http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.


 

 

НАСЛЕДСТВОТО ОТ ДРЕВНОСТТА ИЛИ КАК Е ЗАКОДИРАНО

 

 ПОСЛАНИЕТО ДО НАС?

 

Митко Белчев - mitko.belchev@abv 

 

 

 Постоянно налагащите ни се твърдения, че от античността до наши дни в етноисторически план от траките не е останало нищо, е невярно и дори  абсурдно. Самите паметници, надгробните могили, керамиката, следите от сгради с различни характеристики, както и други исторически свидетелства от онова време, дават достатъчно ясни послания за присъствието на тогавашната високо развита цивилизация.

Всъщнст, наличието на тази видима страна от онова наследство никой не оспорва. Напротив – неговата популяризация е факт и то неоспорим, а въздейсвтвието е особено силно и впечатляващо. Всъщност, тук проблемът се появява в едно по-различно направлвение от познавателноста.

Повечето автори ни предлагат теза, че в следствие на събитията и превратностите, съпътствали историческите процеси на Балканския полуостров – автохтонното население е изчезнало и днес то е отдавно заменено с друго, без да остави никакви следи. Това е позиция, която считаме за невярна и оборима. Освен това тя е  недоказуема поради   липсващата достатъчна и логична аргументация. Също така историческите извори са недостатъчни, а и тях  доста мъгляво е отразена детайлността на процесите.

От друга страна, вглеждайки се в себе си, ние  не можем да подми-нем с безразличие твърде многото прилики на характери, вярвания, култура, психология и още много други елементи подобни и сравними с тези на “Траките”, “Скитите” или “Дакомизийците”. В крайна сметка няма нищо по консервативно от психологията, вярванията и обичаите у един народ, поради което те биха се явили като определители за принадлежност. Вглеждайки се в уникалноста на  човешката природа можем да  открием особенностите на етноса, независимо от времето в което ще я разглеждаме.

Когато  открием сходните моменти от философията на вярвания-та, преминали през бариерата на времето,  с основание бихме се замислили върху непреходността на идеите и силата на духовното начало.

Когато се забележат явните прилики в обичаите, танците, песните и приказките на народите от различните епохи, не може да не се замислим върху близостта им основани върхо корените на традицията.        www.trakobulgarica.hit.bg

И когато се вгледаме в образите, носиите и особеностите на характе-ра, т.е. душата на хората от древността до наши дни, констатирайки оче-видните прилики, неусетно приемаме факта за съществуването на единно-то начало.

Разглеждайки определителите за етнос, не бива да подминаваме да подминаваме и другите елементи от тази тема.

Като “универсален” маркер на пнятието народ, науката дава един “привелигерован” превес на “езика”, който е и основното средство  на комуникативността между хората. Особеността на “езика” се състои в това, че той е най-променящата се част  от градящата се народностна структура.

Примери за такова твърдение биха се намерили в достатъчно и много-образно количество.

 Например, съвременният френски език с нищо не прилича на използваният по времето на устройването им като държава и техните първи властващи династии.

Езикът, на който е говорел българинът от средновековието, същият от времето на възраждането и този който се говори днес са три широко различаващи се говорни структури, даващи характеристики на времената в които са използвани. 

В днешна България се разговаря доста по различно от начина на общуване при “Банатските Българи”/1/, които освен това пишат на латиница.

Докато в Бесарабия /2/ говорят езика на възрожденска България, в “Таврия”/3/ нашите сънародници се разбират помежду си на някакъв особен “Руски”. В същото това време “Македонските – Българи” създават свой език и моделират граматика към него.

В Румъния, до 50-те години на 19 век се е говорело официално на Български, но за да се деидентефицират, те налагат една латинска – демократична версия превърнала се по късно в съвременния румънски.

Всичко това ни подсказва, че езикът не може да бъде билет за етно-принадлежност в географско – исторически и политически план а е само инструмент за комуникиране между хората от дадена епоха.

Не на последно място в установяването на тези истини – тоест за да се разкрие наследството от миналото не бива да подминаваме значението на “Антрологията” и “Генетиката” , като научни и доказателствени инструменти. Тези два подхода в търсенето и определянето същността на индивида по неоспорим и категоричен начин, ни дават отговор на зададените от нас въпроси.

След като черепно – костната структура на древния човек и тази на съвременния му наследник съвпадат, а генетичните ДНК/4/ – кодове ги изравняват по смисъла на вложеното понятие – то отговорът вече е конкретен и единствен. Това е народ, който от древността до днес е претърпял фазите на промяната в социален, езиков и културен аспект, но останал нравствено, психологически и най – вече етнически един и същ.

Разглеждайки тези неща в техния доказателствен модел и като анализираме същността на нашия народ, ще минем през следните етапи на доказване:

1. Траките и орфическите мистерии от древността до нашите дни.

2. Героизацията през различните епохи.

3. Физиономията на индивида от епохата на Боговете до сегашната му същност.

4. Особеността в генетичната и антропологичната еднаквости на хората от различните времена.

5. Емоционалната и психогенна особеност.

Според “тракийския Орфизъм” първоначално е съществувала Вели-ката Богиня Майка – вселената, която самозачева и ражда своя първороден син, който през деня е “слънце”, а през нощта “огън”.

Както свидетелства самият “Питагор”/5/- Орфическият космос в неговите съставки се означава с числа, преминаяващи на един по-късен етап в тонове.

Въздухът е ре, земята – ми, водата – фа, огънят – сол, като оплодаща-та сила тук е водата, която в същото време е и пречистваща.

Не напразно в приказното творчество до нас са достигнали идеите за седемте пречистващи води в едни от вариантите или пък за трите в други.

“Първата вода беше черна, втората – бяла, а третата – златна...”

Или пък както се пее в една народна песен:

“...с дор седем води се измила”

 

 

 

Долмен от района на град Тополовград. Този археологически паметник от преди повече от пет хиляди години говори за вярванията и обичаите, както и за живота на нашите предци от онова време.  Всъщност, този долмен, по всяка вероятност се характеризра в качеството си един осмислен житейски кръг. Раждането, живота и смърта са елементите от космическата същност на живота. Ето защо този каменен  ковчег, който е и къща и символична утроба, се явяват като светата троица на житейския кръговрат.

       

 

Чрез пречистването с водата се ражда и енергията, която е Огън, Слънце и син на великата Богиня – майка. Затова към първите четири тона ще бъде прибавен и пети – ла, който е нейното звучене.

Космосът изглежда завършен, но всъщност не е, защото предстоят уреждането и на земните дела. Първородният син ще се съедини с великата Богиня – Майка./6/ Този безплътен акт ще се извърши сутрин при изгрев слънце или при залез, когато лъчите пронизват земята! Тяхното сливане ще звучи с тона си, последван от до.

Следва узряването на плода, който ще се роди заедно с тона ла. Ро-ден е синът на сина – това е царят жрец. Така се затваря символичният кръг. Този мислен кръг се вписва в движението на царя из неговите рези-денции – светилищата. Там той изпълнява обреда на смъртта и възражда-нето с “жертвопринасянето на кон”.

В тракийското общество връзката между двата свята се осъществява от царя-жрец и следвайки този модел, “Спартак” извършва в едно доста по-късно време този сакрален акт преди началото на последната битка./7/

А това, че при древните българи доктрината цар-жрец се повтаря в целия заложен смисъл, само потвърждава наличието на близост и етничес-ко сходство с траките. Не е случаен и описаният от Византийските хронис-ти акт на принасяне в жертва на кон от кан Крум в един от походите си към Цариград. Видно е, че както при тракийското общество връзката между двата свята се осъществява от царя-жрец, така и в древнобългарския свят тази връзка е осъществена от кана – колобъра, една идея развивана от професор Мутафчиев. Обръщайки се отново към тоналната Орфическа уредба се забелязва следното: първите 4 тона съдържат цялата космическа уредба в себе си, защото числото 4 съдържа 1,2 и 3, а от своя страна 4+3+2+1=10 като десетицата е съставена от три фази 4+3+3. Самата триада е провъзгласена за типична изначална индоевропейска структура.

Не напразно тази “Света Троица” е пренесена на един по-късен  етап в Християнството и то в неговата православна форма с всичките й мистични добавки.

Единственото на Бог, Син и Светия Дух е елементът от нашето пра-вославно християнство, което ни отличава от католицизма и ни доближава до мистичния орфизъм. Неговият фазен ритъм 4+3+3 е числово и тоново промислен и той може да бъде чут и видян от възвишено просветление.

Тук единицата (монада) е равна на мъж, като начало. Двойката е женското начало. Тройката символизира мъртва повърхност, четворката е степенувана природа, т.е. абсолютното равенство, петицата – чувственост, шестицата – възмъжаване и зрялост, седмицата – природа и симетрия, ос-мицата – уравновесеност, девятката – две мъжки начала и десятката – тримуфа на сина на богинята майка – т.е. устройството на света е завършено.

Един надпис от Рогозенското съкровище/8/ е неоспоримо потвърждение на тезата, доказана по съвършен начин от Александър Фол.

Цялото това тонално съзвучие, в своята мистична проникновеност звучи в лелеяна ритмичност от античността до наши дни  без да променя вибрацията на посланието, изпратено към вечността. Не напразно изумителната мелодичност на такта 7/8 въздейства върху мисълта по един особен начин, дори и в наши дни.

Както беше казано седмицата е природата в нейната симетричност, а осмицата – уравновесеността. Тези два елемнта на вечния български танц рисуват картината на душевния мир както на тракиеца, така и на древния , а и на днешния българин, вписал душата си в заобиколилата го хармония, характеризи равновесието както в микрокосмоса на отделния човек, така и в цялата вселена.

Като основен елемент от Орфическата митология се появява идеята за тракийския Дионис – Загрей, /9/, който идва във физиономията си на Бик, за да бъде принесен в жертва. Александър Фол го определя като “Божество на вертикалния строеж на света и господар на поразяващия гръм”. Основен спътник на бога е змея или змията. Това обожествяване и героизиране на тези същества ни съпътсват откакто се помним и тяхното култово място е достатъчно красноречиво потвърдено в народното пророчество “змей горянин”, “сура ламя”, “десетоглава змия или змей”, “змейова сватба” и т.н.

Елините заимстват тези идеи и ги доразвиват като темата за “змейовата сватба” и предават като превъплъщението на Зевс с цел съединяването му с Персефона и появяването на Дионис – плод на тяхната връзка. Всъщност това е именно съюзът на Богинята Майка и слънцето и появилият се Загрей, което в превод значи “рогата змия”, е синтезиран образът на Змея (змията, драконът) и е характерен носител на зооморфичната идея както при Траките, така и при Скитите, а по-късно и при древните българи и средните им народи от индоиранската група.

Самите мистерии, посветени на това божество сякаш пресъздават в геоисторически план разкъсаната плът на етноса в далечното минало. Не-гово принудително разселване по света беше предизвикано след катаклизма “Черноморски локален потоп”. Тези спомени се митолизират във формата на песенно-танцова система от един специфичен обред.

Идеята е, че Титаните, разкъсали Загрей на 7 части, според 3+4 степенните цикли се пресъздава във времето на пролетното равноденствие като става субект на големите мартенски новогодишни игри. Тези мистерии продължават през цялото време на този обред. Те преминават през превратностите на времето и днес носят  свидетелство от онова време и се свързва с християнския календар като празненства, започващи от Сирни Заговезни, преминаващи през Тодоровден, Цветница и достигащи до Гергьовден и Великден. По този начин образът е символна смяна на старата с новата година, което е характерно и за скитите и за древните българи. Така те пресъздават реорганизацията на света и раждането на ново начало.

Най-яркото свидетелство от онова време е нестинарството. Този обред, съществуващ и до днес, е доказателство за непреходности на идея-та, която може и е реализуема само от един и същ етнос, разделен на сродни народи.

Тук свещенодействието се извършва от девственица-жрица. С нейна-та игра се достига до упованието, че космическото тялона бога ще се всели във всеки участник, който е приобщен, за да се разпадне преди да се пре-върне отново в едно цяло.

Ако Загрей беше символът на “строежа на света и господар на пора-зяващия гръм”, честван в нощните мистерии, то Сабазий/10/ се празнува през деня, когато лъчите на слънцето озаряват всичко наоколо. Разкъсаният и унищожен бог възкръсва, за да тържествува върху земята с цялата си мощ и сила. Всичко това се предава с особената ритмика на енергитичното въз-приятие, за да възвеси физиономията на този един и същ индивид, просъ-ществувал от древността до днес. Според митовете, дошли от древността чрез преразказите на такива като Аристофон, Сабазий е божетво, което се идентифицира и с камъка. Не е лишена от своето логично обяснение при-казката за превръщанията на хора, показали воля, дух и сила в камъни./11/ Освен това това божество се е съпътствало със змийско присъствие./12/ Поради тази причина ритуалите, за които свидетелства Теофаст, Диодор и др. са изпъстрени с елементът “показване и размахване на змии”.

Древното предание гласи, че любимата на “Орфей” е ухапана от такава змия навремето на подобен ритуал.

В подкрепа на тезата за наследството и за непреходността на тази идея трябва да предвидим и факта, че подобен ритуал е съществувал до скоро./13/

  На много места в страната по време на тази низа от пролетни празненства имаше един, който се отличаваше със своята мистичност и ярък зооморфизъм: Рано сутрин се събираха млади и стари на определено място, по рано символично оброчище, където се палеха огньове. Децата ги прескачаха и там се проклинаха змиите. Това символично тяхно гонене и про-клинане сякаш беше едно закъсняло отмъщение на хората към онази змия, ухапала “Евридика”, умъртвявайки я и в последствие предизвикала смъртта на царя – жрец Орфей.

Всичките тези ритуали винаги си изпълнявали пречистваща роля. Цялата тази негативна и отрицателна по заряд енергия, която е била натрупана, сякаш се е освобождавала чрез тези танци, песни, оргии и физическо очистване.

 

Тази каменна утроба символизира ,,Богинята Майка”. Чрез нея древните Траки са давали воля на усещанията си за таова, че земният свят е една логично подредена система от напълно разбираеми в счисто житейски план неща. Тя се намира в Средна гора, близо до град Котел. 

 

 На остров Самотраки е съществувал още един “странен” обичай (от съвременна гледна точка). По време на тези мистерии младите момчета и момичета на вече полово зряла възраст са се събирали в нощите, откривайки сладостта на тайнството. Така те славели Дионисий като божество, вкусили от кръвта му – т.е. виното. Техните сексуални контакти са символизирали сбирането на “Богинята – майка” с нейния Син – слънцето, за да се родят светлината и живота. Свидетелства за тези обичаи идват от древните автори. Херодот пише за “Разюздаността” на тракийските девойки./14/

 В дебрите на Странджа се е съхранил един странен култ. Според на-родните схващания светицата Марина е обитавала пещера, в която тече во-да, което символизира оплождащи течности. Самата Марина била зачена-та, след като майка й е молила слънцето за помощ. Веднъж в годината ергени и моми се събират в такива пещери, за да участват в тайнството на зачатието. Символиката тук идва в това, че се повтаря един хилядолетен мистичен обряд.

Навлизайки в наследството от древността не можем да подминем един митичен факт, без да потърсим сходствата в миналите и днешните времена. Всъщност това е идеята за възкресението и прераждането с цел достигането на съвършенството. Тази идея е еманация на висша духовност у цял един народ, приел космогонията като смисъл на съществуването. Тези идеи, приемани и отхвърляни и отново възраждани са станали като ос-новни детайли от повечето религии и философии по света. Възкресението на “Христос – спасителят” е символът на християнството във всичките му  подразличия. Прераждането и достигането на съединението на душата с нейното енергийно начало е белег не само на Индо – Азиатската  теология, но и на такива идейно – теософски и мистични братства, като “Бялото братство" на Дънов. В почитта си към “Христос – учителят” мюсюлманите също възприемат тези идеи.

Другият показател, даващ характеристика и показващ наследството от древността, е постоянно повтарящата се по един и същ модел героизация на отделната персона, достигайки до митологичното й идолизиране.

В древна “Тракия”, а също така и в “Скития”, вождът след смъртта си е бивал героизиран, а след това и обожествяван. Така се постига хтоничната връзка между света на хората и боговете. При Скитите тази връзка се осъществява от вожда който е и жрец и пратеник. Самият акт на превъплъщението се осъществява в стволовете на дървото – символ на вертикалния космически строеж. Вождът е маг и медиатор, който под въздействието на транса и особеността на ритмиката осъществява  тези връзки. Този модел е характерен и за древните българи, като свидетелствата за това са не малко и достатъчно категорични. Според В. Бешевлиев те са особен вид магьосници/15/ които са в състояние да предсказват, откриват тайни и дават съвети. Всичко това се постига чрез заклинания и танци  и всякакви мистерни съществували още от времето на Траките. Има една легенда дошла до нас от онези времетна  която гласи , че синът на цар Симеон Велики  е бил маг от доста високо ниво. За това свидетелствува Кремонския епископ Луидпранд. Според него същият е притежавал уменията да се превъплъщава във всякакви животни. Вероятно всичко това е дало своето отражение в народното творчество което е изпълнено с безброй много примери.

Един особен вид герой – демон е съществувал в древна Тракия, който е осъществявал митичните връзки с онзи друг парелен свят наречен символично ,,отвъдно”. Този персонаж е ,,Залмоксиис”/16/- цар и в същото време божество. Като смъртен той се усъвършенства достигайки втората отсечка на хероическото време, през което се е превърнал в демон и заживява в третата като съвършен. Може би тук, в доктрината за “Залмоксис” би трябвало да се крие и методиката ба тристепенното посвещение у “Богомилите”, характеризирано със степените “ученик – послушник”; посветен – или свещеник (дедец) и накрая съвършен. Самият Залмоксис преми-нава през хероическото време у е приравнен с Орфей, за да се превърне в един пратеник – една връзка между реалния свят и този на боговете. Всъщ-ност същият той се е превърнал в това си състояние на общо тракийски хе-рой от местно гетско божество – или по-точно обожествен вожд. Тъй като гетите се явяват едно свър&#