прочит на рунния надпис е правилен, но преводът на две от думите в него се нуждае от уточняване и корекция, както е посочено по-долу.

Обр. 1. Скален манастир в село Басараб, Северна Добруджа. Рунен надпис от скална църква В4. X-ти век.

За разчитане на надписа беше използван факта, че по-голямата част от руните съвпадат с т.н. салтово-маяцки (донско-кубански или алано-касожки) руни, за чието фонетично съдържание, повече или по-малко обосновано, са предложени определени фонетични стойности (Турчанинов 1971, 71; Добрев 2002). В подкрепа на този избор за вида на руните може да се посочи сполучливия прочит на подобните рунни знаци върху бронзовата розета от Плиска (Иванов 2006, 225-234; Иванов 2013: 287-310).

Надписът започва с рунния знак имащ фонетично съдържание „м”, изписан извънредно красиво и грижливо. В орхонските тюркски надписи, които се четат от дясно наляво, също присъства този знак - „м”, но изписан в обратна посока. Това подкрепя избора за посоката на четене на надписа от ляво надясно.

На обр. 1. е показано фонетичното съдържание на надписа, четен от ляво на дясно, така както беше публикуван по-рано.

Първият (горен) ред заедно с крайната дясна руна от долния ред беше разчетен по следния начин: МОНОАР ИСОС' КХС' С'hРЕ Е.

Вторият ред беше разчетен така: ЙООС'ИВАР Е.

Знакът С' в посочения прочит най-вероятно е имал фонетично значение на „ш” или в някои случаи на „ч”.

Предвид на ираноезичието на част от прабългарите беше предложен и публикуван следния превод на този прочит: "За монаха, Исус Христос е лекарство (сила, помощ). Йосиф".

В горния превод се имаше пред вид старобългарската дума ÖhÐÚ (цяр, лекарство) и персийското chārä – “цяр, лекарство, помощ, сила, способност”. Производното персийско bī-chāragī (بیچارگی) означава “безпомощност, безсилие, неспособност, нелечимост ”. Съвременната българска дума "цяр, чаре" също означава "лекарство, сила, помощ, средство". Крайното “Е” съвпада с иранската форма за 3 л. ед. ч. на глагола „съм” - „е” (Пирейко 1976, 334).

Смятаме, че преводът на фразата ÖhÐÚ Е "лекарство, сила, помощ е" е правилно. Втората фраза ИСОС' КХС' смятаме, че също е преведена правилно като "Исус Христос", където КХС' е еквивалент на сигнатурата - “Христос”.

Думата МОНОАР беше преведена "за монаха, за монасите", предполагайки, че съчетанието МОНО е корен на гръцкото "монах", а наставката -АР може да е суфикс за принадлежност към група или род. Така е например в българския етноним (бълг + ар) и в прабългарските каменни текстове, където се срещат родовите названия Чакарар, Кубиар, Ермиар, ... дуар, и Куригир (Бешевлиев 1981:59, 60, 61, 62, 63).

Ако за думата МОНОАР = "монасите" това предположение изглежда възможно, то за втория ред от думи ЙООС'ИВАР Е "Йосиф е" (лично име на монаха, оставил надписа) то изглежда трудно обяснимо. Поради тази причина на настоящия етап считаме, че преводът на посочените думи МОНОАР и ЙООС'ИВАР се нуждае от корекция.

На посочените две думи от надписа може да се посочи друго, почти пълно фонетично и смислово съответствие, без да се променя общия смисъл на надписа. Предполагаме, че тези две думи буквално съвпадат с две важни религиозни понятия от санскрит, съответно MANOHAR (манохар) и ISHVAR (ишвар).

MANOHAR е епитет на бога и има две значения: 1) "красивият, най-добрият бог и господар" и 2) "този, който побеждава ума на хората". В днешно време тази дума се е запазила в Индия като мъжко лично име със санскритски произход.

ISHVAR е основен санскритски и хиндуистки термин означаващ "върховен господар; единствен бог".

Като използваме тези значения на посочените две проблемни думи, прочитът добива следния вид: МОНОАР ИСОШ КРИСТИ ЧАРЕ Е. ИШВАР Е. В превод: "Красивият и най-добър Бог Исус Христос, който побеждава ума е сила, помощ и лекарство. Той е върховният господар и единствен Бог".

Предложеният прочит и превод са сполучливи, предвид на важния израз MANOHAR ISOSH в неговото начало. Изразът представлява известен епитет на бога (манохар), последван от самото име на бога (Исус), като вероятността за случайна среща на тези две думи е изключително малка. Самият епитет на бога е изписан с много красива начална руна, съответстваща на неговото значение. Освен това, вложените в надписа мисли, така както са разчетени, изразяват сърцевината на християнското учение и вероятно са били основни догми за раннохристиянските монаси в манастира. От прочита и неговия превод следва, че въпросният надпис представлява съчетание от две изречения, изказани на езика на монаха, който го е оставил. Безспорно, този език е бил разбираем и говорим от монашеското братство в манастира. Като се има пред вид, че манастирът се е намирал в централната част на територията с най-гъсто население от прабългари (дн. Североизточна България, Добруджа, Мунтения, Южна Бесарабия), може да се очаква, че това е бил и езикът на част от околното прабългарско население. В настоящия му превод, от надписа вече може да се правят заключения за морфологията и синтаксиса на въпросния език. Наличието на две санскритски (манохар и ишвар) и една иранска (чаре) думи, както и формата „е” за трето лице на глагола „съм” в края на всяко изречение отпращат този език в групата на източноиранските (сарматски) езици. Тези езици са родствени на санскрит и сродния му авестийски. Най-вероятно езикът е бил безпадежен. Засега е трудно да се каже доколко той е бил разпространен сред цялата маса от прабългарско население в държавата, защото има основания да се счита, че тази маса не е била езиково еднородна.

Интересна е формата моноар вместо MANOHAR, в която се забелязва преход на неударено „а” в „о” и отпадане на „х” – звукови явления, често срещани в средновековния български език и съвременната говорна практика. Тя показва, че писачът не е познавал божествения епитет от писмен източник, а само слухово, въпреки това епитетът е предаден достатъчно точно. Вероятно подобен разговорен, диалектен вид има и записаната дума йошивар вместо ISHVAR.

В последно време историческата наука преоценя представата си за етническия произход и културата на прабългарите, които доскоро се разглеждаха главно в рамките на хипотезата за тяхната малочисленост и централноазиатски (сибирско-алтайски, тюркски) произход (Стоянов 2004, 485-499). Тази хипотеза не отчита значителното сарматско (източноиранско) ядро в състава на прабългарите, подкрепено от данните по тяхното археологическо наследство (Димитров 1987, 98; Ангелова 1995, 2, 5-17; Рашев 1993, 23-33; Рашев 2004, 12-13), погребална практика (Григоров 2006 (1-4), 47-64), религиозен култ и храмове (Дончева 2002, 73-93), владетелски имена (Бешевлиев 1967, 237-247; Чобанов 2006, 78-87), езикови особености (Тафраджийска 1980, 43-51; 1982 (3); Стоянов 2004, 485-499), антропологични изследвания на костния материал (Балан и Боев 1955, 347-370; Йорданов 1976, 171-213; Рашев 2008, 262-264), монументално строителство (Чобанов 2006), историографски данни (Бакалов 2003, 44; 2000) и домашна титулатура (Степанов 1999, 63-104; Иванов 2011, 212-223).

Що се отнася до езика на сарматите, плътно населявали Северното Причерноморие и Северното Прикавказие, на основата на запазените няколкостотин скито-сарматски думи е направен изводът, че речниковият състав на този език е съвпадал до около 70 % с речника на сродните езици санскрит и авестийски.

В тази връзка наскоро бяха посочени значителен брой прабългарски или старобългарски думи с неславянски произход, които могат да имат индо-ирански произход (Иванов 2014, под печат). Като правило тези думи образуват мощни семантични гнезда в българския език, но присъстват само като изолати в някои съседни и славянски, предимно източнославянски езици. Такава е вече посочената дума цяр, ÖhÐÚ (лекарство, средство, помощ), както и думите тул „колчан” и дуло „цев, сопло, тръба” - изоглоси на ранноиранското dulo „тръба, цев” и санскритското tur – „тръба, цев”; жертва „дар за божеството” - изоглос на авестийското религиозно понятие zaotra „възлияние, жертва”; кутри „малък, ситен, дребен” – изоглос на ведическото (с дравидски произход (sic!)) ksudrаā "малък, дребен, ситен"; мизда, мьзда „заплата, възнаграждение” – пълен изоглос на авестийското mıždəm, mižd^hóm и санскритското mīdhám – „заплата, възнаграждение”; кол, коле, сел „край на период, начало на период, период, интервал от време, срок” – изоглос на санскритското kālá, kaale (ka:lə) „срок, край на определен отрязък от време” (Кочергина 1994, 336) и на индо-арийското sal, sāl, kāl, kālá, kalya, kālp, kālpа „срок от време, година” и др.

Основните религиозни термини в старобългарския език – бог и господ, са също от санскритски произход. Бог произлиза от bhaga „щастие, богатство”, а господ (повелител на враговете) от gast „враг, чужденец” и pati „господар, управител”. Макар, че се приемат за санскритски, думите bhaga, gast и pati са дошли в езика на праславяните от езика на съседните им сармати, следователно тези думи са всъщност сарматски.

На основа на гореказаното може да се заключи, че откриването на основни санскритски религиозни термини като манохар и ишвар в езика на (част от) прабългарското население не бива да се смята за изненада. Това е следствие от наличието сред прабългарите на значителна сарматска (източноиранска) компонента, която на няколко вълни е мигрирала от Средна Азия в района северно от Кавказ (Стара Сарматия) и Северното Причерноморие.

Литература:

Ангелова 1995: Е. Ангелова. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна България и Северна Добруджа. Археология, 1995, 2, 5 - 17.

Бакалов 2000: Г. Бакалов. Историографски проблеми около ранната история на евразийските българи. Български векове, 2, 2000.

Бакалов 2003: Г. Бакалов. Историографски проблеми около ранната история на евразийските българи. In: Studia Protobulgarica et mediaevalia europensia В чест на проф. Веселин Бешевлиев, София, 2003, с. 44.

Балан, Боев 1955: М. Балан, П. Боев. Археологически материали от некропола при Нови пазар. В: ИАИ, XX, 1955, 347 - 370.

Бешевлиев 1981: В. Бешевлиев. Прабългарски епиграфски паметници. С., 1981.

Бешевлиев 1967: В. Бешевлиев. Ирански елементи у първобългарите. В: Античное общество. Труды Конференции по изучению проблем античности. Москва, 1967, 237 – 247

Григоров 2006: В. Григоров. Ориентация на гробовете в старобългарските двуобредни некрополи на Долен Дунав. - Археология, 2006, 1 - 4, с. 47 - 64.

Димитров 1987: Д. Димитров. Прабългарите по Северното и Западното Черноморие. Варна, 1987, с. 98.

Добрев 2002: Добрев, П. Да изтръгнеш слово от камъка. За какво разказват свещените надписи на езика на Аспарух. ИК Галик, 2002.

Дончева 2002: Ст. Дончева. Езическите храмове – опит за архитектурно-семантичен анализ. In: Acta Musei Varnaennsis. III-2. Българските земи през Средновековието (VII - XVIII в.). Варна, 2002, 73-93.

Иванов 2006: И. Т. Иванов. Изследване върху прабългарските названия на планетите-богове съгласно розетата от Плиска. Епохи - Велико Търново. Година XIV, 2006, бр. 1-2, с. 225-234.

Иванов, Минкова 2009: И. Т. Иванов, М. Минкова. За четенето на един рунен надпис от Мурфатлар - Северна Добруджа. In: EURIKA. In honorem Ludmilae Donchevae-Petkovae. Издание на НАИМ при БАН. В. Григоров, М. Даскалов, Е. Коматарова-Балинова - редактори. София, 2009. с. 297 - 299

Иванов 2013: И. Т. Иванов. Културни и религиозни връзки на Аспаруховите прабългари с древните народи на Месопотамия. История, година XXI, книжка 4, 2013, с. 287 – 310.

Иванов 2014: И. Т. Иванов. Семантични гнезда с източен произход в българския език. Доклад на Международната научна конференция "Култури и религии на Балканите, в Средиземноморието и Изтока". Философски факултет, Великотърновски университет „Св.Св. Кирил и Методий”. Велико Търново. 25-26 април 2014 г.
Пирейко 1976: Л. Пирейко. Талышко-русский словарь. М. 1976, 334.

Иванов 2010: И. Т. Иванов. Върху значението на владетелските титли κανασγβίγί и canisauci при прабългари и авари. В: Оттука започва България. Материали от Втората национална конференция по история, археология и културен туризъм „Пътуване към България” - Шумен, 14 - 16 май, 2010 г., Шумен, 2011, 212 - 223.

Йорданов 1976: Й. Йорданов. Антропологическо изследване на костния материал от раннобългарския масов гроб при град Девня. - ИКМВ, XII (ХХVII), 1976, 171 – 213

Кочергина 1994: В. А. Кочергина. Учебник Санскрита. Учебник для высших учебных заведений - Москва: Филология, 1994.

Попконстантинов 1993: K. Попконстантинов. Рунически надписи от средновековна България. In: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на проф. В. Бешевлиев. В. Търново, 1993, 141-162.

Рашев 2006: Р. Рашев 2006. Лабиринтът като символ през ранното средновековие в България и съседните страни. Археология, кн. 1-4, год. XLVII. 2006, с. 65-77

Рашев 2008: Р. Рашев. Българската езическа култура VII - IX век.София, 2008, 262 – 264.

Рашев 1993: Р. Рашев. За произхода на прабългарите. – Studia protobulgarica et medievalia europensia. В чест на проф. Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, 23 - 33

Рашев 2004: Р. Рашев. Прабългарите на юг от Долния Дунав. - В: Българите и техните съседи през V - X век. Варна, 2004, 12 - 13.

Степанов 1999: Ц. Степанов. Власт и авторитет в Ранносредновековна България (VII – ср. IX в.). София, 1999, 63 - 104

Стоянов 2004: В. Стоянов. Между Иран, Туран и Древния изток в търсене на българския етногенезис. - В: Civitas Divino-Humana. In honorem Annorum LX Georgii Bakalov. София, 2004, 485 - 499.

Тафраджийска 1980: Цв. Тафраджийска. Към въпроса за етногенезиса на българите. – Сборник в чест на проф. Ив. Дуйчев. София. 1980, 43 - 51

Тафраджийска 1982: Цв. Тафраджийска. Ориенталистика и прабългаристика. – Проблеми на културата, 3. 1982

Турчанинов 1971: Г. Турчанинов. Памятники письма и языка народов Кавказа и Восточной Европе. Л.1971 г., с. 71 (Г. Турчанинов публикува интересен рунен надпис от Маяцкото градище транскрибиран като „алануй кан” – т.е. алански кан.)

Чобанов 2006: Т. Чобанов. Български владетелски имена и представителни триделни сгради от района на Кавказ. – Известия на Националния исторически музей – София, том XVII, 2006, 78 - 87.

Чобанов 2006: Т. Чобанов. Наследството на Сасанидска Персия у българите на Долния Дунав. София, 2006.

Barnea 1963: I. Barnea. Reprezentarea labirintului pe monumentele rupesrte de la Basarabi (reg. Dobrogea). - SCIV, 14, 1, 1963, 189-195.

Barnea, Ştefănesku 1971: I. Barnea, Şt. Ştefănesku. Bizantini, romani şi bulgari la Dunarea de jos (Din istoria Dobrogei, 3). Bucureşti, 1971.

Kern 1983: H. Kern. Labyrinthe. Erscheinungs-formen und Deutungen 5000 Jahre Gegenwart eines Urbilds. 2., durchgezehene und erweiterte Auflage. München, 1983.

On the interpretation of a runic inscription from Basarabi (Murfatlar), North Dobrudzha.

Ivan T. Ivanov, Mariana Minkova

Five years ago the authors offered a reading and translation of the runic inscription placed on the western wall of the B4-church of the medieval tenth-century Bulgarian rock monastery at Basarabi, North Dobrudzha (Ivan T. Ivanov Mariana Minkova. An interpretation of the runic inscription from Basarabi (Murfatlar) North Dobrudzha. In: EURIKA. In honorem Ludmilae Donchevae-Petkovae. Issue of the National historic institute with museum of Bulgarian academy of sciencies. V. Grigorov, M. Daskalov, E. Komatarova-Balinova - editors. Sofia, 2009. pp. 297 - 299). The runes were identified as pertaining to Saltovo-Mayaki archeological culture and their phonetic content was borrowed from Russian (G. Turchaninov) and Bulgarian (P. Dobrev) investigators. The first row of the inscription was read and translated this way: MONOAR (for the monks) ISOSH KHS (Jesus Christ) CHÆRE (a remedy, force, help, a cognate of Old-Bulgarian ÖhÐÚ and Iranian chārä) E (is, the form for 3^rd person singular for Iranian verb “to be”)”. The second row was read and translated: YOOSIVAR (Joseph, a traditional monk’s name) E (is). In conclusion, we have translated the inscription: “For the monks, Jesus Christ is a remedy (help, force). Joseph”. Now, we regard the translation of the words MONOAR (for the monks) and YOOSIVAR (Joseph) as wrong and assume that they coincide with two chief sanscrit religion concepts, MANOHAR (the beautiful Lord, who wins over mind) and ISHVAR (supreme Lord, the only God), respectively. Thus, we assume the exact meaning of the inscription is: The beautiful Lord, Jesus Christ, is a help and remedy; He is the only, supreme god. Although scarce, these two sentences substantiate the language spoken by local monks as akin to the East Iranian, Sartmatian languages.