ВЪРХУ СЕМАНТИКАТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА МАРТЕНИЦАТА  

Иван Танев Иванов

   


http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.


 

Мартеницата е типичен български знак, ежегодно използван по ритуален начин от българите на 1 март. Мартеницата е заимствана и в някои ограничени райони на съседните страни със сходно название, у албанците като verore, verojke и при румънците като "марта, марцу".  Тя е непозната на (другите) славянски народи. Това показва, че мартеницата не е общославянски и даже не е общобалкански символ, а представлява типичен български феномен! Струва си този символ да се изследва подробно, защото той е свързан с корените на българската митология и народопсихология.  

 

    Фиг. 1. Мартеница.

 

Най-общо мартеницата представлява два усукани вълнени конеца - единият бял, другият червен. При многобройните опити да се намери смисъла на мартеницата [Л. Миков. Първомартенска обредност. София, 1985; Анани Стойнев. Българска митология. Енциклопедичен речник. 1994. София] авторите изтъкват главно цветовата характеристика на този символ и преди всичко наличието в него на червен цвят. Това е може би причината все още да не се намери смисъла на онова послание, което носи мартеницата. Много правдива легенда за мартеницата е представила Ермина Стоянова (http://www.az-deteto.com/index.php?id=837). Може би за пръв път Цветелин Степанов [Мартеницата (из символния език за изначалието у българите). Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годишнината на чл. кор. проф. д-р Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 12-15. 05. 2000 г., стр. 391-398] постулира, че мартеницата може да бъде символ за началото на пролетта и по-общо като символ на началността при българите. Авторът се аргументира с това че, макар и твърде условно, датата 1 март може да се свърже с началото на пролетта по нашите географски ширини. Строго погледнато обаче, астрономичната пролет започва с 22 дена по-късно. Освен това, в българската обредност съществуват още няколко обичая, които също могат да се свържат с идеята за начало Еднажден, Коледа, Гергьовден. Въпреки това идеята за връзката между мартеницата и "началността" при българите изглежда логична и в настоящата статия ще бъде подкрепена с няколко преки доказателства от различен род.

Друга важна идея от посочената статия на Цв. Степанов е твърдението, че при мартеницата не само червеният, но и двата цвята са равностойни и само тяхното взаимосвързано двуединство представя по символичен начин закодираното послание. Тази си идея авторът аргументира с многобройни примери от стария свят, предимно от индо-иранския кръг държави. Така например, у хетите царят носел пояс, изработен от вълна с бял и челвен цвят. В древен Иран владетелят носел червено-бяла диадема и червена дреха, обточена с бяла полоса. Това се обяснява с факта, че владетелите са били и жреци и царе, което може да е изразено с белия цвят на свещениците и червения цвят на войните. Алтернативно, това може да отразява божествения произход на властта, която обичайно се представя като дадена от боговете, съответно Великата богиня -майка и Върховния мъжки бог, чийто пол се изразява чрез белия и червения цветове в ранноземеделските религии [А. Голан. Миф и символ. Москва. 1993].

При древните народи не само отделните цветове, но и някои техни комбинации (двойни цветове, двуполюсници) са носили определен смисъл. Например, добре известен е черно-белия цветови дипол при древните иранци и символът ин-ян (черно-бяло) при древните и днешни китайци. Той олицетворява взаимната борба и взаимовръзка на световните сили и свойства: ден и нощ, небе и земя, студено и топло, светло и тъмно, добро и лошо и т.н. Бяло-червеният символен дипол в древното съзнание е по-слабо известен от бяло-черния, но без съмнение е съществувал и е играл съответната ритуална роля. По този начин идеята да разглеждаме мартеницата като червено-бял цветови двуполюсник изглежда много полезна.

Ясно е, че мартеницата се използва само на и около т.н. начало на пролетта 1 март. Какви допълнителни факти можем да приведем в полза на идеята, че мартеницата е символ на началността у българина? На първо място, това е т.н. сватбарско знаме. В Тракия, сватбите са се правили с байряк (хоругва, уруглица), който играе централна роля в сватбения ритуал. Байрякът се приготвя от близките на булката -момините и представлява прът, дълъг около 2,5 3 метра, на върха на който се закрепват плодове, наниз от пуканки, пари и най-важното две кърпи, едната червена, другата бяла. В Ямболско знамето е от един плат, едната страна на който е бяла - другата червена. На много места по време на сватбеното хоро се хваща петел, завързват му се краката с връв, а връвта се закачва на върха на сватбарското знаме. С това знаме начело и заедно с петела хорото се играе в продължение на няколко часа. Това знаме с петела прилича на официалното бойно знаме в древна Персия, чийто войници са влизали в бой със знаме, на върха на което е имало завързан петел. Тракийското бяло-червено сватбарско знаме е описано в много етноложки студии и може да се види в много етнографски експозиции на районните музеи в страната. Малцина са си задавали въпроса, какъв смисъл има комбинацията от задължителните бял и червен цветове върху сватбарския байряк? Отговорът можем да търсим в същността на сватбарския ритуал, а именно създаването на ново семейство и създаване на условия за неговото щастливо бъдеще. Естествено, че от гледна точка на съвременните българи един байряк с бяло-червени кърпи на върха не може да допринесе с нищо за щастието и благоденствието на бъдещото семейство. Не е било така обаче от гледна точка на онези древни българи, чийто сватбарски традиции ние сме наследили. Може да се очаква, че те са вярвали в силата на червено-белия двуполюсник да им носи щастие, здраве и благоденствие при това начинание.

Същият "червено-бял двуполюсник" се използва и в подобния сватбен обичай къносване при алианите от с. Абланово, община Котел: върху главата на булката слагат една червена, а върху нея една бяла кърпа! След като я покрият с кърпите, мятат бонбони върху главата ѝ, за да е сладък животът на младите (Кристина Бобева. Променящата се религиозност през и след социализма примерът на с. Ябланово. В: Анна Златкова ред. Преходът в България - памети и рефлексии. Сдружение Анамнезис. София. 2013, с. 241 - 257).

Трети пример, когато червено-белия двуполюсник се свързва с пожеланието за ново щастливо начало е т.н. дюлгерски кръст, който в миналото се поставяше на всяка новострояща се къща. През 60-те години на миналия век, благодарение на рязкото замогване на селяните, почти всички къщи в българските села се замениха с нови. При всеки нов строеж, малко преди завършването на къщата, на върха на четията се поставяше голям дървен кръст, а върху двете хоризонтални рамене на кръста се завързваха една бяла и една червена кърпа. След това, по няколко пъти на ден, някой от по-гласовитите зидари се изправяше до кръста и с все сила благославяше: Колкото пясък в морето, толкоз жълтици в таз къща, колкото листа в гората толкоз деца в дома и т.н. Присъствието на кръста по време на благопожеланията е ясно, но какъв е смисълът от бялата и червената кърпи? Вероятно подобен те представляват предхристиянски червено-бял двуполюсник имащ същата роля каквато и кръста, да подсилят благопожеланията, да предизвикат небесните сили да помогнат за доброто на това ново начинание.  

Друг пример. В миналото, на 1 март българите и някои християнски малцинства по българските земи (арумъните - куцовласи) са завързвали мартеници на всички първородените ексземпляри от различните видове домашни животни - агнета, телета, кончета [Маринов, Димитър "Народна вяра, София, 2003 г., стр.55; Анни Кирилова, Георги Н. Николов, Женя Пимпирева, Йорданка Тянкова, Катя Атанасова, Пламен Митев. Проф. Иваничка Георгиева ред. Арумъните в България. Изд. къща ВаСиЛ. София, 1998]. И в този случай мартеницата се свързва с началото, с почването, с първите неща и мигове в живота на българина. Явно обаче, и в този обичай е вградено вярването, че мартеницата ще помогне за доброто начало, за добрия вървеж и за успеха в всяко едно начинание.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Приведени са четири примера, когато старите българи традиционно са използвали като символичен знак задължителната комбинация от бял и червен цвят по повод на събитие, представляващо важно ново начинание образуване на ново семейство, строеж на нова къща или начало на новата селскостопанска година (пролетта). Вероятно, комбинацията от бял и червен цвят е носела ново послание, различно от това на отделните цветове, която служила като благоприятен фактор (религиозно-магически знак) за всяко ново начинание.

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ: Вероятно старите българи са вярвали, че червено-белия цветови двуполюсник им носи щастие и късмет във всяко ново важно начинание. Това може да настъпи ако този цветови двуполюсник е бил натоварен с религиозна функция, подобно на кръста в християнската религия. В астрономическите представи на Стария свят, червения цвят традиционно се свързва с огъня и Слънцето. Белият цвят е свързван с друго важно небесно светило Месечината. Тези два цвята са се смятали за свещени, дотолкова доколкото указаните светила представляват важни небесни тела и богове, влияещи върху живота на древните хора, особено древните индо-иранци. Като следствие, може да се предположи, че червено-белия двуполюсник при древните българи е изразявал религиозна връзка с двете основни небесни светила, Слънцето и Месеца. В контекста на казаното, произходът на мартеницата и другите подобни апотрофически знаци може да се свърже с първобългарите, а не с траките, както смята Цв. Степанов.

Вярата, че червено-белия двуполюсник притежава магическата сила да носи добро начало може да е изградена върху представата за изгрева на Слънцето и свързания с това цветови преход "червено" (утро-зора) - "бяло" (ден). За много древни народи, включително и прабългарите, които са имали религия близка до сапейската и зороастрийската, нощта и мръкът са модел на "непознат, враждебен и опасен свят", докато денят и светлината символизират "познат, благоприятен, приятелски свят". Преходът от нощта към деня става при изгрева на Слънцето, което винаги е ярко червено. От тук цветовата комбинация от типа на мартеницата задължително се натоварва с представата и вярата за "благоприятна началност", "начало на нещо добро, приятелско, познато, желано". 

        В допълнение, древните индоевропейски общества са се отличавали от другите народи (семити, китайци, хуно-тюрки) със строгото деление на три касти благородници, свещеници и земеделци. От своя страна, всяка каста се е отличавала чрез подходяща цветова символика: благородниците са носели предимно червени дрехи, а свещениците бели. Другите съсловия - земеделци, търговци, ремесници и др. са играли третостепенна роля и са изразявани с различни цветове при отделните народи (зелен, жълт, син). Тази трицветна индо-европейска символика е отразена в националните знамена на повечето съвременни индо-европейски държави, в които белия и червения цветове са основни и почти винаги присъстващи. Комбинацията бял-червен цвят е символизирала единството на двете основни касти благородници и свещеници, на които се е крепила всяка древна индо-европейска държава. В този смисъл, използването на червено-белия двуполюсник от древните българи при всяко ново важно начинание може да е означавало да бъде трайно и солидно като нашия народ, като нашето общество, като нашата държава. Не случайно комбинацията бял цвят - червен цвят присъства и в българския трибагреник. За нещастие обаче в националния флаг на съвременна България тези два основни цвята са разделени от ивицата на зеления цвят и не образуват червено-бял двуполюсник, т.е, не изразяват и не носят "добрата началност".  

 

ЗА ДРУГИ СТАТИИ:  http://protobulgarians.com

Вспомним, что солярный герой индоевропейских мифов, спускающийся

вниз по годовому кругу, что обозначалось усекновенной головой, то есть

закатывающимся солнцем, должен был поразить змея на самом дне, часто

обозначавшемся подземными недрами или пещерой.

зимното слънцестоене - змия

 

ara (скифо-

сарм.),

area (авест.), ars (осет.) медведь, Αρσυη ται медвеж

атники

или почитающие медвед

я.

Троян зимнесолнцестоянческое божество

ночи, зимы, снега,

отчасти

соотносимое

с иранским

Траэтаоном-

Феридуном115.

 

Петрухин В.Я. Три центра Руси. Фольклорные истоки и историческия

тради ция // В кн.: Худож ественный язык средневековья. М.: 1982. С.

143158.