Древнобългарска етимология на името Будапеща.

ДРЕВНОБЪЛГАРСКА ЕТИМОЛОГИЯ НА БУДАПЕЩА

Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Будапеща, “перлата на Дунава”, днес има около 2 млн. жители, разпределени в 28 квартала. Градът е образуван чрез декрет за сливане на три близки един до друг, но различни градове в 1873 год.. Това са разположените на западния бряг на Дунава Буда и Обуда (Старата Буда), както разположения на източния бряг на Дунава Пеща. Първото населено място, описано като град на това място е римският Аквинкум (Aquincum), основан след установяването на римска власт през първия век на н.е, по-късно напълно разрушен от варварските нашествия. Той се е намирал на мястото, известно по-късно като Обуда, днешният Трети квартал на Будапеща. Централната част на Будапеща се нарича Белварош (Бялград) и е включен в Пеща.

Името Будапеща (Budapest) започва да се употребява масова едва след декрета за обединението от 1873 г. Знае се обаче, че това име се е употребявало и няколко десетки години преди това. През този период е използвано още едно име, Пещабуда (Pestbuda), а също и немското Pestofen или Ofenpest. Последните имена са изписвани в книгите, отпечатвани през този период. Името Пеща (Pest) понякога е изписвано и като Pesth. Подобен, широко разпространен топоним в Унгария е „Беч”. Например, центърът на Пеща се нарича Újbécs (Уйбеч - нов беч, от унг. új - нов). Други топоними от този род са Kis-Bécs (унг. kis – малък), Szamos-Bécs (унг. számos – много), както и старото име на Виена – Bécs (заето от унгарски в сръбски от ХVІ в., също и в турски). Според унгарските автори, формата Беч е заета от езика на аварите или прабългарите, тъй като няма обяснение в унгарския език. (ЯМ-БМ, стр. 21-22) Обяснението на П. Скок (PS-ERHSJ-1,стр.129-130), че унгарското Bécs (беч - Будапеща, Виена) е родствено с куманското Beč - "изба, подземие" (заето в български бечъ и румънски beci – изба, подземие СИ-РРОД,стр.32) не е много сериозно.

Засега няма задоволително и сигурно обяснение за смисъла на названията Буда и Пеща. Унгарците считат тези названия като предмаджарско наследство от друг народ. Първи сведения за селище с такова име дава „Унгарската Анонимна хроника”, основен източник за ранната история на маджарите [Янош Макаи. Българският модел. София. 2008, стр. 14]. В хрониката се казва, че около 950-970 г., при унгарския княз Такшон (Таксон), внук на Аппад и син на Золт, дошли българи (bilers) от българската земя (terra Bular, Волжска България), водени от "доста високоблагородните господа", братята Била и Бакш. Князът им подарил земи за заселване в различни места на страната си, като им дал за вечно ползване замъка (крепостта), която сега се нарича Пешт (Pest) (Тарди, Л. Раные венгерские путешественики в Поволжье. Chuvash studies. Bibliotheca orientalis Hungarica. Volume XXVIII. Budapest. Akademiai Kiado. 1982, с. 237). Същото съобщава и Ибн Даста. Ясно е, че градът е създаден по-рано. Повечето унгарски автори смятат Пеща за селище построено от времето на І-то Българско царство и свързват името му със славянското название "печь" = "пещ". Предложена е и втора славянска етимология, че Буда означава “къща, строеж, селище” и е родствена на руската дума “будка” и на украинския глагол “будувати” – строя. По тези места славяните обаче са много късен и малоброен народ, който не е имал своя държава, не е строил градове и е малко вероятно те да са оставили топонимите Буда и Пеща. Факт е обаче, че около стара Пеща не е открито нито едно славянско езическо погребение, но има изследвани 549 гроба от аварски произход. Аварският некропол е използван до 850 г., т.е. в границите на І-то Българско царство.

От енциклопедиите, включително Encyclopedia Britanica и от Българската електронна енциклопедия от А до Я [1] може да се научи, че през античността територията на днешна Унгария е имала разноплеменно население. През римско време (1-3 в.) на запад от Дунава (римската област Панония - Pannonia) са живяли предимно келти и илири, а районът на изток от Дунава е населен предимно от сармати (Sarmatae), най-вече язиги (Iazyges). По-късно започват големите размествания на различни варварски племена. В началото тук за кратко време се установяват германски племена – готи (Gothi), маркомани (Marcomanni), гепиди (Gepidi) и скири (Sciri), вандали (Vandali), куади (Quadi), ломбарди (Lombardi). Също временно, през 5-ти в. тук се заселват хуни (huni, Xiong-Nu или Hsiung-nu в древнокитайски източници), които са първото население от монголоидната раса познато на тогавашните европейци. Увлечени от хуните, в този район се установяват и части от други народи, включително алани и прабългари. След разгрома и унищожаването на хуните тук отсядат и венети (бъдещите славяни).

През VI-ти век в този район трайно се настаняват и авари, които през 7-8 век образуват обширна, но разноплеменна Аварска държава. Аварите са предимно ефталити, родствено на прабългарите източно-иранско население. Заедно с аварите, тук се заселват и голяма част от кутригурите, племе родствено на прикавказки българи - оногури (оногундури) [2]. В много исторически справочници за този район, включително и български, малко се говори за оногурите-българи. Днешните унгарци обаче помнят за тях и когато говорят за някои древни събития, използват израза “то е още от българско време”! Причината за това е, че унгарската държава е образувана върху територия, която поне 100 години е била част от територията на обширното тогава Първо българско царство. Днешните унгарски археолози и историци споменават оногурите-българи като важна част от населението на Централно-европейската низина и намират много техни археологически паметници. Един от най-важните археологически свидетелства за присъствието на ранни българи е съкровището от Наги Сент Миклош – богато украсен и орнаментиран златен сервиз, ползван от ранно-български владетели, върху който има надпис на езика на прабългарите.

Съвременен остатък от кутригурите или оногурите-българи по средния Дунав може да са т.н. “секели” (сикули, секеи, SZÉKELY, SZEKEL). Те наброяват 860 000 и населяват централна Трансилвания в окръзите Ковасна, Харгита и Муреш – Западна Румъния. Счита се, че секелите са потомци на старо, заварено от унгарците население от неизвестен произход, впоследствие маджаризирано. Българските историци [Венелинова Светлана. Общи и характерни особености на секелското и прабългарското руническо писмо. Стр. 237 - 243] обосновано твърдят, че секелите са остатък от оногурите-българи в средно-дунавските земи. Най-ранното присъствие на секелите в писмените източници е засвидетелствано в националната хроника от XI-ти век и Анонима от XII-ти век [Юхас П., Тюрко-българи и маджари. София. 1985, стр. 251-256]. Въз основа на тях, секелите се възприемат като наследници на прикавказките българи, дошли през VI-ти век в средно-дунавските земи заедно с аварите.

Още в образуваната Аварска държава, многобройните оногури-българи и кутригури са имали значителна тежест. В средата на VI-ти век, след смъртта на един от аварските владетели, местните оногури-българи издигат свой кандидат за овакантения престол. След настъпилата борба за власт, голяма група от тях тръгва от тези земи на юг и населява днешна Източна Сърбия и Македония [2]. След около 100 години, един от синовете на Кубрат, Кубер минава през тези земи и отвежда към днешна Южна Македония още панонски оногури-българи и кутригури. След образуването на Българската държава на Дунав (681 г.) и нейното утвърждаване, държавата на аварите е унищожена и от около 800 г. насетне, оногурите-българи от района на карпатския басейн са включени в пределите на ранно-средновековна България (фиг. 1). В продължение на около 100 години (800 – 896 г.), районът на средния Дунав е включен в българската административна област (комитат) Оногурия (фиг. 2). Този факт, както и съществуването на многобройно прабългарско население в областта Оногурия ще ни помогне да намерим задоволителна етимология и смисъл на названията Буда и Пеща.

Фиг. 1. Карта на България от 815 -834 год. Показани са седемте областни центъра и столицата Плискава: Първа вътрешна (Мизийска) област с център Плискава; Втора Дръстърска област; Трета Будимска (Бдинска); Четвърта Бихарска област; Пета Белградска (Горномизийска) област; Шеста Тителска (Панонска) област и Седма Кучанска област [Даниел Хърст. Система за унаследяване на българските канас ювиги. Авитохол. 2003, кн. 25, стр. 56 - 61].

През властването на кан Маламер (около 834 г.), седма Кучанска област е била загубена или преотстъпена на дошлите седем маджарски племена. След около 50 години, тези маджари преминават трайно през Карпатите и се установяват в района на Средния Дунав - Оногурия, където се образува бъдещата държава Унгария.

Около 833 г. на север (или южно?) от днешна Унгария се създава славянската държава Великоморавия, включваща днешните земи на Словакия и Моравия. Тя просъществува до 906 г., когато е унищожена от дошлите маджари.

В периода 839 – 876 г. на територията на днешна Западна Унгария се създава друго славянско княжество – Блатнешкото княжество (Панония), което по-късно е погълнато от Великоморавия. Езерото Балатон (блато по славянски) носи името си от тази държава. Малко преди това, славяните от Панония и района на Белград се разбунтуват срещу България и преминават на страната на Франкската държава. След дипломатично писмо, на което крал Лудвиг Благочестиви не отговаря, кан Омуртаг води две войни (827 и 828 г.) срещу франките и отново присъединява панонските славяни.

Фиг. 2. Раннобългарската област Оногурия, дала название на бъдещата държава Унгария и на нейната столица.

Безспорно, най-важното събитие за района на средния Дунав е станало през 896 година, когато тук пристига голяма група хора, наричаща себе си маджари (magyar), които основават бъдещата унгарска държава и нация (Фиг. 2). Прото-маджарите са угро-фински племена, които до 5-ти век населяват Западен Сибир. В началото на 5 век, те мигрират на юг и запад и към 830 год. достигат долината на река Дон, където изграждат племенен съюз за около 50 години. По това време, България е управлявана от цар Симеон (893-927), който води многобройни и безсмислени войни с Византия и отслабва държавата. Това позволява на маджарите да преминат Карпатите и да превземат част от Отвъддунавска България – областта Оногурия (фиг. 2). Интересното е това, че новата земя в която се настаняват маджарите вече е носела името Унгария или по-точно, Оногурия. В 906 год. придошлите маджари унищожават Моравската държава, а на следващата година завладяват и Панония. Около 1000 год. маджарският княз Вайк приема християнството.

След християнизирането си маджарите спират грабителските си походи и започват да създават много градове и селища около новоизградените църкви. През средните векове градът Буда започва да играе централна роля в управлението на унгарската държава. През 13-ти век унгарският крал Бела (1235-1270 г.) изгражда крепост в град Буда. След това крал Чарлс Роберт премества държавния съд от град Вишеград в Буда, а неговият син, крал Луи Велики изгражда големия кралски дворец, който днес е забележителност на унгарската столица. Разширяването на Буда и Пеща обаче е временно прекъснато от татаро-монголците, които за кратко време (1241-1242 г.) разгромяват маджарите и превръщат тези градове в пепел.

След оттеглянето на татаро-молголците, градовете Буда и Пеща се възстановяват. Тяхното разрастване временно е спряно след като турците, под водачеството на Сюлейман I разбиват унгарската армия при Мохач на 29 август 1526 год. Турците завладяват Буда и неговата голяма крепост. През 1686 година полските войски разгромяват турците и ги принуждават да се оттеглят от Буда и неговата крепост. Това обаче не означава свобода и независимост, защото Унгария става провинция в Хабсбурската империя. Без да е столица на независима държава, Будапеща продължава да расте. Първият мост на Дунава е построен през 1849 год. и в късо време след това градът е официално обединен, включвайки селищата Буда, Обуда, Пеща и остров Маргарита, която фактически е част от Пеща.

Съществуват много факти показващи, че за за тогавашните народи новосъздадената държава Унгария представлява пряко продължение на ранна България и по-точно на една нейна област – Оногурия. В 860 год. кралят на източните франки Луис Немски (Louis the German) издава дарителско писмо на манастира Мелк (Melk) намиращ се в днешна Австрия. В това писмо [3] той определя източната граница на своята държава като "Uuangariorum marcha", т.e. като "Uangar – ска граница" или " Vangar–ска граница". В този израз "Uangar" или "Vangar" не може да означава Magyar, тъй като прото-маджарите все още живеят на река Дон и никой не знае какво ще предприемат в следващите 50 години. Най-вероятно, Луис Немски е имал пред вид земята на оногурите (Onogur), които по това време са живеели и владели тези земи като западна административна област на тогавашната обширна държава на българите (фиг. 1). По това време и в тези места терминът “оногури” е бил равностоен на “българи”. Например, самите маджари в първите няколко века след своето пристигане наричат българите с думата “нандор”- оногундури. По същото правило тогавашните маджари са нарекли българския областен център Бялград, днешната столица на Сърбия - Белград, с името Нандор фехер вар, което означава оногурски (български) бял град (крепост).

Втори факт. Съгласно Илюстрираната хроника, издавана от канцлерството във Виена, още в 677 г. басейнът на Централно-европейската низина е завладян от преките предшественици на унгарските крале (!?). Как да си обясним едно такова съобщение, че предшествениците на унгарските крале завладяват Унгария през 677 година, когато знаем, че самите унгарци пристигат тук чак в 896 година? Посочената година изглежда като печатна грешка но не е, защото датата е записана два пъти, написана е с думи, а не с римски цифри и освен това са посочени и имената на римския папа и византийския император през тази година. Действително, указаните личности са били на власт в Рим и Константинопол през това време.

Кои са били тези предшественици на “унгарските” крале ? Историческата логика сочи, че това са могли да бъдат само владетелите на оногурите-българи, които в същия период са основали Дунавска България и са населявали обширни територии на днешна Северна България, Карпатския басейн и Панония, както и днешна Югозападна Македония. Един от тези “унгарски” (всъщност оногурски) крале е самият кан Крум и неговите наследници – кан Омортаг, кан Маламер, кан и княз Борис и т.н. Знаем, че кан Крум е избран за владетел от Съвета на великите боили в Плиска и че той поизхожда от панонския клон на рода Дуло. Фактически, кан Крум е дошъл от Панония, днешна Западна Унгария! Затова, той може да се нарече и “унгарски” крал - оногуро-български кан. В някои по-нови исторически карти на ранна България, областта Оногурия е включена в границите на държавата далеч преди кан Крум.

Трети факт. В съвременния словашки език, държавата Унгария се нарича Uhorsko. По законите на историческото развитие на словашкия език, в този термин "uhor-" не означава "ugor" (т.е авар) а "onogur". Следователно, словашкият език фиксира факта, че Унгария (Uhorsko) означава Оногурия, държавата на оногурите - българи.

В днешния унгарски език са запазени много думи от иранския език на оногурите-българи. По-долу са дадени само малка част от тях.

Една такава заемки е унгарската дума АСЖОНИ (asszony) – принцеса, буквално “благородна жена". Обяснението на тази фраза идва от източноиранските думи aors (бял, брагороден) и zhen (жена). От aors произлиза и етническото название на българо-аланските жители в района на Кубан и река Дон – АСИ или ЯСИ (благородни).

Старобългарската и прабългарска дума сокачии означаваща "готвач" според гръцкия и превод ( μαγεροε) е заета в унгарски като szacacs (готвач) и в румънски като socacin (готвач).

Старобългарската и прабългарска дума палаш – меч е заимствана като pallos (меч) в унгарски и paloş (меч) в румънски. На санскрит phālas – режещ, което обяснява древният индо-ирански произход на ПАЛАШ.

Старобългарската иранска дума стан (военен лагер, жилище, струпани много хора, по-късно държава) е заимствана в румънски като stînă – колиба, кошара за овце и в сръбски и чешки като stan - жилище, а днес - апартамент.

Старобългарската и прабългарска дума ометъ – сняг, пряспа (на осетински mit, met – сняг, на руски метель – виелица) е заимствана в румънски като omet, omāt – сняг (БЦ-ИБЕ - 2, стр.39).

Старобългарската и прабългарска дума "остен" е заета в унгарски като östön – остен (БЦ - ИБЕ - 2, стр. 166). Славянският екввалент на "остен" е bodec – бодило, бодец.

Старобългарската и прабългарска дума мечка е изместила почти изцяло славянското медведь. Заета според Б. Цонев в унгарски като macko – мечка (БЦ - ИБЕ - 2, стр. 165) .

Старобългарската и прабългарска дума притъкъ – гвоздей, острие, притка – кол е заета в румънски като pretka – гвоздей (СИ - РРОД, стр. 401).

Фиг. 3. Топоними с прабългарска етимология в земите включени в границите на Първото българско царство.

На фиг. 3 са показани градове от този район, чийто названия са наследство от древните прабългари. В действителност, подобните топоними в този район са много повече. Съгласно историческите карти, те очертават района, където са живели прабългарите-оногундури (вътрешните българи), дошли заедно с аварите и по-късно включени в пределите на Първото Българско канство.

Град Унгор (исторически Унгвар), днешният Ужгород, е важен областен център с гарнизон в Първото Българско царство до цар Симеон, който го губи заради личните си амбиции на юг. Името му произлиза от названието на оногурите – българи, населяващи района. Близо до този град е намерен гробът на Персиян, внук на Самуил.

Според проф. Тодор Балкански, Брашов и областта около него, наречена “Земята Бърса” идват от названието на родственото на българите племе “берсили”,заселило се по тези места. Съгласно руския професор историк Риза Бариев, названието Яш и подобните му още около 50 названия на селища по Северното причерноморие произлизат от названието АСИ или ЯСИ (бели, благородни) с които са наричани ранните българи и родствените им алани.

Град Алба Юлия в ранното средновековие е носел името Бялград – название което идва от БЪЛГ - ГАРД (Български град) или на славянски БЯЛ ГРАД, понеже “бълг” значи “бял”, а “гард” е иранската дума за “град”. Град Сингидунум е придобил името Бялград няколко десетки години след като е включен в пределите на българската държава. От тогава и досега, той носи името “Български град” – на унгарски “Нандор фехер вар” – Оногурски български (бял) град.

Според мене Галац идва от общоиранската прабългарска дума за езеро (галиче). В земите, където са живеели прабългари има още десетина подобни топонима, между които: град Галата до Варна, древния град Галич на 200 км западно от град Казан в Русия, с. Галиче, Варненско, планината Галичник в Македония, Halic в Южна Словакия. Горната хипотеза се подкрепя от факта, че повечето от тези прабългарски топоними се намират в съседство с някое голямо езеро – Галац до езерото Братеш, Галата до Варненското езеро и Галич до прочутото Галичко езеро.

Името на унгарския град Полгар вероятно произлиза от Болгар, което е явно свързано с българския етноним. На север от гр. Полгар, но вече в Южна Словакия има струпване на голям брой български топоними: Галич (Халич) – село в Лученецки район, село Stara Halic. село Bulhary (село Българи), село Beter (село Бетер, така се нарича един връх северно от Стара Загора), село Kurtan (сравни Курт, второто име на Кубрат), село Dulovo (сравни родът Дуло), село Batka, село Hubovo (от българското и иранско hub - хубав).

На границата между Унгария и Румъния се намира географска област, наречена с древното наименование Бихор на румънски и Бихар на унгарски. Това е най-предната част от историческата област Трансилвания, което на латински означава През (trans) гората (silva) в смисъл "презпланиние". В късното средновековие, славяните са я наричали Седмоградско (седем града), а прабългарите - Загора (областта). Названието Бихор може да ирански еквивалент на Трансилвания, проилизайки от общоиранската дума“hor” или “gor” - планина. Днес има Бихорска планина в Румъния, окръг Бихор в Унгария и много градове наречени на тази област – Biharkeresztes и Biharugra, което може да означава “Бихарски оногури”. В центъра на областта Бихор се намира град Дюла, който по българско време се е наричал Бълград (Български град), а под унгарско владение - Дюла фехервар (Белия град на династията Дуло).

Каква може да бъде раннобългарската етимология на топонимите Буда и Пеща? Тези градове фактически са били в най-западния край на раннобългарската държава. Ние не знаем какви са били думите за посоката запад в езика на прабългарите. Косвено, за това можем да съдим по сродните им езици. В най-големите и важни индо-ирански езици има две семантични ядра, от които се образува названието "запад" :

1. В езика санскрит и по-късните езици от Северна Индия (хинди), ПЕЧ означава запад.

2. В персийския и други ирански езици, БАТАР (бат-ар, където -ар е суфикс) означава запад. Тази дума е заимствана в други съседни езици: непалски pokhar, пущу bad, pekhawar, урду badr – запад. По-късно, тази дума е заимствана и от дошлите тюрки. В туркменски гюн-батар, в турски батъ-запад.

На основа на горните факти, имайки пред вид наличието на многобройно източно-иранско (българско, а също аварско и язигско) население в района и продължителното му включване в пределите на ранна България, може да се предположи, че предмаджарските названия БУДА и ПЕЩА означават географската посока ЗАПАД и са дадени от ранните българи и сродните им ирански народи. При това, едното название (БУДА) има иранска етимология, а второто (ПЕЩА) – ранно-индийско (индоарийско). Освен това, ранното название на съвременния български град Видин - Дунония (келтско), Бонония (римско) е Будим, Будин, Бдин, което също може да има връзка прабългарското название на "ЗАПАД". В Македония град Будапеща се нарича Будимград, което може да означава "западен град". В старобългарски Бечъ (близко до пещ, пеща) е названието на градовете Виена и Будапеща, от което е образувано днешното сръбско название на Виена. Това подкрепя хипотезата, че Печ, Бечъ или Пест при прабългарите е означавало "запад", "нещо намиращо се на запад", понеже и двата големи града, Виена и Будапещта, както и Видин са се намирали на запад от административния център на тогавашна България.

В Южна Унгария има друг голям град с название Печ, който съвпада със стария язигски град Pessium - Песиум [Янош Макаи. Българският модел. София. 2008, стр.14] и явно е унаследил неговото име.

Литература:

1. Българската електронна енциклопедия от А до Я. Авт. колектив БАН, Изд. Къща Сирма Медия и Труд, 2002

2. Кратка история на България. Авт. колектив под ред. на Ил. Димитров. Изд. Наука и изкуство. София. 1981. стр. 36

3. P. Kher (editor): Monumenta Germaniae ex stirpe Carolinorum. Berolii, 1934, Vol. 1

ЗА ДРУГИ СТАТИИ : http://protobulgarians.com