ИНДО-ИРАНСКИ  СЕМАНТИЧНИ  ГНЕЗДА  В  БЪЛГАРСКИЯ  ЕЗИК 

 

Иван Танев Иванов

 

 


Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com


 

        В старобългарския и съвременния български език са останали ограничен брой древни думи с неиндоевропейски, алтайско-сибирски произход като шаран, беч (изба), шейна, бъбрек, пашеног (баджанак) и др., няколко лични имена, титли, военни и календарни термини - общо около десетина - двадесет на брой. Като правило, тези думи остават изолирани от словесния фонд на българския език. Например, от посочените думи "шаран", "беч", "шейна", "бъбрек", "пашеног" няма образувани глаголи, прилагателни или съществителни имена с близко или сходно значение. Тази им особеност, както и малкият им брой и чужд характер показват, че тези думи може да са заимствани от някой алтайски народ. Заимстването е можело да стане от гьок-тюрките по време на краткотрайния им контакт на Кубратова България или от по-късните печенеги (X в.) и кумани (XI в.).       

         За разлика от тези малко на брой и силно изолирани алтайски думи, в българския език и сред българските диалекти се срещат голям брой ирански и санскритски думи. По наше мнение, някои от тях са групирани в отделни "семантични гнезда", наследени още от прабългарите. Всяко такова семантично гнездо съдържа множество сходни думи с обща основа и близко значение, които могат да произлизат от общ корен. Откриването и изследването на такива индо-ирански семантични гнезда е много важно, защото всяко едно от тях е пример за продължителна езикова активност и словотворчество в рамките на езика-носител, езика на прабългарите. По този начин езика на първобългарите може много по-убедително да се разкрие чрез примера на тези живи семантични гнезда, а не чрез изтъкването на десетина изолирани, езиково-пасивни и заимствани отвън думи.   

            По-долу се представят няколко примера за такива семантични гнезда, етимологията на които може да се определи най-общо като неславянска и неалтайска, а в повечето случаи като индоиранска.

 

        1.  Индоиранско семантично гнездо "КУТРИ - малък". Включва следните оригинални български думи: КУТРИ, ХОУДЪ, ХОУДАЛ, ХУДАРОДЕН, ХУДЕТ, КУТРЕ, КУТЛЕ, КУТРЕ, КУТРИГУРИ, КОТРАГ, КОТОКИЯ, КУТМИЧЕВИЦА, КУНДО; КУНДЬО; КУНДУПЪЛЬ, КУНДУПЛЕ; КУНДУР.

 

        Думата КУТРИ се среща в писмените източници на Кирил-Методиевия старобългарски език със значение МАЛЪК, ДРЕБЕН. Като рядка, диалектна дума в българския език е отбелязана и от Й. Заимов [Заимов Йордан. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004] със смисъл МАЛЪК, ДРЕБЕН, СИТЕН. В днешния български език от нея идват думите “кутре” – малко кученце и “кутре, кутел, кутелче” – малкия пръст на китката на ръката. Има и лично мъжко име - Кутри и женско име Кутра, равностойни на славянското Малчо. От тази семантична основа се получават старобългарските производни думи „скъден, оскъден, скъдно” – "малък, недостатъчен, беден", заимствани в много славянски езици.

        В старобългарския (черковнославянския) език съществува още една подобна дума ХОУДЪ (малък, дребен) и производните и ХОУДАЛ - също "малък, ситен, дребен", ХУДАРОДЕН  – човек с нисък, долен произход. Тези три думи очевидно са вариант на КУТРИ, получени чрез обезвучаване на началното К в Х и на озвучаване на крайното Т в Д. В руския език е запазена формата ХУДЕТЬ - отслабвам, измършавявам, произхождаща от същия старобългарски корен.

        Българската дума КУТРИ няма славянска етимология, но има убедително санскритско и протоиндоиранско съответствие. На санскрит ksudrаā значи "малък, дребен, ситен". В езика на протоиндоиранците, същата дума е звучала като kšudra. От тази дума се образува и названието на четвъртата каста в древна Индия - шудрите, които са били предимно от завареното дравидско населениеПо тази причина вероятно названието на четвъртата каста е заето от езика на дравидите, както показва езиковия анализ (с. XVIII):

 

 

            Веднаж заимствана, дравидската дума се разпространява във множество ирански езици: авестийски кutaka – малък; пехлеви  kutak, kotak – незначителен, дете; перс. Kuta - къс, kutah - малък, koda, kodek – дете, kutulu – дребен на ръст (сравни с българското лично име Кутул, дало съвр. фам. Кутулев(и)). Вахански kэt, ягнобски kuta, кюрдски kuta, пехлеви kutak, талишки küto, персийски kutah, шугнански, хуфски, рошански, бартангски kut, гилянски kūto, искашимски kъt, сариколски kût, санскрит katus, дардски (шина) kōt, khuto, хинду-урду chat, тох.(б) k.tk – краен, къс, индоарийски *khuttа – малък, дребен. (VS-ETD),(DA-DT-b),(ИС,К-ЭСВЯ, стр. 220). В осетински kъutы – свит, от древноиранското *ku(n)ta – къс. (ВА-С-1, стр. 643). Един от арменските царе носил името Хосров ІІ Котак (330-338 г.), което значи Хосров ІІ Ниския, Късия. При чувашите се среща името Кутти, при осетинците – Кутат (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ). Персийската дума kutak - "малък, дребосък" е заимствана в турски като kuçuk - малък, дребен. От същата персийска дума kutak е образувано и названието на популярния в Османската империя танц кючек, понеже той се е изпълнявал предимно от деца.

        Същата остаринна снова КУТ, но в назален вариант (кунт - древноиранското *ku(n)ta – къс (ВА-С-1, стр. 643)), може да обясни смисъла на следните български диалектни думи от областта Рупчос (Странджа, Родопите): КУНДО [66] – дребно, късо; КУНДЬО – дребосък; КУНДУПЪЛЬ, КУНДУПЛЕдете-дребосъче; КУНДУР [46, 63] — къс, намален, съкратен  [Панайот Маджаров. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”. София, 2001].

            Пред вид на източноиранския произход на древните българи, може да се представи приемлива етимология на старобългарското КУТРИ - малък. Това може да е прабългарска дума с очевиден санскритски произход. Това може да ни помогне да преведем названието на едно от прабългарските племена, КУТРИГУРИ. Тази дума се разглобява на известната вече прабългарска дума "КУТРИ" и общоиранското ГУР - род, племе. В персийски gür, осетински gur означава “племе, народ”, а guыrыn – “раждам”. Понятието гур – хора, племе, народ е разпространено сред множеството памирски етноси [Добрев, 1994]. Може да посочим и старобългарското хър – човек, хора – множество от човеци. Следователно, КУТРИГУРИ означава "малък народ, племе или род".

        КОТРАГ е името на един от предполагаемите синове на Кубрат. Това име се разглобява така КОТРАГ = КУТАР + АГ, където АГ – прабългаро-алански суфикс за образуване на прилагателно име, а КУТАР (КУТ, КУТРИ) – основата на КУТРИГУРИ – “малко племе”, от санскритското “кут, кутар - кутри” – малък, дребен, ситен и общоиранското “гури” – род, племе. От тук получаваме Котраг = Малчов, Кутров.          В ранносредновековна България, днешната област Македония е наричана Малката земя. В много документи тя е записвана и с неясните прабългарски названия Кутмичевица и Котокия. И двете названия – Кутмичевица и Котокия обаче съдържат основата “кут, кот” - малък, ситен, дребен, от което можем да заключим, че  Кутмичевица и Котокия ще да са имали смисъл близък до известното "малката земя”. Названието "Малката земя" стои в опозиция на названието България, защото България всъщност означава “Голямата земя”, по-точно “Голямата бяла, благородна земя”.

            Всички тези думи КУТРИ, ХОУДЪ, ХОУДАЛ, ХУДАРОДЕН, ХУДЕТ, КУТРЕ, КУТЛЕ, КУТРЕ, КУТРИГУРИ, КОТРАГ, КОТОКИЯ, КУТМИЧЕВИЦА,  КУНДО; КУНДЬО; КУНДУПЪЛЬ, КУНДУПЛЕ; КУНДУР образуват едно мощно семантично гнездо в българския език, което има очевиден прабългарски произход и индо-ирански корени. 

 

        2. Семантично гнездо образувано на основата на прабългарската дума КОРИЛ  (коурилъ, крилъ, крэлъкъ) - "първообраз, матрица, шаблон, калъп" (Изборник, 1073 г.). Това много древно и богато на производни думи гнездо съдържа думите КРАБИИ, КРАБИЦА, КУРИЛНА, ХАРАНИЯ, КОЛЧАН, КОРИТО, КОРУБА, ИЗКОРУБЕН, КОРАБ, ГУРВО, ХРАЛУПА, ГРОБ, КОРАБИЯ, КОРЕМ, ЧЕРУПКА, ШЛЮПКА, ХЛЪТВАМ, ХЛЪТНАТИНА, КУРНА.

 

        В рамките на хуно-тюрската доктрина за произхода на прабългарите КОРИЛ тенденциозно се извежда от основата kör на тюркския глагол körmek -гледам, виждам, kōrk - образ, körklüg – красив (ДТС, стр.317, 318). Между КОРИЛ и kör обаче няма семантична връзка, а звуковото подобие е проблематично. Ясна семантична и етимологична връзка може обаче да се намери на основата на индоевропейските езици, тъй като прабългарите са говорили на такъв език. Прабългарската дума КОРИЛ може да се разглоби на КОР (семантична основа) и -ИЛ (суфикс).

        Съгласно практиката в средновековието, матрицата (корилът) е представлявала вдлъбнато тяло от изпечена глина, в което се налива примерно втечнен бронз.  След изстиване на бронза се получава тяло с форма, зададена му от обвивката. Задължително условие е корилът (матрицата, обвивката) да има вид на вдлъбнато или издълбано тяло, тяло с кухина, тяло на което част от сърцевината е отнета. Ясно е, че изработването на корила е изисквало действието "дълбаене, отнемане на част от вътрешността". От тук, етимологията на названието КОРИЛ може да се търси в глаголи, означаващи подобни действия. Най-подходящ за целта е праиндоевропейския глагол *g(')rod- правя жлеб, гравирам, дълбая. От тук идва английското groove - жлеб, дълбел и grave - гроб. Подобна е и ие. дума *k'erd- сърцевина, ядро, средина, сърце, която има следните производни:

 

Hittite: ker / kard- n. 'Herz', Pal. karti, Lyk. B kride-si, A kerʮʮi (Tischler 556 ff)

Old Indian: hr̥d n., gen. hr̥dáḥ `сърце'

Avestan: zǝrǝdā 'сърце'

Armenian: sirt, instr. srtiv `сърце'

Old Greek: kardíǟ, ep. kradíā f. `сърце,

Slavic: *sьrdьce; *serdъ, *serdā - сърце, 

Baltic: *čer^d-i, *čerd-iā̃ , *čir^d-i- сърце,

Latin: cor, cordis. `сърце'

 

Сродна е и ие. дума *kart-/-e- означаваща "някои вътрешни органи при човек - стомах, корем, сърце, черва". 

 

        От горния анализ следва, че прабългарската дума КОРИЛ (КОР + суфикс -ИЛ) може да се разглежда като производна на праиндоевропейската семантична основа *KOR (вътрешност, кухина, дълбая, ядро, вътрешни органи на човек, сърце, корем). На английски core - "сърцевина, леярско сърце, изрязвам сърцевината на плод" (по идея на Г. Качешмарова). Като следствие от това могат да се посочат доста старинни български думи, които са морфологични и семантични рефлекси на изходното прабългарско КОРИЛ и носят неговата семантична основа "КОР". Това са думите КРАБИИ, КРАБИЦА, КУРИЛНА, ХАРАНИЯ, КОРИТО, КОРУБА, ГУРВО, КОРАБ, ХРАЛУПА, ГРОБ, КОРАБИЯ, КОРЕМ, ЧЕРУПКА, ШЛЮПКА, ХЛЪТВАМ, ХЛЪТНАТИНА, КУРНА. Всички тези думи носят семантиката "тяло с кухина, хлътнатина, празнина, кухо тяло, тяло чиято вътрешност частично е отнета". Думата КУРИЛНА означава "казан с дръжки", а КРАБИИ е старобългарска дума означаваща "кош, голям съд", КРАБИЦА - кутия, сандъче, ковчежче (стблг.). ГУРВО стблг. дума за "пещера, кухина", сходна с подобна иранска дума. Думата КОРАБ (голям плавателен съд) е навлязла в славянските езици от някакъв неустановен език, който обаче не е гръцки, защото по времето на заимстване не е имало контакт между протославяни и гърци. Това е вероятно езика на скитосарматите  и прабългарите. По стените на Плиска има много рисунки на кораби. В българския език КОРАБ означава също "голям съд (800 – 1000 кг обем) с капак, качен на волска кола, за пренасяне на набраното грозде от лозето до избата. Думите КОРИТО, ГРОБ (ковчег- стблг), КОРУБА, ХРАЛУПА са всеизвесни и тяхната връзка с "тяло с кухина, кухо тяло, тяло чиято вътрешност е отнета" не се нуждаят от обяснение. Българското ХРАЛУПА и англ. му еквивалент hollow, както и думите ХЛЪТВАМ - ХЛЪТНАТИНА са образувани върху посочената по-горе праиндоевропейска основа - COR. ЧЕРУПКА (примерно черупка на орех), в някои диалекти се произнася като ШЛЮПКА (Р-Л преход), е точно тяло с едностранна вдлъбнатина, хлътнатина. КОРАБИЯ е печено тестено изделие, чиято форма преди изпичането се получава с помощта на матрица (чашка или друго подходящо кухо тяло), която отсича от тестения блат изходното парче тесто. Думата КОРЕМ е прабългарска. Някои учени я смятат за тюркска (в някои тюркски езици karan - корем), но пред вид на индоевропейския характер на семантичната основа *КОR (вътрешност, дълбая, ядро, сърце, корем) тя може да е древно-индоевропейска и прабългарска, а в последствие (V - VI -ти век ) да е заимствана от ранните тюрки. В Троянския диалект е запазено значението на думата КОРУБА като КОРЕМ [С. Ковачев, Т. Тотевски. Речник на Троянския говор. Университетско издателство Св. Климент Охридски. Троян, 1998, с. 39], което обяснява общия произход на КОРУБА и КОРЕМ от индоевропейската семантична основа *КОR.  Българската дума ГЪРДИ се извежда от същото индоевропейско сем. ядро *KOR (сърце) и следователно може да има връзка с прабългарското КОРИЛ - тяло с кухина. КУРНА означава "корито, вана" [55 - Сборник бълг. нар. песни]. КОРУБА се нарича костената чурупка на костенурката. ИЗКОРУБЕН е плосък предмет, който по разни причини (навлажняване,загряване) се е огънал и станал изпъкнал (вдлъбнат).

    Същата индоевропейска основа КОР носи и съвременната българска диалектна дума ХАРАНИЯ (голям меден съд, ператник, по турски "казан"), подозирана за прабългарска. Тази дума се представя от някои автори като раннотюрска форма на къснотюркското "казан". Думите ХАРАНИЯ - КАЗАН се изтъкват като пример за наличието на раннотюркски Р-форми в езика на прабългарите, по-късно променени в З-форми чрез известния Р-З преход при тюрките. Горният анализ обаче показва, че е по-вероятно обратното. ХАРАНИЯ може да е прабългарска дума, но не с тюркски, а с индоевропейски произход, образувана от същата индоевропейска основа КОР. Чрез добавяне на иранския суфикс -АН към индоевропейската основа КОР безпроблемно се образува индоевропейската дума "коран, харан" (меден съд за вода), която по-късно е заета от тюрките и преобразувана в късната З-форма: "казан". При прабългарите е запазена оригиналната ирано-индоевропейска дума "харан", пославянчена до "харания".

        КОЛЧАН е старобългарска и съвременна българска дума, изместила друга старобългарска дума с прабългарски произход - тоулъ - колчан. Смята се, че КОЛЧАН е куманска по произход дума. Това е възможно, но също така е възможно КОЛЧАН да е била разговорна (не писмена) дума от езика на част от прабългарите, които са били смес от няколко етноса (берсили, българи, есегели). Защото тази дума е явен фонетичен вариант на много по-древната скитска дума gorit  (в гръцка форма goritos) - колчан. Основата КОЛЧ на колчан съвпада с скитското gorit. Дали скитската дума gorit е заимствана първо от някои новопоявили се тюркски племена, после от българите или е съществувала поначало в езика на прабългарите не може да се отговори. Най-вероятно е, след като тази дума е оригинална скитска, тя да е била позната и на прабългарите или на част от тях още в най-ранно (пред кубратово) време.

       Част от посочените по-горе думи (коруба, хралупа, кораб) присъстват и в повечето славянски езици. В БЕР те се извеждат от думата "кора" и от праиндоевропейския глагол *ker - режа. Отсъстват обаче думите корем, курил, харания, черупка, шлюпка, корабия. Те оформят цялостното семантично гнездо, съществуващо само в българския език и наследено от езика на прабългарите. 

 

         3. Индоиранско семандично гнездо "МИЗДА, ВЪЗМЕЗДИЕ, МЪСТ, ОТМЪЩЕНИЕ".

 

        Думата МИЗДА - МЬЗДА (плащане, заплащане, заплата, плата, отплата, награда, възнаграждение, дар, подарък, откуп, подкуп, корист, данък, мито) е старобългарска [Иванова-Мирчева Д., А. Давидов. Малък речник на Старобългарския език. Изд. Слово, В. Търново. 200, с. 208]. От тази дума са образувани голям брой други старобългарски думи: МЬЗДОВЪЗДАТЕЛЬ - който дава възнаграждение; МЬЗДОДАВЬЦЪ - който прави въздаяние; МЬЗДОИМЬЦЪ - митар, бирник, лакомец, користолюбец; МЬЗДЬНИКЪ - наемен работник; МЬЗДЬНИЦА - място където се събират налози, данъци, мита - митница. От МИЗДА е образувана старобългарската дума МЪСТ (по руски "месть") (отмъщение, възмездие), която даже не може да се срещне във Фасмеровия етимологичен речник на руския език.  

        От старобългарски думата МЬЗДА е заимствана в албански -  miždhóm – заплата. В много по-старо време, поне 15 века по-рано, такава дума е съществувала в авестийския език и в санскрит: на авестийски mı̄̆ždəm, на санскрит dhám – заплата, възнаграждение. От тук с 80 % вероятност такава дума е имало в езика на скито-сарматите. Всъщност, албанското miždhóm може и да не е заемка от старобългарски, а да си е коренна кутригуро - аварска (скито-сарматска) дума, родствена с авестийско-санскритските mı̄̆ždəm - mīdhám (Албанците - чист автохтонен народ или народ, съдържащ пришълци от скитските предели (кутригури, авари)). Съвпадението е толкова пълно, че само слепец може да не го види. Авестийската и санскритска дума МИЗДА (миздом) съдържа санскритския и авестийски суфикс "-ДА", чиято роля се вижда от примера със санскритската дума yauz'-da, yaoz'-da (съюз, връзка, свръзка, юзда), която е образувана от основата на авестийския и санскритски глагол yauz, yuz, yuj - "свързвам" чрез добавяне на въпросния суфикс "-ДА". Друга санскритска дума, образувана от глагола yauz, yuz, yuj е yog, yoga - "ярем, хомот, робство", която е известна у нас като "йога, йогизъм" и е  родствена на българската дума "иго" - ярем, хомот, робство. Интересно е, че цялата сложносъставна авестийска дума yauz'-da (юзда) е преминала в старобългарски и съвременния български като "юзда". От авестийския и санскритски глагол yauz, yuz, yuj идва и старобългарската дума уз, узи, ижица – "връзка, връзки", преминала в много славянски езици. От тук идва и названието на глаголическата буква ижица = "връзка, съединение", която всъщност представлява йероглиф, изобразяващ действието "съединявам". Явният авестийски и санскритски (т.е., скитосарматски и прабългарски) произход на старобългарските думи "мизда", "юзда", "узи", "ижица" и стотиците подобни думи (ренк, пърси, сулица, богоно, рита, бхага, шойтра, сан, Vās - веш, кордъ, стан, тат - татба, гурво и т.н.) обаче не прави впечатление никому - ШАРАН та ШАРАН !!

 

        4. Индо-иранско семантично гнездо ДУЛО. Съдържа думите ТРЪБА, ТОУЛЪ, ТУЛБА, ΔΛСХΥ, ΤωΥΛSHΥ, ΔОУЛО, ТУЛОВО (обр. 1), ТУЛОВИЩЕ. Тук се включват и по-новите думи ДУЛЕ [9] – тръба, тръбичка; ДУЛИЦА [53] – горен отвор на стомната; ДУЛИЦА [55] - свинска зурла, муцуна; ДУЛИЧ [74] -отвор във вратичката на печка; ДУЛО [5] – чучур, гърло; ЛУЛА - тръба (може да е персизъм в бълг. език, образувана от "дуло" при възникване на фонетичния преход "д - л" в ранно- (IV в. пр. н.е.) иранските езици. Други примери за този преход: скит - Скуло, Скул; Бадх - Балх).

        Посочените по-горе прабългарски, старобългарски и съвременни български думи, образувани от корена ТУЛ, ДУЛ със значение "тръба" възхождат към санскритската семантична основа tur „тръба, цев и иранското dulo тръба, цев. От тази основа са образувани санскритските думи tūrṇa (тръба, колчан), *tūrṇas (колчан), tūrṇava (тръба, флейта). В случая се проявява известния при скито-сарматите фонетичен "р-л" преход.

         Старинните български думи тръба и дуло (цев, тръба) са заимствани в няколко славянски езици, но нямат славянска етимология. Интересно е, че в старовисоконемски е съществувала подобна дума dolaтръба”, която може да бъде и старобългарска заемка през някой славянски език.

        Думата ТОУЛЪ - колчан е прабългарска, преминала в старобългарския език. От своя страна старобългарската дума тоулъ е заимствана в много източноевропейски езици - словенски tul, старочешки túl, чешки toul, староруски туло, унгарски tulba – колчан (Цонев Б. История на българския език.  Фототипно издание, 2. С. 1984, 119).

        ΔОУЛО е названието на главният прабългарски владетелски род (родът на Авитохол, Ирник, бат Кубрат, бат Баян, Аспарух, кесаря Тервел и др.). От многото предложени хипотези за произхода и значението на това родово название, най-издържана е тази, която го извежда от староиранската дума dulo, която съвпада с българската дума дуло - „тръба, цев.

        ТУЛОВО е староруско название на онази част от металните съдове, която има формата на тръба (обр. 1). Обикновено към туловото се закрепва дръжка, а самото то се поставя върху носещо краче. Така се оформят чаши, купи, съдове за поливане и др. Оригиналното българско название вероятно е "тулав, тулава", където "тул" е посочената основа, а "-ав, ава" е прабългарски суфикс с индоирански произход за образуване на съществителни имена.

        ТУЛОВИЩЕ е старобългарско и съвременно българско понятие, означаващо онази част от тялото на човек или животно (трупа), която има формата на цилиндър. Съдържа основата "тул", посоченият по-горе суфикс "-ав" и втори суфикс "-ище", който му придава увеличителен смисъл.   

        ΤωΥΛSHΥ е военен термин, който се среща в т.н. Преславски инвентарен опис върху каменна колона и предположително означава "шлем". Подобна дума, ΔΛСХΥ, се среща в графит върху колона на църква от IX-X в. в Преслав, разположена само на 200 от мястото, където е намерен посочения по-горе военно-инвентарен опис (Иванова В. Разкопки на Аврадака в Преслав. В: Разкопки и проучвания. Издание на БАН. Трудове на Народния Археологически музей. III. Средновековен отдел. София. Държавна печатница. 1948, 15 – 64). Според И. Добрев (Добрев И. Златните съкровища на българските ханове. Рива. С. 318 - 319) думата ΤωΥΛСХΥ (шлем ?) е сходна с монголското doγulga, tolga, в бурятски dūlga, калмицки dūlγэ, dūlxэ, халха-монголски и ордоски dūlga, старомонголски du'uluqa, dâwulγa – шлем. Той предлага посочените алтайски думи да се изведат от алтайското понятие за глава. М. Москов смята, че прабългарската дума е звучала като тулка и произлиза от монголското tugulga – топене на метал tugalga – олово.

       

 

 Обр. 1. Сребърна (в ляво, инв. № S-259, 260) и златна (в дясно, инв. Z-534) чаши от съкровището на бат Кубрат патриций, намерено до село Мала Перещепина, Полтавска област, Украйна. Първа половина на VII в. Държавен Ермитаж, Санкт- Петербург. Инв. № S-259, 260. Туловото на сребърната чаша с височина 24 см е изработено от две споени части - горна и долна, закрепени допълнително от дръжката. Източник: Рашо Рашев. Первое Болгарское царство на Дунае. Глава 2. В : Истоия татар с древнейших времен. т. II. Волжская Булгария и Великая Степь. Академия наук Татарстана. Институт истории им. Ш. Маржани. Изд. РухИЛ. Казань. 2006.с. 48-49.

 

 

 

   

        Пред вид на технологията на производство прабългарските шлемове и колчани имат формата на тръба или конус (обр. 2). На тази основа можем да смятаме, че българските названия ТОУЛЪ и ТУЛБА (колчан), ΔΛСХΥ и ΤωΥΛSHΥ (шлем) и ТУЛОВО (тръбовидната част на съд) могат да се изведат от ранноиранското dulo тръба, цев” и санскритското tur „тръба, цев”. В своето най-ранно развитие алтайските народи са изпитали силното влияние на индо-иранците заимствайки от тях технологии за обработка а метали и съответните названия. Твърде е възможно и посочените по-горе монголски и тюркски думи за шлем (tolga, dūlga, dūlγэ, dūlxэ, dūlga, du'uluqa, тулджа) да са образувани чрез заимстване на същата индо-иранска семантична основа dul tur за „тръба, колчан”.

 

 

 

 

Обр. 2. Прабългарски шлем със знака IYI на челото от местността с крепост Озана - Габровско. Вляво - предна част, в дясно- задна част на шлема. Експозиция на РИМ - Казанлък.

 

 

 

 

 

            5. Индо-иранско семантично гнездо "КОЛ, КОЛЕ, СЕЛ" = "интервал от време, срок, края на период, начало на период". Съдържа старинните български думи ОТСЕЛЕ, ОТКОЛЕ, ОТКОЛЕШЕН, КОЛЧЕМ, КОЛ (1), КОЛ (2), КОЛЕДА, КОЛОЖЕГ (КОЛАК), КОЛОВОЗ. Някои от тези думи са усвоени от южните и източни славяни, които обаче и до днес не могат да им посочат ясна етимология.

 

             Арабският пътешественик Ал-Бируни, живял в Индия от 1022 до 1024 съобщава, че в Индия се употребявал календар, въведен от саките (наречени шака от ранните индийци) [Добрев, П. Царственик на българското достолепие. Изд. къща "Ив. Вазов". София, 1998, с. 38]. Календарът е наречен шака - кала т.е, "сакска година", където кала (kala) на санскрит означава "интервал от време, период от време, срок, година". Подобна е и сакската дума sal - "година" понеже началното "С" често преминава в "К". В  пехлеви  sāl – година, в  пущунски  kāl – година  (ИС-ПРС www.avesta.org.ru). Други подобни думи са санскритското kaale - "срок, край на определен отрязък от време [В. А. Кочергина. Учебник Санскрита. Учебник для высших учебных заведений - Москва: Филология, 1994. с. 336] и kalpa -"интервал от време, равен на една година - 360 дни". Санскритското kalpa - "година, срок от време" е заимствано от тохарите (kālp) и хотаносаките (kalpa) [DA-DT-b] със същото значение. Това понятие се съдържа и в индо-арийските думи кalnirnayak = calendar maker (човек, който съставя календара) и калиюга - название на древна историческа епоха, kalya - староиндийска дума със значение "утро, начало на деня".

         В заключение, при древните индо-арии и източните иранци са се употребявали следните сходни думи  КАЛА, КААЛЕ, КАЛПА, САЛА, kālp, kālpа, sal, sāl, kāl, KALNIR, калиюга, kalya със значение "година, начало на нов период от време, срок, период от време, време". Тези думи съдържат обща семантична основа КАЛ, САЛ, която им придава това значение. Посочената семантична основа обаче фонетично и смислово съвпада с корена (основата) на следните старинни български думи с подобно значение:

                  

        КОЛ (1) - (старинна дума от БЕР). Означава „време”. Среща се в изразите: „не ми е кòли” = нямам сгодно време; „не беше ми кòлица” = не ми беше сгодно време (Тетевен) (БЕР, с. 544); „да не му е кòли” = да няма сгодно време, т.е, да няма късмет, да не живее дълго (старинна, почти забравена клетва от Трявна).

         КОЛ  - (старинна дума от БЕР). Означава „интервал от време, равен на един месец при определяне на бременност”, т.е., КОЛ = "месец" (БЕР, с. 544).

КОЛ, КОЛИ (стблг.) [Беню Цонев.  История на българския език. Том 1. С. 1919, с. 93] – време; срок; момент от времето, спрямо който се определя миналото и бъдещето. Например: не ми е коли (още в стария Апостол) = „нямам време”; не беше ми колица (в Тетевен) = „нямах време”; да не ти е коли (клетва) = „да нямаш време”, т.е., "да умреш без време". Други изрази: „кол се върнеш, нашият ур (спокойствие ?) се разваля”, „колем не си тръгнал, хич не тръгвай”, „Откол е Митър затворен, ратаите нямат почивка, овчарите нямат заплата”, „Откол е Мехмед субаша, мома при майка не ляга”. 

КИЛАВА  – времето около 4 часа следобяд, когато Слънцето започва да залязва (Вакарелска-Чобанска, Донка. Самоковският говор. Институт за български език. БАН. Акад изд. „Проф. Марин Дринов”. София. 2002). Това е всъщност "краят на работния ден" от "каале" - интервал от време, срок (санскрит).

        ОТКОЛЕ означава "отдавна, от преди много време, преди голям интервал от време" и съдържа основата "коле", защото "от-" е очевиден предлог. ОТКОЛЕШЕН означава "отдавнашен, който е от преди много време". Ясно е, че основата "коле" има същото значение, както и индоиранската основа KAL.

        ОТСЕЛЕ - старинен вариант на ОТКОЛЕ и има същото значение. Тази изключително ценна за нашата теза дума се среща в Именника на раннобългарските владетели и в уводната част на Елинския летописец. Основата на ОТСЕЛЕ е "сел", която съвпада с индоиранската основа KAL, при саките sal, в пехлеви  sāl.

         ДОКЛЕ - съкратена поетична форма на ДОКОЛЕ - докато, интервал от време от някакво начало до определен момент.

        КОЛЕ (КОЛЧЕМ) означава "винаги когато", и посочва, че някакво действие се извършва периодично, през голям интервал от време. И в тази дума основата "кол" има същото значение - голям временен интервал, срок от време. 

      

        Към тези думи може да се добавят и следните оригинални български понятия:

               

        КОЛОЖЕГ (КОЛАК) - януари и КОЛОВОЗ - август. Това са старобългарски названия на месеци, които днес се използват при сърбите и хърватите. Смисълът на тези думи е неясен и се търсят какви ли не обяснения на основата на сръбски и хърватски думи (през август се возят коли, пълни със зърно и т.н.). Общата част на КОЛОЖЕГ, КОЛАК и КОЛОВОЗ е КОЛ, която може да е тяхна семантична основа. Смисловото и фонетично съвпадението на тази основа със старобългарското КОЛ (време) и индоиранското KAL, SAL (време, година, срок) ни дава повод да предположим, че тя също носи общата семантика "време, година, срок" и в частност - "месец". Неясен остава обаче смисълът на добавките -ЖЕГ (може би "студен" от старобългарските названия на месец януари - "сечен", т.е, студен и "студен") и -ВОЗ (може би "горещ, усилен", сравни руското ВОЗНЯ). Хипотетично - КОЛОЖЕГ = "месец студен", КОЛОВОЗ = "месец горещ" и КОЛАК (януари) = "годишник, първи месец на годината".  

       НАЧАЛО - тази българска дума също може да е образувана от посочената семантична основа КОЛ, КАЛ.

     КОЛЕДА (край на старата и начало на новата година) с Р-Л фонетичен вариант "корчун", "крачун", "крачунец", "крачол" (заимстван при румънците като Craciun "Крачун" и при унгарците - Karacson - "Карачон" и при някои славянски народи). КОЛЕДА е неясно успоредно название на християнския празник Рождение Христово, честван в нощта на 24 срещу 25 декември, което се среща при българите и при няколко славянски народа. В действителност, този празник е много по-древен от християнството и има силен езически смисъл - в миналото това е големия празник на Раждащото (Възраждащото) се Слънце при древните народи - египтяни, месопотамци, перси, зает и от римляните. При тези народи КОЛЕДА има смисъл на край на старата и начало на новата година, защото при много народи е ползван слънчев календар, най-важните точки от който са свързани със слънчевите равноденствия и слънцестояния.

        Освен КОЛЕДА, при българите се употребяват и други подобни названия - "корчун", "крачун", "крачол", които се срещат и при армъните и румънците. Названието Коледа е разпространено и при няколко славянски народа, но поради факта, че българите са християнизирани дареч преди тях, то може да има старобългарски произход. А как се е появило в старобългарския език? Българските историци, които приемат аксиомата за хуно-тюркския произход на прабългарите, са принудени да прибягнат до следното изкуствено обяснение. При древните римляни на първия ден от всеки месец се плащали дълговете. Този ден се наричал kalendae. Същото название и със същото значение се среща в писмени източници на старогръцки (Καλάνδαι) и старобългарски (Êàëàíüäû). Обикновено се приема, че българското название Коледа произлиза от старобългарското Êàëàíüäû, съответно от латинското kalendae. Това обяснение е формално, защото липсват преки доказателства за това. От kalendae може да произлиза "календар", но не и КОЛЕДА. При гърците и съвременните латински народи такова название на празника Рождение Христово липсва. При румънците се употребява "Крачун", което няма нищо общо с kalendae. Освен това Коледа не е първият ден на всеки месец, а начало на годината. Освен това Коледа не е ден, а нощ, по-точно нощта на 24 срещу 25 на месец декември, която има дълбоко астрологическо, астрономическо и религиозно значение и няма нищо общо с плащане на дългове.

        Старобългарската дума КОЛЕДА може да се разглоби на КОЛЕ (семантична основа) и (-ДА) -суфикс. За суфикса "-ДА" сравни думите беседа, ливада, свобода, войвода и т.н. "-ДА" е вариант на суфикса "-ота, -та" в: красота, топлота, страхота, чернота и т.н. Основата КОЛЕ има семантична връзка със санскритското КАЛА, КААЛЕ и сакското САЛ (година). За прехода на "А" в "О" (кала-кола), настъпил след IX-ти век в много старобългарски думи виж примерите Баян-Боян, багатур-бототур, багаин-богоин, Такто-Токту. Така че, КОЛЕДА може да е индо-иранска дума, донесена от прабългарите, със значение "година, годишен интервал, край на старата година, начало на новата година". В подкрепа на индоиранското (прабългарско) тълкуване на КОЛЕДА стои факта, че този празник се чества на третия ден след празника Еднажден - денят на зимното слънцестоене и началото на годината по прабългарския календар.

        

        Изброените по-горе оригинални български думи (ОТСЕЛЕ, ОТКОЛЕ, ОТКОЛЕШЕН, КОЛЧЕМ, КОЛ (1), КОЛ (2), КОЛЕДА, КОЛОЖЕГ (КОЛАК), КОЛОВОЗ), в чиято старинност никой не се съмнява, съставляват общо семантично гнездо, изградено върху общата основа "селе, коле, кол", която по значение и строеж съвпада с древната индоиранска дума KAL, SAL = "срок, период от време, година". Най-вероятно тази основа и тези думи са наследени от източноиранския език на прабългарите.

 

       6. Индоиранско семантично гнездо "КЪРЧ, КЪРЧАГ - глинен съд".

 

        Кърчаг е старобългарска дума, означаваща "глинен съд, малко гърне за пиене на течност, стомна".  Някои историци приемат, че това е тюркска дума, понеже подобна дума се среща в някои тюрски езици. Други български и чужди историци считат, че КЪРЧАГ е от славянски произход понеже подобна дума се среща в много славянски езици, съседни на България. Тя действително се среща там, защото е заимствана от старобългарския език, а в него тя е дошла от езика на прабългарите. В  руски е заета като корчаг, румънски  -  hărgăn  и  в  унгарски  hírgit -  гърне, стомна, от  старобългарското  кърчагъ - стомна, гърне [БЦ-ИБЕ-2 стр.62]. Селишчев  посочва  албанските  kertšak,  gertšak – кърчаг  като  старобългарски  заемки [АС-СНА, стр.181, 153]. В  украински  корчага, сръбски  крчаг, чешки  krčah, заемки  от  старобългарското  кърчагъ  [СМ-ИБЕ стр. 197].  

        Думата КЪРЧАГ обаче не е нито тюркска, нито славянска, а източноиранскав  ягнобски  gurčak – глинен  съд  с  чучур, стомна [МА, ЕП-ЯТ], в хинди “кърке, гъгри” означават “гърне”, староиндийски  karaka – съд  за вода, осетински  kærc, ягнобски  kr`zkh, пущу  krasta - мях [VS-ETD]. От тези езици тази дума е преминала в езиците на някои тюрки.  

        КЪРЧАГ е образувана по правилата на алано-прабългарската граматика и може да се разглоби на КЪРЧ (основа, морфема) +  АГ (суфикс). От основата КЪРЧ е образувана типично българската дума КРЪЧМА. В  староруски  корчма  се  смята  за  българска  заемка.  Унгарското  korcsma – кръчма  също се  смята  за  старобългарска  заемка. Селишчев  посочва  албанските  kertšmar – кръчмар, като заемка от български.

            На съвременен хинди, думите “кърке, гъгри” означават “гърне” и напълно съвпадат с основата КЪРЧ, доказвайки нейната индо-иранска етимология. Особено интересен е вариантът “гъгри”, образуван от “кърке” с транспозиция на съгласните “-рк-” в “-кр-” и от там в “-гр-”. В българския език се срещат изразите “гърнето къкри на огнището”, “яденето къркори на огъня” и т.н. Глаголите КЪКРЯ, КЪРКОРЯ произлизат от древните индоарийски и прабългарски думи “кърке, гъгри”. От същите думи идва и глаголът КЪРКАМ – пия вино в голямо количество, без мярка. От същата основа КЪРЧ е образувана и българската дума КАРТУНА, КРАТУНА - съд за вода, който се получава от особен вид тиквообразно растение след разрязване на две и изсушаване.

        Така получаваме цяло семантично гнездо, образувано в българския език на основата на древната индо-иранска дума КЪРЧ. То включва думите КЪРЧ, КЪРЧАГ, КРЪЧМА, КРЪЧМАР, КЪКРИ, КЪРКОРИ, КЪРКАМ, КРАТУНА. Неславянският и нетюркският произход на думата КЪРЧАГ се потвърждава от това семантично гнездо, от което в съседните славянски и неславянски езици е попаднала една изолирана дума - КОРЧАГ.

 

        7. Източно-иранско семантично гнездо "СУЛИЦА - копие, сила". Включва следните старобългарски и новобългарски думи:

 

СУЛИЦА - таробългарска дума) - късо метателно копие,

ШИЛО - късо метално острие за продупчване на кожи, тъкани

ШИЛЯ - заострям, наточвам нож, кол,

ЖИЛО - израстък на осите и пчелите за продупчване на кожата на човек,

 ШУЛЯ  - остър кол за пробиване на дупки при садене на ново лозе,

ЖИЛЯ - насекомото пуска в действие жилото си,

СИЛА - механична проява на взаимодействие между телата.

 

        Всички тези думи са рефлекси (производни) на източно-иранската (авестийска) дума SURA (VI-ти пр. н.е., която означава "сила, мощ, власт, копие, острие". В тях се наблюдава типичната за източно-иранските езици трансформация на съгласната "Р" в "Л". От старобългарския език, някои от тях са навлезли в славянските езици. Някои славянски етимолози примат, че славянската дума СИЛА е заимствана от местното скито-сарматско население по Северното Причерноморие при техния първи контакт с ранните протославяни (V-VI-ти век). Може и да е така, но това скито-сарматско население (язиги - есегели, роксолани) е важен субстрат на народа на Стара Велика България, прабългарите. От глаголите ШИЛЯ и ЖИЛЯ са образувани голям брой производни: ПОДШИЛЕН (заострен), ОЖИЛЕН и т.н. От същата авестийска дума SURA са образувани по-късните средноирански думи ZOR и ZORВА (насилие, натиск), които са заимствани от придошлите в Мала Азия огузи, по-сетнешните османски турци (XI-XV-ти век). Последните две думи се срещат в съвременния български език, вероятно като османотурски заемки.

         

       

        8. Индоиранско семантично гнездо ИСТЪБА, ХИСТЪБА  - къща, жилище. Старинната българска дума стоб, стобор"малка, едностайна къща" произлиза от старобългарската дума ИСТЪБА. Според [Романска Цветана. Славянските народи. Етнографска характеристика. Наука и изкуство. София. 1969, с. 139] ИСТЪБА е праславянска дума, с която се означава стаята в най-старите едностайни жилища - землянки на праславяните. От същата дума идва и съвременното название ИЗБА, което се среща във всички съвременни славянски езици. По-късно към жилището е добавена втора стая, наречена СhНА или ПРИТВОРЪ, а още по-късно и трета стая (КЛЕТ, килер = склад). Според етимолозите обаче ИСТЪБА не е коренна праславянска дума и със сигурност е заимствана от друг народ. Предполага се, че тя е заимствана от старогермански език (stuba – баня, затоплена стая) или от латински (extifa - баня). Латишкото istaba -стая, къща е късна славянска заемка.

Пред вид на родствената връзка между праславяни и сармати може да се обоснове друга етимология на ИСТЪБА. Предполагаме, че в началото на ИСТЪБА е стоял звукът „Х”, който често се пропуща при произнасяне. Като доказателство може да се посочи формата ХИЗБА, с която в някои български говори и диалекти се замества думата ИЗБА. В думата ХИСТЪБА краесловието –БА (по-често –ВА, -АВА) може да е известния авестийски и ирански суфикс, много често срещащ се в старобългарския и съвременния български език (борба от боря се, жътва от жъна, сватба от сватувам и т.н. ). Под формата –ав, -ава той се среща в няколко думи от езика на прабългарите, откъдето най-вероятно е заимстван: Плискав, Плискава (Плиска); Верегава (Източна Стара планина, от берг - планина); Абоба (вероятно Абава), тоулъ - tulba (колчан), Преслав; вероятно в Киоава (Киев, Киоба по арабски). Среща се в огромен брой топоними и хидроними от територията (България, Македония, Източна Сърбия, Румъния, Моравия и Бохемия), населявана през ранното Средновековие от източноирански и сарматски племена (прабългари, авари, язиги, есегели). Например старобългарският термин от прабългарски произход тоулъ - "колчан" е зает без изменение в словенски tul, старочешки túl, чешки toul, староруски туло, но в унгарски като tulba  [Беню Цонев. История на  българския  език. Том-2. С. 1984 г. Фототипно издание. с. 119], т.е. с добавен суфикс "-ба". 

Пред вид на този суфикс може да се очаква, че самата дума ХИСТЪБА ще е била сарматска, със семантична основа ХИСТ, ХИСТА. Подобна дума host със значение "домакин, хазаин" има в английски. Чрез закономерни фонетични промени от основата ХИСТА се получават по-късните южнославянски думи ХИЖА и КЪЩА (КУЧА), които носят семантиката на първоначалното ХИСТЪБА. Старобългарската дума ХАЗАИН - стопанин, домакин, host (основа ХАЗА и -ИН български суфикс), заимствана в руски като ХАЗЯЙ, съдържа същата семантична основа ХИСТ, ХИСТА (ХАЗА). Наличието на производните думи ХИЖА, КЪЩА и ХАЗАИН подкрепя по-горе изказаната идея, че краесловието –БА в ХИСТЪБА е самостоятелен граматичен формант, а ХИСТА е семантична основа. Някои автори (П. Добрев и др.) твърдят, че названието за „дом, жилище” в съвременните източноирански и памирски езици е почти еднакво с българската дума КЪЩА. Това подкрепя нашето заключение, че старобългарската неславянска дума ХИСТЪБА има сарматски произход. 

Основата ХИСТА съдържа и би могла да се свърже със семантичната единица -СТ- на старинните български думи стяг, стожер, острог, шесть (руск.) които най-общо означават "кол, прът забит в земята". Това произтича от начина, по който в древността са строели жилището и посочва неговия основен крепителен елемент.

        Така получаваме цяло семантично гнездо, образувано в българския език на основата на древната индо-иранска дума ХИСТЪБА. То включва думите ХИСТЪБА, ХИЖА, КЪЩА, ХАЗАИН, ХИЗБА (ИЗБА), СТОБ, СТОБОР. Неславянският произход на думата ХИСТЪБА се подчертава от съвременните учени слависти.

 

9. Източно-иранско семантично гнездо БЪЛГ - "висок".  Съдържа думите БАЛИГА, ПЛАЧКОВИЦА, ПЛАЧКОВЦИ, ПЛАЧКОВ, ПЪРЧ, ИЗПЪРЧАВАМ, ВРЪХ. Семантичната основа на тези думи е "бълг", основата на българския етноним, който има индо-ирански и по-общо индоевропейски произход. Тази семантична основа се среща под няколко фонетични варианта, в които съгласната Р се обезвучава в Л, Г преминава в Х или Ч, а в един случай Б се обезвучава във В. 

        БАЛИГА -  връх, височина. Термин записван многократно като название на върхове по Стара планина от немски картографи преди Освобождението.

        ПЛАЧКОВИЦА - име на планина в Източна Македония.

        ПЛАЧКОВЦИ - име на български град в Средна стара планина.

        ПЛАЧКОВ - фамилно име на хора от района на Средна Стара планина.

       ПЪРЧ - старобългарска книжовна дума, означаваща "църковен клир", "съсловие от благородници", "държавен елит", буквално "издигнатата  част от обществото".

        ИЗПЪРЧАВАМ - (за растение) израства високо и тънко.

        ВРЪХ - височина, хълм, извисена част от планина.

 

 

        9. Източно-иранско семантично гнездо "МАНТ, МАТ - мляко".  Съдържа думите МАТАН, МАНТЕКА, МАТОРИНА, МАТОРА, МАНДРА, МЪТЕНИЦА, МЪТИЛКА, МЪТЕН.

 

 МАНДРА – общобългарско название на място, технологичен участък за обработка на прясно мляко до сирене,  кашкавал и др. млечни

               продукти. (едва ли е гръцка заемка, по-скоро е българизъм в гръцки).

МАНДРА – диалектна дума, традиционно-професионален овчарски термин със значение “последен за годината предой, издояване, последно

             ритуално издояване на овцете за годината”. От тук, “мандра” носи смисъл, еквивалентен на “млеконадой, мляко”.

МАНДРА = стърга – помещение, оформено специално за доене на овце, доилня.

МАНТЕКА – местно родопско название на маслото, добито от смесено овче-козе мляко.

МАТОРИНА – овца, която кърми агне, млечна овца.

            От горните примери на редки и остарели български думи със запазено значение може да се предположи, че  морфемата “МАНТ, МАНД, МУНТ, МУНД, МАТ” най-вероятно е означавала МЛЯКО.  

        В много ирански езици думата за "мляко" е производна на иранския глагол pi - пия: в  авестийски  paiiah, paêma, paêman, пехлевийски  pem, в съвр. персийски  pni, пущунски  pa, вахански  pai – мляко. В някои ирански езици обаче, глаголът "пия" се изразява и с друга основа: в авестийски  mad, партянски  m`s`d, съвр. персийски  māsdan, mās, пущунски  matar, осетински  mæsæg, вахански  ma, mod, согдийски  mst`wni – пия. От тук може да се очаква, че морфемата МАНТ освен най-общо "питие", може да означава в частност и МЛЯКО. В  осетински  дигорски  minhaw – банкет, гуляй [Сh-DIV]. Сричката "-АН-" в морфемата МАНТ е очевидно наследство от носово произношение МАНТ - МАД в езика на прабългарите, което е характерно за иранските езици. 

            От горните примери може закономерно да се дойде до извода, че основата МАНТ, МАНД, МАТ е особено производителна морфема на оригинални български думи, носещ смисъл "мляко" и произлизащ от подобен ирански глагол означаващ "пия".  Този извод се подкрепя от наличието на подобни думи в осетинския език, наследник на аланския език, който е най-близък да езика на прабългарите. Това са думите МЕШИН (МЕСИН) в осетино-дигорския диалект  и МЕСIЬН в осетино-иронския диалект, които означават "кисело мляко".  

          Прабългарската дума МАТ, МАНТ е широко използвана и за образуване на други названия на храни, получени при преработката на мляко. В Чирпанско, разреденото с вода кисело мляко се нарича МАТАН (подобното название "айрян" е турско). Съдът, в който се бие прясното мляко за да се отдели от него маслото се нарича МЪТЕНИЦА. Когато във вода се сипе малко мляко, получава се млечно бяла, разсейваща светлината, непрозрачна среда, обозначавана като МЪТНА ТЕЧНОСТ, т.е. "млечна течност".  

        Иранската морфема МАНТ, МАТ, МАД - пия, пиене е включена и в българската  диалектна  дума  матара, матора, означаваща бъклица, съд за вода с капачка. В  БЕР неоснователно обясняват тази дума като арабска  заемка  през  турски. Тя се среща и в сръбски, където матара, мадара, освен "съд за вода" означава и мярка за вино. Това  показва  вероятен  по-стар  произход  на  думата  матора  с произход от  прабългарите  и  респективно  иранска  етимология  на  понятието.

 

Фиг. 1. Гъба манатарка (Boletus edulis).

 

        Гъбата манатарка (фиг. 1) е една от най-често срещаните ядливи гъби у нас. Цветът на най-младите гугли е кремав, със стареенето става кафеникав. Цветът на споровия прашец и на тръбичките също се мени и при най-старите манатарки е маслиненозелен. Месото на гъбата обаче е винаги бяло като мляко, откъдето идва и названието - манатарка, т.е, млечница.  Има и друга гъба с такова название - червена млечница (рижика или млечница  – saffron milkcap).

         Някои редки български лични и фамилни имена също може да са образувани чрез морфемата МАНТ. Например, МАНТАРОВ може да означава "млекаров", а МАНТОВ - "мляков". Типичното странджанско женско име МАНДА може да означава "млечна, хубава като мляко".

 

                8. Индоарийско (санскритско) семантично гнездо, което включва санскритските думи КСАРА (САРА) (вода, поток, теча, мия с вода, глаголът KSARATI = теча (за поток, вода), КСАРА (вода, мия с вода) и САРА (поток, река, ручей, тека). Аналогичната дума в авестийски език е ZARATI = теча (за поток, вода).

       

            Включва следните старобългарски, прабългарски и диалектни български думи:

 

ШЕРТЕ - дървено каналче за вода, улей, подвеждащо потока вода към воденичното колело - италианска дума, която според В. Д`Амико е

            наследена от Алцековите българи. "Шерте" има ясен източно-ирански произход. Тя е идентична с названието „шори” с което

            местното таджикско население в земите западно от град Балх е наричало поточетата и малките рекички, по данни на В. Бартолд

           (ВБ-СС-7 стр. 56). В шугнански zirаv, сариколски zûwur – река, кховарски s`ur – езеро, река, осет.иронски cъыrtt – шуртене на вода

           (Осетино-руский словар). В пущунски šur, šər, šir, shurkay – плисък на вода, идентично с нашето шурти, диалектното шурка - тече

           (ВС- КПАБ, стр. 295). Във вахански šaršara, šэršэra – водопад, канал с бързотечаща вода, улей за воденица, ягнобски čara, šara -

           водопад (ИС,К-ЭСВЯ, стр. 329) (примерите взети от д-р Ж- Войников).

ШУРТИ (глагол) - водата излиза като струя,

ЧУРИ (глагол) -  коминът дими, пуши - дума от Македония и Украйна,

ЧУРКА, ЧОЧУР, ЧУЧУР, ЧУЧУВЕРКА (същ.име) - тръба от която излиза вода,

ЦЪРКА, ЦИРКА - (глагол) излиза струя вода или мляко при доене на овца, крава,

ЦИРЕЛ - славянизирано в ЦИРЕЙ - подкожно огнище инфектирано с гнойни бактерии, което при спукване изпуща течност,

ШОПУРТИ (глагол) - чува се звук на падаща вода,

ШОПУРКА (същ. име) - чешма с много чочури,

ШОПУР - чешма,

ЧЪЛН, ЧУН (стбл.) - лодка,

ЧЛЪНЪ – според [Цв. Тодоров. Славянски народи. С. 1969, с.118], това е названието на лодката-еднодръвка при протославяните. Тук

             авторът се заблуждава. Това е индо-арийска дума, донесена от прабългарите и наследена в старобългарския книжовен език.

             Славянската дума за това нещо не е члънъ, а "лодка" и "ладия", производни на "ладонь" (длан).

ЧУЛНАР, ШУРНАР, ШУЛНАР - лодкар,

ЧАМНИЦА – лодка

САЛ - дървена площадка върху вода, (сал е прабългарска дума, подозирана че има тюркски произход),

КУРНА - корито за вода в баня - дума от близкото минало на град Стара Загора,

ГЮРНА - бликна - глагол от Чирпанско и Странджа,

ЧИРНИК - ручей - старобългарска заемка в руски,

ЧИРАНЕ - извори на река, където може да се перат дрехи - Чирпанско,

ГУРНА - воденичен улей - диал. дума от някои места в България.

ГЕРАН - кладенец, зидан с камъни. Според БЕР I:237, названието произлиза от новогръцката дума gerani (зидан с камъни кладенец), а  

            тя пък от старогръцката дума geranos-жерав. На друго място се казва, че „жерав” е названието на уред за вадене на вода от 

            кладенец. Това е доста изкуствена етимология. Възможно е „геран” да е оригинална българска дума, възникнала от семантичната

           основа "ксара-сара" и после заимствана в новогръцки, което се доказва от съществуването на горното семантично гнездо от

           оригинални български думи.  

 

        Това са различни граматични форми (съществително, глагол, прилагателно и т.н.), производни на санскритските думи KSARATI (теча, поток, вода), КСАРА (вода, мия с вода) и САРА (поток, река, ручей, тека) от древния език на ранните индоарии. Аналогичната дума в авестийски език е ZARATI. На основа на горните данни може да се предположи, че тази неславянска морфема е функционирала в езика на древните прабългари. Виждаме какво мощно и плодотворно семантично гнездо се е развило по цялата древна земя на българите от изходния санскритско-авестийски корен КСАРА, САРА.

 

    8. Индоарийско семантично гнездо RAW (RAV) -вървя. Включва следните български книжовни и диалектни думи:

 

ВЪРВЯ, ВЪРВЕЖ, ВЪРВЕНЕ - "Вървя" е оригинална българска дума, която не се среща в никой славянски език (с изключение на сръбски, където е очевиден българизъм). В БЕР се извежда от славянския глагол в'ървя, нав'ървям - "нанизвам, нареждам, поставям в редица", оттук връв. Въпреки звуковото подобие (омофонията), семантиката на думите ВЪРВЯ (ходя) и вървя (нанизвам, създавам връв) е съвсем различна. В добавка, отсъствието на ВЪРВЯ в другите славянски езици прави тази етимология проблематична. Може да се предложи по-добра етимология вземайки пред вид индоиранската семантична основа RAW (RAV) = "вървя". На персийски  raftan, rav, кюрдски  riŷ, хотаносакски  ārautha "вървя" [A Dictionary of the Iranian Verb. Cheung. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden]. Също  в  осетински  ræwdz, ягнобски  rawon, кюрдски  riwa, пущунски  rаv, талишки  rêve, персийски  räftän, шугнански  riwаdz, язгулемски  rawax', сариколски  rawoz "вървене, ходене, ход" [“Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic”. Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/]. П. Добрев посочва, че в памирските езици (язгулемски)  се среща думата раван "вървене, ход" [Езикът на Аспаруховите и Куберови  българи. П.Добрев. С. 1995 г., стр.125]. В ягнобски ra, rot, пущунски rē, кюрдски ravda, талишки ro, шугнански rad, персийски и гилянски rah, гилянски rêdê – път [“Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian,Germanic”. Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/ ]. Подобна дума има и в други индоевропейски езици, на английски road – път. Българското ВЪРВЯ е получено от индоиранското RAW (RAV) = "вървя" с  премятане (метатеза)  на  „r” зад  „w”. За втори случай на тази метатеза виж по-долу.

 

ВРАН  -   от израза вран кон. Често срещан в устното народно творчество (народните песни, приказки и т.н.) неясен епитет, отнасящ се за  кон. В БЕР се приема, че ВРАН КОН означава "черен кон", като извеждат ВРАН от известната общославянска дума вран - черен, получена от названието врана - черна птица. Според д-р Ж. Войников обаче, епитетът ВРАН от израза вран кон може да има индоирански произход и да означава "кон". Идеята е добре обоснована, защото в санскрит aārvan, протоиндоирански haruёan, авестийски auruuan·t, средноперсийски arwand - жребец, бърз  кон. В  Ригведа  „ugraāh aārvā”, а в Авестата  аuruuatу ugrāīn·g – силен, могъщ, бърз  кон, жребец, в  санскритски  rawhas - бърз [ Indo-Aryan inherited lexicon. А. Lubotsky http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden ]. Очевидна е връзката между индоиранското ARAW - кон и индоиранската семантична основа RAW (RAV) -вървя. Явно  българският  израз  вран  кон, „враня коня” от  народните  песни  е  билингва  означаваща  "бърз  жребец", като  вран  е  от  ирански  произход, сполучен със същото  премятане (метатеза)  на  „r” зад  „w” (както за ВЪРВЯ и RAW (RAV) = "вървя") и редукция  на  началното  „a”.

 

 РАВАН - "плавен конски ход", противоположно на "тръс". Сравни  с  осетинското  rаwаg, персийското  rahvan – конски  ход, езда. Българското  раван се смята  за  персийска  заемка през османотурски, rahvan [Речник  на  редки, остарели  и  диалектни  думи  в  литературата  ни  от  ХІХ  и  ХХ век. Стефан Илчев. С. 1998 г., стр. 419]. 

 

РАВДА - названието на с. Равда, Бургаско може основателно да се сравни с кюрдското (и по-общото иранско) ravda = път. Наличието на прабългарски топоними в тази област е обосновано. Теофан съобщава, че през юни 812 г., след като Крум възвръща областта Загора към България, той преселва византийското население от Дебелт и другите селища от този район в отвъддунавските владения на България. На тяхно място, в стратегическите пунктове на областта се заселват български колонисти. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. И докато в Несебър и Созопол българите са били само част от многоезичното население, изцяло опразненият от ромеите Анхиало (дн. град Поморие) е бил населен изцяло с прабългари, които дали новото име на града, Тутхон — име, употребявано в българските ръкописи, включително и в преводите от гръцки до края на XIV век. Освен това, след разгрома на Авария, Крум преселва на юг от Стара планина (в областта Загора) и авари, които са етнически родствени на прабългарите. В района на Хасекията са запазени прабългарски топоними: с. Ургури, т.е. "авари" (преименувано на с. Българи, угргури е истинското самоназвание на аварите – (Айбабин, 2006: 353; Залеская и др., 2006: 353), град Угреш и връх Уграш (угри - название на аварите, по-късно на унгарците), с. Заберново (сравни Заберган - предводител на кутригурите), Кладара, Мургатон, Багатур, Велека, лични и фамилни имена — Заберски (известен род от гр. Средец), Цоко, Чавдар, Браян, родово име Белянови (Бимбелови) със спомен за преселване от Северна България в Странджа да охраняват границата „с гърците”, оригинален обичай всеки род да си има оброк (светец - покровител).

 

        8. СЕМАНТИЧНО ГНЕЗДО БОТ (БУТ) = "ДЪРВО". Съдържа думите БОТУР, ВЪТОР (пън, дънер, дърво), БУТУРЯСВАМ (удрям с голямо дърво), ВЪТОР (инструмент за издълбаване жлеб за дъното на буре), ВЪТОР (вътрешен жлеб за дъното на буре), ВЪТОРЯСВАМ (правя жлеб), ВЪТОР [11]– обръч на каца, ВЪТОР [6] – вид дърводелски инструмент за дълбане на жлебове, ВЪТУР [38]– ръб, периферия на каца, сандъче, БУТУРНИЦА – 1. запалена стрела, която се хвърля на Сирни заговезни, 2. вид дървено хвърчило; БУТУРЧЕ (колопит, дива циклама) - цвете със синкави цветове, което разте в гората, между дърветата, БОБУТЕЦ, БОБОТЕЦ - дърво между ствола и оста в предния колесар на кола (БЕР). Думата е заимствана в румънски: Butură, butuc = дънер, пън, дървен крак. Семантичната основа „бут, бот” означава „дърво” и вероятно произлиза от протоиндоевропейското *widhu- "дърво, гора" (англ. Wood, староангл. wudu, датски и шведски ved, галски fiodh, уелски gwydd "дърво, гора". Ив. Дуриданов посочва тракийското id, vidak – гора, дърво и то сравнява с ирландското fid, fedo, старовисоконемското wito – гора, дърво. /ИД-ЕТ/ Покорни посочва санкритското fid, кимвърското gwidd, корнуелското guiden, исландското  fid – дървета, гора. /P-IEW/ В осетински qed, пущунски и памирски gada - дърво. Този корен не се среща в славянските езици. Малко вероятно е в български да е дошъл от езика на гърцизираните и латинизирани траки. Най-вероятно има прабългарски произход.

   

     7. Източно-иранско семантично гнездо "БАКЛАГА". Баклага е дървен съд (няколко литра) за съхранение на вода, вино, по руски - баклажка. Тази дума е производна на БЪКЛИЦА, БУКЛА, БЪКЪЛ, БЪКЕЛ – дървен съд (няколко литра) са съхранение на вино. БАКЛАГА = БЪК + ЕЛ + АГ, т.е, към основата БЪК се прибават два суфикса от езика на прабългарите, суфиксът -ЕЛ и новият суфикс -АГ. Основата (морфемата) има “БЪК” – има източноирански произход, в осетински bаkаlыn, хоремзийски bkn, bkny, средноперсийски pkyun – пълен, изпълващ. От тази източноиранска дума идват българските глаголи БЪКАМ, НАБЪКВАМ  – натъпквам, натъпкан и отглаголното съществително БЪКАН - пълен, препълнен. Семантичното ядро съдържа думите БАКЛАГА, БЪКЛИЦА, БУКЛА, БЪКЪЛ, БЪКЕЛ, БЪКАМ, НАБЪКВАМ, БЪКАН.

 

        8. Иранско семантично гнездо "ПИРГИ -въртя, кръжа, бързам, движа се бързо". Включва следните оригинални книжовни и диалектни български думи:

 

ПИРГИ  -струните на лъка на гъдулката,

ПИРИГЛА - въртележка,

ПЕРИГЛА  - въртоп във водата,

ПИРГИ - кичур коса, къдрица, валмо косми ("главата й стана на пирги" = "косата и се рошна" - идиомен израз)

ПЪРГАВИНА - живост, еластичност,

ПЪРГАВ - жив, бърз, скоклив,

ПУРГО - старинно българско име,

ПИРГЯ  - кося трева с коса, диалектна дума от Хасковско,

ПЕРГЕЛ - инструмент, при който чрез въртене се чертае окръжност (пилугер - Троянско).

ПЕРКУЛЯСВАМ, ИЗПЕРКВАМ - полудявам, обезумявам.

 

        Общата морфема на тези думи е ПИРГ, ПЕРГ, ПЕРК, ПЪРГ със значение "въртя, кръжа, бързам, движа се бързо" и няма нищо общо с гръцкото "пирг" - крепост. Може да се твърди, че тази морфема има ирански произход, тъй като в персийския език има подобна дума "пäргар" със значение "пергел". Българските етимолози считат, че българската дума ПЕРГЕЛ е заимствана от персийския, но те не отчитат съществуването на цялото това семантично ядро, което не може да бъде заето от чужд език по начина, както се заема някоя единична дума чрез случаен контакт. 

        Към това гнездо може евентуално да се добави и диалектния израз от Русенско "пиргосан камък", чийто смисъл е неясен. Проф. Ив. Добрев счита, че този израз идва от гръцкото "пирг" - крепост. В светлината на мощното семантично гнездо, посочено по-горе, "пиргосан камък" може да означава "подвижен, въртящ се камък", нещо като хромел, воденичен камък, затваряща се каменна врата или нещо подобно. 

        Друга българска дума, която евентуално може да има връзка с това семантично гнездо е ПЕРГИШ - ПЕРГИШИН - ПИРГИЧ.  Стефан Илчев дава не много убедително значение – "противен старец" (от общоиранското ПИР - старец), Тилко Тилев определя "пиргич" като "мръсник". Среща се в изразите “дрът пергишин” (възрастен човек, който с нещо не е приятен) и “нашият пергишин” (нашето пораснало буйно момче, което ни създава главоболии).  Павел Борисов в своята дипломна работа върху тайният зидарски (мещренски) говор в Родопите авел Борисов Николов. Наблюдения върху тайния зидарски (мещренски) говор в селата Гела и Момчиловци. Речник на лексикалния материал, залегнал в основата на разработката. Студентска дипломна работа - студент по българска филология - фак. № 2203. ВТУ "Кирил и Методий" - гр. Велико Търново. Филологически факултет. Катедра "Българско езикознание".  1979 г.] посочва, че ПЕРГИШИН означава "зле облечен човек". Установено е, че мещренския говор е донесен от българи - бежанци от Западна Македония. И наистина, морфемата ПЕРГ - е сходна с мещренската дума "партале" - дрехи, която е вариант на общобългарското "парцали" - лоши, износени дрехи.  Възможно е ПЕРГИШИН да има връзка с ПЕРКУЛЯСЪЛ, ИЗПЕРКАЛ.

 

        9. Източно-иранско и индоевропейско семантично гнездо ШАТРА. В учебникарската версия за ранната българска историография се учи, че "шатра" е една от десетината прабългарски думи, запазени в писмения старобългарски език. За разлика обаче от останалите думи, тази дума се приема за персизъм, т.е, персийска дума, заета в езика на прабългарите примерно някъде около V-VI-ти век над север от Кавказ. Това може и да не е вярно, пред вид на това, че думата "шатра" под формата "шойтра" е записана още в книгата Авеста и би могла да бъде коренна дума за източноиранците - прабългари. В такъв случай би трябвало тази дума да е оставила поне няколко подобни производни в съвременния български език. Действително, такива примери има много:

 

КОТОРА, КОТОРКА – тясно помещение за отглеждане на добитък

КОЧУРА, КОЧУРКА – малко помещение за отглеждане на прасе, кочина

КОТОРНИК – затвор, тъмница, дранголник

КОТОРКАМ – бавя, залисвам, задържам, загавликвам

КОШЕР - съд от плетени гъвкави пръчки за отглеждане на пчели

КОШАРИТ, КОШЕРАТ – конусовиден кошер

КОШАРА – голямо помещение за отглеждане на овце, кози

КОШАРИНА – (1) – кошер; (2) – кошара

ЧОТУРА, ЧОТУРА - широк, плитък дървен съд за чукане, гавана.

       

         Всички тези семантично и морфологично сходни думи са изградени от обща основа (шатра, котора, кошара) със значение "съдържам, задържам, ограничавам, затварям". Древнобългарският характер на тази основа се доказва от съществуването в старобългарски на думата котръцъ - "затвор", заета в унгарски като ketrec "затвор" и в  румънски като cotruţă "колиба" /БЦ-ИБЕ-2 стр.166, 79/. В БЕР се посочва и сръбското котарка"хамбар" като вероятна заемка от старобългарски.  Нещо повече, тази основа е най-вероятно прабългарска, както се вижда от данните на германския проф. Фитцлер, който съобщава за една прабългарска дума, останала в старобаварския език - китрибин, которабина –  "затвор за провинили се хора". Тази дума може да се разглоби две части: китри, котора, и -бин, -бина. Първата част е вариант на посочената по-горе семантична основа, а втората част съвпада с една известна източноиранска дума със значение "дом, покрив": в осетински bayn, кюрдски ban, пущунски bām, талишки bon, персийски bam, гилянски bеm, язгулемски bōm – дом, покрив /VS-ETD/.

            С установяването на смисъла и произхода на тази по същество източноиранска семантична основа се обяснява и съществуването в старобългарския език и българските диалекти на странното прилагателно КУТРИ (А, О, И) - "злочест" (а, о, и). Тази дума не може да дойде от "кутри" - "малък", но може да намери задоволителна етимология от горната морфема - "кутри" - "затворен, лишен от свобода, поставен в затвор, косвено - злочест човек".

        По-общия древно-индоевропейски характер на тази основа се доказва от съществуването на английската дума shutter = "средство за затваряне - капак, кепенк, жалуз, затвор, клапа", производно на английския глагол shut = "затварям", както и персийската дума "чадор, чадър". 

        Също така, семантичната основа "затвор" на оригиналния български глагол "да затворя" може да бъде стар български омоним на авестийското "шатра", английското shutter и персийското "чадор". В централно-българските диалекти тези думи се произнасят "затор, да заторя, затори!", което говори за изначалния полугласен характер (W) на тук присъстващия звук "в". Глаголът "затварям" е непознат за повечето славянски езици, където се използва друг глагол: замыкать, zamikati. този глагол се среща обаче в руски и понеже там той няма стари славянски корени, налага се да се намери обяснение за неговата поява. От гледна точка на славянските езици проблем представлява съгласното "т" в думата "затвор"! Съществуването на това "т" се обяснява много изкуствено: предполага се, че древнославянския (балтославянски?) глагол *otvoriti (сходен с литовското atverti - "отварям", латишко atvert - "отварям", др.-пруск. etwerreis "открий") е бил по-късно преобразуван от протославяните във формата *o-tvoriti. В последствие към така появилата се нова основа tvoriti се добавя предлога "за-" с което се стига до новообразованието *za-tvoriti (Фасмер). Много по-естествено е да се предположи, че zatvor е старобългарска дума, омоним на прабългарската основа "шатра, котора, чотура", от където по книжовен път попада в руски, но остава непозната за повечето славянски езици.

        В заключение, българските думи "шатра", "котора", "кошара", "которабина", "чотура", "затвор" могат да се разглеждат като производни на общо индо-иранско семантично гнездо, родствено с авестийската дума "шоитра".

 

 

       11. Праиндоевропейско семантично гнездо "ПЕР - ПЕЛ - БИЛ - BĂR - PERK - BERK - BERG" = скала, връх, планина. Включва следните старобългарски и новобългарски думи:

 

ПЛАТЪ (стблг) – бърдо, хребет, рът

БЪРДО (стблг) – продълговат връх, малко възвишение с продълговата форма като хребет (рът, рътлина, рид).

БЪРЧИНА - малка продълговата височина, бърдо. Двойката думи БЪРДО, БЪРЧИНА са подобни на осетинската двойка barz, bærzоnd –

       "хълм, височина". Осетинският корен barz отговаря на старобългарския БЪРД-БЪРЧ по форма и значение, което предполага

       прабългарски произход на старобългарското БЪРДО, БЪРЧИНА.

ПЪРЧ - старобълг. дума, означаваща "най-издигнатата част на духовенството, на обществото", елит.

ИЗПЪРЧАВА - (за растение) израства високо, като остава тънко и със слабо стъбло

БЕРЕГАВА - прабългарско название на Източна Стара планина, най-вероятно означаващо "планина".

БЕРКОВИЦА - български топоним в Западна Стара планина, вероятно възхождащ към прабългарското "верегава" - планина.

ПЕРПЕРЕК - скалист връх в Източните Родопи, населен от дълбока древност до късното Средновековие

ПЕРСЕНК - название на два върха в Западните Родопи, Голям Персенк (2091) и  Малък Персенк (2074).

ПЕРЕЛИК - название на най-високият връх в Родопите, Голям Перелик (2191 м).

ПИРИН, ПЕРИН - название на висока планина в юго-западна България.

ПЕЛИСТЕР - Пелистер (2601 м) е името на най-високиот връх на Баба Планина, БЮРМакедония. 
ПЛАНА - до преди 100 г. така е наричан един висок рид на изток от София. По-късно Карел Шкорпил обощава названието като име на 

              планина.

ПЛАНИНА - типично българско (усвоено и от сърбите) название на големи височини, заемащи голяма площ. По славянски "гора, gora",

            ирански "gara, hara", английски mountain, немски berg, тюркски Dag, tag.

БАЛИГА – вече забравена българска дума, означаваща „връх”. Образувана е от основата БЪР-БАЛ с добавка на суфикса "-ига" (Ирански суфикси и префикси в езика на древните и съвременни българи:  -АГ(АГА)). Сродна е с българските думи БЪРДО, БЪРЧИНА. Има сведения, че се е срещала в района на Стара планина и в района на Странджа до Освобождението. Записана е от немски картографи на много места в Стара планина като название за "връх".

ВАЛОГ - нива под голям връх, т.е., нива на силно наклонено място, нива върху скат.

БИЛО -  1. горната част на продълговат връх, планинска верига, хребет

            2. най-горната, хоризонтална греда в покрива на къща

       

       Съгласно (Мурзаев, 1984, с. 49), цитиран от [Ангелева-Атанасова, Мария. Топонимията на Горнооряховско. Бендида. 1996], във всички алтайски езици присъстват думи от вида Bel (бел)– седловина, било. От тук някои етимолози предполагат, че българската дума БИЛО има алтайска етимология. Всъщност, по-вярно е обратното, българската дума БИЛО има ясна индоевропейска етимология и се извежда като "л"-форма на индоевропейската дума *bherэg, bhergho -висок, бял. От тази дума в иранските езици е останала типичната иранска дума bala - висок, голям. Понеже голяма част от т.н. алтайски (всъщност южносибирски) народи имат късен произход и при своя етногенезис са усвоили много елементи от културата на местното индо-иранско население, алтайската дума Bel е сигурно заимствана от индо-иранците, следователно и от прабългарите. Това показва, че съвременната дума БИЛО има най-вероятно прабългарски произход.

            Предполага се, че думата за скала, планина при траките е "пер". От тук идват Перелик, Персенк, Перперек, Пелистер, Пирин-Перин. Основата per - скала, планина е праиндоевропейска: в староиндийски parvata, в хититски NA4peru[na] -скала, планина; Пиринеи - испанска планина (Sorin Paliga: "Proto-Indo-European, Pre-Indo-European, Old European", Journal of Indo-European Studies, fall 1989, p.309-334).

 

        11. Семантично гнездо "ЛИВ, ЛЕВ, ЛЯВ - течение, вода". Включва следните оригинални книжовни и диалектни български думи с обща семантична основа ЛИВ, носеща значението “вода, течност, втечнявам, теча”.

 

ЛИВНИЦА - леярна (стблг). Използва се като "леярна на свещи, на метал - доменна пещ". Тази дума е заимствана в сръбски и хърватски.

НАЛИВАМ– (НА е предлог), премествам вода (течност) от един съд в друг. От тук идват глаголните форми ДА ЛИВНА, ЛИВНИ - "да излея,

        излей голямо количество вода, течност". 

ЛИВАДА – семантична основа ЛИВ (вода) + суфикс ДА. От тук ЛИВАДА = "многоводие, наводнение". Заимствано в новогръцки като lıbadı

        (on) - "ливада, напоявана равнина". Среща се и в южна Украйна и южна Русия (Донския край) като ЛЕВАДА - неголяма горичка, луг.  

         Неправилно украинската дума се извежда от гръцката дума λιβδι(ον) - ливада, която всъщност е българизъм в новогръцкия език.

ПРОЛИВ – (ПРО е предлог), силно течение на вода от един воден басейн към друг. Например: "Проливът на Козирога".

ПРОЛИВЕН – (ПРО е предлог), който се съпровожда от много вода, например "проливен дъжд".

ЛИВЕНЬ – (в руски) извънредно силен дъжд, също и наводнение, породено от силен дъжд. Подобни думи се срещат и в староруски и някои

        руски диалекти: ЛЬIВА - блато, ЛЬIВИНА - гора върху блато, ЛИВА - ливада след дъжд, гъста гора върху блатиста почва. Приема се,  

        че от тези думи е получена и подобната латишка дума livers "блатиста почва". Самите руски думи ЛЬIВА, ЛЬIВИНА и ЛИВА обаче се

        смятат за чужди заемки от карелски и финландски - liivа "тиня, кал" (Фасмер. с. 2,539-540). Ясно е, че етимологията на тези чужди

        заемки в руския език остава неясна.

СЛАБ  = водопад (старобългарска дума), подобно на "сливане, изливане".

ЛАВИНА -  масивен поток от сняг по нанадолнище        

 

         Може да се предположи, че посочената семантична основа ЛИВ има старобългарски и най-вероятно - прабългарски произход, тъй като в славянските езици тя се явява чужда заемка. Тази предположително прабългарска семантична основа е родствена с протоиндоевропейските думи *plōw = "изливам, мия", *plew = "теча" и *lou = "мия, къпя". От тук идва латинското lib,-rе "изливам, извършвам възлияние, принасям жертва" и lavare, luere = "мия, къпя" с множество заемки във френски и английски (lave – баня, измиване;  lavatory- умивалня; lavish – обилен, проливен) и мн. др. Сродни са и съвременните английски думи flow (поток, течение, теча), blow (духам, струя). На албански, lavazh - мивка, място за миене на коли. В осетинско-дигорски "ливзё" = "слуз; хлъзгава, размекнала повърхност". От подобната индоевропейската основа *kleu- „тека, заливам, наводнявам; мия, чистя”, *klou - „вода, която измива” произлизат гръцкото κλύςω „измивам”, κλύςων „прибой”, латинското cluo „чистя”, cloaca „канализационен канал”.

         В славянските и балтийските езици съществува подобна семантична основа, ЛИ-, която вероятно е родствена или произлиза от праиндоевропейската основа LIV, LIW: руски лить, укр. лити, ллю, блр. лiць, ст.-слав. лити, бълг. лея, сербохорв. лити, лиjем, словен. liti, lijem, чеш. liti, leji, слвц. liаt', lejem, старополск. lic, leje , полск. lac, leje , горно-луж. lec, liju, ново-луж. las. В старобългарски (праслав.) *le jo , *liti родственно лит. li eju, li eti "лить", ly~ja, ly ti "вали дъжд", lytu s "дъжд", лтш. li^t, li^stu "изливам, струя", lie^t, leju, le^ju "лея", др.-прусск. pralieiton "пролято", гръц. leison ( leiton) "съд за вино", гот. lei?u, вин. ед. s+kera "фруктовое вино", кимр. lliant "течение, море", алб. liseЁ, lуsеЁ "ручей", также греч. le+bw "капя, лея", лат. lib, -rе "изливам, принасям жертва, извършвам възлияние". От тук са образувани думите "лой, слой".

         Освен думата лива́да, в южна Русия и южна Украйна се срещат и други хидроними със семантична основа "ЛИВ". В украински Славут, Славута, Славутич – стари названия на река Днепър (Укр.-рус. словник 5, 370), в староруски Cëîâuòè÷ú, епитет на р. Днепър, Cëuÿ, приток на река Вазуза (Vasmer, REW 2, 656-657). В сърбохърватски славина, слъвина – „чеп, канелка”, (о)славити „разводнявам вино с вода” (J. Rozwadowski, Беличев Зборник, 1921, 129, T. Lehr-Splawinski, JP 28, 145, M. Budimir, Беличев Зборник, 1921, 97-112). На руските думи ли́бить, ли́блю "ловя раци с приманка", ли́било "приманка за ловене на раци" и на белоруското лíбiць "ловя раци" не са предложени разумни етимологии, но биха могли да имат същата семантична основа.

        За чисто българския произход на семантичната основа ЛИВ- (различна от праславянската ЛИ-) говори факта, че в България са регистрирани множество хидроними и топоними от вида “Лява река”, където названието "лява" означава "буйна, пълноводна, проливна". Например:

                   Лява река, в полите на Копиловския балкан

                   Лева река, която извира от Витоша

                   Лева река, в Смолянско

                   Долна и Горна Лева река – притоци на Искър в района на село Мала църква, Софийско

                   Река лева - реката, която минава през град Враца (река Врътешница/Въртешница)

                   село Лева река, Пернишко

                   село Лява река, Старозагорско

                   хижа “Лева река” в Рила планина

                   Леви Искър - така се нарича р. Искър в някои части на Софийското поле (с. Мала църква, Софийско)

        Хидроними и топоними от този вид се срещат и на територии, където са живели прабългари и има исторически останки от тях:       

                   река Лева – приток на река Днепър (т.е, река Славут, Славута, Славутич), в близост до гр. Дубно

                   Река Лева -  град в Република Черна гора. Близо до черногорската река Лин (Лим) и град Шудиково е минавала границата на Първото българско царство и са намерени каменни квадри с прабългарски рунически знаци.

                   Към този списък вероятно може да се добави и река Сакулева (на гръцки Σακουλέβας, Сакулевас) до град Лерин (Флорина), район доскоро плътно населен с българи.

        

            В заключение, ЛИВ (вода, теча) е български неславянски семантичен корен, вероятно с прабългарски индоевропейски произход. По времето, когато българската държава и народ са били силни, този корен е заимстван от околните народи - гърци, сърби и хървати, украинци и руснаци.

 

13. Иранско семантично гнездо "ХУМ" - земя. Хумба  [25, 64] - подземие, изба, бордел. Според [Д-р Симеон Табаков. Опит за история на град Сливен. Том I. София, 1986. с. 379-380], "хумба" е яма, изкопана в земята за съхранение на храни. Според [43] "хумба" е дълбоко и широко подземие, изба. Петър Добрев споменава добруджанската дума ХУМБА - яма във формата на делва за съхранение на зърно. Според П. Добрев (ПД - ЕАКБ, с. 133) “хумба” е памирска дума, означаваща трап за складиране на хранителни продукти през зимата. Той посочва подобен начин за съхранение на храни при памирците чрез ями, наричани в язгулемски също хумба. Според Ибн Фадлан, подобен обичай съществувал и при волжките българи. Семантичната основа на българското "хумба" е "хум", а "-ба" е суфикс (сравни борба, сватба, жътва, родитба). Най-вероятно, българската дума "хумба" е родствена с думата "хум"= земя на езика на осетинците, потомците на родствените на прабългарите алани. На осетински "хум" = земя, "хумгаенаег" = земеделец. Горните данни говорят в полза на прабългарския произход на "хумба" и не подкрепят предположението на Стефан Илчев (СИ - РРОД, с. 550), че българското хумба е от гръцки произход. Прабългарското "хум" - земя, е наследено в съвременния български като "хума"  = вид глина, която се е използвала за лечебна цел и за измиване на косата.

Хумва  [52] – гние, загнива, скапва се

Хумнато [13] – вкиснато, развалено

        8. Иранско семантично гнездо "САМ". Включва българските думи САМ, САМО, САМИЧЪК, САМСИ, САМОТА, САМОТИЯ, САМОТЕН, УСАМОТЕНИЕ и многобройни производни от вида САМОМНЕНИЕ, САМОВГЛЪБЕН, САМОДОВОЛЕН и т.н. Морфемата САМ, САМО е непозната на славяните – на руски “только” – само, “один только” – сам. П. Добрев [Езикът  на Аспаруховите  и  Куберови  българи. П. Добрев. С. 1995 г., стр.127] посочва язгулемското sam – само, част от нещо. Д-р Ж. Войников открива аналогична дума в тохарския (б) език - sam.s – сам, само. Д. Адамс [A dictionary of Tocharian B, Adams D. Leiden Studies in Indo-European 10, Rodopi: Amsterdam - Atlanta, 1999] свързва етимологията на тази тохарска дума с протоиндоевропейското sem – един, единствен, от където произлизат и санскритското samayati – в частност, исландското semja – в частност. Източноиранския и санскритски произход на българската морфема САМ посочва, че тя е наследство от езика прабългарите. Думи като САМ, САМО, САМИЧЪК, САМСИ, и може би САМОТА са съвършено непознати в коренните славянски езици и най-вероятно са оригинални прабългарски думи.

      9. Индоиранско семантично гнездо "СРАМ". Включва българските думи СРАМ, СРАМОТА, СРАМОТИЯ, ОСРАМЯВАМ, СРАМЕЖЛИВ, СРАМЕЖЛИВОСТ и др. подобни. Морфемата СРАМ е българска неславянска дума, от старобългарски попаднала в руски. Славянският аналог е стыд/stid. В ягнобски šarm, кюрдски şerm, пущунски šarm, персийски šārm, шугнански, язгулемски x`arm, гилянски šêrm - срам. [Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno-Ugric, Iranian,Germanic. Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/]. Пехлевийски sārm, осетински æfsar, æfsarm – срам, позор. В санскрит sŕami, протоиндоирански cŕamh, хотаносакски sŕm, согдийски prsm, кховарски sm – тих, примирен./L-IAIL/. В пущунски sharmawen – опозорен, станал за срам. Виждаме че българското срам има подчертани индоирански корени и се родее с немското scham  и английското shame – срам.

       

        10. Семантично гнездо "шаря". Включва думите:  ШАРЧИ (художник, вапцар - прабългарска), ШАРКА (цветен орнамент), ШЕРИЛКА (цветна рисунка, диалектна), ШАРКА (вид болест по децата – сипка, сипаница, либурка, варицела), ШАРЯ (рисувам, оцветявам), ШАРЕЛ - бояджия, вапцар на тъкани, ШАР - цвят.

 

11. Иранско семантично гнездо "ПЕР -летя". Включва следните оригинални книжовни и диалектни български думи: ПЕРКА, ПЕРВАМ, ПЯРКАМ, ПЕРПЕРКАМ и ПЕПЕРУДА, чиято обща семантична основа е ПЕР, носеща значението “летя”.  

 

ПЕРКА – малко, удължено тяло с формата на вретено, което чрез удар с тояга започва да лети. Като съвременно техническо понятие:

        въртяща се удължена пластинка с подходяща форма, закрепена на ос, която минава през центъра на масата й. При въртенето си

        перката задвижва въздуха и кара самолетите да летят по реактивния принцип. Сравни английското propeller – самолет с перка, чието

        название съдържа латинския предлог pro (подкрепям, подбуждам) и семантичната основа pel (вариант на българското ПЕР) – летя.

ПЯРКАМ, ПЕРВАМ, ДА ПЕРНА – карам нещо да литне, например чрез удар с тояга.

ПЕРПЕРКАМ – глагол. Когато домашна птица (кокошка, пиле, пуйка) се обезглави, тя започва да плеска с криле, да подскача и се върти –

        казва се, че “перперка - перпелка - пърпелка”. Всъщност това е действие, породено от инстинкта за паническо бягство при птиците, т.е

        отлитане, симулация на летеж. За да се подчертае голямата интензивност на глаголното действие, по аналогия със съответното

        правило в езика санскрит [В. А. Кочергина. Учебник Санскрита. Учебник для высших учебных заведений - Москва: Филология, 1994. -

        336 с.] основата на глагола - ПЕР е удвоена. Получава се новата основа ПЕРПЕР (ПЕПЕР), която обозначава същото действие (летене),

        но в усилена степен. Същото правило и то върху същата основа е приложено и в следващата дума, ПЕПЕРУДА. Когато пеперудата лети,

        тя пляска енергично с криле по същия начин, както обезглавената домашна птица. Освен усилената семантична основа ПЕПЕР, в

        думата ПЕПЕРУДА се използва суфиксът “-ДА” (сравни “свобода, войвода, коледа, ливада”), аналог на по-известния суфикс “-ТА”

        (сравни “работа, красота, топлота”).

               

         Други думи с възможно удвояване на началната сричка са : кикимора (от кховарското kimora - жена, момиче), какаванин (от кховарското kowand - мъж, момче), каканижа - каканак (обратното на кански, сравни "викна кански"), вероятно кракра и др. 

 

           11. Семантично гнездо "отвор, дупка, кухина". Включва следните български диалектни думи: ШУПЪЛ  – кух (прилагателно), ШУПЪЛ - кухо дърво или кух предмет (съществително); ШУПЛА - кухина, мехур в някакво тяло или среда; ШУПЕЛКА - свирка;   ШУПЛАГА - дупка;  ШОПКА - чучур; ШОПУРТИ - изтичане на вода от улей, улук, тръба и др. и издаването на звук на изтичаща вода; СОП, СОПКА – тръбичка, СОПОЛ - входна и изходна тръба на духалото, СОПОЛ - слуз, изтичаща от носа. В руски и украински СОПИНКА - свирка, духов музикален инструмен. Това семантично гнездо е регистрирано още в старобългарския език чрез думите СОПЬЦЬ -свирач на духов инструмент (тръба, свирка),  СОПСТИ - свиря със свирка и СОПАТИ - издишам (изхвърлям) въздух при дишане и свирене. Подобни думи в славянските езици няма, с изключение на общославянската дума СОПОЛ - слуз от носа при настинка, която изглежда да е заета от старобългарски. Подведени от тази дума, руските етимолози неуспешно търсят произхода на корена СОП в посока на предполагаемата семантика "сок, слуз, течение". Това е погрешно, тъй като СОПОЛ - слуз от носа (български диалектно ЦЕФКА) идва от старобългарската дума СОП, СОПЕЛ - тръба, тръбичка, също и ЦЕВ, ЦЕВКА - тръба, тръбичка. Тук се има пред вид, че човешката ноздра има вид на тръба, тръбичка. Старобългарската морфема СОП - тръба обаче най-вероятно е възприета от езика на прабългарите, защото в славянските езици такава дума няма, но в осетинския език има думата СЬIПА - тръбичка, с която се отвежда урината на пеленаче, отглеждано в люлка (сведение на д-р Живко Войников).   

 

         12. Семантично гнездо "СТАР, ОТДАВНАШЕН, ОТМИНАЛ". Съдържа думите: ДЕВЕТ (стар), ДОБА (късна нощ, времето преди зазоряване), ДАВЕН, ОТДАВНАШЕН (отдалечен във времето), ДАВНОСТ (загуба на отговорност поради това, че е изтекло много време), ДЕВЕТИНИ ("старинни неща" - дума, срещаща се в израза билингва "бабини деветини"). Коренът на всички тези думи е ДЕВ (ДАВ) носещ значението "стар, отминал, древен".

    Този корен се среща в старобългарски (давьнъ) и в повечето съвременни славянски езици: давний (руски), давнiй (укр.), даван (сърбохърв), davny (чеш), dawny (пол). Въпреки това, според Фасмер (с. 480-481) е трудно да се намери старославянска етимология на тази дума. Предполага се, че този корен може да идва от славянската дума "давеча" - наскоро (руски, диалектно), укр. давi, староруск. давk "наскоро, неотдавна", словен. dave† "тази сутрин", н.-луж. dejeto, dajto "преди". Тази трудност в етимологизирането показва, че по-късните славянски езици са заимствали основата ДАВ = "стар" от някой по-ранен книжовен език, най-вероятно старобългарския, където е попаднала от езика на голям неславянски народ, най-вероятно прабългарите.

       

Янка са на бас хванала

Морето да си преплува,

Морето и тихи бели Дунава.

Мама на Янка думаше,

Не ходи, Янке, не ходи.

Че ти се канят, Янке ле

Варненски млади рибари,

Дунавски девèт (стари)-лодкари.

Косата да ти отрежат,

Магия да ти направят.

Янка на мама думаше,

Мене магия не хваща,

Мойта е звезда Луната,

Луната и Месечинката.

 

      Основната, изходна дума за това гнездо е ДЕВЕТ, запазена в българска народна песен, където се казва: "Варненски стари рибари, Дунавски девèт (стари) лодкари" (рамката вляво). ДЕВЕТ е образувана по същия начин, както е образувана старобългарската дума "богат" от изходната авестийска (прабългарска) дума bhaga (имот, състояние, богатство, щастие). Със същия суфикс "-ат" е образувана думата хребет = хреб + ат, където "хреб" е семантична основа, означаваща "връхната част на нещо" (сравни гребен на вълна, гребен на планина, грива на кон). От формулата "богат" = bhaga + АТ (суфикс) може да се възстанови основата на ДЕВЕТ: ДЕВЕТ = "дава, доба" + ЕТ (суфикс). Вероятно изходната прабългарска (авестийска) дума е ДОБА ("късно, отминало време, късната част на нощта"), която е запазена без изменение в съвременния български. След като старобългарският език е станал официален език в повечето славянски княжества, думите "богат" и "давет", пославянчено на "давьнъ" са преминали в по-късните славянски езици.

        От думата ДЕВЕТ е образувано и старинното название на село от Северна България - с. ДЕВЕТАК, а също и названието на близката пещера - ДЕВЕТАШКА ПЕЩЕРА.

  

 

       

 

        9. Индо-иранско семантично гнездо "удар, удрям". Включва следните оригинални български думи (табл. 1):

 

 Таблица 1. Списък от глаголи, изградени на основата ТЪК, ТИК (удар).  

 

№ по ред

Български глагол

Семантика, значение на глагола

1

Натъквам се

Вървейки, сблъсквам се неочаквано с нещо на пътя си.

2

Затъквам

Запушвам отвор с нещо, върху което се нанасят удари.

3

Втъквам

С помощта на удари, нещо се вкарва и поставя.

4

Подтиквам

Чрез слаби удари или тласъци, нещо се придвижва напред.

5

Разтиквам

Разблъсквам или разпръсквам чрез сила хора, събрани на едно място

6

Натиквам

Вкарвам нещо с помощта на тласък или удар.

7

Тикам

Движа се напред като тласкам или блъскам нещо пред себе си.

8

Хакам

Удрям, блъскам

         

            Представените по-горе глаголи са образувани от основата “ТЪК” или “ТИК” с помощта на различни представки (на-, за-, в-, под-). В българския и останалите славянски езици, основата (морфемата) носи смисъла на глаголното действие, докато всяка една от използваните представки модифицира това действие по характерен начин. При всички представени глаголи без изключение, идентифицираната основа е “ТЪК” или “ТИК” и има очевидната семантика “удар”. Това означава, че в древния български език е съществувало семантично гнездо (ТЪК, ТИК) означаващо “удар”, което е дало множество производни глаголи. Тази морфема е преминала и в руския език със същото значение или присъства  там под формата ТОЛК – “удар, тласък” (натолкнутся, толчок, толкать). 

            Морфемата ТЪК (ТИК) се среща и в старобългарската дума ПОТЪК, означаваща “борба, битка”, заета със същото и значение в румънски като potkă [Беньо  Цонев. История на  българския  език. Том-2. София. 1984 г. (фототипно издание), стр. 25]. В съвременния български език тя отдавна е забравена, но се пази в руския език, като основа на глагола “спотыкнутся”- да се сблъскам неочаквано с нещо. Думата ПОТЪК е сложносъставна, като правилният начин за нейното разглобяване на съставни части е по начина ПО  + ТЪК.  Частицата ПО е префикс, който носи смисъл на съвместност, например - поротници (съклетвеници), позор (съвместно гледане - гледка, зрелище), попрелка (съвместно предене). Морфемата ТЪК означава “удар”, от тук се получава ПОТЪК = “съвместен удар, съударение, сблъсък”, което е близко до “битка,  борба”.  Потвърждение на тази етимология можем да намерим в диалекта на Еленския балкан (района около гр. Златарица и гр. Елена). Там се употребява подобна дума, "спотъквам се" - спъвам се в нещо и "спотъкня" - човек който често се спъва в нещо. 

            По всичко изглежда, самата морфема ТЪК (ТИК), която означава “удар” няма славянска етимология.  В българския език, от тази морфема е образуван глаголът ТИКАМ (тласкам, блъскам нещо пред себе си), който отсъства в славянските езици и близкия по форма неславянски глагол ХАКАМ – удрям, блъскам. Друг пример е идиомът “СЪРЦЕТО МИ ТЪКА-ТЪКА”, което ще рече “сърцето ми бие ли бие”, очевидно образуван от същата тази неславянска морфема. Трети пример е старобългарският глагол ТЪKATИ - "блъскам, чукам, тъча платно на домашен стан (при тъченето което нищелките се удрят силно няколко пъти за да се уплътни новият конец между основата - вътъка). 

    Съгласно сравнително-езиковите изследвания на д-р Ж. Войников, съществува обща древна индоиранско-тохарска дума ТАК - "удрям, чупя", която съвпада смислово и морфологично с посоченото българско семантично гнездо и може да обясни неговия източноирански, прабългарски произход. Древният индоирански глагол ТАК - удрям е заимстван и в новите тюркски езици (да си спомним "токат - удар с юмрук"), обаче той не е включен в етимологичните речници на тюркските народи поради чуждият му произход. 

        Старобългарската и прабългарска морфема ТЪК (ТИК) – удар може да се изведе от  протоиндоевропейското  gwhen и производното му gwhnskāe / o - нанасям  удари, чукам. Тя е запазена и сред иранските  езици: в авестийски  xyah, согдийски  xw`y, хоремзийски  xw`h, съвр. персийски  xwast, талишки  xwah, кюрдски  xistin, хотаносакски  hvai, hwas, осетински  иронски  xojyn, xost, дигорски  xwajun, xwast, havt,  шугнански  xoy, xist, рошански  xŷy, xost, бартангски  xŷy, xŷc, язгулемски  xwajn, ягнобски  xway, xoy, xasta, xwasta – удрям, чукам, искашимски  хыу – удрям. /Ch-DIV/. Най-близо до българското ТЪК (ТИК, ХАК) стоят хотаносакското tthvah - удар  и   осетинското cъækk – удар. Авестийското xyah (гях) – удрям, съвпада с известното българско междуметие ГЯК ! – нанасям или понасям удар. Всички тези данни говорят за прабългарския произход на указаната морфема.

             Установеното по този начин семантично гнездо “ТЪК - ТИК” (удар) ни дава възможност да разглобим старобългарската дума ПОТЪК (битка) по начина ПО  + ТЪК.  Знаем, че морфемата ТЪК означава “удар” и за да се получи краен резултат "борба, битка", трябва частицата ПО да бъде неславянския префикс ПО, носещ семантиката “съвместност, заедно”. Тогава ще получим ПОТЪК = “съвместен удар, съударение, сблъсък”, което е същото, както и  “битка, борба”. Така, използваният начин на разглобяване ни позволява да намерим смисъл на думата ПОТЪК (съударение, сблъсък), който съвпада с известния смисъл на тази дума (битка, борба) и даже е по-точен от него. Това ни дава право да заключим, че и тук имаме пример за използване на неславянския (ирански) префикс “ПО-“.

            Със същата морфема ТЪК (ТИК), в старобългарския език е образувана и думата ПРИТЪК (гвоздей, остър връх), заета в  румънски  като pretka – гвоздей [Беньо  Цонев. История на  българския  език. Том-2. София. 1984 г. (фототипно издание), стр.66]. Тя също е забравена, но от нея е останал глаголът ПРИТЪКМЯВАМ – прикрепвам нещо към някакъв предмет. Ясно е, че най-общо ПРИТЪК е “средство за притъкмяване” и може да бъде и гвоздей. Това обаче поражда съмнението, че малко неясния български предлог ПРИ- може също да има прабългарски произход, привнасящ смисъла на ЧРЕЗ.

         Представените по-горе глаголи са образувани от основата “ТЪК” или “ТИК” с помощта на различни представки (на-, за-, в-, под-). В българския и останалите славянски езици, основата (морфемата) носи смисъла на глаголното действие, докато всяка една от използваните представки модифицира това действие по характерен начин. При всички представени глаголи без изключение, идентифицираната основа е “ТЪК” или “ТИК” и има очевидната семантика “удар”. Това означава, че в древния български език е съществувало семантично гнездо (ТЪК, ТИК) означаващо “удар”, което е дало множество производни глаголи. Тази морфема е преминала и в руския език със същото значение или присъства  там под формата ТОЛК – “удар, тласък” (натолкнутся, толчок, толкать). 

          

            9.  Източноиранско семантично гнездо "брадва". Включва следните оригинални български думи: ФРЪТ (брадва ?)- название на българска глаголическа и кирилска буква; ФРАСКАМ, ПРАСКАМ - удрям някого, нещо с тояга, брадва, и др. подобни; ПЕРА, ПЕРВАМ - многократно (еднократно) удрям с нещо; ПЕРА (изпирам дрехи; в миналото дрехите са били изпирани чрез удари с дървена бухалка), ПРЪТ - дълга тояга за удряне; ПОРЯ, ОТПАРЯМ -  отделям два слоя един от друг, това става най-лесно с брадва; ДОПИРАМ - привеждам в контакт две тела, обратното на предишното действие; ЗАПИРАМ - задържам някого или нещо насила, първоначално "задържам пленник с помощта на оръжие, брадва"; СПИРАМ - подобно на ЗАПИРАМ, но в по-отвлечен смисъл - "прекратявам движението на нещо, някого насила". От глагола ЗАПИРАМ призлиза и личното име ЗАПРЯН. Оригиналният български глагол ЗАПИРАМ днес е заменен от английската дума "арестувам".

        На основата на данните на П. Добрев и Ж. Войников, може да се предположи, че това семантично гнездо идва от названието на думата "брадва" в източноиранските и тохарските езици: в  осетински  færæt, тох./б/ peret, тох./а/  porat, хотаносакски  parata, pada – брадва. В  санскрит  parasā-ā, протоиндоирански  paracŕu - брадва /L-IAIL/, /DA-DT-b/. В  чувашки  purta – брадва, показва  индо- и източноирански произход. П. Добрев  счита,  че  глаголическата  буква “ф”, която има формата  на  двойна  брадва, е  наречена  фрът, което може да бъде прабългарския аналог на аланското название на брадвата ( færæt). Прабългарското название на брадвата "фрът" е еволюирало в старобългарския и съвремения български език, създавайки посоченото по-горе семантично гнездо: ПЕРА (удрям), ПЕРВАМ, ПЕРА (изпирам дрехи), ПОРЯ, ПРЪТ, ЗАПИРАМ, ДОПИРАМ, СПИРАМ, ЗАПРЯН. 

      Общославянското название за брадвата е "топор" (иранизъм от сарматите) и не може да има принос в българската дума "брадва". В такъв случай може да се мисли, че прабългарското название за брадвата (фрът) е еволюирало също и до старобългарското брадъj и съвременото брадва. Това е напълно възможно, защото преходът на началното Ф в П-Б е характерен за някои източноирански езици, да си спомним примера с българския етноним, който в този район се среща като ФАЛГАР, ПАЛГАР и БОЛГАР. Също, областта Фарс около Персеполис дава етнонима перси и названието Персия. Така че преходът ФРЪТ -ПРЪТ, БРАД при първобългарите е напълно възможен.

      Съществува една изкуствена хипотеза, съгласно която старобългарското брадъj идва от някаква хипотетична старославянска дума, заета от немските езици и веднага поголовно изчезнала с изключение на някои крайнозападни области. Действително, немското название за брадвата е много близко до българското (всъщност до тохарското, което много често се случва): на старонемски  bardo, саксонски bardа, старовисоконемски barta. Това название е заимствано от някои крайни западни славяни: словенски bradlja, горонолужичкото (сорбско) bradačica. Много по-естествено е обаче да се мисли, че тази дума ще да е заета и използвана само от приграничните славяни, а в южните и източни славяни тя да не е достигала изобщо, защото при тях се е разпространила иранската дума "топор" и първобългарската "фрът" и двете значещи БРАДВА. Даже общотюркското "балтъ" - брадва е сходно с тохарското "porat" - брадва и немското barta, като се забелязва прехода Р -Л и озвучаване на началното П в Б и по всичко изглежда е заемка.  

 

 

            7. Източно-иранско (аланско) семантично гнездо "желязо". Съдържа думите ЧЕРЯСЛО и ЖЕЛЯЗО. ЧЕРЯСЛО е старобългарска дума, означаваща железен прът с плоска форма и странично заострен, ножовиден край, дълъг около 50 см и с тегло около 4-5 кг. Поставя се на плуга преди лемежа и служи да разравя почвата, за да се намали съпротивлението, което оказва почвата на лемежа. Тъй като окончанието “-ло” е очевидно вариант на прабългарския суфикс “-ол, ел, ул”, основата (морфемата) на думата би трябвало да е ЧЕРЯЗ. Коренът ЧЕРЯЗ обаче е морфологичен еквивалент на ЖЕЛЯЗ(О), като двете думи ЧЕРЯЗ и ЖЕЛЯЗ се получават една от друга с помощта  на фонетичната трансформация Р – Л, която е типична за източноиранските езици и се среща много често при прабългарските думи с авестийски или санскритски корен.  Освен това самото ЧЕРЯСЛО е непременно желязно. В такъв случай можем да очакваме, че първоначалната семантика на морфемата ЧЕРЯЗ ще е била “метален, железен, метал, желязо”. Действително, в осетинския език, който е наследник на родствените на прабългарите алани, откриваме zgъær – метал и по-интересното zgъæruыz, zgъærængæs метален (Осетинско-руский словарь). 

Виждаме, че осетинската zgъæruыz - метален и старобългарската ЧЕРЯЗ са пълни изоглоси, съдържащи еквивалентните основи zgъær и ЧЕР (метал) и общия суфикс -uыz и -ЯЗ !!.  Следователно, откриваме че не само основата ЧЕР (по осетински zgъær), но и суфиксът -ЯЗ (по осетински -uыz) са общи между старобългарската и осетинската (аланската) думи. От тук заключаваме, че черясло като пълен осетински изоглос е прабългарска сложносъставна дума, наследена в старобългарския и съвременния български език. Най-вероятно, от тази прабългарска дума е произлязла и старобългарската дума “желязо”, която посредством кирило-методиевия език по-късно е навлязла във всички славянски езици без сръбски, където гвоздже означава желязо.

 

        7. Източно-иранско семантично гнездо "удар, удрям". Включено е в много оригинални български глаголи с неславянски произход (ЦАПВАМ, ДА ЦАПАРДОСАМ, ДА ЦАПНА), съществителни имена (ЦАП - тояга за отделяне на зърното от снопа; ЦАПИНА – дърварска кирка ; САП -  дръжка на брадва, лопата и т.н.) и отглаголното съществително САБЕЛ (сабя). Към тези думи може да се добави и съществителното САБЛЯ (ост.), САБЯ, вариант на отглаголното съществително САБЕЛ. Специалистите по историческо езикознание считат, че думата САБЛЯ (сабя) е навлязла в европейските езици от някакъв народ, дошъл от Азия в началото на новата ера. На немски sabel, на английски sabre, на руски сабля. Много учени смятат, че този народ са прабългарите, или както те казват, тюрко-българите. Някои български историци считат, че аланите са този народ, а изходната дума е аланската дума САП - дръжка на брадва, лопата и т.н. Най-вероятно, този народ са прабългарите-сармати, родствени на аланите в чийто езици може да е функционирала тази обща иранска морфема. От тази морфема в съвременния български език са останали пълният комплект от посоченото по-горе семантично гнездо - ЦАПВАМ, ЦАПАРДОСВАМ, ЦАП, ЦАПИНА, САП, САБЕЛ. Възможно е една единствена дума да се заеме от чужд език, примерно думата "бел" - права лопата е явно заимствана (от персийски), защото тя няма никакво развитие и разширение. Думите с основа ЦАП не са заимствани, те са собствени вътрешни думи за българския език и са оформили семантично гнездо, все още живо и функциониращо в българския език.     

 

        9. Индоиранско семантично гнездо ТЪМА. Включва българските думи ТЪМА, ТЪМНИНА, ТЪМНИЦА, ТЪМЕН, ТЪМРЪШ, ЗАТЪМЯВАМ и др. подобни. Морфемата ТЪМА е българска неславянска дума, от старобългарски попаднала в руски. В старобългарски е попаднала от езика на прабългарите, защото на санскрит tama - тъмнина, тъма. Счита се, че потъмнението на "а" в "ъ" е характерно явление за езика на прабългарите.

 

        10. Иранско сематнично гнездо СНЯГ. Съдържа българските думи МЕЧАВА, МЕКАВА- виелица. В руски се срещат и старобългарските заемки МЕТЕЛЬ, МЕТЕЛИЦА - снежна буря. Думата METELICA - виелица, се среща и в чешки, най-вероятно като заемка от старобългарски. В българския език се среща и изразът: "вятърът намита" = "вятърът навява сняг". Основата на тези думи е МЕТ, която би трябвало да има смисъл на "сняг". Това предположение се доказва от наличието на подобна дума в осетинския език - "мет" = сняг. Вероятно, думата за сняг при аланите (предците на осетинците) и родствените им прабългари е била една и съща - МЕТ. Тази прабългарска дума е преминала в старобългарския език е съвременните български диалекти.

 

        11. Памиро-персийско семантично гнездо "скитам, миткам". Включва следните оригинални диалектни български думи от Хасковско, Чирпанско, Старозагорско: ЛИНКАМ – скитам безцелно, ходя, миткам, шляя се [Тилко Тилев, Стефан Илчев]; ЛАНГАЗУВАМ – скитам, хойкам [Тилко Тилев]; ЛИНКАЧ – човек, който се шляе [Тилко Тилев]; ЛЪНГУР, ЛОНГУР – нехранимайко, пройдоха [Тилко Тилев]; ЛЪНЧУНЕ – високи вълнени чорапи- калцуни [Тилко Тилев]. Всички тези думи могат да се обяснят като производни на глагола ЛИНКАМ, който явно е бил много продуктивен в миналото. Морфемата на това семантично гнездо е ЛИНК, ЛАНГ, ЛЪНГ, ЛОНГ със значение скитам, хойкам. Доста разпространено у нас е и фамилното име ЛИНКОВ.

     В Северозападна България се използва друг подобен глагол с подобно значение, ЛИМКАМ - ходя напред, назад безцелно. От него е образувана думата ЛИМКА-стъклено топче (соденче, шикалка, ашик) с което децата в миналото играеха на игра, наречена със същото име. Очевидно, ЛИМКАМ е форма на ЛИНКАМ, получена чрез замяна на звуците "Л" с "М".   

    Глаголът ЛИНКАМ - скитам, е все още жив, както се вижда от следния стих от съвременно стихотворение:

Защо да мъкна като вълк изпосталялото си тяло
към пейките в зиморничавата градинка,
да стискам в празните си шепи,
топките на бащината броеница
и като гладно псе напред-назад

 по цяла нощ да линкам? (Станков -автор, електр. издание)

 

        В добавка, лингур,  лингурин, люнгур ознават особен род скитащи цигани в Тракия [Тилко Тилев, стефан Илчев]. Стефан Илчев посочва тази дума като румънска заемка, но не уточнява с коя румънска дума я свързва. Може би той има пред вид румънското "лингур" –лъжица. Понеже лингурите са скитащи цигани, препитаващи се отчасти с правене на дървени съдове, кошници и лъжици, това обяснение изглежда на пръв поглед приемливо. Още една подобна дума лангера означава станимашки грък [Стефан Илчев]. 

    Етимологията на семантичното гнездо ЛИНК, ЛАНГ, ЛЪНГ, ЛОНГ може да се определи достоверно. Подобни думи в персийския език и в повечето памирски езици означават КРАК: в ягнобски  ling, кюрдски  ling, талишки  lyng, персийски  leng, шугнански  ling, гилянски  lêng, язгулемски  lang, сариколски  lang – крак. /VS-ETD/. В огромния брой други езици думата за "крак" е съвсем различна (изключение е само английски - leg). Пред вид на възможността това семантично гнездо да е донесено от прабългарите, етимологията ЛИНКАМ -КРАЧА, СКИТАМ е много достоверна.  

     Донякъде, думата ЛИНКАМ е сходна и с английското linger - бавя се, мотая се, мотам се. Това е пример за древна индоевропейска връзка.

 

11. Неславянско семантично гнездо ЧЕМЕР "болест, страдание". Включва следните оригинални диалектни български думи: ЧЕМЕР - силна мъка, страдание, болест; ЧАМАМ, ЧЕМРЕЯ - боледувам; ЧАМАВ - болен; ЧЕМЕРЕН - мракобесен, злокобен; дяволски; ЧЕМЕРИКА -отровно планинско биле. Морфемата на това българско семантично гнездо е ЧАМ (ЧЕМ), която носи основната семантика "болест, страдание". Явно, това е древна индо-европейска морфема, разпространена в много европейски езици, но по смисъл, българската и форма е далеч от славянската. Причината  за това заключение е, че в славянските езици "чемер" еднозначно означава "отрова", но в българския същата дума "чемер" има друго значение - "болест, мъка" и не означава "отрова"! Освен това, названието ЧЕМЕРИКА -отровно биле, буквално съвпада със староиндийското camarika - отровно биле, но е малко по-далечно от подобното название в другите европейски езици: старогръцки  kamaros, литовски  kemeras, латвийски cemerin, старовисоконемски  hemera - отровно биле. Всичко това се обяснява с приноса на прабългарите.  На трето място, за разлика от славянските езици, които са запазили само една, две думи от тази древна индо-европейска морфема, в българския има цяло семантично гнездо: ЧЕМЕР, ЧАМАМ, ЧАМАВ, ЧЕМРЕЯ, ЧЕМЕРЕН, ЧЕМЕРИКА. По тази причина, това гнездо не може да има славянски произход! и по принципа на изключването следва, че то най-вероятно е наследство от прабългарите.

        

     10. Семантично гнездо "лекувам, церя". Съдържа следните думи ЦЕРЯ (лекувам), ЦЯР (лекарство, лек), ЦЕЛБА (лекуване, лечение), ЦЕРИТЕЛ (лечител). Тук морфемата ЦЯР, ЦЕР е сигурно иранска, тъй като на персийски език "чаре" - означава "лекарство, цяр". Така, и двете взаимосвързани семантични гнезда - ЧАМАМ (боледувам) и ЦЕРЯ (лекувам) изглежда са иранско наследство от прабългарите.

 

19. Семантично гнездо "войска". Включва старобългарските думи ПЛЪКЪ (войска, народ), ВЪПЛЪЧЕNНЕ (войска), CЪBЪВЪПЛЪЧЕNНЕ (бойна редица), ПРЋДЪПЛЪЧЬNЪ (предводител на войска), ПАПЛАЧ (нередовна войска, опърчение), влашката дума ПЪРКОЛАБ (pîrcalab - предводител на войската, глава на войската) и съвременните думи ПОЛК, ПОЛКОВНИК, ПЪЛЧИЩА, ПЪЛКОВОДЕЦ,  ОПЪЛЧЕНИЕ, ОПЪЛЧВАМ СЕ . Основна морфема е старобългарската дума ПЛЪКЪ - "войска", която хипотетично се приема за древнославянска дума, заемка от готски. За първообраз се приема германската дума folk - народ. Като алтернатива на тази хипотеза може да се предложи, че ПЛЪКЪ е прабългарска дума, сродна с общоиранското *bal – войска, от която е получено и осетинското balкъоnпълководец (кан на войската). ПЛЪКЪ (войска) се получава директно от *bal – "войска" с помощта на суфикса "-ак", който е един от най-производителните и универсални коренни суфикси в иранските и славянски езици.

 

    11. Семантично гнездо "българин". Това всъщност е най-древното, най-активното и многообемно семантично гнездо в българския език. Неговият състав обаче може да се намери, ако се знае смисълът и етимологията на българския етноним. В отделна книга и статия беше показано, че буквалното значение на етнонима българин е "бял, блестящ, извисен", което в по-общ културноисторически план означава "благороден, знатен, цивилизован, знаещ, благоприятен". Това ни дава възможност да намерим български думи, които не само по морфология, но по семантика да са близки до него.

         На първо място, това е старобългарската дума БЛАГ, първоначално означаваща "сладък". Това и значение днес е съхранено в някои диалекти и във Вардарска Македония. Днес тази дума означава "незлоблив, благосклонно настроен, добър, кротък". По строеж, а също и по съдържание, тя стои плътно до българския етноним и може да бъде негова производна форма, т.е. в известен смисъл българин може да означава "благ човек". Между другото, това е и една от хипотезите за семантиката на българския етноним, но по-вероятно това да е обратна семантика.

        На второ място, сложносъставната старобългарска дума БЛАГОРОДЕН, която прилича на подобна старогръцка дума  (...) може също да е производна от българския етноним, защото включва като основа думата БЛАГ. БЛАГОРОДЕН означава "роден благ", т.е "човек, който още по рождение е благ". Също, в известен смисъл БЛАГОРОДЕН може да означава "човек, който по рождение е българин, благ човек". 

        На трето място, това е хидронимът ВОЛГА. Много автори, включително и Паисий Хилендарски поддържат твърдението, че българският етноним произлиза от названието на тази голяма Източноевропейска река, основавайки се на първоначалните непълни знания за историческата география на българските населби. Всъщност, вярно е обратното твърдение - първоначалният угро-фински хидроним Итил - река, се заменя с българския етноним веднага щом по бреговете на тази река се заселват българите и образуват голяма и мощна държава.

        Напълно възможно е, типичната старобългарска дума БЕЛЕГ да е също вариант на българския етноним. Езиковедите търсят нейният произход в чужди езици - тюркско-алтайски, кавказки, шумерски засега доста несполучливо и неубедително. Като имаме пред вид някои елементи от семантиката на българския етноним "знатни, извисени, благородни", намираме общо сечение със значението на тази дума. Какво друго може да означава "знатни, извисени, благородни хора", ако не "забележителни хора"?  Така че, морфологично и семантично, думата БЕЛЕГ може да бъде производна от БЪЛГ и, следователно да бъде коренна дума от езика на древните българи, а не езикова заемка от чужд език. 

         Към тези членове на семантичното гнездо "българин" - БЪЛГАРИН, БЛАГ, БЛАГОРОДЕН, ВОЛГА и БЕЛЕГ, можем да добавим многобройни топоними и хидроними, отразяващи пряко или косвено семантиката и съдържанието на българския етноним. Това са многобройните топоними от вида БЯЛГРАД, БЕЛГРАД, БЕЛГОРОД, БАЛК по старите български земи. Като правило, те са разположени по границата на Стара Велика България (общо 6) и на нейната продължителка, Първото българско царство (общо 13). Няма друга държава на света, освен България с толкова много названия на селища с име носещо семантиката "бял". Всъщност, Бялград е буквален превод на "българска крепост, град".  

        В други подобни топоними българският етноним е директно указан.  Тук се включват повече от 50 названия от днешна България, Северна Гърция, Македония (преди сърбизацията), Източна Сърбия, Румъния и даже Унгария. Например, в днешна Унгария има град Полгар, очевиден остатък от трансилванските оногундури-българи, живяли в Авария и по-късно в земите на Крумова България. 

        Тук се включва и традиционното название на река Дунав - "тих, БЯЛ Дунав". Бял Дунав означава "български Дунав", защото около 5 века е текъл по средата на обширното тогава българско землище. Едновременно с това "Бял Дунав" означава "спокоен, благ, благоприятен, мирен, полезен" в съответствие със семантиката на българския етноним.  

        Названията БЯЛО (Егейско) МОРЕ и ЧЕРНО МОРЕ също отразяват нравствено-космогоничната представа на древните българи и източно ираници от района, вложена в техния етноним. БЯЛО МОРЕ море е "спокойно, благоприятно, благосклонно, благо", докато ЧЕРНО МОРЕ е "враждебно, бурно, опасно, неблагоприятно". БЯЛ ВЯТЪР се нарича топлия, приятен и полезен южен вятър, който духва рано напролет в Тракия и стопява снеговете и ледовете, донасяйки пролетта.

Със семантиката вложена в българския етноним може да се обясни и традицията на древните българи да назовават началните притоци на своите реки с имена “бяла” и “черна”. Известно е, че хидронимите са най-устойчивите исторически реликви от културата на един етнос.  Такива хидроними има много в България: Бели и Черни Искър, Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Тимок, Бяла и Черна Места. В Македония това са Бели и Църни Дрин. В Башкортостан е много популярна легендата за характера на “двете сестри”, реките Ак идил и Кара идил, родени от бога Урал, в която е вложен точно този смисъл: Ак идил (Бяла волга) е спокойна, широкотечаща през равнината, даряваща живот и радост, докато Кара идил (Черна волга) е злобна, агресивна и бурно течаща през скалите на планината. Традицията да се назовават притоците на реките с имена бяла (спокойна, удобна, добра) и черна (бурна, опасна, лоша) изглежда идва още от Средна Азия, родината на древните българи. Двете основни реки в тази област, днешните Сър даря и Аму даря в древността са носили имена, чийто смисъл би трябвало да е Бяла река (от индо-арийското сурья – светъл, бял, блестящ) и Черна река-Оксос (от древната авестийска дума axsaena – тъмен, черен [14]).

             На последно място е названието БЕЛОРУСИЯ. Българите на бат Баян, останали да живеят в държавата на хазарите били наричани "черни българи" - несвободни, нямащи собствена държава. В същото време, българите от Волжска България са наричани "сребърни, бели, блестящи" - свободни, имащи собствена държава. По-късно, тази терминология, основана на семантиката на българския етноним е усвоена и в Средновековна Русия. Източните части на Русия, където населението е плащало данък на чужди владетели е нареча "Черна Русия", а свободната западна част - "Бяла Русия". Държавното название Белорусия е късна реминисценция на тази терминология.  

12. Семантично гнездо "осем, осмица". Съдържа няколко оригинални български дум - БЕХТИ, БЪДЪМ и ЕЛБЕТИЦА. Елбетицата е исторически траен, неизменен и повсеместно срещан орнамент в носията, везмото и битовите тъкани на българите. Среща се в различни варианти, някои от тях са схематизирани, но повечето са изградени от растителни, зооморфни и антропоморфни мотиви. В чист вид представлява два кръста с общ център, единият завъртян на 45о спрямо другия (фиг. 1). 

 

Фиг. 1. Българска елбетица (фигурата е взета от уеб-страницата  http://www.elbetica.org )

 

       За идеята, въплътена в символа, са изказани различни хипотези. Аз поддържам мнението, че елбетицата изобразява осемте посоки на света (север, юг, запад, изток, северозапад, североизток, югозапад и югоизток) с тази нова добавка, че с това се изобразява един древноиндийски модел. Единствено при древните индоарии, важните и равнопоставените посоки на света са не четири, както е при останалия свят, а осем, както е посочено по-горе. В Софийско, в краищата на едната кръстатка са включени четири човешки схематизирани глави, които твърде много напомнят на кукерски маски. Тези сърцевидни форми до неотдавна са били известни сред шопите като "роджета". Символът е наричан в различни краища на българското землище по различен начин - "колото", "грошанката", "трапезата", "голямото коло", "зелената нишка". Думата елбетица обаче е най-устойчива и най-често срещана навсякъде, а и е очевидно, че това е най-старото име на орнамента. В първата половина на миналия век са правени опити то да се изведе от различни езици, но за съжаление досега безуспешно.  

            За да изведем смисъла на този термин, отново ще се опрем на фактите, съхранени в българската история, език и диалекти. За целта нека разглобим тази дума по следния начин:  елбетица = ел + бет + ица. Смисълът от такова разделяне е да се отдели централната част БЕТ, която вероятно играе роля на морфема, тъй като завършекът "-ица" е очевидно граматически служебна частица - суфикс. Според мене БЕТ е морфема със значение ОСЕМ. Идеята за това идва от факта, че орнаментът задължително съдържа осем лъча и може да се подкрепи от следните два факта.  

                В с. Балши, днес в Албания, е открит каменен надпис за смърта на княз Борис, в който се казва, че той е покръстил българите в годината етх - бехти, т.е. година етх (куче, 865 г.), месец бехти. Същото се казва и в приписката на черноризец Тодор Доксов, син на Борисовия брат Докс: "В същата година (907) на 2 май в събота вечерта почина божият раб, бащата на този княз ... .Този Борис покръсти българите в годината етх бехти". Привържениците на хуно-тюркската хипотеза за произхода на първобългарите приемат, че бехти е петият пореден месец в цикловия календар на прабългарите, водейки се от често измамната фонетична близост на бехти с тюркското "беш" - пет. Д-р Ж. Войников приема, че бехти е прабългарски вариант на иранското "бахар" - пролет, което обаче нарушава формулата на прабългарското датиране "година-месец", а не "година-сезон". Петър Добрев успя твърде успешно да подреди известните прабългарски месечни названия според езикови аналогии от древната планина Белур (дн. Памир). Поради липса на съответен паралел за "бехти" обаче той не можа да разшифрова това название. В неговата схема, "свободните" месечни названия са за седми, осми и девети месеци. Така че бехти може да е едно от тези три числа, според мене средното - осем. Това се съгласува със следните исторически факти относно християнизирането на българите.

        През лятото на 863 г. Византия нахлува в България и превзема областта Загоре. Притиснат от война, продължителна суша и земетресения и воден от осъзната историческа необходимост, през есента на същата година кан Борис сключва договор с императора за християнизация на българите и 30-годишен мир, а важната за държавата област Загоре е върната. Изпратената през пролетта на 864 г. в Константинопол делегация от първите мъже на държавата (без владетеля) са християнизирани. След това, вероятно през осмия месец на следващата година е християнизиран и кан Борис. В следващата 866 година избухва антихристиянски бунт, който е потушен на 28 март същата година. Това се доказва от един нов факт, който руският славист А. Турилов открива в месецослова на сръбско изборно евангелие от XIII-ти век, че денят 28 март 866 г. е бил честван като празник "за победата на българския княз Михаил, когато тълпата се опълчи срещу кръста" [Васил Гюзелев. Покръстване и християнизация на българите. Тангра ТанНакРа. 2006, с.22]. Като се има пред вид  значението на 22 март за прабългарите като начало на месец, начало на пролетта и ден на пролетното равноденствие, може да се очаква, че през този ден е имало традиционно събиране в столицата, което е използвано от недоволните за обявяване на бунта. Най-вероятно, този бунт е организиран във времето от християнизацията на Борис (август 865) до 22 март 866, което е напълно достатъчно при тогавашните условия. След потушаването на бунта, започва масово покръстване на народа от византийски свещеници. През лятото на същата година обаче отношенията на Борис с императора се влошават и кана решава да прати делегация до Рим, която  пристига там през октомври 866 год. В тази последователност от събития значението на етх-бехти като година 865, осми месец е напълно разумно.

        На трето място, нека се опрем и на една българска детска броилка, за която вече няколкократно имахме удоволствието да подчертаем, че има уникален характер. Тя е записана от автора в с. Самуилово, област Стара Загора и гласи: инола, двола, трола, чирика, пака, шака, съдъм, бъдъм, геврек, десет. Това е очевидно броене от едно до десет, като за първите шест поредни числа бяха представени доказателства, че имат индо-ирански характер и могат да бъдат прабългарско наследство. Безспорно, съдъм - бъдъм означава "седем - осем" или по-вероятно "седми - осми". Морфемата на БЪДЪМ - осми е "бъд", която е много близка до бехти и до основата на елбетица - бет. Следователно и трите думи - БЪДЪМ, БЕХТИ и ЕЛБЕТИЦА съдържат обща морфема имаща най-вероятната семантика "осем". 

         Действително, при някои европейски народи, наследници на бившото келтско население, думата за "осем" е подобна на посочената "бехт-бъдъм": каталонски vuit, фурлански (фруилиански) vot, ломбардски vott, vòtt, оскански vhto, провансалски vuech, кимрийски wyth, уелски wyth, wit, гасконски ueit и френски huit. Като имаме пред вид естествения преход "Б -В -У" (например Будим -Видин, Вокил - Уокил, българ - вулгар, vater - water), можем да открием родство между прабългарското "бехт, бъдъм" с протокелтското vuit, wyth, vot, wyth, wit, huit - осем! Тази връзка е възможна, защото келтите са родствени и силно смесени с кимери и скити, които от своя страна са родствени с по-късното сармато-прабългарско население по Северното Причерноморие. Следователно, би могло бехт – бъдъм да означава “осем” на езика на прабългарите., съответно, с бехти (осми) може да е означен прабългарския "осми месец".

            От своя страна, началната сричка ЕЛ- в "елбетица" може да бъде български фонетичен остатък от общоиранското "чар" - четири с обичайния за източно-иранците преход Р - Л и обеззвучаване на началното Ч в Х и последващо отпадане. Думата "чар"- четири можем да открием в стария български строителен термин "чардак". Някои го превеждат като чардак = чар + дак =четири подпори), но по-вероятно е този термин да произхожда от прабългарското "чертог" - сграда.

            От горното можем да заключим, че ЕЛБЕТИЦА може да се преведе приблизително като "четири - осми". Това напълно съответства на вида на фигурата (Фиг. 1) за която се отнася.            

            Българската елбетица днес се използва като национален символ на БЮРМ (Република Македония), макар че там се влага друг смисъл в този характерен за старите българи знак. 

 

   13. Семантично гнездо "карам". Съдържа думите КАРАМ  КОЛА, КОЛА,  КОЛЕЛО, КОЛО (кръг, колело, кръгов танц), ХОРО (танцуване в кръг, коло). Това са типично български думи, които, с изключение на КОЛО не се срещат в славянските езици. КАРАМ КОЛА произлиза от сarati -(санскрит, инфинитив) -  "карам кола" и сara - (санкрит) - "кола". Това са много древни индоевропейски думи, например в английски сar също означава кола. КОЛА се получава с типичния сарматски преход Р - Л. В ХОРО е запазен оригиналния санскритски изговор. От своя страна, КОЛА произлиза от КОЛО и КОЛЕЛО, тъй като без използването на колелото, никаква кола не може да бъде построена. Едно от най-големите технически открития на човечеството, колелото е направило възможно построяването на колата.  При славяните КОЛА е "воз" и думата КОЛА не може да бъде славянско наследство. Най-вероятно, тези основни думи КОЛА и КАРАМ КОЛА са прабългарско наследство и важно свидетелство за индоевропейския  и индоиранския произход на прабългарите, наред с думите "аз, куче, втори и мн. др.". Най-вероятно, изходните думи - КОЛО и особено ХОРО да са също прабългарски, щом техните производни са прабългарски.

 

  

Следват няколко семантични гнезда с неясна засега етимология.

 

 

14. Семантично гнездо "плосък, равен". Съдържа думите: плоча, плака, плакя, плачинга, палачинка, блат, плат, плот, платика. 

 

Една от рибите в България се нарича платика (Дунавска платика, Abramis brama). Тялото на платиката е високо, силно сплеснато странично (http://www.hvanah.com/?page=fishes&id=23). По други данни: тялото е широко и приплеснато отстрани. На дължина достига до 45 см, а на тегло-до 3 кг. Платиката се среща в бавнотечащи води - у нас главно в р. Дунав, долното течение на р. Камчия и езерото Шабла.                                                                                                                                               

Плака [3]  – плоча за писане

плака [46]— калъп сапун

Плакя [27] – баница (от тук блат, плачинга)

Платъ [47, с. 155]- стблг. –рът, бърдо, рътлина

Плачинга [4]  – баница, от тук съвременното палачинка . В основата стои думата "плат" или блат (плочка, направена от тесто), към която е добавен старинния суфикс "-аг".

Плащаница[44] – погребален саван; покривало; платно; плащ.

Плитар[11]– кирпич

Плот[14] – дървена ограда, плет

Плот - висока, плоска повърхност, която служи като работно място

Плоча - плоско и широко каменно тяло. Според [37]плоча= подкова

Плат - тъкан, продукт от тъкане.

 

        Според Покорни (Pokorny's dictionary : Pages: 833-834) семантичната основа plā̆t- (plā̆d-), plē̆t-, plō̆t-, plǝt- придава значението „плосък, широк” в много думи от индоевропейските езици. Производни:  plet-i̯o-/-i̯ā , plet-os- ширина', pletǝ-men- широк'; pletǝ-no- широк', pl̥tǝ-no- , pl̥tu- широк', pl̥tǝ-u̯ī - широчина, простор. Подобно е и мнението на Старостин, според когото протоиндоевропейската семантична основа *ple-t- (-th-), *plā-k-, *pele придава смисъла "широк, равен, плосък" в много думи от индоевропейските езици.

 

Примери:

 

  Hittite: palhi- 'breit', palhasti- n./c. 'Breite', palhatar n. (r/n) id., palhessar n. (r/n) id. (Friedrich 156) 

Arischen *pleth-: práthati – разширявам се, -tē `dehnt sich aus, verbreitet sich', pr̥thá- m. `flache Hand', '.

Tokharian: A, B plāk- (PT *plāk-) 'be in agreement, accord, agree' ( = Lat. placēre) (Adams 423); A, B plätk- 'arise, develop, swell, overflow' ( < 'spread') (Adams 427)

Old Indian: práthas-ширина, разширение, práthate – да се разширя, разпространя, pr̥thú- широк, просторен; pr̥thá- плосък, длан,

Avestan: fraʮah- ширина; pǝrǝʮu- широк , просторен

Old Greek: platǘ- `широк, равен; плосък; plágos - страна;  plátos - `ширина; pláks, plak-ós  - равнина, равна земя; pélethro –мярка за ширина; peléthrisma = pléthrisma, pléthro- мярка за дължина; 

Старобългарски (старославянски) *ploskъ(jь) – плосък

Baltic: *plan-a; *plak; *plad - широк, равен, плосък

Germanic: *fla-k-a-широко; *fla-t-a- широк, плосък; *fla-t-ja-ширина;

Latin: plānus, -a `широк, равен, ясен; planta – стъпало на крака  

Albanian: špaɫ, pɛrpaɫ  - ясно, открито

Бълг - простор, плат

Руски - широкий, ровный, плоский

Английски – flat – плосък, широк, равен

References: WP. II 99 f., WH. II 316 ff., 319 f., Trautmann 222 f., 225 f.

 

        В заключение, старинната българска семантична основа "плат, блат" = "плосък, равен" има праиндоевропейски оригинал. Тя вероятно не е славянска и би могла да идва от другия основен компонент на българския народ - прабългарите. Може да се предположи, че хидроминът Балатон не идва от славянската (има и подобна тракийска) дума "блато" (какво блато, това е цяло море!), а от посоченото "блат" - равен, плосък, равнинен. Сравни английското flat - плосък, равен.  

 

 

16. Санскритско семантично гнездо “бръска - вали”. Включва българските думи БРЪСКА, ЗАБРЪСКА, БЪРСАЛА. Да си спомним баснята, в която баба Мравка среща Щуреца и го пита: “Щурчо, накъде с таз гъдулка?” – “Днес Калинката е булка и съм канен на свирня”. Баба Мравка отново пита: “А зимъска що ще правиш, когато сняг забръска?”. В разговорния език се употребяват изразите: “един дъжд е забръскал…”, “това не е дъжд, а бърсала … ”, “мина една бърсала…”. Бърсалата е слаб, краткотраен летен дъжд, напаст за лозарите, защото предизвиква мана по лозята. В зависиммост от силата на валеж, дъждът се нарича различно:

 

Пършоли, пъ̀рса, пръца – вали слабо (Белослатинско, Шуменско), от основата БРЪСКА

Ръмти – вали много слабо, ръми (Шуменско)

Църцори - тече на много чести капки, почти на струя (Брезнишко)

Струлѝ - тече силно, поривисто (Брезнишко),

Шуртѝ - тече много силно и образува шум (Брезнишко),

Дурляе - тече извънредно силно, под напор и образува мехури (Брезнишко).

 

        Откъде идват тези непознати в славянските езици думи? От санскрит. На съвременен хинди “бъръс” означава “дъжд” и “вали дъжд” и е наследство от езика на индоариите. Същата дума е донесена от ариите -прабългари в днешна България. БЪРСАЛА е образувана с помощта на прабългарския суфикс “-АЛ”.

 

 

14. Семантично гнездо "бухам". Включва думите БУХАМ (издавам бухащ звук или като удрям нещо с тупалка се издава бухащ звук), БУХАЛКА (дървена тупалка с която се удря намокрена дреха за да се измие, изпере), БУХАЛ (нощна граблива птица, която издава звук, подобен на бухане), ПЪХАМ (вкарвам нещо насила чрез блъскане или удари), БЪХТЯ (удрям, бия - диалектен глагол от Хасковско и Родопите ), ПЪХТЯ (дишам тежко и дълбоко). 

14. Семантично гнездо "сол, солен". Включва следните думи: САЛА ("сол" в диалекта на с. Самуилово, Старозагорско), САЛАН (името или прозвището на чичото на цар Симеон, управител на богатата на каменна сол област в днешна Румъния), САЛАМУРА (силно осолен разтвор за запазване на сирене). САЛАН е вероятен прякор, прозвище със значение "солен". В САЛАН е включен източноиранския суфикс "-ан", който виждаме в "балкан" и "бутан". 

        САЛАМУРА може да се разглежда като съвременна форма на някаква старобългарска дума, която в реконструирана форма би трябвало да звучи като САЛАНУР, производно от САЛАН (солен) и прабългарския суфикс "-ур". Особено интересен е преходът "н" - "м" в тази дума. Този преход се среща и в много други думи, например: "муцура" от изходното "носур",  "муцуна" от изходното "носун", и "лимкам" от изходното "линкам". Известно е, че диалектните и старинни думи "носур" и "носун" са образувани от "нос" - лицев орган за дишане. С думите муцура и муцуна се нарича лицевата част от главата на свинята, която е оформена като рог или нос с цел ровене и намиране на храна. Този преход "н -м" е широко коментиран от проф. Иван Добрев като типичен за много прабългарски думи.

 

15. Семантично гнездо "тясно, близо". Включва следните оригинални диалектни български думи: ДА СЕ НАЧОГОЛЯТ - много хора да се натрупат около нещо; ДА ОТЧИГАРЯ – да отблъсна от себе си (обратното на ДА СЕ НАЧОГОЛЯ, наблюдава се прехода Р -Л, много характерен за източноиранските езици); ЧОГУЛНО - притеснено, безпокойно състояние; ЧОГУЛЕН - който предизвиква притеснение, безпокойство. Тук морфемата е ЧОГ, ЧИГ със значение "тясно, близо". Засега етимологията на тази морфема е неясна.

 

15. Семантично гнездо "бутам, тласкам" . Включва следните думи: БУТАМ (тласкам, подтиквам, насърчавам),  БУТАЛО (инструмент за бутане, тласкане), БУТ (горната част от крака при човек, домашна птица и др., която прилича на бутало), БУТЕЛА (оригиналното старобългарско название на град Битоля в Македония), БУТИЛОВО (село във Великотърновско ), личното име БУТАУЛ (чаша № 21 от находището в Надь сент Миклош). В тези думи виждаме прабългарския суфикс "-ал, ул, ил".  Към тези думи може би трябва да се прибави и топонима БУТАН (село във Врачанско), в който виждаме източноиранския суфикс "-ан".  Засега етимологията на морфемата БУТ е неясна.

 

16. Семантично гнездо "уста". Включва думите: НАЖАБУРКВАМ (изплаквам си устата с вода), ДА СЕ НАЖЕБЯ (да си напълня устата с храна, питие), ДЖАПАРА или ЦАМПОРА (Чирпанско), ЧАПАР и ЧАПЪР (Ямболско) (така се нарича чавек, който много говори, но повечето неуместни, даже цинични неща - "устат" човек), ДЖЕБРЯ СЕ (говоря с разкривена, широко отворена уста). Общата семантична основа на тези думи е "жаб, жеб, джап, цамп, чап", която вероятно означава "уста". ЦАМПОРА изглежда като фонетичен "носов" вариант на ДЖАПАРА и има същото значение - "устат", "който много говори". Прилагателните ДЖАПАРА, ЦАМПОРА, ЧАПАР, ЧАПЪР са образувани от същата основа, към която е добавен древния индо-европейски суфикс "-АР" за образуване на прилагателни имена. Към този списък може да се добави и българската неславянска дума ДЖОБ, която се среща в осетински, хинди и др. северноиндийски езици със същото значение. Формално погледнато, "джобът" е "уста" на панталона. От същата гледна точка, неславянската дума ЖАБА (жаба-кекерица) също може да се разглежда като "уста", понеже устата на това животно е наистина много голяма. В заключение,  думите НАЖАБУРКВАМ, ДА СЕ НАЖЕБЯ, ДЖАПАРА, ДЖЕБРЯ СЕ, ЦАМПОРА, ЧАПАР, ЧАПЪР,  ДЖОБ и ЖАБА образуват едно семантично гнездо върху основата ЖАБ - "уста". Във Монтанско (Кутловица) е имало село Кърки жаба (днес с. Аспарухово), до което има древно селище и прабългарски окоп, в който са намерени керамика и каменни плочи с прабългарска символика. Неясният израз "кърки жаба" би могъл да влиза в това гнездо ("кърк" - кърч = гърне, кърчаг и "жаба" = уста. Кърки жаба = кърк-и-жаба = "гърне с широко отворена уста, отворено гърне". Названието може би се отнася за многобройните иманярски разкопки в древното селище, намиращо се наблизо).

 

16. Семантично гнездо "тръба". Съдържа думите ПОРЯ или ПУРИЯ - желязна втулка (тръба), която се вбива в главината на колелата на каруци, волски коли и др. В отвора на порята се вкарва заобления край на дингила (оста), който се смазва. От същата основа идва и думата БОРИЯ - тръба от тънка желязна ламарина, която се използва за отвеждане на дима от печките с твърдо гориво, лула. Друга сходна дума е ФУРИЯ - струя от въздух, вятър, силен повей. В Речника на чуждите думи в бълг. език (изд. БАН) се твърди очевидно необосновано, че българската дума "фурия" - сила, стихия (?), произлиза от името на латинската богиня на отмъщението Furia, чието име означава "бяс". 

    Думите ПОРЯ (желязна втулка), ПУРИЯ (желязна втулка), БОРИЯ (ламаринена тръба) и ФУРИЯ (струя въздух, повей) имат обща основа със смисъл "тръба", но засега не е ясна тяхната етимология. 

    Същото значение имат обаче и думите ТРЪБА и ДУЛО (цев). Думата ТРЪБА се състои от основата ТРЪ и иранобългарския суфикс -БА. От основата ТРЪ, чрез озвучаване на Т в Д и на обичайната сарматска трансформация Р-Л се получава думата ДУЛО, която има почти същото значение. Специалистите езиковеди считат, че ДУЛО е древна иранска дума със значение "тръба". В такъв случай може да се твърди, че думата ТРЪБА, имаща иранска основа (ДУЛО) и ирански суфикс -БА е също иранска, т.е, прабългарска. Тя е заета в руския език (труба), но не и в полски, където rora значи тръба. Интересно е, че най-известното прабългарско родово и владетелско име ДУЛО се среща и при аланите, при това също като родово и владетелско име. Най-вероятно, това алано-българско име има ирански произход и означава "тръба".

    В ранна Дунавска България, както и във Волжска България е използван музикален инструмент, наречен "тръба". Заедно с ударните инструменти, наречени "бубни" (тъпани) те са веселили българите по празниците и по-специално на празника Хас мардукан на жителите на град Болгар (Биляр), столицата на Вожска България преди тюркизацията. Може би Дуло означава "духов музикален инструмент, бойна тръба". Трябва да имаме пред вид, че при ранните българи канът, който е почти винаги от рода Дуло е и главен колобър. Има вече много доказателства, че колобрите са служили на върховните богове Хърс (Слънцето) и Анишър (гърцизирано Т 'ангра -Ангърът, Янкул) чрез песни, танци и свирене на музикални инструменти - китара (булгария), тъпан (бубен) и вероятно на тръба (дуло).

      

16. Семантично гнездо "обувам се". Включва следните оригинални диалектни български думи от Хасковско, Чирпанско, Старозагорско: лепвам се - тръгвам, ходя, вървя; лепки - чехли; лепедеци- големи чехли; лапари – широки, плитки обувки [Тилко Тилев] и лопки - големи чехли или обувки (Чирпанско). Морфемата ту е ЛЕП, ЛАП със значение "обувам, обувка".

В Чирпанско доскоро се употребяваха изразите: "той се лепнал и отишъл до ...", и "за къде си се лепнал?". Те вероятно означават: "той се обул и отишъл до ..." и "за къде си тръгнал ?"

 

17. Семантично гнездо "задник"  Колкото и да е чудно - и такова гнездо има. Включва следните диалектни и общоизвестни думи:  ТРЪТКА (задник на кокошка),  ТРЪТЛЕСТ (човек с голям задник),  ДА ТРЪТНА (ДА ТРЪШНА) (да поваля някого така, че той да падне на задника си), ТРЪЦКА (издава звук от задника си, пърди), ТРЪЦЛЮ (пръдлю), ТРЪЦЛА (пръдла), ТРЪС (начин на бягане на животно, най-често кон, овца и др., с характерно друсане на задните си части), ТЪРЧА (бягам в ТРЪС), ТРЪСКАМ и ДРУСАМ (глаголи, описващи движението на задните части на бягащо по характерен начин животно, по-общо - привеждам в периодично, колебателно движение). Морфемата тук е ТРЪТ, ТРЪЦ, ТРЪС, ТЪРЧ, ДРУС с най-вероятен смисъл "задна част, задна страна". Тя няма славянска или алтайска етимология, но засега не е ясен нейния произход.

 

18. Семантично гнездо "пъпка". Включва думите: ПЪПКА, ПЪПКУВАНЕ, НАПЪПВАМ, НАБЪБВАМ, БАБУНА, ПЪП. Семантичната основа ПЪП носи смисъла "наедрява, нараства, израства".

 

   20. СЕМАНТИЧНО ГНЕЗДО “МЪЖДЕЯ (издавам все по-намаляваща, едва видима светлина), МЪЖДУКАМ (издавам едва видима, променлива светлина), МИДЖУР (черни връх), МИЖАМ, МУГЛА (черен връх), СМУГЪЛ (потъмнял, тъмен, възтъмен)”. Основата “мъжд, мижд, миж, муг” носи семантиката “тъмен, черен”. 

 

 

21. СЕМАНТИЧНО ГНЕЗДО "ваха, вака" (там, така, онака). В една песен от Чирпанско се казва "нагоре, ваха нагоре". Ваха е забравена дума, но на езика хинди-урду "въха" означава "там". Същото значение може да има и диалектната чирпанска дума "ваха". Подобно значение може да има и по-известната дума "вако" от израза "ни тако - ни вако", равносилно на "ни така - ни онака". В македонския диалект на българския език, думита "ваков, ваква, вакво, вакви" означава "такъв, такава, такива". Т.е, българските думи "вака, вако, ваха, вакви" е показателно наречие за посочване на отдалечени места, действия, лица, предмети, което е близко по семантика до наречията "онакъв, тамкашен, тамкашни" 

 

22. СЕМАНТИЧНО ГНЕЗДО "цир" - цирел-цирей; цър; цир-нянка (термин от играта халва), црък, цръкна, църкам; - доене, доя (цица - мляко, цицел - бозайник, цицелков - бозайников)

 

23. тан, зан, тананикам - пея.

Proto-IE: *sengwh- пея. Old Greek: omphǟ́ f. `Gottesstimme, göttliche Offenbarung, Orakelspruch, Wahrzeichen' . Germanic: *singw-a- vb., *sangw-a- m., n.

77777777777777777777

Чапа [5] – момиче, чепа

чупа, чупче   [55] - мома, момичка

Чупе, чупа [5,27, 37]  – момиче [Стойнев Анани. Българските славяни – митология и религия. Изд. Народна просвета. София. 1988] , заимствана и от албанците 

чупинство [37]  — моминство

Чапак [6] – женска носия, прабълг. дума от Софийско. От чапа + ак = женско!!

 Шубал, шибал (73) – обидно обръщение към млада жена, момиче (от шибам ?) от чупе !!!!!!!!!

    5. Диалектни думи от сборника БЪЛГАРСКО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО. 12 ТОМА. СОФИЯ. 1970 год.   

    6. Етнография на България. I-ви и II-ри том. Изд.  Наука и изкуство. София. 1974.

       27. Диалектни думи от други източници неподредени:

 Иван Гълъбов. Старобългарски език с увод в славянското езикознание.

Кирил Мирчев. Историческа граматика на българския език. 1963

Боримир Кръстев. История на новобългарския книжовен език. 1989.

    37. Сборникъ отъ български народни умотворения, кн. VIII и IX, 1892, 1894. София, Печатница на „Либералний Клубъ”; Кузман А. Шапкарев, Сборник от български народни умотворения в 4 тома. Том IV, Български приказки и вярвания, ред. Ст. Стойкова, София,  1973; Български прикаски и верования съ прибавление на неколко Македоновлашки и Албански. Кузман Шапкарев; Простонародна българска философия или български народни прикаски, верования, пословици, гатанки, игри и пр. Събралъ и издава К. А. Шапкаревъ.

73. Интернетни форуми: http://www.bgjargon.com/; http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=452404.285

 

777777777777777777777777777777

Дапè = ропка = хумба [69]- трапчинка, дупка в земята използвана при детската игра «свинка» (дума сродна на прабългарските купè - ризница, чупè – момиче, дулè- тръба, всички от женски род!!!!)

 

 щрапам   [55] – стъпвам ; щрапало   [55] – стреме; Щрапам (щрапка) -[74] Стъпвам неумело (стъпка); ждрапам – газя във вода или тиня.

Прощапулник !!!!

 

 

калинката - indragopa (пазена или пасена от Индра) - gopa -паса, пазя - чобан - пазач, пазител, спасявам, спасен, паса, паша - това славянски думи ли са и защо двусмислието паса-пазя-спасявам го има и при индоиранците.

 

Кленза = кленч = греч = клиска = клис = чилик = челик = челек = чирчоп = чурчоп = джиляк = джиляг = чипелик = чикарт = бинек = попич = попик = кубак = чампирка = новала = пипико ( Бургаско, гръцки ?) = канза = петле – къса тояжка с дължина 20-25 см и дебелина 2-3 см с косо отсечени краища, използвана в детска игра.

 

 

 

ХЪРБАВ, ХЪРБЕЛ (гърбав човек), ХЪРБ - гръб (по славянски спина)

 

КРЕМЪК, КРЕМЕЛ - вид особено твърд и остър камък, КРУМ (съвпада с основата на горните две думи) (Кременчук до Полтава, Керменчук във Волжска България, Кермен до Сливен)

 

ПЪШКУЛ, ПЪШКА ПЪШКАМ

 

Бчела, бъчела – пчела (стбл) - бучела, бутела 

 

 

Литература:

Илчев Стефан и др. Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век. Под ред. на Ст. Илчев. Изд. на БАН. София. 1974  

Добрев П. Светът  на  прабългарите. С. 1994 г. стр.69

Заимов Йордан. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004

Тилко Тилев. Джобен Хасковски речник. Второ преработено и допълнено издание. Изд. Печатна база Марком - Хасково. 2005.  

 

ЗА ДРУГИ СТАТИИ:  http://protobulgarians.com