КРАТКИ ХИПОТЕЗИ ЗА ИСТОРИЯТА И КУЛТУРАТА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ 

 

 Иван Танев Иванов

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

21. ХРАМЪТ АРКОНА НА ОСТРОВ РЮГЕН И СКИТО-САРМАТИТЕ

 

         

           В продължение на повече от 2 хиляди години основното население на север от Кавказ и Черно море е ираноговорящо. Най-старото засвидетелствано население в Северните причерноморски степи са ираноговорещите кимери, съседи и вероятно родствени с келтите. Скитите са също ираноговорещо население дошло от района източно от Волга и заселило се по тези земи през ранножелязната епоха (фиг. 6). Към средата на първото хилядолетие нови ираноговорещи пришълци идват в района северно от Кавказ и Черно море - сарматите. Със сигурност се знае, че сарматите идват от района на днешна Средна Азия и Северен Иран. Сарматите образуват държава на север от Черно море, която е връстник на държавата на римляните.     

 

Фиг. 6. Обиталище на скитските племена .

 

 

  

 Съдбата на кимери, скити и сармати малко интересува съвременните историци. Смята се, че скитите частично прогонват, частично унищожават кимерите, а сарматите прогонват или унищожават скитите. След нашествието на готите от север (III в.) и на хуните от изток (375 г.) в историческите хроники вече се споменават твърде малко сарматски племена (алани, роксалани, язиги, роси), но се появяват нови племена, тези на протославяните. От тук се заключава, че хуните унищожават сарматите. По този начин, по сталинско време, проблемът е решен по сталински: има човек - има проблем, няма човек - няма проблем. Това мнение обаче отразява твърде грубо и приблизително историческата истина.

Трудно може да се унищожат такива древни и многобройни популации като кимери, скити и сармати в широките простори на Югоизточна Европа. Например в последните векове преди н.е., когато според теорията вече не би трябвало да има скити около Черно море,  в Северна Добруджа е образувана скитска държава, чийто владетели строят градове и секат монети. През римско време върху района на тази скитска държава е образувана провинция Малка Скития. Римски и византийски автори наричат Magna Sarmatia района на Полша, Белорусия, Западна Украйна. Практически цялата древна хидронимика и топонимика в този район има сарматски, келтски и германски произход. Названията на реките Дунав, Днестър, Днепър, Дон, Северински Донец и мн. др. е образувано от алано-сарматската дума "дон" - вода, река. Названието на голямата румънска река Прут по ирански (кюрдски) означава просто "река". Названието Балатон (Bala ton - "голяма вода" по древно ирански) има прекрасна иранска етимология. Названието Азовско море идва от етнонима аси-арси. В Равенския географ (VII - нач. VIII в.) се говори за реки (р. Бангис, р. Раугис и др.), извиращи от Сарматските планини и вливащи се в Балтийско море [Geogr. Rav., IV, 4; Бонев Ч. праславянските племена. Част I (А). София. 2007, с. 180]. В четвъртата книга на своята "История" гръцкият историк Херодот (484 - 425 г. пр. н. е.) описва отделните скитски племена на север от Черно море без да споменава за славяни, венеди и анти.

 

 

 

 

Фиг. 1. Местоположение на остров Рюген (Реян, Рана).

 

            

        За първи път Плиний Стари (23 - 79 г.) в своята "Естествена история" ( кн 4) съобщава, че  по река Висла живеят сармати и венеди. Същото смесване и свързване на сармати и венеди се наблюдава и върху известната Певтингерова карта на пътищата от Рим за света (края на III в.). Венедите, заедно със сарматите се явяват на две места - в Дакия и между Днестър и Дунав, което се тълкува с обстоятелството, че и едните и другите обитават в близки области (Романска Цветана. Славянските народи. Етнографска характеристика. Наука и изкуство. София. 1969, с. 18). Половината от религиозния пантеон на източните праславяни - антите, съвпада с този на иранците и персите. Антите и иранците са се покланяли практически на едни и същи богове: Хорс (Хърс, Хръс, Хръсой, xoršid, xvaršēt, xvar-xšaēta - "сияйно Слънце" - иран; Хорезм = "Слънчева земя"), Дива (божество или дух при праславяните и бог или зъл дух при индоариите), Даждбог (Datar), птицата-бог Симаргл, Белобог (Сиявуш, Сурья), Чернобог (Ахриман), Сварог - бог на огъня и слънцето от индийското svarga-h - небе; svarati - да светя (Стойнев Анани. Българските славяни – митология и религия. Изд. Народна просвета. София. 1988, с. 43) и др. Славянското название "бог" произлиза от индо-иранската дума bhaga - щастлив, благоденстващ, авестийски baγa - бог, староперсийски и персийски baga - бог. Славянската дума "господ" представлява цял ирански израз господ = "господинъ, господар, владика, господи! -обр." < ghost padi "повелител (padi) на враговете (ghost)" [Борис Парашкевов. Етимологични дублети в българския език. ИК "ЕМАС", София, 2008, с. 107]. Славянското название за рай "породи, рай" е вариант на авестийското paradis. Праславянското божество Триглав или Троян може да произлиза (съгласно Петрухин) от персийското божество Траетаон-Феридун. Освен религиозно, имаме и поразяващо езиково подобие. В езика на съвременните източни славяни има стотици думи, чийто семантични основи по смисъл и звучене съвпадат с думи от Авестата и санскрит. Няма друг пример на езикови групи от голямото индоевропейско езиково семейство, както тези на славянските и иранските езици, които да са териториално разделени и в същото време толкова близки помежду си. Много мастити руски истори от XIX - ХХ в. като И. Забелин, Д. Самоквасов, Е. Классен, Д. Иловайский, Л. Нидерле, Б. Рыбаков, В. Седов, Г. Вернадский, А. Удальцов и др. са поддържали представата, че сред предците на източните славян се включват и ираноезичните племена на скити и сармати. Съдбата на кимери, скити и сармати от една страна и протославяни от друга е пример за неунищожимост на големите народи и тяхната трансформация от един в друг.

 

Фиг. 2. Нос Аркона на остров Рюген – съвременен вид. В западната част на носа се виждат останките от кръгов вал (или кръгла крепост), висок около 20 – 27 м, в който се намирал храма на вендския бог Свентовит. Поради морската ерозия днес е останала само ¼ от историческата площ на носа и храма. За повече подробности виж фиг. 3.

 

 

Важен пример за етническото родство на сармати и праславяни са най-ранните известни имена на праславяните. Първите сведения за нахлуване на склавини и анти в пределите на Византийската империя са от края на VI-ти век. Много от имената на техните вождове са записани във византийските хроники. Според теорията тези имена би трябвало да имат кристално чист праславянски вид. Да видим дали е така с известните от историята примери.

 1. Хилвудий – славянски вожд на антите, през 530 – 533 г. е бил назначен от византийския император Юстиниан (527 – 565 г.) за стратег на област Тракия. Проявил голямо усърдие в отблъскването на славянските нападения. Името му е сходно с това на Кубрат (Курбат) и се получава с озвучаване или обезвучаване на съгласните (Хилвудий – Хилвуд - Кирвут - Курбат - Кубрат). Още един ант е известен с това име, по-точно той е наречен Лъже-Хилбудий.

2.              2. Хацон – славянски вожд, убит при обсадата на Солун през 620 г.

3.              3. Пребънд (Превънд, Превонд, Пребъд) – княз на рихнините. В 640 г. заловен от византийците и убит в Цариград. Днешните славянски учени считат, че това име не е славянско.

4.              4. Ардагаст – княз на славяните в Дакия. През 585 г. негов наместник бил княз Мусокий, който по-късно заема неговото място. Името Ардагаст е типично алано-сарматско и прилича на името Анагаст, принадлежало на един от военоначалниците на аланския вожд Аспар. Анагаст е “скит” по произход, най-вероятно алан като Аспар. В 468 г. Анагаст разгромява хуните на Денгизих (понемчено от Ченгиз) и лично обезглавява и изпраща главата на хунския вожд в Константинопол. Вероятно в етимологията на това име стои осетинското понятие ængas, ængast – поглед, т.е. зорък, виждащ, с остър поглед. Подобно е и прабългарското утигурско име Анагай, принадлежащо на утигурски вожд, живял около 576 г. Името Ардагаст е често славянизирано до Радгоста [Д-р Симеон Табаков. Опит за история на град Сливен. Том I. София, 1986. с. 62-63].

       

 

 

       Фиг. 3. Останки от кръгов вал от храма-крепост Аркона на остров Рюген.

 

 

                 5. Мусокий. След Ардагаст, вожд на дакийските славяни става Мусокий. По времето на Борис Покръстител, такова чисто прабългарско име (Мусокий) име е носел прабългарски болярин - управител на областта Брегалница, тогавашна западна България

6.              6. Пирогаст. След Мусокий, вожд на дакийските славяни става Пирогаст през 595 г. Името Пирогаст е често славянизирано до Пирогост [Д-р Симеон Табаков. Опит за история на град Сливен. Том I. София, 1986. с. 67]

                7. Давритас (Даврентий) – княз на дакийските славяни. В 578 г. аварите пращат делегация при него за да го склонят да им се подчини, но във възникналата свада хората на Давритас убиват аварите. Името Давритас прилича на масагетските имена Спаргапис (син на масагетската царица Томирис - (570-515 г. пр. н.е.) и Анахарсис - скитски мъдрец (VI в. пр. н.е.).

                8. Съгласно Менандър [Menandri, frg. 6, HGM. , vol. II, ed. Dindorfii, p. 6.] Мезамер (Μεζάμηρος) е името на антския пратеник, който антските владетели пратили при аварите за да откупят някои пленници от своя род. Бащата на Мезамер се казвал Идариз, а името на брат му е Келагаст (Κελαγάστης). Освен горното, Менандър пише, че Мезамер е убит от аварите по съвет на кутригурите, които по това време (началото на втората половина на VI в. били в съюз с аварите и живеели редом с тях.

        9.  Склавон – вожд на северите (севарите ?, племе дошло от поречието на дн. река Северински Донец, района на прабългаро-аланската Салтово-Маяцка култура), преместени от Аспарух да пазят южната граница на България от ромеите. Счита се, че това племе е различно от седемте (?) протославянски племена, изселени от Аспарух на запад за да пазят границата от аварите. Склавон е отвлечен в Цариград и убит от византийците в средата на VIII-ми век. Днес това име произволно се славянизира до Славун.  

       10. Акамер, вожд да славянско племе от Македония, участвал в обсадата на Солун, завършила неуспешно за нападателите. Това име е съвършено чуждо на славянската ономастика и няма никакъв смисъл от гледна точка на славянските езици.

        11. Други по-малко известни ранно-славянски имена са Илдигис (според Прокопий това е наследствен принц на лангобардите), Адрагаст, Пейрагаст и Музокий (Феофилакт Симоката), Всегорд, Даброгаст (Агафий Схоластик) и Келагаст (Менандр). Според Г. В. Вернадский, формата на тези имена, с изключение на Всегорд, е най-вероятно иранска. Смята се, че милингите са наречени по името на своя предводител, името на когото (Милинг ?) не е славянско.

 

 

Фиг. 4. Предполагаем външен вид на храмът-крепост Аркона.

 

    12. Част от руските вождове, подписали в X в. договор с Византия носели имена с явен ирански  произход - Сфанъдръ, Прастенъ, Истръ, Фрастенъ, Фуръстенъ и др. Названията на много  славянски народи и племена (хървати, сърби, българи, севери, руси, анти са етноними с ирански произход) .

 

    13. Известни са и няколко раннохърватски имена. В една хърватска легенада, записана от Константин Порфирогенет, се казва че: „аварите избили жителите на град Салона (Сплит) и завладели цялата страна Далмация. След това заселили в нея племето хървати, (по времето на Ираклий (610-641 г.), които тогава живеели зад Багивария (Бавария). Един от родовете тръгнал на юг с аварите, а именно - петте братя Клука, Ловел, Косендцис, Мухло и Хорват и двете им сестри, Туга и Вуга, които дошли в Далмация, завладяна от аварите. После се скарали с аварите, воювали с тях и ги победили”. Порфирогенет посочва и друга версия на заселването: „хърватите, сега обитаващи Далмация, произхождат от некръстените хървати, наричащи се „бели”, които обитават от другата страна на Туркия (Унгария), близо до Франгия (Източнофранкското кралство) и граничат със склавините – некръстените сърби”....”когато аварите прогониха римляните от така наречените Хърватия и Сърбия... тези земи останали пусти. Затова по волята на василевса (Ираклий) тези хървати се вдигнали на война срещу аварите и ги прогонили оттук, като заселили тази страна, в която живеят и до днес. Тези хървати се управлявали от архонт на име Порг или Борн.

         От представеното множество имена само няколко имат връзка с по-сетнешните традиционни славянски имена. Останалите са алански, по-общо сарматски и в частност прабългарски. Така данните на ономастиката също показват смесване и трудна отличимост на сарматите и ранните славяни.

            Съгласно утвърденото в западната историческа наука мнение, протославяните се формират в края на I-то хилядолетие пр. н. е и началото на I-то хилядолетие от н. е. в граничната зона между северните балтийски племена и живеещите по Северното Причерноморие източно-ирански племена скити и сармати. Това мнение господства също в много славянски държави. Не е ясно обаче дали протославяните са самостоятелен етнос както траки, германци, келти, иранци, италийци и т.н. или са относително ново, младо формирование получено от смесването на вече съществуващи северни племена (балтийци) с южни племена (скити и сармати).

           

 

Фиг. 5. Средна Европа по времето на последните германски и първите протославянски племена - IV-V в. сл. н. е. 1 - направлание на племенни придвижвания; 2 - предполагаеми граници на сферата на влияние на Атиловите хуни (европейски хун-ну). (с благодарност на Николай Николов от град Карлови вари, Чехия, който ми предостави картата - Nikolaj Nikolov - http://www.nikolov.sou-stravovani.cz).

 

        В сравнение с древните индоевропейски народи - траки, иранци, индоарии, елини, балти, келти, илири, хети и др., протославяните се появяват твърде късно на историческата сцена. Съвременниците на късната Римска империя (II-IV-ти век) не знаят за племена, говорещи на славянски език, а говорят за племена, говорещи на германски, келтски, илирийски или тракийски езици. Тацит, Плиний и Клавдий Птолемей (II век) споменават, че Голяма Сарматия е заета от племената венети, бастарни и певкини, язиги и роксолани, гамаксоби и алани-скити, но не говорят за славяни. 

         Различни автори в късната античност и ранното Средновековие говорят за три групи протославяни: западни - венеди, източни - анти и южни - склави. На юг от Карпатите протославяните (склавите) се появяват за пръв път след 453 г., годината на смъртта на Атила и разпадането на хунския племенен съюз. Със сигурност протославяните се споменават със свое име за пръв път в писмените източници едва в 6 век. По-рано е споменато племето венеди в «Деянията на готите» от Иордан, Плиний Старши (79 г.), Тацит (98 г.) и др., обаче това може да е илирийското племе венети около съвр. град Сплит или германското племе вандали (фиг. 5).

         Историците не отнасят историята на славяните по-рано от V-VI в., макар че лингвистите ги отнасят към по-ранни времена. Първата  археологическа  култура, която  ги  идентифицира  е  т. нар. култура Прага-Корчак от 6-8 в. Протославяните се  обособяват в 3-4 в. в земите северно от Карпатите (фиг. 5). Съгласно т.н. "балтийска теория", от индоевропейския праезик най-напред се е отделил балто-славянския праезик, който впоследствие се е разпаднал на балтийски и праславянски. При това, най-вероятно славянските езици се обазували като диалекти на балтийския (Откупщиков Ю.В. Opera philologica minora (Античная литература. Языкознание). СПб: Наука, 2001). Съгласно Иванов-Топоров (1958), Пизани (1963) и Мартынов (1982), славянският език се образувал от периферийни диалекти на балтийския език под влияние на сарматски, германски, келтски и италийски компоненти. Българският историк Чавдар Бонев [Бонев Ч. праславянските племена. Част I (А). София. 2007, с. 18 - 22] поддържа тезата, че праславяните се формират от културно дегенерирали траки, избягали на север след римското завладяване на Балканите. Руски учени от XVIII-ти и XIX-ти век се придържат към мнението, че праславяните са наследници на скитите и сарматите. Като цяло обаче, насаденият след Петър Велики култ към европеизма, породил азиатския комплекс у русите, ги кара да отричат всякаква връзка между праславяни, разглеждане като "културни европейци" ( ?!) и скито-сармати (диви азиати !). Плод на този комплекс е т.н. "нордическа теория", съгласно която названието "руси, роси" се извежда не от иранското название "роси" на цялото население в Северното Причерноморие през ранновизантийската епоха, а от някаква измислена варяжка дума "руотси" - "лодкари, гребци". 

 

        Наличието обаче на значително подобие между религиозните представи и практики на древните иранци и праславяни говори за тясна етническа връзка между тях. Целта на настоящата статия е да се представи ново доказателство за тази връзка, с примера за най-добре засвидетелствания храм Аркона на северозападните праславяни - вендите от  района на Балтийско море.

 

        Храмът-крепост Аркона (VI - XII в.), известен  още като Jaromarsburg, е бил религиозен център на протославянските вендски племена лютичи (велети) и ободрити (фиг. 1). По-рано (III - IV в.) това място се обитава от германското племе rugian, което се изселва на юг (фиг. 5). През ранното Средновековие местното население носи същото или подобно име - Рани (Rani, Rana, Runi), руяни, руани, ругияни (rugiani, ruiani, ruyani), но се смята, че то вече има протославянски етнически характер. Храмът - крепост Аркона е построен върху естествено защитен нос в северния бряг на днешния германски остров Рюген (Руян) в Балтийско море (фиг. 1). Крепостта имала кръгов вид (фиг. 2), вътре в която се намирали жилищни и складови помещения и голям площад за народни събирания. Самият храм се намирал в центъра на площада. Отвън стените на храма били украсени с картини. Имал само един вход за влизане. Храмът се състоял от две концентрично разположени отделения (фиг. 7): едното се обграждало с пурпурна стена, а другото се състояло от четири стълба с окачени на тях завеси, зад които в центъра на храма се издигал кумирът на бога. Храмът е построен в чест на божеството Свантевит (Свентовит, Световит, Святовид, Svantovitus, наричан още и с племенното име Ругивит), изобразявано като истукан с четири глави, гледащи в четирите посоки на света. В едни източници се твърди, че главите са с остригана коса и без бради, в други – че са без бради. В едната си ръка кумирът държал рог пълен с вино (древен неолитен символ на плодородие и изобилие) и сребърен меч в другата. Наоколо имало много рога от животни. Световит е висш бог на венетите подобно на Перун и Сварог при антите. Свентовит има типичните характеристики на военен бог: до истукана стояли щит, бойно знаме и меч (даже и седло и юзда ?!). Наред със земеделие, населението на острова се занимавало и с грабежи и пиратство над минаващите кораби и търговци. Считало се, начело на всички походи стои Светновит, яздещ бял ждребец.  Най-общо, Свентовит е изпълнявал функцията на върховен бог на войната, плодородието и изобилието.

 

        Фиг. 7. Археологически планове на храмове на народи от южната част на Средна и Източна Европа и Южна Азия (Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-XI век. III. Старобългарската култура през езическия период (края на VII — средата на IX в.Стр. 113).

 

 

Храмът се охранявал от 300 тежко въоръжени конници, които били и основните участници в походите. Една трета от плячката се давала на храма, една трата оставала в полза на тези войни. Храмът бил почитан от околните венетски племена лютичи (велети) и ободрити и дори от чужди владетели като например датският крал Свен Отто, който изпратил в дар златни съдове. Описан е подробно от средновековният датски хроникьор Саксон Граматик в неговия труд Gesta Danorum. Съществуването на храма е подтвърдено от разкопките през 20-те години на XX –ти век, проведени от немски археолози начело с К. Шуххардт.

В храмовия комплекс се отглеждали бели жребци, използвани за извършване на гадания. В храма можел да влезе само свещеникът, който гадаел по поведението на бял жребец за това дали поредният грабителски поход ще бъде успешен. Считало се, че самия Свентовит язди коня пред войските и им помага. Пред коня се построявали три врати, всяка съдържаща по три копия и свещеникът повеждал коня към тях. Ако коня тръгвал с десния си крак това се считало като знак за успешен поход. Ако конят тръгвал с левия си крак походът се отлагал и се започвал едва когато конят три пъти подред тръгвал с десния си крак. Тази традиция на предсказване е много древна за района и е описана още от Тацит.

Преди самата жътва народът се струпвал пред храма. Свещеникът вземал рога от ръката на кумира и по вида на виното в рога гадаел дали ще е успешна жътвата. Изпичал се хляб, голям един човешки ръст. Свещеникът заставал зад хляба и питал хората дали го виждат. След като те отговаряли, че го виждат, той молел бога за повече урожай и пожелавал: „дано догодина да не ме виждате!” След това започвало народно увеселение, като всички трябвало да ядат и пият до припадък, защото въздържането се приемало за обида на бога.

Храмът Аркона е превзет и разрушен в 1168 г. от датски кръстоносци начело с крал Waldemar den Store и архиепископ Absalon, след което последвало насилствена християнизация и германизация на местното протославянско население.

 

 

 

Фиг. 8. Рисунка на прабългарски храм, пояснен с рунен надпис "уарган - храм", открита в ранно-християнска скална църква в гр. Мурфатлар - Северна Добруджа.  

 

 

Погледнат от строго архитектурна гледна точка (фиг. 7), храмът Аркона има най-близки аналогии в иранските храмове на огъня от епохата на Сасанидите и от епохата на партите [Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-XI век. III. Старобългарската култура през езическия период (края на VII — средата на IX в. с. 113]. Този храм има общ архитектурен план и с езическите храмове на келтите, иранците - зороастрийци и прабългарите (фиг. 7). Такъв двуквадратен вид са имали и капищата в религиозните центрове на езическа България, чийто брой вече надхвърли 9. Поразителните аналогии в устройството на храмовете на огъня в Иран,  някои будистки храмове в Средна Азия, езическите храмове на прабългари, келти и праславяни са изтъквани както от наши [Д. Василев, Строителната традиция в прабългарските дворци в Плиска, С., 1937, с. 73—76, обр 9—10; Станчо Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-XI век. III. Старобългарската култура през езическия период (края на VII — средата на IX в. с. 113], така от чужди учени [G. R. Н. Wright, Square Temples, East and West. — V Internationale Congress of Iranian Art and Archeology. Teheran, 1972; Temples at Shechem. — Zeitschrift für die Alttestamenliche Wissenschaft, Bd. 80 (1968), I. Berlin, c. 2, Fig. 2, А, В; B. Brenties, On the prototype of the Proto-Bulgarian temples at Pliska, Preslav and Madara. — East and West, New Series, Vol. 21, Nos 3—4, 1971, Rome, c. 213 c]. Проблемът за генезиса на този план и за неговото разпространение върху толкова обширна територия и сред толкова различни народи (по това време прабългарите бяха смятани за хуно-тюрки?!) не е задоволително обяснен досега. Той би могъл да се обясни с етническото родство и тесните културно-исторически контакти между келто-кимери и скито-сармати (включително прабългари и праславяни), от една страна и индоариите от друга страна и тяхното общо съжителство в продължение на хилядолетия върху южната част на Средна и Източна Европа. По-горе бяха представени факти за етническото родство на скито-сармати и праславяни. Важно доказателство за тази теза представлява етимологията и смисъла на самото название Аркона, което е твърде важно и самобитно за праславянската култура

 

        Произходът на названието Аркон (Аркона), което се приема за исконно славянско, остава неизвестно. За неговото обяснение се търсят връзки с различни славянски думи: 1) със славянската дума уркан, което значи „в края” (има се пред вид в края на острова, на брега); 2) със славянския израз яр кон  - "ярък кон", т.е, бял кон; 3) със славянската дума - jarki - "червен". Според Ч. Бонев, корена на названието Аркона идва от хипотетичното тракийско речно название Arka, от което произлизали множество тракийски и праславянски племенни названия [Бонев Ч. праславянските племена. Част I (А). София. 2007, с. 180]. Разбира се, не се предлагат никакви доказателства за тези догатки.

 

 

 

        Фиг. 9. Поглед към връх Арковна, Североизточна България. В дъното с. Арковна и р. Голяма Камчия в ляво. (Е. Йонков с фотоапарат PANASONIC LUMIX DMC-FZ8).

 

 

 

        Според мене, Аркона най-вероятно значи "храм" на езика на праславяните, сарматите, аланите и прабългарите. На осетински, наследник на аланския език, uаrgоn – храм [Петър Добрев. Каменната книга на прабългарите. П. Добрев. С. 1992, стр. 46 - 48]. Осетинският език има два диалекта, дигорски и иронски. В дигорски аrgъаuæn, иронски аrgъuаn – църква. Съгласно рунен надпис от Първото българско царство (фиг. 8), в езика на прабългарите, сходен с аланския, уарган вероятно означава "храм". Надписът е открит в раннохристиянския скален манастир близо до Констанца и град Мурфатлар (Румънска Добруджа), където български монаси са оставили голям брой рисунки и надписи с глаголица, кирилица и прабългарски руни. На една от тях е нарисувано типично прабългарско езическо капище (двоен квадрат или двоен правоъгълник), каквито в Североизточна България са открити вече 9 на брой и които приличат на ирански зороастрийски светилища (фиг. 7). Рисунката се пояснява от рунен надпис, разчетен от Петър Добрев като уарган - вероятно "храм". Названията uаrgоn, аrgъаuæn,  аrgъuаn и уарган, всички със значение „храм, църква” са фонетично и семантично близки до Аркона. Значението Аркона = "храм" се подкрепя от засвидетелстваната функция на този исторически обект, служил като най-известния храм на северните праславяни в продължение на повече от 5 века.

            Второто германизирано название на храма-крепост Аркона - Jaromaburg, Jaromarburg - "град Йарома" съдържа същата семантичната основа "храм". Основата jarom на думата Jaroma (Jaromar,  където -ar е суфикс) е фонетичен вариант на старобългарската и общославянска дума храм. За прехода J - G (h) виж прехода в самото название на местното праславянско племе Rugiani < Ruyani < Rujani < Runi - Rani. От този фонетичен преход получаваме думата jarom > garom > hаrom - храм.  Следователно и двете известни имена на този голям праславянски храм, Аркона и Jarom (-burg) са означавали едно и също - "храм". Първото название е засвидетелствано при аланите и прабългарите - два сарматски народа от югоизточния край на Европейска Сарматия, а второто се среща за пръв път в старобългарския език, а после и в писмените езици на всички славянски народи. Двете думи, аркон и храм, обаче са близки помежду си във фонетично отношение и могат да отразяват диалектни различия в говорите на различните племена от този район.

 

        В заключение, използването на едно важно религиозно понятие (храм, светилище) характерно за сарматите от района на Кавказ, от балтийските праславяни още веднаж показва наличието на дълбоки скито-сарматски елементи в културата на ранните славяни

 

7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

          ДОПЪЛНЕНИЯ:

 

        1.  Старобългарското "храм" означава "къща, дом, религиозно светилище" и е застъпник на праиндоевропейската основа *kwrom - "ограда, стобор, препятствие, твърдина".  Още две други думи застъпници на тази основа се срещат в старобългарския език: *kъrmā - "кърма, задна част на нещо"; kreml - "кремъл, крепост", заимствано в по-късния писмен руски. Наличието на цяло семантично гнездо от три различни застъпника в старобългарски показва, че думата "храм" е коренна българска дума. Подобна дума се среща и в езика на готите, *xram-ō(n-), която обаче може да е сарматска (праславянска) заемка.

        Наличието на полугласен звук W в праиндоевропейската основа *kwrom обяснява появата на нестабилния начален звук U (у) в посочените по-горе алано-български думи за храм - uаrgоn (аrgъаuæn,  аrgъuаn) и уарган.

Светилища, подобни на Арконското са съществували и на други места. Близкият полски град Щечин е построен на три хълма, на най-високия от които е бил построен храм на бог Триглав. Във близкия Волегощ стоял кумира на бог Яровит. По времето на княз Владимир, на един от хълмовете на Киев е бил построен храм, в който са били поставени кумирите на шесте основни антски богове.

На връх Арковна в Североизточна България, община Дългопол, Варненска област, е открита древна крепост и храм (фиг. 9). На билото на върха има останки от селищен живот от неолита и крепост от края на античната епоха. В района са открити голямо количество монети на келтския цар цар Кавар от III в. пр. Хр., основал държава в Югоизточна Тракия (Лъчезар Петров). Названието Арковна е древно, с неясна етимология. На основа на горните факти то би могло да означава "храм, капище" и да е дадено през епохата на Първото Българско царство.

Наличието на връх Триглав в Централна Стара планина близкия до него град Троян (троен!) също може да е показва съществуването на светилище на бог Триглав.

 

        2. Това което силно отличава древните български праславяни от сръбските е, че ако за първите венетския бог Световит е напълно непознат, то при вторите той е силно почитан езически бог. Това говори за значителни различия в етническия и географски произход на тези племена. Даже след своята християнизация, сърбите трансформират празника на Световит в празник на християнския светец Вит от Сицилия (свети Вит, St. Vitus). По същия начин старите българи трасформират празника на бога на гръмотевиците и дъжда Янкул (Анишър, Юпитер) в празник на свети Илия. От древността до наши дни сърбите честват празника на Световит - Свети Вит, наречен Видовден, на 28 юни. В България този празник е напълно непознат, с изключение на крайните западни райони където се чества като местен празник вероятно под сръбско влияние. В Сърбия обаче той е древен общонароден и национален празник и негова роля за сърбите е подсилена от съвпадането му с няколко знаменателни събития от сръбската история.

        Името Свантевит (Свентовит, Световит, Святовид, Svantovitus, Ругевит) може да се представи като двусъставно - "свенто" и "Вит" и да се преведе като "светлия, светещ, свещен  бог Вит". Свързването на семантичната основа "вит" със съвременния славянски глагол "виждам", което се демонстрира в много сръбски народни обичаи, пословици и представи, изглежда по-ново явление и най-вероятно не отразява нейната първоначална семантика. Имайки пред вид преди всичко военния характер на бог Вит, семантиката на неговото име трябва да се търси в общата основа "бит" на праславянските думи "бити, бия, побеждавам, победа, витяз" и да означава "победа".  Освен старославянска, основата bit - "бия, побеждавам" е и праиндоевропейска и в същото време и индоиранска. На санскрит Виджая (Vijaya) означава "побеждаващ", а Анантавиджая (Anantavijaya) - "безкрайно побеждаващ" [Бхагавадгита. Перевод, вводная статья и словарь Б. Л. Смирнова. Ашхабад: "Ылым", 1978]! Санскритската семантична основа vid = "победа" можем да открием и в старобългарската и старославянска (но не славянска!) дума "витяз" - "победител". Много интересно и изненадващо е, че в славистиката тази дума се счита за готска заемка ! Всъщност, окончанието "-ez" на "витяз" съвпада с един от най-продуктивните ирански суфикси и най-вероятно сочи, че "витяз" може да е заемка от ирански език, например езика на скито-сарматите.  По-горе беше подчертано, че някои важни старославянски и староирански названия (Аркона, Хорс, Симаргл, бог, господ) напълно се припокриват. Същото може да важи и за "витяз" и за теонима Свенто Вит (Светлия Победител), като "свенто" е обща дума за праславяните, староиранците и даже индоариите.

        При прабългарите се среща названието Вихтун на управляващия род Дуло. Най-сериозната етимология на родовото име Дуло е индоиранска, защото в иранските езици и санскрит присъства думата "дуло" със същото значение, както и в български - "тръба, цев, дуло". Имайки пред вид казаното за теонима Вит, за Вихтун (-ун е суфикс) също може да се предложи подобна етимология: "вихтун" = "побеждаващ, победител". Основата "вихт" е съхранена в съвременните български диалекти чрез глагола "бъхтя" = бия, побеждавам.

 

        3. Старинната българска дума стоб, стобор"малка, едностайна къща" произлиза от старобългарската дума ИСТЪБА. Според [Романска Цветана. Славянските народи. Етнографска характеристика. Наука и изкуство. София. 1969, с. 139] ИСТЪБА е праславянска дума, с която се означава стаята в най-старите едностайни жилища - землянки на праславяните. От същата дума идва и съвременното название ИЗБА, което се среща във всички съвременни славянски езици. По-късно към жилището е добавена втора стая, наречена СhНА или ПРИТВОРЪ, а още по-късно и трета стая (КЛЕТ, килер = склад). Според етимолозите обаче ИСТЪБА не е коренна праславянска дума и със сигурност е заимствана от друг народ. Предполага се, че тя е заимствана от старогермански език (stuba – баня, затоплена стая) или от латински (extifa - баня). Латишкото istaba -стая, къща е късна славянска заемка.

Пред вид на родствената връзка между праславяни и сармати може да се обоснове друга етимология на ИСТЪБА. Предполагаме, че в началото на ИСТЪБА е стоял звукът „Х”, който често се пропуща при произнасяне. Като доказателство може да се посочи формата ХИЗБА, с която в някои български говори и диалекти се замества думата ИЗБА. В думата ХИСТЪБА краесловието –БА (по-често –ВА, -АВА) може да е известния авестийски и ирански суфикс, много често срещащ се в старобългарския и съвременния български език (борба от боря се, жътва от жъна, сватба от сватувам и т.н. ). Под формата –ав, -ава той се среща в няколко думи от езика на прабългарите, откъдето най-вероятно е заимстван: Плискав, Плискава (Плиска); Верегава (Източна Стара планина, от берг - планина); Абоба (вероятно Абава), тоулъ - tulba (колчан), Преслав; вероятно в Киоава (Киев, Киоба по арабски). Среща се в огромен брой топоними и хидроними от територията (България, Македония, Източна Сърбия, Румъния, Моравия и Бохемия), населявана през ранното Средновековие от източноирански и сарматски племена (прабългари, авари, язиги, есегели). Например старобългарският термин от прабългарски произход тоулъ - "колчан" е зает без изменение в словенски tul, старочешки túl, чешки toul, староруски туло, но в унгарски като tulba  [Беню Цонев. История на  българския  език. Том-2. С. 1984 г. Фототипно издание. с. 119], т.е. с добавен суфикс "-ба". 

Пред вид на този суфикс може да се очаква, че самата дума ХИСТЪБА ще е била сарматска, със семантична основа ХИСТ, ХИСТА. Подобна дума host със значение "домакин, хазаин" има в английски. Чрез закономерни фонетични промени от основата ХИСТА се получават по-късните южнославянски думи ХИЖА и КЪЩА (КУЧА), които носят семантиката на първоначалното ХИСТЪБА. Старобългарската дума ХАЗАИН - стопанин, домакин, host (основа ХАЗА и -ИН български суфикс), заимствана в руски като ХАЗЯЙ, съдържа същата семантична основа ХИСТ, ХИСТА (ХАЗА). Наличието на производните думи ХИЖА, КЪЩА и ХАЗАИН подкрепя по-горе изказаната идея, че краесловието –БА в ХИСТЪБА е самостоятелен граматичен формант, а ХИСТА е семантична основа. Някои автори (П. Добрев и др.) твърдят, че названието за „дом, жилище” в съвременните източноирански и памирски езици е почти еднакво с българската дума КЪЩА. Това подкрепя нашето заключение, че старобългарската неславянска дума ХИСТЪБА има сарматски произход. 

Основата ХИСТА съдържа и би могла да се свърже със семантичната единица -СТ- на старинните български думи стяг, стожер, острог, шесть (руск.) които най-общо означават "кол, прът забит в земята". Това произтича от начина, по който в древността са строели жилището и посочва неговия основен крепителен елемент.

См.: Иловайский Д.И. Разыскание о начале Руси. Вместо введения в русскую историю . — М.: Олимп, АСТ, 2002. Гл. vi. А также: Иловай­ский Д.И. Начало Руси. http://recult.by.ru/docs/ilov/ilov_06.htm