Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

РЕЛИГИОЗНО И СОЛАРНО ЗНАЧЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

Иван Танев Иванов  

          Известни са множество хипотези за смисъла и произхода на етнонима "българи", които обаче страдат от липса на историческа и фактологична подкрепа. По-добре са обосновани няколко по-съвременни хипотези, представени по-долу.

        Петър Добрев (1995; 2002) използва словесния фонд на езиците от региона на Памир и заключава, че етнонимът “българи” може да означава “високи" , с косвено значение "издигнати, велики, могъщи”.

         Валери Стоянов (В. Стоянов, 1997; цитиран от Голийски, 2003, с. 354-355) използва методите на сравнителното езикознание и стига до извода, че bulgar се състои от bulg + аr, където -ar е частица за множественост. В. Стоянов посочва, че при много езици семантичният корен bålg (bålh, bålk) се среща и под формата bålt. Поради тази двойнственост на корена, В. Стоянов изказва предположението, че формите bålg и bålt са по-нови, докато пъричната праформа на корена е bål (БАЛ) с вероятно значение "човек, мъж". Тази хипотеза се поддържа от Р. Рашев.

        П. Голийски прави проверка на горния извод като анализира изготвените от Буумхард-Кернс и Илич Свитич списъци от древни семантични гнезда в рамките на т.н. група от ностратически езици (индоевропейски, семито-хамитски, урало-алтайски, картвелски и дравидски). Първоначално авторът търси семантично гнездо от вида bål (БАЛ) с общо значение в посочените езикови семейства и тъй като не намира такова съвсем обосновано заключава, че bål (БАЛ) не може да бъде корен на българския етноним. По-нататък авторът логично търси семантични гнезда с разширен корен  от вида bålg (БЛГ) и подобни и намира пет такива, всяко едно от които има едно и също или близко значение в посочените езици. Първите четири от посочените гнезда носят едно и също значение - "бял, блед, светъл", за които обаче авторът заявява, че не представляват интерес и отхвърля тяхното значение като възможен смисъл на българския етноним (Голийски, 2003, с. 364). П. Голийски обръща внимание на последното - пето семантично гнездо, което има значението "огън, пламък, светкавица" и заключава, че основата БЛГ и съответно българския етноним може да означава "великите (висшите) огнени (сияещи)" (Голийски, 2003, с. 366; ). Авторът не представя доказателства за тази възможност.  

         Противно на П. Голийски, авторът на настоящата статия за пръв път изказа твърдението, че коренът БЛГ на българския етноним носи буквалното значение "бял" (Иванов, 2004, 2005). Това твърдение се основава на смисъла на етнонима на близки до прабългарите народи (тохари - арси, аорси, аси, осетинци, согди), на честото използване на топонимите Бялград в държавата на Кубрат и Аспарух, на честите определения от вида "бели българи", "сребърни българи" и на други преки и косвени доказателства. Посочената от В. Стоянов втора форма, bålt, на корена БЛГ също означава "бял", например "Балтийско море" означава "Бяло море".  По-долу са представени някои нови доказателства в подкрепа на това твърдение.  

Фиг. 1. Миграция на индоевропейските племена образували ядрото на древния първобългарски етнос.

        Древните българи са индоевропейски, сарматски народ включващи три етноса - берсили, есегели и болги. През различни интервали от време тези етноси са дошли от Средна Азия, където се намира древната планина Белур (Болор, Белуртаг, Belurtag), която днес се нарича Памир (Фиг. 1). В този район се намира и планината Кашгар (Бяла планина, Белур), сложна съставна дума от "куча, каш" – бял, блестящ и "гара" - планина. Нейно южно продължение е Хиндокуш – Индийски Белур. Главната река в района е Сърдаря (в древността Jaxartes - Яаксарте), т.е, Бяла река от индо-арийското "сурья" – бял, светъл, блестящ.

        Прародината на древните българи е известна като "страната на хилядите градове". От древността до наши дни в този район съществува голям град с име, подобно на българския етноним, град Балх (вероятно Бялград). Той е бил най-големият и важен град в района, а също и в Азия. Наричан е "майката на градовете", по арабски Ум ал Белад. По отношение на иранския свят той е играл същата роля, както Рим за латинските народи. 

        Както виждаме, основните названия в района на прабългарската родина носят основата "бял" - Белур, Белар, Кашгар, Сър даря, Балх. Това е причината, щото в много исторически документи древните българи да са отразени с названията Белар, Белур и други подобни. Един от големите градове на Волжска България се е наричал Биляр. По-общо, държавата на волжските българи е наричана Белар, а самите българи от Волжска България са известни и като Белари, Булари или Баилари. Пътешественикът Абу-Хамид Ал-Гарнати посещава Волжска България в 1135-1136 г. и я нарича страната Белар. Ибн-Фадлан (X-ти в.) съобщава, че волжските българи са от рода Белар - Буляр - Биляр. В някои легенди се казва, че българите (и аланите) имат прародител, наречен БЕЛАР. Няколко години преди падането на Волжска България под монголо-кипчакско владичество, един унгарски монах е минал през нейните земи в търсене на прародината на маджарите. Той е оставил подробни записки, в които нарича Волжска България "държавата на сарацините Бела". С термина "сарацини" очевидно се подчертава официалната  мохамеданска (арабска) религия на държавата, а названието Бела има връзка с етническото название "белар, белари" на тамошните българи.   

        За древните гърци посочения район на Средна Азия се намира в края на познатия им свят, т.н. Ойкумен. Херодот съобщава, че в този район живее митичния народ на аргипеите, т.е, "сребърните, белите" (гръцки argyros, латински argentum – сребро). Той ги характеризира още като "плешиви", защото техните мъже са си бръснели главите и заплитали плитка. Същият обичай е практикуван от прабългарите и българите до Възраждането, а плитката при тях се нарича чумбас, чуб или кика. Освен прабългарите, другите основни индоевропейски и ирански народи от този район също носят чембас и имат етноними, означаващи "бели, блестящи".  Тук се включват тохари, аорси, аси (по-късно осети, осетинци), асиани, усуни, сираки, кушани, бели хони (хионити, ефталити), хорезмийци, сувари, саки, согди.

       Най-източният индоевропейски народ, живеещ в Таримската котловина, е известен в науката като тохари, в китайска транскрипция юеджи, Yüeh-Chih. Етнонимът тохари е зает от тибетския език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари наричат себе си арси (arsi, arshi), което съгласно белгийския учен Ван Виндекенс означава "бели, блестящи". В санскритската литература етнонимите тохари и бахлики (жители от района на град Балх) често се явяват еквивалентни.

        Самоназванието arsi на тохарите по-късно се пренася върху други съседни и сродни на тях народи: аорси, асиани, усуни, аси (оси, осетини). 

         В гръко-римската географска традиция арсите (тохарите) се обозначават с етнонима сери, което също означава "бели, блестящи". На санскрит sāukrar, sāubhraā, протоиндоирански cāukra, авестийски suxra, староперсийски šuhra, средноперсийски suxr, в искашимски surkhun, осетински sirх, surх, пущунски surh, sur, sara – "светъл, блестящ, огнен, червеникав"; преносно "чист, светъл, свят". От същия корен идва и семантиката на сродното на прабългарите племе сираки (суракийци, сери, сири, сугургури) – „светли, блестящи”.

          Кушаните (иранизирани тохари) идват от района на таримския град Куча, чието название се извежда от тохарски(б) като kutsu – "бял, чист, свещен". Династията управлявала през 1 в.сл.н.е. град Куча се обозначава в китайските източници като Бо, Бай което в китайския език означава "бяла". Предпола се, че топонимът Куча и оттук етнонима кушани идва от името на тази династия. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА [2, стр. 383]. Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и Средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос.

         Предците на днешните чуваши, проточувашите, са известни като сувари. Етнонимът „сувари” може да има индо-иранска етимология и да означава „слънчеви”. На староиндийски: súvar, svàr, родителен падеж sū́raḥ, sū́rya, sū́ra - „Слънце”. На авестийски: hvarə, родителен падеж hūrō „Слънце”.

        Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани (roxs alani), чието название означава “блестящи алани”. Те са преселници от района на Средна Азия и са родствени с прабългарите. Главният град, столицата на роксаланите бил град Серака (Упса) - Белият град. Намирал се някъде в района на по-късния български град Саркел (Бяла крепост) и е разрушен от римските войски. Подобно название е носел и главният град на средно-азиатските скити - саките. В гръцка транскрипция иранското име на този град е Ρωξανακη – Роксанаки, "блестящ, светещ".

 Съгласно стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на “Скитска история”, в райна на Тарим се е намирала страната Скития. Тя се разделяла на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов [цит. по 2] свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Според него наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума ‘арши’ - бели. През този период имената на много градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на “сребрист, бял, благороден” [2, стр. 384]. Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците “БЕЛИТЕ ХУНИ”. Древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било ‘aria’ (множествено число arian), което се превежда като ‘БЛАГОРОДНИ, но също би могло да се свърже и с думата ‘аржан’ – ‘блестящ, сребрист, бял’. Старото ведическо наименование на Индия – Бхарата, също значи “Благородна”.

През VII – X век, върху източната територия на Magna Bulgaria (Стара Голяма България) възниква новата държава Хазария, в която по-голямата част от населението са съставлявали българите на Бат Баян и родствените с тях алани [11]. Околните народи са употребявали названията “аси” и “яси” за обозначаване както на тези българи, така и на техните съседи алани [7], което отражава етническата близост на българите и аланите. Названието “аси” очевидно произлиза от тохарския етноним “арси”, по-късно трансформиран в “аорси” – бели хора. В съвременния осетински “аорс” значи “бял”. Самите хазари, които също са били народ етнически и езиково близък до прабългарите имат етноним, който някои съвременни историци извеждат от скитската дума “кос”-бял (виж по-горе kutsu - бял) с иранска суфикс “-ар” за образуване на прилагателно. Късната столица на хазарите е наречена Сарашен - "бял камък, бяла крепост". От гледна точка на източноиранските езици, етнонимът хазар (касар -уйгурско, касир -Птолемей, 2 век, козари - староруско, коса - китайско) има ясно обяснение: от осетинското kaz, кховарското kas`ara, протоиндоиранското *kas-i-ra, тох./б/ kutsi – бял, чист. Хазари – бели, преносно - благородни. В древните руски летописи етнонимът “хазари” е записван като “косари”, което може буквално да се преведе като “бели”. Даже  древното и съвременно название “казаци” (самоназвание “казаки”) на славянизираното иранско население на Хазария и Старата Велика България се обяснява като “кос-саки” – бели саки.

За повечето от посочените по-горе древни индоевропейски и източно-ирански народи, населявали в древността Средна Азия, Алтай и Западна Монголия  е известно, че се придържат към предзороастрийска и зороастрийски тип религия. Главен бог на тази религия е Слънцето, чието название в езиците на тези народи (Сурья, Сиявуш, Хвар, Сувар, Хорс, Табити) означава "светещ, блестящ, сияещ, високопоставен"⁽¹⁾. За тези народи огънят е пратеник на Слънцето на земята и главен символ в техните храмове. Посоченото по-горе значение "бели, блестящи, светли" на техните етноними най-вероятно има религиозен смисъл и може да отразява вида на техния главен бог - Слънцето и неговия символ на Земята - огъня. Прабългарите като народ етнически близък на посочените народи, с главен бог Слънцето и зороастрийски тип храмове с огън в техния център също биха могли да имат етноним с подобно соларно значение. Има ли преки доказателства за това?

Дунавските българи са известни като “бели българи” [Едуард Хашодров, Тодор Балабанов. Към въпроса за първобългарския Тагра (Тангра, Тенгри). Българска етнология. 1984, кн. 3, с. 41 – 51], а волжските като "сребърни българи". Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия, нарича българите аржани [12], т.е, "сребърен, бял, блестящ, благороден". Българите на бат Баян, включени в Хазарската държава (вътрешните българи) са били наричани от околните народи и в хроники на арабски, персийски и руски автори като "аси" или "яси”. Това наименование може да се изведе като производно от “аорси” – бели.

        По общо мнение етнонимът БЪЛГАР е двусъставен. Той може да се разглоби или като БЪЛ + ГАР или като БЪЛГ +АР. По първия начин Флоринский свързва "българ" с иранското "bala hara" - висока планина [Ат. Стаматов. Tempora  incognita  на  ранната  българска  история.  С. 1997 г., 1 гл, 2 ч.]. Разглобяването на българския етноним на БЪЛ + ГАР е очевидно погрешно пред вид на това, че крайната частица "-АР" присъства в етнонима на множество разнородни народи: маджар, сувар, авар, мишар, татар, хазар и др. Най-вероятно тази частица е подобна на суфикса "-ар" за образуване на прилагателни имена при много индоевропейски народи (латини, иранци, индийци). Някои автори свързват тази частица с древната индоевропейска и иранска дума "АР", мн. число "АРАН", която означава "мъж, човек, съпруг, деятел". Още в дълбока древност тя е заимствана от някои угрофински и алтайски народи, което обяснява присъствието й в етнонимите на много народи. На трето място, крайната частица "-ар" в някои индоевропейски езици (авестийски, шведски) е суфикс за множественост. 

        Независимо от точната роля на частицата "-ар" (суфикс, лексема или частица за мн. число) трябва да се очаква, че не БЪЛ, а БЪЛГ е семантичната морфема на българския етноним. Имайки пред вид смисъла "бял, блестящ" на приведените по-горе етноними на сродни народи, могат да се посочат две подходящи пра-индоевропейски думи, които са фонетично и семантично близки до морфемата БЪЛГ. Това са думите *bherэg (беръг) и *bhergho (берго) [8] Със знака ‘э’ е обозначен протоиндоевропейския звук "шва" (shwa), който съответства на отличителната за български език фонема ‘ъ’ и обяснява неговото присъствие в българския етноним.  

           1) Чешкият  лингвист  Й. Покорни (Pokorny), цитиран от  изтъкнатия български траколог Владимир Георгиев [8] стигна до  извода, че праиндоевропейския  корен *bherэg,  bhelg^h, bh_elЌg^, bheleg^, bhl•k^ означава "бял, блестящ, светещ". На тази основа, съвременните европейски лингвисти използват основното значение на b(h)erэg - "бял, светъл, светя" за извеждане на названията за белия цвят и на прилагателното "блестящ, светъл, светещ" в днешните европейски езици. Например, от *bherэg са образувани:  

 1. Старовисоконемското прилагателно beraht - "бляскав, прочут", съответстващо на съвременното английско bright - "светъл, блестящ, сияен". Немското beraht се е запазило в голям брой немски лични и фамилни имена: Brecht, Bert, Lambrecht, Albrecht - Albert, Bertold, Volkbrecht, Volkbert, а английското bright в английските имена Fulbright, Albright [Б. Парашкевов. Етимологични дублети в българския език. ИК "Емас", София, 2008, с. 72].

2. Phalarope, от гръцки phalaros – "който има бяло петно".

3. Bleach, от староанглийски  blacan, to bleach, от старогермански *blaikjan - "да побелея".

4. Bleak, от старонорвежски bleikr, блестящ, бял, от старогермански  *blaikaz - "блестящ, бял".

5. Blaze, от староанглийски blжse - "факла, ярък огън", от старогерманското  *blas - блестящ, бял.

6. Blesbok, от среднохолански bles - "бяло петно", от старогерманското  *blas - блестящ, бял.

7. Blemish, от старофренски ble(s)mir - "да избледнея", от старогерманското  *blas - блестящ, бял.

8. Blanch, blank, blanket; blancmange, от старофренското  blanc - "бял". На старогермански *blenk-, *blank - "да светя".

7. Blush, от староанглийското  blyscan – " светя червено", от старогерманското *blisk - "да светя, да горя".

8. Black – днес означава "черен", но на средновековен английски blak- бял, произлиза от староанглийски blaec- бял. Смисълът на тази дума

    е свързан със старата индоевропейска дума bhel, която означава “да светя, горя, блестя, грея в бяло и във всички ярки цветове”. Важни

    производни от нея са английските думи: bleach, bleak, blazel, blemish, blind, blend, blond, blank, blanket, blush,  flagrant, flame.  

9.  flame, flamingo, flammable, (flambй), (flambeau), (flamboyant), inflame - от латинското  flamma (< *flag-ma) - пламък.

10. fulminate - от латинското  fulmen (< *fulg-men) - светкавица, гръмотевица.

11. fulgent, fulgurate; effulgent, foudroyant, refulgent - от латинското Latin  fulgre - да светя, блестя и fulgur - светкавица;

12. flagrant; conflagrant, (conflagration), deflagrate -от латинското flagrіre - да светя;

 13. phlogiston, phlox; phlogopite - от гръцкото phlox - пламък. 

14. В славянските езици има много близки думи за "бял". Полски biały, словашки biele, руски белый, белоруски белы, български бял. Тези

       думи имат общ старославонски корен BEL' “бял”, който може да бъде реконструиран от древния индо-европейска дума BHEL “бял,

       светя”.
15. Думите от романските езици, италиански bianco, португалски branco, френски blanc и испански blanco са в действителност заемки от

     старогермански. Общият германски корен BLANKA “блестящ, светещ” все още съществува в днешния английски под формата на думите

     blink, blaze или blank. Ако се проследи назад във времето ще се установи, че тези думи произлизат от посочения по-горе древен корен

     BHEL.

16. Белуга, от руски “белый” - бял.

        От праиндоевропейското *bhela - "светлина, ярък", идват староиндийското bhāla - "блясък, величие, пищност, разкош, чело", арменското bal `блясък, яркост", старогръцкото phaló- "бял, блестящ", старославянското *bēlъ(jь) "бял", балтийското *bal-a- *bal̂-t-a- "бял", албанското: balε "звезда", келтското Belenos "блясък".

        От праиндоевропейското *bhleig, bhlē̆iĝ-, bhlīĝ - "да светя ярко" идва славянското "блясък, блескати", балтийското: *blaiš-k-t-ī̂., *blīšk "блестя", старогерманското: *blīk-(i)a-"блестя" [Pokorny's dictionary : Pages: 156-157]

        Праиндоевропейската дума *b(h)erэg означава "бял", а също "блестя" [8]. От тук, най-правдоподобния и очакван смисъл на българския етноним е "бели, блестящи”. Близкото до българския етноним название - планината Белур не се нуждае от превод, защото на български език "белур" буквално означава "бял, сивобял". От планината Белур се е добивал прозрачният, при наблюдение под определена светлина, млечно-бял минерал БЕРИЛ, името на който вероятно е също свързано с названието на планината БЕЛУР и морфемата БЪЛГ - бял.

В древността угро-фините и алтайците са били съседни народи на източните иранци и са взели от тях много думи. Една такава заимствана от тях дума е БАЛХ - "бял, блестящ". При древните и съвременни угро-фински езици тази дума звучи като VALGE и означава ‘бял, блестящ’. При древните угрофини река Волга се наричала Итил, което в техния език просто означава "река". По-късно реката приема ново име - Волга, което идва от етнонима на новия народ в района - българите. Новото название в езика на местните угрофини означава "Бяла река". Друга една голяма река, ляв приток на Волга, минаващ през средата на Волжска България носи название, което преведено на руски звучи като "река Белая", т.е, "българска река". Дошлите по-късно в този район тюрки, като народ чужд и враждебен на волжските българи, наричат река Волга не с българското название на реката, а със старото угрофинско название - Etil, ldil [Nicephorus Gregoras, Byzantina historica, ed. L. Schopen, I, Bonnae, 1829, p. 26. B. Munkácsi, Az „ugor” népnevezet eredete, Ethnographia, VI, 5—6, Budapest, 1895, p. 380—381].

Ранните алтайци (хуни, сянби, праманджурци) първоначално са населявали долината на река Амур. Под натиска на китайците част от тях мигрира към Алтай и заварват там коренното праиндоиранско население от което усвояват названия на богове, опитомения кон, умението да се леят метали, много топоними, ороними и хидроними и други думи от техния език (mark - кон, pars - планински тигър, gur - род, ser - бял, блестящ, quru/kuru – уча, учител [Б.Симеонов. Прабългарска ономастика. Пловдив. 2008 г., с. 163], Hormuz или Hormizd - Ахура Мазда; общоалтайски корен *burdV – брада и др.). Новосформираните алтайци (V - II в. пр. н.е.) и техните средновековни наследници тюрки (V-VI в.) и монголци (X-XI в.) са имали три главни бога и множество второстепенни богове. Главните им богове се наричали Улген (бял, блестящ), Хормуст и Умай. Първите две названия са заимствани от завареното индоиранско население, това са Улген (Бялобог)- богът на гръмотевиците и светкавиците и Хормуст, това е иранският Хормузд (средноперсийски Ахура мазда, авестийски Ahurômazdâo „мъдър бог”). Семантичната основа на Улген (-ен е суфикс), УЛГ - това е вариант на източноиранското БАЛГ, където първият звук Б(В) всъщност е много разпространеният при древните индоевропейци и особено при източноиранците полугласен звук W. Този звук се произнася като У, В или Б, което обяснява формите БАЛГ, ВОЛГ (сравни Волга), УЛГ - "бял, блестящ". При по-късните тюрки думата БАЛГ преминава в УЛГ, от там в УГ - ОК - АК = бял. В езика на тохарите, народ съседен на източноиранците, също е използвана думата БАЛГ.  Тохарското ars -бял буквално съвпада с авестийското auruša - "бял", в която дума стои точно този начален полугласен звук W. Тохарското ars съвпада с основата ARG на названието за сребро при някои европейски народи: argentum при латините и argyros при гърците, което означава "бял, блестящ". Всички тези семантични основи - БАЛГ, БАЛХ, ВАЛГ, AURUŠ, УЛГ (АК), АРГ, АРС са форми на една и съща древна индоевропейска дума - *bherэg (беръг) със значение "бял, блестящ", която стои в основата на българския етноним.   

Семантиката на древната индоевропейска дума БАЛГ, БАЛХ може да се търси и в подобни думи от други древни индо-европейски езици. Извесната латинска дума ALBA – бял (от тук АЛБЕРТ - лично име; АЛБИОН - латинизирано антично название на остров Британия) е много близка до морфемата БАЛГ - бял и може да се разглежда като получена чрез транспозиция на съгласните B и L. Друга една древна латинска дума PULCHER (пулхер) – “красив, хубав” е още по-близка до БАЛХ. Ако се махне суфиксът –ER (окончание за обозначение на рода), ще се получи морфемата PULСH (пулх), която е тъждествена на БАЛГ. От тази дума произлиза по-късната дума belle – “красив, хубав”, немското Берта - блестяща, Алберт - бял. Тези примери подкрепят твърдението, че индоевропейската основа на българския етноним - БАЛГ може да означава “бял, блестящ” и посочват, че тази дума може да е имала и допълнително значение “хубав, красив” сред древните индоарии.  

2) Съгласно Покорни, протоиндоевропейската дума *b(h)erg(h)o (берго) означава "висок, голям, разраствам се, раздувам се". От думата b(h)erg(h)o е произлязла думата ‘berg’ в езика на траките, означаваща “високо място, бряг, планина”. При славяните тя е станала ‘бряг’, а при германските народи ‘berg’ – планина. Може да се предположи, че сред източноиранското население от района на планината Белур думата *bhergho е преминала в ‘балкан’- планина = балк + ан, където "-ан" е източноирански суфикс. Ако смисълът на думата *b(h)erg(h)o също е бил вложен в семантиката на морфемата БЪЛГ, това би могло да привнесе в етнонима българи и допълнителен смисъл на “висок, голям, велик, силен, могъщ”, както по-рано посочи Петър Добрев.  

Интересното е, че в съзнанието на древните източноиранци е съществувала дума (понятие), която е обединявала значението на горните две думи. Това е авестийската дума berez (berezañt -прилагателно) означаваща "бял, висок", т.е, тя обединява значението на двете посочени по-горе праиндоевропейски думи b(h)erэg и b(h)erg(h)o. Според Вяч. Вс. Иванов и В. Н. Топоров, авестийската дума berez  произлиза пряко от праформата *bherag – бял, висок. От тази дума произлиза названието breza - "високо бяло дърво", в много древни и съвременни индоевропейски езици.

В съзнанието на древните индоиранци и някои древни европейски народи, думите berэg и berez са имали свещено значение и са включени в названията на техните жреци и свещеници: индийското брахма  brahma (множествено число брахман brahman, вrahmāņi) и латинската дума за свещеник, flāmen, която означава също и "пламтя, светя" [Топоров, В. Н., 1974, стр. 20-75;  Топоров, В. Н., 1974, стр. 29]. От тази дума произлиза и името на индийския бог Бхригу, баща на индийските свещеници - брахмани и син на Брахма, един от трите главни индийски богове. На санскрит и хинди, Бхригу означава "блестящ, светещ" и е почти тъждествен морфологично и семантично с морфемата БЪЛГ. По силата на известната за източноиранските езици фонетична трансформация "Р - Л", бог Бхригу в езика на прабългарите ще се нарича Бълго. Според Топоров, в семантиката на корена “брг” е вложено ритуално значение, свързано с религиозната практика на жреците брахмани – да раздават знания, светлина и мъдрост. От тук може би идва и известното определение - "българин" значи "мъдър човек".

Според авторите на голямата интернетна етимологична база-данни (Старостин) в праидноевропейския език е съществувала морфемата *B(h)ALG(h) - (БАЛГ) със значение "благороден, почтен, добър" (Reference: WP II 182 f). От тук може да идва старобългарската дума ÁËÀÃÎÐÎÄÅÍÚ "благороденъ". Фактически това е производна дума, отразяваща косвената семантика на споменото по-горе праиндоевропейско название за белия цвят *b(h)erэg - "бял", преносно "чист, благороден". Тя отразява факта, че за древните индоевропейци белия цвят е бил цвета на свещениците и благородниците, т.е символ за благороден произход и нравствена чистота. До голяма степен тази представа е запазена и при днешните европейци, което е отразено например в цвета на дрехите на лекарите, при младоженците и др. При народите от други цивилизации това не е така, например при китайците цветът на аристокрацията, монархията и класата на знатните хора не е белия, както при древните индоевропейци, а жълтия цвят !! При китайците белият цвят е символ на смъртта и тъгата.

От казаното по-горе може да се направи извода, че най-вероятно в основата на българския етноним стоят сродните и взаимосвързани праиндоевропейски думи  *B(h)ERэG - "бял, блестящ", *B(h)ALG(h) - "благороден, почтен, добър", *B(h)ERG(h)O - "висок, извисен", обединени в източноиранското BEREZ - "бял, висок". От тук най-вероятно буквалният смисъл на българския етноним е "бял, блестящ, високостоящ". От тук произлиза  и косвеното му значение "издигнат, благороден, знатен, знаещ, мъдър, цивилизован". Фактически, както при другите сродни народи, българският етноним произлиза от названието на Слънцето, главния бог на древните българи, и описва основните му характеристики: "блестящо, високоиздигнато светило, което дава светлина и топлина за хората".

Въпреки откъсването си от далечната прародина, аспаруховите българи създават държава на Южния Дунав и със своите дела напълно оправдават характера на своя етноним. Тяхната държава е от класически цивилизационен тип, непознаващ робовладелството като строй. Създаването на България слага край на вековното грабителство и варварско разрушение и беззаконие върху тези земи. Те не нахлуват в къщите на хората да грабят, както са правили преди и след тях други народи (готи, хунави, протославяни, кутригури, маджари, печенеги, кумани, татари), а ограждат държавата си с валове, за да се пазят от разбойници. Те укрепват старите градове и крепости и строят нови. Налагат новата за Европа, но типична за иранския Изток и Волжска България триконцентрична система за строителство и отбрана на градовете, която се запазва в много късносредновековни български градове. Строят каменни храмове от зороастрийски тип. Както скитите по-рано, те подготвят войска и конница, облечени в железни ризници. Създават дунавска флотилия от бойни кораби. Те имат собствена руническа писменост и календар. Те спасяват глаголицата и създават кирилицата (българицата). Въпреки че имат хилядолетна, високоразвита религия, те приемат християнството и го разпространяват сред южните и източни протославяни. Като потомци на скити и сармати те използват близкия до тях протославянски език и като вмъкват в него много елементи от своите езици създават старобългарския книжовен език. Този език става църковен и официален за средновековна България и на него се написва огромно количество литература. За много векове старобългарският език става официален език на източните праславяни и на православните латинизирани народи в Карпатския басейн и основа на техните църковни и книжовни езици.

След миграцията си към Средна Азия и Индия, праиндоиранците заварват като местно население известните дравиди. В третото хилядолетие преди н.е. дравидите създават високо развита цивилизация в басейна на река Инд, остатък от която са древните градове около Мохенджо-Даро и Харапа (Северозападна Индия). Тази цивилизация създава свои колонии в долината на река Амударя, които поддържат търговски връзки със Шумер. Шумерските текстове наричат тези дравидски поселения страната Мелуха. В акадския език се говори за подобна държава Mlakkha. Според Пьянков (Пьянков И. В. Некоторые вопросы этнической истории древней средней Азии. Журнал Восток-Oriens. Москва, Изд. Наука,  Российская академия наук. 1995, № 6, с. 27) Мелуха е най-вероятното самоназвание на дравидите, защото дошлите по-късно индоарии наричат завареното население с подобна дума - Mlecha, (санскрит म्लेच्) „млеча, млечха”. В днешните индоарийски езици на Индия „млеча, млечха” означава „чужденец, варварин, неариец”. Според ведическите текстове „млеча, млечха” живеели в дн. северо-западна Индия и през тяхната земя минавали седем хималайски реки. Г. Старостин извежда значението на Мелуха от няколко протодравидски думи: *mel-k-, *mäl-k (блестящ, светещ), *mal-ai  (височина, планина) и *me-[l] (висок, красив, добър, в днешния език телугу mēli, mēlu – благородник, аристократ) (Dravidian etymological dictionary T. Burrow and M. B. Emeneau. Clarendon Press, 1961). От тук Г. Старостин заключава, че Мелуха означава „прекрасна, блестяща страна, страна на благородници”. По-общо, възможно е древната и много упорита традиция на много народи от Средна Азия или мигрирали от Средна Азия към Източна Европа да наричат себе си с подобни етноними, означаващи "бели, блестящи, благородни" да следва традиция, произлизаща от техните по-ранни предшественици - дравидите. 

Интересно е, че в Махабхарата се казва, че някои войници на народа мелуха (Mlakkha, Mlecha) имали напълно или наполовина обръснати глави (т.е., носели чембаси). Още по-интересно е, че в езика на хърватите, които както българите са образувани от смесване на славяни и сармати, присъства индоарийската дума "млеча", означаваща "враждебен, чужд". В това й значение хърватите наричали Република Венеция Mletačka Republika, а самите венецианци - Mletci или Mleci. Първата столица на Хърватите (X-ти век) се наричала Biograd na moru (Бялград на морето), така се нарича и неговият днешен наследник на брега на Адриатическо море.

В културно-исторически план, соларното определение "бял, блестящ, светещ" има изключително важно значение не само за индоиранците, но и за много други древни народи. Най-важните космогонични и религиозни представи на древните индоевропейци, иранци, китайци, алтайци и др. са изразявани в категориите "черно-бяло" или "ин-ян". Категорията "бял, блестящ" е изразявала множество положителни качества и състояния: "цивилизован, свободен, добър, знаещ, благоприятен, благ, полезен, светъл, топъл и т.н.". Нещо повече, нравствено-космогоничната категория "бял, блестящ" може да има нострадически корен, започващ своето начало от далечната нострадическа епоха, около 10 000 години пр. н.е., когато предците на съвременните индоевропейци, угрофини, кавказци, семити, алтайци и даже китайци са живеели заедно на едно място и са говорели общ, вероятно доста примитивен език. За това говори фактът, че понятието "бял, светя, горя" има обща основа в много от тези езици [2] -Табл. 1.

Таблица 1. 

        Както се вижда, коренът на това древно соларно понятие съвпада с морфемата на българския етноним. Заедно с представените по-горе обосновки и доказателства, този факт подкрепя хипотезата, че морфемата БЪЛГ има същото соларно значение. Могат да бъдат представени и още допълнителни доказателства за това.

         Съвременната китайска транскрипция на България и българи е съотвeтно Баодзялия и баодзяли и се приближава до ранната танска форма. В същото време, основата бао съвпада с китайското название на белия цвят, т.е, България - Баодзялия - Белария.

        Името на българския владетел Аспарух представлява цял ирански израз и означава аспар "конник" + рук "бял", т.е., "бял конник" (Симеонов Борис. Прабългарска ономастика. Пловдив, 2008, с. 155-156). Самата дума аспар "конник" е образувана от общоиранската дума аспа "кон" + ар "суфикс за образуване на професии, характерен за северозападните ирански езици" (Симеонов Борис. Прабългарска ономастика. Пловдив, 2008, с. 155-156). Названието "бял конник" не означава, че конникът е от бялата раса или че е облечен в бели дрехи (и двете значения са безсмислени), а показва етническата принадлежност на носителя - "български конник".

В първите години на Българското канство по цялото ново етническо землище на българите се появяват много селища и местности, над 40 на брой [2, стр. 277-278], в чието име стои етнонима българи/блъгари. През първите години на този период обаче се появяват и много селища, наречени със странното име Бялград или Белград и разположени все по границата на новото българско землище (Рис. 2). Това са Белград –столицата на днешна Сърбия, Берат в Албания, Белгород на Днестър (южна Украйна), Бълград в Западна Румъния и др. Историята на тези градове показва, че това чисто славянско наименование възниква само когато в тези градове има или се появяват българи или гранични гарнизони от българи.

Фиг. 2. Граници на Българската държава в края на IX век. Показани са градове и крепости които имат име, явяващо се предположителен славянски превод от етнонима на древните българи. Всички те са игралели роля на гранични укрепени селища с гарнизони от прабългари.

    През 501 г прабългарите населяват и овладяват северното крайбрежие на Черно и Азовско морета, където се намира античния гръко-византийски град Тир (днешния Белгород Днестровский). 44 години след това антите превземат града и веднага го наричат Белгород. В някои исторически карти, градът се нарича Kouza (Куча), което означава "бял" на езика на кушаните-ефталити от Западната част на Таримската котловина, където е имало и все още има град Куча (Бял град). Вероятно, антското Белград е превод на прабългарското Kouza (Куча). През 677-679 г. градът е резиденция на българския владетел Аспарух. Това показва че в града са живяли много българи, което може би дава повод на славяните да го кръстят БЯЛ ГРАД.

        След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год сл.н.е. протославяните го превземат и населяват. Въпреки това през следващите 200 години названието Бялград отсъства. През 827 год обаче българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своята държава. Само 50 години след това, през 878 год за пръв път е регистрирано новото наименование на града – Белград. Явно е, че това название има връзка с новите собственици на града - българите. Това се доказва от унгарското и средновековното латинско название на града. Унгарците в миналото и днес наричат този град Nándorfehérvár (Нандор фехер-вар), което буквално значи ‘Български бял град’ от унгарскато наименование ‘нандор’ на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. “Българска Бяла”.

Друг пример за свързване на етнонима ‘българи’ с ‘бял’ е древният илирийски, и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. В предримско време градът се наричал Антипатрея. След неговото превземане от Борис I (около 860 г.) този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко съвсем нови имена: Пулхериуполис, Булгароград [Серж Мете. История на албанците. Изд. Рива, 2007, с. 174], Бялград, Белиград, Велиград, Велика, Велеград. Първото име Пулхериуполис (Красив град) от гръцкото полис (град) и латинското pulcher (красив) е близко по значение до славянското Бялград. От своя страна, славянското Бялград е близко по смисъл, а Пулхериуполис по звучене до Булгароград - Български град, ако ‘Български’ се преведе като БЯЛ. От всички изброени наименования на града може да се заключи, че “Български” може да означава ‘бял, красив, велик, голям’. На съвременен албански градът се нарича Берат, производно от албанската дума bardh- бял. Албанската дума bardh е много близка с праиндоевропейската дума bherэg – ‘бял, блестящ’, но без трансформацията р - л.

Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. В близкото до него село Blandiana са открити прабългарски гробове от периода 850-900 г. По време на българските владетели град Дюла фехервар се е наричал Българ-град, в последствие Бълград, Бърград [4]. Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като ‘Белият град на Дюла’[4]. Забележете, че и в този случай първата дума ‘бълг’ директно се превежда като БЯЛ.