Покръщението на княз Борис Михаил и тоталитарните извращения на историята на град Стара Загора

 

Иван Танев Иванов

 

 http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 

 

 

          В края на 50-те години на XIX в. наскоро победилата тоталитарна власт в България решава да увековечи своята комунистическата идеология като главна и по възможност единствена идеология в България. За целта е набелязана програма за идеологизиране на българската история, заличаване на историческата памет на българския народ и свеждане до минимум ролята на църквата, на българските народни традиции и култура (Чичовска и др. 1995). Забраняват се църковни празници и народни събори, унищожават се войнишки паметници, манастири и църкви се оставят на забвение и развала, българското народно творчество (музика, музикални инструменти, песни, устни произведения) се представят като селски творби от преди няколко поколения, заимствани от съседните народи, започва се планомерно унищожаване на българското село като главен хранител на българската национална култура, забранява се историческото изследване на прабългарите освен представянето им в карикатурна светлина, утвърждава се представата за България като „земя колкото една човешка длан” и за неминуемото изчезване на (малкия) български народ и сливането му в близките по-големи народи (разбирай руския) и т.н. В същото време повсеместно се издигат паметници на партизани и ятаци, натрапват се партийни годишнини, събития, герои и т.н.
        Особено ревностно тази програма се изпълнява в Стара Загора – голям и перспективен град в центъра на страната, богат с исторически паметници и национални традиции. През 60-те години на миналия век тогавашното партийно управление на Стара Загора предприема планирани действия за създаване на вакуум в историческата памет на старозагорското население и запълването му с комунистическа идеология. Например, по това време са унищожени археологическите останки от средновековния манастир в м. Боровдол, сринат е порталът на 12-ти пехотен Балкански полк с паметници и паметни плочи на загиналите през Сръбско-българската война (1885 г.), Балканската и Първата световна войни (ИМ – Стара Загора 1996). Главният удар е насочен срещу 1) спомена от трагичните за българите от града и южните села събития от 19-21 юли 1877 г. (опожаряването на града, избиването на 14 500 българи и продажбата на други 10 хиляди като роби), 2) историческата памет за града, като център на раннобългарската област Загора, присъединена към България с блестящ дипломатически ход на Тервел и 3) хилядолетната традиция да се почита хълма Аязмото на Теодор Тирон като свещено място, където според вярата на населението се покръстил княз Борис – Михаил.
        По първа точка, известно е, че през есента и зимата на злополучната 1877 г. турските власти организират труповете на избитите да се заровят на няколко места в града: северозападно от църквата „Св. Троица”, в района бившото кино „Желю Диманов”, в гробищата на с. Нова махала до Чирпанския път, ... След десетина години поройните дъждове изравят част от костите до църквата „Св. Троица”, които са събрани в новопостроеният през 1909 г. мавзолей – костница (обр. 1 и 2), в подземното помещение на камбанарията на църквата „Света Троица” и в старата сграда на ИМ – Стара Загора. В началото на 60-те години партийната власт в града изземва всички налични черепи и кости на жертвите от посоченото трагично събитие. Една много малка част от тях се заравят и бетонират под основите на новопостроения „Паметник на бранителите” на Чадър могила, докато огромната част от тях изчезва на неизвестно място. Заличават се надписите върху южната стена на Храмът-костница (обр. 1) и върху западната стена на църквата „Света Троица”, посветени на тези жертви. От учебниците по история се отстраняват всякакви упоминания за тези събития, а когато това е невъзможно броят на жертвите се редуцира до петкратно. В местността „Беш бунар” в началото на Змеевския проход, вместо паметник на избитите през юли 1877 г. над 500 жени, мъже и деца, е поставена паметна плоча за състоялата се на това място среща между младежките ръководства на РМС и БЗНС. По инициатива на старозагорския владика Методи Кусев през 1898 г. костите на 28 убити на връх Бузлуджа четника от четата на Хаджи Димитър са изровени, осветени и поставени в два ковчега от кипарисово дърво в специален мавзолей на върха. В края на 50-те години на XX в. костите изчезват (Доклади, 2001: 193).


Обр. 1. Град Стара Загора. Мавзолей – костница „19 юлий 1877”, съхранявала костите на около 3000 от жертвите на клането през 19-23 юли 1877 г. Построена е през 1909 г. от еснафа на старозагорските чистачи и метачи. Ориентирана е както църква, запад-изток, но входът е от изток, а костите са били експонирани в западната част на сградата с поглед на изток, както при християнските гробове.

 

 

 

 

 

        По втора точка се скриват всички данни и доказателства за идентичността на района Загоре около Стара и Нова Загора с историческата област Загора[1] и на дн. Змеевски проход с историческия проход Сидера (Железник), западната граница на Загора. Противно на мнението на по-голямата част от българските историци, отразено в почти всички исторически карти, местният старозагорски музей представя областта Загора като разположена далеч на изток и нямаща нищо общо с града. Прикриват се истинските причини, подбудили старозагорското гражданство и интелигенция да изберат за име на града Железник през 1848 г. и още по-убедително - Стара Загора през 1871 г. Добре документирано е, че с избора на тези имена се е целяло да се подчертае ролята на града като „столица на областта Загора”[2]. С отричането на връзката „Стара Загора – областта Загора” се цели да се потули една от най-славните епохи в ранната история на България – управлението на Тервел. Но още по-важно, цели се да се затрудни намирането на истината за мястото и времето на покръстване на княз Борис – Михаил, което е тясно свързано с областта Загора, град Берое и неговото Аязмо.
        Особено силни поражения тоталитаризмът нанася върху историческото съзнание и самочувствие на местното население във връзка с ролята и значението, което то отделя на един хълм северно от града, наречен Аязмото на Теодор Тирон (Тангъров 2001: 223-230; Илков 2004:3; Стоянова 2001: 210 – 216; Александров 1992: 10; ЦДИА фонд 420, к. оп. 2, оп. 3; Тошев 1935: 43). Всъщност градът (тракийско поселище - Августа Траяна – Берое – Боруй – Ески Загра – Железник - Стара Загора) е разположен в полите на висок хълм, покрай който минава важен проход в планината, която според византийците се нарича Зикос и обхваща днешната Средна гора и Стара планина. На върха на хълма е бликал мощен извор, за който се вярвало, че в един ден на годината (Тодоровден, денят на змеебореца св. Теодор Тирон) става лечебен. До скоро населението на града и околността е спазвало т.н. топос „разрушен манастир”, характерен за голям брой други населени места в страната[3]. Това е традицията в определен ден на годината местното население да чества празника на храма независимо, че храмът отдавна е разрушен и от него понякога няма следи. В случая се проявява неписаната колективна памет на местното население, което чрез църковната си традиция пази спомена за далечни исторически събития, личности и топоси.
        Съгласно тази колективна памет и местна традиция до лековития извор, на върха Аязмото на св. Теодор Тирон, е съществувал средновековен манастир – лавра, а около него десетина по-малки манастири скитове. Манастирът – лавра отдавна е разрушен без следа, но основите на скитовете, около 10 на брой, днес все още съществуват, най-известният от които е манастирът в Боров дол[4]. Поради многото манастири, в първите десетилетия на османо-турското владичество (1626 г.) дн. Змеевски проход е наречен е Килисанджа дербент (Койчева 1989: 6), което значи “Църковен проход”. Наличието на манастири от това ранно време се потвърждава и от местната топонимика. Един от върховете на север от Стара Загора се нарича Патрахила (634 м.) (от патрахил – връхна дреха на свещеник), друг връх - Купеларица (627 м.) (от купел – съд за кръщаване на деца) (Чорчопов 2006). Една седловина на север от Боров дол се нарича Столица, което вероятно е вариант на църковното "престол" - маса в олтара на църква, на която се извършват обредите.

 

 

 

 

Обр. 2. Мавзолей – костница в гр. Стара Загора. Малка част от намерените кости на жертвите в града, подредени върху западната стена на костницата в периода 1903 - 1963 г.

 

   

 

 

 

        Вероятно откритите съвсем наблизо 5 великолепни каменни релефа са част от външната украса на посочената лавра. В историята на европейското изкуство те са известни като „Старозагорските каменни плочи” и се считат от специалистите за едни от най-интересните и ценни археологически находки в България и Европа (Обретенов, 1976: 88-90). Първите четири плочи (Filov 1932; Филов, 1924:11-12) са открити през 1907 г. на 1.5 км северно от Аязмото на св. Теодор Тирон. Три от плочите изобразяват грифон, двуглав орел и два пауна. Четвъртата плоча изобразява рядко, вече изчезнало животно от семейство котки (барс с грива - Гривести прабългарски барсове, а не византийски лъвове са изобразени върху прочутите старозагорски каменни релефи). Петата плоча с изображение на подобно животно, кърмещо малкото си е открита през 1957 г. на около 300 м западно от същия връх (Николов 1955: 575-576). Според специалистите по изкуството на Първата българска държава, професорите Станчо Ваклинов, Богдан Филов, К Мавродинов (Filov 1932: табл. 8а,b; 9a,b; Филов 1924: 11-12; Мавродинов 1959: 215 – 219; Ваклинов 1977: 236-237; Обретенов 1976: 88-90), тези паметници имат български произход и са изработени през малък отрязък от време непосредствено след християнизацията на българите в местно ателие върху пурпурен плочест шист, срещащ се само в ограничен район северно от Стара Загора. По мнението на специалистите в тези релефни изображения са отразени както елементи на християнското изкуство, така и черти на изкуството, характерно за прабългарите (За датировката на прочутите Старозагорски каменни релефи). Именно поради наличието на художествени особености, чужди на господстващия тогава гръко-римски стил, тези релефи представляват най-известните в Европа паметници на старобългарската култура след релефа Мадарски конник. Под натиска на тоталитарната власт в експозицията на местния Старозагорски музей те са „датирани по целесъобразност” във времето (XI-XII в.), когато българската държавност е унищожена от Византия.

        Съгласно посочената местна традиция, храмовият празник на св. Теодор Тирон, всебългарският Тодоровден, е честван в продължение на много векове като пръв празник на града[5], като празник на небесния покровител и защитник на града и околното население. Най-ранното засвидетелствано почитане на старозагорското Аязмо е от началото на XIX век[6], но със сигурност то е съществувало и далеч преди това. В продължение на 5 века османотурската власт е правила опити, но не е успяла да пречупи и унищожи тази традиция на християните от града и околните села. През годините на Третото българско царство този празник добива общобългарско измерение (обр. 3) На този ден българите от цялата страна са се стичали да почетат Аязмото, където според преданието се е покръстил княз Борис със семейството си (обр. 3). Ревностно подразнена от това, тоталитарната власт прави всичко възможно да прекъсне тази масова традиция. За целта официалният празник на града – Тодоровден е заменен с 5 октомври[7], изкуствено избран от местен историк и въведен от общината по административен път. С това е прекъсната една древна традиция с общоевропейски характер, защото почти всички стари - малки и големи европейски градове и селища, имат свой небесен покровител, когото честват ежегодно като свой най-важен празник.

 

 

 

   

    Обр. 3. Обява на община Стара Загора от годините преди 1944 г. Посочени са причините, поради които „всеки българин – християнин и войник” трябва да посети града по време на общонародното честване на празника на града – Тодоровден: покръстването на княз Борис на Аязмото и първите боеве на частите на Българската войска в защита на Стара Загора през 1877 г.

 

 

 

        Мястото на хълма северно от град Стара Загора в националното и религиозното съзнание на местното българско население е далеч по-сложно и значимо и не може да се опише само с ролята на св. Теодор Тирон. За нещастие съдбата на града, а това значи и на неговите култови места като хълма Аязмото е била трагична, защото в течение на документираните две хилядолетия живот градът е претърпял поне 5 цялостни опожарявания и разрушения. Винаги обаче това място е привличало като с магнит околното население и животът тук практически не е прекъсвал. Поради това, загубата на материалните носители на историята не е попречила щото паметта на местното население да съхрани спомена за важни събития от миналото. Освен споменът за местната лавра на Св. Теодор Тирон, паметта на населението съхранява следи от едно много важно, общобългарско и даже общоевропейско събитие. Местното население в продължение на едно хилядоление е пазело спомена и вярата, че на посочения култов връх е станало покръстването на българския княз Борис.

        В течение на годините свидетелствата и документите, посочващи точното място и година на покръстване на княза са тотално унищожени. Поради това историците са принудени да съдят за това събитие по косвени съобщения. Много важна податка в това отношение е фактът, че от цялата територия на средновековна България единствено тук, в района на Стара Загора местното население вярва и пази спомена, че покръстването е станало до техния град и ежегодно чества това събитие. В чест на това събитие с редица решения новоосвободените старозагорци, наред с възстановяването на своя разрушен град подчертават исторически изградения духовен образ на своя град. Те кръщават първото си построено в 1885 г. училище, една улица и една църква в града на името на княз Борис Покръстител. Пак в тази връзка в периода 1885-1890 г. на най-високата точка на Аязмото, тогава пустинен, каменист връх е построена главната сграда на новосъздадената старозагорска епархия[8] (обр. 4), където отсяда архимандрит Максим, а след 1894 г. и първият старозагорски митрополит Методи. На 2 май 1895 г. на върха Аязмото се полагат основите на параклиса „Св. цар Борис I” (обр. 5) и се прави първото честване на именния ден на равно-апостолния български цар просветител св. Борис-Михаил, а на 28 февруари (Тодоровден) същата година се започва залесяването на върха. На 30 септември (11 окт.) 1895 Градският общински съвет приема решение за именуване на градската градина на "Княз Борисова градина" (Кънев и др. 1999: 73). През 1893-1894 г. градската община решава да залеси Аязмото и за целта създава разсадник, а самото залесяване започва официално пак на 28 февруари (12 март) 1895 г на Тодоровден (Кънев и др. 1999: 72). С тази задача се заема най-усърдно старозагорския митрополит Методи[9]. През 1910 г. на върха пристига част от делегатите на Втория славянски конгрес в София (проф. Иван Савич Палмов, преподавател по история на славянските народи към Петербургската духовна академия, богословът Александър Чучулайн и журналистите Гучков и Крамарж), които изразяват убеждението си, че на това място е извършено покръстването на княз Борис и се е дало началото за покръстването на българите и източните славяни.

            Всичко това утвърждава значението на местната старозагорска вяра, че това важно събитие е настъпило именно тук и никъде другаде. В допълнение могат да се посочат и значителен брой обективни данни и свидетелства, които подкрепят тази вяра:

           

            1)  Съгласно тогавашната византийска традиция, покръстването е ставало чрез потопяване в светената вода на естествен водоизточник – аязмо, извор, река, езеро[10]. За един държавник като княз Борис свещеният извор на старозагорското Аязмо със сигурност е достатъчно достойно и традиционно място за приемане на новата вяра.
 

 

 

 

 

        Обр. 4. Сградата на старозагорската митрополия през 1895 г., построена на върха на старозагорското Аязмо. Снимката е публикувана в албум през 1975 г., което обяснява „предпазливото”  заглавие под снимката.

 

 

        2) Град Берое е бил важен административен, военен и религиозен център както за Римската държава, така и за Византия и за българската държава. По времето на Борис градът и районът са били пригранични за двете държави – България и Византия, а местното население е било смесено - византийско, славянско и прабългарско, вероятно силно християнизирано.  Поради тези причини град Берое е предоставял подходящи условия за покръстването на Борис и семейството му при необходимата сигурност както срещу възможни коварни атаки на византийците, така и срещу въстание от страна на недоволните боляри в Плиска. 

 

        3) Няколко години преди покръстването на княз Борис, областта Загора (а значи и Берое !) е завладяна от Византия. За да се покръсти, Борис поставя като условие да му се върне областта Загора (без Дебелт, Анхиало и Месембрия !). Тази област и нейният най-важен град - Берое, са му били особено нужни поради някаква важна причина, най-вероятно като сигурно и подходящо място за неговото покръстване.
        

 

        4) Продължителят на Амортола описва покръстването на Борис като извършено на границата между България и Византия (т.е., в Загора), докато неговите най-приближени боляри, за да подпишат мирния договор и се покръстят били отведени в Константинопол: „Михаил тръгнал с кесаря Варда на поход и се опълчил по суша и море срещу княза на българите, понеже се научил, че българският народ изнемогвал от глад. Българите, като научили това, били като от гръм поразени, те предварително се отчаяли от победата, преди да влязат в битки и сражения, поискали да станат християни и да се подчинят на императора и на ромеите. Императорът, като кръстил и възприел техния княз, му дал своето име, а велможите му кръстил, като ги довел в столицата” (ГИБИ VІ, с. 137).
       

        5) Според съобщението на испанския евреин Ибрахим Ибн-Якуб (973 г.), предадено от арабския писател от XI в. Ал Бекри, Борис се покръстил на територията на Византия: ”Царят на българите приел християнството едва в страната на ромеите, когато обсаждал Цариград (вероятно се има пред вид посочената война в 863 г.), тъй като техният император дошъл при него и го обсипал с щедри подаръци (вероятно се има пред вид връщането на областта Загора)” (Гюзелев 2012: 130). Същият разказ на Ибрахим Ибн Якуб е описан и от (Соколовъ 1879: 1 и сл., с. 65 и сл.): "Бълкадин приел християнството ... в държавата на римляните, когато обсаждал Константинопол. Царят на римляните успял да го умилостиви с обилни дарове". В горните две съобщения (4 и 5) става дума за избухналата през лятото на 863 г. война между Византия и България. Това е една от многото неуспешни до този момент войни, които Борис е водел. Поради това ново и вероятно катастрофално поражение, съпътствано от природни бедствия и болести, Борис склонил да се покръсти, но за целта изрично настоял Византия да му върне областта Загора. Съгласно предварителното съглашение през късната есен на 863 г. болярите на Борис (т.е., съветът на великите боляри, правителството) били пратени (по вероятно отведени) в Цариград да сключат договор за ,,дълбок и траен мир” и още с пристигането си в Цариград били покръстени. В началото на следващата година болярите се връщат при Борис заедно с византийски епископ (патриарх Фотий ?), който покръстил княза и семейството му на неизвестно място. Кое е било това място и на кой ден е станало покръстването?

 

 

 

 

 

Обр. 5. Тържествено полагане основите на параклиса «Св. княз Борис I», на 2 май 1895 г. на върха Аязмото до Стара Загора. По-късно параклисът е разширен и прекръстен на "Св. Теодор Тирон". 

 

 

 

        Съобщението на арабския писател, че Борис приел християнството „в държавата на римляните, в страната на ромеите” носи ценна информация за мястото на покръстването. В случая най-вероятно под „страната на ромеите” трябва да се разбира областта Загора, която преди и по време на покръстването на Борис фактически е била византийска земя, а самото юридическо връщане на областта на българите е станало няколко години след покръстването. Обединявайки съобщението на Арматола с това на Ибрахим Ибн Якуб можем да заключим, че след завършването на войната, на основание на обещаното връщане на Загора Борис е отседнал за продължително време в столицата на тази област – Берое. Там в Берое, през зимата на 863 / 864 г., при условия осигуряващи му най-добрата за случая сигурност Борис е дочакал връщането на болярите си заедно с подписания мирен договор и веднага, на същото място, юридически на византийска територия, но фактически на българска земя е бил покръстен от изпратения за целта епископ.

        Хипотезата, че след войната Борис се е прибрал в столицата Плиска за да изчака сключването на мирния договор и пристигането на епископ трябва да се отхвърли. В условията на поредната изгубена война, суша, глад и болести, обещано покръстване, заложено в Цариград правителство, без писмен договор и гаранции презимуването на Борис в Плиска, където той е нямал никаква подкрепа е било равносилно на бунт, отстраняване от власт и сигурна смърт. И такъв въоръжен бунт срещу Борис и покръстването действително е настъпил, но след две години - на 28 май 866 г., в който Борис излязъл победител. От друга страна, като се има пред вид безцеремонното третиране на неговите боляри от византийците, не е ясно доколко Борис е имал свободата да се придвижва от мястото на поражението до столицата си.

 

 

 

 

        Обр. 6. Горе: кръщението на Борис I - миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица. Долу: покръстване на българите, миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис, ХІV в.


        Ако на основата на съществуващите данни мястото на покръстването на княза – Берое и времето на покръстване – началото на 864 г. могат да бъдат определени с висока степен на достоверност, съществуват ли основания посочващи евентуалния ден на покръстване? Без съмнение съществуват! За даденото място – град Берое и за даденото време най-личният, най-тържествен ден в годината е безспорно денят на св. Теодор Тирон, 28 февруари. На този ден изворната вода на Аязмото става свещена и лековита и цялото християнско население на града и околността се събира за да се лекува и за да почете християнския светец. Най-вероятно и практически очевидно Борис, като голям политик и дипломат, е избрал именно този ден и това събитие за да се измие с подобаващата за целта тържественост от езичеството чрез свещената вода на Аязмото и премине в новата християнска вяра.
        Покръстването на княз Борис на старозагорското Аязмо се подкрепя и от още едно обстоятелство. През средновековието в района северно от Стара Загора възниква култът към българския светец Михаил Воин Българин (Къде е Потука, родното място на българския светец Михаил Воин Българин? - 12 юни 2007). В църковното му житие пише, че е роден в местното градче Потука по времето на княз Борис-Михаил. Поради съвпадението на имената и времето на раждане (а вероятно и по други причини!) светецът често се бърка с княз Борис – Михаил. Михаил Воин служил във византийската армия като войвода на български отряд, извършил е войнски подвизи срещу сарацините. На връщане от войната убил змей, който живеел в езеро и ядял местните момичета и покръстил царя и народа на Тиранската земя. Починал в Потука от раните, които му нанесъл змея, а мощите му имали чудодейна сила. През 1206 г. цар Калоян (1197-1207), на връщане от война с латинците минава през Потука и отнася мощите на светеца в Търново, където са посрещнати най-тържествено. През 1843 г. П. Р. Славейков видял черепа на светеца в Търновската митрополитска църква, но по-късно и той изчезнал защото не само турците, но и фанариотското духовенство систематически унищожавало българските културни ценности. Св. Михаил Воин е единственият български светец – змееборец, еквивалент на християнските светци – змееборци св. Теодор Тирон и св. Георги. Змееборството е древен митологичен мотив от източната част на Мала Азия (Урарту) с главен герой божеството-змееборец Котор. Този мотив и това божество са наследени от местните християни в образите на местните светци Георги и Теодор. В научната литература се смята, че в съзнанието на новопокръстените християни змееборството изразява победата на новата християнска религия (светецът - змееборец) над силите на езическото зло (змеят, който живее в дълбините и яде момичета). Приема се, че култовете към светци - змееборци възникват на места, където е имало покръстване на голям брой хора или на значими личности. В нашия случай възникването на култа към българския светец – змееборец в района северно от Стара Загора и отъждествяването на светеца със самия княз Борис подкрепят хипотезата за старозагорското Аязмо като мястото, където се е покръстил княза. Вероятно в съзнанието на населението местния светец Михаил Воин е приел чертите на общохристиянския светец – змееборец Теодор Тирон, патрон на манастира, в който се е извършило покръстването на княза, както и с образа на самия княз, Борис Михаил (Михаил Воин - Змееборецът и покръстването на княз Борис -Михаил).
        Покръстването на княз Борис на старозагорското Аязмо се осветлява и от следните многозначителни факти. Както беше подчертано, намерените на метри от Аязмото старозагорски каменни релефи съдържат две изображения на барсове и имат царски, пурпурен цвят. Никъде другаде в България не са намирани толкова много и толкова качествени изображения на барсове на едно място. Самото име на Борис се извежда от названието „барс” на четвъртата година в 12-годишния циклов календар на прабългарите, тъй както името на неговия брат - Докс се извежда от названието „докс” на първата година от този календар. Вероятно двамата братя са родени в посочените години на пантерата (барса) и глигана (докса), съответно. От друга страна барсът е бил свещено тотемно животно – прародител за прабългарите, поради което то е много често изобразявано в изкуството на Първото и Второто българско царство. На второ място, от дълбоката античност до това време пурпурният цвят – багър по прабългарски, се е носел само от императорските и царски особи и е бил забранен за обикновените хора (Върху етимологията на прабългарската дума БАГЪРЪ = ПУРПУР (30 - 11-2010)). Багреният цвят и изображенията на барсове на старозагорските каменни релефи, залепени за лицевата фасада на посочената лавра трябва да се разглеждат като емблема на княз Борис, белег и печат за неговото физическо и духовно присъствие и покръстване на това място.
        Накрая да споменем и за художествения разказ на униатския пастор Иван Дочев Ваклидов, роден в началото на XIX в. в Казанлък, завършил Цариградския католически колеж, епископски намесник в Цариград и Одрин, архимандрит, учител в Одринското католическо училище. Този католически свещеник няма никакво отношение и интерес към град Стара Загора и нужда да му придава допълнителна слава. В годините около Съединението той отпечатва в Стара Загора статия (Ив. Д. В. 1884; 1888 и сл.), в която се описва в художествена форма т.н. легенда за покръстването на Цвета, дъщеря на българския управител на областта Загора, княз Цолю. В някои източници се твърди, че този разказ почива на данни „извлечени” от архивите на Ватикана, където пасторът е пребивавал дълги години (Кънев 2001: 204-209). Князът живеел в Берое, а дворецът му бил в подножието на хълма северно от града, там където река Бедечка излиза от ждрелото. Той бил пръв приятел на Борис и предвождал голям отряд от войни във войската на Борис. Съпругата на Цолю починала, а едничката му дъщеря, красивата Цветана се разболяла от тежка болест. Никой от известните врачове и вражалци от Плиска не могли да помогнат. В деня на св. Теодор Тирон един от византийските пленници извел болната Цветана на върха на Аязмото, където имало капище на бога на гръмотевиците, разровил земята и с помощта на бликналата вода излекувал Цветана. Трогната от чудото, Цветана се покръстила и приела името на светеца – Теодора. По-късно княз Цолю също се покръстил и убедил цар Борис да се покръстили на това място, където била построена лавра с много скитове.
        Горният изключително подробен и конкретен разказ за покръстването на Борис съвпада по форма с класическите легенди за чудото, стоящо в основата на покръстването на много царе и народи. Той е практически неизвестен в българската историография, където най-често се цитират сведенията от византийските летописи за ролята на Борисовата сестра Ана и на византийския художник Методий в покръстването на Борис. Както посочените византийски сведения, така и домашните (или латински ?) данни на католическия свещеник Ваклидов също трябва да се имат пред вид за изясняване условията по покръстването на Борис.
        Интересно е, че името Теодор е много тачено не само в семейството на легендарния княз Цолю, но и във владетелското семейство на Борис. Също както дъщерята на княз Цолю, дъщерята на Борис носела името Теодора, а братовият син на Борис е носел името Тудор, това е известният монах Тудор Доксов. Очевидно тримата възрастни благородници – Борис, Докс и Цолю не са сменили имената си при покръстването, но техните деца са ги сменили и са приели едно и също име – Теодора, Теодор. Като статистическо събитие това съвпадение е много малко вероятно, ако няма специална причина то да настъпи. Една напълно основателна причина за такова едно съвпадение може да бъде факта, че предполагаемата черква, където се е покръстил Борис и неговото семейство е посочената лавра до Стара Загора, посветена на светеца Теодор Тирон, а денят на покръстването е съвпадал с деня на светеца. Напълно основателно е да се предположи, че денят на покръстването на владетеля в следващите години е честван като държавен празник, придружен с военни паради и спортни състезания, което обяснява достигналата до наши дни българска традиция денят на война св. Теодор Тирон да се чества с преглед на конните войски и конни надбягвания. Напълно възможно е и следващият ден – Сирни заговезни, който е извънредно наситен с несвързани помежду си общонародни веселия (кукерски игри с театрални представления, палене на огньове и оратници, хвърляне на стрели по моминските къщи, хамкане на локум, взаимно опрощаване на греховете, люлеене на люлки, тържествена вечер с обща трапеза) да е също част от този държавен празник.
        Освен посочените по-горе факти, в подкрепа на легендата за покръстването на Борис трябва да се изтъкне и откриването през 1990 г. на останките на голям дворец от периода V – XII в. на мястото, където според легендата е бил дворецът на княз Цолю в Берое. В тази връзка е крайно необходимо да се започнат цялостни и квалифицирани археологически проучвания както на този дворец, така и на многобройните манастири-скитове в околността на старозагорското Аязмо за да се изясни ролята на Берое в средновековната история на България. За нещастие, все още продължава наследената от тоталитарното време практика да се обръща внимание единствено на небългарския (античен, римски, византийски) период от историята на града и да се дават такива датирания на новооткритите находки, които ги отпращат в този период.
        В т.н. Български апокрифен летопис (Петканова 1982), създаден в XI-ти век е отбелязано на кое място е починал княз Борис-Михаил. По-долу се предава част от този летопис:

„Цар Испор (т.е., Аспарух) царува на българска земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. И след това прие българското царство синът на Испора царя — името му бе Изот (т.е., Тервел). И след смъртта на царя Изот пак прие българското царство син му Борис. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя. На Овчо поле създаде бели църкви и отиде на Добрич и там завърши своя живот”. Неясният топоним Добрич може да се тълкува като „до берое”, славянизирано като Добрич. Това може да бъде малко населено място (Потука ?) или манастир (легендарият манастир в долината Боров дол, т.е., Борисов дол ?) до Стара Загора. Логично е князът да поиска да почине там, където се е покръстил.


        ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Както се вижда от представените доказателства, въпреки пагубната роля на времето, унищожението на историческите паметници от страна на византийци, османски турци, гръцки фанариоти и български тоталитаристи, запазени са значителен брой преки и косвени данни, подкрепящи народната памет и традиция да се чества покръстването на княз Борис Михаил на старозагорския връх "Аязмото на св. Теодор Тирон" в деня на светеца Теодор Тирон - Тодоровден.

                                                                                                                      ЛИТЕРАТУРА:

        В. Чичовска, В. Мутафчиева, Д. Панайотова, Е. Нончева, Зл. Николова и Цв. Величкова. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950. С. 1995, т. І, АИ "М. Д."
        Мариана Минкова, Иван T. Иванов. Някои бележки за раннобългарската история на Берое. 2012. ВТУ – Филологически факултет. “Култури и религии на балканите, в средиземноморието и изтока ”. Велико Търново. 16-17 ноември 2012 год.
        Славов хаджи Господин. Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в XIX в. Стара Загора. 2008. ИН «Кота». с. 15.

        Гюзелев В. България е огромна област и многоброен народ. Земя на блажени. Средновековни географски съчинения за българските земи и българите (IV-XIV в.). Парадигма, София. 2012.

        Демирев В., Дечев В., Тодорова Н. Фолклорна традиция в Твърдишко. Изд. къща Жажда. Сливен. 2011. с. 20-27.
        Filov B.  Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken, W. de Gruyter & Co, Berlin-Leipzig 1932, табл. 8а,b; 9a,b.
        История на българското изобразително изкуство. Отг. Ред. Ал. Обретенов. Изд. на БАН. Институт за изкуствознание. София. 1976 г. с. 88-90.
        Филов, Б. Старобългарското изкуство. София. 1924 г. с. 11-12, табл. II, обр. 1 и 2.
        Мавродинов, К. Старобългарското изкуство (изкуството на първото българско царство). С. 1959, с. 215 – 219, обр. 243-253 и цит. лит.
        Ваклинов, С. Формиране на старобългарската култура. VI-XI. Изд. Наука и изкуство. София. 1977, с. 236-237.
        Тангъров, Й. Перспективи за парк “Аязмо”. Доклади на Юбилейната конференция “160 г. от рождението на митрополит Методий Кусев”. София. 2001. с. 223-230.
        Илков Д. Приносът на историята на град Стара Загора. Издава Старо-Загорското градско Общинско Управление. Пловдивъ. Търговска печатница. 1908 г. Фототипно издание. Стара Загора. 2004, с. 3
        Ив. Стоянова. Културно-историческата стойност на парк “Аязмо”. Доклади на Юбилейната конференция “160 г. от рождението на митрополит Методий Кусев”, София, 2001, с. 210 – 216
        Александров Н. История на залесяването и паркоустрояването на хълма “Аязмото” по почин на първия старозагорски митрополит Методий Кусев, Стара Загора, 1992, с. 10;
        Тошев Ан. Ранни спомени, С., 1935, с. 43.
        ЦДИА фонд 420, к. оп. 2, оп. 3
        Обретенов Ал. Отг. ред. История на българското изобразително изкуство. Изд. на БАН. Институт за изкуствознание. София. 1976 г. с. 88-90
        Николов Д. ИАИ, XX, 1955, обр. 2, с. 575-576; Археологически музей—Стара Загора, С., 1960, с. 158, обр. 95.
        Н. Кънев, Л. Филипова, Св. Димитрова, С. Василева. 150 години Община Стара Загора. Документален летопис. 1849-1999. Стара Загора, 1999.
        ИМ – Стара Загора. Дванадесети пехотен Балкански полк. 1886 - 1996. Издава Исторически музей - Стара Загора. Януари 1996 г.
        Кънев Нейчо. Идеята за екология във вестник „Земеделец” на Димитър Наумов и залесителното дело на митрополит Методий Кусев. Доклади на юбилейната конференция „160 години от рождението на метрополит Методи Кусев”. София. 2001 г.
        И.Д.В. Покръщението на княгиня Теодора, княз Цольева дъщеря. Приказка за Старо-Загорското Аязмо. Издава книжарницата на х. Стоенчо х. Тачов. Скоропечатница на х. Стоенчо х. Тачов. Стара Загора. 1888. (НБ „Кирил и Методий”, VЕ, 3/99); Ив. Д. В. (Иван Дочев Ваклидов). Покръщението на княгиня Теодора – княз Цоловата дъщеря. Принос към Старозагорското Аязмо. Стара Загора. 1884. 8 с.; Държавен архив – Стара Загора, фонд 78К (оп. 1, а.е. 1, л. 13, л. 24 и сл.; а.е. 3, л. 23-26, л. 40-42); Предание за старозагорското Аязмо на „Св. Великомученика Теодора-Тирона”. Ст. Загора. 8 с.; История на Аязмото в гр. Стара Загора. В-к „Старозагорско утро”. Стара Загора, бр. 134, 10 юни 1942 г.; История на Аязмото в гр. Стара Загора. Из едно писмо на Блаженопочивший митрополит Методий Кусевич ..., април 1917 г. Печатница „Художник”. Стара Загора. Доставя Христо Тончев. Стара Загора 1942, с. 8; Теофана Слънчева. Легенда за Аязмото. В-к „Старозагорско утро”, бр. 217, 17 февруари. Стара Загора, 1944.; История на Аязмото в гр. Стара Загора. Из едно писмо на Блаженопочившия митрополит Методий Кусевич. В-к „Старозагорски новини”. Стара Загора, бр. 182, 5 окт. 1998, с. 5-9.,
        Койчева В. Народностни и верски насилия на османските поробители спрямо българското население в Старозагорския регион (XIV–XIX в.). В кн.: Ислямизационни процеси в Старозагорско и Казанлъшко през епохата на османското владичество. I част. Стара Загора, 1989 г.

         Чорчопов, Георги. Сърнена гора. Пътеводител. Стара Загора, изд. Кота, 2006.

         Соколовъ М. С. Петербургъ. 1879. Изъ древней исторiи болгаръ. с. 154; Известия Ал-Бекри. Изд. акад. Куника и бар. Розена.

          Петканова Донка, съст. и ред. Български апокрифен летопис. В: Стара Българска Литература. Апокрифи. Изд. Български писател, София, 1982.

 

 

                                                                                                        БЕЛЕЖКИ ПОД ЧЕРТА:

        [1] Тези данни наскоро бяха събрани и публикувани в  (Минкова и Иванов 2012) (Къде се е намирал проходът Сидера, западната граница на областта Загора ?).
        [2] На Народния църковен събор в Цариград през 1871 г. е прието предложението на представителя на българското население на град Ески Загра, хаджи Господин Славов по-старото българско име на града, Железник да се замени със Стара Загора (Славов 2008: 15). Неговото предложение се основава на вярването, че градът е опазил през турско време старото си име (Ески Загара, Загра Атик) защото в миналото е бил столица на българската област Загорка (Славов 2008: 23).
        [3] Теренните изследвания са показали, че българската народна памет и традиция често надживяват историческите документи и паметници. Такъв е случаят с топоса „унищожен манастир-аязмо”. Документирани са голям брой примери, даже на една ограничена територия около гр. Твърдица, обл. Сливен, когато местното християнско население продължава да тачи определен светец и неговия манастир–аязмо векове след неговото разрушаване (Демирев и др. 2011: 20-27). Независимо че посочените топоси са териториално разделени, изградената традиция е почти еднотипна. Като правило веднаж в годината, в деня на светеца населението от околните села се събира на мястото, където е бил манастирът-аязмо и отдава почит на светеца. Прави се маслосвет от свещеници, носи се и се раздава храна. Още преди изгрев – слънце хората се измиват с водата от аязмото, която е лековита в деня на светеца. В съзнанието на хората разрушеният манастир се свързва с разрушената от турците българска държава. На тази основа се вярва, че в околностите на манастира е закопано имане, останало от българския цар или от местен болярин.
        [4] Името Боров дол, където никога не е имало борове, е твърде старинно и се извежда от името на княз Борис, а също и от Борил, основа „бор” от тук „боров”. Затова съседното село е кръстено Борилово. Някакъв чиновник от общината обаче преправил върху картата името Боров на Баров, в смисъл че там имало някава си бара. Точно за такива съзнателни или несъзнателни извращения става дума в статията.
        [5] Свети Теодор Тирон е бил римски войник, служил в град Амасий, Понтийска област, Мала Азия. Заради християнската си вяра е тормозен и когато подпалва езически храм, бива осъден и изгорен на клада. Погребан е през 306 г. на 17 февр. (стар църковен стил), 2 март (григориански стил), когато е почитан от православната църква. Католическата църква го почита на 9 ноември. Освен на Стара Загора, св. Теодор Тирон е покровител и на Венеция. Неговите мощи се пазят в манастира Ново Хопово на Фрушка гора. Главата му се пази в град Гаета, Италия. В България празникът на св. Теодор Тирон (Тодоровден, конски Великден) е съчетан с празника на коня, което може да има връзка с предхристиянски войнски празник при прабългарите. Църкви наречени на неговото име има в с. Добърско, област Благоевград и в гр. Правец, област София. В двора на първата църква има целебен извор, където съгласно легендата намират изцеление много ослепени войници на Самуил. Църквата в гр. Правец е построена на мястото на древен езически храм. Външните стени на двете църкви са украсени с барелефи с двуглави орли, подобни на двуглавия орел върху една от старозагорските плочи.
         [6] На 10 май 1837 г. в града отсяда султан Махмуд II, известен като ревностен гонител на всички религиозни традиции извън сунизма. За да се изкорени вярата на местните християни в светостта на върха Аязмото той нарежда да се изсече гората (Илков 2004:16; Тангъров 2001: 223-230). Около 40 години преди Освобождението Аязмото се превръща в пустиня и носи подигравателното турско име Ахмак баир – “Глупашки хълм” или “Хълмът на глупаците”, а лековитият извор на върха почти пресъхва. Друг голям удар върху традицията да се почита Аязмото на св. Теодор Тирон нанася тоталитарната власт през 60-те години на XX в. Празникът на града е променен от Тодоровден на 5 октомври, народният събор на върха е забранен, дотогавашният небесен покровител на града – Теодор Тирон е заменен с почти неизвестния Игнатий Старозагорски.

        [7] На тази дата през 1879 г. е тържествено положен първия камък на новата сграда на Старозагорската община, съществувала до есента на 1944 г., когато е изгорена от партизаните.
         [8] Тази сграда е просъществувала до 1960 г., когато тоталитарната власт я взривява, а на мястото й се построява сладкарница, после ресторант. Построеното през 1885 г. училище е прекръстено на името на един от първите македонисти, Димитър Благоев – Дядото, почитател на представата на Константин Иречек за „поробването на македонските славяни от агресивните българо - татари”.
        [9] По времето на тоталитаризма се обръща внимание само на залесяването на Аязмото, което се приписва на дядо Методи като един заклет „природолюбител и защитник на българската гора и природа”.

        [10] Кръщаването във вода, т.е., духовното пречистване чрез потапяне във вода е древен месопотамски обичай, възприет от християните като средство за пречистване от езичеството и приемане на новата религия (Зенон Косидовски. Евангелски сказания. Наука и изкуство. София. 1982, с. 242 – 243). Библейският начин на водно кръщение е описан чрез гръцката дума баптизо, преведена като потапям (Лк. 16:24; Йн. 13:16; Откр. 19:13) и погребвам (Рим. 6:3-7; Кол. 2:12). Водното кръщение според Библията, се извършва чрез пълно потапяне във вода, а не чрез напръскване или поръсване. Всички примери на водно кръшение в Библията са в течаща вода т.e. река. По времето на гоненията на християните кръщенията се извършвали в природни водоеми, реки и ручеи. От времето на св. Константин Велики кръщението започнало да се извършва в басейна на баптистериите на църквите. След време Църквата започнала да кръщава все повече новородени деца и това довело до постепенното изчезване на баптистериите и заменянето им с кръщелни купели.

 

777777777777777777777777777777777777777777777777

 

С притвора са свързани атриумът, баптистерият и други помощни помещения.

В западната част на древнохристиянските базилики се намирал атриумът. В него имало чешми, на които влизащите в храма си измивали ръцете и нозете по практични и символични съображения. Атриумът постепенно изчезнал, но чешмите пред храмовете на манастирите останали.

Някога в атриума се намирал и баптистерият. Той бил кръгло или многоъгълно помещение, разделено на две части: предверие, в което се извършвали предкръщелните обреди, и вътрешна стая, в която се намирал басейнът за кръщенията.

Около двора на атриума се намирали стаи, в които се помещавали касата на храма, училището, библиотеката, дякониконът и други помощни помещения. Когато след XIX век на Изток били въведени камбаните, в някой ъгъл на притвора или до него били изградени камбанарии.

777777777777777777777777777777777777777777777777

 Според Ив. Венедиков ватах е означавало водач на отряд от свободни селяни (опълчение) явяващи се със собствено въоръжение при военните сборове и походи. Думата ватах е засвидетелствана във Виргинската грамота, писана след битката при Траянови врата (986 г.). В БЕР се търси връзка с праиндоевропейското wodok – водач, вожд, воевода.  ватах – водач, предводител. Българската дума ватах, ватафин означава главен майстор на рударска пещ (Самоковско) и главатар на  русалийска дружина. Заимствано в румънски, където означава водач на калушарска дружина – vatak, vataful.