ПЕРИПЕТИИТЕ НА КАЛЕНДАРА


Проф. Никола НИКОЛОВ

 


Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com


 

Календарът е една от най-ранните придобивки на хората. Веднъж изобретен, той е способствал за културния растеж на човечеството. Прабългарите, когато са дошли по нашите земи, са донесли със себе си един съвършен за онова време календар. И може би тъкмо този организиращ времето атрибут, заедно с подредбата, на която са се подчинявали Аспаруховите конници, са били главното, което е позволило стъкмяването на една от първите след Римската империя и нейната източна част - Византия, държави в Европа.

Още най-далечните прадеди са почувствали нужда да измерват времето. Защото както е трябвало да се ориентират кое е по-далече и кое е по-близко, така е трябвало да си представят и кое събитие е станало по-отдавна и кое е по-скорошно. За тази цел те са съотнасяли събитията към наблюдаващите се изменения в заобикалящата природа - цикличните промени в растителността и животинския свят. Те са в тясна връзка с денонощието и годишните времена. Така естествено били избрани две от единиците за измерване на времето - денонощието и годината. Освен денонощието и годината космическите тела са ни дали още една единица за измерване на времето. Това е месецът, интервалът от време, за който Луната обикаля около Земята.

Промените във вида на Луната правели впечатление на заобиколените от всички страни с природа наши далечни прадеди. И то много по-силно, отколкото на натиканите между високите стени на градовете съвременници. Не е чудно, че тъкмо месецът е бил избран в онези далечни времена за основна мярка при измерването на времето. При това се натъкнали на едно "несъвършенство", допуснато от природата: синодичният месец не съдържа цяло число денонощия; той трае малко повече от 29,5 денонощия. Друго такова "несъвършенство" е, че и годината не съдържа цяло число денонощия; тя съдържа приблизително 365 денон. и 1/4. Но тук опущението на природата е още по-голямо, защото тя не включва в себе си и цяло число месеци, а 12 и 1/3 синодични такива. Ето защо комбинирането на денонощията в месеци, а месеците в години, за да се състави календар, никак не е проста задача.

Отначало започнали да съставят годината от 12 месеца, от които 6 имат 29, а другите шест - 30 денонощия, та средният месец да бъде 29,5 денонощия. Всеки месец в годината обикновено започвал с новолунието; тогава Луната не се вижда в продължение на 1 - 2 денонощия. Продължителността на годината в този лунен календар била 354 денонощия, т. е. с 11 - 12 денон. по-кратка от периода на обикаляне на Земята около Слънцето.

Несъвпадането на продължителността на календарната лунна година с тази на слънчевата довежда до това, че настъпването напр. на пролетта с всяка следваща година "се отлага" за по-късна дата. След една година то е с 11, след втората - 22 денон. и т. н.: след време пролетта започва да настъпва в месеци, които първоначално в календара са били летни.

За да върнат настъпването на пролетта към нейното първоначално число и месец, започнали след изтичането на няколко години от по 354 денон. с 12 месеца да "назначават" година с 13 месеца. Тя имала 384 денон. така че довеждала до "закъсняване" в датата на настъпване на пролетта. Чрез добавянето или, както казват астрономите, интеркалацията на още един, 13-и месец през няколко години, средната продължителност на календарната година горе-долу се "нагаждала" към продължителността на слънчевата година. Това било едно усъвършенстване на първоначалния лунен календар.

Следващото усъвършенстване на календара станало в древен Египет с въвеждането на слънчев календар, т. е. календар с продължителността на периода на орбиталната обиколка на Земята. Причината за тази реформа било ежегодното разливане на Нил. Връзката между реката и небето била следната: разливането започвало малко след като в утринната заря на изток започвала да изгрява най-светлата звезда, която днес носи името Сириус, а египтяните наричали Сотис. Свещеният Сотис преди това в продължение на около два месеца не се виждал. Това се обяснява така: след неговото "изчезване" в лъчите на залязващото слънце на запад в продължение на около два месеца той бивал зад Слънцето със съвпадаща със слънчевата посока, така че изгрявал и залязвал едновременно с дневното светило, чийто лъчи не позволяват да се виждат лъчите от звездите, пък били те и най-светлите. При обикалянето на Земята посоката към Сириус и към Слънцето постепенно се изменя така, че когато разместването стане значително, звездата започва да изпреварва с изгревното си подаване над хоризонта това на Слънцето.

Не било трудно на жреците, които извършвали ритуалите и жертвоприношенията, свързани с живителното разливане на Нил, да преброят колко денонощия отделят едно разливане от следващото. А това е и времето между две последователни появявания на Сириус, които са отделени с периода на обикаляне на Земята с една слънчева година.

Първият древноегипетски слънчев календар имал 12 месеца с по 30 денон., общо 360 денонощия. Така че настъпването на дадено събитие, обуславящо се от обикаляне на Земята около Слънцето, също се "отлагало"; както отлагането в настъпването на пролетта по лунния календар. И макар не така бързо, както последния, слънчевият календар с 360 денонощия скоро станал неудобен поради това, че пролетта се падала вече през летни месеци. За да не излезе, че жреците, управляващи календара, грешат, те увеличили с 5 денонощия продължителността му, но представили добавянето на губещите се денонощия като воля на боговете, както свидетелства древногръцкият писател Плутарх.

Древноегипетският календар с 365 денонощия не бил променян, макар продължителността на годината да надхвърляла с около 5 часа и 49 минути орбиталния период на Земята.

Реформа, при която средната продължителност на календарната година станала 365 1/4 денон., била извършена едва през 46 г. пр. н. е. от император Юлий Цезар, който вече бил включил Египет в Римската империя. Тя направила "нормален" действащия тогава в империята календар от 355 денон., който при това жреците (на които както в Египет били поверени календарните дела) допълнително обърквали както от некомпетентност, така и с користни цели. Според реформата след 3 години с по 365 денон. четвъртата била високосна с още едно денонощие. Средната продължителност на годината по юлианския календар е 365 денон. и 6 часа, а не 365 денон., 5 часа и 49 минути, колкото е периодът, за който Земята прави една обиколка около Слънцето. Тя, значи, била с 11 минути по-продължителна от слънчевата година. Това водело до "изпреварване" на датата на равноденствията. Тези "само" 11 минути обаче за 131 години стават цяло денонощие. Така след всеки 4 века някакво събитие от слънчевета година попадало с 3 дни по-рано. Така напр. през 325 г., когато заседавал Никейският църковен събор, пролетното равноденствие било на 21 март. А съгласно решенията на този събор датата на това равноденствие станала основна в компутуса, т. е. в пресмятането на датата на най-големия християнски празник - Великден. Във втората половина на ХVI в. обаче равноденствието било вече цели 10 денон. по-рано. И това затруднявало онези, които трябвало да извършат компутуса. Ето защо през 1582 г. папа Григорий ХIII "изхвърлил" 10 дни от календара: датата 4 октомври 1582 г. била последвана вместо от 5 от 15 октомври.

Реформата на папа Григорий ХIII обаче не се заключавала само във връщането на пролетното равноденствие към първоначалната му дата. За да престане тази дата да "пълзи", трябвало средната продължителност на календара от 365 денон. и 6 часа малко да се скъси. Ето защо по григорианския календар не всяка четвърта кръгла столетна година е високосна. В четири последователни години, с които завършват столетията, три са прости и само една е високосна. След високосната 1600 г. 1700, 1800 и 1900 били прости с по 365 денон., а 2000 ще има 366 денон. Така се "заличават" трите денон. в 400 години, които довеждат равноденствията с 3 дни по-рано.

В чест на Юлий Цезар месецът, който тогава римляните назовавали квинтилис, т. е. пети, бил наименован Юли. По-късно и следващият месец сикстилис нарекли Август в чест на император Октавиан Август.

Чудатостта римляните да броят 7-ия месец за пети, а 8-ия - за шести идвала от времето, когато в римския календар имало само 10 месеца, включващи едва 304 денонощия и годината започвала с месец март. Още преди юлианската реформа били добавени още два месеца - януари в чест на двуликия бог Янус, покровител на земеделците, и февруари - от римската дума фебруариус, означаваща прочистване, което със съответен ритуал се извършвало за пастирите. Тези нови два месеца вместо накрая били поставени пред март и годината, която вече започвала с януари, имала 12 месеца. Но при това не променили предишните имена на 5-ия до 10-ия месец, които продължили да се наричат със съответните римски думи за поредните числа от 5 до 10. Ето защо и днес в григорианския календар, който се използва във всички цивилизовани страни, 12-ият последен месец в годината продължава да се нарича декември от "децембриус", както наричали последния десети месец в десетмесечната година.

Не всички християни приели григорианския календар веднага с католиците в Италия, Испания и Франция. Протестантите в Англия започнали да си служат с него почти два века по-късно - от средата на ХVIII век. Най-късно - едва през ХХ век, той бил възприет от православните църкви. Българската била първа между тях. Понеже през ХХ в. пролетното равноденствие настъпвало вече с 13 денонощия преди 21 март, през 1916 г. в България денят с дата 31 март бил последван от 14 април, а не от 1 април. (Дали не оттогава води началото си първи април да бъде ден на шегата?) Така юлианският календар ("старият стил") бил заменен от григорианския ("новият стил").

Дотук все ставаше дума за календари на древни народи, макар римският календар, реформиран от папа Григорий, и днес да се използва почти по целия свят. Немного от древните народи са имали писменост, както е за тези, за които разказахме. Останалите с други средства са "описали" календарите си. При разчитането на древни предмети от материалната и духовната култура на такива народи се намират все повече и повече свидетелства, че хората още в ранния неолит са имали календар. И то в почти всички населени тогава точки на земната повърхност. Описването на това как някои древни археологически паметници говорят за тогавашния календар ще ни отведе твърде далеч и при това встрани от темата. Тук само ще кажем, че някои археологически изследвания на предмети от територията, която днес заема нашата страна, показват, че още в V - IV хилядолетие пр. н. е. по нашите земи е имало цивилизация, която си е служела с календар, който вероятно е връстник на календарите на древните египтяни и вавилонци.

Календар са имали и прабългарите. И той е едно уникално явление в културата на древността. За този календар ни говорят няколко документа, в които исторически събития са датирани едновременно както по календара на прабългарите, така и по т. нар. византийски индиктион. Понеже индиктионът е добре известен, това позволява да се направи съответствие между него и прабългарския календар и да се види какво представлява той.

Най-важен от документите, за които споменахме, е Именникът на българските владетели. Той представлява последователен списък на предшествениците и следовниците на Аспарух с годината и месеца на възкачване на престола на всеки от тях и продължителността на царуването им. Ето как се разкрива прабългарският календар в този документ.

Годините в календара, който прабългарите са донесли по нашите земи, са били слънчеви и подредени в цикли от по 12 години и се назовавали с имена на животни (виж таблицата). Във всеки следващ цикъл и имената на годините-животни, и тяхната последователност се повтарят. Годината е съдържала 12 месеца, всеки със свое име.  

№ по ред Прабългарско название Значение Китайско название
1 сомор, съсел мишка мишка
2 шегор крава крава
3 верени дракон, змей тигър
4 дванш заек заек
5 -  - (неизвестно) дракон
6 дилом змия змия
7 - - (неизвестно) кон
8 текучитем кон овца
9 - - (неизвестно) маймуна
10 тох кокошка кокошка
11 етх куче куче
12 докс свиня свиня

За съжаление не е известно кога е започвала годината в календара на нашите прадеди, но има признаци, че началото е било астрономически значим ден. Според някои това е бил най-късият ден през годината, когато Слънцето се издига на пладне най-ниско над хоризонта, или както астрономите казват - деня на зимното слънцестояние; други предполагат, че годината е започвала с началото на астрономическата пролет. По календара, с който си служим сега, тези дати са 22 декември и 21 март съответно.

Има и други елементи в календара на прабългарите, за които липсват писмени свидетелства. Сигурното обаче е, че календарът на прабългарите и древнокитайският календар, който подробно е описан с древнокитайски йероглифи, са подобни. И в китайският годините се подреждат в цикли от по 12 години и всяка една носи име на животно (виж таблицата). Както се вижда, повечето от имената в двата календара почти съвпадат, но има поне четири (може би пет) различни названия.

Има две версии за обяснение на цикъла от 12 години. Според едната броят на тези години отговаря на 12-те съзвездия, през които преминава Слънцето по своя видим път по небето. Тези съзвездия, наречени зодиакални, водят началото си още от древен Вавилон, където са си служили в сметките си с дванадесетична система на броене. Другата е, че 12-годишният цикъл е свързан с периода на обикаляне на планетата Юпитер около Слънцето, който е близък до 12 периода от обиколката на нашата планета.

Както се вижда, сигурните данни за прабългарския календар са малко. Това ни кара да се въздържим от обсъждане на авторството на цикличния календар. Макар че не липсват немалко разсъждения върху възможността приоритет да имат прабългарите. Много по-важно от приоритета, според мен, е, че в онези далечни епохи на безпросветност в по-голямата част от тогавашна Европа прабългарите са дошли на Балканския полуостров с календар, който има всички черти на най-съвършените от онова време. Защото, както изтъкнахме, съставянето на календар изисква находчивост и изобретателност. А пък използването на календар спомага за по-нататъшното интелектуално и културно развитие.

Авторът е д-р на физическите науки, зав. катедра "Астрономия" в СУ "Климент Охридски".