ЕТИМОЛОГИЯ И СЕМАНТИКА НА ИМЕННИТЕ НАСТАВКИ "-МИР" И "-МАН" В ИМЕНАТА НА РАННИТЕ БЪЛГАРИ

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

В съвременните източно и южнославянски езици се срещат огромен брой лични имена, завършващи с частицата "-мир": Станимир, Боримир, Любомир, Красимир, Добромир и т.н. Общоприето е, че тези имена и тази наставка имат славянски, даже праславянски произход [Иван Добрев. За името на село Тешово. Анали. 2-3, 1994, с. 114-120]. Съществуват обаче много аргументи, че ако при повечето имена, особено по-новите, основата на имената е безспорно славянска, то като цяло наставката "-мир" няма славянска етимология.

В българската именна система такива имена се срещат още през ранното средновековие. Съгласно Именника на Йордан Заимов [1], регистрираните български именни форми, завършващи на "–мир", се предхождат от подобни именни форми, завършващи на "–мер".  Това се вижда от представения по-долу списък:

Маломер (IX-ти век) – старинна форма на Маломир;

Стоимер (X-ти век)–старинна форма на Стоимир;

Остромир - възможно прабългарско име, срещащо се и като "Остро богоин" върху камък от Шумен,

Теример-название на град в Първото българско царство, намиращ се между Кюстендил и Сепарева баня,

Строимер (XI век) форма на Строимир (X век),

Витомер - старинна форма на Витомир,

Краймер – старинна форма на Краймир (XV –ти век);

Станимер (по-стара форма) на Станимир (XVI-ти век)

Недомер –старинна форма на Недомир,

Моймер (Момер)-старинна форма на Моймир,

Славомер (XV-ти век) – по-стара форма на Славомир (XVI-ти век),

          Този факт не се счита като препятствие за славянската версия на наставката "-мир", поради фонетичната близост на тази наставка с нейната предшественичка "-мер" и от тук възможността за приемане на една еволюционна фонетична трансформация "мер - мир" сред славяните. От друга страна, повечето от тези древни имена имат славянска основа, което идва да подкрепи твърдението за техния славянския произход и косвено, за славянския произход на наставката "-мер - мир".

            Значително по-голяма несигурност за това твърдение създава фактът, че самата наставка "-мир" се среща в множество славянски езици като отделна дума, имаща доста неподходяща семантика за подобно словообразуване, а именно, тя означава: 1) покой, и 2) свят, вселена. В някои големи славянски езици (полски), тази дума отсъства изобщо. Това затруднение и досега не е преодоляно. Българските етимолози първоначално считат, че наставката "-мир" означава "голям, велик", в последствие приемат, че тя означава "покой". Руските етимолози предпочитат да виждат в тази наставка значението "свят, вселена". В полския език завършекът "–меж" (мер) в имена като Казимеж, Воложимеж не означава нищо, понеже на полски “мир” е "pokoy", а “свят” е "швят".

Предположението, че начинът за образуване на имена посредством наставката “–мир” е чужд за славянските езици се подкрепя от двусмислието на тези имена и от колебанието на съвременните славянски филолози да намерят тяхната семантика. Докато в съвременния български език завършекът “-мир” има само едно значение - "покой", то в старобългарски и съвременен руски този завършек има две значения, съответно "покой" и "свят, вселена". При руснаците завършекът “-мир” се възприема само като “свят”, например Владимир се осмисля като “да владей света или който владее света”. По този доста сполучлив (макар и малко хиперболизиран) начин могат да бъдат осмислени имената Красимир (XV-ти век) –“да краси света”, Звездомир (ново) - “да бъде като звезда на света” и др. Даже по-старото Любомир, осъвременен вариант на старинното Кошимир може прекрасно да се преведе като “да обича света” [2]. 

В повечето случаи обаче, този начин на етимологизиране е несполучлив. По този маниер, Боримир трябва да означава “да се бори със света”. Но кои родители искат синът им да се бори със света и защо? Воймир трябва “да воюва със света”. Пленимир –“да пленява света”, Казимир “да казва или наказва света”, Ратомир - “да обяви война на света”, Гонимир “да гони света” и прочие безсмислици от този род. Виждайки опастностите от този тип етимологизиране, големият славянофил Йордан Заимов е възприел друг начин за осмисляне на тези имена [1]. Изобретението му се състои в това, че той пренебрегва “лошата” наставка “мир-мер” и търси смисъла на името само в първата му част. Така, Пленимир (X-ти век) той превежда като “който пленява враговете си”; Радомир (X-ти век) е преведено “да бъде прочут с радостта си и добрите си чувства”; Ратомир - “да бъде смел в борба и на война”; Всемир (старинно) - “да бъде славен във всичко”; Станимир е преведено съвсем произволно като “да има голямо състояние, да стане богат, или да стои, да живее дълго”; Стоимир - “да живее дълго, да бъде пълнолетен”; Селимир (име от преди XII-ти век) - “да бъде от голям род”; Сулимир (XIII-ти век) - “да бъде много добър”; Странимир (XV-ти век) – “да има много имоти, да стане богат”; Стратимир, Стратомир – “да стане голям победител”. Както се вижда, поради загубата на информация, породена от отстраняването на “-мер”, се получава доста произволно и субективно осмисляне на отделните имена. 

        Съмнението за възможният неславянски произход на наставката "мер", по-късно "мир", се засилва значително, ако изследователят се обърне към именната система на ранните българи и даже прабългари, където се срещат множество подобни имена, но без славянска основа:

Безмер (прозвище или име на бат Баян, първи син на Кубрат - VII-ти век),

Татимер (VI –ти век) – старинна форма на Татимир (XIV –ти век);

Даргамер (дипломатически представител на кан Крум, водил преговори с Византия през 813 г.),

Гоимер или Гуимер (IX –ти век),

Сулимер (XIII-ти век),

Теример - VIII-ти век.

        Други примери на подобни раннобългарски имена, чийто основи трудно се етимологизират на славянска основа са Хумир, Пиримир, Памир, Семир, Сломер, Тегомир (XV век), Тешимер, Тимер, Тичомир, Тотимер (Томер), Томир (Томимир), Тръсомир, Перимир, вероятно и Хойдомир. Съгласно П. Добрев [Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, с.275], върху един съд от времето на Волжска България може да се прочете надпис с гръцки букви, който гласи: СОИ БОИЛА ХОЙДОМИР (предположително: "знатният боила Хойдомир"). В надпис от ранна България се среща титлата (или името ?) Зиткоимир. При източните иранци се е срещала титлата "мир" - водач, вожд.

        Раннобългарското име Томир (Томер) изцяло съвпада с името на царицата на масагетите (скитите около Каспийско море), Томира (Томирис - 570-515 г. пр. н.е.), която в 530/529 г. пр. н.е. побеждава войските на Кир Велики, владетеля на партите (персите). Подобни съвпадения (Томир - Томира, Борис при българите - Борс при сарматите) говорят за близко етническо родство.

        От всички тези примери може да се заключи, че именните форми, завършващи на "–мер" са съществували и то в доста разпространен вид сред древните българи преди да се смесят с протославяните, а също и по време на ранната българска държава, когато влиянието на протославяните върху управляващия народ е било незначително. Този модел за образуване на лични имена може да има, следователно, чисто прабългарски произход и това се подкрепя от чисто прабългарското звучене на най-ранните имена от този вид – Татимер, Даргамер, Безмер, а също и Сулимер, Памир, Хумир, Томир. Веднаж възникнал на прабългарска основа, той се е разпространил по-късно и сред именната среда на южните славяни, понеже влиянието в този период е било определено в посока от прабългарите към славяните, а не обратно.

            Още по-късно, след християнизирането на Киевска Рус, именните форми завършващи на "–мир" проникват и се разпространяват изобилно и сред източните славяни. В Полша и Чехия те обаче се срещат извънредно рядко, а когато ги има, те са в оригиналната им старинна форма като Кажимеж (Казимер), Вложимеж (Владимер) и др. Тези факти подкрепят извода, че указаните именни форми не са оригинални всеславянски, а са проникнали само в някои славянски страни посредством религиозно-културното влияние на Дунавска България и по-точно на прабългарите.

        Още на времето В. Бешевлиев направи изолиран опит да обясни прабългарското име Безмер, допускайки, че то е чисто иранско, съставено от аланската дума boz - "красив, приятен, угоден" и именната форма на общоиранския бог Митра (Mehr). Така, според Бешевлиев, Безмер означава "угоден, приятен на бога" или "богоугоден". Останалите прабългарски имена със завършека "-мер", въпреки техния значителен брой, не са обяснени по този начин и не е формулирана идеята, че те могат да демонстрират модела, по който по-късно възникват много славянски имена.

В действителност, още няколко старобългарски имена (Даргамер, Акамер и самото Безмер) могат да намерят задоволителна семантика на основата "-мир" = Митра. В тази връзка трябва да се изтъкне, че иранският теоним Митра (Mirhra, Mehr, на санскрит Mitra) означава "мир, покой". Тази дума е донесена от сарматите при тяхната миграция към Северното Причерноморие (III - век пр. н. е. – II -век) и в последствие се възприема от източните славяни със същия й смисъл. Общо славяните възприемат няколкостотин подобни думи от източните иранци, между които думите бог, рай, пиша, топор, дявол, собака (спака -куче). Днешната източнославянска дума МИР (покой) всъщност е иранска заемка от епохата на преселението на сарматите, включително и това на българите.

 Две години преди да почине, в 812 година Крум праща делегация за мирни преговори с Византия, чийто предводител е записан във византийските хроники под името Даргамир -  [6]. Благодарение на своето умение, Даргамер успява да сближи значително гледищата за мир между двете воюващи държави и след няколко години се сключва превъзходен мирен договор. Някои смятат, че Даргамер е всъщност младият Омортаг, син и съвладетел на Крум в последните две години от управлението му. След смъртта на Крум, на престола се възкачва Омортаг (Даргамер). Кан Омортаг (814-831) продължава преговорите и през 814 година се подписва мирен договор, предвиждащ преместването на границата по южното било на Родопа планина и установяване на продължителен 30 – годишен мир. Постигането на такъв продължителен мирен период от младият кан ни дава идея как да изтълкуваме смисъла на името ДАРГАМЕР. В авестийския език, както и в много днешни памирски, дардски и индийски езици (хинди, бенгали), “дарга” означава “дълъг интервал от време” или “дължина, продължителност”. Всъщност българската дума “дълъг” е от същия корен, както и индо-иранската дума “дарга”. Следователно, Даргамер най-вероятно означава ДЪЛЪГ МИР, съчетание с което напълно се описват делата, постиженията и качествата на българския пратеник в мирните преговори. В някои учебници по история името Даргамер хипотетично се преиначава на Драгомир, в други на Добромир и се приписва на някакъв славянски първенец с такова име, изпратен да води преговори с Византия. В действителност, най-важните дела в предхристиянска България - войни, преговори, заселване на нови териториии др. са ръководени от членовете на Съвета на великите боили, тогавашното правителство, най-вече от кавхана и ичирго-боилата и е немислимо някакъв славянски първенец да играе ролята на Даргамер.

По начин, подобен на горния можем на намерим смисъла на името на друг раннобългарски владетел, Безмер - Бат Баян, т.е. владетелят Баян. Имайки пред вид, че МЕР може да означава “мир, покой”, Безмер трябва да се преведе като “без мир”, т.е., “състояние, в което няма мир и покой”. И наистина, Безмер поема властта след баща си Кубрат и управлява около три години, в което време в държавата му настъпват сътресения и войни и центърът (онгълът) на държавата се премества далеч на Запад. Така че прозвището БЕЗМЕР (без покой) отразява невероятно точно състоянието на държавата по време на управлението на Бат Баян.

        Вождът на племето березити (барсяци, барсjаци) в Югозападна Македония е носел името Акамер. Той е известен с това, че организирал общо нападение срещу Солун, което завършило безрезултатно и много от нападателите намерили смърта си. Това име, както и имената на повечето известни вождове на южни протославянски племена (Хацон, Ардагаст, Мусокий, Давритас, Мезомер, Пребънд, Склавон, Хилвудий т.е. Хурбат, Кубрат) имат сарматска и алано-българска етимология. Акамер вероятно значи ЛОШ МИР, от източно-иранската, авестийска дума аka (akha) - лошо, зло [3] .

        Старобългарските и по-късните славянски имена с наставка "-мир" обаче са многобройни, а техните основи - изключително разнообразни. Ако тази наставка винаги привнасяше семантиката "покой, мир", щеше да се получи следното състояние. Боримир ще означава “да се бори за мир”, Владимир - “да владее мир”, Добромир - “да има добър и справедлив мир”, Станимир - “да настане мир”, Беломир -“да има справедлив мир”, Беримир - “да постига мир”, Воемир -“да воюва за мир”, Всемир - “да има винаги мир”, Гонимир- “да търси мир”, Десимир- “да намира мир -от деся – намирам – XV-ти век”, Дружимир –“да дружи с мир”; Жедимир - “да жадува мир”, Житомир -“да живее в мир”, Казимир - “XVI-ти век – да бъде мир”, Негомир - “да желае мир”, Правдомир -“да има справедлив мир”, Пленимир (X-ти век) ще означава “да настъпи пълен мир”; Радомир (X-ти век) - “да се радва на мир”; Ратомир - “да ратува за мир ”; Всемир (старинно) - “да настъпи всеобщ мир”. Станимир - “да настъпи, да настане мир”; Стоимир - “да настане, да настъпи или да стои мир, да бъде постоянен мир”.

        В заключение, доста невероятно изглежда изброените по-горе имена да се осмислят по този начин. Човек може да си помисли, че старите българи са били най-големите борци за мир и мирът е бил най-насъщната им потребност. Всъщност, старите българи не са се отличавали в това отношение от другите народи - гърци, латини, немци и т.н., при които този израз на "миролюбие" практически отсъства. Следователно трябва да търсим и друг, по-често използван смисъл на наставката "-мер - мир".

        Този втори, по-често срещан смисъл на наставката "-мер - мир" сигурно е "човек, мъж".  Най-вероятно, наставката "-мер" има протоиндоевропейски произход и означава "човек, мъж". Действително, съществуват няколко протоиндоевропейски думи с това значение: 1) *wīr-o-, 2) *mAnw- и 3) *(a)ner-. (източник  WP II 264 f ). Техните производни в различни индоевропейски езици са показани в следната таблица.

            Българската наставка "-мер" (човек) може да дойде от протоиндоевропейската форма  ner- (мъж, човек) с преход на началното "н" в "м". Подобна фонетична трансформация Н - М  е известна в много езици, включително и българския. Например, от "нос" се получава думата "носура" от там - "мусура" и "муцуна". Друга форма на думата "мер" - човек, мъж може да бъде широко използваното в миналото и вече остаряло типично българско обръщение към жена "мари", т.е., "жено". Всъщност, обръщението към жена "мари" е буквален изоглос с авестийското nāirī - жена (виж таблицата по-горе) и указва на прабългарски произход на това обръщение и на думата "мер" - човек. Подобна дума-обръщение се използва в Македония, море – обръщение към човек. Среща се и в сръбски. Изразът  „хайде море” би  означавало  „хайде, човече”.

        Друго доказателство за съществуването на думата "мер - мар" - човек в езика на древните българи е наименованието на едно традиционно българско млечно произведение, считано за "овчарски деликатес". В различните краища на България то е известно с две паралелни названия - ОШМАР (УШМАР, ОСМАР) и БЯЛ МЪЖ [Л. Петров, Е. Йорданов, С. Узунова, Н. Джелепов. Българска национална кухня. Земиздат, София, 1983]. ОШМАР се разглобява на ОШ + МАР. ОШ (ОС) трябва да е прабългарски вариант на осетинското "ас, яс, яз" - бял, сродно на тохарското ars - бял, индоиранското suārah, староиранското sira – бял, чувашко  sar – бял.  Следователно, може да се очаква, че ОШ (ОС) ще означава "бял", а МАР - "мъж, човек". Така че определено може да се счита, че ОШМАР - БЯЛ МЪЖ е израз билингва, като ОШМАР е название на гозбата в езика на прабългарите, а БЯЛ МЪЖ е неговият буквален славянски превод.

        П.Р.Славейков посочва рядката и остаряла българска дума – мрака със значение  "тълпа, много хора" [СИ-РРОД стр.265]. Подобна дума и в езика на памирската народност мунджани -  maraka – хора, тълпа.[ВС-РХТ], [ПД-КНБ стр.121]. Думата "мрака" - много хора, има еднакъв корен с "-мар - мер" - човек.

        Наставката "-мер-мир" може да дойде и от древната общоиранска дума mard - човек, мъж (в същност означава "смъртен"): в  ягнобски  morti, кюрдски  merd, пущунски  mard, талишки  merd, пехлеви  mard, съвр.персийски  mārd, гилянски  mêrd, сариколски  mardēm - човек. /VS-ETD/. В рушански и хуфски mardum - хора, тълпа.  В  езика  на   сваните (малка грузинска народност),  mare – мъж. [VS-ETD-  “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic” . Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/]. Тази иранска дума е заета и в угрофинските езици: във финкси marta, мордвински mird́e, коми mort, удмурски murt – човек.

        През XIV-ти век един "влашки" княз е носел името Тугомер, преиначено после на Тихомир. Самото име Тихомир е безсмислено откъдето и да го погледнеш - "тих свят" , "тих мир", "тих човек" не носят някакви качества, достойни за лично име на владетел. Обаче, изходното Тугомер има напълно определен смисъл. Тъго (по старобългарски и руски Туго) - означава "як, силен, здрав, твърд, постоянен, траен". Съответно Тугомер - "постоянен, твърд човек". Раннобългарското име Тугомер (Тихомир) се среща и в съкратената форма Тих (цар Константин Тих) и в израза "Тих, бял Дунав". И в двата случая, "тих" трябва да не е славянското "нечуваем, с ниска сила на звука", а прабългарското ТЪГ, ТУГ - твърд, постоянен, траен. Специално за река Дунав, още Херодот е коментирал удивителното постоянство на тази река, чието течение не се мени съществено през отделните сезони на годината.

            Етимологията "-мер" - човек се подкрепя от данните за кан Маломер (834-837), който е властвал като малолетен на българския престол и поради това е силно подпомаган от кавхана Исбул. Маломер би трябвало да е прозвище, прието по време на възцаряването и вероятно означава "малък човек" - невръстен, непълнолетен. 

Сулимер може да има връзка със старобългарската дума “сулица” – копие, късо копие. Всъщност тази дума е прабългарска и произлиза от авестийската дума sura – сила, мощ, копие [3]. От тук Сулимер (XIII-ти век), а може би и Селимир означава “копиеносец” или "силен, мощен човек".

В заключение, може да се счита за обосновано съществуването в миналото на българска дума с основа "мер, мар" - човек, мъж с най-вероятна прабългарска и иранска етимология. Имайки пред вид това значение на наставката "-мер", посочените по-горе имена получават напълно ясна и безпроблемна семантика: Боримир - “човек, който се бори”, Владимир - “владетел”, Добромир - “добър човек”, Станимир - “устойчив, стабилен човек”, Беломир -“Белчо, Белуш”, Беримир - “човек, който събира, привлича”, Воемир -“човек, който воюва”, Десимир- “Найден”, Дружимир –“дружелюбец”; Правдомир -“правдолюбив човек” и т.н.

Друга подобна на -МИР наставка, с която завършват много славянски имена,  е наставката -МИЛ. Тя също се счита за праславянска. По принцип това е възможно, защото наставката -МИЛ съвпада с основата на славянската дума "мил" - приятен, близък, услужлив и т.н. Възможно е обаче тя да е получена от прабългарската (сарматска) наставка -МИР с обеззвучаване на крайната съгласна Р - Л, т.е чрез прехода МИР-МИЛ.

Известни са няколко раннобългарски топонима и лични имена от вида Елтимир, Алдомир, Айдемир и др. подобни от района на Северна България, Трансилвания и Молдова всички останали от времето на голямата българска империя от VIII-X-ти век. Някои етимолози ги смятат за кумански и ги разглобяват така: "ел (ръка) + демир (желязо)" - "ръка желязна". Може да се предложи обаче и наш вариант, значително по-правдоподобен. Тези названия могат да се получат от прабългарския календарен термин "алтом" - последен с прибавяне на прабългарската наставка "-мир" - човек. Получава се Алтомир - "последно родено дете". В българския език е съществувала още една дума за обозначаване на последното родено дете (агне, козле) - "сугаре" или "изтърсак".

Освен Алдемир - Алтемир, среща се и друго българско име със същата основа - Алтоман (Алто + ман). То отрича разчленяване Алдемир = Ал + демир, но подкрепя нашата етимология.  Алтоман трябва да има същото значение, както и  Алтемир, понеже двете имена имат обща основа, АЛТ - последен. Освен това, Алтоман може да се разглоби така: Алто + ман - "последен човек" = "последно родено дете", от mánu, manuš - човек (виж таблицата). Наличието на българското лично име Мануш (мъжествен) подкрепя тази етимология.

Съществува и втора възможност, наставката "-ман" да идва от древния индоирански суфикс "-man" за образуване на прилагателни имена. Например, от думата ЧУЛ - "пустиня" в източноиранските езици се образува прилагателното ЧУЛМАН - "пустинен" [Пырейко, Пущу - русский словарь. Москва, 1983. с. 255].  В такъв случай Алтоман ще означава "последен", вариант на календарния термин "алтом".

Освен Алтоман, известни са голям брой старинни, оригинални и чисто български имена, лични или фамилни, в който също присъства окончанието "-ман". Едно такова име е Тороман, Турман (Турмана) с производни Туро, Торо, Торно, посочени от Йордан Заимов [1]. Според този мастит изследовател на българската именна система през вековете, тези имена са производни на вече изчезналото Туроман. Други подобни български имена са Цокоман (Цокман, Цоко), Радоман (Радман), Градоман (Градман), Драгоман (Драгман), Пачаман, Яздоман. Във всички тези имена, окончанието "-ман" може да бъде прабългарска форма на праиндоевропейската дума *mAnw - "мъж, човек" или на индоиранския суфикс "-man" за образуване на прилагателни имена.

Наличието на такива старинни лични български имена с наставката "-ман" се явява интересен паралел с именната система на германските народи, в които има много имена образувани с окончанието "-man" - човек: Fridman, Altman (сравни с българското Алтоман), Gudman (сравни с чирпанското Гуман) и мн. др.

 Засега, основите на старобългарските имена, завършващи на "-ман" не могат да се обяснят със сигурност поради липса на съответни славянски съответствия. За разлика от имеобразуването с "-мер", това с "-ман" не е усвоено от славяните и, като следствие, не могат да се намерят широки славянски паралели от типа Тугомер - Тихомир. Могат да се посочат само няколко старинни имена с обща основа, образувани или с наставката "-мер" или с подобната й "-ман". Например, Алдомир - Алтоман, Даргамер - Даргоман (славянизирано до Драгоман); Хумир - Гуман, Сулимер - Салиман (трима братя българи от рода Салима - Охрид са основатели Зографския български манастир в Атон през IX-ти век). От примера с Даргамер може да заключим, че Драгоман вероятно означава "дълъг, висок, важен човек", което се съгласува с факта, че в близкото минало с "драгоман" е наричан водача на група сезонни работници - гурбетчии. Основата "ху" (гу) при Хумир - Гуман може да произлиза от авестийското  hu (кратка форма на hwar), което значи "слънчев, хубав, добър", така че Хумир - Гуман може би означава "хубав, слънчев, добър човек".  Цокоман (Цокман) е образувано от основата "цок", която самата по себе си е име на прабългарския болярин Цок (Цук, Тук) от Великия съвет на кан Крум.

1. Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004

2. Стефан Илчев и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974

3. Joseph H. Peterson. Dictionary of most common AVESTA words, 1995.

ДРУГИ СТАТИИ:    

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.