Фиг. 2. Названия на дванадесетте земни клона в древната 12-тична календарна дузина.  

Например, 1984 г. е първата година на 78-я (по други данни 77-я) 60-годишен цикъл, който продължава до 2043 г. Това означава, че китайците са приели, че първата година на 1-я цикъл е 2697 (2637) г. пр. н.е. Приема се, легендарният император Хуан-ди в 2637 г. пр. н.е. уж създава китайския календар. 

Фиг. 3. Китайски начин на номерация при 60-тичния цикъл.  

                 По всичко изглежда, древните китайци са конструирали вътрешния си 12-годишен животински цикъл без да имат пред вид вече съществуващата 12-тична бройна система, създадена в Месопотамия. Остатък от тази бройна система са днешните понятия дузина (12 предмета), посочените вече 12 зодиакални съзвездия, 12 часа във светлата и 12 часа в тъмната част на денонощието, 12 светии в Стария завет, 12 ученика и апостола в Новия завет, 12 х 5 минути в един час, 12 х 5 секунди в минутата и мн. др. В по-ново време 12-тичната бройна система не успява да се наложи и е заменена с десетичната бройна система, която стои в основата на съвременната цивилизация.  Изборът на китайците да ползват едновременно два независими цикъла за своите календарни измервания, един 10-тичен и втори 12-тичен е най-вероятно тяхно изобретение. Това би могло да стане, например, по чисто утилитарни съображения, основани на факта, че една година съдържа 12 цели лунни месеца, а всеки месец съдържа по (около) 30 дни. Подразделяйки годината на 12 месеца, денонощието на 12 часа, а китайския "час" на 120 китайски "минути",  китайците фактически изобретяват 12-тичната бройна система. По този начин древните китайци, подобно и независимо от шумерите и акадците, също достигат до идеята за 12-тична бройна система. Успоредно с това, китайците използват и елементи от 10-тичната бройна система - декадата, като вместват три декади от дни в един месец и шест декади (т.е половин дузина) в два месеца. Съществуват и хипотези, при това от китайски автори, че древните китайци са заимствали 12-тичната бройна система от месопотамците.

            Сигурно е обаче, че до първите няколко века на н.е., китайците не са познавали зодиака, т.е., системата от 12 съзвездия, в които пребивава всяко едно подвижно небесно тяло – планета. Представата за 12-те зодиакални съзвездия възниква в Месопотамия, Иран и Индия и става достояние на китайците едва в началото на н.е. с посредничеството на някакъв, неустановен засега, средноазиатски ирански народ. Т.е, народ родствен на прабългарите (а защо не и самите прабългари -да подкрепим оптимизма си с бронзовата розета от Плиска и и известното почитание на прабългарите на Слънцето и Месеца Названия на прабългарските богове-планети). Едва след това китайците са започнали да свързват 12-те животински названия в 60-годишния си календарен цикъл с 12-те зодиакални съзвездия по Еклиптиката - небесния път на Слънцето, Месеца и 5-те видими с просто око планети. Т.е, 12-те китайски животински названия на дни и години вече стават и китайски названия на небесни съзвездия, подредени по Еклиптиката. Особено важно е това, е че след като научават за Зодиака, китайците свързват началото на техния 12-тичен цикъл от животински названия (Мишка) с онова зодиакално съзвездие, което (приблизително) съвпада със зимното слънцестоене. По-нататък ще видим, че този блестящ избор фактически повтаря направения преди 2000 години от древните китайци избор на 12 животни в зависимост от ролята на самите животни в отделните годишни сезони.   

            Друг е въпросът кога възникват названията на отделните елементи на декадата и дузината. Елементите на декадата си имат свои древни названия (Табл. 1) и по-късно (IX - VIII-ми век пр. н. е.) те са свързани с т.н. "основни природни елементи - земни клони" - дърво, огън, земя, метал и вода.  Начинът на подреждане на тези елементи се обяснява с това, че всеки предходен елемен поражда стоящия след него. Например, водата поражда дървото, дървото поражда огъня, огънят поражда земя (пепел), земята поражда метала и т.н. Данните за това кога се налагат животинските названия на елементите от 12-тичния цикъл и защо е избран такъв ред от животни са противоречиви. Сигурно е обаче, че това е станало преди II-ри век пр. н.е., когато китайския календар придобива окончателен вид. Най-вероятно, подобно на названията от декадата, тези названия  са също много древни и оригинално китайски (Табл. 2). Трудно е да се повярва на някои хипотези, че тези названия са възприети от съседни чергарски народи в по-късно време. По-скоро обратното е вярно, съседните народи възприемат цялостно или частично китайските календарни понятия, като в много случаи ги калкират на своя си език, без да променят същността и подредбата на елементите от двете циклични системи (Табл. 2, 4). Съгласно множество данни, това възприемане става в периода VI - VII -ми век сл.н.е., което е с около 8 века след като китайската календарна система добива завършен вид в самия Китай. Това всъщност е периодът на възникване на множество нови държави около Китай (Япония, Корея, Тюркския каганат, Виетнам), в които се е породила нужда от точни календарни измервания. По-ранните хуни (III -II-ти век пр. н.е.), които са предци на тюрките, са прониквали многократно в Китай с цел грабежи но не са имали трайна държава и съответно нужда от точен календар. Изтласкани от китайците на запад, те достигат след три века Европа, където отново създават военно-племенна организация от грабителски тип без да оставят сведения за точен календар. 

Табл. 4. Животински названия  на  годините  при  някои  тюркски  народи и  средновековните монголи (по данни на д-р Ж. Войников)

             За  първи  път  годишно название  от 12-тичния животински цикъл при ранните тюрки  (табл. 4) се  среща  в  т.н. Бугутски  надпис, където  се  споменава  годината  на  заека – 571 г. /СК-НЭРМ - http://uighur.narod.ru/uigur2/article36.html. В  късните  (VI-ти век) тохарски  текстове  се  споменават  названия  на  животни  от  същия 12-тичен годишен цикъл, но  те  са  изцяло  тохарски  и  са  различни  от  прабългарските. Възможно  е  да  са  по-късно  китайско  или  тюркско  влияние. В откритите в края  на 30-те години на ХХ век документи в планината Муг (Таджикистан - VIII-IХ в.) се съобщават календарни термини, подобни на тези в прабългарския календар, например: ”в годината на тигъра, шести месец, петнадесети ден” [Фрейман. Документи от планината Муг]. Омелян Прицак [Българският именник и езикът на протобългарите. Висбаден, 1955] цитира китайска география от Х в., която препредава сведения от изчезнал труд от VII в., че китайски пътешественици били удивени от факта, че 12 годишния животински цикъл е използван (най-вероятно заимстван) за календарни цели от жителите на областта между Самарканд  и  Бухара. Изказваните твърдения [В. Цыбулски. Календары и хронология стран мира. М. 1982], че през II-ри век пр. н.е. китайците възприемат 12-годишния животинския цикъл от народите на Централна Азия очевидно не отговарят на истината. Също невярна е и хипотезата на Ирина Захорова, че този цикъл е създаден от саките и отразява техния зверинен художествен стил. Също така, предположението на   някои  западни автори (Питър  Буудберг, А. Габен),  че  12-годишният животински цикъл календарът  е  бил  първоначално  хунски, в  последствие  зает  от  китайците (Империята Хан), също не  може да намери  потвърждение. 

         Ясно е, че тази свръхсложна и твърде добре усъвършенствана система за номерация на дни и години в групи от по 60, практикувана още преди 4000 години, е чисто китайско изобретение. След VII-ми век японците възприемат  тази система изцяло, като запазват или фонетично приспособяват към своя език повечето от нейните названия. Същото се отнася и за корейците и виетнамците. В своите многобройни календарни системи индо-ариите от Северна Индия възприемат само 60-тичния цикъл за групиране и номериране на годините. Те обаче изоставят тристепенното вътрегрупово индексиране и започват да номерират (назовават) всяка година от цикъла с отделно име, извеждано от тяхната религиозна практика. Други народи възприемат само вътрешната 12-степенна система за индексация, съответстваща на третия показалец – земните клонове или животни. Това са някои алтайски народи (тюрки, уйгури, хакаси, манчжури), тибетци, хорезмийци, согдийци, алани и прабългари и някои угро-фински народи от Западен Сибир. Интересно е, че при теленгитите, тюркски народ, обитаващ Алтай, както и при ранните монголци, 12-годишния животински цикъл е непознат до средновековието. Тези данни показват, че съседните на китайците народи са заимствали китайската система за номерация на годините в различна степен, независимо едни от други и по различно време.

        За чисто китайският произход на животинските названия в 12-тичния китайски цикъл може да се приведат още много доводи. Животинският цикъл обяснява ролята на всяко едно от изброените животни като функция на годишното време за древните китайци, но не и за северните номади. По всичко изглежда, тази поредица от животински названия най-напред е отброявала лунните месеци в някое от стотината княжества на древен Китай. По-късно, тези месечни названия не са се наложили в цялата държава, но са останали да се ползват под друга форма. Даже някои български специалисти по календарния проблем [Умленски В., Шкодров В., Запрянова А. Времето и календарния проблем. Акад. изд. "Проф. Марин Дринов", БАН, С. 205, с. 73] директно заявяват, че китайците са използвали 12-те животински названия не само като названия на години, но и като месечни названия. И наистина, ако вземем пред вид факта, че първоначално китайската година е започвала около момента на зимното слънцестоене, то последното животно от цикъла - глигана (прасето) отговаря на началото на зимния сезон, когато се коли прасе за снабдяване на семейството с висококалорична храна през идващите студени зимни месеци. Прасето е и жертвата и може би поради това върху гадателните кости годината се нарича с няколко имена: "ниен" (година), "съ" (жертвоприношение) и др. Първото животно от цикъла е мишка и това название показва сериозния проблем, който създават мишките през зимните месеци, когато в къщата има запасено много зърно, месо и др. храни. Следващото животно е вола, това е в съгласие с ролята на това животно за сеитбата на ориз в Китай, която фактически започва през григорианския месец февруари (в днешно време това е китайската Нова година). Змията отговаря на топлия годишен сезон, когато тези студенокръвни влечуги стават максимално подвижни и опасни за хората. Овцата (козата) отговаря на месеца, когато малките агънца и козлета се отбиват и семейството може да се храни с мляко. Месецът на петела (пилето) идва, когато излюпените рано на пролет пиленца порастват и стават годни за храна. Маймуната (по китайски "шен" - синоним на "радост, веселие" в много азиатски езици) отговаря на месеца, когато зърното и плодовете са прибрани и идва ред на сватбите. Този ред от животни, характерен за климатичните условия и начин на живот на инците, един типичен земеделски народ, подкрепя китайския произход на животинския цикъл. Този ред не би бил подходящ за народи, които орат и сеят пшеница и ечемик, което става основно през есента, но е възможно и през пролетта. Този ред е съвършенно чужд и неестествен за номадските народи, живеещи основна на север от Китай. Не може и да се мисли, че протомонголи, хуни или тюрки ще орат с волове пред февруари-март при -30оС студ. По начало волът не е способен да преживява такива зимни условия. Освен това, едва ли мнозинството от северните номади някога са виждали волове и маймуни, за да ги включат в цикъла. За разлика от тези животни, множеството дребни гризачи, характерни за тундрата отсъстват от китайския животински цикъл. От всичките 12 животни на този цикъл, драконът е единственото митологично същество, при това основен персонаж в китайската митология. Това е сериозна подкрепа за китайския произход на цикличните названия и се обяснава с наличието на голям китайски празник, посветен на това митично същество. Отсъствието на вълка - племенният тотем на тюрките, също говори против създаването на животинския цикъл от северните номади. 

         В последните 30 години у нас доби популярност твърде смелата хипотеза (Й. Вълчев, Б. Рогев, П. Добрев), че 12-тичния цикъл от животински названия на годините е създаден от прабългарите през бронзовата епоха, а после е усвоен от китайците.  По-реален е въпросът кога и как прабългарите са заимствали тези названия, пряко от китайците или с посредничеството на междинни народи - тюрки, алтайци, тохари, иранци. Въпреки, че подобни термини в миналото и сега имат международен характер и не могат да служат като сигурен етнически белег (виж табл. 1, 2 и 4), често от посочените прабългарски названия се правят спекулативни изводи. Унгарският историк Микола и българският проф. Моско Москов [Йожеф Микола. Тюркско- българското летоизчисление сп. ”Минало”, 1914, кн. 2; Моско Москов, 1988] причисляват прабългарските названия на 12-годишния животински цикъл към групата на съответните тюркски животински названия, за чиято първооснова те приемат китайския циклов календар. Друг  унгарски  историк [Геза Фехер. Именникът на българските ханове – летоизчислението на прабългарите.  Годишник  на  Народния  музей, 1922-25] допуска, че  прабългарите са  заели 12-годишния животински цикъл направо от китайците и много преди тюрките поради което съществуват различия между тюркските и  прабългарските названия.

        Мнението на специалистите за прабългарските названия на 12-годишния цикъл е следното:

            1. Мишка – според всички специалисти през последното столетие прабългарското название е СОМОР.
            2. Вол – според всички специалисти през последното столетие прабългарското название е ШЕГОР.
            3. Тигър – според повечето специалисти през последното столетие прабългарското название на тази година остава неизвестно. Според Златарски то е вер (от записа верениалем за Аспарух), което той превежда като “вълк”, а не "тигър". 
            4. Заек – според всички специалисти през последното столетие прабългарското название е ДВАН (ш).
            5. Дракон – според Микола и Златарски прабългарското название не е засвидетелствано в “Именника”. Според Омелиан Притсак, към когото се присъединяват Йордан Вълчев, Моско Москов и Петър Добрев българското име е ВЕРЕНИ или кала.
             6. Змия – според всички специалисти през последното столетие прабългарското название е ДИЛОМ.
            7. Кон – предложени са названията ТЕКУ/таг, ИМЕНШЕГОР и морин. 
            8. Овца – според много специалисти през последното столетие прабългарското название е теку.
            9. Маймуна – според всички специалисти през последното столетие прабългарското название не е засвидетелствано.
            10. Петел (кокошка) – според повечето специалисти през последното столетие прабългарското название е ТОХ.
            11. Куче – според повечето специалисти през последното столетие прабългарското название е ЕТХ.
            12. Глиган (прасе) – според всички специалисти през последното столетие прабългарското название е ДОКС.

           За етническия произход на тези термини няма единно мнение. Господстващата доскоро хуно-тюркска доктрина изискваше да се търсят главно алтайски корени, изхождайки от презумпцията, че прабългарите са етнически тюрки. Въпреки привидния успех при някои термини (етх, шегор, докс, дилом), останаха термини с които тя не можа да се справи (верени, дван, именшегор-теку). Например, ВЕРЕНИ беше деформирано до ВЕР с цел да се получи БЬОР, което значи вълк по старотюркски. Въпреки това, прабългарския цикъл остана без вълк (тотемът на тюрките!) за голямо огорчение на любителите на тангрите, юртите и шаманите. Да не говорим за строгите тюркски фонетични закони, които почти никоя прабългарска дума не спазва. Например ШЕГОР, ДИЛОМ и ДВАН звучат в ухото на тюрка както грузинското Мрквтциашвили за българското. Всъщност, едва ли някога ще се излезе от тия дебри на сравнителната историческа лингвистика, където се привличат по доста свободен начин думи от десетки езици от четири-пет езикови семейства. Отделен проблем е дали тези думи са собствени или заети, как са се променили при заимстването и какво ново значение са придобили. Много от тези животински названия сигурно имат и нострадически произход. По начало да се търси вида на един древен език не по вида на неговите коренни думи, а по вида на календарни, военни, държавни и технически термини, които обикновено са от международен характер, е дълбоко погрешно.

        Всъщност, историческата фактология, накратко изложена по-горе, предлага едно напълно възможно решение. Най-вероятно прабългарите са имали развит календар (с дефиниран часовник - най-вероятно Слънцето, със задоволително точна годишна продължителност, подразделения, начало на годината и евентуално интеркалации) още преди краткия им контакт с тюрките през 552-603 г. в Северното Причерноморие (виж Фиг. 1). Най-вероятно календарът им е бил подобен на календара на Енох с начало в зимното слънцестоене, четири сезона по 91 дни и един извънсистемен ден и названия на месеците съгласно техните ирански числителни редни. Обаче проблемът с отброяването на годините при тях не е бил решен (той при кого ли е бил решен!) и по време на краткото тюркско подчинение те вероятно са заимствали китайския начин за броене на годините чрез групиране в 12-тични цикли със животински названия. Това е времето на масово разпространение на модния китайски циклов принцип на броене и по пътя на Тюркския каганат (който се простирал от Японско море до Крим) прабългарите усвоили една китайска новост. Понеже заимстването на новите термини е станало с посредничеството на тюрките, в календара на прабългарите попаднала група термини от тюркски, алтайски, угрофински и кой зае още какъв произход, даже и китайски, както ще видим. Част от термините били преведени на езика на прабългарите (примерно термините за дракон-верени, кон-теку, мишка-сомор), други са останали без промяна даже след отеглянето на неканените гости. Разбира се, старите ирански названия на месеците не са се променили, така че днес липсват известните ни благозвучни думи "биринджи", "дюртюнджю, докузюнджю" и т.н., но има "читем, твирем, вечем" с прекрасна източноиранска етимология (виж табл. 5). Липсват и най-известните тюркски календарни понятия "ай" - месец и "йъл" - година. 

Фиг. 1. Първи тюркски каганат (552 - 603).

        Тази хипотеза силно се подкрепя от структурата и данните на Именника на българските владетели. Фактически, подробни данни се представят само за владетелите от бат Органа насетне, когато е започнало цикличното броене на годините по китайски маниер. В предишния период годините не са строго броени и указаните периоди от 300 години за Авитохол и 150 години за Ирник са бегло информативни. Това не ни дава право да се съмняваме в коректността на съставителя, защото тя се доказва от точността на всички дати от втората, подробна част на Именника. В такъв случай предположението, че под Авитохол трябва да се разбира Атила е лишено не само от документална, но и хронологична основа. 

        От известните 9 годишни названия при прабългарите, всички до едно съвпадат по смисъл и поредност с тези при китайците. Нещо повече, те съвпадат и по време със съответните китайски години. Например, годината (814) на поемане на властта от Омор II (Омуртаг) - кон (таг) е година "кон" и при китайците. Годината (866), когато княз Борис покръства българите, етх (куче) е година "куче" и при китайците. Всичко това подкрепя хипотезата, че животинските названия на 12-годишния цикъл при прабългарите е заемка от китайците. Съществуват твърдения (Йордан Вълчев, Петър Добрев) за обратното, че китайците са взели тези названия от пра-прабългарите, живели в средата на бронзовия век. Всъщност, по това време предците на прабългарите са били в състава на най-ранните арийци - пастири, откъснали се от праиндо-европейската общност и устремили се бавно към топлия юг - бъдещата Согдиана, Балх и Бхарата (Индия). И те също едва ли са орали през февруари и едва ли са виждали маймуни и дракони, както древните китайци. 

         Названието за КОН в прабългарския календар би трябвало да е сигурен етнически белег. Малко вероятно е прабългарите да са си харесали чужд термин за него в своя календар, защото конят е основно животно при тях, а и те би трябвало да са го опитомили. Дали е така? 

а) Според Омелян Притсак, подкрепен от М. Москов, терминът за кон е ИМЕНШЕГОР. В подкрепа Ж. Войников конструира думата ИМЕН с угро-фински произход, предположително "кон", понеже титлата ИМНИК означава "началник на кавалерията - член на Съвета на шестимата велики боилади". На унгарски mén, марийски imnе, фински hevonen - кон.

б) Според Йордан Вълчев терминът е ТЕКУ - ТАГ. П. Добрев също приема, че названието е ТЕКУ, но после е сменено на ИМЕНШЕГОР от рода Уокил.

в) Най-старите български изследователи посочват МОРИН - (на монголски "кон"). Това предположение обаче е отхвърлено.

г) Проблемът е объркан допълнително с това, че много от специалистите възприемат термина ТЕКУ не като "кон", а като "овца, козел, овен, пръч". Някои го разглеждат като алтайски (Ив. Добрев), други (Ж. Войников) като източноирански (таджикски  takka, вахански  tugh, пущунски ttakah – планински козел, персийски takeh, tooshtar – пръч). Днес проблемът остава открит и не може да се реши единствено от средствата на сравнителната лингвистика. 

П. Добрев подкрепя тезата, че ТЕКУ - ТАГ означава "кон"  и с памирските думи TAY, TAYAK - кон и авестийско-санскритския корен TAK - препускам с кон.  Като допълнителна подпора на тази теза можем да добавим следните данни. Най-древното название на породата коне в Централна Азия е "таки" [Серж Мете. История на албанците. От илирите до независимостта на Косово. Изд. Рива. превод от френски - Нина Венова. 2007. с. 91]. Това вероятно е названието на коня при някои древни протоиндоевропейски народи от този район (афанасиевци- протоиндоиранци - предците на прабългарите), които за пръв път в човешката история са опитомили дивия кон (коня на Пржевалски). Според [Николай Николов. Именните (фразеологични) и съставните устойчиви словосъчетания в старобългарския език. В: Преславска книжовна школа, Т. 7. 232 – 254. Сборник доклади, изнесени на Международен симпозиум “Великопреславската култура ІХ-Х век”, проведен в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски” на 11-12 октомври 2002 г.София. 2003.] старобългарската дума ò#ãàðü, ò#æàðü (тягар, тяжар) е означавала земеделец. Основата „тяг” на думата може да идва от „таг” – кон. От същата основа може да се изведе и думата „тяга” (впряг), сравни „конска тяга”, „волска тяга”. В келтските езици "таги" е кон (Ж. Войников - лично съобщение). Върху златен средновековен пръстен се чете надписът  "меченоша тагчи" с вероятния антропоним "тагчи" - такучий - коняр [Попконстантинов, Крон. 1994: 132]. От тук българското фамилно име "Такучев" може да се изведе от "такучий" - коняр. Йордан Вълчев твърди, че при българите "тагър, такър" означава "бърз кон" - наследство от календарното "таг" [Вълчев, Й. Българският календар. Изд. Слово. В Търново. 2005, с. 100]. Българската диалектна дума от Тракия и Македония "тайче" означава "малко мъжко конче, жребче" [Колю Севов. “Огнището". Роман. София. 1982. Диалектни думи от Източните Родопи; Захари Стоянов. Записки по българските въстания. Изд. Класика. София. 1996; Диалектни думи от село Бяло поле, Старозагорско]; международния израз "тъгъдък-тъгъдък" означава "препускам на кон". В заключение, ТЕКУ-ТАЙ-ТАГИ-ТАКИ-ТАГ-ТАЙЧЕ може да са варианти на основното название за кон в най-древния индо-европейски езиков пласт от епохата на опитомяване на коня. Изглежда разумно да се очаква, че тази дума е ирадиирала в много посоки и се е променила в названия на други домашни животни при по-сетнешните народи, заселили се в района на Централна и Средна Азия, което обяснява посоченото етимологично объркване.

Друг подобен прабългарски термин с прекрасна индоевропейска етимология е СОМОР - мишка. Старостин  възстановява протоиндоевропейската дума *smī- полска  мишка, изхождайки от старогръцкото smis, sminθos, латвийското smicęns – полска  мишка [IEE]. От тук виждаме, че СОМОР съдържа същата морфема СОМ - smī -полска мишка, а също така и известния индоевропейски словообразователен суфикс -ОР. Например: Аспар = аспа (кон) + ар (суфикс); родът Ермиар = Ерми (антропоним)+ ар. Интересно е, че СОМ и smī стоят твърде близко до древното китайско название zǐ за календарния термин "мишка". Много се спекулира с алтайското понятие "самур, самсар" - бялка, лалугер, пор и се уеднаквява с прабългарското СОМОР - мишка. Безспорно има фонетично подобие, но смисловата разлика е значителна. 

        Може да се спори дали ШЕГОР е прабългарски (индоевропейски) или алтайски термин. Названието за вол - ШЕГОР стои далеч от старотюркския календарен термин "од" - вол (табл. 4). Основата ШЕГ (ШЕГ + същия суфикс ОР) е обща с  древното китайско название chǒu за вол, заимствано в японски chū, корейски chuk и виетнамски sửu (табл. 2). В памирските езици ШЕГ е вол. В турски вол е öküz , бивол е camus, крава е inek. Много се спекулира с тюкското название за едър рогат добитък - sıĝır, което макар външно да наподобява ШЕГОР, но в действителност произлиза от названието за елен и по смисъл стои твърде далеч от него. 

Табл. 5. Названия и най-близка етимология на прабългарските календарни названия на месеците (по П. Добрев [ПД-ЕАКБ, /ПД-ДБЕ, Ж. Войников, Ив. Танев )

        Настоящата статия се опитва да изясни произхода на 12-тичната циклова система за отброяване на годините в прабългарския календар. Показано е, че произходът на тази циклова система за броене е древен Китай, като нейната роля, набор от названия и техния смисъл постепенно се е променял за да достигне завършена форма в китайския календар 2 века преди н.е. Към V-VII-ми след н.е. този китайски календар започва да се заимства в неговата цялост или частично от съседните на китайците народи. Най-вероятно прабългарите, в битността си на (вече) северокавказки народ с календар от типа на този на Енох, са възприели един елемент от китайския календар с посредничеството на Тюркския каганат. Това е 12-тичното циклово броене на годините с използване на животински названия, част от които имат прабългарски, други смесен характер. В заключение, не бива да се надценява етническия произход на календарните животински названия при прабългарите, за сметка на собствените месечни названия, защото те имат чужд, далечен и посреднически характер.