АЛБАНЦИТЕ - ЧИСТ АВТОХТОНЕН НАРОД ИЛИ НАРОД, СЪДЪРЖАЩ СУПЕРСТРАТ ОТ

 

 СКИТСКИ ПРИШЪЛЦИ (КУТРИГУРИ, АВАРИ)?

 

Иван Танев Иванов

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

           

Съвременните албанци наброяват около 7 млн. и заемат компактна територия в няколко държави – Албания, Косово, Македония, Черна гора, Гърция и Италия (Фиг. 1). Говорят два диалекта, северен “гег” и южен ”тоск”, който сега е официална норма. В диалекта „гег” има много носови гласни. В диалекта тоск е настъпил ротацизъм - съгласната "н" в някои положения е преминала в "р". Албанците наричат езика си Gjuha shqipe, а себе си шкип или шкиптари (Shqip, Shqipetar, Shqiptar). Това самоназвание е записано за пръв път през 14 век. Някои свързват това название с албанската дума shqiponje (орел) и се аргументират с това, че двуглавия орел (византийски знак) е герб на съвременна Албания. Най-вероятна обаче е хипотезата на Demiraj [Shaban Demiraj. Prejardhia e shqiptarëve nën dritën e dëshmive të giuhës shqipe (Произходът на албанците от гледна точка на албанските езикови доказателства). Shkenca, 1999, p. 194], който отбелязва, че на албански sqip означава "ясен, разбираем", от тук shqiptar - "човек, чийто език е разбираем".

 

 

Фиг. 1. Географско разпространение на албанците.

 

 

На италиански албанците се наричат Arberishtja или Arberichte, на гръцки - Arvantis (Arvanite), от тук на турски - arnavut. В старобългарския език е ползвано названието "земя арбанашка", понякога "върбанашка". От общата основа на тези думи е образувано международно известното название на днешните албанци. Това име сигурно идва от древното название на долината Арбанон (Arbanon), намираща се по течението на днешната река Shkumbi в средна част на страната. През античността в същия район е живяло илирското племе "албани", чието название сигурно е предадено на долината. Най-ранното споменаване на това племе е от II век пр. н.е. в "История на света", написана от Полибий (History of the World, Polybius), където се говори за град, наречен Арбон, разположен в днешна средна Албания. Неговото илирско население е наречено Арбани и Арбанити (Arbanios and Arbanitai). В I век след н.е. Плиний споменава илирското племе Олбоненси (Olbonense). Във II век след н.е. Птолемей, географ и астроном от Александия, чертае карта на Илирия, в която е отбелязан град Albanopolis североизточно от град Драч и споменава, че около този град живее илирското племе Albanoi.

Между последното споменаване на антични (неелинизирани и нелатинизирани) илири и първото споменаване за днешните албанци има времева разлика от около 10 века. Илирите, вече като напълно елинизирано племе са споменати за последен път през VII-ми век в Miracula Sancti Demetri (7-ми век) [Malcolm, Noel. "Kosovo, a short history"], Macmilan, London, 1998, p. 22-40]. Според византийски хроники, съвременните албанци, като народ различен от по-ранното латинизирано илирско население са "открити" за пръв път през 1043 г., макар че векове наред Илирия е била част от Римската и Византийска империя. Подробно за съвременните албанци пише византийската принцеса Анна Комнина в хрониките си за войните на баща си Алексий Комнин (1081-1118) с норманите. Критичен за произхода на съвременните албанци е интервалът VII - X -ти век. Преди този интервал античните илири вече са претопени до степен на неотличимост от гърците. През този интервал започват нашествия и заселвания на протославяни, авари, кутригури и прабългари, които променят изцяло етническия състав на по-голямата част на Балканския полуостров, включително и района на Илирия, Пеония и Македония. След този интервал Анна Комнина говори за ново население в района на днешна Северна Албания, етнически различно от това на тогавашните гърци, българи, сърби. За неговото обозначаване тя възкресява посочения по-горе античен термин Arbanitai или Arbanon който е бил забравен за близо 10 века. Най-вероятно това е пример за известната византийска традиция новите племена и народи да се назовават по името на старите им предшественици, макар между тях да няма никаква етническа връзка. По същия начин първите българи отсам Дунава са наричани хуни, мизи, скити според предпочитанията на хрониста.  

За да се подчертае голямата времева (и евентуално етническа) разлика между античните албанци (чистите илири от II в. пр.н.е. -II в. сл. н.е.), средновековните гръко-латинизирани илири (V-VII в. сл. н.е.) и съвременните албанци (XI - XXI в.) в текста по-долу ще се използва названието шкиптари като равнозначно на "съвременни албанци".

Съществуват много теории за етническия произход на шкиптарите и, съответно за вида на техния език.

        В 1774 г. немският историк Thumann изказва хипотезата, че албанците и албанския език произлизат от илирите и илирския език [Johannes E. Thunmann "Untersuchungen uber die Geschichte der Oslichen Europaischen Volger" Teil, Leipzig, 1774]. Тази хипотеза не е доказана, а и едва ли някога ще може да се докаже, понеже самият илирски език е съвършенно непознат на съвременните учени и не може да се сравнява един съвременен език с един отдавна отмрял и напълно непознат език. Това мнение е изказано по твърде противоречив и неубедителен начин в македонския учебник за албански език [Mustafa Ibrahimi. Te mësojmë shqip: kurs për fillestarë dhe studentë (botimi i dytë) = Да учиме албански: курс за почетници и студенти (второ издание). Shkup=Скопje: Interlinqua, 2005, с. 7]. От една страна се твърди, че албанците и албанският език имат илирско потекло. В тази връзка се посочва, че някои древни названия от този район могат да се обяснят с думи от съвременния албански: Dardania от dardhe (круша), Dalmatia = dele < delme (овца), Dimalum = di mal < dy male (две планини), Bardhyl < bardhë (бял), Daz < dash (овен) и др. От друга страна се посочва, че илирският език е отмрял и много малко думи от него са запазени. Посочват се само няколко известни илирски думи, които могат да се обяснят с думи от днешния албански: peli = pleq (стар), aspetos = shpejtë (бърз). Според мене албанското Diel - Слънце може да е заемка от пеоните, при които главният бог - Слънцето се е наричал Dyalos (Dryalos).

            Сравнително добре познат е езикът на месапите, древно западнобалканско племе, защото в Южна Италия са открити над 600 надписа на техния език, изписани с гръцки букви. Има твърдения за родство на илири и месапи, но досега това не е доказано. Само няколко месапски думи приличат на думи от съвременния албански: bije-bilie - момиче; dardhë - круша; dele (delme) - овца; dallendysche - лястовица. Горе-долу и в съвременния български има толкова думи от латинизирания език на траките (комин, гуша и дисаги, бисаги - латински остатъци), но никой сериозен учен не твърди, че съвременния български език е наследник на езика на траките. Всъщност, подобна игра на думи е просто безсмислена и не доказва нищо. Вие можете да си изберете кои да са два индоевропейски езика, съвременни или отмрели, и да намерите десетки думи, които да имат еднкакво звучене и еднакво значение в двата езика. Например, открити са около 15 такива думи в отмрелия авестийски и съвременния английски, но това не означава, че англичаните са потомци на авестийците.

        Независимо от крайната оскъдица от доказателства, официалната албанска историография възприема тази хипотеза и твърди, че "албанският език е единственият жив автохтонен език на Балканите, който се говори във всички райони, където навремето се е говорил илирски език, докато другите местни езици (месапски, трако-дакийски, старомакедонски, фригийски, старогръцки, даже илирски?!) са отмрели" [Mustafa Ibrahimi. Te mësojmë shqip: kurs për fillestarë dhe studentë (botimi i dytë) = Да учиме албански: курс за почетници и студенти (второ издание). Shkup=Скопje: Interlinqua, 2005, с. 7]. Поначало няма съвременен народ с чист етнически произход. Значителна част от съвременните албанци, особено тези от южна Албания носят кръвта на албанизирано местно българско население от времената на I-то и II-ро българско царство. Независимо от това, в съзнанието на съвременните албанци е изградена представата, че те са потомци на древните илири - културен народ, по-древен и от гърците. Тази представа силно стимулира албанското чувство за национална сплотеност и изключителност. Съвременните албанци имат отрицателно отношение към околните славяни и ги наричат шкеи = роби (от гръко-латинското sclavi - роби).  

        Освен местната "илирска" хипотеза, изказани са и други хипотези за по-далечен, но все пак балкански произход на шкиптарите. Българският учен Иван Дуриданов [Duridanov, Ivan. "The Language of the Thracians", (Езикът на траките, Наука и изкуство, София, 1976] забелязва, че названията за морски и риболовни термини в съвременния албански са от чужд произход, от което заключава, че протоалбанците са живяли далеч от морето (sic!). Според него протоалбанците не са илири, защото илирите от хилядолетия живеят по брега на Адриатическо море и са известни като отлични мореплаватели, а дардани. В действителност дарданите са също илирско племе и те би трябвало да "разбират" илирския език, включително и неговите морски термини. Втора хипотеза за произхода на протоалбанците изказва българският специалист по сравнително езикознание В. Георгиев. Той подразделя палеобалканските езици на няколко близко-родствени езикови общности: илиро-македонска, гръцка, фригийско-арменска, тракийско-пеласгийска и дако-мизийска [Георгиев В. И. Исследования по сравнительно-историческому языкознанию. М., 1958. С. 143]. В. Георгиев причислява протоалбанците в групата на дако-мизийците, т.е според него протоалбанците идват от района на Долния Дунав. 

        Всички тези хипотези не се съгласуват със съществуването на т.н. езикова линия на Константин Иречек (Konstantin Jireček: Die Romanen in den Städten Dalmatiens während des Mittelalters, I, 42-44). Тази мислена историческа линия започва от средата на днешна Албания, минава по северната граница на днешна Македония и тръгва на изток по билото на Стара планина. Древното автохтонно население на Балканите, живяло на юг от тази линия е било практически напълно елинизирано още в първите векове на н.е., докато това на север е било латинизирано.  Илирите в района на днешна Албания са посрешнали римските завоеватели не като примитивно племе, а като поданици на антично илирско царство с наследствена монархия. Римляните са водили повече от 100-годишна война с това царство преди да го победят окончателно в 168 г. пр. н. е. и включат в провинция Iliricum до 395 г., или общо 563 г. Подобна е и съдбата на траки и македони. За много по-малко време (около 350 години) македоните и траките на север от Балкана са латинизирани и започват да говорят на латински, а тези на юг от Балкана са елинизирани. Как при тези условия протоалбанците са се опазили от пълна елинизация и особено латинизация до степен на пълна изолираност е пълна мистерия.

Например, византийският император Юстин I (518-527) е бил илир по произход. По-рано в Римската империя е имало времена, когато и императорът и папата са илири по произход. Такива са Диоклециан и неговият илирийски племенник, папа Гай (283-296), роден близо до съвременния град Шкодра! Сигурно е, че техните семейства и по-далечните им роднини са гърцизирани или романизирани далеч преди те да станат василевси, императори или папи. Ако съвремените албанци произлизаха от подобни илири, те би трябвало да говорят на развален гръцки или латински. Вместо това, те говорят на език, съвършено различен от този на гърци и латинци.

В съвременния албански практически отсъстват заемки от старогръцкия език !

        По въпроса за присъствието на латински заемки в езика на шкиптарите съществуват две крайни мнения.              

Едната група изследователи твърди, че в езика на шкиптарите присъстват много, но силно променени латински заемки. В тази връзка се посочват изследвания върху лексиката на албанския език от 70-те години на XIX в., в които се твърди, че от 5110 албански думи 1420 имат латино-романски произход, 1180 са от османо-турски произход, 540 – от български (например, jug юг, rob роб), 840 новогръцки. Останалите 1130 думи се приемат за собствено албански, от които 400 са индоевропейски и 730 от неизвестен произход (Trautman Reinhold, 1948). Други автори (Х. Педерсен, Н. Йокл, Э. Чабей) дават по-висок дял на исконните албански думи в лексикона на този език. Според тези автори латинската лексика е навлязла в речта на местното население в епохата на римското господство на Балканите, но впоследствие е претърпял коренни промени. Освен отпадане на последните срички, настъпило е и пълно изменение на фонетичния облик на основите на думите, което ги прави почти неузнаваеми. Например, на диалекта гег ranё, на диалекта тоск rёrё (пясък) < лат. arēna (пясък); гег. vner, тоск. vrer (жлъчка) < лат. venēnum; kal (кон) < лат. caballus, gjel (петел) < лат gallus; ar (злато) < лат. aurum; kofshё (бедро) < лат. соха; pus (кладенец) < лат. puteus; kushёrí (братовчед) < лат. consobrīnus; mik (приятел) < лат. amīcus; fqi (съсед) < лат. vicēnus; gaz (радост) < лат. gaudium; fe (вяра) < лат. fidēs; lter «олтар» < лат. altare; ferr «ад» < лат. infernum и др. Напълно е възможно обаче тези думи, или по-голямата им част да са възприети през късното Средновековие, когато по-голямата част от албанците са били католици. Днес около 20% от шиптарите в Албания са католици.

Горните обстоятелства дават основание на втората група изследователи да твърдят, че в съвременния албански практически отсъстват (или присъстват твърде малко) заемки от ранния гръцки и ранния латински (Cabej, Eqrem "Die aelteren Wohnsitze der Albaner auf der Balkanhalbinsel im Lichte der Sprache und Ortsnamen", Florence, 1961; Eric P. Hamp, University of Chigaco The Position of Albanian (Ancient IE dialects, Proceedings of the Conference on IE linguistics held at the University of California, Los Angeles, April 25-27, 1963, ed. By Henrik Birnbaum and Jaan Puhvel). Ако съвременните албанци произлизат единствено или главно от древно местно население, те би трябвало да имат в езика си множество ранногръцки и латински думи. Даже по-нормало е да се очаква те да са възприели ако не изцяло ранносредновековния гръцки, то поне да имат значителен дял ранногръцка лексика. Съседният на “протоалбанците” народ – македоните са напълно елинизирани още в първите векове преди н.е. Малко по-късно са елинизирани и траките на юг от Балкана.

Особено важни са археологическите данни, които отричат пряката връзка на съвременните албанци с античното местно население. Най-дискутирани са групата некрополи в средноалбанския район между градовете Комани и Круя, които съвременните албански историци твърде пристрастно приемат като свързващо звено между древните илири и съвременните шкиптари. Обективния анализ на погребалната практика в тези некрополи обаче показва обратното а именно, че те са свързани със заселването на големи групи население, разнородно по своя произход, идващо от района на Средния Дунав (W. Bowden. The Construction of Identities in post -Roman Albania. In: L. Lavan, W. Bowden (ed.). Theory and Practice in Late antique Archaeology, Brill -Leiden - Boston, 2003, 57 - 78; Грозданова, Г. С. Населението на Южна България VI-IX в. (по археологически данни). Дисертация За присъждане на научната и образователна степен „доктор”. София, 2011). Некрополите на култура Кумани-Круя са с ясно изразена езическа, нехристиянска обредна практика с погребален инвентар на население, което част от една голяма общност, практикуваща сходни погребални ритуали, която включва авари, славяни, или дори ломбарди. Появата и разпространението на тази група некрополи се осъществява в райони, където поне 200 години са практикувани само християнски погребения без инвентар (Bowden 2003, 67 - 68). Срещу хипотезата за евентуалния им „албански” (= илирийски = автохтонен) произход може да се посочи и картата на тяхното разпространение, което далеч надхвърля границите на Албания и обхваща и съседни райони като Македония, Северна Гърция, България (Bowden 2003, 62). Паралели на находките се намират както във византийските центрове в Константинопол, Атина, Коринт, Сицилия, Южна, Северна Италия, така също и в Унгария и Крим. Особено характерен инвентар в гробовете са висулките към колан, намирани в аваро - славянски контексти, франкски и ломбардски гробове и в ареала на Салтово-Маяцката култура (Bowden 2003, 59 -60; Garam 1995, 312; Garam 1980, 161-180; Curta 2006,105).

Тези факти говорят за наличието на много слаба етническа връзка на албанците с античните илири. Много западни учени (C. Pauli, H. Hirt, G. Mayer, and F. Cordignano) и практически всички сръбски историци, етнолози и археолози отхвърлят хипотезата, че албанския език е свързан с езика на илирите и че изобщо албанците имат чист произход като потомци на илирите. В книгата си "The Illyrians", авторът John Wilkes (1995) пише, че най-вероятно албанците имат произход, различен от илирския. Най-вероятно албанците съдържат субстрат от местно, заварено население и масивен суперстрат от придошло население с индоевропейски произход. Произходът на този суперстрат трябва да се търси в район извън пределите на гръцката и римска държави и влияние, т.е извън пределите на Балканския полуостров. Интересно е, че такива хипотези за далечен, небалкански (келтски, азиатски) произход на албанците вече са предложени. Представените по-надолу данни и исторически факти подкрепят тези хипотези и посочват възможния произход на суперстратното население на съвременна Албания.

 

1. Посоченият по-горе район на долината Шкумби (Арбанон) е част от Първата българска държава в продължение на 150 години, когато се е наричал в началото Котокия, в последствие Кутмичевица (Фиг. 2). До късното Средновековие (XVII-ти век) един от българските манастири в Атон се наричал Кутлумусия, което име е очевиден отглас на Кутмичевица [Харлампий Г. Орошаков, руски художник, живеещ в Берлин, внук на копривщенеца Харлампий Г. Орошаков, бивш кмет на София, http://www.imperativ.net/imp4/8.html]. В град Девол (дн. с. Звезда, Корчанско), административния център на областта, е действал първият български университет - Книжовната школа на св. Климент Охридски (886-893 г.), където са обучени на писмен старобългарски около 3500 ученици. В голямото книжовно наследство на тази школа никъде не става дума нито за илири, които отдавна са забравени, нито за албанци (шкиптари), които още не са се появили!

 

 

Фиг. 2. Предполагаеми граници на раннобългарската историческа област Кутмичевица (Котокия).  Административен център на областта е град Девол, докато Бялград (Велеград, Велика, дн. Берат) е важен религиозен център. Със жълто-черни точки е показана историческата област Арбанон, обиталище на илирското племе арванити. 

 

 

Още по-рано, през VIII-ми век на същото място е съществувала епископия с името Котрагия (Котия). Известието за нея се съдържа в съборните актове от Седмия Вселенски събор (Втори Никейски и Четвърти Цариградски), проведен по времето на византийската императрица Ирина и нейния син Константин VІ (780 – 797 г.), патриарх Тарасий Константинополски (784 – 806 г.) и папа Адриан І (772 – 795 г.). Този събор е насочен срещу иконоборците. Сред участниците оставили имената си в този църковен събор е и „Constantinus sanctissimus episcopus Cotragii (Cottyaei)” - "Константин, най-светият епископ на Котрагия (Котия)". Местоположението на епископията е било в днешна Северозападна (гръцка) Македония. Предполага се че името на областта идва от заселилите се в нея котраги. Най-вероятно българското название Котокия (Кутмичевица) е продължение на предишното Котрагия (Котия).

 

2. Съвременният албански език, заедно с българския и румънския притежават някои общи особености, което ги обединява в т.н. “балкански езиков съюз” (Прабългарите и балканския езиков съюз)Най-важните от тези особености са наличието на задпоставен определителен член, наличието на гласния звук “ъ” (древния индоевропейски звук шва - shwa), липса на инфинитив, стремеж към аналитизъм до пълна загуба на падежите и др. Например, на албански „бук” = хляб; „бука” = хлябът, хляба. Това донякъде сбижава албанския и румънския и налива вода в мелницата на тези, които считат албанския за наследник на местен трако-илирийски диалект. Това би било вярно, но ако се забрави за съществуването на българския (и неговия македонски диалект). А както беше показано (Прабългарите и балканския езиков съюз), българския (и македонския му диалект) е всъщност водещ и най-типичен език от балканския езиков съюз, носител (и вероятно генератор) на всичките му особености без изключения. Съгласно най-последната обоснована представа на учените, балканския езиков съюз е започнал да функционира не по-рано от VIII–ми век (когато идват прабългарите!!). И това се обяснява с мощното влияние на говоримия (извън това на по-късния писмен) език на Първото българско царство върху 2/3 от територията на тогавашния Балкански полуостров. Не случайно, езиковата територия на днешните албански и румънски езици влизат в границите на тогавашната българска държава и което е по-важно, влизат изцяло и частично в землището, върху което се създава средновековната българска народност [Димитър Ангелов. Образуване на българската народност.  Наука и изкуство, “Векове”, София, 1971]. От тук следва, че значителна компонента от съвременните албанци и румънци са потомци на асимилирани средновековни българи, което се доказва и от наличието на мощен пласт от български топоними, хидроними и ороними, както и на голям брой българизми в техните езици.  

 

  3. В едно съвременно изследване (Источник информации: Russell D. Gray & Quentin D. Atkinson. Language-tree divergence times support the Anatolian theory of Indo-European origin. Nature. Vol. 426. 27 November 2003. P 435-438) върху скоростта на промяна на думите от най-консервативното ядро на езиците от индоевропейското семейство е показано, че вероятността албанския език да се отнесе към групата на индо-иранските езици е 36 %. Това не е голяма, но все пак е значителна вероятност показваща, че въпреки териториалната и времева граница между албанския и индо-иранските езици, между тях съществува силно доловима връзка и подобие.

И наистина, в езика на съвременните албанци има твърде много ирански думи, които макар и с праиндоевропейски корен са твърде специфични за иранските езици. Част от тези думи са посочени в следната таблица:

 

Албанска дума

Значение

Иранско и санскритско съответствие
Pi Пия В иранските езици pi пия. В славянските езици глаголът пить - пия е заимстван. Българския глагол „пия” вероятно има ирански произход. Сравни албанското pibonti – "те пият вода" със санскритското píbanti – "пия вода".
Madh Голям На сансрит madh – голям, велик, madhadeva – велик бог
Zog

Птица

В памирските езици tsi - птица
Nënë Майка В иранските езици nana – майка
Gju Коляно На авестийски gnu - коляно
Shkurt Къс, кратък В иранските езици kurt – къс, кратък; kurtag - къса горна дреха, куртка
Patë Гъска В иранските езици pat - гъска, в български - патка с производно "патица".
Derë Врата На персийски dar  - врата
zverd жълт в иранските езици zard - жълт
zemër сърце В персийски dil - сърце. Албанското zemër е носов фонетичен вариант на dil.
Qytet град

В согдийски kat, kant, kent – селище, град. Подобна дума е и албанското katund село, което съвпада с българското “катун”. Ц. Степанов свързва старобългарското понятие "катун" с посочената согдийска дума (ЦС-СБ,стр.123).

si (zezё ) черен

Древна сарматска дума (Šaw – черен), от която идва българската дума "сив". В езика на аланите syāv, syuvāg, syāvak, syv, syuvg, syvak – черен. Според Турчанинов šyo е по-старата аланска форма, от която идва съвременната осетинска (иронска) дума syoчерен.

mal  планина

Някои я извеждат от латишкото mala - бряг. Подобна дума има и в румънския език - mal, "скала, планина". Среща се и в Западна България - Мальовица (връх в Рила, 2729 м) и Малешевска планина в Източна Македония. Йордан Иванов предполага, че mal може да е трако-илирийска думаПърво, думата за планина при траките не е "мал", а "пер". От тук идват Перелик, Персенк, Перперек, Пелистер, Пирин-Перин. Основата per - скала, планина е индоевропейска: в староиндийски parvata, в хититски NA4peru[na] -скала, планина; Пиринеи - испанска планина. Думата mal - планина се среща в езика на дравидите в южна Индия -malai = "планина". От тук идват следните названия  на индийски планини, отбелязани в древноиндийския епос Махабхарата: Malyavat и Malaya в дн. Южна Индия и Himalaya в дн. Северна Индия. От тук някои автори (Sorin Paliga: "Proto-Indo-European, Pre-Indo-European, Old European", Journal of Indo-European Studies, fall 1989, p.309-334) хипотезират, че западнобалканската дума МАЛ-планина може да е пред-индоевропейска, с нострадически произход. Много по-просто е обаче да се допусне, че някъв източноирански народ (авари, кутригури, прабългари ?) са донесли тази дума от района на Индия на Балканския полуостров.

Furi (furime) силен (сила) Сравни с авестийското sura - сила. В българския език се срещат изразите „бяга като фурия”, „работи като фурия”. Приема се, че „фурия” идва от латинската богиня на вятъра. "Фурия" обаче може да означава „силно, силен” и да е прабългаризъм.
     

  

Понеже тези иранизми липсват в езиците на народите, с които албанците са били в контакт (турци, българи, сърби, гърци), не е ясно как те са попаднали в албанския. Най-вероятно те са коренни албански думи, посочващи древни връзки със скито-сарматите, част от които са и аварите (вархоните).

 

4. В албанския език се употребяват думи, които имат точни съответствия на древни скито-сарматски и прабългарски думи, които не се срещат в старобългарския език и са напълно непознати на средновековните и съвременни българи (находка на автора):

 

Qumësht - мляко. Древните скито-сарматски племена употребявали кобилешко мляко, наречено „кумис”. Прабългарите също употребявали кумис.

Kok - глава. До епохата на българското Възраждане повечето възрастни българи си оставяли плитка, наречена „чембас” и „кика”. Този обичай е наследство от прабългарите.          „Кок” е българско, неславянско название за коса, навита на кълбо в задната горна част на главата при жените. Кок (Κόχ / Kώχ) – име на авар. Интересен факт е и

        наличието на сакско име Кукей (Kukej), съвр. осетинско Куку, Къако и чувашко Кукей. *kok - неясно понятие, отнасящо се към тяло на човек. (DA-DT-b)

Beirojnë – змия. Домата е подобна на прабългарския календарен термин ВЕРЕНИ – змей, дракон. Според М. Москов названието верени е от индоирански произход. В румънски

        има подобна дума - vărlan, vîrlan – змиьорка, вероятно, която според  Беню Цонев е стара древнобългарска заемка (БЦ - ИБЕ - 2, с. 53). 

Dos – свиня. Думата е подобна на прабългарския календарен термин ДОКС – глиган.

Денят на Enite четвъртък. Съгласно рунен надпис върху розетата от Плиска [Названия на прабългарските богове-планети] прабългарите са наричали планетата

        Юпитер с думата АНИШЪР (Аншар при асирийците и вавилонците). Анишър е трансформирано в Янкул при съвременните българи. Може да се предположи, че при

        прабългарите четвъртъкът е наричан с подобно име "денят на Анишър", което е близко до албанското "денят на Enite". На албански бог = pernitor (per е представка),

        което е сходно с АНИШЪР.

Galige – езеро, блато. Арабският  пътешественик  Ибн-Фадлан, оставил  най-пълното описание  на  Волжка България  от  922 г., съобщава, че при волжските българи    

            халиче означава "езеро", което е много близко до албанското galige. В България подобна дума е употребявана в най-ранния период и твърде бързо е забравена

         (СМ-ИС стр. 188).

Kershor (юни), Korrik (юли), Korrj (жътва), korr (жъна), korrës (жътвар). Основата korr на тези пет албански думи съвпада с основата на старобългарското и прабългарско название „чърв” = сърп (Смисъл на старобългарските думи ЧРЬВЕН и ЧРЬВ), откоето идват названията чръвен = юни (понякога юли), сърпен = юни (понякога юли) . От тук идва и названието на глаголическата и кирилска буква "Ч" - чърв = сърп, освен това тази буква прилича на сърп. Названието Корфу на близкия остров също може да се обясни със семантичната основа kor = "чърв" защото този остров има формата на сърп.

 

        Наличието при албанците на такива знакови прабългаризми, които не са употребявани от средновековните българи и поради това не могат да бъдат усвоени от тях говори за тясна връзка и етническо родство между най-ранните българи - прабългарите и най-ранните предци на съвременните албанци.

 

5. В съвременния албански език има много думи заимствани от новогръцки и османо-турски. Присъстват и около 500 заемки от средновековния български език [3; Боян Гюзелев. Албанци в Източните Балкани. Под редакцията на Василка Танкова Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия София, 2004. С. 20], които в голямата си част са с българо-славянска етимология. В настоящата статия няма да обръщаме внимание на тези (макар и твърде многобройни) българизми в албанския, тъй като те не осветляват произхода на основната част от албанския народ. Тези заемки показват, че албанците не са толкова затворен и неподатлив на външно влияние народ, както се мисли. По-надолу ще обърнем внимание на друг вид албански думи, които макар да са малко на брой, но са твърде показателни за етническия произход на основната част от това население. В сравнителното езикознание се приема, че наличието в два езика на общозвучащи думи (омоними) с близко, но ясно разграничено значение говори за древно родство на двата езика. Следните двойки думи могат да служат като красноречив пример в това отношение:

 

Албанска дума и значение Български фонетичен аналог и значение Забележка
barishte - растение  БИЛКА - лечебно растение "билка, биле, билкар" са думи с доказана прабългарска основа
buza - устна БУЗА - страничната долна част на лицето  
Gjuhë - език ДЖУКА - устна Gjuhë се чете и произнася "джухъ"
kënd - ъгъл  КЪТ - обособено място до стената на стаята, може и в ъгъла. В Странджа "кът" значи ъгъл kënd се чете "кънд" и е носов вариант на "кът"
tul - обезкостено месо ШОЛ - обезкостено крехко месо (освободено от сухожилия, мазнини и хрущяли) от горната част на телешки бут  
Burrë - мъж, съпруг БРЕ ( БЕ) - междуметие обръщение към лице от мъжки пол Думата „бре” се счита за междуметие, но в действителност се употребява само при определени условия: от жена към мъж, най-често от съпруга и майка към съпруг или син
Grua - жена ДЖОФРА - жена (подигравателно, в смисъл грозна, неугледна и т.н.).  
Rrush - грозде РУЕН, РУЙНО. Среща се в израза „руйно вино” = „хубаво вино от грозде”.  Произходът на тази дума е неясен, а значението й - забравено. Днес тя се възприема като „червен, розов, узрял” за кой да е плод. Счита се, че е съществувал езически "праславянски" бог Руй, бог на виното и веселието. Това обаче е крайно необосновано, защото праславяните не са отглеждали лозя и не са правили вино от грозде.

 

6. В съвременния албански могат да бъдат открити и друг тип прабългаризми. За разлика от посочените по-горе, този вид прабългаризми са употребявани от средновековните българи, поради което албанците биха могли да ги заимстват от тях. Тези думи не могат да изяснят произхода на (част от) албанците, но ги привеждаме поради големия им брой. В посочените албански думи ë се чете като "Ъ".

 

kuts, kut, kute, ken куче. Съответства на българаската неславянска дума "куче", която има прабългарски, индо-ирански произход: авестийски kuti, хинду-урду kuta,

         согдийски kwty, ягнобски kud, хуфски, рушански  kid, kud, сариколски, искашимски kud, шугнански kut, язгулемски k`od, сангличи kod, кховарски keni, нуристански

        kua,  осетински kuædz, kuædzme, qæwdyn, пущунски kutraj, талишки kūtile – куче. /VS-ETD/,/IED/ В тох./б/ ku, kuwa, kuñiye [Ж. Войников].

kerpe – кърпа (АС-СНА, стр.174). Съответства на българската неславянска дума "кърпа" – "парче плат" с индо-ирански произход. Като производно на общоиранското ker

         отрязвам, може да се посочи ваханското, искашимското, сариколското kэrpa – памучно одяло. /ПД-ЕАКБ,стр.103/ В таджикски kurpa памучно одяло. /DRT/

         Навлязло е в таджикски. В санскрит karpaţa, палийски kappaţam, пракритски kappаda, пущунски и хинди-урду kapra, непалски kapar, кашмирски khāparaтъкан.

stopan - стопанин (прабългарска, източно-иранска дума)

buyar,  bular  (buyaresha)- болярин (болярша) (от прабългарското боил, боилар, боляр)

Golem - средновековен феодал, благородник в Южна Албания. В италианските средновековни документи е отбелязано, че албанските владетели се наричали с прозвището

        Γουλάμος, Golem, преведено като Grande. Селишчев отбелязва че голем/голям е широко разпространен и като топоним в Южна Албания. Дори в Пелопонес

        съществува село Γχολέμιον.  Думата "голям" има източноирански произход (АС-СНА, стр. 266-267).

Çaj - чай. Чай е тибетска дума заета в много езици. Формата "чай" се приема за старобългарска, с прабългарски произход.

sop – хълм. Съответства на старобългарската (иранска) дума съпъ – хълм. Сравни осетинското kъupp, cъuppвръх, хълм, връх на главата, теме, в талишки sêpe,

        персийски kūp - връх, хълм [Ж. Войников]. Според  А.Селишчев в Средна и Североизточна Албания се среща топонима Жепа, в Южна Албания – с. Жепова, свързани

        с високи и планински места. Топонимите се срещат сред териториите, богати на старобългарски названия.

koftšek – стенен долап за съхранение на хляба. Селишчев счита, че тази дума е заемка от старобългарски, където има дума ковчегъ – съндък. Този дума е заета и в

       много славянски езици, но се счита прабългарска.

chuke – чука, чукар, планински връх. На санскрит sikhara означава връх (sik) в планината (hаra).

chukчук

Sara godina - в Елбасан и околността това е новогодишен поздрав на местните албанци, което отговаря на българското - Сурва година.

zakon - навик, обичай, начин. Сравни със стблг. "закон", заимствано във всички славянски езици и в гръцки. 

metške – мечка. Според А. Селищев е старобългарска заемка. (АС-СНА, стр.185). Българската неславянска дума мечка е изместила почти изцяло славянското медведь.

        Заета според  Б.Цонев в унгарски като macko – мечка (БЦ-ИБЕ-2,стр.165).

Štek, štegu – вървя, преминавам, пътувам [Б. Цонев - ИБЕ-2, стр. 172] –бълг. щъкам с източно-ирански произход: авестийски sac, šāti, средноперсийски sc, sаz,

        партянски s`x – преминавам, крача, осетински sakъex –крачка.

Biser - бисер (прабълг. дума) [С. Младенов -ИС, стр. 41-58]

Buburike  (от речника на проф. Вайганд) - бъбрек, явна българска заемка с прабълг. произход [Ст. Младенов - ИС, стр. 41-58]

Vikas – викам, казвам - българска заемка с авестийски произход [АС-СНА, стр. 192]

 

Към тях можем да добавим и още съвременни албански думи (находка на автора), които са пълни аналози на доказано прабългарски или ирано-сарматски думи:

 

pallë – меч. Съвпада със старобългарското “палеш” – меч, което има санскритска етимология – на санскрит pales - режещ.

miždhóm – заплата. На старобългарски „мизда” – възнаграждение. Има арийско-авестийски произход, на авестийски mı̄̆ždəm, на санскрит mīḍhám – заплата.

čupa – момиче (АС-СНА, стр. 56), çupkё - мома, момиче. Съответства на българската диалектна дума "чупе" - момиче. Това е прабългарска  дума, сродна на чувашкото  

        sъpъ, язгулемското zaif -  – жена, момиче.  

njerëzor, njeriut - човек (от авестийското nar,nair - човек, мъж), сравни българското "нерез"

ngrëna - храна, типично българска дума с памирски корени (ë се чете "Ъ").

zapana – стопанин, собственик. Сравни с прабългарската титла жупан

korδ-a – меч. Според Ст. Младенов, това е заемка от старобългарски, където е имало дума корда, коръда - меч с ирански произход. Заета в много славянски езици.

kátš - тъкач. Смята се за старобългарска заемка. Думата "кат" = дреха при прабългарите.

kertšmarкръчмар. Старобългарска заемка, производна на иранската дума "кърчаг" - стомна, делва.

kerš - хълм [Ж. Войников]. Смята се за заемка от старобългарски, където е имало дума кършъ, крътъскала. /БЦ-ЕАКБ-2,стр.40/. Заета в много славянски езици.

         Албанския топоним Кършова имакедонското Крушево (по-ранното Кършово) са неини производни. Един от кварталите на Пловдив се нарича  Кършака. За Фасмер,

         етимологията на кършъ, крътъскала е неизвестна. Откриваме я в осетински, където kъrš (кърш) означава хребет. Заета в абхазки kiriš – хребет, кабардински

        kъы, абазински kъы – скалиста планина. /АШ-ЭСАЯ-1,стр. 236/ Също в хинди-урду khajūrā – хребет. А това показва безспорния, прабългарски произход на

        кърш.

varg, veriga - верига (СМ-ИС,стр.41-58). Българското верига явно е прабългарска дума с ясни тохаро-осетински аналози: в  осетински  uærdæg, uærdæx, кюрдски weirs,

        пущунски vāx, талишки vās, памирски vax, язгулемски vêh, рушански, хуфски vāx, сариколски  vûh верига, шнур, ремък.

gugugce - гугутка. По румънски  gugugstiuca гугутка, на латински turtur. Това са явни старобългарски заемки. П. Добрев основателно свързва българското "гугутка" с  

        памирските gugugštuka, guguraka див гълъб, което показва прабългарския произход на тази неславянска дума.

matca, mace, mačok – котка, котарак. /БЦ-ИБЕ-2, стр.30/,/СМ-ИС, стр.41-58/. Съответства на българската неславянска дума мачка, маце, маца – котка. Шафарик

        посочва словашкото mačka – котка, като старобългарска заемка. /БЦ-ИБЕ-1, стр. 52/. Заето в сръбски мачка, хърватски, словенски mačka, унгарски macska,

        румънски maţa – маца, котка. Думата  е  открита  като  реликт  от  езика  на Алцековите българи, мошке, моске – котка, навлязла в съвр. италиански като miсcho

        котарак (ВД - ИБ), което доказва нейния прабългарски произход.

bari, berr - овчар, овца. Сравни със старобългарското БАРАН - овен, заимствано в руски и българското диалектно "баранка" - овца. Също сравни с българското БАЧИЯ -

        сдружение от овчари - собственици [Григор Рашов. Социална организация на традиционната българска бачия в Западна Стара планина. Българска етнология, 1983,

        № 3, с. 23-34].

bërxollë - пържола. Отглаголно съществително, образувано от глагола "пържа" с помощта на прабългарския суфикс "-ул". В старобългарския език този глагол е

       съществувал като ПЪРЖИТИ (да пържа) и най-вероятно е донесен от прабългарите, понеже подобен глагол е съществувал в санскрит bhr-jjaāti (да пържа) и в 

         персийски barštan (да пържа).  

 

        Към горните думи могат да се добавят и албански изоглоси на старинни, оригинални български думи с неславянски произход:

 

giërë (чете се джър) - широк (сравни  зера - област при прабългарите)

pluhur -прах (забележете сарматската трансформация Р - Л, в българските диалекти "прахор" = прах)

skarë - скара

palë  - двойка предмети, старобългарски "пара"(сарматска Р-Л трансформация), на турски "чифт"

pelenë - пелена

porosis - поръчвам

kukull - кукла (някои я смятат за новогръцка заемка, но е възможно да е българска заемка в новогръцки)

gjobë (чете се "джобъ") - глоба

djali - момче. В Хасковско подобна дума (дяле) означава "мойто момче, детето ми". 

magar – магаре. Смята се, че тази албанска дума може да е заемка от готите, при които marh – кон. Явно обаче авторите на тази хипотеза не знаят, че magar – магаре е

         българо-албански изоглос. Mark е индоевропейско название за опитомения кон, усвоено чак от китайците и манджурците като ma -кон. Произходът на бълг.

         "магаре" е неясен, но "магаре" може да се получи чрез транспозицията mark - makr - магар - магаре.

kopsë - копче

zonjë   - госпожа.  Подобна чужда дума има и в унгарския език - asszony (асжони) – принцеса, буквално “благородна жена". Обяснението  на тази фраза идва от

           източноиранските думи aors, ass  (бял, брагороден) и zhen (жена). От aors, ass произлиза и етническото название на българо-аланските жители в района на Кубан

          и река Дон – АСИ или ЯСИ (благородни). Унгарската дума се счита за заемка от езика на аланите, което значи и от езика на прабългарите. 

lepjete -лапад (киселец). Този българо-албански изоглос се смята за остатък от най-старото, прединдоевропейско население на Балканския полуостров (заедно с

         албанските думи mal-планина,  hardhi - лоза,  shege - нар, vene/vere-вино).

kaçurrela - кичур, къдрица

kerpudhe - гъба (сравни българското "пърхутка" - вид гъба)

pulë   - пиле

midhë   - мида

rrepë   - ряпа (присъства в много славянски езици, но няма славянска етимология)

presh - праз

qepë   (чепъ) - лук (сравни с българското "чепка")

qeras (черас) - черпя

goxha (годжа) - висок. При българите в Румъния се среща църковната титла "гаджа" - светско лице, което има силно влияние върху църквата. Често срещано е и

        българското фимилно име Гаджев, Гаджева.  Тези неясни български думи могат да се обяснят като производни на българо-албанския изоглос "годжа" - висок

        (преносно "влиятелен, високопоставен"), като българската дума явно е изчезнала или забравена. 

asht - кости. Сравни с прабългарското ASO, АЗ, ЗОВЪ - "пепел от кремация на кости"

shikimi- зрение (shikoj -гледай) - сравни с българското жаргонно "скивай - гледай" 

oborr - двор. Сравни с българското "обор" - стопанска постройка в двора на къщата.

përrua - поток. Сравни с българското "порой" - рекичка, образувана след дъжд (отсъства в славянските езици).

jug - юг (ne jug - на юг). Думата "юг" присъства в много славянски езици (без полски, белоруски и украински), но няма славянска етимология.

 

Всички автори, когато изброяват наличните прабългаризми в албанския език ги обясняват като ранни заемки в посока от мощната в миналото българска държава към малкото на брой присъединени местни жители на албанските планини. Според официалната (все още некоригирана) историческа версия, прабългарите са били едно малко племе на Балканите, живяло главно по Долния Дунав. Как тогава те са оставили толкова много думи в албанския език, след като албанците живеят на другия край на полуострова? Големият брой на тези прабългаризми в албанския и тяхното значение като ключови думи (dos - свиня; Beirojnë – змия; enite – четвъртък, бог Анишър-Янкул-Юпитер; Qumësht - мляко; Kok - глава; Galige – езеро; Kershor - юни; Korrik -юли; Korrj - жътва; zog – птица; njerëzor - човек; ngrëna - храна; barishte -билка и т.н.) показва, че тези албански прабългаризми могат и да не са заемки от ранните прабългари (на всичкото отгоре и при липсата на пряк контакт), а коренни албански думи. Т.е. те могат да са албано-прабългарски изоглоси - общи думи за два сродни езика. Спрямо масата на тези думи, количеството на съхранените в албанския език илирийски думи е незначителен и направо бледнее. Защо тогава да смятаме албанците за чисти наследници на илирите? 

Добре извесно е, че лексикалният състав на всеки един език се променя значително в продължение на около 500 г.. В същото време, неговият синтаксис практически не се променя. Следователно, синтаксиса на езика е много по-силен белег за етническа принадлежност, отколкото неговия речник. А какво е  характерно за синтаксиса на съвременния албански? Освен множеството древни индо-ирански думи, в него присъстват и множество индоирански граматични правила!! Например:

 

1. Съвременният албански има фонетични особености, които са несъвместими с езиците на местните антични народи. Основателно се предполага (Г. Хирт), че езикът на илирите е от групата кентум (тук влизат езиците на западните индоевропейци - келти, германи, италийци, а също и езиците на елини, траки, македони, балти, анатолийски народи). Съвременният албански (шкиптарски) език обаче е от групата сатем (тук влизат езиците на индо-иранците, които по-късно са сатемизирали езика на протославяните и отчасти на балтите, но не и на тохарите). Няма как античният илирийски език кентум да се е превърнал в последствие в език сатем, освен ако самите илирийци не са заместени от нов народ, говорещ на език сатем, например сарматския език на авари и кутригури.

 

2. В албанския език се използва старинният санскрито-авестийски суфикс за образуване на деятелни имена "-тар, тор, тур", който е характерен и за езика на прабългарите (сравни прабългарските "багатур", "мижитурка", "баратор", както и по-късните "главатар", "технитар", "мечкадар", вероятно и "трубадур"- тръбач, музикант)!! Например: Shqip (албанец, разбираем) - Shqiptar (албанец, разбираем);  këpucë (обувка) - këpucitar (обущар); mish (месо) - mishtor (месар); udha (път) - udhatar (пътник); këndon (пея)- këngëtar (певец); shkruan (пише) -shkrimtar (писател); treg (търг ! българизъм) -tregtar (търговец); arke (каса)- arkëtar (касиер); gjhë (лов) -  gjahtar (ловец); logari (сметка) - logaritar (счетоводител). Към тези примери могат да се добавят и punë (работа) - punëtar (работник),  besim (вяра) - besimtar - (вярващ), zdrukthëtar - дърводелец, peshk (риба) - peshkatar (рибар) и др. 

 

3. Много важен аргумент в полза на иранския характер на албанския език е наличието в ранния и днешен албански на граматична конструкция, съвпадаща с т.н. ирански изафет!! Иранските езици притежават характерна синтактична конструкция, известна като ирански изафет. Той представлява две последователни думи, свързани със съюза “и” (широко “е”). Първата е съществително име, а следващата дума определя характерна черта на първата. Например, на персийски: Дешт-и-Кипчак (Кипчакска степ), ræng-e-roshæn (ярък цвят). Албанските изрази libër e badhë (бяла книга); Стани–и–мизъс (Станю мизиецът); Formula e Pagëzimit" („Баптиска формула” – название на най-старата книга на албански език от 1462 г.), Drini i si (Черни Дрин), Mal i si (Черна планина), Republika e Skipërisë  (Албанска република), gotë e madhë (голяма чаша), pompa e benzinës (бензинова помпа), Малеси-е-Мадха (Голяма Малешия) и т.н са типични примери на синтактична конструкция, идентична с иранския изафет. Такъв ирански изафет е съществувал и в езика на прабългарите, за което свидетелстват данните от прабългарски надгробни паметници [Два надписа от село Гарван, Силистренско и Плиска].

 

4. В албанския език се използва старинният индо-европейски суфикс "-ash"за образуване на прилагателни имена, който е типичен за съвременните индо-арийски езици, а също и за германските езици. Следи от този суфикс има и в българския език, но той напълно липсва в гръцкия език и при славянските езици. Няма данни този суфикс да е присъствал в езика на македоните и илирите. В албанския обаче го има, например:

 

burrë (мъж) -  burrash (мъжски)

fëmijë   (дете) - fëmijësh (детски)

kukull (кукла) - kukullash (нещо, което е характерно за куклите, кукленски)

kepucë  (обувка) -  kepucësh (нещо, което е характерно за обувките)

begatsh - богат човек, богаташ (българизъм)

Korbash - гарван (сравни основата korb - корв !!!!)

 

В българския език се срещат само остатъци от този неславянски суфикс, например: богат - богаташ, търг-търгаш, тъмен - тъмръш; торба - торбеш (название на богомилите - кудугери); буренаш  – място, обрасло с бурени; мург (мургав -черен) - Мургаш (Черен връх) - Мурджо (черно куче), малък - Малешко, гол -голеш- голешар, по-новите службаш (от служба), дружбаш (от дружба). Доскоро суфиксът "– аш" (-уш) е бил мощно средство за образуване на лични имена в именната система на българите [Йордан Заимов. Български именник. Изд. къща Анимар. 2004 ]. Например: Цаню - Цануш, Наню - Нануш, Маню - Мануш, Добри - Добруш, Каро -Каруш, Карушко и т.н.

 

5. В албанския език се използва старинният индо-европейски суфикс "-or" за образуване на прилагателни имена, който е типичен за съвременните индо-арийски езици, а също и за латинските езици. Следи от този суфикс има и в българския език, но той напълно липсва в гръцкия език и при славянските езици. В албанския обаче го има, например:

 

vjetër (вехт, стар) = vjet (вехт) ër (суфикс)

njerëzor, njeriut - човек (от авестийското nar,nair - човек, мъж), сравни българското "нерез"

Kershor (юни) - сходно на чърв = сърп; kershor = сърпен.

 

6. Множествено число при много албански думи се образува с добавяне на съгласната „т”, както в древните източно-ирански езици, скитски, сарматски, сакски, согдийски!! Пример: udha (път)- udhat (пътища).

           

Наличието в съвременния албански на посочените по-горе специфични за иранските езици и санскрит синтактични норми говори за вливането на мощен ирански етнически и езиков субстрат в съвременната албанска нация. Този ирански субстрат не може да дойде от латинизираното или погърчено автохтонно балканско население. Такъв субстрат може да дойде от земята на ранните скито-сармати и родствените им авари, кутригури и прабългари.

В споменатата по-горе хроника на Анна Комнина се описват събития в района на Западните Балкани от края на XI-ти век. През март 1081 г. норманска войска начело с Роберт Гюискар слиза на епирското крайбрежие и в течение на няколко месеца опустошава района като се придвижва към град Драч. На 18 октомври 1081 г. византийският император Алексий І претърпял унизително поражение от тях близо до Драч. Според Анна Комнина една от причините за загубената битка бил фактът, че Алексий не изчакал помощните войски от Далмация и т. нар. "арванити" (за пръв път от 10 века отново се заговорва за арванити, но дали това са древните арваните?) от областта Арбан (дн. северна Албания). След битката византийците поверили отбраната на Драч на неизвестен по име военачалник (с титла комискортис), произхождащ от областта Арбан, но това не попречило на норманите да превземат града [Боян Гюзелев. Албанци в Източните Балкани. Под редакцията на Василка Танкова Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия София, 2004. С. 20]. Особено ценен в тази хроника  е изразът комискортис, който според мене съдържа не само титлата комис, но и името на арбанския военначалник - Кортис!  Комис (от латинското comes) е римска титла, използвана и във Византия. Титлата е заета по времето на Пресиян в Първото българско царство под формата комит и се отнася за лице, назначено да ръководи административните области (комитати) в държавата. Кортис съвпада с прабългарското име Окорсис (всъщност Корсис от рода Цакагар) на военначалник от времето на Омуртаг, изпратен да защитава източните граници на държавата, където и загинал. Според Бешевлиев [В. Бешевлиев.  Прабългарски епиграфски паметници. с. 11] в надписите на гръцки в началото на много прабългарски имена стои определителния член за мъжки род "о" - Окорсис, Отурдачис, Онегавон, така че истинското име е Корсис - Кортис (вероятно Корс - Хорс - Хърс!!). Виждаме, че албанският военначалник от XI-ти век носи прабългарско, а не илирско име!

        В средновековието в района на Северна Албания и Косово се е намирала Епископия Хунабия (от старобългарското "хунав" = хун), тоест "Хунска епископия", а папски були от Х-ти век локализират Episcopia Avarorum, тоест Аварска епископия, намираща се на 100 км по на запад, около днешното черногорско пристанище Бар (М. Сидоров, с. 21).

 Горните обстоятелства силно подкрепят алтернативната хипотеза за неавтохтонния, небалкански суперстрат при съвременните шкиптари. Пред вид на наличието на типично ирански граматични конструкции, на древни иранизми (персизми) и прабългаризми в албанския, този суперстрат при албанците изглежда да е са някакви скито-сарматски племена. Какви може да са тези племена?

Ако се съди по ранното българско название Котокия, Кутмичевица (Кутлумичевица - Кутурмичевица) и на епископия Котрагия (Котия) на района около река Shkumbi, тези племена може да включват известните кутригури (котраги). Това старо, скито-сарматско племе от северното Причерноморие, родствено на прабългарите (но не прабългарско племе!), асоциирано към Стара Голяма България на Кубрат. Историческите данни силно подкрепят тази възможност, защото от края на V-ти век (493 г.) насетне започват масирани нашествия и заселвания на склавини и кутригури (погрешно наричани българи), което променя етническата картина на балканските предели на Византия.  Всъщност, първите българи се появяват на Балканите с идването на Аспарух (областта Онгъл, Огъл) и брат му Кубер (Керамисийското поле) едва през 680 г. Дотогава, в продължение на около 200 години кутригури и склави кръстосват и заселват земите на европейска Византия.

През 493, 499 и 502 г. войска от кутригури напада византийските области Тракия и Илирик. През 499 г. в битка при река Цурта (близо да град Куманово ?) кутригурите побеждават византийската войска. Хронистът Комес Марцелин отбелязва: “Така там погина илирийската военна мощ” [Marcellinus Comes. Chronicon, p. 95; Iordanes. Romana, p. 46 = ЛИБИ, 1, с. 313, 332].

Около 515 г. кутригурите нахлуват в диоцеза Илирик и го опустошават, като разгромяват противопоставилите им се византийски отряди.

         През 540 г. кутригурите отново навлизат във византийските предели на Балканския полуостров. В Илирик те успяват да превземат 32 крепости. За пръв път те използват обсадна техника. Непосредствено след това Юстиниан I успял да привлече антите (утигурите) като федерати на империята за борба срещу кутригурсите нападения.

         През 551 г. 12-хилядна войска на кутригурите начело с Хиниалон тръгва в помощ на гепидите, но след неразбирателство с тях напада Илирик и Тракия. Тогава Юстиниан I убедил утигурите, начело със Сандилх, да нападнат землището на кутригурите. Кутригурската войска била принудена да се завърне. Нападението на утигурите принудило една част от кутригурите, около 2000 войни заедно със семействата си, начело със Синион да помолят императора да се заселят във Византия. Въпреки започналата война с утигурите, през зимата на 558-559 г. огромна войска от кутригури, водени от Заберган и склавини, използвайки замръзването на Дунава, нахлули във вътрешността на полуострова. Част от тях тръгнала на югозапад и достигнала до същинска Гърция. Византийската дипломация отново убедила утигурите да нападнат кутригурите. Сандилх нападнал и опустошил селищата на кутригурите, след което пресрешнал връщащите се кутригурски войски на Заберган и им нанесъл тежко поражение. Войната между кутригури и утигури принудила кутригурите да прекратят нападенията си срещу Византия, като последното е през 562 г.

        Менандър Протектор съобщава, че в 568 г., по нареждане на аварския каган, 10 000 силна кутригурска армия разорява Далмация.

        Подобно на склавините, част от кутригурите се заселвали трайно в земите на юг от Дунава. Първоначално най-плътни заселвания са станали в провинция Илирик, отдалечена и слабо защитена от централната власт в Цариград. Най-ранните (550 г.) и мощни заселвания на кутригури южно от Дунава са станали в посока към днешна Албания и Западна Македония (Котокия, Кутмичевица).

        Най-плътно заселване на кутригури в Илирик обаче става около 130 години след посочения период. В 558 г. на север от Кавказ се появяват аварите и веднага (558-562 г.) започват съвместна война с кутригурите срещу утигурите [Menander. Fragmenta. С. 443 = ГИБИ, 2, с. 235]. След това аварите се изтеглят към Панония и увличат голяма част от кутригурите с тях. Заедно с кутригурите, аварите основават там Аварския каганат. Панонските кутригури (погрешно наричани българи) са били многоброен народ. В началото на втората половина на VII-ми век част от тези кутригури са увлечени от българите-оногхонтори на Кубер и се заселват в Керамисийското поле. След заселването на аспаруховите българи в Онгъла, това е второто по мащаб заселване на българи и кутригури.

         Историческото заселване на кутригури и прабългари в района на Илирия и Македония са два различни, териториално добре обособени процеса, добре документирани и поради това те не бива да се смесват. Прабългарите се заселват в района на Керамисийското и Сярското полета, както и в района на градовете Берат и Химара (област гръцка Загора). Изглежда кутригурите се заселват в района на река Шкумба и град Драч. Това се доказва от горните исторически събития, както и от археологическите данни. Някои считат, че етногенезата на съвременните албанци (шкиптари) започва най-рано в 7 в. с появата на археологическата култура "Комани-Круя", която обхваща земите на съвременна Северна Албания между р. Дрин и планината Черменика. Според гърка Николас Чаудис, в тази култура се откриват някои сарматски елементи, близки до салтомаяцката култура. Това твърдение се подкрепя от Рашо Рашев [5], съгласно който археологическите находки в района на днешна Албания от VII век и по-късно показват, че там вече живеят и скито-сармати. Преди да дойдат българите на Кубер, по тези места се оформя една начална полиетническа култура, съдържаща малобройно местно гърцизирано население (траки, илири, пеони), както и ново население, дошло извън пределите на старите римски и византийски територии (кутригури, авари, анти, склавини). Броят на гърцизираното автохтонно население непрекъснато е намалявал поради външните нашествия. С идването на котрагите се появява етническа чиста култура, която след 660-та година се подсилва и от идването на Куберовите българи. Тя успява да постави под свой контрол завареното етнически пъстро, но рехаво население, да го консолидира и да създаде условия за появата на една нова култура – тази на Дунавска България [5].

       Не случайно районът на река Шкумба, родината на днешните албанци е наречен Котокия, Кутмичевица в Първото българско царство! Това е пряко указание за наличието на кути (котраги, кутригури) в този исторически район и за участието на това племе в последващите етнообразователни процеси !!! Този факт може да обясни появата на изолираната местна етническа група Кучи в граничната зона между Албания и Черна гора, от чийто редове са произлезли много важни исторически личности. Днес в Черна гора съществува местно племе (етнографска общност), наречена Кучи, която до края на XIX -ти век даже е била обявена в правното законодателство на държавата. Днес Кучите наброяват около 15 хиляди души, предимно християни. Корените на това племе са неясни и са търсени по цяла Европа и даже в Афганистан [Антон Съботинов. България при цар Самуил и неговите наследници. София, 2008, с. 171], където също има племе и крепост с такова название. Съгласно представените по-горе доказателства, общността (племето) Кути, живееща на територията на Черна гора и Албания може да са потомци на заселилите се в ранното Средновековие кутригури, котраги. В северна Албания и южна Черна гора, в областта Голяма Малешия (Малеси-е-Мадха), днес живеят и други племена (родове), които са предимно християни и говорят на албанския диалект геги, това са коя, шала, шоша, мирдити, хоти, груда, шкрели, треши и др., общо около 60 хиляди души.

         Освен кутригури, в етногенезата на съвременните албанци могат да участват и авари. Територията на днешна Албания и Косово са вкючени за значителен период от време в границите на Аварския каганат. Той е заемал основно областите Панония и Срем, но за известен период е включвал и части от някогашните римски провинции Далмация, Превалитания, Дардания и Илирик. С други думи, аварската държава е слизала от днешна Унгария на северозапад до днешна Албания на юг. За териториалния обхват на тази силна, многоетническа държава говорят археологическите находки от Брестовец (Славония), Чобе на р. Босна, Плисков до Книн (Северна Далмация), Дунавско поле (Западна Херцеговина), Шудиково на р. Лим (Черна гора). Присъединяването на албанските земи към Аварската държава се подкрепя от документи, в които се отбелязват "Епископия Хунабия" в Албания и "Епископия Аварорум" в Черна гора. Това показва, че в района на днешна Черна гора и Албания са живеели авари. Това се подкрепя и от археологичните находки. В района на днешна Албания са намерени две изключително ценни археологически колекции с аварски произход - съкровището от с. Врап (открито през 1901 г. в хълмистата област Шара на 30 км югоизточно от Драч (Дуръс), днес в Metropolitan Museum of Arts, Ню Йорк) и това от гр. Ерсека (80 км южно от Охрид), показано на 14.12.1981 год. в галерия Sothebi Parke Bernet and Co. - Лондон. 

          Т.нар. „Монемвасийска хроника”, съхранена като препис от ХІV – ХV в. се счита за автентичен източник от Х ХІ в. В нея е описано, че аварите завладели Западен Пелопонес по времето на император Маврикий (562-602 г.) и се установили трайно в областта, като прогонили завареното гръцко население.

            За златните съкровища от Врап и Ерсека специалистите казват, че са "археологически находки от европейски ранг", които засега са единствените, съдържащи поясни гарнитури отляти от злато. Те са подробно изследвани и публикувани от световноизвестния немски археолог Йоахим Вернер. Заключението е, тези находки съдържат т. нар. "царски инсигнии", които има право да носи само владетелят. Техният стил сочи като място на производство и употреба Аварския каганат. Вернер изтъква, че съкровищниците на "аварски владетели" винаги са били "в непосредствена близост до кагана" и поради това Врап и Ерсека маркират централната област, от която владетелят управлявал. Възможно е това да е местно държавно обединение на авари, котраги и прабългари, което в началото е включено към Аварския каганат, а в последствие към Първото българско царство [Милош Сидоров. Съкровищата на премълчаваната българска държава] или да представлява последен териториален анклав на аварската държава.

           Присъствието на силен кутригурски компонент при съвременните албанци се подкрепя и от наличието на обща лексика и общи фонетични особености между техния език и езика на съвременните угрофински народи (удмурти, мордвини и др.). Този факт е стряскащ и необясним за привържениците на автохтонната хипотеза, но се обяснява с наличието на контактна зона между ранносредновековните народи на север от Черно море - кутригури и посочените угрофински народи. Тази контакна зона е обхващала района на реките Десна, Сейм и Ока. Ето само няколко от многото примери за Албано-Морвински съответствия: алб. e “съд, ведро” – Moрд. en’a “лъжица”; алб. kapёrdij  “да погълна – Moрд. kapordams  “да погълна; Aлб. kofshё “бедро”– Moрд. kacho “бедро”; Aлб. keqe “зло, лошо” – Moрд. k’azh “зло, лошо”; Aлб. bizele “грах, грахово зърно” – Moрд. pizel “плодове на самодивско дърво, офика”; Aлб. rroj “да живея” – Moрд. erjams  “да живея”. Някои албано-мордвински общи думи имат по-широко съответствие и при други съседни угро-фински езици: алб. taniднес” – Moрд. tjaniсега, Maри tenij “днес”, Eстонски täna  “днес”; Aлб. dobёt “тих, спокоен” – Moрд. topafksседнал, Maри typтих, спокоен; Aлб. turi муцуна, зурла” – Moрд. trvaустна, Maри tjarvö устна; Aлб. bretkosё “жаба” – Moрд. vatrakshжаба”(в гръцки batracos  “жаба” - албанска заемка ?) и т.н. [Valentin Stetsyuk, Lviv; Ukraine. Introduction to the Study of Prehistoric Ethnogenic Processes in Eastern Europe. Part 4. The Germanic, Iranian, Thracian languages].  

         Хидронимите са едни от най-консервативните езикови следи от населението, живяло някога в даден район. Според О. Н. Трубачев [Trubachev O.N. (1968). Nazvaniya rek Pravoberezhnoy Ukrainy. (In Russian) - River Names of Right-Bank Ukraine . Moscow : 279] съществуват много съответствия между днешните хидроними в Западните Балкани (Албания) и тези от района на украинските реки Днестър, Горин и Тетерев. Друг изследовател, Телегин [Telegin D.Y.(1990): Illirijskiye i frakiyskiye gidronimy Pravoberezhnoy Ukrainy v svetie arkheologichskikh issledovaniy: Voprosy yazykoznaniya. (In Russian) - Illyrian and Thracian Hydronyms in the light of Archaeological Data: Problems of Linguistics,  Moscow : 4.] потвърждава това наблюдение и сочи, че общите за двата района хидроними се концентрират в горен Днестър (30 имена), както и около градовете Киев и Житомир (около 10 имена). Това може да се обясни с преместването на кутригурите от първоначалното им обиталище - района на Азовско море към Карпатския район и Западните Балкани под влияние на аварите, с които те образуват обща държава през VII-век. 

        Някои старинни албански думи намират когнати не само в българския, но и в други, предимно северни езици. Формата чупа ‘момиче, дъщеря’ се среща не само в албански и български с неговия македонски диалект, но и в северна Гърция - ταούπρα ‘дъщеря’, южна Полша (dziopa, зора ‘момиче, дъщеря’ [333]) и Западна Украйна — укр. дзюба ‘момиче’[334]. Счита се, че тези думи са заимствани от албанския или че етимологията им е неясна. Освен албанското сирё - "момиче, дъщеря" в албанския език се среща и подобната дума сип ‘момче, юноша, син’. Подобни думи има и в украински и полски. Руски учени считат, че тези, както и някои други балкански думи в украински, словашки и полски са заимствани от албанския език посредством подвижното пастирско население на Балканите и Карпатите в миналото. Приема се (X. Барич), че изходните форми на тези славянски балканизми са "намерени" в албанския, например: брынза ‘овче сирене’, барза ‘бяла овца’, урда, вурда ‘кипяченые овечьи сливки’. Пак руски учени посочват, че тази международна балканска лексика, разпространена от "пастирски племена", не се ограничава само с животновъдни термини, но включва и думи от бита. Тук се включват полск. chustka, укр. хустка ‘рокля’, рум. fusta, болг. фуста, алб. fuste, както и укр. копил, копиля, рум. copil, бълг. копиле, алб. kopil — всички със значението ‘извънбрачно дете’[337].

        Ако откриването на тези старинни общи думи в балканските и прикарпатските езици и диалекти е много важно за нашата теза, то тяхното обяснение е явно фантастично. Причината е, че тези учени "виждат" пастирски племена, бродещи в миналото по чуките на балканските и карпатски планини, но не могат да видят I-то Българско царство - империя, в което господстващо положение са имали предимно ираноговорящите прабългари !! За да им помогнем, привеждаме някои исторически карти на България от това време. Например, думата чупе - "момиче" е доказано прабългарска, посочената дума барза (среща се в и Странджа като аварско наследство ?) съвпада с иранското berez -"бял, висок" и т.н.

 

          В прагерманския език е съществувала думата *aiks  = „дъб” (старонорв. eik, фриг. ek, старонемски eik, eih) , която в съвр. английски става oak и немски Eiche = „дъб”.  Според английски етимолози думата е с неизвестен произход и без известни когнати извън германските езици.  Подобна дума обаче се използва в съвр. албански ah = "бук". Това подкрепя тезата, че предците на албанците идват от север, където са били в контакт с някои протогермански племена - готи, вандали.

 

        

 

 

        Обобщавайки казаното, може да се заключи, че има сериозни историографски, археологически, езикови и топонимни доказателства за да се приеме, че ядрото на днешните албанци не са потомци на опазило се по чудо от елинизиране и латинизиране антично автохтонно илирско (пеонско, трако-дакийско) население, а представлява  суперстрат от късно-средновековни пришълци от скито-сарматски произход - кутригури (котраги), авари и прабългари. Към този суперстрат трябва да се добави и значителния брой албанизирано славяно-българско население заселили се по тези земи и оставило многобройни топоними и хидроними.

 

 

ДОПЪЛНЕНИЯ:

 

19 Ноември 2013 | 11:00 | Агенция "Фокус:  (http://focus-news.net/news/2013/11/19/1849925/: Скопие. Австрийски академици шокираха Албания с твърдението, че албанците нямат връзка с илирите, съобщи македонското електронното издание Република online като цитира медии в Тирана. „Виенски изследователи изнервиха албанците, които традиционно мислят, че техният език идва от антична Илирия и тяхната теория обляха със студен душ”, коментира изданието, като изтъква, че двамата академици са намерили античен текст за народ който съществува на Балканите. Щефан Шумакер и Йоаким Мацигер са се опитали да открият истинския произход на Албания и албанския език. Според тях илирите са народ, който са живели на Балканите на територията на днешни Западни Балкани и Албания. Освен малък брой еднакви думи, според тези археолози Албания и Илирия нямат нищо общо, но албанските националисти упорито настояват на това. Теорията се пропагандира и в училище и има за цел да докаже, че албанците са народ, който са живели на Балканите доста преди да дойдат славяните.
 

7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

    Още преди 50 години македонският професор от албански произход д-р Каплан Ресули говори за политическата опастност от агресивната илирска доктрина на албанската държава. Правдивостта на неговите мисли става очевидна в наше време.

 

(Витомир Долински: ИНТЕРВЈУ СО ПРОГОНЕТИОТ АЛБАНСКИ АКАДЕМИК ПРОФ. Д-Р КАПЛАН РЕСУЛИ): Уште 1955-та на Скопскиот универзитет ми стана конечно јасно дека на Балканот нема да има мир додека не се разјасни албанското прашање. Затоа од Правниот факултет се префрлив на албанолошките студии и тука, во спротивност со она што го зборуваа и пишуваа не само албанските, туку и нашите, југословенски научници, во спротивност со она што се учи не само по училиштата на албански јазик (во Албанија и кај нас!), туку и по училиштата на нашите, јужно-словенски јазици, дознав дека Албанците не само што не се автохтони, туку и дека не се никакви следбеници на Пелазгите или на Илирите. Не ми го рече тоа никој од професорите на Албанологија, се разбира. Тие продолжуваа и натаму со приказната дека божем Албанците се автохтони пелазгиско-илирски наследници. Тоа го открив случајно студирајќи го албанскиот јазик, за кој сите се согласуваат дека е од типот САТЕМ. Според таа, глобална поделба на јазиците, проучувајќи го илирскиот јазик, дознав дека тој е КЕНТУМ. Најелементарната логика ми зборуваше дека еден САТЕМ јазик не може да биде директен следбеник, па ниту некаков дериват на некој КЕНТУМ јазик, без промена на неговиот супстрат. Бидејќи албанскиот јазик нема никаква промена на супстратот, значи дека тие, Албанците, не можат во никој случај да бидат генеoлошки следбеници на Илирите. Подоцна ова го најдов и кај светските професори и научници Паул, Хирт, Вајганд, Томашек, Парван, Георгиев, Пушкариу и многу други кои со бројни научни аргументи, лингвистички и историски, докажаа дека не само што Албанците немаат ништо заедничко со Илирите, туку и дека не само што тие не се автохтони на ниедно друго место на Балканот, туку тие тоа не се ниту на просторите на сегашна Албанија. Вајганд, на пр. формулира 12 аргументи. Јас на сите нив додадов уште пет. За жал, овие научници не се споменуваат на Албанологија, ниту во Албанија, ниту во Југославија и Македонија, поради тоа што албанските професори свесно ја кријат вистината за потеклото на Албанците и, место неа, на учениците и студентите им ги сервираат лагите за автохтоноста и илирското потекло. Преку нив тие го трујат целиот народ. Ова сигурно не се прави случајно туку со цел Албанците да се поттикнуваат против соседните народи со што, фаќајќи се на јадицата на некакви измислени широки етнички територии, да бидат искористени како топовско месо за интересите на сопствените криминализирани водачи и на меѓународниот Капитал. Главниот мотив што ме поттикна да се спротивставам на албанската псевдонаука за нивното илирско потекло беше вистината, љубовта кон вистината, посебната наклонетост кон неа, а втор и не помалку важен мотив, ми беше и фактот што, гледајќи дека Албанците се задојуваат со шовинизам и расизам, се поттикнуваат за борба против соседните народи, се надевав дека Албанците, доколку им се објасни вистината, ќе се оттргнат од приказните, легендите и митовите за нивната автохтонија и илироманија, со што ќе престанат и со својата неоправдана и неоснована омраза кон своите соседи…

 Витомир Долински: Кога Албанија е прогласена и призната за независна држава (1912-13) нејзиното население изнесуваше 700.000 жители од кои едвај 50% беа Албанци, додека втората половина беа Власи (околу 20%), Словени (Македонци, Срби, Црногорци, околу 15%), Грци (околу 5%) и други (Турци, Роми, Черкези, Италијанци, Евреи и др., околу 10%). Со текот на времето, најмногу насилно, со негирање на сите национални права, па и правото да зборуваат на својот јазик на родните огништа или да го носат своето национално презиме, тие во извесна мерка се асимилирани. Но, и покрај таквата присилна албанизација, во Албанија и денес над 30% од населението зборува на неалбански јазик и ја чува својата неалбанска национална свест, иако се регистрирани како Албанци зашто поинаку не им се дозволува. Неалбанското потекло на жителите на Албанија е очигледно и од нивните пезимиња: Белло, Блусхи, Богдани, Буда, Буди, Дида, Добраци, Драговоја, Драгусха, Хавери(ќ), Каписузи(ќ), Мекси, Милани, Милосхи, Мојсиу, Музака, Најдени, Пеку, Прела, Рука, Силиљ, Скура, Схунди, Зиу и многу други. - Во Вашите проучувања особено внимание имате посветено и на извршената етничка експанзија на Албанците во последните 2-3 века кон соседните (српски, македонски, грчки и др.) области, за кои сега, последниве неколку децении, токму нив да почнат да ги нарекуваат нивни "етнички територии" на кои наводно живееле од памтивек? ПРОФ. Д-Р КАПЛАН РЕСУЛИ - БУРОВИЌ: Тоа е навистина апсурдно и, во секој случај, добро е што сепак се зачувани бројни докази за нивната неспорна експанзија, кои јас интегрално ги имам собрано и објавено во мојата студија "Потеклото на Албанците на Косово, во Македонија, Црна Гора и Грција".

 

ДОПЪЛНИТЕЛНИ ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ :

 

1. Hamp, E. P. "Albanian". Encyclopedia of Language and Linguistics. (Oxford, UK: Persamon Press) 1994: 66-67.

2. Mallory, J. P. and D. Q. Adams. "Albanian". Encyclopedia of Indo-European Culture. (London: Fitzroy Dearborn) 1997:9
3. Селищев  1931 - Селищев А.М. Славянское население в Албании. София: Македонск. науч. ин-т, 1931а.

4. Петър Добрев. История на българската държавност по най-старите царски и църковни летописи. ИКК Славика – РМ. София. 1995

5. Рашев Р. Българите през V-ти – VII –ми век. II-ро допълнено издание. София. 2004,  стр. 184 – 185.

6. Ангелов Д. Образуване на българската народност. София. 1971

 7. Ж. Войников. Произход на ранните българи. 2008. Танакра. (книга, в печат)

   

       Православната християнска църква до скоро се е съобразявала с исторически оформилото се население в района на старата Охридска Архиепископия - днешна Северозападна Гърция, Македония и Южна Албания. По-късно Охридската Архиепископия е присъединена към Цариградската Патриаршия, но в диптиха на титлите на владиците за нейните епархии са съхранени фразите, които посочват националния характер на местното население ["Македония в своите жители само сърби няма". От Старо-Загорския Митрополит Методия; Чирпан 1913 г]. Ето титлите на митрополитите от три епархии на Западна Македония: Костурската, Битолската и Скопската. На първия, Костурския, титлата е: "MИТРОПОЛIТИС КАСТОРIАС КЕ ЕКСАРХОСЪ ПАСИС ПАЛЕАС ВУЛГАРIАС " = Митрополит Костурски и Екзарх на цяла древна Болгарiя". На Битолския: "МИТРОПОЛIТИС ПЕЛАГОNIАС КЕ ЕКСАРХОСЪ ПАСИС ВУЛГАРIКИС МАКЕДОNIАС" - "Митрополит Пелагонийски и Екзарх на цялата Българска Македония". На Скопския: "МИТРОПОЛIТИС СКОПIОНЪ КЕ ЕКСАРХОСЪ ПАСИС АNО ВУЛГАРIКИС МАКЕДОNIАС "- "Скопски Митрополит и Екзарх на цялата горна Българска Македония". Тия титли - многолетствия се пеят от олтарите, от свещенослужителите и от клиросите, когато служи митрополитът. Тия титли са историческо доказателство, че югозападната част на Македония (Костур, Бялград, Химара) е била призната в древността за "ПАЛЕА ВУЛГАРIА - "древна България", а средната и северна част за ВУЛГАРIКИС МАКЕДОNIА - Българска Македония. 

        Защо Югозападна Македония е наречена "Древна България"? В един старинен руски летопис от 1627 преселването на българите на Балканите е описано така: "Многочислени, даже безбройни, те (българите) изпълниха цялата земя дори до Драч (дн. Дуръс, виж. Фиг. 2), тъй като българите и персите и влъхвите са едно и също и всички те са на тази земя преселници" [Национална библиотека Кирил и Методий, 774]. В друг летопис [Среднеболгарский перевод хроники Константина Манасии, София, 1988, 228-229] писан очевидно на север от Дунава, за същото заселване на българите се казва: "Много же бесчсльни съще испълнишя сия стран Днав и она до Драча и далее" . В превод - "много, почти безчислени, те (българите) изпълниха отсамната страна на Дунава и отвъдната до Драч и по-нататък". Ясно се посочва, че районът до гр. Драч е заселен с българи. По същия повод византийският архиепископ на Охрид Теофилакт е писал още по-ясно: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертва (на) кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец. И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. 

 

Интересни съответствия на албански и български думи:

 

Албанска дума

Значение

Българско съответствие

Бележка

 

 

Lule

Цвете

Лале - вид цвете

 

Sulm

нападение

Сурвам, суркам = повличам

 

Bubullon

Гърми, буботи

Буботи

 

Korbash

гарван

Гарван

 

Gjera

широк

Широк, шир, ширине

 

Gjoja

Значи, където

Гьоа – в някои диалекти се използва междуметието „гьоа” със същото значение

Gaboj

греша

Изгабоса

 

Zet

20, двадесет

Njëzet = 20, dyzet = 40, в диалектите trezet = 60, katërzet = 80

 

Pulë

Кокошка

Пиле

 

Shurrë

Уринира

Чуркай, чурка

 

Shumë

Много

В израза "сума ти"  = голямо количество от ...

 

Punë

Работа

Напън, напъвам = извършвам голямо усилие, тежка работа

 

 

Kuvendнародно събрание, събор, родов съвет, лига, парламент. Така се нарича парламентът на съвременна Албания. В ранна езическа България е съществувал особен

        орган на общонародна власт – общонародно събрание, наречен КУВЕНТ на езика на прабългарите. Никой не знае от къде идва тази прабългарска дума! Ето, обаче,

        че тя е запазена при албанците. Нещо повече, при тях тя не е изолирана дума, а основа на глагола kuvendoy - разговарям (unë kuvendoy - аз разговарям; ti, ai, ajo

        kuvendon - ти, той, то разговаря и т.н. ). Кuvend значи "разговор" или "говорилня" или по италиански "parlament".

 Някои съвременни албански топоними и хидроними са варианти на съответните латински или илирски названия от античността, тъй както някои български топоними и хидроними имат римски или тракийски произход. Например топонимът Shkodër (Шкодра) произлиза от латинското Scodra, а планинското име Tomor - от латинското Tomarus. Фонетически, повечето от тях обаче не съответстват на еволюцията на езика на шиптарите. От тук се прави заключение, че шиптарите са възприели тези названия не пряко от илирите, а от някой друг междинен народ (Eric P. Hamp, University of Chigaco The Position of Albanian (Ancient IE dialects, Proceedings of the Conference on IE linguistics held at the University of California, Los Angeles, April 25-27, 1963, ed. By Henrik Birnbaum and Jaan Puhvel)Известни са много сторогръцки думи и лични имена, заимствани от античните илири, но никоя от тях не присъства в езика на шиптарите (Wilkes, et al).  

            Албанската дума за Слънце - Diel може да е пеонска заемка. Пеоните, които в периода XII в. пр. н.е. - III в. сл. н.е. са населявали земята на днешна Вардарска и Пиринска Македония и района на Витоша са имали Слънцето за главен бог и са го наричали с името Dyalos (Dryalos). Албанското Diel (слънце) и пеонското Dyal (вероятно слънце) са почти едни и същи думи, което показва, че албанската дума може да е наследена от древните пеони. Интересно е, че подобна дума има и в унгарския език, където Del означава "юг", вероятно първоначално "слънце". Това не е коренна угро-уралска дума за Слънце, а най-вероятно остатък от езика на аварите - вархонити. Други интересни албански думи са mal - планина, която може да има индийски произход (виж по-долу) и mer - хубав, приятен, която може да има древноегипетски произход (на езика на египетските фараони meri - любим, приятен). 

777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777