Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

РЕЛИГИОЗНО И СОЛАРНО ЗНАЧЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

            

Иван Танев Иванов  

 

 

          Известни са множество хипотези за смисъла и произхода на етнонима "българи", които обаче страдат от липса на историческа и фактологична подкрепа. По-добре са обосновани няколко по-съвременни хипотези, представени по-долу.

        Петър Добрев (1995) използва словесния фонд на езиците от региона на Памир и заключава, че етнонимът “българи” може да означава “високи" , с косвено значение "издигнати, велики, могъщи”.

         Валери Стоянов (В. Стоянов, 1997; Голийски, 2003, с. 354-355) използва методите на сравнителното езикознание за да открие корена на българския етноним, неговото значение и развитие във времето. Отивайки далеч назад в праисторията, той стига до предположението, че завършената форма на пракорена на етнонима може да бъде БАЛ със значение "човек, мъж". След прикрепване към пракорена БАЛ на звука "-Г", който той счита за древен формант за множественост се получава завършената форма БАЛГ със значение "хора, племе, народ". Към така получения нов корен БАЛГ в по-ново време е прикрепен втори формант за множественост "-АР". Тази хипотеза се поддържа от Р. Рашев.

        П. Голийски изхожда от представата, че българския етноним е производен от изключително древна семантична основа. За целта той анализира изготвените от Буумхард-Кернс и Илич Свитич списъци от древни семантични гнезда в рамките на т.н. група от ностратически езици (индоевропейски, семито-хамитски, урало-алтайски, картвелски и дравидски). Първоначално авторът търси семантично гнездо от вида БАЛ с общо значение в посочените езикови семейства и тъй като не намира такова заключава, противно на В. Стоянов, че БАЛ не може да бъде корен на българския етноним. На второ място авторът намира пет семантични гнезда от вида БЛГ и подобни, всяко едно от които има едно и също или близко значение в посочените езици. Първите четири от посочените гнезда носят едно и също значение - "бял, блед, светъл". Воден от общи съображения (никой народ не би се самонарекъл "бледен"!) П. Голийски отхвърля първите четири гнезда като възможни определители на българския етноним (Голийски, 2003, с. 364) и обръща внимание на последното семантично гнездо, което има значението "огън, пламък, светкавица". Като заключение авторът стига до извода, че основата БЪЛГ и съответно българския етноним може да означава "великите (висшите) огнени (сияещи)" (Голийски, 2003, с. 366). Авторът не представя доказателства за тази възможност.  

         Противно на П. Голийски, авторът на настоящата статия за пръв път изказа твърдението, че българският етноним може да носи буквалното значение "бели", с преносен смисъл "издигнати, благородни, цивилизовани" (Иванов, 2004, 2005). Това твърдение се основава на смисъла на етнонима на близки до прабългарите народи (тохари, аорси, аси, согди), на честото използване на топонимите Бялград в държавата на Кубрат и Аспарух, на определения от вида "бели българи", "сребърни българи" и на други преки и косвени доказателства. По-долу са представени някои нови доказателства в подкрепа на това твърдение.  

 

 

 

 

Фиг. 1. Миграция на индоевропейските племена образували ядрото на древния първобългарски етнос.

 

   

        Древните българи са индоевропейски, сарматски народ включващи три етноса - берсили, есегели и болги. През различни интервали от време тези етноси са дошли от Средна Азия, където се намира древната планина Белур (Болор, Белуртаг, Belurtag), която днес се нарича Памир (Фиг. 1). В този район се намира и планината Кашгар (Бяла планина, Белур), сложна съставна дума от "куча, каш" – бял, блестящ и "гара" - планина. Нейно южно продължение е Хиндокуш – Индийски Белур. Главната река в района е Сърдаря (в древността Jaxartes - Яаксарте), т.е, Бяла река от индо-арийското "сурья" – бял, светъл, блестящ.

        Прародината на древните българи е известна като "страната на хилядите градове". От древността до наши дни в този район съществува голям град с име, подобно на българския етноним, град Балх (вероятно Бялград). Той е бил най-големият и важен град в района, а също и в Азия. Наричан е "майката на градовете", по арабски Ум ал Белад. По отношение на иранския свят той е играл същата роля, както Рим за латинските народи. 

        Както виждаме, основните названия в района на прабългарската родина носят основата "бял" - Белур, Белар, Кашгар, Сър даря, Балх. Това е причината, щото в много исторически документи древните българи да са отразени с названията Белар, Белур и други подобни. Един от големите градове на Волжска България се е наричал Биляр. По-общо, държавата на волжските българи е наричана Белар, а самите българи от Волжска България са известни и като Белари, Булари или Баилари. Пътешественикът Абу-Хамид Ал-Гарнати посещава Волжска България в 1135-1136 г. и я нарича страната Белар. Ибн-Фадлан (X-ти в.) съобщава, че волжските българи са от рода Белар - Буляр - Биляр. В някои легенди се казва, че българите (и аланите) имат прародител, наречен БЕЛАР. Няколко години преди падането на Волжска България под монголо-кипчакско владичество, един унгарски монах е минал през нейните земи в търсене на прародината на маджарите. Той е оставил подробни записки, в които нарича Волжска България "държавата на сарацините Бела". С термина "сарацини" очевидно се подчертава официалната  мохамеданска (арабска) религия на държавата, а названието Бела има връзка с етническото название "белар, белари" на тамошните българи.   

        За древните гърци посочения район на Средна Азия се намира в края на познатия им свят, т.н. Ойкумен. Херодот съобщава, че в този район живее митичния народ на аргипеите, т.е, "сребърните, белите" (гръцки argyros, латински argentum – сребро). Той ги характеризира още като "плешиви", защото техните мъже са си бръснели главите и заплитали плитка. Същият обичай е практикуван от прабългарите и българите до Възраждането, а плитката при тях се нарича чумбас, чуб или кика. Освен прабългарите, другите основни индоевропейски и ирански народи от този район също носят чембас и имат етноними, означаващи "бели, блестящи".  Тук се включват тохари, аорси, аси (по-късно осети, осетинци), асиани, усуни, сираки, кушани, бели хони (хионити, ефталити), хорезмийци, сувари, саки, согди.

       Най-източният индоевропейски народ, живеещ в Таримската котловина, е известен в науката като тохари, в китайска транскрипция юеджи, Yüeh-Chih. Етнонимът тохари е зает от тибетския език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари наричат себе си арси (arsi, arshi), което съгласно белгийския учен Ван Виндекенс означава "бели, блестящи". В санскритската литература етнонимите тохари и бахлики (жители от района на град Балх) често се явяват еквивалентни.

        Самоназванието arsi на тохарите по-късно се пренася върху други съседни и сродни на тях народи: аорси, асиани, усуни, аси (оси, осетини). 

         В гръко-римската географска традиция арсите (тохарите) се обозначават с етнонима сери, което също означава "бели, блестящи". На санскрит sāukrar, sāubhraā, протоиндоирански cāukra, авестийски suxra, староперсийски šuhra, средноперсийски suxr, в искашимски surkhun, осетински sirх, surх, пущунски surh, sur, sara – "светъл, блестящ, огнен, червеникав"; преносно "чист, светъл, свят". От същия корен идва и семантиката на сродното на прабългарите племе сираки (суракийци, сери, сири, сугургури) – „светли, блестящи”.

          Кушаните (иранизирани тохари) идват от района на таримския град Куча, чието название се извежда от тохарски(б) като kutsu – "бял, чист, свещен". Династията управлявала през 1 в.сл.н.е. град Куча се обозначава в китайските източници като Бо, Бай което в китайския език означава "бяла". Предпола се, че топонимът Куча и оттук етнонима кушани идва от името на тази династия. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА [2, стр. 383]. Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и Средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос.

         Предците на днешните чуваши, проточувашите, са известни като сувари. Етнонимът „сувари” може да има индо-иранска етимология и да означава „слънчеви”. На староиндийски: súvar, svàr, родителен падеж sū́raḥ, sū́rya, sū́ra - „Слънце”. На авестийски: hvarə, родителен падеж hūrō „Слънце”.

        Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани (roxs alani), чието название означава “блестящи алани”. Те са преселници от района на Средна Азия и са родствени с прабългарите. Главният град, столицата на роксаланите бил град Серака (Упса) - Белият град. Намирал се някъде в района на по-късния български град Саркел (Бяла крепост) и е разрушен от римските войски. Подобно название е носел и главният град на средно-азиатските скити - саките. В гръцка транскрипция иранското име на този град е Ρωξανακη – Роксанаки, "блестящ, светещ".

 Съгласно стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на “Скитска история”, в райна на Тарим се е намирала страната Скития. Тя се разделяла на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов [цит. по 2] свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Според него наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума ‘арши’ - бели. През този период имената на много градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на “сребрист, бял, благороден” [2, стр. 384]. Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците “БЕЛИТЕ ХУНИ”. Древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било ‘aria’ (множествено число arian), което се превежда като ‘БЛАГОРОДНИ, но също би могло да се свърже и с думата ‘аржан’ – ‘блестящ, сребрист, бял’. Старото ведическо наименование на Индия – Бхарата, също значи “Благородна”.

През VII – X век, върху източната територия на Magna Bulgaria (Стара Голяма България) възниква новата държава Хазария, в която по-голямата част от населението са съставлявали българите на Бат Баян и родствените с тях алани [11]. Околните народи са употребявали названията “аси” и “яси” за обозначаване както на тези българи, така и на техните съседи алани [7], което отражава етническата близост на българите и аланите. Названието “аси” очевидно произлиза от тохарския етноним “арси”, по-късно трансформиран в “аорси” – бели хора. В съвременния осетински “аорс” значи “бял”. Самите хазари, които също са били народ етнически и езиково близък до прабългарите имат етноним, който някои съвременни историци извеждат от скитската дума “кос”-бял (виж по-горе kutsu - бял) с иранска суфикс -ар” за образуване на прилагателно. Късната столица на хазарите е наречена Сарашен - "бял камък, бяла крепост". От гледна точка на източноиранските езици, етнонимът хазар (касар -уйгурско, касир -Птолемей, 2 век, козари - староруско, коса - китайско) има ясно обяснение: от осетинското kaz, кховарското kas`ara, протоиндоиранското *kas-i-ra, тох./б/ kutsi – бял, чист. Хазари – бели, преносно - благородни. В древните руски летописи етнонимът “хазари” е записван като “косари”, което може буквално да се преведе като “бели”. Даже  древното и съвременно название “казаци” (самоназвание “казаки”) на славянизираното иранско население на Хазария и Старата Велика България се обяснява като “кос-саки” – бели саки.

За повечето от посочените по-горе древни индоевропейски и източно-ирански народи, населявали в древността Средна Азия, Алтай и Западна Монголия  е известно, че се придържат към предзороастрийска и зороастрийски тип религия. Главен бог на тази религия е Слънцето, чието название в езиците на тези народи (Сурья, Сиявуш, Хвар, Сувар, Хорс, Табити) означава "светещ, блестящ, сияещ, високопоставен"(1). За тези народи огънят е пратеник на Слънцето на земята и главен символ в техните храмове. Посоченото по-горе значение "бели, блестящи, светли" на техните етноними най-вероятно има религиозен смисъл и може да отразява вида на техния главен бог - Слънцето и неговия символ на Земята - огъня. Прабългарите като народ етнически близък на посочените народи, с главен бог Слънцето и зороастрийски тип храмове с огън в техния център също биха могли да имат етноним с подобно соларно значение. Има ли преки доказателства за това?

Дунавските българи са известни като “бели българи” [Едуард Хашодров, Тодор Балабанов. Към въпроса за първобългарския Тагра (Тангра, Тенгри). Българска етнология. 1984, кн. 3, с. 41 – 51], а волжските като "сребърни българи". Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия, нарича българите аржани [12], т.е, "сребърен, бял, блестящ, благороден". Българите на бат Баян, включени в Хазарската държава (вътрешните българи) са били наричани от околните народи и в хроники на арабски, персийски и руски автори като "аси" или "яси”. Това наименование може да се изведе като производно от “аорси” – бели.

        По общо мнение етнонимът БЪЛГАР е двусъставен. Той може да се разглоби или като БЪЛ + ГАР или като БЪЛГ +АР. По първия начин Флоринский свързва "българ" с иранското "bala hara" - висока планина [Ат. Стаматов. Tempora  incognita  на  ранната  българска  история.  С. 1997 г., 1 гл, 2 ч.]. Разглобяването на българския етноним на БЪЛ + ГАР е очевидно погрешно пред вид на това, че крайната частица "-АР" присъства в етнонима на множество разнородни народи: маджар, сувар, авар, мишар, татар, хазар и др. Най-вероятно тази частица е подобна на суфикса "-ар" за образуване на прилагателни имена при много индоевропейски народи (латини, иранци, индийци). Някои автори свързват тази частица с древната индоевропейска и иранска дума "АР", мн. число "АРАН", която означава "мъж, човек, съпруг, деятел". Още в дълбока древност тя е заимствана от някои угрофински и алтайски народи, което обяснява присъствието й в етнонимите на много народи. На трето място, крайната частица "-ар" в някои индоевропейски езици (авестийски, шведски) е суфикс за множественост. 

        Независимо от точната роля на частицата "-ар" (суфикс, лексема или частица за мн. число) трябва да се очаква, че не БЪЛ, а БЪЛГ е семантичната морфема на българския етноним. Имайки пред вид смисъла "бял, блестящ" на приведените по-горе етноними на сродни народи, могат да се посочат две подходящи пра-индоевропейски думи, които са фонетично и семантично близки до морфемата БЪЛГ. Това са думите *bherэg (беръг) и *bhergho (берго) [8] Със знака э’ е обозначен протоиндоевропейския звук "шва" (shwa), който съответства на отличителната за български език фонема ‘ъ’ и обяснява неговото присъствие в българския етноним.  

           1) Чешкият  лингвист  Й. Покорни (Pokorny), цитиран от  изтъкнатия български траколог Владимир Георгиев [8] стигна до  извода, че праиндоевропейския  корен *bherэg bhelg^h, bhelЌg^, bheleg^, bhl•k^ означава "бял, блестящ, светещ". На тази основа, съвременните европейски лингвисти използват основното значение на b(h)erэg - "бял, светъл, светя" за извеждане на названията за белия цвят и на прилагателното "блестящ, светъл, светещ" в днешните европейски езици. Например, от *bherэg са образувани:  

 

 1. Старовисоконемското прилагателно beraht - "бляскав, прочут", съответстващо на съвременното английско bright - "светъл, блестящ, сияен". Немското beraht се е запазило в голям брой немски лични и фамилни имена: Brecht, Bert, Lambrecht, Albrecht - Albert, Bertold, Volkbrecht, Volkbert, а английското bright в английските имена Fulbright, Albright [Б. Парашкевов. Етимологични дублети в българския език. ИК "Емас", София, 2008, с. 72].

2. Phalarope, от гръцки phalaros – "който има бяло петно".

3. Bleach, от староанглийски  blacan, to bleach, от старогермански *blaikjan - "да побелея".

4. Bleak, от старонорвежски bleikr, блестящ, бял, от старогермански  *blaikaz - "блестящ, бял".

5. Blaze, от староанглийски blжse - "факла, ярък огън", от старогерманското  *blas - блестящ, бял.

6. Blesbok, от среднохолански bles - "бяло петно", от старогерманското  *blas - блестящ, бял.

7. Blemish, от старофренски ble(s)mir - "да избледнея", от старогерманското  *blas - блестящ, бял.

8. Blanch, blank, blanket; blancmange, от старофренското  blanc - "бял". На старогермански *blenk-, *blank - "да светя".

7. Blush, от староанглийското  blyscan – " светя червено", от старогерманското *blisk - "да светя, да горя".

8. Black – днес означава "черен", но на средновековен английски blak- бял, произлиза от староанглийски blaec- бял. Смисълът на тази дума

    е свързан със старата индоевропейска дума bhel, която означава “да светя, горя, блестя, грея в бяло и във всички ярки цветове”. Важни

    производни от нея са английските думи: bleach, bleak, blazel, blemish, blind, blend, blond, blank, blanket, blush,  flagrant, flame.  

9.  flame, flamingo, flammable, (flambй), (flambeau), (flamboyant), inflame - от латинското  flamma (< *flag-ma) - пламък.

10. fulminate - от латинското  fulmen (< *fulg-men) - светкавица, гръмотевица.

11. fulgent, fulgurate; effulgent, foudroyant, refulgent - от латинското Latin  fulgre - да светя, блестя и fulgur - светкавица;

12. flagrant; conflagrant, (conflagration), deflagrate -от латинското flagrіre - да светя;

 13. phlogiston, phlox; phlogopite - от гръцкото phlox - пламък. 

14. В славянските езици има много близки думи за "бял". Полски biały, словашки biele, руски белый, белоруски белы, български бял. Тези

       думи имат общ старославонски корен BEL' “бял”, който може да бъде реконструиран от древния индо-европейска дума BHEL “бял,

       светя”.
15.
Думите от романските езици, италиански bianco, португалски branco, френски blanc и испански blanco са в действителност заемки от

     старогермански. Общият германски корен BLANKA “блестящ, светещ” все още съществува в днешния английски под формата на думите

     blink, blaze или blank. Ако се проследи назад във времето ще се установи, че тези думи произлизат от посочения по-горе древен корен

     BHEL.

16. Белуга, от руски “белый” - бял.

        От праиндоевропейското *bhela - "светлина, ярък", идват староиндийското bhāla - "блясък, величие, пищност, разкош, чело", арменското bal `блясък, яркост", старогръцкото phaló- "бял, блестящ", старославянското *bēlъ(jь) "бял", балтийското *bal-a- *bal̂-t-a- "бял", албанското: balε "звезда", келтското Belenos "блясък".

        От праиндоевропейското *bhleig, bhlē̆iĝ-, bhlīĝ - "да светя ярко" идва славянското "блясък, блескати", балтийското: *blaiš-k-t-ī̂., *blīšk "блестя", старогерманското: *blīk-(i)a-"блестя" [Pokorny's dictionary : Pages: 156-157]

        Праиндоевропейската дума *b(h)erэg означава "бял", а също "блестя" [8]. От тук, най-правдоподобния и очакван смисъл на българския етноним е "бели, блестящи”. Близкото до българския етноним название - планината Белур не се нуждае от превод, защото на български език "белур" буквално означава "бял, сивобял". От планината Белур се е добивал прозрачният, при наблюдение под определена светлина, млечно-бял минерал БЕРИЛ, името на който вероятно е също свързано с названието на планината БЕЛУР и морфемата БЪЛГ - бял.

В древността угро-фините и алтайците са били съседни народи на източните иранци и са взели от тях много думи. Една такава заимствана от тях дума е БАЛХ - "бял, блестящ". При древните и съвременни угро-фински езици тази дума звучи като VALGE и означава ‘бял, блестящ’. При древните угрофини река Волга се наричала Итил, което в техния език просто означава "река". По-късно реката приема ново име - Волга, което идва от етнонима на новия народ в района - българите. Новото название в езика на местните угрофини означава "Бяла река". Друга една голяма река, ляв приток на Волга, минаващ през средата на Волжска България носи название, което преведено на руски звучи като "река Белая", т.е, "българска река". Дошлите по-късно в този район тюрки, като народ чужд и враждебен на волжските българи, наричат река Волга не с българското название на реката, а със старото угрофинско название - Etil, ldil [Nicephorus Gregoras, Byzantina historica, ed. L. Schopen, I, Bonnae, 1829, p. 26. B. Munkácsi, Az „ugor” népnevezet eredete, Ethnographia, VI, 5—6, Budapest, 1895, p. 380—381].

Ранните алтайци (хуни, сянби, праманджурци) първоначално са населявали долината на река Амур. Под натиска на китайците част от тях мигрира към Алтай и заварват там коренното праиндоиранско население от което усвояват названия на богове, опитомения кон, умението да се леят метали, много топоними, ороними и хидроними и други думи от техния език (mark - кон, pars - планински тигър, gur - род, ser - бял, блестящ, quru/kuru – уча, учител [Б.Симеонов. Прабългарска ономастика. Пловдив. 2008 г., с. 163], Hormuz или Hormizd - Ахура Мазда; общоалтайски корен *burdV – брада и др.). Новосформираните алтайци (V - II в. пр. н.е.) и техните средновековни наследници тюрки (V-VI в.) и монголци (X-XI в.) са имали три главни бога и множество второстепенни богове. Главните им богове се наричали Улген (бял, блестящ), Хормуст и Умай. Първите две названия са заимствани от завареното индоиранско население, това са Улген (Бялобог)- богът на гръмотевиците и светкавиците и Хормуст, това е иранският Хормузд (средноперсийски Ахура мазда, авестийски Ahurômazdâo „мъдър бог”). Семантичната основа на Улген (-ен е суфикс), УЛГ - това е вариант на източноиранското БАЛГ, където първият звук Б(В) всъщност е много разпространеният при древните индоевропейци и особено при източноиранците полугласен звук W. Този звук се произнася като У, В или Б, което обяснява формите БАЛГ, ВОЛГ (сравни Волга), УЛГ - "бял, блестящ". При по-късните тюрки думата БАЛГ преминава в УЛГ, от там в УГ - ОК - АК = бял. В езика на тохарите, народ съседен на източноиранците, също е използвана думата БАЛГ.  Тохарското ars -бял буквално съвпада с авестийското auruša - "бял", в която дума стои точно този начален полугласен звук W. Тохарското ars съвпада с основата ARG на названието за сребро при някои европейски народи: argentum при латините и argyros при гърците, което означава "бял, блестящ". Всички тези семантични основи - БАЛГ, БАЛХ, ВАЛГ, AURUŠ, УЛГ (АК), АРГ, АРС са форми на една и съща древна индоевропейска дума - *bherэg (беръг) със значение "бял, блестящ", която стои в основата на българския етноним.   

Семантиката на древната индоевропейска дума БАЛГ, БАЛХ може да се търси и в подобни думи от други древни индо-европейски езици. Извесната латинска дума ALBA – бял (от тук АЛБЕРТ - лично име; АЛБИОН - латинизирано антично название на остров Британия) е много близка до морфемата БАЛГ - бял и може да се разглежда като получена чрез транспозиция на съгласните B и L. Друга една древна латинска дума PULCHER (пулхер) – “красив, хубав” е още по-близка до БАЛХ. Ако се махне суфиксът –ER (окончание за обозначение на рода), ще се получи морфемата PULСH (пулх), която е тъждествена на БАЛГ. От тази дума произлиза по-късната дума belle – “красив, хубав”, немското Берта - блестяща, Алберт - бял. Тези примери подкрепят твърдението, че индоевропейската основа на българския етноним - БАЛГ може да означава “бял, блестящ” и посочват, че тази дума може да е имала и допълнително значение “хубав, красив” сред древните индоарии.  

2) Съгласно Покорни, протоиндоевропейската дума *b(h)erg(h)o (берго) означава "висок, голям, разраствам се, раздувам се". От думата b(h)erg(h)o е произлязла думата ‘berg’ в езика на траките, означаваща “високо място, бряг, планина”. При славяните тя е станала бряг’, а при германските народи ‘berg’ – планина. Може да се предположи, че сред източноиранското население от района на планината Белур думата *bhergho е преминала в ‘балкан’- планина = балк + ан, където "-ан" е източноирански суфикс. Ако смисълът на думата *b(h)erg(h)o също е бил вложен в семантиката на морфемата БЪЛГ, това би могло да привнесе в етнонима българи и допълнителен смисъл на “висок, голям, велик, силен, могъщ”, както по-рано посочи Петър Добрев.  

Интересното е, че в съзнанието на древните източноиранци е съществувала дума (понятие), която е обединявала значението на горните две думи. Това е авестийската дума berez (berezañt -прилагателно) означаваща "бял, висок", т.е, тя обединява значението на двете посочени по-горе праиндоевропейски думи b(h)erэg и b(h)erg(h)o. Според Вяч. Вс. Иванов и В. Н. Топоров, авестийската дума berez  произлиза пряко от праформата *bherag – бял, висок. От тази дума произлиза названието breza - "високо бяло дърво", в много древни и съвременни индоевропейски езици.

В съзнанието на древните индоиранци и някои древни европейски народи, думите berэg и berez са имали свещено значение и са включени в названията на техните жреци и свещеници: индийското брахма  brahma (множествено число брахман brahman, вrahmāņi) и латинската дума за свещеник, flāmen, която означава също и "пламтя, светя" [Топоров, В. Н., 1974, стр. 20-75;  Топоров, В. Н., 1974, стр. 29]. От тази дума произлиза и името на индийския бог Бхригу, баща на индийските свещеници - брахмани и син на Брахма, един от трите главни индийски богове. На санскрит и хинди, Бхригу означава "блестящ, светещ" и е почти тъждествен морфологично и семантично с морфемата БЪЛГ. По силата на известната за източноиранските езици фонетична трансформация "Р - Л", бог Бхригу в езика на прабългарите ще се нарича Бълго. Според Топоров, в семантиката на корена “брг” е вложено ритуално значение, свързано с религиозната практика на жреците брахмани – да раздават знания, светлина и мъдрост. От тук може би идва и известното определение - "българин" значи "мъдър човек".

Според авторите на голямата интернетна етимологична база-данни (Старостин) в праидноевропейския език е съществувала морфемата *B(h)ALG(h) - (БАЛГ) със значение "благороден, почтен, добър" (Reference: WP II 182 f). От тук може да идва старобългарската дума ÁËÀÃÎÐÎÄÅÍÚ "благороденъ". Фактически това е производна дума, отразяваща косвената семантика на споменото по-горе праиндоевропейско название за белия цвят *b(h)erэg - "бял", преносно "чист, благороден". Тя отразява факта, че за древните индоевропейци белия цвят е бил цвета на свещениците и благородниците, т.е символ за благороден произход и нравствена чистота. До голяма степен тази представа е запазена и при днешните европейци, което е отразено например в цвета на дрехите на лекарите, при младоженците и др. При народите от други цивилизации това не е така, например при китайците цветът на аристокрацията, монархията и класата на знатните хора не е белия, както при древните индоевропейци, а жълтия цвят !! При китайците белият цвят е символ на смъртта и тъгата.

От казаното по-горе може да се направи извода, че най-вероятно в основата на българския етноним стоят сродните и взаимосвързани праиндоевропейски думи  *B(h)ERэG - "бял, блестящ", *B(h)ALG(h) - "благороден, почтен, добър", *B(h)ERG(h)O - "висок, извисен", обединени в източноиранското BEREZ - "бял, висок". От тук най-вероятно буквалният смисъл на българския етноним е "бял, блестящ, високостоящ". От тук произлиза  и косвеното му значение "издигнат, благороден, знатен, знаещ, мъдър, цивилизован". Фактически, както при другите сродни народи, българският етноним произлиза от названието на Слънцето, главния бог на древните българи, и описва основните му характеристики: "блестящо, високоиздигнато светило, което дава светлина и топлина за хората".

Въпреки откъсването си от далечната прародина, аспаруховите българи създават държава на Южния Дунав и със своите дела напълно оправдават характера на своя етноним. Тяхната държава е от класически цивилизационен тип, непознаващ робовладелството като строй. Създаването на България слага край на вековното грабителство и варварско разрушение и беззаконие върху тези земи. Те не нахлуват в къщите на хората да грабят, както са правили преди и след тях други народи (готи, хунави, протославяни, кутригури, маджари, печенеги, кумани, татари), а ограждат държавата си с валове, за да се пазят от разбойници. Те укрепват старите градове и крепости и строят нови. Налагат новата за Европа, но типична за иранския Изток и Волжска България триконцентрична система за строителство и отбрана на градовете, която се запазва в много късносредновековни български градове. Строят каменни храмове от зороастрийски тип. Както скитите по-рано, те подготвят войска и конница, облечени в железни ризници. Създават дунавска флотилия от бойни кораби. Те имат собствена руническа писменост и календар. Те спасяват глаголицата и създават кирилицата (българицата). Въпреки че имат хилядолетна, високоразвита религия, те приемат християнството и го разпространяват сред южните и източни протославяни. Като потомци на скити и сармати те използват близкия до тях протославянски език и като вмъкват в него много елементи от своите езици създават старобългарския книжовен език. Този език става църковен и официален за средновековна България и на него се написва огромно количество литература. За много векове старобългарският език става официален език на източните праславяни и на православните латинизирани народи в Карпатския басейн и основа на техните църковни и книжовни езици.

След миграцията си към Средна Азия и Индия, праиндоиранците заварват като местно население известните дравиди. В третото хилядолетие преди н.е. дравидите създават високо развита цивилизация в басейна на река Инд, остатък от която са древните градове около Мохенджо-Даро и Харапа (Северозападна Индия). Тази цивилизация създава свои колонии в долината на река Амударя, които поддържат търговски връзки със Шумер. Шумерските текстове наричат тези дравидски поселения страната Мелуха. В акадския език се говори за подобна държава Mlakkha. Според Пьянков (Пьянков И. В. Некоторые вопросы этнической истории древней средней Азии. Журнал Восток-Oriens. Москва, Изд. Наука,  Российская академия наук. 1995, № 6, с. 27) Мелуха е най-вероятното самоназвание на дравидите, защото дошлите по-късно индоарии наричат завареното население с подобна дума - Mlecha, (санскрит म्लेच्) „млеча, млечха”. В днешните индоарийски езици на Индия „млеча, млечха” означава „чужденец, варварин, неариец”. Според ведическите текстове „млеча, млечха” живеели в дн. северо-западна Индия и през тяхната земя минавали седем хималайски реки. Г. Старостин извежда значението на Мелуха от няколко протодравидски думи: *mel-k-, *mäl-k (блестящ, светещ), *mal-ai  (височина, планина) и *me-[l] (висок, красив, добър, в днешния език телугу mēli, mēlu – благородник, аристократ) (Dravidian etymological dictionary T. Burrow and M. B. Emeneau. Clarendon Press, 1961). От тук Г. Старостин заключава, че Мелуха означава „прекрасна, блестяща страна, страна на благородници”. По-общо, възможно е древната и много упорита традиция на много народи от Средна Азия или мигрирали от Средна Азия към Източна Европа да наричат себе си с подобни етноними, означаващи "бели, блестящи, благородни" да следва традиция, произлизаща от техните по-ранни предшественици - дравидите. 

Интересно е, че в Махабхарата се казва, че някои войници на народа мелуха (Mlakkha, Mlecha) имали напълно или наполовина обръснати глави (т.е., носели чембаси). Още по-интересно е, че в езика на хърватите, които както българите са образувани от смесване на славяни и сармати, присъства индоарийската дума "млеча", означаваща "враждебен, чужд". В това й значение хърватите наричали Република Венеция Mletačka Republika, а самите венецианци - Mletci или Mleci. Първата столица на Хърватите (X-ти век) се наричала Biograd na moru (Бялград на морето), така се нарича и неговият днешен наследник на брега на Адриатическо море.

В културно-исторически план, соларното определение "бял, блестящ, светещ" има изключително важно значение не само за индоиранците, но и за много други древни народи. Най-важните космогонични и религиозни представи на древните индоевропейци, иранци, китайци, алтайци и др. са изразявани в категориите "черно-бяло" или "ин-ян". Категорията "бял, блестящ" е изразявала множество положителни качества и състояния: "цивилизован, свободен, добър, знаещ, благоприятен, благ, полезен, светъл, топъл и т.н.". Нещо повече, нравствено-космогоничната категория "бял, блестящ" може да има нострадически корен, започващ своето начало от далечната нострадическа епоха, около 10 000 години пр. н.е., когато предците на съвременните индоевропейци, угрофини, кавказци, семити, алтайци и даже китайци са живеели заедно на едно място и са говорели общ, вероятно доста примитивен език. За това говори фактът, че понятието "бял, светя, горя" има обща основа в много от тези езици [2] -Табл. 1.

 

Таблица 1. 

Дума

Език 

Значение

 

Улген

протоалтайски

Бял, блестящ

Briku

Акадски

Ярък

bålk

Талишки

Яркост

brigu, bårgu

Санскрит

Ярък, блестящ

balgayr

Келтски

Ярък, светещ

Bright  

Английски  

Ярък  

bårk

Памирски

Яркост, величие, слава

barh

Кавказки

Слънце

pal

Шумерски

Ден, светлина

palku

Шумерски

Ярък, мъдър

bålg

Мунджански

Висок

Baltas

Литовски

Бял , от тук Балтийско море = Бяло море 

Balts

Латвийски

Бял  

Белый  

Руски  

Бял  

Бял  

Български

Бял  

birûsk  

Кюрдски

Светкавица, гръмотевица

Belur, berula

Еврейски, пахлави, сирийски

Прозрачен планински минерал, планински кварц  

Valge

Естонски, Финлански

Бял, блестящ

Bahr

Арабски

Бял

Barak

Иврит

Мълния

Abyad

Арабски

бял

Bach

Виетнамски

Бял

Bay (Бай)

Китайски - Mandarin  

Бял

paik, pak

Китайски и корейски  

Бял, старшина, по-стар [СИМЕОНОВ, Б. (1981): “Титульная практика в ханской Болгарии: происхождение, структура и значение праболгарских титулов в период между VII и X веками”, Балканско езикознание, 24, №2, 23–45.]

Silvere

Латински

сребърен, бял (сравни "сребърни българи" =     волжски българи )

Silvestre

Испански

бял 

balë, bajë

 Албански

ярък, светъл, сияен

belte

Фригийски

ярък, светъл, сияен

balios, baista

Тракийски

ярък, светъл, сияен

bargh

персийски

ярък [Фасмер М. Этимологический словарь русского языка. Том  4. М., 1964 - 1973; 2 изд. М., 1986 – 1987. с. 408 ]

Барг

лакски (език на кавказките лакци)

название на Слънцето. В легендите на лакците морското чудовище Куртма поглъща Солнцето Барг

szüvisz 

Хонски, език на хоните (хионити), родствено на прабългарите източноиранско племе от ефталитски произход, заселило се в Източен Кавказ през VII-ти век.

 

Бял (сравни латинското Silvere -сребърен, бял и българското "сив" - полубял). От тук се извежда названието на източноиранския бог Сиявуш, първото название на бога Слънце. Неговото име означава "Бял, Бялобог" и съответства на източнославянския бог Белобог. Всъщност, Белобог (Сиявуш) е най-вероятно един от многото заимствани от ранните славяни източноирански богове, както Хорст, Симаргл, Даждбог и др. 

            

        Както се вижда, коренът на това древно соларно понятие съвпада с морфемата на българския етноним. Заедно с представените по-горе обосновки и доказателства, този факт подкрепя хипотезата, че морфемата БЪЛГ има същото соларно значение. Могат да бъдат представени и още допълнителни доказателства за това.

         Съвременната китайска транскрипция на България и българи е съотвeтно Баодзялия и баодзяли и се приближава до ранната танска форма. В същото време, основата бао съвпада с китайското название на белия цвят, т.е, България - Баодзялия - Белария.

В първите години на Българското канство по цялото ново етническо землище на българите се появяват много селища и местности, над 40 на брой [2, стр. 277-278], в чието име стои етнонима българи/блъгари. През първите години на този период обаче се появяват и много селища, наречени със странното име Бялград или Белград и разположени все по границата на новото българско землище (Рис. 2). Това са Белград –столицата на днешна Сърбия, Берат в Албания, Белгород на Днестър (южна Украйна), Бълград в Западна Румъния и др. Историята на тези градове показва, че това чисто славянско наименование възниква само когато в тези градове има или се появяват българи или гранични гарнизони от българи.

                                                

Фиг. 2. Граници на Българската държава в края на IX век. Показани са градове и крепости които имат име, явяващо се предположителен славянски превод от етнонима на древните българи. Всички те са игралели роля на гранични укрепени селища с гарнизони от прабългари.

         

    През 501 г прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский). 44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород. В някои исторически карти, градът се нарича Kouza (Куча), което означава "бял" на езика на кушаните-ефталити от Западната част на Таримската котловина, където е имало и все още има град Куча (Бял град). Вероятно, антското Белград е превод на прабългарското Kouza (Куча). През 677-679 г. градът е резиденция на българския владетел Аспарух. Това показва че в града са живяли много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД.

        След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год сл.н.е. протославяните го превземат и населяват. Въпреки това през следващите 200 години названието Бялград отсъства. През 827 год обаче българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своята държава. Само 50 години след това, през 878 год за пръв път е регистрирано новото наименование на града – Белград. Явно е, че това название има връзка с новите собственици на града - българите. Това се доказва от унгарското и средновековното латинско название на града. Унгарците в миналото и днес наричат този град Nándorfehérvár (Нандор фехер-вар), което буквално значи Български бял град от унгарскато наименование нандор на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. “Българска Бяла”.

Друг пример за свързване на етнонима българи’ с ‘бял’ е древният илирийски, и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. В предримско време градът се наричал Антипатрея. След неговото превземане от Борис I (около 860 г.) този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко съвсем нови имена: Пулхериуполис, Булгароград [Серж Мете. История на албанците. Изд. Рива, 2007, с. 174], Бялград, Белиград, Велиград, Велика, Велеград. Първото име Пулхериуполис (Красив град) от гръцкото полис (град) и латинското pulcher (красив) е близко по значение до славянското Бялград. От своя страна, славянското Бялград е близко по смисъл, а Пулхериуполис по звучене до Булгароград - Български град, ако Български се преведе като БЯЛ. От всички изброени наименования на града може да се заключи, че “Български” може да означава бял, красив, велик, голям. На съвременен албански градът се нарича Берат, производно от албанската дума bardh- бял. Албанската дума bardh е много близка с праиндоевропейската дума bherэg бял, блестящ’, но без трансформацията р - л.

Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. В близкото до него село Blandiana са открити прабългарски гробове от периода 850-900 г. По време на българските владетели град Дюла фехервар се е наричал Българ-град, в последствие Бълград, Бърград [4]. Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като Белият град на Дюла’[4]. Забележете, че и в този случай първата дума ‘бълг’ директно се превежда като БЯЛ.  

Към този списък трябва да се добави и граничния град Сяр (Сер, Серес), в днешна Северна Гърция. От античността до идването на Куберовите българи този град носи македонското название Сике. През VII-ми век тук се заселват Куберовите българи и променят това име на Серес [Петър Петров. Образуване на българската държава. Наука и изкуство. София. 1981, с. 326-327]. В периода VIII - XI-ти век многобройното население от прабългари в района оставя много рисунки и надписи по скалите на околната планина Пангей. В 1971 год. гръцкият историк Н. К. Муцопулос открива и публикува тези графити. Те са почти идентични с графичните изображения от Плиска, Преслав и други раннобългарски селища. Обща е техниката на изработване, застъпваните сюжети са почти еднакви с тези от Североизточна България - изображения на елени и други диви животни, ловни сцени, рунни знаци, рисунки на кръстове и други слънчеви символи и др. [Д. Овчаров. Нови данни за ранното присъствие на българите в околностите на Солун (VIII - X-ти век), Родопски сборник, т. 5, София, 1981; Д. Овчаров, Куберовите прабългари, в. Плиска-Мадара-Преслав, бр. 6 от 14 май 1980 г., с. 12]. Поразителна е приликата на една човешка фигура с добре познатата фигура  върху керемида от Мадара, известна с погрешното си название "фигура на шаман" (всъщност, прабългарите не са имали сибирски свещенослужители - шамани, а колобри). Знаци подобни на тези по квадрите от Плиска и Преслав има и по камъните на средновековната крепост във Воден. До Междусъюзническата война през 1913 г. град Серес - Сяр е населен предимно с българи. В 1913 г. гръцките войски опожаряват града и прогонват населението му но запазват българското му име Серес. Названието Серес, Сяр на езика на Куберовите българи означава "бял, сивобял". Това название е еднотипно с названието на големия древнобългарски град от VII - XI-ти век на река Дон, Саркел - Бяла кула, Бяла крепост. Думата "сар" или "сар" или "серес" е прабългарска дума, означаваща "бял" и вероятно произлиза от древното индоиранско название на Слънцето - Сурья. В съвременния български серес - биволи означава биволи с бяла звезда на челото.

Към списъка на посочените по-горе градове може да се добавят и град Бялград и крепоста Белградец в южните Родопи (до с. Гугутка, Кърджалийско, име водещо смоето начало от първите векове на българската държава), град Белоградчик в западна Стара планина, град Бяла близо до Варна, крепостта Бялград до Преслав, град Белград в областта Тиквеш в Р Македония и град Алба Юлия (бивш Бълград) в Румъния, с. Бялиград до Момчилград, Източни Родопи, с. Белоградец, Варненско, а също и град Székesfehérvár (Кралски бял град) в Унгария (Фиг. 2). Град Székesfehérvár е образуван през 972 г. като първа резиденция на унгарските крале и то в по-стар поселищен район Tác, където днес са разположени най-големите римски останки в Европа. Тези градове и крепости също са били разположени по границата на Българското царство (империя). В много от тях има исторически останки от прабългарите. Самата столица Плиска (Плискова - Бляскава), също има име, означаващо Блестящ бял град.  

 

                           

Фиг. 3. Граници на Стара Велика България в средата на VII век. Показани са градове и крепости които имат име, предположително свързано с етнонима на древните българи. Вероятно те са игралели роля на гранични укрепени селища с гарнизони от прабългари.

   

В района на Северното Причерноморие и Северен Кавказ, в VI – VII век е образувана държавата Стара Велика България. От тези времена, в този район са останали градовете Белгород Приднестровский, Харков, град Белгород близо до Харков, както и град Саркел, останките на който днес са залети от река Дон (Фиг. 3). Град Белгород е основан през 1596 год. на мястото на старо селище, наречено Белогородье или Белогорье. В района на последния град сега се откриват множество паметници от присъствието на прабългари.

На юг от Белгород, на река Дон се е намирал важният хазарски град Саркел (по хазарски Шаркил), който е бил населен предимно с българи. Градът е бил обграден от крепост, построена от камъни с ярко червен цвят (цветът на вòйните). Гърците превеждат това име като Бяла крепост. В X век русите го превземат и го преименуват на Белая вежа (Бяла крепост). Името Саркил се състои от две части “сар” и “кил”. “Кил” на ирански означава дом, крепост (сравни с “кула”). “Сар”вероятно значи “бял”,  защото на чувашки език “шур кил”-значи “бял дом”. На български език “сур елен, суро агне значи “бял елен, бяло агне”. На хазарски “бял, блестящ” е звучало като “шелляг”, така се наричали хазарските монети. Шелляг съдържа основата “шур, сар” - блестящ и иранския суфикс "-аг" (крайните звучни съгласни са недопустими в тюркски). Имайки пред вид етническия състав на населението на  града и указаната по-горе традиция, названието Саркел – Бяла крепост може да се  преведе като “Българска крепост”.

        Както знаем, хидронимите са много устойчиви названия и преживяват смяната на етносите, които живеят покрай съответстващите им реки. Названието на град Харков се свързва с названието на голямата река Харков, която протича през града (М. П. Янко. Топонимическый словарь Украины. Издательство Знання. 1998). Названието „харков” се извежда от индоевропейското название на среброто, hark и се превежда като „бял, сребърно бял” [Стрижак О. С. Назви річок Полтавщини. – К.: Видавництво АН УРСР, 1963, с. 66-67].

В юго-източния край на Кубратовата Стара България, в съвременния Дагестан са е намирал град БЛНГР (Беленджер), населен с българи и берсили, родствени на българите [11]. По-ранно или второ име на град Беленджер е било името Булкар-Балк (Балк). В известната книга Дербент-наме, а също и в турския вариант на „Историята” на Ат Табари това название гласи Bulkhar-Balkh (Български Балх), а в арабски източници приема формата Al Bulga Bayda - Българска Бяла. В някои източници се среща и иранската форма Баласагун - Бял град. От тук заключаваме, че названието Балк означава "бял".

В днешна Украйна и европейската част на Русия е имало още два града, наречени Белгород, Белгород Киевски и Белгород Рязански. Първият е известен от 980 г. като град – крепост, намираща се на юг от Киев до днешното село Белгородка. Така, на огромната територия на бившия Съветски съюз има шест града с името Бял град, като всички те лежат по границите на Стара Велика България. В същото време, на територията на Балканския полуостров има общо 9 града с такова име при това всички те са били по границата на Българското канство. Трудно е да се измисли някакво случайно съвпадение в названията и местоположението на тези градове и крепости. Изглежда, в своето време те са служили като гранични крепости, защищаващи важни пунктове на тогавашните български държави. Затова независимо от състава на околното население, те са наименувани по еднотипен начин – Българска крепост (Бял град).  

Новоселцев (Новосельцев А. П. Термин "вежа" в древнерусских источниках.- В: ДГТ СССР. Материалы и исследования. 1987 г.М., с. 13-18) счита, че цветовата символика в названията на някои хазарски градове (Саркел - Бяла крепост, Самандър - Бял дом) може да се дължи на факта, че те са построени или управлявани пряко от централната власт. За наличието на няколко "бели града" в територията на Първото Българско царство (в дн. Албания, на Дунав и в Бесарабия) Ст. Йорданов (Йорданов Ст. За социално-политическата организация на Кубратова Велика България: I. Племенната общност на уногундурите, Patria Onoguria и Велика България. - В: Българите в Северното Причерноморие. Т. 5, с. 57) приема, че белия цвят е означавал "гранична застава". Той се обосновава с използването  при някои народи на термина "белодомци" за юношите, "натоварени със задачата на гранична стража". В тези хипотези не се обяснява защо именно при българите се среща високата честота на топонимите от вида "бял град".

Връзката между топонимите Бялград (Белград) и българския етноним можем да обясним така. В посочените гранични крепости е имало българско население и български гарнизони, а някои от тях са били и важни административни центрове на българската държава. Следователно, напълно основателно всеки един от тези центрове е можел да бъде наречен "българска крепост" или "български град" в съкратен вид "Бълг град". Точно така се е казвал и днешният Дюла вехервар - Бълград. В последствие, тези названия са калкирани от славяните и унгарците на "бялград" и fehérvár, понеже ранните славяни и унгарци са знаели, че "бълг" значи "бял - fehér" на техните езици.

Могат да се приведат и множество косвени доказателства. В българското народно творчество река Дунав традиционно се нарича “тих (туг) бял Дунав”, но смисъла на този израз вече е забравен. Ако "туг - тих" явно означава "постоянен, неизменяем", то ‘бял’ би могло да бъде синоним на ‘български’. От историческа гледна точка това е напълно оправдано, тъй като от 6 до около 15 век век река Дунав е текла почти през средата на българското етническо землище и би могла с основание да носи името “българска, т.е., бяла” река.

Представената по този начин религиозно-соларна семантика на етнонима “бълг(ар)” може да обясни и подчертания култ на българите към белия цвят, изразен в българските народни носии и песни. Установено е, че във фолклора и народните песни на българите определенията "бял, бели, бяла българка, бели българи" се среща 17 пъти по-често, отколкото във фолклора и песните на околните балкански народи (Донка Петканова. За цветовете в българските народни песни. 1. Подобор и употреба. - Български фолклор. № 3, 1982, 13 - 27; 2. Белият и черният цвят. - Български фолклор. № 1, 1983, 3-18). Да си спомним за желанието на заловения хайдутин да бъде обесен в снежно бяла риза, за съчетанието “бяла и червена” като неотменими черти на женската хубост. В края на Първата Световна война на южния фронт в Македония четири български полка са били обградени от войски на Антантата. Преди да се предадат в плен, всички български офицери и войници се облекли в бели ризи. В българските носии, например в Македония и Тракия, основните цветове са бял и червен, мартениците са също в бяло и червено. Характерни за българския език са и такива идиоми като “отиде си от белия свят”, “бял ден не видя”, “бели пари за черни дни”, антитези като "бяла река - черна река", "бяло море- черно море", "бял път - чер път", "бял връх - чер връх", "бял вятър - чер вятър", "бяло биле - черно биле", "бяло месо- черно месо", "бяло вино - черно вино", но липсват идиоми и антитези, които да се изразяват с други цветове. В тези примери "бял" е синоним на "благоприятен, благ, качествен, добър, спокоен, сигурен, надежден и т.н.", докато "чер" носи обратните качества. 

 

Този вид семантика на етнонима “българин – висок, бял, благороден” може да се потвърди от много обстоятелства, част от които са изложени по-долу.

 

        1) Религиозно-космологичните представи на древните иранци за устройството на света се отличавали с дуалистичен, двуполярен “черно-бял” характер. Съгласно тази религия в света господстват две противоположни сили – положителна и отрицателна, изразени чрез основните и най-първични цветови характеристики: светлина – тъмнина (познато-непознато, приятелско-опасно, ден – нощ, Слънце – мрак, бяло-черно). Дуалистичната представа за света при иранските народи е достигнала крайната си фаза на религия, защото е засегнала даже и религиозните им представи и названията на техните богове. Основните богове на древните иранци са назовани по начин, отговарящ на тази дуалистична, черно-бяла картина: Сиявуш, Сурья – "сияещ, бял" - положителен бог - Слънцето; Ахриман – "черен бог", название на злия бог при древните иранци (сравни със старобългарското агър – чер + индоиранския суфикс - ман Върху етимологията на прабългарската дума БАГЪРЪ = ПУРПУР). Подобни имена носят и ведическите богове Кали - черна, Кришна – черен бог. В този смисъл определението “бял” е религиозна и морално-философска категория, в която е вложено положително съдържание, а в категорията ‘чер’-отрицателен смисъл. Посочените по-горе имена на аргипейски (сребърни, бели) народи: арси (тохари), аорси, аси, асиани, усуни, сайи, сери (сираки, сири, сугургури), кушани, хионити (хиаона, бели хони), косари, българи също са израз на дуалистичната (в цветово изражение бяло-черна) религия на древните иранци. Със своя етноним те са подчертавали името на своя бог и същността на своята религия - техният бог е повелителят на светлината - Слънцето, а тяхната религия е вярата в светлината и познанието. 

 

2) Като второ обстоятелство може да се вземе под внимание кастовото деление, което в тази епоха е било отличителна черта на индоевропейците като цяло и е особено характерно за римляните, византийците, индоариите и иранските племена. Тези общества са били организирани в трикласова система, при което всяка класа се характеризирала с  определен цвят (каста или варна). Португалската дума “каста” означава цвят, същото означава и “варна” на санскрит. В първата каста влизали жреците, племенните вождове и съсловието на благородниците, отличаващи се със знаци и дрехи в бял цвят. Втората каста съставлявали военните, отличаващи се със цвета на кръвта. Към третата каста се  причислявали хората на ръчния труд – земеделци, занаятчии, търговци, които при  различните народи се отличавали с различни цветове - зелен, син, жълт. От тук е  дошла и комбинацията от три цвята в националните трибагреници на много съвременни индоевропейски народи, където белия и червения цвят са основни. Най-близки са националните трикольори на Индия, Афганистан, Иран, България и на руската република Алания (Северна Осетия), съдържащи бяла, червена и зелена ивици.

При индо-ариите, представителите на бялата каста” се наричали брахмани. Тях ги считали “мъдри и учени синове” на бога Бхригу, името на който означава “блестящ”. Сам Бхиргу е син на върховния бог Брахма. Като основа на всички тези свещени думи: брахман, Бхригу и Брахма се явява съчетанието “брг”, което по силата на посочената фонетична трансформация р - л в езика на прабългарите е трябвало да се превърне в “блг”. Така, основата на българския етнонима “блг” може да се извлече пряко от тези свещени за индо-ариите религиозни понятия, означаващи “блестящ, бял”. В частност, етнонимът “българ” е почти тъждествен фонетично и смислово с името на бога Бхригу, който в езика на прабългарите е трябвало да се нарича Бълго (табл. 1).

 

3) Двуполярният черно-бял мироглед за света е дълбоко вкоренен в културата на българите. В Първото българско царство (империя) тази древна иранска религия се проявява чрез анархистичното учение на богомилите. С този мироглед може да се обясни традицията на древните българи да назовават началните притоци на своите реки с имената “бяла” и “черна”. Известно е, че хидронимите са най-устойчивите исторически реликви от културата на етноса. Такива хидроними има много в България: Бели и Черни Искър, Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Тимок, Бяла и Черна Места, Бяла и Черна река до гр. Смолян. В Македония това са Бели и Църни Дрин. В Башкортостан е много популярна легендата за характера на “двете сестри”, реките Ак идил и Кара идил, родени от бога Урал, в която е вложен точно този смисъл: Ак идил (Бяла река) е спокойна, широкотечаща през равнината, даряваща живот и радост, докато Кара идил (Черна река) е злобна, агресивна и бурно течаща през скалите на планината.

Традицията да се назовават притоците на реките с имена бяла (спокойна, удобна, добра) и черна (бурна, опасна, лоша) изглежда идва още от Средна Азия, родината на древните българи. Двете основни реки в тази област носят днешните имена Сър даря и Аму даря (даря на ирански е "река", сравни иранското Вардар - широка река). Сър даря в миналото се е наричала Jaxartes-Яаксарте, т.е, Бяла река от индо-арийското "сурья" – светъл, бял, блестящ. Аму даря в миналото е носела името Oxus - черна, от древната авестийска дума axsaena – тъмен, черен [14]). Двата начални потока на една голяма река в планинската област Бадахшан (Памир - Белур) също имат имената Бяла и Черна река. В този смисъл, “бял Дунав” ще означава “широк, добър, спокоен Дунав”. Много е вероятно, че тази древноиранска антитеза да е вложена и в наименованията Черно море (бурно, опасно, лошо) и Бяло море (спокойно, удобно, добро). Подобна е и антитезата "Мургаш, Черновръх, Черни връх - Белава, Беласица", като названия на върхове и планини в българското землище. При българите "чер път" значи път без настилка, а "бял път" - път с настилка (камъни, плочи, чакъл). Също - "бяло вино" означава качествено вино без танин, а "черно вино" - тръпчиво вино с танин.  

 

4) Древната черно-бяла дуалистична философия на Иран е имала близко подобие и в Китай. Това е известната космологична доктрина “Ин-Ян”, което значи “чер-бял”. Първоначално древните китайци наричали с термина ян – светъл, бял’ южния, светъл и топъл склон на хълмовете по които живеели, а северния тъмен и студен склон наричали ‘ин’- тъмен, чер. Постепенно, думите ин и ян са се превърнали в термини за обозначаване на по-общи философски категории, ян – юг, ин – север, ян – светлина, ин – тъмнина. На по-късен етап ин-ян вече са олицетворявали две абсолютно противоположни явления и свойства, ян – добро, ин – зло, ян – живот, ин – смърт, ян – ден, ин – нощ, ян – мъжко начало, ин – женско начало. В по-късен етап е било осъзнато, че независимо от своята противонасоченост, тези качества и явления не могат да съществуват без своята противоположност и непрекъснато се пораждат едно друго. Така, тези представи са се превърнали във философия, съгласно която постоянното взаимодействие на двете противоположни вселенски сили “ин–ян” се явява основа на реалния свят. Интересно е, че подобно на старите българи, китайците също наричали своите градове Бялград и Черноград. През античността китайската столица Пекин е носела името Ян (Бял град), а близко разположеният голям град Шан се наричал Ин, т.е, Чер град.

 

6) Както видяхме, за района на Средна Азия и Каспийско море, в периода V век пр.н.е. – X века сл.н.е. е съществувала постоянна традиция при много племена и народи да се назовават “бели”. Обаче други племена са били наричани “черни”. Създаденият в V век Тюрски хаганат бързо се разпаднал на източна част, управлявана от “белите (добрите, правилните) тюрки” и западна част включваща “черните (лошите) тюрки”. Хазарите също се разделили на бели и черни, но обратно на тюрките, тези хазари, живеещи на изток от Волга се наричали “черни хазари”, а живеещите на запад от Волга - “бели хазари”. Белите хазари са имали градове и цветущо земеделие. Черните хазари били чергари. Известни са даже “бели (китаизирани) монголи” и “черни (чергарски) монголи”. Българите на бат Баян под хазарска власт са "черни българи" (подтиснати, поробени българи), а свободните българи от Волжска България са "сребърни, т.е бели българи" (свободни, независими, със собствена държава)". Този традиционен начин за посочване на статуса е усвоен и от околните народи. Според П. Драгоманов [Романска Цветана. Славянските народи. Етнографска характеристика. Наука и изкуство. София. 1969, с. 61] руските земи, които не плащат данък на татаро-монголите се наричат "Белая Русь" (дн. Белорусия). Източните руски земи под татаро-монголска власт са наричани "Черная Русь". По-късно, избягалите от Османска Турция сръбски селяни (ускоци - бегълци) се заселват в Словения и наричат земята си Бела Крайна[Романска Цветана. Славянските народи. Етнографска характеристика. Наука и изкуство. София. 1969, с. 52], т.е, "свободен край" .

Както се вижда от тези примери, традицията да се употребява “черно-бяла” терминология за описване на народите няма нищо общо с расовите особености, а също така няма никакво отношение и към посоките на света. Тази традиция може да се обясни с особеностите на културата, религията и космологичните представи на народите на Средна Азия и Китай. Известно е, че китайците от времето на империята Сун разделяли некитайското население на централноазиатските степи и Монголия на три категории: "бели племена", имащи градове и занимаващи се със земеделие и търговия; "черни племена" - скотовъдци-чергари и "диви племена", прехранващи се с лов и риболов [13]. Според тази класификация, всички народи в района на Тарим и Памир, включително и древните прабългари са били “бели (цивилизовани) народи“. Затова в една литовска хроника се казва: литовецът тур е, българинът вол е, а хунът е заек. Най-вероятно, в това изречение е вложена същата тази триспепенна градация: литовецът е ловец на турове, българинът е  земеделец, а хуните са чергари и се местят от място на място като зайци.

 

         6) В историята са известни случаи, когато подобни "цветни названия" възникват на границата между територии, населявани от различни раси и народи. Древните гърци са наричали северноафриканското (берберско) население phynikos (финикийци), което означава "червени, пурпурни", заради червения цвят на лицата им и червените пурпурни платове, които произвеждали. От тук идва и латинското название на финикийците - "пуни" - червени. Отново древните гърци нарекли галите galoi, galatoi - "бели, млечно бели", от гръцката дума gala - мляко, поради млечнобелия цвят на кожата на този северен народ. В ново време европейците са наричали коренното африканско население negros, което на езиците от латинската група ще рече "черни". Индианците нарекли белите заселници на Северна Америка "бледолики", т.е, хора с бели лица, а от своя страна белите заселници нарекли заварено население "червенокожи". Тези примери обаче могат да имат само косвено отношение към множеството "соларни етноними" в района на Памир и Таримската котловина, защото това са самоназвания, подчертаващи религията на своите носители.

                

ЗАКЛЮЧЕНИЕ. Историческата аргументация, приведена по-горе показва, че българският етноним съдържа древен соларен корен, означаващ "бял, светъл, висок" с косвена семантика "благороден, свободен, цивилизован, извисен". Подобен етноним с подобно съдържание са имали още много други сродни аргипейски народи от Средна Азия. По същество, тези етноними имат за цел да изразят соларната и дуалистична религия на своите носители, разделяща света на "светла, позната, приятелска, благоприятна" част и "тъмна, непозната, опасна и враждебна" част и да подчертаят принадлежността си към "светлата, слънчева и благоприятна" част на света.    

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

Стоянов, В. Българският етноним в светлината на една еволюционна теория. Авитохол. Бр. 8, 1997

Иванов, И. Т. Върху народностното име и религията на прабългарите. Авитохол. Бр. 27, стр. 22-29. 2004 год.

Иванов, И. Т. По пътя на българския етноним", Изд. Алфамаркет, Стара Загора, 2005

Иванов, И. Т. Научна конференция "Българската държавност в Европа навечерието на своя 20-ти век", София, аулата на Софийски университет, 18-20 март 2005 год.

Голийски, П. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003.

 

1. Джемшид Сайяр. В кн.: Култура и литература на древен Иран. стр. 23

3.Рашо Рашев: Прабългарите и Българското канство на Дунав. София. “Класика и Стил” ЕООД. 2001

4. Петър Добрев. В кн.: История на българската държавност (по най-старите царски и църковни летописи). ИКК Славика – РМ. София. 1995.

5.The genesis of India - according to Bernard Sergent. A review by Koenraad Elst, Leuven ( Belgium ), 31 August 1999 . Genèse de l'Inde, p.180

6. Ш. Камалиддинов (Историческая география Южного Согда и Тохаристана по арабоязычным источникам IX - начала XIII вв., Ташкент, "Узбекистон", 1996, стр. 298-316).

7. Абрар Карамуллин. В кн.: Татары: этнос и этноним. Казань. Татарское книжное издательство. 1989.

8. Иван Дуриданов. В кн.: Езикът на траките. Наука и изкуство, София, 1976

9. Елизаренкова, Т. Я. Ригведа V-VII, с. 456

10. Добрев, П., Името българи. Ключ към древната българска история. с. 75.

11. Бариев Р.Х. Философские аспекты этногенеза волжских булгар. - Санкт-Петербург, 1997. - 418 с.

12. Ярулина Татяна. Величието на Волжска България . София. 2001  

13. Гумилев Л.Н. От Руси к России. М.: Экопрос, 1994 С. 90 - 167

14. Георгиев Владимир. Траките и техният език. Издателство на БАН. София. 1977.

 

Основната идея на статията е цитирана в:

1) В-к Монитор, петък 11 Юни, 2010. (http://www.monitor.bg/article?id=247786):"ДНК анализ на наши учени обори историята. Не сме славяни, идваме от Памир. Теорията за генетичния микс на нацията фалшива", където се казва: Хипотезата е от 19-и век. Най-новите исторически данни подкрепят източноиранската, памирска хипотеза за произхода на древните българи . По отношение на смисъла и произхода на названието българи са събрани многобройни факти и доказателства, свидетелстващи, че той е свързан с името на най-големия и исторически важен град в този район - град Балх, и означава буквално "високи, бели хора". В преносен смисъл това означава "свободни хора със собствена държава". В историческите хипотези от XIX век се приема, че районът на планините Мустаг и Белуртаг, намиращи се в района на древна Бактрия, е родина на т.нар. арийски или съгласно сегашната терминология индоевропейски племена. Сега е установено, че индоевропейските племена се оформят първо в района на днешна Югоизточна и Средна Европа и част от тях, т.нар. арийци след това мигрират към района на Мустаг и Белуртаг. Още по-късно от тези арийци се появяват два клона от близки народи - иранците и индоариите.

2) Петър Голийски.  Българите и техният дълъг път от Тян Шан до Европа. Българска наука. Бр. 30. Изд. Българска наука. Октомври 2010. С. 42 – 48

    

77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

Интересно е, че традицията да се дават черно-бели названия на реки в своето начало се забелязва и на още едно място – в областта на старобългарския град Унгвар (Hungvar - град на оногурите), столицата на българския Оногурски комитат по времето на Борис-Михаил и Симеон, днес на границата между Полша и Словакия. В тази област извират големите полски реки Висла и Дунайец. Дунайец (247 км дълга) е десен приток на Висла и се образува от сливането на реките Бели и Черни Дунайец. Самата Висла ( 1047 км дълга) се образува от сливането на реките Бяла Висла (Biała Wisełka) и Черна Висла (Czarna Wisełka), наричани още Biała Hung и Czarna Hung. Названието Hung може да е остатък от етнонима на оногурите, а названието Дунаец съдържа аланската (и оногурска) думаа Дон - "вода, река", от която са образувани названията на реките Дон, Абдон, Днепър, Днестър, Дунав и вероятно на езерото Балатон (bala don - голяма вода).

7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

 

ДОБАВКА:

 Един от вождовете на кутригурите е Заберган.

В северен Афганистан има голям град, областен център, наречен Шаберган, Джауджанска провинция. Друг запис на името: Shibarghan – Shebargan Shabergan Shibberghan, Samangan. Градът се намира на около 100 км западно от гр. Балх. На пътя между Шаберган и Балх има друг град, наречен AKCHA (Aqcha) «Бял» – афганистански град, населен предимно с туркмени, на 80 км западно от Балх. Намира се на важния път от град Шеберган през Балх до Мазар-и-Шариф, наречен Белият път (Aq yol по узбекски ). На 50 км източно от Шеберган и 100 км западно от Мазар-и-Шариф. На същия път се намира град Балх, който пък е на 20 км северозападно от Мазар-и-Шариф. Its name means "white well", "sweet water well" or "a holy place." In reality most wells here contain salty water.

Всичко е бяло тука. Бели магарета, бели къщи от пръст (да, пръста е бяла навсякъде наоколо и се превръща в бял прах по време на суша). Бели бради, бели тюрбани ...., даже жените предпочитат белите бурки пред сините бурки, които се носят в останалите части на Афганистан.

През този район, между градовете Балх и AKCHA тече голямата Бяла река (Safid River), която извира в Централен Афганистан и тече на север. В миналото се е вливала в Аму даря, но днес водата й е се използва в много напоителни канали и пресъхва преди да стигне Аму даря.

 Nurestan: = land of the enlightened

Badghis: Persian badkhiz: home of the winds

        История на топонима БАЛКХ.

The name of Balkh province or country appear in Old Persian inscriptions (B.h.i 16; Dar Pers e.16; Nr. a.23) as Bāxtri, i.e. Bakhtri. It is written in the Avesta Bāxδi. From this latter came the intermediate form Bāxli, Sanskrit Bahlīka, Balhika ‘Bactrian,’, Armenian Bahl, and by transposition, the modern Persian Balx, i.e. Balkh (Daniel Coit Gilman, Harry Thurston Peck, Frank Moore Colby, "The New international encyclopædia, Volume 2", Dodd, Mead and Company, 1902. pg 341).

Най- ранното название на града е в Авеста - Bāxδi. От него се извежда персийското Bāxtri, т.e. Bakhtri, което е заимствано пряко от гърците. След прехода Д - Л в скито-сарматския език (III в пр. н. е.), названието Bāxδi става Bāxli, което навлиза в санскрит под формата Bahlīka, Balhika, в арменски като Bahl, в персийски Balx, т.e. Balkh поради премятане на съгласните (Daniel Coit Gilman, Harry Thurston Peck, Frank Moore Colby, "The New international encyclopædia, Volume 2", Dodd, Mead and Company, 1902. pg 341).

77777777777777777777777777777777777777777777777777

Balaxanı (also, Balkh, Balaban, Balachany, Baladzary, Balakhani, and Balakhany) is a settlement and municipality in Baku, Azerbaijan.[citation needed] It has a population of 11,615.

777777777777777777777777777777777777777777777777777

ВИВАСВАНТ (Vivasvant) – "светоносный", "сияющий", "пламенеющий"; одна из ипостасей Солнца.

Известны и другие древние Божества света. Из письменных источников практически ничего не известно о Белбоге (рис. 99). Между тем Божество это, известное у южных славян (а также у кельтов) с тем же корнем — Белин(ус), вне всякого сомнения, связано со светом. Неотъемлемый эпитет света — белый (одинаково относящийся к свету и как природному явлению, и как к окружающему миру и Вселенной). В современном языке произошло определенное смещение в значении понятия: "белый" прежде всего относится к соответствующему цвету, краске, хотя и здесь не утратило первоначального смысла — "светлый". Есть все основания полагать, что тот же смысл присутствует в топонимах древних городов Белгород и Белград ("город света") и названии одного из ответвлений древнерусской нации — белоруссы. В таком случае речь может идти о древних центрах со святилищами света и о народе, связывающем свое происхождение или верования со светом. Особых сомнений происхождение русского слова "белый" не вызывает — по заключению языковедов оно исконно родственно древнеиндийским bh-as, bhati ("блеск", "свет"), последнее означает также "знание". В древних языках (например, в древнеисландском) слово "бел" употребляется также и в значении "огонь". Однако этимологические изыскания приводят к еще более интересным языковым параллелям. У древних неиндоевропейских народов — шумерийцев, вавилонян, ассирийцев, оказывается, тоже было верховное Божество по имени Бел с теми же функциями, что и Бел индоевропейцев. В шумеро-аккадской мифологии Бел выступает и как собирательное имя для главных Божеств — творцов Вселенной. В соответствии с этим и центральное Божество вавилонского пантеона — Бог Солнца и главный покровитель города Вавилона — Мардук именовался греками Белосом. В космической битве Солнцебог Мардук-Белос победил Тиамат — воплощение первозданной тьмы и мирового хаоса. Интересно, что русское слово "тьма" оказывается созвучным шумеро-аккадскому имени Тиамат, имеющему практически тот же самый смысл. От общесемитского Бела в дальнейшем возник хорошо известный читателю культ Ваала (Баала) — Бога плодородия и войны в Палестине, Сирии, Финикии, а затем через Карфаген распространившегося по всему древнему миру — от Египта до Испании. Его отголоски слышатся и в русском слове "балда". Другое имя, образованное от древнесемитского Бела путем многочисленных исторических и лингвистических трансформаций, — Вельзевул (имя дьявола, вошедшее в русский язык через древнееврейский). Все это лишний раз доказывает общность древних культур.

7777777777777777777777777777777777

Чернград във Войводина, черноград до Белгород Приднепровски, чернград – село до Карнобат, град Враня в Сърбия, град Химара в Южна Албания (все черни градове в старото землище на прабългарите).

привычного донского названия “балка”, то есть овраг, долина

7777777777777777777777777777777777

Хвары, халисии, хвалисии, халисы. Видоизменения самоназвания "кабар" в восточноевропейских языках. С.П. Толстов утверждает, что «кабары» и «халисы» — параллельные названия одной и той же группы населения; одно из них является самоназванием, другое же — мадьярским (алано-хазарским) ее наименованием. Самоназвание — кабары; хвары, халисии (хвалисии) — видоизменения этого названия в восточноевропейских языках. 

 Хвалисская, Хвалская, Хорезмийская епархия. В третьей епархии из глоссы Де Боора Хвалской С.П. Толстов усматривает Хвалисскую, т.е. Хорезмскую епархию, находящуюся за пределами Хазарского государства. Ю. Кулаковский, А. Васильев, а вслед за ними Г. Вернадский полагают, что город Хвалис (Ховалис) находился где-то на хазарском берегу Каспийского моря, между Итилем и Семендером. С.П. Толстов называл Хвалисскую епархию Хорезмийскую и отсюда выводил политическое единство Хазарии и Хорезма в VIII в. Артамонов по этому поводу замечает, что церковная организация, на которую ссылается С. П. Толстов, действительно существовала с конца VIII в. и включала наряду с хазарскими епископиями Хвалисскую или Хорезмийскую кафедру, но это не может служить доказательством политического единства Хазарии и Хорезма. Христианство не было государственной религией ни у хазар, ни у хорезмийцев; церковная организация, созданная Византией, не стояла в зависимости от политической организации и могла распространяться на различные и совершенно самостоятельные государства.

 Хвалисы. Название «халисы» вовсе не обязательно означает хвалисов, т. е. хорезмийцев. Это название бытовало в Хазарии, и рассмотрение его в этой связи отнюдь не является результатом невежества исследователей, якобы не подозревавших о давно установленном востоковедами тожестве хвалисов и хорезмийцев, как полагает С. П. Толстов. У Истахри и Ибн Хаукаля имеется упоминание о хазарах халис'ах (al-kh-lis) или куласах, которые, по заключению Зеки Валиди Тогана, представляют не что иное, как собственно хазар или «белых» хазар, так как «халис» означает «белый», «чистый» (Validi Togan. Reiseberieht. S. 217). Наконец

77777777777777777777777

В Хазария е съществувал голям български град Саркел – Бяла крепост, а също и градът Азаркел – Хазарска крепост. Думата крепост (кел, кула) в древността е била синоним на укрепено селище, град.