http

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

КРИТИКА НА ДРЕВНОБЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ

проф. Петър Добрев

Тази книга е резултат от един нов и оригинален поне по своя замисъл експеримент – опитът да се погледне към най-древното българско минало през призмата на множество различни научни дисциплини. Тя прилича на обстрел на един и същ обект с няколко различни вида оръжия. Обектът - това са битът и традициите на нашите древни български предци и особеностите на техния стопански и държавен живот. А средствата за анализ на този обект са методите на няколко различни науки, всяка от които има отношение било към материалната, било към духовната култура на древните българи.

Досега не са правени опити да се направи подобна разностранна мозъчна атака и да се проверят възможностите на интердисциплинарния подход при изследването на този свърхсложен проблем. За това допринесе както византинизмът, така и вкорененият у нас навик да се гледа на изследването на древните държавни и стопански традиции като на обект най-вече на една тясна научна дисциплина - общата история въпреки, че по самия свой характер те са типични интердисциплинарни проблеми и могат да се решат ефикасно само в случай, че историческите проучвания се съчетаят с езикови, стопански и етнографски анализи и със специализирани експертизи от страна на редица точни науки. В България този широк подход в течение на целия двадесети век оставаше една несбъдната мечта, затова в градината на древната българска история се разпространиха доста много мисловни плевели, подобни на онези, които поникнаха и в западната книжнина под влияние на византийската българофобия. Особено много недомислия се съдържат в разделите от учебниците, които описват живота и културата на нашите преки български предци.

Твърде лоша шега погоди в това отношение на българската историография не само сляпото предоверяване на някои силно тенденциозни източници, но и трагичните политически превратности, които България изпита през последния век. Преди Втората световна война на мода беше идеята, че в жилите на голяма част от българския народ тече буйната и победоносна кръв на Кубрат и Аспарух, а също навикът да се гледа на древните българи като на наследници на Атиловите хуни, въпреки, че връзката в това отношение трудно можеше да се провери, тъй като не е намерен нито един древен хунски надпис. А след войната на мястото на пламенното патриотично увлечение по древните българи се появи едно крайно негативно отношение към тях, насаждано от висшата държавна власт, поради нейната едностранчива привързаност към славянската идея. Появи се една крайна и парадоксална тенденция да се принизява в максимална степен ролята на Аспаруховите българи за създаването на България, която до осъждане и заклеймяване на изследванията, възвеличаващи ролята на Аспаруховите българи и до нареждането да се спрат започналите преди 1944 г. широки проучвания на прабългарската култура под предлог, че “Българската археологическа наука трябва да престане да бъде само история на изкуството”. (Вж. Резюлюция на Археологическия институт на БАН, т.2,3 В: Известия на археологическия институт, т. ХVІІ, 1948, т. 2, 3.).

Като връхна точка от предприетия по онова време политически поход срещу прабългарската проблематика дойде и едно императивно указание на тогавашния Председателя на БАН да се опише българската история така като че ли славяните и без идването на Аспарух са могли да създадат са можели да създадат България. “Задачата на една истинска история на произхода на нашия народ е преди всичко и главно да разкрие, докаже и покаже, че завареното от Аспаруховата орда коренно славянско население е имало такъв свой икономически и социален строй, който по силата на обективните икономически и други обществени закони необходимо трябваше да доведе до създаването на българската държава…” – сочеше той- “Така именно се поставя въпросът за прабългарската Аспарухова орда…Аспаруховите пробългари при тогавашното конкретно стечение на обстоятелствата изиграха известна роля за образуването на българската държава. Това обстоятерство обаче не бива да ни заблуждава в смисъл да не виждаме основните движещи сили на тогавашното наше обществено развитие…” (вж. Т.Павлов. Доклад, изнесен при обсъждането на учебника по българска история. В: За марксическа история на България. С., 1954, с. 321). Тези настойчиви препоръки намериха своето пряко отражение в подготвения през 1953 г. задължителен учебник-макет по история и като последница от тях ролята на българите на Аспарух беше сведена до най-ниско възможно равнище. И доколкото на този осакатен макет подражаваха всички по-нататъшни училищни и университетски учебници, определено може да се каже, че не по-малко от две поколения българи израснаха под влиянието на злощастната идея, че българите на Аспарух са само номинални създатели на България и че нито в етническо, нито в културно отношение те не са били съществен исторически фактор.

В угода на тогавашната политика древните българи (наричани не съвсем точно прабългари) бяха превърнати в незначителна и достойна за пренебрегване величина, подобно на това както днес други политически угодници се опитват да изхвърлят от българската история всички славянски следи. Но последиците от злащостния “учебник-макет” не се изчерпиха само с деформирането на цялата по-нататъшна учебна литература. Те сковаха и аопорочиха и научната дейност, тъй като в съответствие с тях дълго време се отхвърляха като ненаучни всички опити да се открият у древните българи дори и бледи следи от култура, а малцината автори, които се усъмняваха да се усъмнят във внедрения примитивен модел попадаха под преките или косвени удари на научната цензура. Много по-лек и успешен беше по онова време животът на историците, които пригласяха на зададения шаблон, а това постепенно замърси науката с множество съмнителни по качества сурогати и полупродукти, по които като по стъпала някои вредители на историята се изкачиха до самите нейни върхове. Следвайки сляпо задължителните клаузи на “учебника-макет”, някои автори, между които и един неотдавна произведен академик, пренесоха в онези времена от бившия Съветски съюз нашумялата някога теория на археоложката С. Плетньова, че преди преселението си в балканските земи българите на Аспарух са се намирали на най-ниските стадии на номадството (първия и втория стадий) и едва през VІІІ в са започнали частично да се приобщават към по-цивилизовани форми на живот.

Но печалната равносметка втова отношение далеч не свършва с това и ако днес си я припомняме, то е за да възвърнем в тази област отдавна прогонения академичен дух. Показателен за онези времена е и следният епизод. Като едно допълнително ехо от дадените някога указания да се опишат социалните противоречия и експлоатацията в ранната българска история дори в най-масивните научни издания като многотомната история и кратката академична история беше вписана без никакви доказателства тезата, че един от главните източници на прехрана на Аспаруховите българи бил военният грабеж и заробването на чужди народи. “Робството в прабългарското общество имало стопанско и производствено значение. Поради стремежите на аристокрацията били насочени към завоевания, поробване и експлоатация на чужди племенни групи.” – пише в един от последните обобщаващи трудове от оня период “Кратка история на България”, издадена в 1983 г. (с.45).

Стана също така, че дори в по-ново време малцината автори, които засягат проблема за културата на ранна България, продължават да следват старата парадигма заварварството и ниската цивилизованост на древните българи. Пряко илюстрация за това е книгата “Културата на средновековна България”, издадена от един отскорошен член-кореспондент на БАН в 1996 г.

Никой от авторите, които посяха с лека ръка този странен исторически посев, вероятно не си е задал един кратък, но твърде щекотлив въпрос: защо след като Аспаруховите българи са били толкова силно привързани към военния грабеж и заробването на чужди племена (както твърдят нашите най-фундаментални академични издания), един висок по ранг византийски военачалник – известен като Готският топарх - е писал в края на Х в.., че “те, българите, някога най-много почитаха справедливостта и законността, сами достигнаха големи трофеи и градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.” (Вж. И. Венедиков Административно устройство на средновековна България С., 1979, с. 9) По някаква странна причина споменатият обгорял в много сражения с българите византиец ги описва не като поробители на съседните с тях племена и народи (нещо, което твърдят и до днес не само нашите най-мастити издания, но и някои вдъхновени от тях историци от съседните балкански страни), а ги описва като обичан и уважаван от своите съседи народ, към когото те се присъединявали доброволно, заради справедливата уредба на неговата държава. Ето защо време е след много манипулации, кривици и кривулици, които затлачиха нашата древна история най-после сериозно да се замислим: какъв народ всъщност са били българите, които са създали България – диво, варварско племе, сеещо смърт и разруха по своя път, или носители на кълновете на една ранна цивилизация?!

Една от големите пречки да не бъде забелязан своевременно този проблем беше нарушаването на свободния и почтен академичен дух, което превърна доста клонове на историческото познание в свърталища на кротки послушници и примитивни гости на научната трапеза. Разруши се старата академична практика да се цитират пълно и дословно всички източници на информация и най-много пострадаха от това историческите извори, които не се съгласуваха с наложената някога догма, че древните българи са били изостанало номадско племе. Паралелно с това възникна и едно невиждано преди това явление – безнаказаното ограбване на научен труд, жертва на което ставаха най-често така наречените бивши и “неблагонадеждни елементи “ в науката и учените без силни административни позиции. Примерите в това отношение са твърде много, но ще цитирам най-фрапантните. Някога един бързо проспериращ и доверен на власта доцент без никакви угрпизения публикува като своя продукция преведените от В. Бешевлиев прабългарски надписи, но това не му попречи да стане висш научен администратор. В съвсем ново време друг висш научен администратор от СУ, направи истински научен фурор с твърдението, че е открил пет неизвестни века българска история, въпреки, че това откритие е направено много преди него и въпреки, че още в 2001 г. то беше отразено от своя истински откривател в Методическите указания на МОН за съставяне на новите учебници по история за ХІ клас. Странно е, че дори в този драматичен за България исторически момент някои от нашине водещи най.високо поставени научни дейци се занимават с проучването на огромните бели петна в българската наука с дребни контрабандни приватизации на чужди идеи или с пренасянето на изтъркани чуждестранни щампи, представяни като най-висш световен продукт.

Но може би най-печален и достоен достоен за съжаление е фактът, че когато най-после бе премахвата научната цензура в тази област българските учебници по история продължиха описват прабългарите по същия примитивен начин, по който ги описваше узаконения преди половин век учебник-макет. Стана така, че дори след написаните и утвърдени през 2001 г. нови методически указания на МОН за изграждане на учебника по история за ХІ клас, които препоръчаха на авторите да осветлят по-обстойно и точно най-древните периоди от българската история и формирането на българската цивилизация, повечето продължават да игнорират пхорочната историческа басня за нищожната роля на българите на Аспарух и да описват създаването на българската дсържава по зададения преди половин век калъп. Този калъп и до днес играе за тях ролята та удобната стара обувка, с която те никак не искат да се разделят. Същевременно постановката, че древните българи не са играли съществена роля при образуването на България, влиза във все по-голяма колизия с натрупалите се многобройни източници, от които личи, че те са били многоброен народ и са се заселили в значителни маси както в Източна България, така и в западните балкански земи. За това говорят както приписките към Манасиевата хроника, така и описанията на преселението на Куберовите българи в “Деянията на Св. Димитър Солунски”, а също “Краткото житие на Св. Климент Охридски”, Писмото на хазарския каган Йосиф, Равенският аноним, Баварският географ и не на последно място два от надписите на някогашните български канове, в които за тях се говори като за владетели на “многото българи” в една ранна епоха, когато все още името българи се е употребявало главно за родовете, доведени от Аспарух. По нов начин изпъкна през последните години и въпросът за участието на древните българи в културното изграждане на България, тъй като направеният още през 1979 г. и издаденият с много трудности първи подробен научен сондаж на техните стопански традиции, показа, че те са имали една широка и завидна за времето си материална култура и са владеели един извънредно широк спектър от поминъци и занаяти. Всичко това наложи да се потърси ново и обективно решение на въпроса за ролята на древните българи при изграждането на българската държава и на средновековната българска цивилизация и истинско щастие е, че тази идея получи широка подкрепа както в научните институции, така и от някои големи научни фондации.

В България идеята да се изследва българската цивилизация беше подета за първи път от Фондация “Тангра-Тан-Нак-Ра” в края на 1997 г., а наскоро след това излезе и първата специална монография по този проблем (вж. П. Добрев. Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия. 1998)

Преди това най-древният период от българската история се описваше не под знака на думата цивилизация, а под знака на думата “орда”, а самото образуване на България се рисуваше като част от епохата на така наречените “варварски нашествия” –един термин, заимстван от византийския исторически лексикон, който и до днес наводнява почти всички български учебници. И макар, че извън византийските исторически извори за българите се говори не като за варвари, а като за народ, който от всичко най-много обичал справедливостта и законността, техните културни и духовни достояния остават все още неописани и над българските учебници продължава да тегне старият “варварски” модел. Липсата на ясна ориентация за произхода на древните българи продължава да плоди неясни теории, в които нашите български праотци ту се въздигат до космически висини, ту се сравняват с най-примитивните народи на света. Затова време е да огледаме с очите на много различни науки нашето най-древно българско минало и да видим какъв исторически образ ще изникне от тази съвместна мозъчна атака. Многобройните аспекти на ранната българска цивилизация са обект на различни науки, затова при нейното интердисциплинарно обсъждане, поместено в тази книга, участват учени от различни институти на Българската академия на науките и широк кръг научни дисциплини. Главната цел на тази широка размяна на мнения е да се преодолеят с общи научни усилия някои дълготрайни заблуди и да се разкрие най-после истинския и неподправен исторически образ на най-старите български векове.

Един от парадоксите на българската история е, че докато ние, българите, сме вечно недоволни от себе си и се залисваме по чужди кумири и модели, светът и особено онази негова част, която има възможност да ни опознае, вече много векове се възхищава от някои особени качества на нашия народ. Тези качества не са се появили през последния бурен век, който допринесе повече за разрушаването, отколкото за изграждането на българската цивилизованост. Нито пък са възникнали през вековете на турското иго или на предшестващото го византийско владичество. Техните корени трябва да се търсят преди тези катаклизми, в далечните векове, когато българинът е живял свободен и се е управлявал по свой собствен държавен модел в съответствие със своите собствени разбирания за нравственост и справедливост. Такъв период са били първите три века от историята на България, а също предшестващите векове, когато българите са имали друга по-ранна своя държава, наричана Старата Велика България. А това показва, че за да разберем откъде произлизат особените качества, за които нашият народ и до днес високо е ценен от онези, които що-годе го познават, трябва да се върнем твърде далеч назад в историята. Колкото и странно да се стори днес на някого това, ако искаме да разберем откъде водят своето начало някои особени нравствени принципи, които и до днес образуват гръбнака на българския национален характер и на специфичната българска култивираност на духа, ще трябва да се пренесем като начало в онази далечна епоха преди покръстването, която под влияние на византинизма дълго време беше наричана с презрителния израз “варварски период”, но която (епоха) е описана от редица очевидци и от старите български летописи като твърде успешно и дори пословично богато време, когато държавата, подобно на мъдър градинар сеела ред и справедливост и България се е славела като една от най-добре организираните държави в Европа. През този именно щастлив свободен период българинът е изградил своето високо упование в труда, което се е превърнало в главен стожер на неговата нравственост и тъй като с това духовно мляко са били закърмени повече от 15 свободни български поколения, то се е превърнало във фундамент на една самородна българска цивилизация – цивилизация висока не само чрез своите каменни стени, но и чрез моралния ръст на хората, които са я изграждали. Цивилизация, в която външният блясък може би не е бил толкова ярък и импозантен, колкото блясъка на изградените с робски стари империи, но която е притежавала един силен вътрешен блясък, който остава неоценен дори досега.

Трябваше да мине доста време, докато най-после бъдат забелязани първите следи от тази особена българска цивилизация. И тъй като тя изглежда все още на мнозина едва ли не като един исторически мираж, преди да се заемем с нея по същество и да проследим нейните исторически корени, добре е да разгледаме някои принципи и факти, които могат да ни послужат като общи отправни точки за размишление.

ПОДБРАНИ МИСЛИ И ОЦЕНКИ СВЪРЗАНИ С БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЦИВИЛИЗАЦИЯ

“Ще настане епоха, дето нещата, които ни са скрити днес, ще излязат волно на свят с изпълнението на времето и с подреждането на вековете…Вси тези явления ще се изтълкуват след многовременни залягвания и изрожденците ни ще се изчудват, че сме знаяли неща толкоз лесни и прости.” (д-р Д. Мутев, последовател на д-р П. Берон, 1842 г.)

В тези думи, изречени преди близо два века за първи път са посочени имплицитно двата противоположни полюса в българската общност – полюсът на възрожденците, работещи за духовното издигане на българския народ и полюсът на изрожденците, наричани от Паисий юроди, които винаги са спъвали благородните усилия на най-добрата част от народа чрез своя конформизъм и чуждопоклонство. Тези два полюса съществуват дори до днес и единият от тях разрушава отвътре българската цивилизованост, а другият с неимоверни усилия работи за нейното опазване и възстановяване.

“Най-древната история на всеки народ е скрита в неговия език. Затова дори да са изчезнали всички реликви от древното минало винаги остава един вечен и безсмъртен негов свидетел и този свидетел е езикът на народа.” (акад. А. Френ, 1828 г.).

Последица от тази отдавна открита зависимост е, че по-развитите в културно отношение народи са имали като правило по-богати и изразителни езици. Благодарение на това винаги може да се разпознае какво е било равнището на някой народ в далечното минало- имал ли е той своя собствена оригинална култура и цивилизация, или е светил с отразена светлина и е принадлежал към така наречените варварски народи. По-цивилизованите народи имат като по-правило по-богат език, затова време е да се вгледаме внимателно в неимоверното богатство и развитост на нашия български език – чрез него дори и най-големите скептици ще могат да доловят ехото на онази висока цивилизованост, която нашият народ е изградил у себе си преди много векове, но която той все още недостатъчно цени.

“Човек се различава от животните по езика… Чрез езика човекът става творец на един микрокосмос. Чрез страстите логичният човек изпада в животинско състояние…а пропадналите нации стават стада от различни видове хора, превърнали се на животни… По-съвършените идеи обикновено водят до по-добри резултати…Сред народи, чиито финални идеи са погрешни, дори действията за изпълнение на рационални и съвършени идеи попадат в дисхармония.…И понеже един индивид, или малка част от индивиди, не могат да накажат народа за погрешните му идеи, те сами биват осъждани от народа, че не образуват подобни идеи. Сократ, Фокион и мнозина други били осъждани от народа, тъй като не са били пропаднали индивиди като своите съграждани…Нека други изследват дали народите вече не са така западнали като атинските демократи, или вече не се появяват Сократовци или Фокионовци.” (д-р П. Берон, 1856 г.) Тези мисли на д-р П. Берон показват, че главното, от което трябва да се пази нашият народ е да не се превърне в животинско стадо и да разруши със своите собствени ръце своята древна и мъдра цивилизованост. Тогава дори и десет