КРАТКИ ХИПОТЕЗИ ЗА ИСТОРИЯТА И КУЛТУРАТА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ 

 

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

24. СМИСЪЛ НА НАЗВАНИЯТА НА НЯКОИ БУКВИ ОТ КИРИЛИЦАТА И ГЛАГОЛИЦАТА

 

 Иван Танев Иванов

 

        Още преди десет века, едни от най-просветените българи на времето си - Черноризец Храбър посочва, че кирилицата(1) е създадена по двояк начин, съдържайки както букви подобни на гръцките, така и  негръцки букви: “и сътвори им 38 писмена ова убо по чиноу грьцкихъ писменъ, ова же по словенстяи речи, от пръваго начень по гръускоу [Черноризец Храбър. О писменех. София. БАН, 1980, с. 116-121]. В превод: “и направи им 38 букви, едните по формата на гръцките букви, другите по словенската реч, но отпърво започна по гръцки”. Същата мисъл е дадена по-подробно в следващото изречение на автора. “А от сих съть 24 подобна гръуьскимъ писменамъ: , а 14 по словенскому языку иже съть сия:   ,  т.е., от тях 24 са подобни на гръцките букви, а 14 са по словенски език.

 

 

        

 

Фиг. 1. Форма и названия на глаголическите и кирилски букви.

 

        Както е извесно още в глаголицата, която предхожда кирилицата, на всички букви са дадени названия. Като правило, първата буква на названието съвпада с буквата, за която то се отнася. Същите названия и същото правило са запазени и в по-късната кирилица. Повечето названия са ясни и разбираеми, защото произхождат от т.н. словенски(2) език, т.е., новосъздадения език на новопокръстените български християни - прабългари и праславяни (Нова хипотеза за съдържанието на термина "словене" ). Част от названията (ФРЪТЪ, ЧРЪВЪ, ФЕР, ЯТ, УК и др.) са неразбираеми на този език и очевидно нямат нищо общо с него. Въпреки това, направени са няколко опита да се обяснят посочените названия чрез този език, които опити обаче са толкова несигурни и неубедителни, че много малко източници си правят труда да ги цитират. От друга страна, формата и произходът на негръцките букви в кирилицата също са неясни, но все повече си пробива схващането, че поне при някои от тях тази форма е заимствана от определени прабългарски рунни знаци (букви). Например, няколко от негръцките кирилски букви буквално съвпадат с определени прабългарски рунни знаци (Ж, Ъ, Ш, Щ, Ь) и даже имат същата фонетична стойност. Това навежда на мисълта, че както някои от буквите, така и някои от названията на кирилските букви може да произлизат от езика и писмеността на прабългарите.

        Първо доказателство за това предположение беше дадено от проф. Петър Добрев, според когото формата на кирилската буква прилича на двойна брадва, а нейното название ôðúòú или ôåðòúрът, ферт) означава „брадва” и произлиза от думата porat = "брадва" на много ирански езици и на тохарски(3). Второ доказателство е нашето изследване върху значението и етимологията на кирилското название "чръв" на буквата (Смисъл на старобългарските думи ЧРЬВЕН и ЧРЬВ). Според това изследване, кирилската буква има формата на сърп, а нейното название "чръв" означава „сърп” и има ирански произход (алански хсърф, сърф; осетински хсирф). От същата дума "чръв" произлиза и назването на жътварския месец "чръвен" , известен още като "сърпен" (юни в старобългарски и юли или август при северните славянски народи), а също и названието на крепостта Червен, която има формата на сърп, поради завоя на река Русенски лом, където тя е построена. По-долу се прави опит за осмисляне и етимологизиране на още три несловенски названия на букви от кирилицата.

1. Нека разгледаме названието ФЕР на кирилската буква, съответстваща на глаголическата буква (фиг. 1). Предположението на проф. П. Добрев, че буквата "фер" има формата на зайче и означава  „зайче” на памирски езици е неоснователно и не е добре аргументирано. Според мене названието ФЕР е фонетичен вариант на старобългарската и новобългарска семантична основа „пер - перка”. Самата форма на глаголическата буква () и на по-късната кирилска буква () приличат на перка (виж фиг. 2). Освен това, самата дума "пер – фер" със значение „перка” е останала в новобългарския език и образува цяло семантично гнездо от сродни думи. Това семантично гнездо включва следните оригинални книжовни и диалектни български думи: перка (руски: витло, латински: пропелел), первам, пяркам, перперкам (пърпелкам) и пеперуда, чиято обща семантична основа е ПЕР, носеща значението “въртя се, летя”.

    Прабългарските названия ФЕР (вместо "пер") и ФРЪТ-ФЕРТ (вместо "порат") показват, че най-малко за част от прабългарите е било характерно езиковото правило за трансформация на началните звуци „П” и "Б" във „Ф” (фъфлене). Това правило е типично за някои ирански езици (персийски, дари), в които названията Персия, персийски език, България и предлога "пред" се произнасят Фарс, фарси, Фалгар, фра

 

 

 

 

Фиг. 2.  Връзка между названията на някои букви в глаголицата и кирилицата и техните названия.

 

 

        "Фъфленето", т.е, прехода на началното за думите П, Б във Ф е характерно и за други индо-европейски езици, например английския. Българската дума "първи" на санскрит звучи като paurva и на албански като pare, но на английски е first. Втори пример: на български "баща" на латински е piter, на италиански padtre, на хинди-урду peder, но на английски е father. Трети пример: числителното 5 (пет) на хинди е пендж, в осетински е фондз и на английски е five. Така че, фонетичната разлика ФЕР - ПЕР в посоченото глаголическо-кирилско название не бива да ни очудва и да ни пречи да видим еднаквото съдържание. Тя се дължи на промяна, подчинена на отдавна известни езикови закони, характерни за някои индо-европейски езици.

 

           2. На второ място нека разгледаме названието УК на кирилската буква , съответстваща на глаголическата буква , която има фонетична стойност "у". Глаголическата буква Ук е така нарисувана, че изобразява движение от вън навътре (фиг. 2).

 

 

Фиг. 2. Кинематично представяне на формата на глаголическата буква УК като краен момент при движение отвън навътре. Буквата Ук може да се разглоби на две части, които като се движат от изходното положение 1 през междинното положение 2 до крайното положение 3 образуват фигура, съвпадаща с тази на буквата Ук. Не случайно съвременният български глагол "укам" (псувам) изразява посоченото на фигурата действие.

 

 Названието УК на тази буква може да има севернокавказки произход, пред вид на факта, че прабългарите са живяли около 5 века северно от Кавказ и в полите на тази планина, преди част от тях да образуват Дунавска България. И действително, на езика на най-старите, местни народи от Северен Кавказ - нахците (чеченци и ингуши), думата УК означава "вътре, навътре", т.е. това, което е нарисувано чрез буквата – вътре, навътре. Семантичната основа УК е свързана и с други подобни чеченски думи: ЮКЪЕ = "вътрешен, централен, сърцевина"; ЧУ = "средина, център", ЧУРА = "вътрешен". При прабългарите централната област около Плиска се е наричала ЧУРА, от тук вероятно идва местният топоним Ичера. Интересно е, че древните нахчи също са използвали титлата "боьла, воьла", фонетично еднаква с известната прабългарска титла БОИЛА и със същото значение - “управител” (П. Добрев. Кои сме ние българите? Изд. Галик. София. 2000 г). Етимологията на прабългарската титла БОИЛА остава неизвестна и е напълно възможно тя също да има нахски произход. В първото българско царство са употребявани сложните титли ИЧИРГО БОИЛА и УК БОИЛА с които са наричани двама от шесте висши управители (министри) на държавата (Цветелин Степанов. Защо великите боили са шест на брой? Български векове. 2002, № 4, стр. 6-12). От записките на Константин Порфирогенет се знае, че ИЧИРГУ БОИЛА означава “вътрешен боил”, докато преводът на втората е неизвестен. Напълно е възможно целите изрази ИЧИРГУ БОИЛА (в нахски вариант "чура боьла") и УК БОИЛА (в нахски вариант "ук боьла") да са оригинални нахски титли, заимствани от прабългарите в буквалния им смисъл - "вътрешен управител".

 

        3. Формата и смисълът на първата глаголическа буква вълнува много изследователи (Христо Танев и др. „Азът на българите и националните символи“, Изд. Хелиопол, София, 1997; ....). Особено интересна и важна за нас е фигурата, изобразена върху старинен килим от Ингушетия (фиг. 3). Ингушетия граничи и отчасти съвпада с историческата област Берсилия, страната на берсилите - българи. Там, в т.н. хазарска мисия отиват и братята Константин и Методий, преди да създадат своята глаголица. Фигурата съдържа древни символи с изключителна важност за религията и мирозрението на древните хора, включително и на прабългарите - берсили, болги и есегели, формирали се като народ в този район. Символиката на фигурата съдържа кръст, дървото на живота, триквестър и човек в молителна поза. В тази си поза фигурата на човек, взета от кръста (талията) нагоре, съвпада с формата на първата буква от глаголическата азбука - Азът. Вероятно св. Константин-Кирил е вложил точно този смисъл в първата буква на сътворената от него азбука: "в началото стоя Аз, молещия се на бога човек". С това Св. Кирил Философ вероятно е искал да подчертае приемствеността между религиите - старото езичество и новото християнство и че в основата на едното и другото стои подчинението на обикновения човек пред бога (т.е, пред силите и законите на природата и обществото). Вероятно, от тук идва и характерното за българския език анатомично понятие "кръст" - талия (waist - англ.), мястото, където се слага колана и пояса. Взет от кръста (талията) нагоре, човешката фигура изобразява знака "кръст", а също и глаголическата буква "АЗ".  

 

 

Фиг. 3. Старинен килим  от село Фуртуог, Ингушетия [18], граничеща с историческата област Берсилия. Цялата композиция е центрирана около символа кръст (фиг. 3а), предхристиянски знак на Слънцето и четирите страни на света. Всеки лъч на кръстта завършва с античния символ на дървото на живота (фиг. 3б), изобразено като трилистник - триквестър (троебожие). В трилистника е вплетена фигурата на човек в адорантна (молителна) поза - фиг. 3в. През неолита ръцете се рисуват насочени нагоре. Взет от кръста нагоре, фигурата на човек съвпада с първата глаголическа буква - АЗ (фиг. 3д, 3е)!

       

        4. Накрая да се опитаме да намерим връзка между названието ЯТ на глаголическата буква и на съответната й кирилска буква h и формата на самата кирилска буква h. Извесно е, че в античността и средновековието е било много популярно имена на важни личности и понятия да се представят като номограми. Номограмът е играл такава роля, каквато днес изпълнява личния подпис. Номограмите са използвани и от ранните български владетели. Запазени са и номограмите на тримата най-ранни извесни български владетели - бат Органа, бат Кубрат и бат Баян, където "бат" е широко използвана индо-иранска титла за владетел и управител (Владетелската титли БАТ). В следващата по-долу таблица се дава една възможност за представяне на буквата h като номограм, образуван чрез сливане на три други букви: ü, и Ò, и обяснение на нейното название ЯТ като буквален прочит на думата, образувана от тези три букви.

    

            Самото представяне на един утвърден в съзнанието на много хора знак, в случая буква, като съставен от няколко други подобни знаци не е особен проблем и сигурно тази задача има много решения. По-важното е да се намери някава връзка между изходния знак и неговите съставки. С други думи, от значение е такова решение на задачата, което има някакъв смисъл. Точно такъв е случаят с буквата h. Какъв е смисълът на това представяне?

        На първо място трите съставни части на изходната буква h (ЯТ) не са произволно избрани знаци, а букви, подобни на изходната, при това от същата азбука - кирилицата - ü и Ò и от предхождащата я глаголица - (буквата Азъ). На второ място, звуковите стойности на трите съставни букви не са произволни и случайни, а точно и явно съзнателно подбрани. Прочетени една след друга, трите съставни букви  ü, и Ò (Й + А + Т) изписват самото название на изходната буква - ЯТ! Всичко това показва, че предложеното разглобяване не е формално, случайно и едно от многото възможни, а единствено възможното и имащо смисъл. От тук може да се предположи, че създателят на кирилската буква h, в желанието си да замести съответната неудобна глаголическа буква с нов знак просто е изписал вече съществуващото глаголическо название ЯТ = ЙАТ с новите знаци и накрая е слял тези знаци в един нов символ - буквата  h.

От този резултат могат да се направят някои изводи. На първо място посоченото сглобяване на кирилското ЯТ е възможно, само ако буквените названия на глаголическите знаци предхождат кирилицата, което вече се смята за утвърден в науката факт. На второ място, счита се, че произношението на звука, изписван с буквата ЯТ не е било едно и също във времето и в различните области на ранна България. Предполага се, че в началото този звук е бил широко Е, после слято ЕА. Накрая в Източна България зукът се е превърнал в Я, докато в Западна България и на някои други места (Странджа, някои части на Родопите и др.) развитието на звука е спряло до обикновено или широко Е. Фактът, че още в самото начало на създаване на кирилицата буквата h (ЯТ) е изписвала дума, започваща с Я (по каквото правило са образувани всички буквени названия) показва, че тя е създадена от човек, говорещ на диалекта в Източна България. Най-вероятно, този човек произхожда или живее в района на столиците Плиска и Преслав. Това и още много други доказателства(4) показват, че кирилицата и първата старобългарска книжнина са създадени в Източна България, в Преславската книжовна школа. По същото време западнобългарската книжовна школа, разположена в комитатския център Девол и ръководена от ученика на Светите братя, Климент(5), се е придържала плътно за глаголицата. Едва след няколко века съперничество, преславската азбука (кирилицата) измества глаголицата първо в източната част на българската държава, после и в западната.

 

Бележки:

- - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

 

(1) По-правилно е да не се използва определението "кирилица", дадено от руския цар Петър I по времето, когато България е забравена от бога и от света, а да се казва "преславица" или най-добре "българица". Тази азбука е създадена в Преслав и отразява както гръцката и прабългарска писмена традиция на езическа България, така и политиката на новохристиянизираната българска империя. Никакъв св. Кирил философ и никакъв Св. Климент Деволски, погрешно наречен Охридски, нямат отношение към това чисто българско творение. Не случайно още цар Иван Александър (1331-1371) в писмо-грамота до венецианския дожд Андреа Дандоло нарича нейните негръцки букви "персийски", т.е., "берсилски" или "преславски". Следват извадки от писмото:

Писмо-грамота на цар Иван Александър, написана в Никопол на 4 октомври 1352 год. на български език до венецианския дож Андреа Дандоло. Публикувано е в [Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България, том 2. Изд. Наука и изкуство. София. 1978, стр. 255-256] в превод на В. Гюзелев от Codice Trevisaneo, f. 447  - Archivio di Stato, Venezia. Писмото е от 4 октомври 1352 год. Запазено е в четири късни преписа. Следва текста на писмото, което представлява форма на официален търговски договор между България (наречена Загора) и държавата Венеция. Писмото завършва с подпис на Иван Александър, цар на всички българи и гърци, който подпис е пояснен с думите: Горенаписаните букви са от миниум (киновар) и означават Иван Александър, по божия милост цар на България или на Загора, и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски. Отвън, върху документа е написано: “Съдържанието на малките български или персийски букви, отчасти гръцки, отчасти смесени с български, мисля, че означава: До прескъпия г(осподин) Андреа Дандоло, дож на Венеция”.  

            Два от преписите на този документ са регистрирани във венецианската библиотека на музея “Корер”. В единия от регестите се чете: Номер 272, стр. 447. 4 октомври 1352 год. В Никопол. Иван Александър, по божия милост цар на Загора, на българите и гърците до ...Андреа Дандоло. ...Царят се е подписал с букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски. [Гюзелев В. Средновековна България в светлината на нови извори. Държ. Изд. “Народна просвета” София, 1981, стр. 181].

 

(2) Названието "словенски език" вероятно идва от думата "слово", употребена в смисъла на евангелския израз "в началото беше словото", т.е., словото божие. "Словенски", "словене" са старобългарски неологизми, създадени да обозначат новопокръстените български езичници, тъй като за тях терминът "християнин" е означавал "враг, ромей, византиец". Постепенно този термин се е превърнал в етнически за някои народи, разположени в района, където са проповядвали Св. Св. Кирил и Методий (словенски, славонски, словашки). На основата на този термин през XVI и XVII век се изковава един нов термин - "славяни", поставящ основите на национализма на някои възраждащи се източноевропейски народи, главно великоруси, сърби и чехи. Този в началото си естествен "славянски" национализъм (по-късно превърнал се в шовинизъм) има за цел да представи посочените народи като древни и велики, а терминът "словене" като исконно самоназвание на множеството племена, известни като анти, венеди и склави. За тази цел започва да се присвоява голяма част от културата на по-ранните скито-сарматски народи, включително прабългари, хазари и авари. Удобно средство за това е прабългарите да се представят като малобройно хунско или тюркско племе, което дава възможност да се изземе тяхната държавнотворческа роля и индо-европейска култура. По отношение на България този шовинизъм винаги е играл вредна роля, изграждайки представата за българите като безформен народ без собствена култура. Именно този великоруски и великосръбски шовинизъм, а не желанието да се превземе Цариград, обяснява двуличното отношение на Царска Русия към България. В рамките на България, главна роля в полза на този антибългарски шовинизъм са изиграли министърът на просвещението в редица български правителства, чехът Константин Иречек, както и проруските агенти Димитър Благоев и Георги Димитров. Последен резултат от това "братско славянско" влияние е откъсването на Македония и изграждането на македонистичната антибългарска доктрина.

 

(3) Между другото, от иранското PORAT (брадва) идва и тюрското balti (балтия), също означаващо "брадва". С асимилирането на голям брой източноиранци и тохари, тюрките са усвоили и огромен брой техни думи. Balti се получава от ПОРАТ чрез фонетичната трансформация R - L, характерна за много ирански езици.

 

(4) За старобългарския език са характерни такива особености (звуците ЖД, Щ, якане), които са типични за съвременния източнобългарски диалект, но не и за западнобългарския диалект, който се говори във Вардарска Македония. Това означава, че старобългарският език е създаден на диалекта в района на Плиска - Преслав, а не в района на Солун. Тъй като няколкото книги, написани от Кирил и Методий са унищожени, техният език остава неизвестен. Най-вероятно той е бил близък или еднакъв със старобългарския, т.е. с езика на населението от района на Плиска-Преслав, центъра на най-голямата и мощна държава в Източна Европа, чието покръстване е била главна политическа цел на Византия. Трудно е да се повярва на твърденията (колкото и академични да са те и макар да идват от най-високите места в Москва и Прага), че Кирил и Методий са пренебрегнали езика на тази държава и са написали книгите си на диалекта на никому неизвестните и без всякакво политическо значение селяндури от няколко села в покрайнините на Солун, Серес и Кукуш. В многотомната "История на България" - том 2 пише, че в един момент братята Методий и Кирил са се оттеглили от Константинопол и са се уединили в манастир в малоазиатската планина Олимп. Известно е, че в района на този манастир са заселени 200 000 протославяни, преди това избягали от Източна България. Там братята пишели книги, както се казва в цитираната "История на България" на "български език". Това става няколко години преди тяхната великоморавска мисия. Естествено е да се мисли, че те са писали книгите на "български" по-точно "старобългарски", т.е., на език максимално близък до диалектите около Плиска, а не до диалектите на селата около Сяр, Кукуш и Солун. Цялата постановка на въпроса, че старобългарският език е създаден не на езика на преблестящия център на България, а на езика на някои солунски села е тенденциозна и цели ограбване на българското историческо наследство. Френският език това е диалекта около Париж, английският - около Лондон, руският - около "Масква" и т.н. Старобългарският език отговаря на диалекта около Плиска-Преслав, а не на този около Солун. Заложената по този начин "мина" в българската история макар и със закъснение, но действа. Например, след като от 1945 г. насам в Скопие отхвърляха празника 24 май като "бугарски" празник на "бугарски" светци, изведнаж в 2007 г. те си го харесаха, а оплюваните "бугарски "светци" Кирил и Методий се обявиха за "македонцки" светци. Сега вече на 24 май за резила папата посрещна не една делегация, а две - българската и македонската. Утре могат и нас да ни изгонят на вратата, зер - какво общо имате вие със Солунските двама бракья. Както се казва - глупавия от ума си тегли.

 

(5) Никак не е ясно на какво основание този Климент се нарича Охридски въпреки, че е живял в град Охрид само през последната година от живота си. Неговият живот и дело са свързани с град Девол (днешното село Звезда в Южна Албания) и там е била прочутата западно-българска школа (университет). Справедливо е да се казва Климент Деволски, съответно Деволската школа, защото това отговаря на историческата истина. Изопачаването на тази истина с измислените термини Климент Охридски и Охридска школа (каквато не е съществувала изобщо) полага темелите на съвременния македонизъм, който е създаден от някои кръгове в Сърбия, Русия и Чехия с цел отричане и кражба на исторически и културни постижения на българите.

 

За разрешението на въпроса кой е създал т.н. кирилски букви съществува само един източник, т.н. Кратко житие на Климент Охридски, съставено през първата половина на ХІІІ в. от Охридския архиепископ Димитрий Хоматиан, който е използвал, по всяка вероятност (!?), по-стари първоизвори, днес загубени. Там (гл. 14) за Климент Охридски (от град Девол !) е написано: „Измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил. С тях написал цялото боговдъхновено Писание, похвални слова, жития на свети мъченици и преподобни и свещени песни, на които с усърдие научил по-способните от учениците си, а достойните от тях издигнал до свещенически сан.“

Горното твърдение обаче не се потвърждава от никой друг източник, което показва, че може да е погрешно. Обратно, съществуват голям брой източници, които говорят нещо съвсем различно и хронологически много точно. Така в редица староруски текстове (Васил Златарски. „Списание на БАН“, кн. 1, 1911) се съобщава, че 29-30 години след покръстването на българския народ се извършило едно важно по значение събитие, наречено „преложение книгъ“. Ако се изходи от годината 864 като година на българското покръстване, това означава, че „преложението” се извършило в 894 г. Това съвпада с друго едно важно събитие в историята на Първата българска държава - известния Преславски (всъщност Плисковски) събор. Старобългарската дума „книги” е означавала не само „книги”, но и „букви, знаци”. На тази основа още в 1931 г. големият руски славист Григорий Илински („Где, когда, кем и с какою целью глаголица была заменена кирилицей?“, сп. „Byzantino-slavica“, кн. 1/1931, стр. 79-88), предлага теорията, че „преложение книгъ” не означава „превод на свещеното писание от гръцки на старобългарски”, както мнозина смятат, а означава „смяна на буквите от глаголически на кирилски”. Според него т.н. кирилица е създадена за нуждите на Преславския събор от местния преславски презвитер, после епископ, Константин.

Григорий Илински заключава: „Глаголица была заменена так называемой кириллицей на Преславском соборе 893 пресвитерем Константином по предложение князя Симеона, стремившегося посредством новой, гораздо простой и более легко усваимой азбуки обллегчить и ускорить славянизацию (!!?) болгарской церкви и государства.“

Някои български историци (проф. Ив. Дуйчев) приемат, че глаголицата действително е сменена с кирилица на Преславския събор, но не е създадена от местни преславски граматици, а от намиращия се на другия край на държавата (в гр. Девол) Климент. Археологическите находки показват, че най-ранните и многобройни надписи на кирилица се откриват в Североизточна България, а най-късните надписи на глаголица се намират в тогавашна Югозападна България (днешна Македония). Това подкрепя теорията на Григорий Илински, но не се съгласува с предположението, че авторът на кирилицата е деволския просветител Климент. Допълнителните сведения говорят, че Климент не е подкрепил смяната на буквите и е изпаднал в изолация от централната власт до края на живота си.