http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 

КРИТИКА НА ДРЕВНОБЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ

проф. Петър Добрев

Тази книга е резултат от един нов и оригинален поне по своя замисъл експеримент – опитът да се погледне към най-древното българско минало през призмата на множество различни научни дисциплини.  Тя прилича на обстрел на един и същ обект  с няколко различни вида оръжия. Обектът  - това са битът и традициите на нашите древни български предци и особеностите на техния стопански и държавен живот. А средствата за анализ на този обект са методите на няколко различни науки, всяка от които има отношение било към материалната, било към духовната култура на древните българи.  

Досега не са правени опити да се направи подобна разностранна мозъчна атака и да се проверят възможностите на интердисциплинарния подход при изследването на този свърхсложен проблем.  За това допринесе както византинизмът, така и вкорененият у нас навик да се гледа на изследването на древните държавни и стопански традиции като на обект най-вече на  една тясна научна дисциплина - общата история въпреки, че по самия свой характер те са типични интердисциплинарни проблеми  и могат да се решат ефикасно само в случай, че историческите проучвания се съчетаят с  езикови, стопански и етнографски анализи и със специализирани експертизи от страна на редица точни науки.   В България този широк подход в течение на целия двадесети век оставаше една несбъдната мечта, затова в градината на древната българска история се разпространиха доста много мисловни плевели, подобни на онези, които поникнаха и в западната книжнина под влияние на византийската българофобия.  Особено много недомислия се съдържат в разделите от учебниците, които описват живота и културата на нашите преки български предци. 

Твърде лоша шега погоди в това отношение на българската историография не само сляпото предоверяване на някои силно тенденциозни източници, но и трагичните политически превратности, които България изпита през последния век. Преди Втората световна война на мода беше идеята, че в жилите на голяма част от българския народ тече буйната и победоносна  кръв на Кубрат и Аспарух, а също навикът да се гледа на древните българи като на наследници на Атиловите хуни, въпреки, че връзката в това отношение трудно можеше да се провери, тъй като не е намерен нито един  древен хунски надпис. А след войната на мястото на пламенното патриотично увлечение по древните българи  се появи едно крайно негативно отношение към тях, насаждано от висшата държавна власт, поради нейната едностранчива привързаност към славянската идея. Появи се една крайна и парадоксална тенденция да се принизява в максимална степен ролята на Аспаруховите българи за създаването на България, която до осъждане и заклеймяване на изследванията, възвеличаващи ролята на Аспаруховите българи  и до нареждането да се спрат започналите преди 1944 г. широки проучвания на прабългарската култура под предлог, че “Българската археологическа наука трябва да престане да бъде само история на изкуството”. (Вж. Резюлюция на Археологическия институт на БАН, т.2,3 В: Известия на археологическия институт, т. ХVІІ, 1948, т. 2, 3.).  

Като връхна точка от предприетия по онова време политически поход срещу  прабългарската проблематика дойде и едно императивно указание на тогавашния Председателя на БАН да се опише българската история така  като че ли славяните и без идването на Аспарух са могли да създадат са можели да създадат България. “Задачата на една истинска история на произхода на нашия народ е преди всичко и главно да разкрие, докаже и покаже, че завареното от Аспаруховата орда коренно славянско население е имало такъв свой  икономически и социален строй, който по силата на обективните икономически и други обществени закони необходимо трябваше да доведе до създаването на българската държава…” – сочеше той- “Така именно се поставя въпросът за прабългарската Аспарухова орда…Аспаруховите пробългари при тогавашното конкретно стечение на обстоятелствата изиграха известна роля  за образуването на българската държава. Това обстоятерство обаче не бива да ни заблуждава в смисъл да не виждаме основните движещи сили  на тогавашното наше  обществено развитие…” (вж. Т.Павлов. Доклад, изнесен при обсъждането на учебника по българска история. В:   За марксическа история на България. С., 1954, с. 321).  Тези настойчиви препоръки намериха своето пряко отражение в подготвения през 1953 г.  задължителен учебник-макет по история и като последница от тях ролята на българите на Аспарух беше сведена до най-ниско възможно равнище. И доколкото на този осакатен макет подражаваха всички по-нататъшни училищни и университетски учебници, определено може да се каже, че не по-малко от две поколения българи израснаха под влиянието на злощастната идея, че българите на Аспарух са само номинални създатели на България и че нито в етническо, нито в културно отношение те не са били съществен исторически фактор. 

В угода на тогавашната политика древните българи (наричани не съвсем точно прабългари) бяха превърнати  в незначителна и достойна за пренебрегване величина, подобно на това както днес други политически угодници се опитват да изхвърлят от българската история всички славянски следи.  Но последиците от злащостния “учебник-макет” не се изчерпиха само с деформирането на цялата по-нататъшна учебна литература. Те сковаха и аопорочиха и научната дейност, тъй като в съответствие с тях дълго време се отхвърляха като ненаучни всички опити да се открият у древните българи дори и бледи следи от култура, а малцината автори, които се усъмняваха да се усъмнят във внедрения примитивен модел попадаха под преките или косвени удари на научната цензура. Много по-лек и успешен беше по онова време животът на историците, които пригласяха на зададения шаблон, а това постепенно замърси науката с множество съмнителни по качества сурогати и полупродукти, по които като по стъпала някои вредители на историята се изкачиха до самите нейни върхове. Следвайки сляпо задължителните клаузи на “учебника-макет”, някои автори, между които и един неотдавна произведен академик, пренесоха в онези времена от бившия Съветски съюз нашумялата някога теория на археоложката С. Плетньова, че  преди преселението си в балканските земи българите на Аспарух са се намирали на най-ниските стадии на номадството (първия и втория стадий) и едва през VІІІ в са започнали частично да  се приобщават към по-цивилизовани форми на живот. 

Но печалната равносметка втова отношение далеч не свършва с това и ако днес си я припомняме, то е за да възвърнем в тази област отдавна прогонения академичен дух. Показателен за онези времена е и следният епизод. Като едно допълнително ехо от дадените някога указания да се опишат социалните противоречия и експлоатацията в ранната българска история дори в най-масивните научни издания като многотомната история и кратката академична история беше вписана без никакви доказателства тезата, че  един от главните източници на прехрана на Аспаруховите българи бил военният грабеж  и заробването на чужди народи.  “Робството в прабългарското общество имало стопанско и производствено значение. Поради стремежите на аристокрацията били насочени към завоевания, поробване и експлоатация на чужди племенни групи.” – пише в един от последните обобщаващи трудове от оня период “Кратка история на България”, издадена в 1983 г. (с.45).

Стана също така, че дори в по-ново време малцината автори, които засягат проблема за културата на ранна България, продължават да следват старата парадигма заварварството и ниската цивилизованост на древните българи.  Пряко илюстрация за това е книгата “Културата на средновековна България”, издадена от един отскорошен член-кореспондент на БАН в 1996 г. 

Никой от авторите, които посяха с лека ръка този странен исторически посев, вероятно не си е задал един кратък, но твърде щекотлив въпрос: защо след като Аспаруховите българи са били толкова силно привързани към военния грабеж и заробването на чужди племена (както твърдят нашите най-фундаментални академични издания),  един висок по ранг византийски военачалник – известен като Готският топарх -  е писал в края на Х в.., че “те, българите, някога най-много почитаха справедливостта и законността, сами достигнаха големи трофеи и градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.” (Вж. И. Венедиков Административно устройство на средновековна България С., 1979, с. 9)  По някаква странна причина споменатият обгорял в много сражения с българите византиец ги описва не като поробители на съседните с тях племена и народи (нещо, което твърдят и до днес не само нашите най-мастити издания, но и   някои вдъхновени от тях историци от съседните балкански страни), а ги описва като обичан и уважаван от своите съседи народ,  към когото те се присъединявали доброволно, заради справедливата уредба на неговата държава. Ето защо време е след много манипулации, кривици и кривулици, които затлачиха нашата  древна история най-после сериозно да се замислим: какъв народ всъщност са били българите, които са създали България – диво, варварско племе, сеещо смърт и разруха по своя път, или носители на кълновете на една ранна цивилизация?!

Една от големите пречки да не бъде забелязан своевременно този проблем беше нарушаването на свободния и почтен академичен дух, което превърна доста клонове на историческото познание в свърталища на кротки послушници и примитивни гости на научната трапеза.  Разруши се старата академична практика да се цитират пълно и дословно всички източници на информация и най-много пострадаха от това историческите извори, които не се съгласуваха с наложената някога догма, че древните българи са били изостанало номадско племе. Паралелно с това възникна и едно невиждано преди това явление – безнаказаното ограбване на научен труд, жертва на което ставаха най-често така наречените бивши и “неблагонадеждни елементи “ в науката и учените без силни административни позиции. Примерите в това отношение са твърде много, но ще цитирам най-фрапантните. Някога един бързо проспериращ и доверен на власта доцент без никакви угрпизения публикува като своя продукция преведените от В. Бешевлиев прабългарски надписи, но това не му попречи да  стане висш научен администратор.  В съвсем ново време друг висш научен администратор от СУ, направи истински научен фурор с твърдението, че е открил пет неизвестни века българска история, въпреки, че това откритие е направено много преди него и въпреки, че още в 2001 г. то беше отразено от своя истински откривател в Методическите указания на МОН  за съставяне на новите учебници по история за ХІ клас. Странно е, че дори в този драматичен за България исторически момент някои от нашине водещи най.високо поставени научни дейци се занимават с проучването на огромните бели петна в българската наука с дребни контрабандни приватизации на чужди идеи или с пренасянето на изтъркани чуждестранни щампи, представяни като най-висш световен продукт. 

    Но може би най-печален и достоен достоен за съжаление е фактът, че когато най-после бе премахвата научната цензура в тази област българските учебници по история продължиха описват прабългарите по същия примитивен начин, по който ги описваше узаконения преди половин век учебник-макет. Стана така, че дори след написаните и утвърдени през 2001 г. нови методически указания на МОН за изграждане на учебника по история за ХІ клас, които препоръчаха на авторите да осветлят по-обстойно и точно най-древните периоди от българската история и формирането на българската цивилизация, повечето продължават да игнорират пхорочната историческа басня за нищожната роля на българите на Аспарух и да описват създаването на българската дсържава по зададения преди половин век калъп. Този калъп и до днес играе за тях ролята та удобната стара обувка, с която те никак не искат да се разделят. Същевременно постановката, че древните българи не са играли съществена роля при образуването на България, влиза във все по-голяма колизия с натрупалите се многобройни източници, от които личи, че те са били многоброен народ и са се заселили в значителни маси както в Източна България, така и в западните балкански земи. За това говорят както приписките към Манасиевата хроника, така и описанията на преселението на Куберовите българи в “Деянията на Св. Димитър Солунски”,  а също “Краткото житие на Св. Климент Охридски”,  Писмото на хазарския каган Йосиф, Равенският аноним, Баварският географ и не на последно място два от надписите на някогашните български канове, в които за тях се говори като за владетели на “многото българи” в една ранна епоха, когато все още името българи се е употребявало главно за родовете, доведени от Аспарух.  По нов начин изпъкна през последните години и въпросът за участието на древните българи в културното изграждане на България, тъй като направеният  още през 1979 г. и издаденият с много трудности първи подробен научен сондаж на техните стопански традиции, показа, че те са имали една широка и завидна за времето си материална култура и са владеели един извънредно широк спектър от поминъци и занаяти. Всичко това наложи да се потърси ново и обективно решение на въпроса за ролята на древните българи  при изграждането на българската държава и на средновековната българска цивилизация и истинско щастие е, че тази идея получи широка подкрепа както в научните институции, така и от някои големи научни фондации.  

В България идеята да се изследва българската цивилизация беше подета за първи път от Фондация “Тангра-Тан-Нак-Ра” в края на 1997 г., а наскоро след това излезе и първата специална монография по този проблем (вж.  П. Добрев. Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия. 1998)

Преди това най-древният период от българската история се описваше не под знака на думата цивилизация, а под знака на думата “орда”, а самото образуване на България се рисуваше като част от епохата на така наречените “варварски нашествия” –един термин, заимстван от византийския исторически лексикон, който и до днес наводнява почти всички български учебници. И макар, че извън византийските исторически извори за българите се говори не като за варвари, а като за народ, който от всичко най-много обичал справедливостта и законността, техните културни и духовни  достояния остават все още неописани и над българските учебници продължава да тегне старият “варварски” модел. Липсата на ясна ориентация за произхода на древните българи продължава да плоди неясни теории, в които нашите български праотци ту се въздигат до космически висини, ту се сравняват с най-примитивните народи на света. Затова време е да огледаме  с очите на много различни науки нашето най-древно българско минало и да видим какъв исторически образ ще изникне от тази съвместна мозъчна атака. Многобройните аспекти на ранната българска цивилизация са обект на различни науки, затова при нейното интердисциплинарно обсъждане, поместено в тази книга, участват учени от различни институти на Българската академия на науките  и широк кръг научни дисциплини.  Главната цел на тази широка размяна на мнения е да се преодолеят с общи научни усилия някои дълготрайни заблуди и да се разкрие най-после истинския и неподправен исторически образ на най-старите български векове. 

Един от парадоксите на българската история е, че докато ние, българите, сме вечно недоволни от себе си и се залисваме по чужди кумири и модели, светът и особено онази негова част, която има възможност да ни опознае, вече много векове  се възхищава от някои особени качества на нашия народ. Тези качества не са се появили през последния бурен век, който допринесе повече за разрушаването, отколкото за изграждането на българската цивилизованост. Нито пък са възникнали през вековете на турското иго или на  предшестващото го византийско владичество.  Техните корени трябва да се търсят преди тези катаклизми, в далечните векове, когато българинът е живял свободен и се е управлявал по свой собствен държавен модел в съответствие със своите собствени разбирания за нравственост и справедливост.   Такъв период са били първите три века от историята на България, а също предшестващите векове, когато българите са имали друга по-ранна  своя държава, наричана Старата Велика България. А това показва, че за да разберем откъде произлизат особените качества, за които нашият народ и до днес високо е ценен от онези, които що-годе го познават, трябва да се върнем твърде далеч назад в историята.  Колкото и странно да се стори днес на някого това, ако искаме да разберем откъде водят своето начало някои особени нравствени принципи, които и до днес образуват гръбнака на българския национален характер и на специфичната българска култивираност на духа, ще трябва да  се пренесем като начало в онази далечна епоха преди покръстването, която под влияние на византинизма дълго време беше наричана с презрителния израз “варварски период”,  но която (епоха) е описана от редица очевидци и от старите български летописи като твърде успешно  и дори пословично богато време, когато държавата, подобно на мъдър градинар сеела ред и справедливост и България се е славела като една от  най-добре организираните държави в Европа.  През този именно щастлив свободен период     българинът е изградил своето високо упование в труда, което се е превърнало в главен стожер на неговата нравственост и тъй като с това духовно мляко са били закърмени повече от 15 свободни български поколения, то се е превърнало във фундамент на една самородна българска цивилизация  – цивилизация висока не само чрез своите каменни стени, но и чрез моралния ръст на хората, които са я изграждали. Цивилизация, в която външният блясък може би не е бил толкова ярък и импозантен, колкото блясъка на изградените с робски стари империи, но която е притежавала един силен вътрешен блясък, който остава неоценен дори досега.     

Трябваше да мине доста време, докато най-после бъдат забелязани първите следи от тази особена българска цивилизация. И тъй като тя изглежда все още на мнозина едва ли не като един исторически мираж, преди да се заемем с нея по същество и да проследим нейните исторически корени, добре е да разгледаме някои принципи и факти, които могат да ни послужат като общи отправни точки за размишление.

 ПОДБРАНИ МИСЛИ И ОЦЕНКИ СВЪРЗАНИ С БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И ЦИВИЛИЗАЦИЯ 

“Ще настане епоха, дето нещата, които ни са скрити днес, ще излязат волно на свят  с изпълнението на времето и с подреждането на вековете…Вси тези явления ще се изтълкуват след многовременни залягвания и изрожденците ни ще се изчудват, че сме знаяли неща толкоз лесни и прости.” (д-р Д. Мутев, последовател на д-р П. Берон, 1842 г.)

В тези думи, изречени преди близо два века за първи път са посочени имплицитно двата противоположни полюса в българската общност – полюсът на възрожденците, работещи за духовното издигане на българския народ и полюсът на изрожденците, наричани от Паисий юроди, които винаги са спъвали благородните усилия на най-добрата част от народа чрез своя конформизъм и чуждопоклонство. Тези два полюса съществуват дори до днес и единият от тях разрушава отвътре българската цивилизованост, а другият с неимоверни усилия работи за нейното опазване и възстановяване. 

“Най-древната история на всеки народ е скрита в неговия език. Затова дори да са изчезнали всички реликви от древното минало винаги остава един вечен и безсмъртен негов свидетел и този свидетел е езикът на народа.” (акад. А. Френ, 1828 г.).

Последица от тази отдавна открита зависимост е, че по-развитите в културно отношение народи са имали като правило по-богати и изразителни езици. Благодарение на това винаги може да се разпознае какво е било равнището на някой народ в далечното минало- имал ли е той своя собствена оригинална култура и цивилизация, или е светил с отразена светлина и е принадлежал към така наречените варварски народи. По-цивилизованите народи имат като по-правило по-богат език, затова време е да се вгледаме внимателно в неимоверното богатство и развитост на нашия български език – чрез него дори и най-големите скептици ще могат да доловят ехото на онази висока цивилизованост, която нашият народ е изградил у себе си преди много векове, но която той все още недостатъчно цени. 

“Човек се различава от животните по езика…  Чрез езика човекът става творец на един микрокосмос. Чрез страстите  логичният човек изпада в животинско състояние…а пропадналите нации стават стада от различни видове хора, превърнали се на животни… По-съвършените идеи обикновено водят до по-добри резултати…Сред  народи, чиито  финални идеи са погрешни, дори действията за изпълнение на рационални и съвършени идеи попадат в дисхармония.…И понеже един индивид, или малка част от индивиди, не могат да накажат народа за погрешните му идеи, те сами биват осъждани от народа, че не образуват подобни идеи. Сократ, Фокион и мнозина други били осъждани от народа, тъй като не са били пропаднали индивиди като своите съграждани…Нека други изследват дали народите вече  не са така западнали като атинските демократи, или вече не се появяват  Сократовци  или Фокионовци.” (д-р П. Берон, 1856 г.) Тези мисли на д-р П. Берон показват, че главното, от което трябва да се пази нашият народ е да не се превърне в животинско стадо и да разруши със своите собствени ръце своята древна и мъдра цивилизованост. Тогава дори и десет Сократовци да се родят в България, трудно ще ни спасят от погибел.

ІІ БЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗОВАНОСТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА АПОСТОЛИТЕ ОТ ВЪЗРАЖДАНЕТО И ТЕХНИТЕ ЗАПАДНИ СЪВРЕМЕННИЦИ

“Историята на всеки народ е неговият нравствен живот….Човек, който знае добре и истинно от какви причини неговите праотци са живеели  благополучно на този свят и са заслужили чест и слава, а от какви са попаднали в беди, може да има най-добро правило в живота си. Заради това историята трябва да се описва истиннно, да бъде свободна от всякакви предразсъдъци, суеверия и пристрастия. Иначе тя вместо да принесе полза на потомците, може повече да ги заблуди и да им навреди, внушавайки им страх и мекушавост…. Най-ясен пример за това е многобройният хиндустански народ, който макар и да е най-стар народ и първи да е развил науки и изкуства у себе си, първи просветил почти цял свят…обаче остава в старите си баснословни предразсъдъци и изгубвайки своето мъжество и дързост, попадал е под игото ту на един, ту на друг завоевател….Вярвайте ми, казвам ви безпристрастно, не видях по-способен човек за наука освен българина. На българина предстои да извади учения свят на Европа от заблужденията, в които е попаднал относно историята…(Но) ние, българите, затова никога не щем напредва, защото искаме синки да мъдруваме.” (Г.С. Раковски, 1861-1865 г.) 

“Дотолкова ние, българите, сме били ругани и презирани от всички народности, щото време е вече да се опомним…Българското трудолюбие рядко се намира в другите народи, то ни е облагородило, то е било и ще бъде наш спасител.  Ако е истина, че безделието е майка на всички пороци, то трудът е баща на всички добрини.  Какво преимущество имат пред нас другите народи? Вярно е, че горделивият никога не прокопсва, но вярно е, че и народ, който презира себе си, е самоубийца.” (Гр. Пърличев).

“Аз…се услаждавам, гледая Народът наш пресладкий и ради того не ме остая Неговата доброта да будем лукав. И ако ме пита някой школски човек ли си, или Болгарин, аз отговарям: Болгарин сам. Че не е честно на моето Славяно-Болгарство да творим зло и лукавство. Правий болгарин не лажи, не завидуе, не денгубуе, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка вярата не разменуе. Болгарин е производен от Бог.…Болгарин чрезмерно ради, оре, сее, торгуе, воинствуе, вярност има, гостолюбие, страх Божий, почитание своего царя и всичко волно- то, що е узаконено Богу и царю.” (Й. Хаджиконстантинов- Джинот, гр. Велес, 1851)   

“Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, коя го отличава като народ – дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той…Дайте му, или поне не бъркайте му се да се освободи от  това варварско племе, с което той няма нищо общо и ще видите как ще той да се устрои.”…“Слава Богу …природата не ни е обидила нито умствено, нито физически – защо, следователно, седиме на припек и плачеме, че петлите ни късат носовете?!…В продължение на 8 години аз видях сичките наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малка работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста…а пигмеи се покачили на необозрими кокили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата…” (Хр. Ботев).

“От всички страни се чуват гласове, че народът е обеднял до крайна степен, че народното благосъстояние се намира в жалко положение и т.н. Да видим защо е така…. Земята е богата и плодородна, българинът е трудолюбив, но правителството е враг даже на самото себе си! – този извод не се нуждае от доказателства…Но в щастливата Турска империя не чиновниците съществуват заради народа, а народът съществува заради чиновниците.” (Хр. Ботев)

Едно от най-големите открития на Ботев е, че българската история се дели на два големи контрастни периода – един прастар период, през който българите са живеели по своя собствена държавна уредба, която е споявала в единно цяло народа и властта и един продължителен период на упадък, през който българската държава е попаднала първо под византийско влияние, завършило с погубването на България, а след два свободни века под още по-унищожителен двоен гнет. Началото на българските беди Ботев е виждал в  измяната на българската държавна власт към своя народ, а най-великото качество на българина според Ботев е било в това, че той е успял да опази своите нравствени ценности и добродетели въпреки жестоките удари, на които е бил подложен в течение на почти хиляда години. Тези оцелели като по чудо духовни достояния са според него главния залог за спасение на българския народ. Затова той вярва, че България ще се възроди, ако съумее да прояви своето нравствено превъзходство.  “Освен физическата сила народът трябва да излезе и със своето морално оръжие… “ – пише той -  “В историята на нашия потъпкан народ се срещат страници, в които българският гений е записал такива важни и знаменити събития , които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли нещо в историята на общочовешкият напредок, и които, разбира се, трябва да възбуждат почит и уважение не само в душата на нашето младо поколение, но и на секи честен, искрен и признателен славянин.” (Хр. Ботев, 1875 г.)

За Ботев най-голямата трагедия на българския народ е било потъпкването на неговата ранна цивилизованост от безогледната и убийствена азиатска тирания. Но интересно е, че същите оценки за високите достояния на българския народ са дали  и редица западни пътешественици и учени.

“Виждах яркия, незаслужено потъпкан образ на българския народ. – пише Феликс Каниц.- Ако властващият доскоро мюсюлманин беше малко по-образован да му даде импулси, България – колкото и малко да е зачитана от някои страни – щеше да спечели с културния си напредък още много по-рано симпатиите на Европа. Въпреки, че твърде много съм пътувал из Сърбия, там рядко имах случай да наблюдавам толкова ярко проявен талант за строеж на машини, както в България. Там създаваха всичко изкуствено и по наставления. Кой беше тук, в България, учителят? Положително не е бил турчинът.  Това са прояви на  вродена щастлива дарба и понеже досега не съм го казвал, не мога да не повтарям доста често, че в лицето на българите трябва да виждаме бъдещият промишлен народ. (Ф. Каниц, 1879 г.)

“Българинът е трезв във всяко отношение. Енергията, която показва при обработката на земята, е забележителна. Кротък и съвестен, той се отдава изцяло на работата си, независимо дали е студент, войник, занаятчия или търговец.” (К. Иречек, 1891 г.)

“Българите ми напомнят по нещо моите земляци – бретонците.”- пише непосредствено преди Освобождението Леже-Мари Лежан, френски географ.

ІІІ СРЕДНОВЕКОВНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА БЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗОВАНОСТ –  КРАТКИ ИСТОРИЧЕСКИ РЕТРОСПЕКЦИИ

“От планината Чемерник до Одрин цялата тази страна е България. Това е една хубава и добре обработена страна…Те говорят на един славянски език, който за нас бе по-неразбираем от сръбския. Че страната България в християнско време (преди робството, б.р.) е имала големи свободи, богатства и всякакво изобилие, може да се види и разбере по това, че мъже, жени и деца, всички носят дрехи и ризи, извезани с копринени конци, макар и груби. Жените окачват на шиите и ушите си сребърни пръстени, а там, където няма сребро – месингови, оловни и пиринчени. (Из Пътеписа на хърватина Бенедикт Курипешич, 1531 г.)      

“Споменатите българи са от православната вяра. Хубав, скромен народ…Огнището, където правят целия си огън, се намира в стаята до вратата и е също като нашите камини, а не като татарските къщи. Над менсофата се намира прът, там окачват всичките си дрехи…Мъжете по облекло са почти еднакви с унгарците.Всички дрехи им са тесни. Жените им пък по носията си са почти еднакви с полските селянки. На гърдите си носят престилка, отрупана със сребърни и златни пфениги. Пръстите им са отрупани с пръстени. “(Из Дневника на Мартин Грюневег, 1582)

“Българите имат особен начин да жънат житото, с по-голяма сръчност, отколкото французите. Техните сърпове са също по-различни, понеже са плоски, широки и без зъбци и са по-малко извити. Като жънат, ги държат в дясната си ръка, а в лявата имат едно извито дърво, на което има три отвора, за да си пъхат трите пръста на ръката (паламарка, б.р.). И като отварят ръката си и обхващат житото, така те отрязват много по-голямо снопче от нас. След това вършеят житото не с бухалки, както в нашата страна, а с волове, при това воловете влачат дъски, набучени с камъни от Касидония (дикани с кремъци, б.р.), които раздробяват сламата и я смачкват (Из пътеписа на Пиер Белон, 1574).

“Стигнахме в едно село, наричано Драгоман. …Хората поканиха нашите служители на една тяхна сватба и неколница, както и аз, отидохме там и гледахме техните церемонии.  Те изпълняваха своето хоро със същата грация и припеви, както нашите литовски жени.” (Из Пътеписа на Р. Любенау, немец от Литва, 1587 г.). 

“(В България) селяните са създали образцово облекло на тиролци. Липсва му само тяхната шапка от плъст…Жените им не са с покрити лица, както останалите жени на Изтока. Тия жени са нежни, почти еднакви с нашите французойки….Правеше ми удоволствие да гледам сръчността и лекотата на трима-четирима селяни, затруднени при влаченето на едно рало, с която те прескачаха ту от едната, ту от другата страна на веригата, с която бяха вързани животните им, мушкаха ги с железен остен открая и ги изчакваха, за да ги накарат да теглят всички заедно.” (Из Пътеписа на А. Пуле, 1667 г.)

“Отвъд планината стигнахме в едно село, наричано Габрово. Жителите и техните жени там всички са българи …и се хвалеха, че те са били истински българи, давайки да се разбере, че те са храбри и че не бива да бъдат считани за лоши.” (Из Дневника на Й. Фон Кинсдсперг, 1674 г.)

“Облеклото на мъжете-българи е почти същото като това на планинците от Оверн във Франция, с бродерия по бельото и ризата Изглеждат по-малко нещастни от нашите селяни, по характер изглеждат също по-кротки и по-общителни. ..Те са най-приятните от всички хора.“(граф Д’Отрив)

“България сама по себе си е голямо царство. Царете му всички се наричат Шишмановци. Земята му е много обширна и хубава… и е богата  на жито, месо, риба, сребро, злато и много други стоки и най-вече восък и коприна…През средата на това царство тече река Дунав.” (Описание на България в 1308 г. от доминикански монах, ХИБ, І, 224)

“Българите са народ земеделски. Сеят всякакви култури- пшеница, ечемик, просо и др.” (Ибн-Даста за волжките българи в 903 г.)

“Тези българи са планинци. Те имат плодни ниви и голямо количество добитък.” (Из персийската география “Худуд-ал-Алам” – Х в.- за черните българи край Кавказ.)

“В Скития (Апахтарк) живеят 15 стари цивилизовани народа, които заемат пространството между Арея (Източна Персия) и Туркестан. А между тах живеят 43 хунски варварски племена. От старите народи един се нарича масагети, след него идват българите. А от 43-те племена едното се нарича Ефталк, другото Алхон, третото- Валхон, а останалите носят такива варварски имена, че е излишно да ги споменаваме.” (Из арменската география “Ашхарацуйц”, VІІ в.)

ІV ЕХОТО ОТ СТАРАТА БЪЛГАРСКА ЦИВИЛИЗОВАНОСТ ПРЕЗ ХХ  в. И СЪДБАТА Й ПРЕЗ МОДЕРНАТА ЕПОХА

“Българинът е истински син на земята….Пестелив е сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, бурната приветливост на сърбина, или мечтателния непрактичен идеализъм на руснака. Той по-скоро прилича на шотландец от равнината и носи многото си възхитителни качества  зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат…Оставете българина и черногореца на парче пустееща земя, и българинът ще я превърне в розова градина, докато черногорецът ще продължава да гледа.” (У. Милър, 1907 г.)

“Колкото повече човек опознава българите от Македония, толкова повече се възхищава…Просвещението сред българите не намалява племенния инстинкт за саможертва, дори сякаш го подсилва. Албанецът се отказа от религията си, за да добие правото да носи оръжие. Българинът от Македония пази религията, завещана му от вековете, превива врат под ежедневния труд, придобил е търпението на роба, за да запази добродетелите на мъченика.” (Х. Брейлсфорд – английски публицист, 1906 г.)  

“По никакъв начин не бих искал да подценявам българския селянин. Той е фермер, при когото типичните за фермерите недостатъци са подсилени. Но при него са подсилени и добродетелите на фермерите. Той е силен, трудолюбив, здрав, миролюбив и почтен, издръжливостта и упоритостта му нямат равни на себе си. Българският селянин освен това е грамотен, патриотично настроен и готов да учи…  .В страната няма нито богаташи, нито просяци, а селяните почти нямат нужди, които да не могат да не удовлетворят сами…Хората консумират храна и алкохол умерено. Няма хазартни игри…В никоя балканска страна няма такава религиозна свобода както в България….Трудолюбието им е пословично. Издръжливостта им е забележителна. Бедността в смисъла, в който думата се използва в Европа и Америка, в България е просто непозната…” (У. Монро – автор на първата история на България на английски език. Вж. Bulgaria and Her People. Washington, 1914.)

   “Това бяха забележителни хора. Селяни с чиста кръв, незасегнати от никакви морални болести, с храброст и издръжливост, заради които се прочуха в цяла Европа, с качества на духа и тялото, които са уникални по света.” (Н. Бъкстон за българите по време на Първата световна война).

“Българските мъже от всички класи могат да служат за пример на мъжете от повечето европейски нации.” (С-К. Стобарт, 1913 г.)

“Съседите на българите ги представят като тъпоглави хора, “български глави”, “дебели глави” – изрази, които се срещат паралелно при гърците и аромъните (по гръцки “хондрокефали” б.р.)…Но за тъпоглавие не може да става дума (в оригинала:  “Aber von dumm, stumpfsinnig kann nicht die Rede sein.”, б.р.). По много свои черти българинът прилича на немеца, а разликата между българите в Царството и тези в Македония не е по-голяма отколкото разликата между северните и южните германци. Когато отидох в 1887 и 1889-1890 г. в Македония да проучвам арумъните, аз волно или неволно усвоих тамошния славянски диалект.  А когато след завръщането си в Германия се запознах с българския книжовен език, открих, че без сам да забележа, вече съм го научил  в общи линии в Македония, но не съм научил сръбски, защото той в много отношения  стои в много отношения доста далеч. В българския език има цяла редица думи, които не се срещат в сръбския: например “желязо” (по срб. gwozdže”,   “град” (срб. varoš), “планина” (срб.  brdo), “брашно” (срб. (muka), “хубав” (срб. lep), “лош” (срб. rdžaf) и пр…  По своята фонетика македонските диалекти са изцяло български. Старобългарското “Ъ”, което в днешните български диалекти преминава и в “О”, се среща в Македония като “О”, а също в съчетанията “ЪР”, “ЪЛ”, “ОЛ” (мак. “сърце”, “смърдам” (смърдя)), “долг и “дълг” (Охрид), “волк” и  “вълк”, но в сръбски “вук” и т.н”…Когато чужденецът като мен отиде в някой български край, той разбира, че не е познавал българите достатъчно….Българите са най-прилежните и усърдни земеделци…Българският занаятчия се цени като усърден, почтен и грижовен работник   (в ориг.: Die fleiβigsten Ackerbauern sind die Bulgaren…Die bulgarische handwerer ist geschδtzt als  fleiβiger, geschuckter und sorgfδltiger Arbeiter., б.р.” (проф. Г. Вайганд, 1924). 

“Това, което този народ – българите-  способен и енергичен, създаде в областта на науката, изкуството и народното стопанство, е удивително. (проф. Николае Йорга –  румънски историк. Из реч в румънския парламент, 1930 г.)

“Вашата страна е една страна с голяма духовна култура, високите нравствени качества на вашия народ  му позволяват да се надява на едно по-добро бъдеще.” (граф Д’Адикс. Интервю пред в. “Зора”, 1933 г.)    

“С преминаването на българската граница при Свиленград като че ли навлязохме в една приказна страна. След запустелите, буренясали и безлюдни полета на турска Тракия, нам се стори, че навлизаме в един истински Ханаан. Докъдето ни стигне окото се виждаха отлично подредени ниви, китни градини, дървета, безбройни стада, спретнати и здрави селяни, които разпръснати из полята, работеха с песни. За мен, който идвах от Азия, това бе първото ми най-хубаво впечатление от Европа. Вие сте чудесна страна и народ с блестящо бъдеще.” (Из разговора на немски професор с писателя Стилиян Чилингиров, публикуван в 1938 г.)

“Страната ви е същински земен рай. Където и да се обърне човек, вижда хубави нивя и градини. Особено впечатление ни прави трудолюбието на вашия народ. Вие вече сте ни задминали в лозарството. Миналата година (1937 г.) ние сме изнесли 4 млн. кг. грозде, а вие – 29 млн. (из разговор на гръцки учител със Ст. Чилингиров, 1938 г.). 

“Обиколила съм много страни, но никъде не съм виждала такива прекрасни деца, с такива хубави и изразителни очи. Вашите български деца имат най-хубавите очи, които съм виждала” (из впечатленията на една английска гостенка на Съюза на българските писатели, 1938 г.)

Х        Х       Х

На този ярък фон заслужава да разгледаме и някои оценки и самооценки, направени от видни български писатели и учени през последните 70 години. Поразителното при тях е, че те са значително по-приглушени от тези на чуждите пътешественици и наблюдатели.

“Ние сме народ, който най-много се самоосмива и критикува и най-малко цени своето –пише Ст. Чилингиров- Понякога дори се червим за нашите най-добри и способни хора, за истинските наши добродетели, за най-светлите страници на нашата история. Българинът няма пиетет, уважение и благоволение към кумири и великани, особено към своите първи хора, към своето минало и към ценностите, които вековете са ни завещали…Та нали от всички народи на света единствено ние, българите, окачествяваме всичко низко, всичко лошо, всичко нефелно със своето народно име? Изразът “българска работа”, пълен с презрение и укор, не слиза от устните на никого от нас, щом трябва да се произнесем за наши постижения в която и да е област на живота…Всъщност българската работа не е чак толкова лоша, нито пък българинът е толкова негоден, престъпен и грозен. Само че трябва да дойдат обективни чужденци да ни видят и като ни видят, да кажат какви сме. …Но и те не ни убеждават в нищо и с нищо не променят нашето отношение към себе си. Тръгнали веднъж, и то не от вчера, по фаталния път на себе унищожението, ние ще следваме по него, докато един ден ужасени се спрем в страхотна безнадеждност и се запитаме: сега накъде? Зад нас отрицание, край нас безверие в собствените сили, а пред нас отчаяние. Така ли ни е било писано, или ние сами сме приготвили тази нерадостна съдба.

Може би това себеунижение, това себеотричане, това незачитане на своето е било и една от главните причини за нашето петвековно робство. Умния за умен между нас не признаваме, способния отричаме, моралния позорим, а чуждата негодност възвеличаваме, готови безпрекословно да й се подчиним. Щом произхожда не от нашата народна среда, а от друга, значи е по-кадърен от нас. Да му преклоним врат.   Не по-малка причина е била и враждата на нашите народни и държавни неприятели…Те добре са знаели, че най-сигурно се затрива от лицето на земята един народ, когато се заличи в душата му спомена от миналото – от радостното, от гордото минало…..Разгърнем ли страниците на който и да е поробван някога народ,  ще видим, че е така. Така стана и с нас при нашето поробване. Ударът бива насочен към всичко по-предно, по-отбелязано и по-кадърно. Една част бива потурчена, друга прокудена, трета – обезглавена…Минават векове, докато се дойде у нас до съзнанието, че бъдещето на един народ е в неговата собствена интелигенция.  Възраждането не е нищо друго, освен усилие на народа да се сдобие със своя собствена интелигенция. А пътят към това минаваше през училищата, но през чисто българските и с българска програма училища…Една поука от Възраждането, която за жалост твърде скоро започна да се забравя.  Преди да затвърдим родно българското у себе си, ние зачерпахме с две ръце от чуждото. Така се роди презрението към нашето и преклонението пред инородното…Искат се героични усилия, докато се разбере от мало и голямо у нас, от първо и последно, че личният и народният напредък се крие не в подражанието, а в самостойното творчество. Повдига се не оня, който копира, а оня, който разработва и усъвършенства особеното, оригиналното  у себе си, взел само поука от опита на другите и нищо повече.“ (Ст. Чилингиров, Председател на СБП до 1944 г.)       

“Тъжно е да се признае, но факт е, че с проникването на новата цивилизация и култура у нас проникнаха и редица парадокси,  заблуждения и модни идеи, които съвсем не съответстват нито на психиката, нито на равнището, на което стои средната маса от българския народ.  Естественото развитие на нашия народ, който може с право да се гордее със своите градинари, които са първи в света, със своите зидари и строители, които не стоят по-долу, даже с всичко свое в миналото, биде препречено от ръководящата класа по отношение на неговата всестранност и неговите естествени посоки...Ние преувеличихме значението на знанието над това на моженето, на ума над волята и затова в нашето Отечество, което може да даде всичко за съществуване, нараснаха поколения, презиращи труда, способни за партийна дейност и за всичко друго, но не и за онова, с което нашият народ се занимава и от което се препитава. Ние издигнахме формата в същност, а същността – във форма и затова у нас живее един бюрократизъм, който сковава всички пориви и всяка полезна инициатива.  Парламентът наводнява страната със закони, цяла литература, но с растенето на числото на законите, намалява в геометрична прогресия и тяхното изпълнение. У нас факторите като че ли разбъркаха ролите си – едни мислят, че живеем в ХV в., а други смятат, че всичко е лъжица за техните уста, липсва някаква способност за меродавните фактори да се приспособят към непрекъснато менящите се условия.  

 И сред липсата на упорита себеобработка, която единствена може да даде на човека вяра в себе си, вилнее сред нас завистта, злобата и взаимното себеизтребление. Над идеите виси камата и парабела. Така загинаха най-великите синове на българския народ, които в тежките времена биха могли да му бъдат тъй много полезни…Факторите, които движат нашата държава, са станали по-егоистични отколкото бяха някога, когато България  за по-малко от 40 години след Освобождението (до 1913 г.) направи в духовно и материално отношение успехи, които удивиха света.  А между това, ако факторите не се въоръжат с героическо себеотрицание, ако не турят общото дело над частните интереси, ако не турят идеалите на народа над своите даже легитимни амбиции, обичната наша България скоро не ще може да види бял ден. Страната ще издребнява все повече и повече  и ще полети с още по-голяма скорост назад, точно така, както това вече се е случило и друг път в историята на нашия народ. Дано това не стане! Дано живите да се вслушат в гласа на измрелите поколения и да положат всички усилия, за да пресъздадат себе си и България!” (полк. П. Дървингов, един от водачите на Македоно-Одринското Опълчение и чл. кор. на БАН през периода 1932-1944 г).

“Историята е глас на мъртвите, който поучава живите.” – това са думи на героя от Шипка и Стара Загора, субалтерофицерът Стефан Мазаков от Българското опълчение.   Било е време, когато българите са искали да се вслушат в гласа на историята….За съжаление в по-ново време, след като голяма част от паметниците на българската култура са били погубени безвъзвратно от ордите, които са върлували в нашите земи, ние продължаваме да повтаряме онова, което е било политическа пропагандна теза на чужди историци и политически дейци (тезата за мнимото българско варварство б.р.).  Разбира се това неразбиране е нормално за едни отдалечени времена, то се възприема като нормално и днес, но едва ли е нужно да твърдим, че историческата правда се съдържа именно в писанията на хората, които ни определят като тор за шовинистичните си амбиции, като нация от наивни дебили (хондрокефали) и неграмотни варвари, дошли кой знае откъде, заселили се на чужда земя и претендиращи за неща, на които нямат нито право, нито основания. След толкова много методични старания на чужди фалшификатори и наши отцеругатели, е трудно да надзърнем отвъд хилядолетията и да изясним огромния принос на българите в историята на европейската цивилизация и на цивилизацията въобще, но новите реалности в света ни налагат да го сторим днес с цялата безкомпромисност, която не бива да пожали нито академични пресвдоавторитети, нито онези, чиито лаври са получени за преповтаряне на наизустени готови тези, обслужващи други национални идеали, други национални стремежи, унижаващи българите и поставящи под съмнение изключителната древност и великолепната духовност на нашия народ.”(Й. Пацов, 2004 г.)

В заключение на тези отправни точки нека чуем и думите на един неотдавна напуснал ни магьосник на българското слово Петър Увалиев който сочеше като най-ярко доказателство за българската цивилизованост красотата на българския език: 

“Простете ми!- Пръв аз съзнавам и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не си съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра…А ето, че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме, че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена….Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било и вещественото, той призова същественото, което прави човека човек.  Езикът, който ние говорим, е глас на тази наша съдбовна същественост….Самият език е субект на особено по-знание, което се отнася към знанието както по-доброто  надвишава доброто. Меракът по това по-знание ме увлича и повлича подобно на иманяр-самец, тръгнал да рови из езиковите подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може да се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище.  . .И навярно затова и на мен май се е сторило, че самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава философски означения и определения – какво е например същност и какво е естество. Мислил е езикът ни и още мисли, макар че който драговолно му се отдава, често се озадачава….Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. Който се е зарекъл да слуша езика, той понякога чува чудеса. Например без-образният, безизразният  “ЬТ”, орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила – и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинно-изнежения Николай Лилиев На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там “мрът” мечти. Не спи – кипи градът.- Ът, ът, ът, ът. Не е ли този громол ек от конски тропот, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни…За най-далновидният съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на  на познавателната ценност на познание и по-познание, зΰвет и завθт, лек и лек…. Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас. “ (П. Увалиев, 1994).  

                                Х                   Х                   Х

Както личи от този кратък преглед, в модерната епоха българският народ е навлязъл с една ярко открояваща се патриархална цивилизованост, която съществено го е отличавала от  някои по-неразвити или заразени от масова меркантилност народи. Най-удивителното обаче е, че тази висока цивилизованост на духа се е опазила дори в епохата, когато повечето църкви и манастири са били разрушени и в много селища е нямало свещеници. Твърде забележително е и това, че думата  българин открай време се употребява сред нашия народ не само като национално име, но и като белег за почтеност и когато някой се отклони от правия път, хората с възмущение го укоряват: “Ти българин ли си? Един българин не постъпва така!”  Същият висок смисъл е бил влаган векове наред и в израза “българска вяра”, който е синоним на чиста и свята вяра и на най-висока духовна чистота. На тази своя духовна издигнатост, нашият народ дължи твърде много и тя неслучайно беше наречена от един прозорлив чужд учен – акад. Лихачов - с израза “Българската държава на духа”. И ако в основата на всяка цивилизация стои според английския учен Кенет Кларк някакъв висок духовен порив, то в основата на всички досегашни постижения на българския народ е стояла неговата хилядолетна “държава на духа”, която е оцелявала дори, когато е загивала другата – външната държава.  Характерно е също, че за разлика от някои стари европейски цивилизации, които са били подквасени със значителна доза насилие и ограбване на чужди народи, България още през своя най-ранен период е била известна като една от най-справедливите държави в Европа и е привличала към себе си околните народи и племена, което личи от думите на един византийски военачалник, че българите някога се отличавали с висока почит към справедливостта и законността и племената и народите се присъединявали към тях доброволно. За разлика от Рим и Византия, чиято цивилизация е имала като своя обратна страна масово бягство на роби към съседните страни  и за разлика от Западна Европа, чиято индустриализация накара десетки милиони хора  да избягат към Новия свят, “за да се спасят от европейската цивилизация” (по израза на Ботев),  ранна България от VІІІ-Х в.  е била една от малкото средновековни държави, която не  е отблъсквала, а е привличала към себе си околните народи и племена – нещо, което е отбелязано в преки исторически документи. По всичко личи, че българската държава на духа е един твърде ранен исторически феномен, който е съществувал още преди християнството, а след покръстването е придобил допълнителна нравствена сила. 

 Но интересно е, че историческите  корени на това забележително явление – зараждането на българската държава на духа - остават неизследвани досега, въпреки, че то е най-важното достояние, което народът ни е наследил от далечните свои свободни  векове.  Липсата на познания за източниците на българската цивилизованост и особено за ролята, която са изиграли в това отношение  традициите на нашите преки български предци – главният етнос, който е споил в едно цяло някогашната българска държава – е една голяма празнота, която поражда превратната представа, че нашият народ е обременен от някаква изначална историческа изостаналост и някаква едва ли не варварска наследственост, за разлика от развитите и напреднали европейски народи. За същия нихилизъм допринася и недостатъчното познаване на земеделските традиции на славяните и системното пренебрегване на влиянието на заварените на полуострова древни траки и други ранни племена. Все още не е обърнато достатъчно внимание  на  кардиналния факт, че някога на Балканския полуостров са си дали среща  не просто три вида племена, а три вида ранни култури и от тяхното взаимно преплитане и спояване е възникнала една висока за времето си земеделска цивилизация – българската предхристиянска цивилизация. Игнорирането на тази особеност е довело до това, че времето на изграждане на средновековната българска цивилизация изкуствено е отместено с два-три века по-късно, а ролята на Аспаруховите българи и тракийското наследство е била силно туширана и принизена. За да се разруши тази погрешна представа, е нужно да се разкрият историческите корени на изчезналата и забравената вече българска предхристиянска и ранна християнска култура и да отдаде дължимото  на редица изкуствено пренебрегнати реликви и достояния които показват,  че още преди повече от ХІІ века българите са имали относително високо равнище на духовно развитие, което е допринесло както за тяхното приобщаване към християнството, така и за превръщането на България в един най-ранните световни центрове на книжовността и разпространение на светлината на християнското учение. За това, че българският народ е достигнал още в ранни времена подобно високо ниво, което той с много усилия е опазвал и през робските векове, говори и следният показателен факт. Още преди пет века българите са описани като народ, който прилага в земеделието някои рационални похвати,непознати на западните народи, а също като народ, който се отличава със своите красиви облекла и необикновено богатите украшения на жените и младите момичета.  Тази особеност някои пътешественици като Бенедикт Курипешич (в 1531 г.) с основание отдават на свободния и богат живот на българите преди поробването. В по-късните пътеписи българските облекла се описват по доста по-скромен начин, което показва, че в материалната култура на българите е настъпил някакво отстъпление и спад.  Още по-силно изпъква този спад, ако се съпоставят облеклата на заможните българи след ХV в. с облеклата на някогашните български боляри, нарисувани във византийските хроники от Х-ХІ в., но тази културна инверсия и настъпилото някога разграждане на част от старата българска материална и духовна цивилизованост, за съжаление все още остават почти неизследвани, което беше и една от главните причини за организирането на този специален академичен и интердисциплинарен форум.

 ЗА ДРУГИ СТАТИИ:  http://protobulgarians.com