КРАТКИ ХИПОТЕЗИ ЗА ИСТОРИЯТА И КУЛТУРАТА НА ПРАБЪЛГАРИТЕ 

 

 

 Иван Танев Иванов

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

1. Името на българския владетел Токту (766-767) се смята за едно от малкото прабългарски имена с твърда тюркска етимология, поради това, че подобно име след около 530 години се появява и при монголо-татарите (хан Токту - Туктаис е наследник на Ногай и се бори срещу узурпатора Джека - Чака). Всъщност тук няма голяма логика - да се кръщава дядото на внука, подобно на това няма и никаква логика в хуно-тюркската хипотеза! Подобно име (Такто) се среща при родствените на прабългарите кушано-бактрийци около 650 години преди (!) то да се регистрира при прабългарите и 1180 г. преди (!) да се срешне при татарите. Името Такто е носил дядото на кушанския (отчасти тохарски) владетел Канишка. Канишка е управлявал 22 години Кушанското царство от около 110-115 г. В т.н. надпис  от  Рабатак (открит  в  1995 г.), написан на на кушанобактрийски  език, той  съобщава  за  своите  баща, дядо  и  прадядо, съответно Вима Кадфиз, Вима Так(то) и Куджала Кадфиз (Ртвеладзе Э. Цивилизации, государства, культуры Централной Азии. Изд. Униреситет мировой экономики и дипломатии и Центр изучения мира и межкультурного взаимопонимания. Ташкент, 2005, с. 82). Името Токту буквално съвпада с кушанското Так(то), като се вземе пред вид известният преход на неударено „а” в „о” в прабългарските думи до IX-ти век (примери Баян-Боян, багатур-бототур, багаин-богоин) и неясният гръцки запис на звука „о” или „у” с дифтонга ОУ. Например, името ОМОУРТАГ може да се чете Омортаг или Омуртаг, но по-правилно е да се чете Омортаг (Омор - таг, Омор възкачил се в годината на коня), защото подобно българско лично име Умор (Омор ?) съществува. Така че, Токту може да е всъщност Такто - царствено име от Тохаристан, а не от Татарстан. Тъй като частичката "-то" в името Такто е непостоянна, то името Такто се е употрябавало в две форми: Такто и Так. Формата Так съвпада с друго едно прабългарско лично име - Ток (Цок), един от тримата боляри Докум, Цок и Диценг, временно отговорни за властта след внезапната смърт на Крум.

 

 

  777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

        2. Арабският пътешественик Ал-Бируни, живял в Индия от 1022 до 1024 съобщава, че там се употребява календар, въведен от саките (наречени шака от ранните индийци) [Добрев, П. Царственик на българското достолепие. Изд. къща "Ив. Вазов". София, 1998, с. 38]. Календарът е наречен шака - кала (сакска година), където кала (kala) на санскрит означава "време, период от време, година". На санскрит kaale означава "срок, край на определен отрязък от време [В. А. Кочергина. Учебник Санскрита. Учебник для высших учебных заведений - Москва: Филология, 1994. - 336 с.], а kalpa -"интервал от време, равен на една година - 360 дни ". Подобна е и сакската дума сал (sal) - "година" понеже началното "С" често преминава в "К". Подобни са и индо-арийските думи кalnirnayak = calendar maker (календар - правещ) и калиюга - название на древна историческа епоха. Думите КАЛА (време, година) , КААЛЕ, КАЛПА, САЛА (година), KALNIR (календар) са близки до българските (и сръбски) названия КОЛЕДА, КОЛЕДАР (декември). Тези думи имат различен смисъл от сходните названия КОЛОЖЕГ (януари) и КОЛОВОЗ (юли).

        КОЛЕДА е неясно успоредно название на празника Рождение Христово, съвпадащ с големия празник на Възраждащото се Слънце при древните народи, празник на бог Божич (Новото Слънце) при старите българи и сърби. В такъв случай може да се изкаже хипотеза, алтернативна на известното твърдение, че КОЛЕДА произлиза от латинското kalendae - първи ден от месеца, когато се плащат заемите. От kalendae може да произлиза "календар", но не и КОЛЕДА, която има смисъл на "начало на годината". КОЛЕДА може да се разглоби на (-ДА) -суфикс, сравни yuz, yuz-da ("връзка, юзда" - авест., yuj -свързвам, санскрит) и основа КОЛЕ, родствена със санскритското КАЛА, КААЛЕ и сакското САЛ (година). За прехода на "А" в "О" (кала-кола), настъпил след IX-ти век в много прабългарски думи виж примерите (Баян-Боян, багатур-бототур, багаин-богоин и горното Такто-Токту). Така че, КОЛЕДА може да е прабългарска дума със значение "година, годишен интервал, край на старата година, начало на новата година". В подкрепа на това тълкувание стои факта, че този празник се чества на третия ден след празника Еднажден - деня на зимното слънцестоене и началото на годината по прабългарския календар.

        Коложег и Коловоз съдържат основата "коло", която се етимологизира като символ на Слънцето (кръг, коло, колело). От тук, Коловоз може да означава "пълно Слънце" (сравни "наваксвам, навоз" - изпълвам, пълен), а Коложег - "слабо, непълно Слънце".

 

  777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

        3. Върху прабългарска погребална урна с пепел и остатъци от горели кости от гроб № 9 на езическия некропол Гарван-1 при с. Гарван, Силистренско [Ж. Въжарова Славяни и прабългари по данни на некрополите от VIXI в. на територията на България. София, 1976. Изд. БАН. (с. 16, обр. 5 – 4б)] е оставен надпис, който се разчита успешно като кирилски ( РАЗЧИТАНЕ НА ПРАБЪЛГАРСКИ НАДГРОБНИ НАДПИСИ ). Този надпис включва фразата КРЧIБIЛIГ, която се превежда като "белязано, надписано гърне", където КРЧI е вариант на старобългарските думи “кърчаг” (гърне) и “кържик” (колчан за стрели), а БIЛIГ е вариант на известната прабългарска дума бhлhгъ - белег, знак”

На територията на бившата Волжска България са открити няколкостотин надгробни плочи от XIII-XIV-ти век с надписи на арабски, средноазиатски литературен тюрки или и на двата езика [Мухаметшин, Ф. С. Хакимзянов. Эпиграфические памятники Болгара.  - В: Город Болгар. Очерки истории и культуры. Г. А. Федоров-Давыдов, отг. ред. М. Наука. 1987, 143-158]. В много случаи над надгробния надпис е поставяна думата bälük или, по-рядко, думата zеrat. и само веднаж тюркската дума bitik - надпис. Тези автори превеждат bälük като “надмогильный знак, памятник”, а zerat като "място за погребение". Не се коментира произхода на тези важни думи - заглавия, което най-вероятно означава, че той не е нито арабски, нито от средноазиатския литературен тюрки (т.е, от литературния уйгурски). Пред вид на сходната морфология и семантика на БIЛIГ (белег, бhлhгъ - белег, знак”) и bälük, както и еднаквата им семантика, можем да предположим, че това са варианти на една и съща дума от езика на волжските и дунавски прабългари. 

3.1.От тук може да се  предположи, че прабългарската дума БЕЛЕГ може да е имала и семантиката "надпис" . Съвсем хипотетично, "белег" може да се разглоби на семантична основа "бел-" + суфикс "-иг". От тук, "бел" би трябвало да е корен на глагола "пиша, чертая".

   777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

4. На основата на същата аргументация, че волжско-българското bälük съответства на дунавскобългарското БIЛIГ, можем да допуснем, че на волжско-българското zarat ще съответства подобна дума от дунавските прабългари. Това може да е думата САРАКТ от краткия Хамбарлийски надпис на Крум, където се казва: “От Бероя... Дултроини е пръв за дясната страна ичиргу боилата Тук, а стратезите Вардан и Яни са нему подчинени. За лявата страна на моя саракт, за Анхиало, Девелт, Созопол, Ранули е главатар Иратаис, боилът кавхан, а Кордил и Григора немо подчинени стратези.” 

Думата САРАКТ (в гръцкия текст σαρακτον) се приема за прабългарска, но нейното значение и досега не е установено. За да я обяснят, най-ранните български историци изхождат от предполагаемото тюркоезичие на прабългарите. С. Младенов предлага тюркоезичен характер на САРАКТОН със значение: “стълб на ограда”, преносно “ограда", по-отвлечено "ограда, що обгръща държавата”.  

Йордан Венедиктов предлага значението “войска”, изхождайки от разпространената сред народите от тюркско-монголската група дума “чери” - “воин”, “войска”.

Първоначално Бешевлиев приема значението “държава”, но в последствие се отказва и също възприема смисъла “войска”.  Според него САРАКТОН е конструирана по модел на лат.-гр. fissa-ton "вид военен лагер" и я превежда като “войска на фронта или войска в бойна готовност”. (Бешевлиев 1981: 31). В друг вариант той предлага САРАК като семантична основа (σαρακ-τον = φωσα-τον) и изказва хипотезата, че тази основа е фонетичен вариант на тюркското *jarak (чарак) = "цепнатина" и търси подкрепа в лат. fissa = вал, изкоп!

В по-ново време се търси семантика извън кръга на тюрските езици. Анри Грегуар приема, че САРАКТОН е сгрешена форма на гръцкото carakton (от carax), т. е “вал”, "защитно съоръжение". 

Р. Рашев отхвърля предпазливо тезата за тюркоезичния характер на ключовата дума САРАКТОН [Рашев Р. Крумовия саракт в Тракия. – В: Тракия и Хемимонт IV-XIV век. Варна. 2007. 120-127] и допълва тезата на Анри Грегуар за САРАКТОН = "вал", като счита, че този вал може да бъде Еркесията. Оттам той свързва Хамбарлийския надпис с вала “Еркесията”, издигнат между Берое и Черно море вероятно през лятото на 812 г., преди превземането на Месемврия, която не се споменава в надписа. 

П. Георгиев оспорва построяването на вала преди решаващата битка между войските на Крум и Михаил I Рангаве (811-813), състояла се на 22 юни 813 г. при Адрианопол. Той предлага значението “погранична област ” за САРАКТОН, а не “гранична или укрепена линия -вал” [П. Георгиев. Българският сарактон в Тракия. Археология. Год. XLVIII, кн. 1-4, 192-205]. Според него са възможни и още няколко възможни обяснения: 2. От гръцкото tessarakonta (четиридесет) се получава простонародното sarakonta,, а от него може да се е получило и САРАКТ като мярка за дълбочината (40 мили) на въпросната “пригранична област” или на броя на укрепените градове в нея. 3. САРАКТОН може да дойде от арменската дума “саротн” – “задгорие”, защото в района има населени арменци и сирийци от времето на император Константин V. 4. Според П. Георгиев “в ираноезичието на част прабългарите езиковеди и историци не се съмняват”. От тук, думата САРАКТОН може да дойде от авестийското sairinam dahyunam – “римска територия”, в средноперсийски текствове – sarman dehan, а в гръцки документи -  sarames и да означава “римска земя, завоювана от българите.

До подобeн извод можем да достигнем и по чисто езиков анализ. Волжскобългарото zеrat -"място, в частност място за погребение" и авестийското sairinam, (в персийски sarman, гърцизирано до sarames) - "територия, земя, област" имат обща семантична основа САР, която се съдържа и в САРАКТ като му придава смисъла "място, земя, област, територия". Подобна е и прабългарската дума zera (вероятно област, провинция) от прабългарската титла zera  tarkanoz (вероятно "управител на област").  Предположението е, че волжскобългарското zeratавестийското sairinam, персийското sarman, (гърцизирано до sarames) и прабългарското zera имат общ семантичен корен със значение "място, област, провинция". В този смисъл изразът "моят саракт" на Крум може да означава "моята област, моята земя", без да се посочва чия е била тази земя преди това. Вероятно под САРАКТ  Крум е имал пред вид новообразувана административна област zera- ЗЕРА, в дясната част на която е поставил за главатар ичиргобоилата Цук с център в Берое, а в лявата - таркана Иратаис. Тази област фактически съвпада с известната историческа област ЗАГОРА, придадена в 705 г. с договор на България, по-късно завладяна от Византия (в 784 г. императрица Ирина прави ремонт на стените на Берое) и отново присъединена към България от времето на Крум (или Кардам ?) до 971 г. без един кратък интервал от 855-863 г . По думите на византийските летописци ЗАГОРА е българското название на областта. Предлаганата славянска етимология на ЗАГОРА - "за горой - земя, разположена зад планината" е твърде повърхностна и исторически необоснована.

 

4.1. Като имаме пред горните исторически обстоятелства можем закономерно да допуснем, че не само морфологично, но и семантично названието ЗАГОРА е родствено с прабългарските названия ЗЕРА и САРАКТ и произтича от тях. Най-вероятно, в оригинален вид прабългарският термин zera (административна област, провинция) ще да е имал формата zehra, с леко предихателно "h", което очевидно е създавало проблеми на записвачите. 

Формата zehra е почти тъждествена с иранското shahr, shehir - област, страна, провинция, град. Исторически най-напред това название се използва в иранска Средна Азия. Например, в предефталитско време град Балх е столица на сасанидската провинция Кушаншахр, което означава ”област, страна, провинция на кушаните”. Владетелите от персийската династия на Сасанидите са наричали новозавладените земи с името на покорения народ + названието шахр (царство, област, провинция). Такива са провинциите Кушаншахр, Абаршахр (V-ти век). Среща се и в значението на „град”, например едно древно селище в Сеистан се нарича Шахри-Сохте. Близо до Бухара се е намирал град Шахри-вайрон.  В периода IV VIII-ми век в иранска Средна Азия с терминът шахр се означава външната част на многобройните еднотипни градове (подобни на Плиска и Преслав), състоящи се от по три части, разделени с две крепостни стени: вътрешен град (кухендиз -дворец на владетеля), външен град (рабат) и покрайнини - шахристан.

 Формално, ЗАГОРА се получава без проблеми от zehra и носи същото значение - "област, провинция" на България: zehra = ЗАХРА - ЗАГРА-ЗАГОРА. Преходът zehra - ЗАГОРА може да бъде катализиран от близостта до византийското лично име ЗАХАРИЙ и славянското "загора - зад планината". От своя страна, неясният термин САРАКТ се получава от zehra с помощта на суфикса "-ат": zehra + АТ = ЗАХРАТ - ЗАРАХТ - САРАКТ. От този вид е и волжско-българското zerat - място (място за погребение). За суфикса "-ат" виж авестийското haurva, haurvat (единен, цялостен, обединен) - haurvatat  (единство, цялост, integrity). Този индоевропейски суфикс се среща и други езици, сравни немското intenzität, kapazität (интензивност, капацитивност). 

За това, че названието ЗАГОРА първоначално е означавало "област, провинция" говори факта, че ЗАГОРА се явява твърде често като заместител на официално име на България между 11 и 14 век. Примери има особено много в документите от междудържавните отношения с италианските градове. Цар Иван Александър (1331 -1371) дава грамота на Венецианската република, в която пише: “…..Клетва и договор на господин Александър – цар на Загора или България с Веницианската сеньория от 1346 г.”. В друга грамота четем : “….господин императора на Загора Александър……”. Грамотата, дадена в Никопол на 4 октомври 1352 год. на венецианския дож Андреа Дандало, е завършвала с подписа на самия цар Александър на български език:  “+ Иван Александър, цар на всички българи и гърци +”. В регестите и индексите към документа този подпис е обяснен така: “Горенаписаните букви са от миниум (киновар) и означават Иван Александър, по божия милост цар на България или на Загора, и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски…”. В тези примери ЗАГОРА сигурно има смисъл на "област на България", "част от България", защото по това време владенията на българските царе са обхващали само малка част от общото землище, където е живеел българския народ. 

 

4.2. Титлата zera  tarkanoz (областен управител) стои в противоположност на bori tarkanoz - вероятно "управител на град" от праиндоевропейското  название на "град" (aвестийски var – заградено място, град; тракийски bria, para - град, селище; гръцки polis - град, староанглийски beri -крепост, град, в осетински boru, bru, партянски bărag, съвр. персийски băra, пущунски baraкрепост , защитено оградено място, град).

 

  777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

5.  На една плоча от Шуменската крепост (IX-ти мек) е изобразен мъж в странна поза на танцьор с рога и брада на козел, зад който има неразбираем надпис. Предполага се че това може да бъде колобър. Според мене, названието колобър, калубар най-вероятно означава “вълшебник, маг, магьосник”. Тази семантика може да се изведе от основата КАЛ на осетинския глагол КАЕЛАЕН (правя магия - инфинитив), прабългарския суфикс “-ба” за образуване на отглаголни съществителни и деятелния суфикс "-ар". Сравни със "сватувам, сватба и сватбар", "жъна, жътва и жътвар". Теофилакт Симокат обяснява аварската титла Bookolabrax с гръцките думи Magox - магьосник и iereux - свещеник, а Фотий [Theophyl. Sim. Ed de Boor, 53, 14-19] обяснява названието bookobra с думите tou magou, т.е,  боколобърът-магьосник!! При сродните на прабългарите партяни, названието на свещенослужителите е "маг" - магьосник, който прави магия. Същата дума преминава в гръцки Magox - магьосник, вълшебник. В старобългарския език думата MÀÃÚ също е означавала "вълшебник, магьосник, маг". С други думи, "вярата на магите" и сродната й религия на прабългарите са имала жреци, чието название означава едно и също - "вълшебници, магьосници".

 В руския език присъства странната неславянска дума "колдун" - човек, извършващ тайнствени действия за да повлияе на природните сили или да оздрави човек [Ожегов, С. И. Словарь русского языка. Изд. Русский язык. москва, 1988]. Според Фасмер [Этимологический словарь. С. 288], етимологията на "колдун" (магьосник, вълшебник) не е ясна. Поради общата семантика и еднакви основи (кол - магия) на думите "колдун" и "колобър" може да се предположи, че те са родствени и производни една от друга. Пред вид на силното влияние на старобългарския над староруския език може да се очаква, че "колдун" произлиза от прабългарската дума "колобър" и носи нейната оригинална семантика.

На чешки език думите kouzelnik, kouzelny, kouzlo означават "вълшебник, вълшебен и чудо, вълшебство", съответно. Вероятно колобрите са се преправяли на "козли". Подобна дума срещаме и в прозвището на големия средновековен български музикант, композитор и певец - Йоан Кукузел. "Кузел" може да означава "вълшебен, чудесен". Това качество е усилено по санскритски образец с удвояване на коренната сричка - кукузел, "най-вълшебен, най-чудесен".

 

  777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

6. ЕРОТИЧЕН ГРАФИТ ОТ ПРЕСЛАВ. Известният български историк Димитър Овчаров представя и коментира еротична сцена, открита върху източната стена на Преславската вътрешна крепост (обр.1). За нещастие това е само един графит, направен от скучаещ войник на поста си, докато образците на елитарното прабългарско изкуство отдавна са унищожени. Ето точните думи на автора [Овчаров Д. Сакрализация на сексуалното в старобългарската култура. Годишник на Националния археологически музей, IX, 1993, София, 115-123]:

 

"Тя (сцената) представлява полов акт, изпълнена е пределно реалистично, като съдържа някои подробности, които заслужават специално внимание. Преди всичко това е позата на мъжа, нарисуван изправен и във фас. С лявата си ръка държи дясната ръка на жената, а в дясната си ръка, присвита в лакътя и вдигната нагоре, държи малка клонка. Тази сцена се намира над изображение на животно, което има характерните очертания на елен или сърна. Връзката между двете привидно различни части на рисунката - сексуалната сцена и животното - е вън от съмнение и е подчинена, както ще видим по-нататък, на общ смислово-идеен замисъл".

По-нататък авторът сравнява тази сцена с големия брой култови сцени от месопотамското изкуство и Индия. При тях мъжът държи ръката на жената по същия начин както това прави мъжа от Преславския графит. Този жест напомня на древен обичай в културата на Индия, запазен в бита и до наши дни. "Във време на сношението мъжът държи в ръката си малкия пръст на жената, ако иска да се роди момиче (рядък случай), големия палец, ако иска момченце, и цялата ръка, ако възлага всичко на волята на боговете. Едновременно с това той произнася съответните свещени формули" [Рыбаков, Р. Б. Социально-регулативни функции индуизма. - В: Индуизм. Традиции и современность. М. 1985, с. 31].

По отношение на другия елемент, клонката, Д. Овчаров пише: "Безусловно любопитна подробност е наличието на растителна клонка в дясната ръка на мъжа, която е ритуално издигната нагоре. В голяма част от индийските средновековни миниатюри по време на любовна игра мъжът, а понякога и жената, държат клонче или цвете, с което се засилва естетичният елемент в еротичното изживяване [Dallapicolla, A. L. Princesses et courtisananes a travers les miniatures indiennes. Bruxelles. 1978, p. 7-18]". Според Д. Овчаров изобразеният под еротичната сцена елен играе роля, подобна на тази описана в редица източни (разбирай ирански) култове, където еленът се явява като "символ на плодородието, изобилието, а също така е стимулатор на раждаемостта" [Мороз, Й. Еленът българският фолклор и вярвавния. - Български фолклор, 1983, кн. 3, с. 45]. 

Може само да се добави, че е твърде вероятно, еленът (сърната) да е нещо като тотем на прабългарите. От горното следва, че въпросната сцена не е "еротична", а по скоро "съпружеска любовна игра с цел създаване на дете".

 

77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

        7. Известно е, че от дълго време до скоро, в Родопите някои местни родове - зидари са използвали т.н. таен дюлгерски говор, съдържащ много неразбираеми за българите думи. Тези думи са записани от много автори и събрани в една дипломна работа [Павел Борисов Николов. Наблюдения върху тайния зидарски (мещренски) говор в селата Гела и Момчиловци. Речник на лексикалния материал, залегнал в основата на разработката. Студентска дипломна работа - студент по българска филология - фак. № 2203. ВТУ "Кирил и Методий" - гр. Велико Търново. Филологически факултет. Катедра "Българско езикознание".  1979 г.]. Установено е, че този т.н. мещренски говор на родопските дюлгери е донесен от българи - бежанци от Западна Македония. По тази причина в него има извънредно много думи от албанския език. Някои от думите са в същото време и старо-български, даже прабългарски. Например:

 

Жуф, жуфин

Стопанин на къща, богат човек

Жуф, жуфин може да идва от "жопан", прабългарска титла (ZOAПAN), усвоена от много славянски народи.

Жуфинка

Стопанка

райчо

Слънце

Думата е общобългарска, в народните вярвания Слънцето се нарича Райчо. Тъй като на езика на кюрдите, древен ирански народ Roy (Рой) значи Слънце, то прабългарската връзка е много възможна.

Кен

Стопанин

 Думата прилича на КАН - прабългарската владетелска титла. Защо КАН да не означава "стопанин на държавата", нали той "държи" страната си според Именника.

пуна  

работа

Неясна дума, но в българския език има подобен глагол: "да се напъна", означаващ "да се наема да извърша голяма работа, важно дело"

Жокам

пия

Подобна дума има и в българските диалекти: цукам, пукам = пия. Цукало е стбл. дума, означаваща "гърне", според БЕР - с гръцки произход. Нейсе.

Нуска

жена, съпруга -от алб. nusё ‘млада жена, невяста’.

 - явен албанизъм

флясам

говоря, от алб. flas ‘говоря

 Има и подобна българска: плещя, плямпам; "плеснат в устата" - който много плямпа.

Партале

дрехи

дума, подобна на общобългарското "парцали"

Пергишин

Зле облечен човек

 "пергишин" се употребява и в български, например "дърт пергишин", което според Ст. Илчев означава "злобен старец". Най-вероятно този превод е погрешен.

Чупела, чупа

 Момиче, мома -от алб. çupkё ‘мома, момиче’.

Всъщност, çupkё не е албанска, а старобългарска (вероятно прабългарска) дума и означава "момиче".

Ширка

матан (по турски "айрян").

идва от българското СИР - сирене, сураватка !!!

Щепца

Солна киселина

идва от българското "стипца" - солна киселина !

Грухал, Грумфул, Грохел, Громпул

Камък.

 Разбираемо е защо зидарите имат много думи за "камък". В думите грухал-грумфул се забелязва носова гласна и суфикса "-ел", следователно основата е "грух". Тази основа съвпада с основата на  българската дума "кросец" = бучка, а тя пък се родее със санскритската дума ça`rkara  - "чакъл, пясък", от която е произлязла съвременната международна дума "захар".  Тук прабългарската връзка е много възможна.

Махера

Нож

На езика на древните траки mahaira ‘нож’. Сравни с българското "махам".

Тимбеста

Шапка

От българската дума "тумба" = малък връх, хълм, заимствана в гръцки- timbos ‘могила’. В Македония има една поговорка: "Велешките моми, всички тумбогъзи".

Ньонкам

Спя

 Еднаква с думата "нанкам – спя" в българския детски говор.

Могля, моглям

Пуша

Родствена на българската дума МЪГЛА и ТУРМА - дим.

Кроя 

Ходя по голяма нужда

 - има подобна авестийска дума

Хлупки

Съдове

Родствена на българската дума ХЛОПКИ – медни съдове с език, звънци, които се окачват на вратовете на домашни животни

пристал

добър

 тази дума може да е местна, родопска

Шарампойка

керемида

родствено на шарампол - отбранително съоръжение, крепостна стена от времето на кърджалиите и даалиите.

Дос

свиня

Еднакво с прабългарското календарно вазвание ДОКС - глиган, свиня и с албанското dos - свиня.

Мекра

Брада -от алб. mjekёr ‘брада’.

 явен албанизъм

 

 

 

 

        8. Град Варна е основан през първата половина на VI-ти век пр. н.е. под името Odhssoz (Одесос) от  гръцки колонисти на мястото на едноименно тракийско селище [Кирил Влахов. Културно-езиково наследство в Североизточна България. В: Североизточна България - древност и съвремие. Първи национален симпозиум. Изд. на БАН. 1985 г. с. 198-205]. Градът е разрушен от протославяните в началото на VII -ми век, заедно с много други градове - Берое, Сливен, градът до с. Войвода, Шуменско и др. След включването на града в Първото българско царство името Одесос се сменя с Варна. Значението на новото име е неуспешно търсено на славянска основа, за което липсват сериозни причини. Предложено е и обяснение в рамките на езика на траките [Кирил Влахов. Културно-езиково наследство в Североизточна България. В: Североизточна България - древност и съвремие. Първи национален симпозиум. Изд. на БАН. 1985 г. с. 198-205], за което има още по-малко историческо основание. 

        Може да се предположи, че новото име е дадено от новият, най-силен етнос в района - прабългарите. Името Варна може да се изведе на индоевропейска основа, като се разглоби на ВАР (семантична основа) + НА (суфикс). Ролята на този суфикс може да се покаже с примера: от ие. stā - "стоя" се образуват старинд. stāna, староперс. stāna, литовско stonas, старобълг. станъ - "стоянка, лагер, стан, бивак" [Кирил Влахов. Културно-езиково наследство в Североизточна България. В: Североизточна България - древност и съвремие. Първи национален симпозиум. Изд. на БАН. 1985 г. с. 198-205]. От своя страна, основата ВАР произлиза от ие. корен *uor (vor) - "затварям, пазя, закрилям, спасявам". От нея са образувани авест var - крепост, град; староинд. varana - насип, дига, вал; немски wehr - "отбрана, прикритие". От тази основа са образувани названията за "град, укрепено място, крепост" в много ие. езици: староанглийски beri, санскрит pura, pur, тракийски para, етруски spur, гръцки polhz  - град, крепост. В осетински boru, bru, партянски bărag, съвр. персийски băra – защитено оградено място, крепостни стени. В персийски bar-āward, пущунски baraкрепост, обградено място, burakвал, защитна стена, персийски burğ – кула. При прабългарите боритаркан градоначалник, в чувашки boratarxan началник на крепост, от където се заключава, че прабългарското бор = град, крепост. Унгарското варош - град се приема за заимствано от прабългарското бор = град, крепост. От него идва и българското Вароша – често срещано название на старите квартали в много стари български градове.

        В заключение, ВАРНА може да идва от ие. (ирански) език на прабългарите и да носи значението "крепост, защитено място, град". 

 

 

777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

        8. Славянски или прабългарски е известният преход на неударено „а” в „о” в някои старобългарски думи, топоними и хидроними, до IX-ти век?  Според В. Бешевлиев [В. Бешевлиев. Прабългарски надписи. София, 1979, с. 226] това е славянски преход на неударено или кратко А в О, за което привежда следните примери: славянското "поган" от лат. paganus, названието на р. Тимок" от латинското Timacus, Боян от прабългарското Баян, ог" от bhaga (санскрит - щастие, богатство), Троян (топоним) и Трою (л.и.) от Trayan (римски император). Още от латинското caminus -комин; altar - олтар; от гръцкото basilikon phyton (царско растение) - босилек;

 

        Могат да се приведат обаче и много примери от прабългарски думи до IX-ти век (примери багатур-бототур, багаин-богоин, капич - коптор, раб (работа) - роб (робство), Мостич (името на чъргубиля при цар Симеон и цар Петър) - Мастас, Мастус (ирански имена, според [В. Бешевлиев. Прабългарски надписи. София, 1979, с. 226], "Боян" от Баян, " тояга" от таяг (монг.); "дом" от dam (авест. - дом, къща); "боил" от bala -голям (санскрит, хинди - bare),  "мога" от mag (иран.),  "кова" от древния индо-ирански глагол kava, гора (планина) от hara, gara - планина (ирански); мари! (жено!, обръщение към омъжена жена в Централна България) - мори! (човече! - обръщение към мъж в Македония). Други примери: От "Загора" е получено названието "загария" (вид пшеница с много добри качества, отглеждана предимно в Старозагорско); Плискава (Плискав) - Плисково; Холава (уста) - Холовник; Бачкава (от Бач - мандра) - Бачково; авари -обри, Берковица от Верегава, зора от зара (Сурья). Подобен преход се наблюдава и в израза-билингва "осмар - бял мъж" - название на млечно ястие. В този израз "осмар" означава "бял човек" от "as, aors" - бял и nar, nair - човек, мъж.   

   Зара [43]– зора (!), заря ?

 

7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

9. Примери за употреба на прабългарската титла канас, кана, кан са: изразите викна кански и писна кански – “плаче, вика с много силен глас” и чета конско – “изказвам поучителни съждения в присъствието на човека, извършил някакво провинение”. Разликата кански – конско се обяснява с известния фонетичен преход А-О, настъпил в българския език преди IX-ти век. Трети пример може да бъде думата кокона. Според “Речник на чуждите думи в българския език” КОКОНА ж.р. – (гр. kokwna от италиански coccone – “пашкул”) означава: 1. ост. Госпожа, дама. 2. Натруфена, гримирана жена. Обратно на тази етимология, почиваща на чист омонизъм, може да се представи друг, чисто български произход на думата. От прабългарското кана (владетел, облечен в пищни одежди с всички атрибути на властта), след IX-ти век променено на кона, на раннобългарска основа се получава кокона с удвояване на първата сричка с цел усилване на качеството. Сравни кимора (“момиче” на памирския язик кховар) – кикимора (“младо момиче” - български) и кхован (“момче, мъж” на памирския язик кховар) – какаван (“пораснало момче” - български). Пред вид на това, че думи завършващи на гласна в по-късния български се възприемат като думи от ж.р., а владетелската титла канас, кана вече не се употребява, съдържанието на думата е прехвърлено към обект от женски пол. Получената българска дума кокона е възприета в гръцки език -kokwna.

 

77777777777777777777777777777777777777777777777777

 

10. При древните иранци са известни две думи за вода: ДОН и АБ (АВ). Първото название е характерно за ранните скито-сармати и аланите, живеещи по Северното Причерноморие и е запазено при потомците на аланите - днешните осетинци. Чрез него са образувани названията на най-големите реки в района: Дунав, Днестър, Днепър, Дон. Второто название е характерно за персите и източноиранските народи от Памир, част от които (ранните прабългари в I-ви век пр.н.е.) също се заселват в района на север от Кавказ и Черно море. По-долу са приведени езикови съображения, че при прабългарите са използвани и двете названия за вода, ДОН и АБ. Тези обстоятелства са в съзвучие и подкрепят тезата на пок. археолог проф. Рашо Рашев, че масата на прабългарския народ е съдържала както местно скито-сарматско население, така и новодошли ираноезични племена от Средна Азия.

 

10.1. БАЛАТОН - ГОЛЯМА ВОДА. Балатон е название на голямо, огромно езеро в Югозападна Унгария. Традиционно се извежда от славянската дума "блато". Например, намиращата се наблизо столица на Панония при Коцел и Прибина, която съвпада с дн. град Залавар в Западна Унгария се записва като Блатен град. Езеро като Балатон обаче е толкова различно от представата за блато, колкото Земята от Месечината. Най-вероятно, етимологията на Балатон е сходна с етимологията на голям брой древни ирански хидроними от този район - Дунав, Днестър, Днепър, Дон. Всички те са образувани от скито-сарматската дума "дон, тон", при аланите dan/tan, при съв. осетинци don - "вода, река". Подобни хидроними са оставени навсякъде, където в древността са живели ирански племена, например в Централна Азия преди новата ера. Руският учен Д. М. Малолетко открива имена на реки в Централна Азия, завършващи на  -дон, -дан, -тон , напр.: реките - Ардан, Чадон, Тойдан, Куйдан (наричана до 18 в. Кобадан) и езерата – Саратан, Ортон, Асратан  в Алтай.

По същия начин може да се предположи, че БАЛАТОН = БАЛА = "голям" (общоиранска дума) + ТОН (вода, река, езеро), така че БАЛАТОН = "голяма вода, голямо езеро". Това название може да дойде от язигите, ирански племена, живели по тези места в последните векове на Римската империя и по-късно. Язигите са може би родствени или съвпадат с есегелите, посочени като едно от трите български племена заедно с берсилите и болгите. През аварско време, това място е обитавано от множество оногури и/или кутригури, които също могат да са кръстници на езерото.

 

10.2. КСИСТОН - ВОДНА РИБА. Ксистон е название на риба, която кавказките българи ловят в река Кубан и продават в Цариград. Теофан Изповедник (759 - 818 г.), а и други летописци след него съобщават (ГИБИ, III, с. 261), че българите от Стара Голяма България ловели рибата  "мурзули" от Азовско море и "българската риба ксистон" от река Кубан. Названието "ксистон" (с недопустимо за тюркските езици струпване на съгласни в началото на сричка) не прилича на никое съвременно название за риби и не е преведено все още. Все пак то наподобява по смисъл и звучене грузинската дума Sischiani – платика, вид речна риба (bream - англ.), освен това грузинците са били съседи на прабългарите. Имайки пред вид преобладаващото ираноезичие на прабългарите и факта, че рибата ксистон е ловена в река (р. Куфис - Кубан), може да се предположи, че ксистон съдържа две семантични основи, КСИС + ТОН, свързани с ирански изафет. Най-вероятно втората основа, ТОН (изафетен определител), съвпада със скито-сармато-аланската дума "дон, тон" - "вода, река". Първата основа КСИС (изафетно определяемо) е неясна, може би означава "риба" или някакъв вид риба. При скитите и персите риба е "kara, kala". Най-вероятно, ксистон означава "речна риба" или някакъв вид речна риба, примерно "речна платика".  Възможно е, "ксистон" да е гърцизиран вариант на иранското "кара-и-тон" = "речна риба".  

        10.3.  ТУТХОН - ПОМОРИЕ. В първите векове на Първото българско царство, някои от българските градове имат по две и даже по три имена. Например Анхиало - Тутхон - Поморие, Кефалония – Главиница – Балши, Пулхериополис - Бялград (днешния Берат в южна Албания). Главиница е буквален славянски превод на по-ранното гръцко Кефалония, а Бялград може да се разглежда като славянизиран прабългарски синоним на по-ранното латино-гръцко название Пулхериополис - Красив град. Съгласно преведения в България през X в. Георги Амартол, името на Анхиало се променя от прабългарите на Крум на „Тутхон“. Това название се употребява още 5-6 века, но постепенно е изместено от славянското Поморие и гръцкото Анхиало. Официално Анхиало е преименувано на Поморие на 9 август 1934 г с решение на българското правителство. На основа на горните примери може да се предположи, че Поморие ще представлява по-късен славянски превод на ранното прабългарско название Тутхон. С други думи, може да се очаква, че топонимът Тутхон ще има смисъл, подобен на този на Поморие. И наистина Тутхон може да се раздели на ТУ + ТХОН, където ТХОН (или ТОН) е вариант на скито-сарматското ДОН - "вода", а началното ТУ е вариант на българския предлог ДО. Така че, ТУТХОН би могло да означава "до вода", което семантично е еднакво с по-късното славянско Поморие. Преводът Тутхон = "до водата" = "по морие" се подкрепя от ранносредновековното название на Керченския залив "Тохун", считано за прабългарско.

Вероятно при прабългарите е съществувал предихателен звук Х ? Примери: Тон -Тхон (вода, река); Мир - Михр (мир, покой); Зера - Зехра (област, от тук Загора).

        10.4. АБОБА - ВОДНОВО. Счита се за доказано, че названието Абоба, запазено в името на едно близко до Плиска село, има прабългарски произход и е съвременно на името на самата Плиска [Aboba - Pliska: A palase iceland in the cottage sea. p. 234-240. Capter V. Pliska - Town and Hinterland. In: Post-Roman Towns, Trade and Settlement in Europe and Byzantium. Volume 2. Byzantium, Pliska and the Balkans.  Eddited by Joachim Henning. De Gruyter. 2007]. Най-вероятно, Абоба се е наричал район, съседен до Плиска, населен първоначално със прабългари -занаятчии, после от земеделци. През това селище е минавала река, известна днес като Асар дере (долът Асар), която е снабдявала столицата с вода. Самата столица е построена сред безводно поле, далеч от търговски пътища, на място където не е имало никакво предишно селище. В такъв смисъл водата на Абоба ще е била жизнено важна за града. Предложените значения Абоба = "земен вал" и Абоба = "ограда, стена" не отговарят на ролята на това селище. Най-вероятно Абоба е название, подобно на прабългарските названия от типа Плискава, Преслав, Верегава (Планиние, от Верг, Берг (планина) + ава) и (може би) Киоава. Подобни български топоними от това време са Стригава, Търнова, Карнава и др. От този тип е и названието Кордон-Оба на хълм в полуостров Крим, на който през VIII-IX-ти век е имало прабългарско селище [Залеская В. Н. и др. Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище. 2006. Изд. Грифон. Софиял Превод от руски. с. 363]. Общото в тези топоними е суфиксът "-ав, ава", променен в последствие на "-ов, ово" и преминал в названията на много български селища от XI-ти век насетне (примерно Бачково, до Асеновград). От тук названието Абоба може да представи като съдържащо основата АБ (вода - ирански) и суфиксът "-ОВА" променен от по-късното турско население до "-ОБА" . С други думи АБОБА = "Водново, селище с много вода". В надпис № 58 (по номерацията на В. Бешевлиев) канасюбиги Маламир съобщава за едно важно събитие за Плиска, построяването на водопровод:  “Канасюбиги Маламир, от Бога владетел. Неговият стар боила, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на владетеля. А владетелят даде на българите много ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи дарове. Нека Бог удостои от Бога владетеля да преживее заедно с кавхан Исбул много години.” Вероятно тук става дума за водопровод, идващ от днешната река Асар дол и минаващ именно през с. Водново - Абова или в турцизиран вариант - Абоба.

 

77777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

11. Галата - прабългарско название. ГАЛАТА (селище, квартал на Варна) - прабългарско название. Галата - име на град до Варненското езеро, сега квартал на гр. Варна. Този топоним може да се обясни на основата на общоиранската и прабългарска дума "гал" - езеро. При волжските българи,  халиче – езеро, според  арабския  пътешественик  Ибн-Фадлан, оставил  най-пълното  описание  на  Волжка България  от  922 г. В кховарски  galatoi, пущунски  халиче – езеро (Петър Добрев-ЕАКБ стр.30). В  албански  galige – езеро, блато  се  смята  за  старобългарска  заемка. (СМ-ИС стр.188). Най-вероятно, град Галата означава "езеро" на езика на прабългарите (според д-р Ж. Войников). 

        Близкият до гр. Галата румънски град Мангалия в миналото е имал почти същото име Kallatiz (Kalalatiz), което също може да се обясни с факта, че до него се намира езеро, а също и голямо блато. На 15-тина км северно от гр. Силистра се намира друг румънски град Галица (Galita), разположен на брага на езерото Богач (Bugeac). С подобно име има още едно селище в България - с. Галиче, район Бяла Слатина, област Врачанска, до което в миналото е имало езеро и блато. В Македония има планина Галичица, намираща се точно между две големи езера - Охридското и Преспанското. От тук, Галичник най-вероятно означава "Езерница" на езика на прабългарите. Планината на западния бряг на Охридското езеро се нарича Галичник, тя е покрита с тъмни гори и се надвесва над гр. Дебър.

        В делтата на река Дунав, в центъра на древната прабългарска област Онгъл се намира румънския град Галац. По време на Първото българско царство той е български град под името Халич, по-късно е наричан Мали Галич от русите и Кобурлуи от власите. Подобно на своите събратя Галата край Варненското езеро, Галица край езерото Богач, Kallatiz край сега пресъхнало езеро и Галич край Галичкото езеро, град Галац (Халич) се намира на брега на голямото езеро Братещ. И тук може да се предположи прабългарски топоним, означаващ "езеро". 

 

 

Фиг. 2. Прабългарски топоними образувани на основата на иранската дума gal, galice - езеро. Всеки един от посочените топоними се намира до езеро с големи размери.

 

        В Костромска област на Русия, един от най-древните градове там се нарича Галич. Намира се на 200 км западно от град Казан, в пределите на старата Волжска България. Известен е и като Га́лич Мерский (19 хил. жители) — град в Костромска област на Русия, на брега на широко известното и голямо Галичко езеро. Построен в средата на XI-ти век на склона на планината, носеща българозвучащото название Балчуг. В XIII-ти век става център на независимо от татарите Галичко княжество, по-късно присъединено към Московското княжество. Може да се смята, че и тук названието Галич означава "езерен" на иранския език на прабългарите.

        Всични досегашни названия от типа Галич, Галата се намират върху територия, в която през ранното средновековие са живяли прабългари. Някой беше казал, че прабългарите били шепа народ. Могат ли шепа хора да оставят един и същи топоними в Албания, България, Румъния и чак на завоя на Волга!? Още две други подобни названия се намират в северната периферия на Първото българско царство:

        Галич Волински (8 хил. души), споменат за пръв път в 898 г. разположен на автомагистралата Лвов – Ивано-Франковск (110 км от Лвов и 24 км от Ивано-Франковск). Столица на западноруското Галичко княжество (XII-XIV век).

        Галич (Халич) – село в Лученецки район, близо до южната граница на Словакия. Намира се на 10-тина км западно от центъра Лученец, до селото Stara Halic. Други села с предполагаемо български названия в този район са с. Bulhary (село Българи), Beter (село Бетер, така се нарича един връх северно от Стара Загора), Horna Slatinka (сравни Бяла Слатина), Kurtan (сравни Курт, второ име на Кубрат), Dulovo (сравни родът Дуло), Batka, Hubovo (село Хубово, от иранското hub - хубав).

     В Румъния и Русия обикновено названието Галич се извежда от името на келтското племе галати, което два века пр. н.е. преминава през Балканите и навлиза в Мала Азия. По-късно районът около днешна Анкара, където те се установяват е наречен Галатия. Това очевидно е обикновена омофония без историческа стойност. Други руски етимолози извеждат названието на източнокарпаския град Галич (и оттук названието на областта Галиция, родината на белохърватите и дулебите) от келтската дума hal, която значи "сол". Най-вероятно изброените по-горе 10-тина названия, съдържащи семантичната основа ГАЛ, да имат прабългарска етимология, още повече, че имат синхронна поява с прабългарското население, населило територията, където те се срещат.

 

777777777777777777777777777777777777777777777777

 

12. Авитохол = Атила ?? Съгласно т.н. Именник на българските владетели, Авитохол е първият владетел на българите - далечен, може би легендарен, предшественик на Кубрат и Аспарух от рода Дуло. Значителен брой автори, занимаващи се с ранната българска история, главно домашни и руски, упорито вярват в хипотезата, че името Авитохол е вариант на името Атила - най-мащабният и най-жестокия монголоиден разорител на Европа в началото на средновековието (.....). В сериозната западна историческа литература обаче името на Атила се среща в следните варианти: Attila, Attala, Ethel, Etzel, Eczel, Athalus, Thotila, Aquila. Чудно нещо, сред тези варианти липсва името Авитохол, липсва даже и форма, която малко поне да прилича на Авитохол. Това е така, защото липсва какъвто и да било документ, или податка или паметник, в който Атила да се нарича Авитохол или обратно, Авитохол да се свързва по някакъв начин с Атила. На какво основание тогава посочените по-горе автори вярват в тъждеството на Авитохол с Атила е неясно. Едно е да се вярва в някакво твърдение, съвсем друго е това твърдение да се докаже! Когато някой вярва в някакво твърдение без да го докаже, той е езотерист. В науката не се иска вяра, а доказателства за всяко твърдение. На всичкото отгоре недоказаното твърдение, че Авитохол - това е всъщност Атила се изтъква като важно "доказателство", че прабългарите били част от монголоидата орда на Атила. Човек се пита - къде свършва езотериката и от къде започва науката? Как се нарича една "теория", която се гради върху недоказани твърдения? Може би твърдението Авитохол = Атила е постулат ? Действително, в основата на много науки лежат постулати, но първо - тези постулати се формулират ясно и открито, да са знаят че са постулати, второ - те са еманация на целия дотогавашен експериментален материал и трето - при всяко едно противоречие с новите по-точни експерименти тези постулати се подлагат на критична преоценка, преформулират се или се отхвърлят за да се развива науката. В случая постулатът Авитохол = Атила се разглежда като леденият материк Атлантида - никой няма право да го обсъжда и критикува. Горе долу, това представлява представата за ранната история на българите - една вечно замръзнала, неизменяема Атлантида, която живее далеч от развиващата се жива наука.

 

7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

13. д-р Живко Войников: титлите илтивар и балтавар. Varg, в  хотаносакски  varga – ръководител, vrasse, vrasan – регулирам, управлявам,  warksi – власт, мощ, сила. В  авестийски fram, староперсийски frāma, кушанобактрийски fromo, fromano, согдийски  prmy, партянски  frm`y, ягнобски  farmōy, искашимски  fьrma, сангличи fыrmn, шугнански /баджовист/ rimi, рушански  rimay, wōr, вахански  rыmыy. /Ch-DIV/  В  санскрит  paŕti управлявам. /L-IAIL/ П. Добрев  посочва  сариколското  парс – управлявам, заповядвам. /ПД-САХ стр. 58/ Титлата  на  Кучанските владетели  е  била  kucisvara – управител на Куча. Етимологично обяснява значението на титлата илтивар, носена от владетеля на савирите. Фиксирана е  от тюркските рунически надписи под формата елетебер – владетел на покореното, нетюркско племе аси/ази, обитавало Саяно-Алтай, последни остатъци от южносибирските аси /алани/. Вар, варс е титлата на  ефталитските  владетели, а Хушнаваз, Ахшунвар са късни арабизирани форми на ефталитското “Кушана  варс” – владетел  на  кушаните. Тохарската  етимология  е  сигурна. Например  илтивар  чудесно  се  обяснява  с  персийски  il, пущунски el, кюрдски  êl, талишки  elêt – род, племе и war, wars – управлявам, т.е. вожд  на  племе. Титлата е изцяло ирано-тохарска и е вторично заимствана от тюрките! В чувашки il – народ.Тюркското il/ilek – народ е повсеместно  разпространена и е явна иранска заемка. В тохарски alanmen – всички, всички хора. При волжските българи се е използвала титлата балтавар, от  аланското  /осетинско/  bal народ, войскови  отряд и тохаро-памирското wars, wor, pars – власт.

 

77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

14. Смисъл на названието "лай-кучка". Това е название на красиво бяло-жълто цвете, със характерна миризма, което напролет покрива много поляни и морави. Съвременните българи нямат представа за смисъла на това старинно, напълно забравено название. Много от тях го свързват със съвременните български думи "куче" и "лай на куче" и понеже това им се струва некрасиво, преиначават названието до "лайка". Има и един виц (може би действителен случай) за български студент в Москва, превел лай-кучка на руски като "лай-собачка". Всъщност, названието "лай-кучка" е най-вероятно сложен израз от езика на  прабългарите и може да означава "светложълто цвете". Названието съдържа две семантични ядра - "куч" и "лай". Семантичната основа "куч" има памирски произход и означава "цвете" (П. Добрев). Среща се в много названия на цветя в българския език- кукуряк, кокиче, лай-кучка и др. Руски етимолози също са открили, без да могат да го обяснят, че много техни названия на полски цветя са образувани чрез основата "кук, куч". Общата причина за тези две езикови явления е наличието на източноирански субстрат при формирането на българската и руска народности. Първата сематнична основа "лай" може да се обясни с прото-индоевропейската дума *Alǝw- "светъл, жълт". От нея са останали много застъпници в днешните индо-европейски езици: auruša - "бял" (авестийски); aruṇá, aruṣá - "червен, червенокафяв" (староинд.); *ilw-a- "светложълт" (герм.); *al̂w-a-s, *al̂w-ā̂ - "светъл, жълт" (балт.); *olovo; *olvь, ловь, олово - "светъл" (старобълг.); олово - "светложълт" (метал, руски) (References: WP I 159). В заключение - "лай-кучка" = "светло-жълто цвете".

 

777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

15. ЕТИМОЛОГИЯ НА ПРАБЪЛГАРСКАТА ДУМА ДОХЪТОР. За прабългарската дума ДОХЪТОР ("възглавница") се измислят какви ли не езикови закони, за да се докаже, че тя била родствена с турската дума “ястък” – възглавница. Други търсят монголски корени на думата. В действителност, може да се предложи индоевропейска етимология на ДОХЪТОР, която изглежда най-естествена и убедителна. За целта трябва да вземем под внимание факта, че в прабългарските думи присъстват суфиксът “-ОР” (кичур - кок; ) и префиксът “ТУ-” (Тутхон = ту + тхон = до водата = Поморие). На тази основа разглобяваме ДОХЪТОР = ДО  + ХЪТ + ОР, където ХЪТ е семантична основа със значение “глава”. Действително, ХЪТ трябва да е прабългарски застъпник на протоиндоевропейския корен: *g'hebhal - връх, глава. Други застъпници: английски: head “глава”, hat “шапка”; старогръцки: kephaĺ, κεφαλ  “глава”;  готски: gibla "глава, връхна част на нещо"; старогермански: *gibl-a- "главен, върховен"; тохарски A: śpāl “глава”, тохарски B śpālu “върховен, изключителен, главен” (Adams 642). [StarLing database of S. Starostin, 1998-2003; Harbour Copyright 1998-2003 by G. Bronnikov, page: 423; WP. I 571, Feist 214, W. Schulze Kl. Schr. 252, 261]. От горния етимологичен анализ стигаме до извода, че ДОХЪТОР би трябвало да означава “доглавница, приглавница”, с други думи “възглавница”,  което напълно съвпада с вече известното значение на думата. Това силно подкрепя предложената етимология. В добавка, от горния анализ следва, че съвременното българско “възглавница” вероятно представлява калка (буквален превод) на прабългарското ДОХЪТОР, а не на общославянското “подушка”. С този анализ може да се отговори на тези руснаци, който учейки български винаги задават уместния въпрос: ние поставяме възглавницата под ухото си и затова я наричаме “подушка”, а вие да не би да я слагате върху главата си? Отговорът е, че “възглавница” идва от ДОХЪТОР, а не от “подушка”.

  

777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

16. ВЪЗМОЖНО ЗНАЧЕНИЕ НА НАЗВАНИЕТО "КАПАНЦИ". Това е самоназвание на голямата, много консервативна и своебразна българска етнографска група, разположена в района западно от гр. Плиска до гр. Разград. Тази група се характеризира с много архаични особености в техните народни носии, диалект, музика, бит, обичаи и традиции. Смисълът и произходът на самоназванието “капанци” обаче са забравени, което се обяснява с неговия древен произход. Съществуват множество опити за неговото обяснение, които повече или по-малко представляват бездоказателствени и наивни хипотези: от турската дума “капан”, от титлата “жупан” на един раннобългарски княз, от названието на елемент от тяхната носия. Най-популярна и всъщност най-несериозна е хипотезата, че названието идва от една влашка дума, която значи “глупак, селяндур”. Идеята е, че така власите са наричали българите или част от българите. Българите са склонни да вярват на такива глупости, защото на тях постоянно им внушават, че “българин” значи “къръщисан мелез, който всичко разваля” съгласно господстващата хуно-тюркска хипотеза за техния произход. По-долу се представя друга хипотеза, обясняваща произхода на това название със самоназванието на кушаните, народ родствен на прабългарите, малка част от който заедно с прабългарите и някои други източноирански народи (берсили, есегели, авари, възможно и савири) са населили ранна България заедно с протославяните. Това е възможно, защото прабългарите, както и другите сродни на тях етноси, влизащи в прабългарския масив са оставили множество топоними и хидроними на Балканите и по своя път към Балканите. Според проф. Р. Рашев големите прабългарски некрополи при град Девня са оставени от берсили. Вероятно от тези берсили е останало личното име Борис - барс, планински лъв, тотемът на берсилите, племенното название берзити (березити, варсаци) както и топонима Преслав (Берслав), сравни Плискав - Плискава, Абав - Абоба.  Есегелите и асите, другите големи компоненти на прабългарския масив са оставили много топоними в района северно от Дунав и Черно море (град Брашов, град Яш - проф. Т. Балкански), а близките им роси са оставили десетки топоними и хидроними в района на Северното Причерноморие (проф. Риза Бариев). Възможно е (неславянското) българско племенно название севери и владетелско име Севар да произхождат от савирите. Названието Сугдея на един голям и древен град на Азовско море идва от етнонима на согдийците, близък до прабългарите народ, като се предполага, че първото население на града са били согди от Средна Азия. Известно е, че броят на топонимите, образувани на основата на българския етноним в пределите на първоначалното българско землище на Балканите са над 40. За Волжска България също е характерно образуване на топоними на основата на местни етноними: Болгар и Биляр от българите, Сувар от савирите, Ошел от есегелите и др. В "Царството на хоните - хионити, българи" на север от Кавказ, известно още като Берсилия, са известни градовете Беленджер (град на българите-берсили), Булгар-Балк, столицата Варачан и др.

       

 

    Фиг. 1. Кушански монети на Герай. Забележете, че владетелят е с изкуствена деформация на черепа и превръзка с ленена ивица, характерна и за прабългарите по времето на Борис - Михаил.

 

        Какво е било кушанското самоназвание? То е отбелязано върху кушанските монети от последните десетилетия пр. н. е. На фиг. 1 представена една такава монета на кушанския владетел Герай – Санаб с надпис на кушано-бактрийски език, изписан с гръцки букви. Герай (Херай) е един от първите кушански владетели с прозвище Санаб (санаб значи “отблъскващ врага”). Съществуват няколко близки версии за разчитане на надписа, представени от Е. В. Ртвелидзе (Э. Ртвеладзе. Цивилизации, государства, культуры Централной Азии. Изд. Униреситет мировой экономики и дипломатии и Центр изучения мира и межкультурного взаимопонимания. Ташкент, 2005. с. 78):

 

1)  TYРАNNOYNOTOC HРAOV ANTEIX KOPPANOY (“тиран на кушаните, побеждаващ врага”);

 

2)  TYРАNNOINOTOS HРAOV SANABOY  KOPPANOY (“тиранът Херай, санаб кушански”).

 

Ценното в тези надписи е, че разкриват самоназванието на кушаните – KOPPAN, копани. На основа на горните исторически факти и на омонимията "капанци - копани" може да се изкаже хипотезата, че названието “капанци” идва от самоназванието KOPPAN на древните кушани. Това ще означава, че заедно с мнозинството оногундури - прабългари, дошли с Аспарух от Стара Голяма България през Онгъла и по-късно в Мизия и Влахия са дошли и малки групи берсили, есегели, савири и вероятно кушани. В това няма нищо чудно, просто такъв е бил етническия състав на Кубратова България съгласно данните на арабски и арменски източници от тези времена. С разпада на Кубратова България, части от това смесено население, без да бъде филтрирано, предвождано от Аспар хрук - Еспор, се премества на запад и установява властта на рода Дуло върху нова територия - Онгъла и по-късно Дунавска България.

 

777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

17. ЕТИМОЛОГИЯ НА НАЗВАНИЕТО БРОШ. Бояджийският брош (Rubia tinctorum L.,), е тревисто многогодишно растение от семейство Брошови (Rubiaceae). Той е единственият разпространен в България представител на рода Брош (Rubia) и често е наричан само брош Illustration Rubia tinctorum1.jpgРастението е разпространено из храсталаци, край огради и в дворове, главно в южните и източните части на България. Корените му съдържат гликозида ализарин, който се използва в текстилната промишленост за оцветяване на тъканите в червено. Названието брош може да е свързано с червения цвят на багрилото, което от древността до наши дни се използва за оцветяване на тъканите по българските земи и в Стария свят. На санскрит се нарича manjishtha, английски madder, руски марена, полски marzana, сръбски броћ, немски färberröten, турски кökboya bitkisi. Названието rubia (брош) за всички езици от латинската група идва от латинското ruber - червен. Първоначалната форма на българското название може да е berod или berodish, където семантичната основа *rod е праиндоевропейска морфема със значение "червен". Срещала се е в езика на траките, от която е образуван оронима Родопа  = rod + opa = червена вода, като се има пред вид някои родопски реки (Чепеларска река) с червен цвят на водата. Суфиксът "be-" се среща в германските езици за образуване на глаголи от съществителни и прилагателни. От тук брош  - "ставам червен, почервенявам". Най-вероятно, названието е от езика на траките, но може да е и прабългарско. Във всеки случай, то няма нищо общо с езика на праславяните, където отдавна липсва основата red - червен и суфиксът be.

 

777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

 18. ИНДО-ИРАНСКА ЕТИМОЛОГИЯ НА ПРАБЪЛГАРСКАТА ДУМА ЧИГОТ. Според византийски източници прабългарската дума ЧИГОТ означава "меченосец". Така се е наричал един от великите боилади, член на Съвета на великите боили - правителството на България в предхристиянската епоха. На основата на хуно-тюркската доктрина за произхода на прабългарите, Йордан Андреев се опитва да представи ЧИГОТ като вариант на старотюркското jigit - "младеж, буен юнак". Нерде "младеж", нерде "велик боилад, член на правителство", ама нейсе.  Всъщност, ЧИГОТ може безпроблемно да се изведе на общоиндоиранска основа, като се разглоби по формулата ЧИГ + ОТ, където -ОТ е суфикс (Ирански суфикси и префикси в езика на древните и съвременни българи: -ОТА), а ЧИГ е общоиндоиранска семантична основа със значение "нож". Подобна дума  - cheku - нож, е основна за съвременния език хинди-урду. От тази основа е образуван и къснобългарския турцизъм с персийски произход ЧЕКИЯ - малко, сгъваемо ножче. Нещо повече, точната титла на този велможа е БОИЛА-И-ЧИГОТ, която може да се разглежда като типичен пример за иранска изафетна конструкция със значение "меченосещ боил". Най-вероятно, това е министърът на войната, военния министър, този който е проверявал дали в мирно време бойните коне пасат по тучни ливади или някой хитряга ги използва за стопански цели. След проверката хитрягата обикновено е губел главата си.

 

777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

 19. ИНДО-ИРАНСКА ЕТИМОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДУМА ПЕДЕРУНГЕЛ - педарас, педал. Трите оригинални стари български думи са с неясен, може би прабългарски произход, съвпадащи с английското гей. Основата  ПЕДЕ, ПЕДА има предположителното значение "лош, недобър", към която може да се прикачи индоиранския суфикс "-ер, ар" за образуване на прилагателни: педер, педар, педал = "нещо лошо". След добавяне на друг ирански суфикс, "-аз, ез" се получава "педерас" (виж Ирански суфикси и префикси в езика на древните и съвременни българи: -АР; -ЕЗ ). Основата ПЕДЕ, ПЕДА (лош, недобър) се е запазила в българските думи и названия бетер - "по-лош"  (вие сте бетер еди кои си!), Битер - "лош връх, Черновръх" (название на връх на 7 км северно от Стара Загора в Змейовския проход Демир капу), Бедечка - "лоша река" (название на река покрай същия връх Битер в непроходимата доскоро част на Змейовския проход Демир капу), Бедек - "лош връх" (название на върхове в Средна Стара планина, Бедек до връх Бузлуджа, вр. Голям и Малък Бедек), беда - "лошотия, неприятност". Иранската етимология на семантичната основа ПЕДЕ, ПЕДА (лош, недобър) се вижда от персийските и съвременни ирански думи bäd - лош, bäder - по-лош. Това са стари индоевропейски застъпници, чийто английски съответствия (bad - лош) са почти тъждествени.

 

777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

20. ОБЩА ЕТИМОЛОГИЯ НА ДУМИТЕ КАРВУНА, КАРВУНСКА ЗЕМЯ, АРКОВНА, КАРГУНА.

 

 

Фиг. 1. Поглед към връх Арковна. В дъното с. Арковна и р. Голяма Камчия в ляво. (Е. Йонков с фотоапарат PANASONIC LUMIX DMC-FZ8).

 

        Връх Арковна (Фиг. 1) се намира в землището на село Арковна, община Дългопол, област Варна. Названието на върха е древно, с неясна етимология и по-късно се възприема като име на селото. На билото на върха има останки от селищен живот от неолита и крепост от края на античната епоха. В района са открити голямо количество монети на келтския цар цар Кавар от III в. пр. Хр., основал държава в Югоизточна Тракия със столица Тиле. Възможно е той да е владял крепостта на връх Арковна, за да защити северната си граница от държавата на гетите.

 

        Карвуна, Карвунска земя е средновековно българско название на Добруджа, което се среща в много писмени документи. Преди идването на българите, още във римско и византийско време същата територия е наричана Стохълмие. Етимологията и смисълът на новото название Карвуна остават неизвестни, макар че има няколко хипотези за тях. Повечето изследователи свързват това название с прабългарите и водени от химеричната хипотеза за техния хуно-тюркски произход търсят обяснение из разни алтайски езици: монголски, старотюркски и т.н. Най-често се правят неуспешни опити да се преведе старото название Стохълмие с алтайски думи, омонимни на Карвуна.

        Може да се потърси и друго решение на въпроса като се предложи обща етимология на названията Карвуна и Арковна на основа на праиндоевропейската дума *k'arэk ("оградено, защитено място", э = "ъ"). Тази дума има следните засвидетелствани застъпници: германското *xaruga (*xarugo); латинското carcer и балтийското *čark-[s]-t-iā̃ (ж.р.), старобългарското кръг, хетското gurta, литовско gardas, всички със значение "оградено, защитено място, крепост, замък". Подобно е и названието за "дворец" в тохарски В - kerciyi (не идва ли от тук северночерноморският топоним Керч?). Укрепленията при аварите (които са най-вече ефталити, иначе казано източноирански хионити или хони) носят подобно индоевропейско название - хринг. Аналогично в осетински gæræn – ограда, обградено място, обор. В персийски kurang – кръгово укрепление, бивак на ловци, обор за коне и в кавказки аварски goren обор, обградено място. На български геран - обграден с камъни кладенец, Жеруна (Жеравна) - селище, обградено със стена, крина - кръгъл дървен съд, мярка за обем с вместимост около 10 литра. По-общо, в основата на посочените по-горе праиндоевропейски застъпници на *k'arэk, стои праиндоевропейската семантична основа KR (KAR, GAR, KAL) - "заграждам, ограждам". Тази основа се среща и в още две праидноевропейски думи *g(')hort- градина, оградено място, и *kʷrom- ограда, стобор, препятствие, твърдина. Първата дума има следните застъпници: старогръцки khórto-s, старогермански *gard-an, латински hortus, старобългарски grad, gradina - градина, ограда. Има я и при келтите: келтски Ir gort, кимрийски garth, бретонски garz - градина, заградено място. Староиранското kale - "крепост, селище, село" (по-късно заето в османо-турски) е образувано от същата основа, но с типичния за иранците R-L преход. Сравни и фреското garrison - военна част, защищаваща крепост и garage - гараж, заградено място за кола. Втората дума, *kʷrom има следните застъпници: старобългарски *kъrmā -кърма, задна част на нещо, старогермански *xram-ō(n-), старобългарски hram - къща, дом, жилище, църковен храм; старобългарски kreml - кремъл, крепост, заимствано в по-късния писмен руски.

          Съгласно тази хипотеза, в основата на названията КАРВУНА и АРКОВНА стои праиндоевропейската семантична основа *k'arэk - "заградено, защитено място". Основание за подобна хипотеза можем да търсим в наличието на крепост на връх Арковна, както и в съзнанието при старите българи за стратегическия, силно защитен характер на централната за тях територия, съвпадаща с днешна Добруджа. На тази територия са се намирали техните основни селища, крепости и военни лагери, както и техните столици - крепостта при Никулицел, градовете Плиска и Преслав. От север Карвунската земя е заградена от река Дунав, от изток от Черно море и от юг от Стара планина. Освен това, според Анонимния български хронограф от XI-ти век, Аспарух е построил на река Дунав презид (вал, стена), това е вероятно днешния Аспарухов вал (според румънците Траянов вал) от Черна вода до Констанца.

        Още по-близо до *k'arэk стои топонимът КАРГУНА – много старо и неясно название на краен квартал на Ямбол, на запад от река Тунджа. В началото на XIX-ти век кварталът е бил село от войнигари. Местните хора казват, че Каргуна е всъщност старият град Ямбол, заедно с квартал Аврен (южната част на града). Какво означава Каргуна, никой не знае. Както обикновено, за това название се търсят османо-турски подобия и корени, което в много случаи е правилно и направо очевидно, но в този случай проблемът е много по-сложен. Опитите да се изведе названието Каргуна от ранната османотурско-арабска дума „карие” – село и от турската дума „калгун”, която означава "неодялан", а също и „григорианец - арменец”, са неубедителни и недокументирани. По-вероятно е обаче Каргуна да е по-старо, предосманско название, отразващо факта, че в този район е имало древен град и крепост. Още в пред-римско време, малко по на север се е намирал много известният тракийски град Кабиле. През IV-ти век той разрушен от готите, но след няколко века се възстановява на друго място, близо до днешния Ямбол. Всъщност, самото название Ямбол е турцизиран вариант на тракийското Диамполис - "град мужду две реки" (мнение на местен историк), като се има пред вид, че на това място Тунджа прави завой и образува два ръкава. Названието Каргуна, предположително "крепостта, градът" може да е местно, неофициално название на селище близо до Диамполис, бившия Кабиле, или до неговите развалини.

        Прави впечатление, че названията Арковна, Каргуна и Карвуна се отнасят до места, където е имало древни крепости и градове. Най-вероятно тези названия са много стари и етимологично могат да се свържат с древния праиндоевропейски корен на понятието "крепост, укрепление, заградено място" - *k'ark). Трудно може да се каже дали тези названия са донесени от прабългарите или са заварени и усвоени от предишното население, колкото и оредяло да е било то. Единствено за названието Карвуна може да се защищава прабългарски произход на думата на основата на следните косвени доводи. Преди идването на Аспаруховите българи названието Карвуна не се споменава, а вместо него се използва гръко-римското Стохълмие. Освен това, Карвуна е местно название и не се среща по други български и съседни територии. На трето място смисълът на названието Карвуна като "централна, заградена, добре защитена земя" има значение единствено за прабългарите, но не и за византийците, римляните и праславяните, за които тази област е незначително, периферно късче земя. Не случайно повечето изследователи приемат това название като част от езика на прабългарите. Съгласно предложената етимология, този език трябва да е бил не алтайски, а индоевропейски, сходен с останалите езици от тази част на Европа.

 

 

 

Фиг. 2. В ляво - рисунка на капище и старобългарски рунен надпис от скална църква в Мурфатлар, Северна Добруджа. В дясно -  транскрипция на рунния надпис: "уарган" (варган, арган) - заградено, защитено място, храм.

 

        Ако приемем обаче Карвуна за прабългарско название, за което има убедителни доводи, то би трябвало да мислим същото и за останалите две названия - Арковна и Каргуна, понеже семантично, морфологично и даже хронологично те са подобни и свързани с първото. Има и още основания за това. В раннохристиянският скален манастир близо до Констанца и град Мурфатлар (Румънска Добруджа) са открити голям брой рисунки и надписи с прабългарски руни.  На една от тях (фиг. 2) е нарисувано типично прабългарско езическо капище (двоен квадрат или двоен правоъгълник), каквито в Североизточна България са открити вече 9 на брой и които приличат на ирански зороастрийски светилища. Рисунката се пояснява от рунен надпис, разчетен от Петър Добрев като "уарган" - храм, на осетински uаrdоn – храм [ПД-КК, стр. 46-48], в дигорски аrgъаuæn, иронски аrgъuаn – църква (Ж. Войников). Осетинското название аrgъuаn, или "аргъван" като вземем под внимание четенето на "у" като полугласната "w", буквално съвпада с българското Арковна. С други думи, Арковна (заградено място, защитено място, храм) може да съвременна форма на прабългарската дума за "храм, светилище", показвайки, че на това място освен крепост, може да е имало и прабългарско капище.

        Прабългарската етимология на Каргуна (заградено място, крепост) може да се обоснове от следните исторически факти. Днес покрай Ямбол минава големият прабългарски граничен земният вал, построен от Омуртаг (най-вероятно) през 813-817 г. и наречен Еркесията през османо-турското време. Валът е с дължина около 130 км от Дебелт до Симеоновград. Равномерно, на определи разтояния по неговата дължина, е имало стражеви кули и врати, чийто места днес се знаят [Л. Жеков. Еркесията. Туристическа карта. Община Тунджа – Ямбол, Изд. Геоплан и Картпроект, 2007]. Би трябвало вратата до Ямбол да е по-голяма, играеща роля да голям контролно-пропускателен пункт за минаващите пътници и търговци. Това трябва да е бил главният пропускателен пункт на границата между България и Византия и ключово място на важния път от Северна Европа към Константинопол, старият път Адрианополис - Кабиле - Одесос. Логично е да се очаква Карвуна да е прабългарското (Омуртагово) название на тази крепост, подобно на прабългарското название Варна, което също значи "крепост, град". Не е изключено и целият земен вал, който днес наричаме с турското название Еркесия (Er kesi - земна насечка, бразда), да е носел прабългарското название Каргуна - заградено, защитено място.

 

7777777777777777777777777777777777777777777777777

 

21. ПРОИЗХОД НА СТАРОСЛАВЯНСКОТО НАЗВАНИЕ УГРИ ЗА УНГАРЦИТЕ. Съвременните унгарци (самоназвание маджари) са наследници на население, дошло от Западен Сибир, долината на река Об и са родствени на най-старото население на Североизточна Европа, днес обозначавано като угрофини. Това название идва от имената на двата най-многобройни народа от това семейство, унгарците (угрите) и фините. Интересна е историята на названията унгарци и угри, с които другите народи наричат маджарите. Повечето изследователи извеждат названието унгарци от названието на главното и централно прабългарско племе оногури - оногхонтори. Част от това племе е населявало Карпатския басейн като част от Първото българско царство няколко века преди неговото завоюване от маджарите. Така, за много народи названието оногури на завареното прабългарско население става име на новото маджарско племе за много векове напред и се утвърждава като международно название на маджарите - унгарци и на тяхната държава - Унгария.

        По-друг произход има названието угри, с което някои съседни протославянски народи са наричали средновековните маждари. Названието угри има аварски произход, това е всъщност самоназвание на аварите, които са създали държава в същия Карпатски басейн, но малко по-рано от оногхонторите-българи, през периода 560 - 810 г. Съгласно по-нови данни [Айбабин, А. И. Стремена перещепинского типа. СГЭ. 1974, т. XXXIX, с. 32-34, цитирано в Залеская В. Н. и др. Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище. 2006. Изд. Грифон. София. Превод от руски. с. 353] истинското название на аварите е угргури (угр - семантична основа, гур - племе, род, народ). Най-вероятно, тези угр-гури са част от източноиранските племена ефталити (бели хони, хионити), известни още като валхонити, вархонити, вархони (т.е, хони или хиони от вида "вар", "авар", авари). Не бива да се бъркат източноиранските хиони (хони, ефталити) с монголоидното средносибирско племе хунну (хуни), които нямат нищо общо помежду си.

        За източноиранския, ефталитски произход на аварите свидетелстват данните на Агатий Миринейски, Прокопий Кесарийски и Теофилакт Симоката, които отбелязват събитията свързани с разгрома на ефталитската държава от съюзените перси и тюрки в средата на VI-ти век. След това поражение, част от ефталитите се насочват към Източна Европа, където стават известни като авари и обри. В тази връзка Агатий предава дословно речта на тюркския предводител Турксант относно отделилите се вархони - авари, станали съюзници на Византия:

„… А вашият император (византийския) ще бъде наказан, както трябва, понеже на мен говори приятелски неща, а на вархонитите (т.е на аварите), нашите роби — които са избягали от господаря си, е станал съюзник. Вархонитите, понеже са подвластни на тюрките, ще дойдат при мен, когато пожелая и ако съгледат, че моят конски бич (символ на царска власт) се приближава към тях, ще избягат вдън земя.“

            Освен вархонитите - угргури, още много други ирански племена са носили название, образувано с помощта на наставката -гур: сирургур (название на сарматското племе сираки според Захарий Ритор), оногур, утигур (прабългарски племена), кутригур (племе родствено на прабългарите). Названието угргур се е запазило на някои места в България. Теофан съобщава, че през 812 г. Крум изселва византийското население от Дебелт и другите селища от този район и го заменя с прабългари и родствените им авари. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. От това време се появяват и местни топоними: село и старинна крепост Ургури (т.е, угргури - авари, след 1934 г. с. Българи) и хребет Уграш, град Тутхон (след XIV век Анхиало, след 1934 г. Поморие), Кладара, Мургатон, Багатур, Заберново (Заборна), Велека, лични имена — Цоко, Чавдар, Браян, родово име Белянови, Белови (Бимбелови) със спомен за преселване от Северна България в Странджа да охраняват границата „с гърците”.

        Горните обстоятелства обясняват прехвърлянето на аварското самоназвание угргури, под формата угри,  върху появилите се след три века на същото място маджари, макар че етнически аварите и маджарите са съвършенно чужди един на друг народи. Механизмът на това прехвърляне е същия, както при византийците, които са наричали мизи новодошлите българи единствено поради това, че истинските мизи (дако-тракийско племе) и новодошлите българи (предимно ирански племена) са населявали една и съща територия.

    По-късно славянското название на маджарите - угри е изместено от по-известното название унгарци, но е запазено в научната литература за обозначаване на всички родствени народи, които произхождат от долината на река Об в Западен Сибир, включително и маджарите. Така, за учените лингвисти и историци, угри стават не само маджарите, но и много други малки народи и племена, които днес живеят в района на Урал и Западен Сибир и които нямат нищо и никога не са се срещали с истинския носител на названието угри - аварите.

 

 

7777777777777777777777777777777777777777777777777

 

МЕДНОТО ГУМНО НА ПРАБЪЛГАРИТЕ. "Медното гумно" е древен български фолклорен мотив, който българските изследователи свързват с някакъв неясен засега елемент от прабългарската култура и религия. За пръв път в писмен вид понятието “медно гумно” се среща в писмото на гръцкия монах – прорицател Саватий до византийския император Лъв V в което се казва: “На тебе ти предстои да царуваш 32 години и ще победиш българите и ще забиеш ромфеята си всред България, в медното гумно (халке авлон) на аула (двореца) им” [Венедиков Иван. Медното гумно на прабългарите. Наука и изкуство. София, 1983, с. 75]. В този израз ромфея е тракийската дума за меч, а аул (авли – мн. ч) е древногръцко название за дворец с ограден двор, употребявано още при Омир. Преводът “медно гумно" на гръцкия израз “халке авлон” идва от факта, че и доскоро в някои гръцки градове се е пазело място, наречено “авлон” – общоградско гумно (харман, ток), използван за вършеене, защото струпаните една до друга къщи в гръцките градове са правели невъзможно вършеето в отделните малки дворове. Защо обаче този харман е меден (метален, изработен от мед, по гръцки халки) изобщо не е ясно.

        Най-задълбочено понятието "медно гумно" е изследвано от Марин Дринов, който стига до извода, че то е митична представа, изкована от българската митологична фантазия, която не се среща в езика на древните гърци и латини. От тук Марин Дринов и по-късно Ив. Венедиков заключават, че Саватий е взел понятието “халке авлон” не от по-древни гръцки легенди, а от езика на българите. Очевидно такова понятие и представа са отсъствали в езика на тогавашните гърци и Саватий е използвал описателния метод за неговото изразяване. Доколко Саватий е сполучил е трудно да се каже поради непознаване на оригиналния прабългарски термин. Според Ив. Венедиков под “халке авлон” Саватий е най-общо е разбирал място, където се събират много хора и от където се раждат плодовете на техния труд и в частност, това може да е образ на политическия и духовен център на българската държава, опората на езическата държава – Плиска и централните сгради в нея. 

Понятието "медно гумно" се среща и в българските средновековни писмени източници, например в късен препис (намерен в Панагюрище) на български апокриф от XI-ти век и в апокрифа “Видение на пророк Данаил за царете, за последните дни и за края на света”. В българските източници обаче на няколко места вместо "медно гумно" е употребен изразът "медно капище". Например, говорейки за княз Борис - Михаил, авторът на последния апокриф казва “... ще дойде до мястото, където има скрит съд. И ще удари медното капище, където е самият съд”.

 

 

 

Изглежда при прабългарите фигурата, съставена от кръгове или концентрично вмъкнати кръгове е имала сакрално значение. Освен в пръстена от Шумен (обр. 1) и бронзовата розета от Якимово (обр. 6) тя се среща и като апликация върху предната част на коня в скалния релеф Мадарски конник (Аладжов, 1999; Иванов, 2009), а също и при масовия гроб в раннобългарския некропол № 3 до Девня (Димитров, Маринов, 1974). Този гроб има форма на дълбок кръгов ров, в който са засипани трупове или остатъци от трупове най-вече на деца и жени, умъртвени вероятно от маджарите по времето на цар Симеон (893 - 927). Този вид фигури (медното гумно на прабългарите ?) може да е свързан със соларния характер на прабългарската религия.

 

В подкрепа на предложената структура на календара може да се приведе и прабългарската розета от с. Якимово (История на България, 1981: 67) (обр. 6). За нея също може да се предположи, че е ползвана като модел на годишен календар. Подобни инструменти са употребявани в Китай, Египет и на територията на черняховската култура (Украйна), но те съдържат само един кръг, разделен на 12 сегмента-месеци. Всеки месец е указан с йероглиф или характерни знаци. Розетата от Якимово обаче се състои от три концентрични кръга, оформящи два концентрични пръстена. Външният пръстен е разделен на 12 сегмента, колкото са календарните месеци. Според нас, вътрешният пръстен е разделен на четири равни сегмента по такъв начин, че всеки сегмент вмества по три месеца от външния кръг, подобно на пръстена от Шуменско. Тези сегменти може би отговарят на четирите равни сезона, всеки по 91 дни. Най-вътрешният кръг е изолиран, празен и вероятно символизира добавъчния "изолиран, единичен" 365-ти ден - единак. В розетата от Якимово са вписани няколко соларни символа, срещащи се при много строежи в Плиска, Преслав, Мадара и др. Всеки един от нейните кръгове с точка в средата е типичен соларен символ, радиалните лъчи в средния кръг очертават правоъгълен кръст, който също е соларен символ. Този кръст е вписан в кръг, което също е соларен символ. Лъчите, изхождащи от центъра са разположени по радиусите на кръговете и имат нарастваща дебелина с отдалечаване от центъра. Това подчертава способността на кръговото тяло да излъчва светлина и топлина. Като цяло, розетата от Якимово символизира Слънцето и подчертава слънчевия характер на календара. Във вътрешния пръстен са вписани още четири радиални отсечки, които заедно с описаните по-горе отсечки за годишните сезони описват фигура, известна в българската етнография като елбетица. Това е характерен етнографски орнамент при българите, за който доста отдавна (Танев, 1941) е предположено, че може да има календарна функция.

 

 

Литература:

 

            Аладжов, Ж. Паметници на прабългарското езичество. Изд. Св. Климент Охридски. С. 1999

Бешевлиев, В. Прабългарски епиграфски паметници, София, 1981, стр. 23

Бешевлиев, В. Първобългарски амулети. – ИНМВ, IX (XXIV), 1973, с. 55 с сл.

Венедиков Ив. Един изключителен паметник. Нумизматика и Сфагистика, IV, 1995 – 1997, 93 – 98

Венедиков Ив. Златен пръстен с рунни знаци. Авитохол, 2002, кн. 22-23, с. 23 - 24

Димитров Д., Г. Маринов – Раннобългарски масов гроб при град Девня. – ИНМВ, X (XXV), 1974, 109 – 143

 Дончева, Ст. Медалиони от Средновековна България. Фабер, 2007. 27-29

Иванов И. Изследване върху прабългарските названия на планетите-богове съгласно розетата от Плиска. Епохи, историческо списание - Велико Търново. Година XIV, 2006, бр. 1-2, с. 225-234

Иванов, И. Изследване върху прабългарските названия на планетите-богове съгласно розетата от Плиска и раннохристиянски надпис от Северна Добруджа. Списание Анали, 2007, бр. 1-3, с. 104-110

Иванов, И. Опит за идейна възстановка на някои детайли от релефа Мадарски конник. // Пътуванията в Средновековна България. Материали от Първата национална конференция ”Пътуване към България. Пътуванията в Средновековна България и съвременният туризъм”. Шумен, 8-11. 05. 2008 г. Изд. Абагар. Велико Търново, 2009, с. 214-229

Иванов, И. Т. За началото на годината в прабългарския календар. (Ivanov, I. T. Az év kezdete a protobolgár naptárban. Haemus 2006 / 2) - сп. Хемус, 2006, кн. № 2, с. 51-58

История на България. Том II. Първа българска държава. Издателство на БАН. София, 1981, с. 67

Тачо Танев, Българското везмо и изтокът, С.1941, глава VІІ

Тотев, Т. За една група бронзови амулети с фланкиран с вертикални хасти ипсилон (ІYІ) от Североизточна България. // Проблеми на прабългарската история и култура. София, 1991, с. 5-1

Vaklinov, S. Ein Denkmal Runischen Schrifttums Pliskas, In: STUDIA IN HONOREM VESELIN BESEVLIEV, Sofia, 1978, pp. 245-254

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Обр. 6. Бронзова розета от с. Якимово, Североизточна България, IX – X –ти век. Национален археологически музей – София.

 

 През 1969 г. от Д. Димитров беше открит масов раннобългарски гроб на предимно жени и деца, разположен в североизточния край на некропол от VIII-IX в. в западната индустриална зона на Девня. Гробното съоръжение е с форма на два концентрични цилиндра, външния с диаметър 5.78 м и вътрешния с диаметър около 4.25 м и дълбочина 3.5 м  от съвременното ниво. В тясната ивица между двата цилиндра, на 5 – 7 пласта, са поставени скелетите и костите на  значителен брой (80 - 86) жени и деца. са вкопан в слой от жълта глина, засипан с черна пръст, на дълбочина от съвременното ниво 3.5 м. В този околчест окоп (ров) са намерени разхвърляни без ред на 5 – 7 пласта 76 скелета или отделни групи от човешки кости, между които 86 черепа, значителна част от които (75.5 %) с изкуствена деформация.

1. Димитров Д . – Старобългарски некропол N-2 при Девня – ИНМВ , VI , 1970 ,21 - 47
2. Димитров Д . – Новооткритият раннобългарски некропол при Девня – ИНМВ , VII(XXII) , 1971, 57 – 76
3. Димитров Д . , Г . Маринов – Раннобългарски масов гроб при град Девня. – ИНМВ , X (XXV) , 1974 ,109 – 143
4. Димитров Д. – Раннобългарски некропол N-3 при Девня - VIII(XXIII) , 1972 ,45 -65

 

 

 

 . Наличието на изкуствена деформация на черепите () като част от тях са цели скелети, а други – части от скелети, отделни кости или части от кости.

Самоназванието на скитите с течение на времето се мени. В началото (VII в. пр. н. е.) то е „скити” и се предава на старогръцки като Σκύθαι, а в езика на асирийците като ašguzāi, asguzāi, iškuzāi, Iškuza. По-късно Херодот (V в. пр. н.е.) привежда промененото скитско самоназвание като Σκόλοτοι, т. е. *skula-ta, където Σκόλο е името на скитския цар Сколо (), а -ta е суфикс за множественост в скитския език. Именно от това второ название „сколо - сколоти” може да са образувани и по-късните племенни названия есегели и язиги. Това са родствени на прабългарите племена, населяващи района на север от Кавказ и Черно море. Съвсем произволно, някои руски историци от тюркски произход [Д. М. Исхаков, И. Л. Измайлов. Этнополитическая история татар в VI – первой  четверти XV в. Институт истории Академии наук Татарстана. Казань, 2000. с. 26] отъждествяват есегелите с т.н. чигили, племе от Средния Сибир в състава на Първия Тюркски хаганат. Първоначално чигилите живеят в Саяно-Алтайския район, по-късно слизат на юг към Средна Азия. Това тюркско племе е влизало в конфедерацията на племената теле, после на карлуките. Според Гардизи, владетелската титла при чигилите била „чигил тухчин”, която няма нищо общо с титлите при прабългарите.  

От названието „сколо - сколоти” може да е образуван и ранносредновековния етноним „склави” чрез използване на суфикса „-ав”. Със същия суфикс „-ав” и може би по същото време възниква и новия хидроним Дунав, заменил тракийското Истрос (заимствано в гръцки и латински), който е образуван от аланската дума „дон” – вода, река.