КОМЕДИЯ ОТ ГРЕШКИ

( ЗАЩО ДРЕВНАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ ПОРАЖДА У НЯКОГО ИСТЕРИЯ )

Ст.н.с., д-р Петър Добрев

Малцина знаят, че вече на няколко пъти във в. “Зора” излизат остри нападки срещу всеки опит да се докаже, че българите са били древен народ и са създали една от най-старите държави в Европа. На прицел са всички автори, които се опитват да разкрият древната българска държавност, а след двете последни акции, в които бях лично засегнат и аз, вестникът в “демократичен” стил ми отказа право на отговор. По стар навик, изобретен още в байганювските времена, първо се хвърля катран върху някого, а после се завързва и устата на очернения, за да помисли читателят, че очерненият не е можел да се защити и да мине направения срещу него маскарлък за “меродавна” и “градивна” критика. Но тъй като чрез подобни похвати в. “Зора” явно цели да се прегради пътя на новото в българската историческа наука и да издигне защитен чадър над нечии гузни съвести, които половин век замърсиха учебниците по история с множество безогледни лъжи, считам, че да се дава отговор на подобни шантажи не е само въпрос на лична чест, а и на един по-висок граждански дълг. И истинско щастие е, че напоследък се появиха модерни форми и средства като “Интернет”, чийто глас не може да погази и заглуши дори нито един “демократичен” и привидно загрижен за българската история вестник.

Прецедентът, който отдавна дразни някои историци от кръга около “Зора”, са разкритите благодарение на интердисциплинарния подход нови данни за допуснатия преди половин век голям исторически грях по отношение на най-старата българска история, който доведе до изкуствено преувеличаване на ролята на славяните и до всемерно принизяване на преките създатели на България - българите на Аспарух. Но тъй като днес – отново по политически причини – се правят забежки в противоположната посока – трябва от самото начало на тази статия да подчертая, че българската история ще стане научна история само, когато в нея спрат периодичните конюнктурни люшкания и се осъзнае, че тя – тази наша многострадална история е като птица с две крила – водещото и мощно някога древнобългарско крило и съединеното с него и подкрепящото го славянско крило. Беше време, когато българското крило беше тотално погазено по политически причини, затова задачата днес е да го възстановим, а не изкуствено да го противопоставяне на другите съставки, от които се е образувал днешният български народ. Но срещу това всячески се борят авторите на някогашните силно осакатени учебници и техните доста многобройни медийни поддръжници в България, затова и днес – в епохата на свободното слово – е твърде трудно да се възстанови историческата истина. 

А поводът за поредното наукообразно изстъпление, или по-точно затъмнение, което се опитва да прави този вестник с иначе блестящо и сияйно име, е накратко следният.

Неотдавна излезе от печат книгата на Б. Димитров “Дванадесетте мита в българската история”, в която най-после се прави опит да се огласят някои от най-големите грехове на българската историческа наука, макар и в доста условна форма. Но тутакси в “Зора” бе направен опит да се защитят на всяка цена старите и дълбоко погрешни постановки в българската история, при което заедно с Б. Димитров бях нападнат и аз /П.Д./. Древните български градове, за които най-после смело заговори в споменатата книга, според един Ст. Станилов - член на редколегията на “Зора”, били съществували “само в нечия глава”, затова крайно наложително е да разгледаме доколко точно е това иронично обвинение.

В опита си да убеди читателя, че всички автори, които гледат на българите на Аспарух не като на орда полудиви номади, а като на народ със своя собствена ранна държавност и култура Станислав Станилов – произведен неотдавна в най-високото научно звание доктор на историческите науки и един от активните участници в движението “Атака” подхваща нещата като че ли твърде отдалеч и издълбоко.  

В рецензията си “Митът и историята” от бр. 16/2005 г. той престорено съжалява, че колегата му по професия Б. Димитров “е платил данък на една мода”. А каква е тази фатална и зловредна мода е пояснено в следния пасаж: “Заедно с правомерната теза за индоевропейския расов тип на българите /прабългарите/, основали дунавското ханство – пише Станилов- той /сиреч Б. Димитров/ се е присъединил към идеята за стационарната, от земеделско-градски тип култура на прадедите ни преди преселването им на Долния Дунав.” /край на цитата/. Но интересно е, че стремейки се да представи тезата на Б. Димитров, че древните българи не са били ниско развито номадско племе, а народ със своя собствена развита култура, Ст. Станилов е допуснал само в горния кратък пасаж цяла серия от любопитни и дори забавни грешки, които ще разгледаме долу една по една.  

1. Какво значи терминът индоевропейски расов тип, употребен в неговата оценка, цитирана по-горе и защо този термин не се среща в нито един български или чуждестранен научен труд по антропология?! Досега в антропологията се говори само за европеиден, монголоиден и негроиден расов тип, а в езикознанието се говори за индоевропейски езици, но никоя наука не говори за индоевропейски расов тип. Такова съчетание е безсмислено, защото първата негова част е взета от езикознанието, а втората – от антропологията, а кръстосването на понятия от тези две различни по обект науки е недопустимо и дори смехотворно. Но най-забавното в случая е, че Ст. Ст. не само си служи с този неточен лексикон, но го приписва и на Б. Димитров, сочейки, че той основателно е застъпил “правомерната теза за индоевропейския расов тип”, а самият Б. Димитров в първата част на своята книга никъде не пише за “индоевропейски расов тип”, а съвсем правилно пише за европеиден тип /вж. Б. Димитров. 12 мита…, с. 15/. Пита се – чел ли е рецензента книгата на Б. Димитров, или произволно му е приписвал идеи и термини, които той сам си е измислял.  

2. Как се връзват едно с друго в горния пасаж твърденията, че прабългарите са били от индоевропейски расов тип /т.е народ от европеидната раса/ и че същите европеидни прабългари са имали ханство, след като досега не е известен нито един реален европеиден народ, който да е създавал ханства и след като всички ханства, известни на историята, са създадени от монголоидните народи и народите от смесен расов тип като тюрките, но не и от европеидите. Казано с други думи, ако българите на Аспарух са били европеиден народ, те априори не биха могли да имат ханство, но от рецензията на Станилов излиза, че в книгата на Б. Димитров се описва как европеидните българи създали българското ханство – нещо, което самият Б. Димитров никъде не твърди, защото терминът ханство и думата хан не съществуват в неговата книга, а навсякъде в нея българските владетели се наричат с титлата КАН. Възниква недоумението откъде се е взело твърдението, че Б. Димитров е описал създаването на българско ханство от европеидни българи. И тук идваме до следващия въпрос:  

3. Какво значи самият израз “българско ханство”, употребен от СТ. Станилов в цитирания по-горе пасаж, след като в нито един реален надпис, оставен от българите на Аспарух, нито в някой летопис или документ, досега не е открита никъде титлата хан като българско държавно звание и след като Б.Димитров, който отдавна е наясно за това, си служи с думата КАН, а не ХАН. Налага се да повдигна специално този въпрос, защото неточният израз “българско ханство” не е случайно отклонение в тази рецензия и присъства дори в заглавието на един от последните трудове на Станилов “История на ханство България”. Винаги съм се питал по този повод: нима един дългогодишен археолог като него не е забелязал досега, че титлата ХАН липсва в реалните български археологически и исторически материали и е била въведена някога поради несръчно и некомпетентно преправяне на истинската титла на българските владетели. Или от него е убягнал и добре известният факт, че след като подир цял век търсения науката не успя да открие никаква реална следа от ханове в България, срещу употребата на тази изкуствено въведена титла възразиха цяла плеяда ерудирани български учени - проф. Петър Мутафчиев, чл. кор. В. Бешевлиев и най-известният български езиковед акад. Вл. Георгиев, който през целия си живот недоволстваше, че при списването на българските учебници по история не се използват доводите на сериозната академична наука. “Правилно е да казваме “КАН Аспарух”, “КАН Тервел”…защото ХАН е турско и татарско название.” - подчерта категорично акад. Вл. Георгиев в едно свое интервю по повод на 1300-годишнината на България. /вж. Разговор с акад. Д. Лихачов: В: Симетрия на времето. С., 1984. с.113/. Но ето, че след като отдавна се знае, че някой някога поради чисто заблуждение е прикачил титлата “хан” към имената на Кубрат и Аспарух, днес други реформатори се опитват да произведат от погрешно въведената титла ХАН ново погрешно понятие – “българско ханство” Сериозните учени наричат подобни нововъведения “лъжа от втори род”, или “заблуда на квадрат”, затова не бива да си играем произволно с името на Аспарухова България – историята няма да ни прости.  

4. Най-голямото острие на критиката на Ст. Станилов е насочено срещу това, че Б. Димитров “е платил данък на една мода …като се е присъединил към идеята за стационарната, от земеделско-градски тип култура на прадедите ни преди преселването им” Но по повод на този упрек възниква следният въпрос: Кой народ според Станилов е построил Плиска, Мадара и другите ранни български крепости, след като византийските хроники сочат, че веднага след преселението Аспарух преместил славяните на север и запад от Дунавската равнина и след като през римско и ранновизантийско време Плиска не е съществувала? А също защо върху стените на Плиска и Мадара се откриват стотици прабългарски рунически знаци /над 500 единични разновидности според каталога на Л. Дончева-Петкова/, при това някои от тях са изсечени още в каменоломните, а други от строителите на Плиска. Кой е оставил тези многобройни знаци след като прабългарите според Станилов не са познавали монументалното строителство и защо част от тях се среща в старите български градове в Кавказ /Хумар, Андейаул и др./ и в Южна Украйна?! И кой е направил десетките километри защитни валове и ровове, заграждащи Столичната /Вътрешна/ област около Плиска, където след изтеглянето на славянските племена основно население са били българите, доведени от Аспарух? На кого се е опрял легендарният Испор цар при започването на посочените в Апокрифния летопис големи градежи, ако неговият народ е бил чужд на строителството, както си представя Станилов?!.  

5. Неясно е също какво значи изразът “стационарна, от земеделско-градски тип култура”, употребен в цитирания по-горе пасаж. В стопанската история, с която се занимавам от много години, вместо тази сложна каскада от термини се употребява обикновено терминът “уседнало стопанство”, който сам по себе си включва заниманието със земеделие и строителството на постоянни селища. А думата “стационарно” е по-подходяща не за “културата”, а за здравеопазването, в което има нестационарни и стационарни заведения.

Както виждаме, в един кратък текст от пет реда, който стои в началото на рецензията са допуснати пет сериозни грешки и неточности. И ако някой би се заел да опише българите на Аспарух, ползвайки разгледаната неясна терминология, с която си служи рецензентът на книгата на Б. Димитров, той би се озовал в един лабиринт от исторически проблеми: първо би му се наложило да открие някакъв народ с индоевропейски расов тип - НЕЩО, КОЕТО НЕ СЪЩЕСТВУВА В РЕАЛНИЯ СВЯТ и второ да намери някой европеиден народ, който е създал ХАНСТВО, т.е. държава присъща за монголоидните и частично монголоидни народи. Но най-интересно е, че след като е въвел цял куп неясни термини, чрез които доста неточно е предал концепцията на самия Б.Димитров, рецензентът остро критикува първата част от неговата книга, признавайки най-вече неговия популяризаторски талант и упреквайки го, че в стремежа си да развенчае един голям исторически мит, се е доверил на моите изследвания по стопанска история. По този пункт Ст. Станилов е толкова разочарован, че изменя дори на обичайния за науката спокоен тон. “Това означава - пише той за първата част от книгата на Б. Димитров – че те /прабългарите/ са имали монументално строителство /градове/, което е продукт на една развита обществена структура в рамките на държава. Само че това не е вярно – до началото на VІІ в. самостойна държава българите нямат, а въпросните градове съществуват единствено в главата на Петър Добрев.” След тази категоричност, редно е и аз да поставя някои въпроси, макар и без подобен негативен патос.  

Ако споменатите градове са една илюзия, тогава как да си обясним, че сирийският хронист Захарий Ритор в 555 г. специално посочва три народа в Кавказ, които са имали градове и поставя българите на първо място сред тях /пред аланите и народа даду/. А също как да си обясним, че патриарх Михаил Сирийски, който бил наричан за своите обширни познания Мар Михаил Велики, съобщава, че веднага след едно от своите преселения от изток повечето новодошли българи /20 хил. от общо 30 хил. души/ се настанили да живеят в кавказките градове, а другите останали не в степите край Дон, а се насочили към Дакия и Мизия. Защо никой от новодошлите българи не е останал да живее в степите, въпреки, че археолозите от кръга на Станилов упорито считат, че те са били степно номадско племе и защо основоположникът на арменската история Мовсес Хоренаци сочи около 460 г., че много преди това са имали своя земя, която явно не се е намирала в степите, защото той я нарича “българската земя във веригата на огромната Кавказка планина”?! Как да си обясним също, че в Кавказ още през VІ в. е имало селища с имена Булгар Балк и Балхар, второто от които е оцеляло дори до днес в Дагестан и през цялото средновековие се е славило със своите прекрасни златарски изделия, наричани от персите “муза-и-булгар”. Илюзия ли са тези селища и произвежданите от тях стоки, както иска да ни внуши Станилов, или може би е илюзия и това, че на запад от тях се намира автономната област Балкария, запазила и до днес името на древната българска държава в Кавказ.  

Явно е, че на ангажираните с номадската теория археолози никак не са по вкуса старите български градове в Кавказ, защото чрез тях се разрушава възприетата някога под влияние на съветската наука теория, че българите са били степно номадско племе. Но какво да се прави като древните българи наистина са създали навсякъде, откъдето са минали някога градове и дори в Армения след заселването на един техен клон са се появили градове с имената Балк, Тох, Дохс и други типични български имена. И какво да се прави след като дори в средата на ХІХ в Северна Осетия са живеели редом едни с други потомци на аланите и древните българи, за които Л.Н.Толстой по време на своята военна служба в Кавказ е писал: “Недалеко от Нальчика есть дигорская и болгарская община.” Някои истини достигат твърде късно до нас и напълно е простимо за един научен работник, профилиран в славянската археология, какъвто е Ст. Станилов, да не ги е забелязал своевременно, или поради недостатъчна запознатост с тях да се съмнява и да не бърза да ги възприеме. Но не е ли нелепо това някой да компенсира своите волни или неволни информационни празноти с остри нападки срещу хората, които са имали търпението да проучат по-изтънко историята на Изтока и се опитват да избавят българската история от някои нейни натрапчиви митове. Предоставям на в “Зора” да си отговори на този последен въпрос, а на читателя да си обясни към кого всъщност трябва да се отнесат хапливите намеци на Станилов, че някой е “историк по недоразумение” и изобщо не е “съвременен български историк”.  

Бих отминал тази несръчна критика с мълчание, ако тя беше някакъв случаен рецидив. Но тя е за съжаление трета по ред и се отличава със същата висока прецизност както и предишните две, в първата от които наслуки се твърдеше /уж на базата Й. Вернер/, че в гроба на Кубрат не е открит ковчег, а временна носилка, а когато в отговор бе цитиран на Станилов дословно пасажът, в който Вернер описва ковчега на Кубрат и подчертава специално с курсив изразите “дървен ковчег” и “златен обков” /вж. Вернер. Погребалната находка…с. 34/, той си замълча и не ми се извини за допуснатата професионална неточност, както вероятно няма да се извини и сега, а ще събира сили за следващи нападки.  

Трудно е да очаквам извинение от автор, който пишейки своите бележки, не си е направил труда да провери точността на термините, с които си служи и не се е погрижил да приведе поне един ясен аргумент, подкрепящ неговото несъгласие с оспорваната от него първа и най-важна част от книгата на Б. Димитров и с данните, които той е почерпил от моите трудове. А и не се учудвам вече на тези негови фриволности, след като той не се посвени да нападне своя именит съратник по редколегия и доайен на в. “Зора” акад. Николай Хайтов, очерняйки го “за приличие” не на страниците на “Зора”, а във в. “24 часа” през последното лято от неговия живот. Но не мога да не забележа, че по някакво съвпадение критиките на Станилов са насочени като правило не към някои отявлени вредители на българската история и заслепени българомразци, а към родолюбиви и четени автори – първо бе обвинен в “дилетанство” и “ура-патриотизъм” Хайтов, след това наполовина е нападнат и Божидар Димитров. А това повдига естествения въпрос – това ли са хората, които най-много са съгрешили към българската история и защо нападките срещу подобни автори, се публикуват, въпреки че не са придружени от елементарна научна аргументация и мълчаливо се толерират от някого.  

Ще повторя: България се намира в своето днешно жалко духовно положение не само заради своите политици, но и заради греховете на голяма част от своите казионни историци от просъветски тип. И затова с каквито и извъртания да се прикриват някои стари грехове по отношение на нашите български предци, време е вече техният истински образ да бъде реабилитиран и да стане достояние на целия български народ. Затова ще продължавам да настоявам този мой отговор дори и след излизането му в “Интернет” да бъде отпечатан непременно и на страниците на в. “Зора”, за да не съблазнява никой случаен гост в науката да съчинява подобни комедии от злонамерени и тенденциозни грешки като тези, които ни е поднесъл членът на редколегията на споменатия вестник.

Ст.н.с., д-р Петър Добрев  

За други подобни статии: http://protobulgarians.com