Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
ЗАБРАВЕНИЯТ
КУЛТ КЪМ СВ. КНЯЗ БОРИС-МИХАИЛ
Доц.
д-р Пламен ПАВЛОВ, ВТНУ „Св. св. Кирил и
Методий“
Личността
и делото на покръстителя на българите, кан (княз)
Борис-Михаил са детайлно изследвани и
популяризирани от нашата историческа наука.
Въпреки това голямата тема за българското
покръстване, за неговия инициатор и
ревностен защитник ще остане винаги
актуална.
Превратностите
на нашата история, особено гибелните за
българското средновековно културно
наследство векове на османското
владичество, са пощадили нищожни фрагменти
от онова книжовно и художествено богатство,
което старобългарските творци са посветили
на княз Борис-Михаил. Днес ние не
притежаваме нито задължителните за един
светец жития и служби, нито напълно
автентичен негов портрет или икона. При все
това съществуват категорични свидетелства,
че култът му е бил изключително развит.
Споменът за цар Михаил Български остава жив
векове наред, като преминава дори в
апокрифите и някои творби от късното
средновековие.
Имал
ли е князът светец свое Житие, както и
съответната Служба (или Служби)? Едва ли би
се намерил сериозен учен, който да отрече
тяхното съществуване – благодарение на
монаха („черноризец“) Тудор, който е
работил в манастира на Борисовия брат Докс,
знаем точната дата на смъртта („Успение“)
на Борис – 2 май 907 г., а от едно писмо на
цариградския патриарх Николай Мистик до
цар Симеон Велики от 923 г. научаваме, че по
онова време покойният княз вече е бил
канонизиран. Съвременното „Чудо на Св.
Георги с българина“ косвено свидетелства,
че Борис е бил „авторитет № 1“ за
тогавашните българи. Охридският
архиепископ Теофилакт (началото на ХII в.),
пишейки своите гръцки жития за Св. Климент
Охридски и Тивериуполските (Струмишките)
мъченици, не само величае Борис-Михаил като
светец, но и споменава за чудотворната сила
на неговите свети мощи. Последното
обстоятелство, съществуването на свети
мощи и свързани с тях чудеса (вкл. изцеления!)
категорично показва, че Житие и Служба за Св.
Борис-Михаил са съществували и познати в
Плиска, Преслав, Дръстър, Охрид и другите
средища на тогавашната българска църква и
култура.
Известните
портрети на княза светец (в Учителното
Евангелие на Константин Преславски – руско
копие от ХII в., в манастирите „Св. Наум“ на
Охридското езеро и „Трескавец“ край
Прилеп, както и някои по-късни изображения)
несъмнено имат връзка със съществуваща
икона (сакрален образ) на светеца още през Х
в. Увеличаващият се благодарение на
археологически открития брой на неговите
владетелски печати показва, макар и непряко,
че ликът на Борис-Михаил е бил добре
известен, което е било едно улеснение за
тогавашните български зографи и предполага
по-лесното разпространение на негови икони.
Съчинението,
което е допринесло най-много за
популяризирането на самия княз Борис-Михаил
извън пределите на България, е знаменитото
„Учително послание“ на патриарх Фотий до
този наш владетел. Запазено в редица гръцки
преписи, преведено по-късно на латински, то
дори става сюжет на една пиеса, играна в
двора на Краля слънце Луи ХIV! Този
забележителен трактат за естеството на
християнската власт е познат и в своя т. нар.
славянски превод. Откритите досега 14 негови
руски преписи са наложили мнението, че
преводът е също руски! Редица обстоятелства
показват, че преводът е старобългарски –
това е не само най-логичното решение на
въпроса за произхода на превода, но личи и
от типичните за българския език от IХ-Х в.
лексеми и други лингвистични белези. И тук
нашата историчека и литературна наука,
както е и при т. нар. славянски превод на
Йосиф Флавий и други старобългарски
преводни паметници, остава в дълг пред
собственото ни културно богатство...
„Загадъчната“
късносредновековна „Повест за царкинята
Персика, дъщерята на цар Михаил Български“
е друго важно свидетелство за незагасващия
спомен за великия български владетел.
Повестта навярно има охридски произход,
което още веднъж свидетелства колко силен е
бил култът към княза покръстител именно в
днешна Македония! Едва ли е случайно, че за
анонимния автор на „Българския апокрифен
летопис“ (ХII в.) Борис „приел царството“ на
река Брегалница.
Култът
към Св. Борис-Михаил е бил познат и в Киевска
Русия. Неслучайно руските национални
светци Св. св. Борис и Глеб, синове на Св.
Владимир (покръстител на русите в 988-989 г.) и
една неизвестна по име „болгариня“, са
обект на светителски култ, изграден по
български архетип. Нещо повече, тяхната
памет (колкото и някои руски учени да
премълчават такава „подробност“) се
отбелязва също на 2 май! Така името Борис
влиза в световната именна практика.
Днес,
когато ние като нация и държава се стремим
да възвърнем унизеното ни от свои и чужди „благодетели“
достойнство и родова памет, е крайно време
да преосмислим отношението си към по-далечното
ни българско минало. Въртенето в „омагьосания
кръг“ на познати исторически дати, без ни
най-малко да подценявам величието на
Апостола Левски, на Ботев, на Априлското
въстание или Съединението, не ни прави по-богати
духом. Не искам да кажа, че са забравени
Аспарух, Борис-Михаил, Симеон Велики, Самуил,
Петър, Асен, Калоян и Иван Асен II, но, така
или иначе, „онези прочути българи“, както
се изразява един византийски автор, си
остават „в сянката“ на по-новата ни
история. Далеч съм от мисълта за
избуяването на някакъв анахроничен
патриотарски възторг. И все пак нека не
забравяме, че при Покръстителя Борис-Михаил
България е по-обширна и единна от
Санстефанския идеал, че тогава тя е
призната от Рим и Константинопол, духовните
и политически „стълбове“ на
средновековния свят, за „третата Велика
сила“ в Европа, че именно тя, България,
става люлка на православната славянска
цивилизация.
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.