КРАТКИ ХИПОТЕЗИ ЗА ИСТОРИЯТА И КУЛТУРАТА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ 

 

 Иван Танев Иванов

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

  

23. КАПАНЦИТЕ. БЪЛГАРСКИТЕ ЕТНОГРАФСКИ ОБЛАСТИ И ПЛЕМЕННОТО ДЕЛЕНИЕ НА ПРАБЪЛГАРИТЕ.

 

        Съществуващите в България етнофолклорни области (капанци, хърцои, еркечани, турлаци, шопи, рупаланци, гагамани - вид странджанци и др.) обикновено се свързват с племенното деление в ранното Първо българско царство. Извесно е, че след разгрома на Авария, Крум преселва на юг от Стара планина авари, които са етнически родствени на прабългарите. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. И докато в Несебър и Созопол прабългарите са били само част от многоезичното население, изцяло опразненият от ромеите Анхиало е бил населен с прабългари, които дали новото име на града, Тутхон — име, употребявано в българските ръкописи, включително и в преводите от гръцки до края на XIV век. В района на Хасекията - Странджа са запазени прабългарски топоними: с. Ургури, което е близко до истинското название на аварите – угргури (Залеская и др., 2006: 353), Кладара, Мургатон, Багатур, Велека, лични имена — Цоко, Чавдар, Браян (Димитров, 1987: 23-40).

        Важна податка за ранно племенно присъствие при българите може да бъде и самоназванието "капанци" на една компактна, много консервативна и своебразна българска етнографска група в Североизточна България (Керемидарска, 2000: 105–106), чийто произход се извежда пряко от прабългарите. Смисълът и произходът на самоназванието “капанци” обаче са забравени. По-долу се представя хипотезата, че това название повтаря самоназванието „копани” на кушаните, народ родствен на прабългарите, част от който заедно с прабългарите и някои други източноирански народи (берсили, есегели, ефталити) са се заселили на север от Кавказ и в Стара Голяма България.

       

 

   

Обр. 1. Кушански монети на Герай. Забележете, че владетелят е с изкуствена деформация на черепа и превръзка с ленена ивица, характерна и за прабългарите по времето на княз Борис - Михаил.

 

       

Самоназванието на кушаните е отбелязано върху кушанските монети. На фиг. 1 е представена една такава монета на кушанския владетел Герай от последните десетилетия пр. н. е. Надписът е на кушано-бактрийски език, изписан с гръцки букви: TYРАNNOINOTOS HРAOV SANABOY  KOPPANOY, което съгласно [Ртвеладзе, 2005: 78) означава: Тиранът Герай - Санаб кушански”. Герай е един от първите кушански владетели с прозвище Санаб, което значи “отблъскващ врага”.

Ценното в тези надписи е, че разкриват самоназванието на кушаните – KOPPAN. Не е много ясно как се е произнасял звукът, отбелязан с РР, но се приема, че е нещо близко до "Ш", от тук KOPPAN = "кошани - кушани". Възможно е с течение на времето и под влияние на асимилационни езикови явления сложният съгласен звук, означен с РР да се е опростил (изчистил) при някои от наследниците на този етнос до съвременното "П". На основа на горните исторически факти и на омонимията "капанци - копани - кошани" може да се изкаже хипотезата, че названието “капанци” идва от самоназванието на древните KOPPAN (кушани). Това вероятно означава, че наред с основното етническо ядро на Аспаруховите българи, т.н. оногхонтор – българи, и съпътстващие го по-малки етнически групи (берсили, есегели, асиани, дронги, ермисиани) от земите над Кавказ са дошли и малки групи кушани (капанци) и ефталити (вархонити – авари - тетал). В това няма нищо чудно, просто такъв е бил етническия състав на Кубратова България съгласно данните на арабски и арменски източници от тези времена. С разпада на Кубратова България, части от това смесено население, предвождано от Аспарух - Еспор, се премества на запад към Дунава и установява властта на рода Дуло върху нова територия – първоначално Онгъла и по-късно Дунавска България.

 

Б. Димитров. Странджа през средновековието (IV—XV век). В: Културно-историческо наследство на Странджа–Сакар. Съставител Валерия Фол, София, 1987, с. 23-40

Е. Керемидарска. Една музейна експозиция, която заслужава да се види. Бълг. фолклор, ХХVІ, 2000, № 2, с. 105–106

       Э. Ртвеладзе. Цивилизации, государства, культуры Централной Азии. Изд. Униреситет мировой экономики и дипломатии и Центр изучения мира и межкультурного взаимопонимания. Ташкент, 2005, с. 78