Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

                                                        

От миналото, през настоящето и по пътя към Бъдещето

 

Духът на българина - анализи и страсти.

 

   Автор : Митко Белчев - Mitko.belchev@abv

 

 

   Ако желаеш да разбереш от къде идваш и на къде си се запътил, вгледай се в миналото си. Погледни в него като в огледало и открий себе си – там някъде в далечината, където началото е отпечатало завинаги твоята идентичност. Онова начало, в което се е родил, израснал и оформил азът на твоята национална определесност.

    На времето академик Дмитрий Лихачов /1/определи България като “..страна на духа”. Тези негови думи придобиха за нас особенна стойност, защото се явяват оценка по достойнство дадена ни от един голям приятел на нашият народ. Че такъв голям учен прави характеристика за нас не   би трябвало да е изненада, защото смисълът, който е проявен тук, се корени в същността на Българина.

    От край време съществува един определител, който ни характеризира възможно най – вярно. Това е онова състояние на  духа, при което  при нас си дават среща двете основополагащи начала:

    - Съзидателността и творческият дух, родили високата етно-култура   и

    - Стремежът да се отрича успехът на ближния, проявен като стихия на разрушението.

    Тези две начала са като лицата на монетата. Ако липсва едното, тя престава да съществува. Тази особеност на духа е видяна и описана с най-точни думи в началото на миналия век от поета с нежната душа Димчо Дебелянов/2/. Така той по един изключителен начин разкрива противоречивата същност на българина и неговия изпепеляващо нежен чар.

 

,,Аз умирам и светло се раждам

разнолика нестройна душа.

През деня неуморно изграждам,

а в нощта без пощада руша.”

      

В своята съзидателна история нашият народ неуморно гради откакто се помни, било то къщи, крепости, градове или държави.

  Създава невероятни приказки, омайни песни и изгарящи танци.

   Рисува чудни картини и реди божествено писменно слово.

  Устремени към бъдещето и в мисията си да водим хората  по пътя им към съвършенството, тласнахме човечеството в неговия ренесанс. Изпратихме учителите си да проповядват словото божие по света и се упълчихме на догмата народите да нямат своя писменост.

  Многопластовата ни музика и песни от Орфеево време до днес и от ширналата се земя  та до необятния космос, кара всичко, което ни заобикаля да се унася забравяйки  ежедневието и житейската динамика.  

   Вливахме и продължаваме да вливаме живителните си сокове в създава-нето, развиването и утвърждаването на достатъчен брой държави и нации.

   Родихме и отгледахме голям брой откриватели, изобретатели и талант-ливи писатели, както и огромен брой поети и музиканти.Построихме много обекти по целия свят, оставяйки имена и пот по пясъците и камънаците на земята.

   Когато всичко това се прави за да се даде представителност на съзида-телността, то  става ясно, че за да се получи е необходимо отприщването  на огромно количество енергия  насочена в определена посока.

   Тази енергия наблюдаваме и като една обратна стихия.Един разру-шителен феномен, показващ как  добронамереното начинание може да бъде смачкано и унижено. И всичко това, заради факта, че друг е бил носителят  на интересната и различна нова идея.

    Когато някой направи не-що значимо, веднага ще бъде отритнато и оплюто. Ако обаче в нечия глава се роди нещо гениално, за да се появи на белия свят ще е необходимо създателят му да води титанична борба за неговото налагане.То ще бъде начаса атакувано от опонентите  докато накраяне бъде отхвърлено и отречено изцяло.

    Вероятно този психологичен белег е притежание и на редица други народи, но същевременно се явява и показател за етническа принадлежност. По тези причини с пълно основание можем да приемем,че тези два   елемента са маркировъчните знаци на етно-определящия указател. В тази връзка ще приемем, че независимо дали отделните индивиди или обособените по широки групи от хора са с променило се народностно съзнание,  те винаги ще притежават показателите на изначалната народностна характеристика.Ето защо с пълната увереност можем да маркираме следната основополагаща хипотеза:

 

    При Българина водещо е индивидуалното начало, а водимото усещането за осъзнатия колективизъм – тоест вторичната потребност.

 

    Ръководейки се от тези два първични импулса, народът ни е създавал племенните си обединения и по  късни държавни формирования.Неговото самоопределение се е формирало на базата на конкретните особенности  и на появилата се нагласа за съюз в името на бъдещето.

    Индивидуалните егопотребности на отделния човек да комуникира,да общува, да се самосъхранява и възпроизвежда са причините, каращи на-родите да приемат по висшите форми на колективно съжителство. В този смисъл приемаме, че когато народите създават държавните си форми-рования и строят структорите си, отделния индивид приема своеобразен отказ от индивидуалност и лична свобода. Тази свобода той съвсем съзна-телно заменя със строгата йерархична подчиненост, явяваща се елемент от държавноста.

     Всъщност това е било начинът на създаването на държавите от древнос-та до днес. Съществува обаче едно различие, характерно само за нас и нашето етническо определяне, превърнало ни по-късно в народ и държава.Това различие се основава не  на замяната  на индивидуалната свобода със структорната подчиненост, а с техните хармонични съчетания.На пръв поглед тези два противоположни елемента, при нас се проявяват успоредно и независимо. Развивайки се в дълбочина, те се преплитат по специфичен начин, даващ представа за един независим дух, тръгнал да търси колективната идентификация за племето си.

     Траките – както казва Херодот /3/ ,,.....са един многоброен народ,втори след индийския,  който ако беше единен нямаше да има равен на себе си ...”  - са се славели  с индивидуалност, високо развито чувство за лична свобода и независимост. В своето самоопределение, строейки държавите си, те са гарантирали максимални свободи както за единоплеменниците си така и за подчинените народи и племена. Така, са се отличавали от другите народи на древноста, с които не са били в родствени отношения.

    Повечето древни автори като Херодот, Тацит /4/, Страбон /5/ и други говорят за особената черта от характера на нашите предци, като наблягат на това, че са били особено чувствителни по темата лично достйн-ство и индивидуална свобода. Освен това те са уважавали същите качества и у другите но са ценили почтеноста като основен достйнствен  белег/6/. Усетил нюансите на характерноста  на тракиеца, Херодот ни предоставя факт върху който е наложително да се замислим,  откривайки нещото което на определя и днес. Във своите ,,разходки” из дебрите на Тракийската земя той се среща с интересни хора и особенности като ни описва  събитие, на което е бил свидетел:

    ,,....Един местен вожд,за да убеди своите съплеменници в стойноста и смисъла на единството им демонстрира  борба между кучета. Когато те вече са обезкървени в своето ненужно единоборство той вкарва в битката и един вълк. Тук става нещо интересно: Озверелите и настръхнали псета изведнъж забравят че до този момент са се мразели и заедно вкупом скачят срещо хищника вълк...” Самият Херодот – впечетлен и изумен ни казва, че всъщност това тракиеца. Като се замислим обаче и се вгледаме в днешния българин, ще трябва да си кажем, че всъщност това сме и ние днес такива каквито сме били и вчера. Само пред лицето на единния враг, сме способни да извършим чудесата, за които другите народи  ни биха завидяли. В останалото време сме толкова разиденени, сякаш никога не сме били един народ.

    Най - интересното е, че душевността на древния тракиец е в хармония с усета му към красивото, съвършенното духовното и мистичното. Години по - късно древните Българи, създавайки държавите си, независимо от пирамидалния йерархизъм и подчинеността на институциите, са приемали като основен елемент в съществуването –зачитането на индивидуалноста и завишената роля на общото събрание.       Свидетелства за това намираме както вьв Византийските /7/, Арменските /8/, Арабските /9/ и др. източници.

   Във своята хилядолетна история, Българинът е бранил притежаваната от него собственност с цената на живота си, винаги и по най - достойния начин. Способноста си да представя себе си като индивид, неподвластен на директно управление,го представя пред света като индивид, уникален в своята особеност.

   Неговите разбирания за чест и достойнство никога не са приемали диктатурата и подтисничеството като форма на съжителство с другите народи. Знайно е, че нито в тракийския ни период, нито в по - късния – български робството и изобщо унизяването на човека не е било присъщо за нашите деди. Този елемент никога не е  присъствал като институционизирна форма на общественните отношения. Не напразно в конституцията на третата Българска държава изрично е записано, че робът стъпил на българска земя автоматически става свободен. Тук е мястото  да разкрием скоба и да направим едно уточнение:

    Наистина, през второто българско царство диференциацията в общест-вото е създала някакъв тип зависимост, съобразена с наложилите се фео-дални порядки като появата на групите от така наречените парици и отроци. Това  неестественно положение се е получило в резултат на проявилия се “ вторичен византизъм “/10/.

    Този термин, като изкуственно въвъведено понятие ,се налага от нуждата да характеризираме наложилите се нравственни, морални и интелектуални критерии получени в следствие на двувековното ромейско господство. Тази нетипична за  нашия народ черта в крайна сметка разрушава тогавашната ни държава. По-късно, когато се освобождаваме, наново се потъпкват тези достойнства приемайки византийските порядки в изграждането на общественната структура. Нарушеното душевно равновесие и сринатите емоционални стойности на отделния човек довеждат до нуждата, индивидите  да потърсят своето обединение. Тук изниква небходимостта от личност, която да поведе духовно- извисените индивиди към  въстановяваване на тяхното себеуважение и национално достойнство. Това се постига от гениалния пълководец и стратег за онова време , наложил се с характер и авторитет на субект надраснал своята  индивидуалност. Личността на цар Ивайло /11/ е съизмерима с тази на Спартак /12/ и е отпратка към появилите се векове по късно личности в българската история.

   Вероятно тази част от характера на Българина – тоест неговата  огромната себеобичност, граничеща до автоизвисение и нарцисизъм ситуицират предателствата като форма на индивидуален интиюнитет и в същото време  раждат инпулсивността на творческата енергия. Ето защо, тази осъзната индивидуалност не е отрицателен по своя характер белег, а осъзната духовна свобода.

    С увереност може да се каже, че същата  е и носител  на творчеството и съзидателноста у българина.

 Като изхождаме от казаното до тук, с увереност констатираме,  че основополагащото ни начало би могло да се открие както вразрушителното, така и в градивната етническа енергия. Тези две същности ни съпътстват от както ни има и  докато съществуваме ще бъдат с нас.Възможно е, тук да се крие причината поради която българинът, който е родил достатъчен брой гениалности,  в същото време да е разрушил два пъти повече ценностни неща. Ето защо с  увереност можем да приемем, че силата ни е придимно в индивидуалната изява пред тази на колективизма. Всички по стойностни неща са били постигани тогава когато отделните индивиди, считащи се за личности са признавали качествата на изявилия се водач и са приемали лидерството му . Това е ставало след като хората са били убедени напълно в качествата на изявилия се водач. Определящото в този случай е превъзходството на ума, красотата и физическата сила, обединили колективната енергия и индивидуалноста, превръщайки ги в нещо велико и неповторимо.  

    Ето защо, като причина за падането на първото българско царство, можем да приемем унизеното его - индивидуално достойнсво на българина, причинило срива в колективния идентификатор на народноста му.

    В своите многбройни битки за реализирането на идеала “един народ в една държава и за един по - добър живот “, нашият народ е дал хиляди скъ-пи жертви. В името на постигането им , през различните епохи сме откри-вали водачите си като сме ги дарявали както с доверието си така и с ха-рактерните си съмнение и мнителност. От друга страна , под тяхното ръко-водство сме печелили битки и сме издигали гордия си дух. Тези мигове на национално извисение са пораждали едновременно възхищение и почуда у другите народи . В същото време така се е раждал безпримерния герои- зъм тласнал развитието ни напред, проявен като висша форма на подсъзнателен его-индивидуализъм. Неговото появяване е потребност

за самосъхранение на личноста, извикана от конкретната ситуация. Това ще рече, че смисълът на героизма е в продиктуваното желание на личноста да изтъкне достойнствата си като остойностена позиция и  израз на триумфиращо его-начало.

Всеки от нас в един или друг момент, по един или друг начин е давал воля на атрактивните си творчески качества. В стремежа да наложи и реализира себе си по възможно най - блестящ начин, българинът предпочита индивидуалността пред колективността. Животът ни е нау-чил, че ,, вълкът му е сит врата защото сам си яде агнето “. Потвърждавайки значимоста на тази поговорка, нашият човек със завиден  усет за самосъхранение и оцеляване, капсулира себе си и своя  микрокосмос в своето индивидуално его.

     Извървявайки трудния  път на развитието,  народите са преодолявали препятсвия от различен характер достигайки постижения и показвайки физиономии и характер. Тези характеристики ги определят като отделни и самобитни етноси. Техните национални особености като култура,поведение, дух и емоции са отличителните им черти, отделящи ги от другите. В този ред на мисли, уверено и с гордост можем да кажем, че няма друг народ който да е проявявал такова уникално себепознаване и абсолютно самоиронизиране като нашия. По най - впечаляващ начин, той показва егоистичната си природа изразена чрез поговорката:

      ,,Я не сакам на мене да е добре, а на Вуте да е зле “

      Искреността на тази шопска поговорка осветлява до голяма степен съ-щността на Българина, който със закачливостта и себеосмиването си показва до каква степен егото го е обсебило. Тази постоянно повтаряща се до натрапчивост особенност, е елементът съхранил самобитноста, опазвайки ни през вековете.

      Като поведение на духа и форма на поведението, его-индивидуализмът организира своята вселена, така че тя да добие израз на проявената подчиненост на идеята за  оцеляване.

      Когато отделния индивид не може да постигне тази организация и това поведение сам, той и себеподобните му създават необходимите организационни дейности за колективното разрешение на проблема. Тук обаче съществува един особен момент, който ни отличава от другите народи. Това е фактът, че въпреки организираноста постигната в името на поставената цел – съумяваме да запазим индивидуалноста и своята защитна автономност. При другите народи това значи осъзнат и доброволен отказ от индивидуалната независимост в името на бъдещия успех.

      Тези два противоречиви на пръв поглед и същевременно допълващи се елемента на общественното изграждане се явяват основополагащите камъни в нашето държавнотворно осъществяване и същевременно повод  за един здрав и  особен но жизнеутвърждаващ хумор. В своята самоирония и жилещо сарканизиране, българинат се извисява над дребнавоста и елементаризма и по този начин се превръща в единствен и неповторим, но същевременно неразбираем индивид за останалия математически подреден свят. Големият познавач на ,, душевноста” на на нашия народ – Иван Хаджийски /13/ като анализира тази първична уникалност, ни разказва за това, как ,,.... една двойка иманяри, които ровели колективно при лунна светлина под едно дърво, достигнали до заветната плоча. Те я отместили едновременно и ръцете им се спуснали към гърлото на гърнето. Какво  било учудването им … когато извадили отвътре…поовехтяла от времето ...бележка На нея пишело : “Испоти ли ви са и на вас задника така както и на нас.

       Представяте ли си какво би могло да последва от тук насетне? Можем само да предположим, че ще да са се разпсували така красноречиво, че и дяволът, слушайки ги би се изчервил. След това ще са захвърлили лопатите и кълнейки се да не казват на никого ще си отидат.  На другия ден ще се заврът в кръчмата, ще се почерпят ...и ще разкажат за случилото се. По този начин за пореден път ще докажат колко е противоречив българина и същевременно до каква степен е уникален. В утвърждаването на своята същност, той следва една по особенна линия в своето психологично изграждане. Неговият супер АЗ, се подчинява на осъзнатия колективен индивидуализъм, който по никакъв начин не влиза в противоречие с егото му – тоест неговият АЗ. В същото време двата елемента се допълват в потчертано налагане на егоиндивидуалното над колективното начала.

       Разглеждайки тази тема, редица наши изследователи на душата, като Хаджийски, Марко Семов, Л. Левчев и още много други автори,анализирайки този психофеномен, не дават окончателно завършен образ на Българина. Тази му самобитност,  вероятно още дълго време ще остане предмет на изследвания. И вероятноста да се нарисува пълна картина във всичките и багри, е малка. Това е така, защото нашия човек продължава да ни изненадва със своята противоречивост. От една страна саможив егоцентрик а от друга страна съзидател на колективноста и общоделието.

      Отричайки способностите на сънародника си, както и достигнатите от него постижения той стига до там, че се прикланя и величае чуждоземните творения. Тази черта от характера ни,  е разкрил още през 18 век отец Паисий като я подлага на яростна и градивна критика. ,,...О неразумний и юроде, поради что срамиш ся да се наречеш болгарин...” Въпреки това и днес признаваме успехите на сънародниците си едва тогава, когато техните звездни мигове са блеснали като граждани на други страни./12/

      Както казва, Богомил Райнов /14/ в  ,,Реквием за една мръсница”  ,,...Ние нищо не правим, когато трябва да направим нещо и когато стане вече късно не ни остава нищо друго освен един реквием и куп повехнали цветя...”

     Устремен в своя стихиен его-индивидуализъм този природно противо-речив, творческо съзидателен и огнено разрушителен народ ражда своите епохални герои. Кубрат, Аспарух и Ивайло. Много преди тях, Орфей и Спартак. По - късно хайдутите и национал - революционерите – радетели за национално извисение. Те по един неповторим начин доказват силата на индивида и качествата му на непреходен колективен интуинитет и съпричастност.

      Със силата на своя индивидуален дух Спартак мобилизира и повежда епохата в борбата за един по прост и същевременно по-достоен  живот. В стремежа си да разкрие същноста на свободния дух, той умира сам на своя кръст, като Христос.

     Отец Паисий сам тръгва, търси и намира, а след това написва и раз-пространява своята история. По този начин хората виждат у него духовния

вожд, оценяват неговата извисеност и достолепие и му се прекланят, идолизирайки го. По - късно те повярват на Раковски, Ботев и другите революционнери и национални водачи. А Левски – него  го канонизират в душите си. Никоя друга нация не притежава толкова изчистена, идеализирана и обожествена личност. В своя индивидуализъм, той съумява да подчини его-началото на идеята за  колективната свобода. В това си душевно извисение, Апостолът открива най-важната максима на живота :

    Ако искаш да бъдеш уважаван и тачен като някаква личност, уважавай и почитай самостоятелноста и достойнството на другия. И това да не зависи нито от пола, нито от възраста, а най- малко от религията или  етническата принадлежност. Когато почиташ достойнствата на другия и уважаваш неговите достойнства, то несъмнено и ти ще бъдеш тачен.

 

 

 

Сателитна снимка на Черно море.

 

Вероятния профил от древноста на този огромен воден басеин може да се предположи по нюансната оцветка на  морската синева показваща нивото на дъното на днешното море. Ако предположим, че там където е светлосинята зона – в древноста ще да е било суша където вероятно са живели тогавашните жители на този регион. Видно е , че дълбината – тоест тъмната зона,  е като ,че ли изведнъж изкопана. Ако предположим възможния метеоритен удар в мястото където е тази дълбина, то ще си отговорим на въпроса kaka е тази безпреходна и рязка разлика между тези две части на Черно Море.

 

  

  Бележки:

1. Академик Д. Лихачов  - Руски литератор и медиавист, голям приятел на България. Род. 1906г. Преживял блокадата на Ленинград и лагерите на ,,Селовка”. Негова любима е Ана Ахматова до чийто гроб е погребан и той. Лихачов разглежда културата в нейната многоликост, като низ от закономерни  взаимопривличания  и отблъсквания.

2.Д. Дебелянов – Български поет Сюр реалист загинал през първата световна война като действащ офицер.Стихотворението ,,Черна песен “ е от стихосбирката му ,,Под тъмните небеса”

 3. Херодот -  / около 484  - до около 425 /   - първият древногръцки историк наречен в древноста баща на историята. Роден в дорийската колония Халикарнас в Мала Азия. В своята ,,История” той описва гръко – персийските войни. Същият е и географ и дава ценни сведения за страните от античния свят. Изявява се като голям познавач на тогавашните страните от Европа , Азия и Африка поради факта ,че ги е обиколил лично. Пътешествията му  из Тракия, Скития, Сарматия, Кимерия , Египет и т. н. му дават възможноста да изучи и разкрие пред останалия свят същноста, историята и културата на тези народи.  ,,....траките носят много имена, всяко според страната си..”                         

4. Публий Корнелий Тацит. -/ 45 – 120 / Римски историк и писател от императорската епоха. Най     ценните му творби са ,,История “ и особенно ,,Анали” , от които са изгубени значителни части.

5. Страбон - /64 – 24 г. пр. н. ера/ - древногръцки историк, географ и пътешественик. ,, Исторически записки” изсчезнали през древноста и ,,География” написана през 7 век преди Христа като продължение на първата. Тук се обобщават всички географски познания от античноста. Състои се от 17 книги и е служило за практическо ръководсво на римски пълководство, държавници, търговци и администратори. Содържа голям брой етнографски, исторически и и битови сведения.

6. Траките – както свидетелстват Херодот и други автори , са обичали свободата както своята така и на другите. Затова робството при тях не е било познато в мащабите на останалия свят. Съвсем същото отношение са проявявали и древните Българи към хората от другите етноси с които са воювали или пък са били в някакъв вид взаимоотношения. За тях човешката свобода е била свята и неприкосновенна.

7. Византийски изсточници- Теофан  изповедник  ,,Хроники”:  Никта Хониат:  Псевдо Маврикий – Стратегикон: Константин Багренородни.

8. Арменски изсточници - ,,Ашхарацуйц” – Древна  Арменска география:  ,,История на Армения”- Мовсес Хоренаци:

9. Арабски изсточници – Ал Масуди - ,, Златни ливади”   - ,,...думата Българин значи достоен мъдър човек...” : Ал Бакри :  Ибн Фадлан – Пътешествията му до Волжка България.

10. Вторичен Византизъм – Манталитет, обществена нагласа, поведенчески модел – особен вид морал, появил се в следствие на наложените обществени взаимоотношения след падането ни под Византийско владичество.

11. Цар Ивайло – Противоречива фигура, появила се в периода на гражданските войни през ХІІІ век (1277г.). Приветстван и почитан от народа, той завзема българския престол. Неправилно приет от историята като самозванец и селски цар. Според последните проучвания той е от дворянски произход, като същевременно е ерудит и утвърден военачалник. Много е вероятно да е принадлежал към богомилската секта, като същевременно е и далечна издънка на царстващите родове.

12. Спартак – Тракийски вожд от племето на Медите, попаднал в плен и превърнат в роб-гладиатор. Повежда въстанието на епохата, като в неговата основа са траки и келти. Разбит е от Марк Лициний Крас и бива убит в 71г. от Н.Е.

13. Иван Минков Хаджийски – Бащата на българската народопсихология. Роден през 1907 г., умира 1944 г. Написал: фейлетони, рецензии, статии и най-вече изследването в “Бит и душевност на нашия народ”. Основната тема, която разглежда е психологията на българина.

14. “...като граждани на други страни...” – Джон Атанасов – изобретател на компютъра: инж.Александър Александров – оръжия, бойният самолет “Летяща Крепост”, Христо Явашев – художник-авангардистк, проф. Живко Ангелушев – лекар, открил редица лекарства и други.

15. Богомил Райнов – писател, син на Николай Райнов, също писател. Негови  произведения са романите ,,Няма нищо по хубаво от лошото време“, ,,Господин Никой“, Един наивник на средна възраст”, ,,Ченге втора употреба” които ни разкриват един свят на мъжки героизъм и себеотричане увлечени от темпото на голямата игра наречена шпионство. Независимох от това, че темата е наситена с твърде много идеологизъм от времето на ,,Социолизма” то книгите му се явявават новаторски по отношение на характеризирането на съвременния човек. Освен тези книги автора е написал още много други, като при всички основното се характеризира в анализа на човешката същност и потребноста му да  променя индивидуалноста си под диктовката на обстоятелствата като  накрая остава все пак такъв какъвто си е.   

 

Ползвана литература

 

Иван Хаджийски - Бит и душевност на българина

Любомир Левчев - Убий българина

Марко Семов -  Глобализация и национална съдба

 

 

Н а ч а л о т о, или  от кога сме поселени по тези географски ширини

 

 

     Съществува едно многообразие от теории, търсещо отговор на този въпрос, който за съжеление и до днес не е открит. Ако  трябва  да анализираме поотделно всички налични интерпретации по темата, неусетно ще изтървем нишката на логиката и ще затънем в блатото на речевите лутаници и така ще обезсмислим разсъжденията си. За да конкретизираме въпроса търсейки неговото изясняване ще тръгнем със следната теза :

     Нашия народ стои на това място от както  се помни. Неговите принудителни миграции са го направили само по - израснал и утвърден етнос. Придобивайки авторитетността и уважението на другите народи той налага собствени стил и поведение  пред света. Особенния си характер той формира в продължение на един голям период от време, базиран на изживяните събития и превратностите съпътствали го през вековете.

     Търсейки потвърждението на казаните по - горе думи , следва да си отговорим на въпросите:  Що за етническа самобитност сме и кое е онова нещо, което ни импулсира за живот въпреки превратностите на времето?

    Вероятно, това е огромната енергия, заложена още в епохата на създаването ни и отприщена със стихията на раждането. Нейната детонация  тласва развитието ни с огромен скок през времето на изтеклите хилядолетия. Тази инерция  не е спирала нито за миг независимо от превратностите и днес продължава да ни движи напред към бъдещето, търсейки хармонията на безкрая. Това е огънят, чиято светлина ни държи будни и недоверчиви. Родени в пламъците на вечно искрящите съмнение и недоверие, ние развихме и показахме своите, благоразположение и добронамереност пред останалия свят за да остойнотим съществуването на света.

     Тези два коренно противоположни елемента от нашата народопсихология са основата на генезиса на българина и са ръководния фактор  на съществуването ни.

     В търсенето на истината, вървейки по маркирания от историята път назад във времето неминуемо стигаме до Н А Ч А Л О Т О .

     Нашите земи са били поселени още в най - дълбока древност и това го разкриват  многообразието на предмети и градежи  намерени  тук. Тяхните,значимост и величие се нареждат до познатите ни вече образци от античноста с които се гордеят не без основание близки и по далечни нам страни.Човекът се е появил  на тази географска ширина и оставайки завинагии тук защото една от особенностите на този регион е мекият климат и плодородието на земята. По онова време горите са гъмжали от дивеч, а в реките е подскачало едно огромно рибно многообразие. Каквото и да се е посявало  в земята, тя го е връщала многократно. Големите зимни студове сякаш са заобикаляли този раьон. Ето защо човекът е отседнал и започнал разумният си живот именно тук.                  

       Достатъчно различни са теориите, които разглеждат зараждането на живота. Редица автори са писали за ,,сътворението“ и за неговите сривове, но съществува една хипотеза, която ни предоставя сериозни доказателства за това, че човевешкия начален взрив се е осъществил в зоната на Балканския полуостров.

       По онова време  –  отдалечено с хилядолетия от днес, Черно море е представлявало едно по голямо вътрешно-континентално езеро.   Тази идея подкрепяят редица съвременни автори, както  и диостатъчен  брой археологични разкрития. За  ПОТЪНАЛИ ПРИСТАНИЩА говори Гергана Тончева отбелязвайки, че съвременното ниво на водата е доста над съществувалото в античноста. Също така, тя и Михаил Лазаров в книгата си ,,Потъналите флотилии” ни разкриват с подкрепата на археологически данни, че тогавашните пристанища са били много по – навътре, отколкото днешните. От това излиза, че и бреговата линия, е била доста по различна от тази, която познаваме днес. В същата посока са и разсъжденията на проф. Петко Димитров/1/. В книгата си ,,Черно море – ключ към загадката ВСЕМИРЕН ПОТОП“, автора говори  за намерен на дъблочина 90 – 180 метра каменен предмет с датировка между 7 и 8 хиляди год. пр. н. ера. Разсъждавайки в тази посока той развива една особенна идея.

      Приблизително около 10 – 8 хиляди години  преди новата ера, до местноста Побитите камъни, са живеели хора, които току - що са били усвоили лъка и стрелата и са се занимавали със събирателство. По това време нивото на Черно море е било доста под настоящото – около 200 метра.

      Интересното в тази хипотеза, е събитието случило се около 7500 г. пр. новата ера. Именно тогава, морето което по него време е било едно вътрешно континентално езеро, се свързва със световния океан. Тогава и в бита на гореупоменатите народи, изненадващо навлизат елементите  от отседналия  живот. Появява се битовата керамика, оръдията за обработка на земята и продуктите на ювелирието. Всичко това ни дава податка да считаме, че се е  появил уседнал живот, елемент на една доста по висока култура и респективно цивилизация. Възниква въпросът : Откъде са дошли тези хора? Отговорът като, че ли ни се набива сам. Както Петко Димитров, така и Иван Иванов /2/ допущат вероятноста изтласканите от бедствието, живеещи по крайбрежието хора да са навлезли навътре заселивайки се в близост с порано живеещите там. Именно те донасят новата и по - висока материална култура.

       Този локален потоп обаче не е бил единствен. Много по късно  - около 2000 г. пр. н. ера по някакви причини се е появил и друг. Според Иван Иванов тогава бива залята Варненската цивилизация като опустошителните морски вълни достигат чак до Нова Загора /3/ и по – нататък. Като доказателство за този катаклизъм са отккритите около този район раковини. Професор Ян Бест /4/ от Холандия събира образци от черупките и ги изпраща в Масачузетския университет – САЩ , където те биват изследвани. Отговорът е, че това са остатъци от морски мекотели живели в гореупоменатото време. От всичко казано до тук, се налага хипотезата изразявана от изследователите Петко Димитров и Иван Иванов.  Те не само предполагат но и доказват фактът, как преди около 10 – 15 хиляди години около Черно море, което тогава е било с 150- 200 метра по - ниско от днес е кипял разумен и висококултурен живот. Ако се опитаме да поразсъждаваме по тази тема бихме могли да стигнем до следните заключения :

     В тази долина – разпростряна доста под нивото на световния океан, действително биха могли да се намерят идеалните условия за уседнал живот. Това спокойствие и увереноста в утрешния ден, получени  от защищаващите ги природни дадености, е стимолирало възпроизводството им и те са ставали все повече и повече. Това ги е принуждавало да мигрират във вътрешността, на по - леснодостъпните съседни земи. В същото време са пътували с лодките си по езерото достигайки до различните му краища. Те са произвеждали стоки, разменяли са си ги, тоест са търгували по между си и с тези от вътрешнастите на континента.

      Изнасяйки навън от крайбрежието риба, глинени изделия и зърно, те са получавали метал и кожи. Вероятно нуждата от тези неща ги е карала да търсят и разработват различни рудници. Така  навлизат във вътрешноста на материка, като колонизират различни райони и ги превръщат освен в свои материално технически и ресурсни бази,  така и в изнесени центрове на своята цивилизация. По този начин, те заселват Старозагорско/5/ и Кърджалийско/6/. Фактите, че са открити по тези краища елементи на уседналия и високо – културен живот, говорят в тази посока. В последно време редица специалисти по древна история като Петър Калчев /7/ и неговите колеги от Старозагорския музей, а също така и Николай Овчаров /8/, развиха огромна дейност по разкриването, датирането  и систематизирането на тези далечни епохи. Вече е приет за неоспорим фактът, че в периода 7-5 хиляди години преди новата ера в тези раьони е кипял интензивен и висококултурен живот. Разкритите медни рудници и леярните  в местноста Старозагорски минерални бани както и различните селища от онова време в околноста само потвърждават този факт. А това че около Кърджали и до днес се добиват калай, олово алуминий и цинк са свързващия елемент от пъзела разкриващ ни  как се е произвеждал така необходимият тогава бронз. Така ,следвайки някаква своя вътрешна логика този хармонично подреден живот се е движил в това русло докато не настъпил ,,прелома”.

     Един ден земен трус с особенно голяма мощност, разместил земните пластове около езерото. Земята се разцепила и така се отворили протоците Дарданели и Босфор. Към плодородните земи в тогавашната падина, през появилите се пролуки нахлула огромна маса вода. Страховити вълни  се стоварили с опустошителна сила по крайбрежните поселения. Ужасени, хората хукнали да се спасяват който на където свари. Едни побягнали на север , други на запад и северозапад. Голяма част намерили  гибелта си сред водния ад. По късно когато всичко това се уталожило и образуваното вече море се успокоило, някои от тях започнали да се връщат. Така били заселени  както крайбрежието така и близките вътрешности.

     Веднъж открили новите пространства, а и подтиквани от кошмарния спомен за сполетялото ги бедствие те започнали да завоюват тези територии. Времето и различните климатични особенности дали своя отпечатък и върхо новооформилите се народи.

     Заселилите се на запад приели един сравнително уседнал и консервативен живот .Освен това те познавали все пак тези места , тъй като още от преди бедствието са колонизирали някои от областите заради природните дадености и наличната суровинна база.

     Тези които отишли на север и североизток открили пред себе си новите хоризонти. Тяхната нова родина станали степите от Карпатите до Памир и Хиндокуш. Така  вследствие на ,,ВТОРИЧНОТО ПОДИВЯВАНЕ /9/ те се превърнали в номади. Тяхното придвижване от едно място на друго, дало шанса  за оцеляването им. Животът им бил суров но това ги направило силни, смели и неустрашими. Независимо, че съдбата им се променила а родината станала една огромна и необятна територия те оцелели.  Постепенно нарастнали неимоверно много и започнали да изпълват необятните територии. Но споменът за миналото никога не ги е напускал и това ги е карало постоянно да  търсят начинии и възможности  за завръщане при старата си прародина.Така една част от тях се заселили на юг ина север от Дунава омесвайки се с по рано преселилите се там по същите причини техни сродници. Начинат на живот на СКИТИТЕ /10/ е описан още в древноста от Херодот. а днешните автори като проф. Иван Маразов и академик Раевски разкриват особенната близост между Траки и Скити. Това се отнася както за бит , език и култура , така и за вярванията. Култът към животните е еднакво добре познат както при едните така и при другите . Самият “зверинен”/11/ стил според Маразов се е разпростирал от “Тракия до “Алтай”. Жертвоприношенията са еднакво добре познати на народите от споменатия ареал а животното е особенно ценено в тези случаи.

    Тези виждания има и проф. Александър Фол  който налага уточнението, че тези два народа имат общи идеи, вярвания, битови практики  както и елементи от занятията и изкуствата.

      Скитите са един загадъчен но в същото време интересен народ. Възможно е като далечен отглас от тяхното съществуване да е останало името им – символ на свободата, духа и независимоста. СКИТНИКЪТ е човек неспокоен и търсещ ,който не можеш да затвориш в една стая и поставиш на едно място. Негов дом е необятната земна широта а небето  пътеводна карта и нощна завивка.

      Движейки се из степта от Дон до Памир и Хиндукуш Скитите придобиват не само смелост но опит и познания. Наблюдавайки звездите, те създават най точния календар – слънчевия. Укротяват стихиите, а техните надгробни могили /курганите/ - които са подобни на тракийските осяват пътя на предвижванията им. Близоста между Скитите и Траките се потвърждава от разкритите сходни предмети из различнните паметници и могили по техните земи. Ритонът от Полтава и комплексните находки от Хомина могила са само едно малко доказателство в тази посока. Видно е, че самите те са носители на високата си култура, още от своята Черноморска епоха.    

      Академик Раевски, разсъждавайки за космогонията на Скитите, вметва един особен присъствен модел, който не е чужд и на Траките, а именно :

        --  Горен слой на живота изобразяван с накацали по клоните птици, олицетворяващ висшето и духовното начало и

        -- Долен слой показан като сцена , борба между животни или  иначе казано  земният свят. Този двузмерен свят – един своеобразен дуализъм, се промъква през вековете за да го видим отново у древните българи а на един по късен етап и при богомилите.

      През 4 век пр. н. ера  този народ създава своя държава. Царството на Атей е оцеляло до 3 век когато е било унищожено от Готите. Също така през 70-те години на 7 век преди новата ера, тяхно царство е създадено в северозападен Иран което доказва, че са носители на държавноста въпреки нелекия живот приет по принуда. По същото време са били и един желан съюзник от съседите им. За тях Херодот пише :

         ,,...те, хем не бягат от някой който ги напада, хем не е въможно да бъдат сварени неподготвени..”   

      Всичко това може да се каже и за още един сроден им народ от древноста, а имено “Кимерийците”/12/. Те са били техни съседи и също са живеели около голямото море черпейки родовата си сила от него.

      Както споменахме заселилите се на запад от черно море и на юг от Стара планина  са приели един по уседнал живот защото условията били по благоприятни. По късно същите се разселват още по на юг към Мала Азия и още по надолу към двуречието. Този народ разпрострял се от Дунава та чак до Месопотамия е бил наречен в античноста със сборното име Тракизи. Древните автори са ги назовали така, защото това е значело силни и смели хора. Това име е латинизирано от римляните и е оформено трайно като ТРАКИ с което име  са известни и до днес.

      За тях Херодот казва ,,...Траките са един многоброен народ след индийския от всички хора и ако той се управляваше от едного, както и да беше единодушен под него , той би бил непобедим и много по силен от другите народи...”За техния бит, обичаи и вярвания говорят свидетелствата на редица древни автори като Омир /13/, Страбон /14/, Тукидит /15/ и други.

    Александър Фол/16/, Томашек /17/, Пламен Цонев /18/, Димитър Попов /19/ и още не малък брой останали съвременни  изследователи изразяват в общи линии едно мнение за характера на античният тракиец. Тяхната идея се състои в това, че са с подчертано чувство за осъзнат индивидуализам поради което не съомяват да сътворят своя единна държава. От друга страна обаче, създават една извисена духовна, и друга – неразривно свързана с първата но ангажираща вниманието, материални култури.

      Идеята за смърта и прераждането в името на духовното съвършенство, за първи път е намерила своя  философски израз у митологията на древния тракиец. Така той е схващал заобикалещия го свят и по този начин  е определил смисъла на своето съществуване като част от вечноста. На един доста по късен и вече определено по улегнал етап от развитието си те вече теоретизират този  светоглед в едно цялостно учение наречено ,,Орфизъм”.

     Дали траките – респективно Орфей, или индусите в в лицето на Буда са създателите на учението за прераждането това е неизвестно и е елемент на спор. Една е обаче неоспоримата истина и тя е, че Орфей е живял много преди Буда а и неговото учение се корени в традиционните вярвания на обикновенния народ хилядолетия назад.

    Взирайки се във времето , от епохата в която са живели тези хора та до днес, натрапчиво ни се набива в мисълта един особен нюанс. Тези вярвания, в един или друг вид винаги са съпътствали нашия народ. Днешния българин от незапомнени времена вярва, че има живот в отвъдното . Че там горе има един по добър живот, и че някога и някъде хората отново се срещат. Самото християнство, във вида в който се проповядва у нас позволява една толерантност по отношение на народностната ни психология и мистиката с която са обгърнати вярванията ни. Доста повече материален и дори в някаква степен атеистичен нашият съвременник някак си неусъзнато поддържа у себе си идията за срещата на душите някъде в неизвестното. С особенноста на вътрешната си интуиция той чувства, че мисията му тук на земята е оправдана от смисъла на съществуването на живота като част от всеобхващащия ни космос. Всичко това е един далечен отглас от древния и мистичен Орфизъм. Неговите проявления се виждат навсякъде в заобикалищия ни свят и сами се налагат говорейки  за себе си.

    Нима Дионисиевите празненства и култа към него макар и под друго име не съществуват и днес /20/?

    Нима любовта към песента и нейното обожествяване което всъщност характеризира заобикалящата ни природа я няма и днес?

    А силата на танца в неговата екзалтираща мистерия , напомнящо за вечното и инепреходното в многоликата природа.

    А култа към Слънцето и богинята майка даващи живот на всичко – това не е ли началото на живота като тайнство съпътствало ни през хилядолетията и до днес? Нима ,,Бялото братство“ и въведената от тях ,,паневритмия” не е проявление на тези вярвания в днешно време?

    Кагато си задаваме тези въпроси ние се вглеждаме в себе си и с удивление установяваме следното:

    И днес, както и преди хилядолетия ние сме повече индивидуалисти отколкото хора с подчертано колективно поведение.

    И  днес божественната мелодия на певческите ни гласове се носи поцялата земя и дори из космоса.

    И днес ритъмът на нашите танци поставят многообразие от въпроси пред очудения поглед на чужденеца.

    А нестинарските мистерии – не го ли карат да онемее и да се замисли върхо дълбочината на живота.

    И днес, хиляди години по късно отношението към светлината и нейните източници – Слънцето и огъня са градивните елементи на нашето съществуване.

    В отношението си към заобикалящия ги свят и бидейки сами свободолюбив народ, древните траки са притежавали едно великолепно достойнство. Уважавайки човека като част от вселената , те никак не са долюбвали робството. Тъкмо поради това и тази институция не се е наложила в бита на тогавашния човек по начина и със силата проявени от останалия свят. Свободата на индивида е била основният и ярък идентификационен елемент отделящ ги от другите народи. Пример за това е бунтът на Спартак и неговото растърсващо значения за античния свят. Един свободолюбив дух никога няма да се примири с положението си на роб.

     Този съпътстващ ни белег и днес  е характерен за нас като отличителна национална черта. Българинът никога не се е примирявал със зависимото си и поттиснато положение и всячески се е стремил към промени на това състояние. Поставен, по силата на обстоятелствата в незавидното  положение на петвековно политическо и икономическо иго той всячески се стреми да отхвърли статуквото. Хайдушкото движение, въстанията ,борбата за религиозни свободи ,четничеството и цялостната деятелност през възраждането са доказателствата на това твърдение в едно по ново време. Притежавайки изразена и потчертана индивидуалност нашият народ е способен и да прояви изумителен масов героизъм, стига каузата му,  да е достатъчно отговорна и осъзната. Този побеждаващ дух , в съчетание на индивидуална независимост винаги е бил  отличителният ни знак. Доказателлство за  това  можем да открием колкото си щем в сравнително близката ни история. Априлското въстание е един ярък пример за проявен героизъм в името на по добрия живот. Още по впечатляващо е и показаното на Шипка без аналог другаде по света, неповторимо героично единство. В името на едва докоснатата свобода шепата сражаващи се опълченци отблъсват многократно превъзхождащите ги вражески сили. Никое перо не би могло да пресъздаде описвайки това епохално човешко деяние. Един народ който по природа е индивидуалист и подчертан скептик повярва във себеси и на своите водачи за да извърши чудото изумило света. Това чудо се повтаря през съединението, през Сръбско-Българската война а по късно през балканската и последвалите две световни. Този героизъм е бил винаги един спонтанен и изпепеляващ но достатъчно мотивиран и достоен.

   В онова далечно време ТРАКИТЕ са населявали един огромен ареал. Освен на балканския полуостров, те са се разпрострирали и на Малоазийския а от там са осъществявали връзките си с близкоизточния античен свят. След като Дорийските племена унишожават центъра на малоазийската тракйска култура – град Троя, неговото население претърпява принудителна миграция. Една част от тях се качват на корабите и както ни внушава Вергилий в своята  поема  ,,Енеида “ доплуват до италийския полуостров за да участват на един по късен етап в създаването на Рим. Друга част слизат надоло и заедно със сродните им племена, построили навремето Шумерската цивилизация ,създават държавата Митани. За съществуващото евентуално родсво между траките и шумерите говорят немалко автори. Професор Петко Димитров разкрива някои впечатляващи прилики  между Варна и Шумер, като двамата със ст. н. с. Иван Иванов виждат еднаквости в жезлите, различните украси както и във вярванията. Космогонията на едните и другите са очудващо близки и подчертано интересни. И едните и другите се огнасят с особенна почит към небето , слънцето , двоичноста на духовната система и мистериите произтичащи от това. Една сериозна податка в това направление е  , разчетените клинописни писма и по точно разказаното в тях за потопа. Напълно възможно е това да е далечен отглас от случилият се в Черно море катаклизъм. Един спомен за минали щасливи времена, както и за последвалата трагична катастрофа.

    Когато започнахме своя разказ за това от къде  идваме, ние показахме пътят на бягащите хора, от подгонилите ги надигнали се грамадни вълни.  Един път осеян с трудности но и с големи надежди. Проследихме касво е станало със заминалите на север. Видяхме и как са се устроили и тези които са потеглили на запад а след това и на юг.Загатнахме и за това че трети са потърсили спасение бягайки на северозапад. Бягайки от водния ад те достигат до Карпатите и там се спират. Водата не достигнала до тях , но обратен път нямало. Многбройните мочурища оставени след оттеглянето на вълните спирало тяхното желание за връщане. От друга страна тази почва наситена от нанос, станала толкова плодородна, че условията за уседналия живот вече били налице. Така те се заселили трайно по тези земи. Постепенно нарастнали неимоверно много и започнали да се предвижват на юг достигайки отново река Дунав. Преминали я и се омесили с вече настанилите се там техни сродници. Така бива заселен   трайно районът между Карпатите и Стара планина. Определено по суровия климат сравнен с този на юг от Балкана , както и по благоприятен пък по отношение на този в степите, дава един трети – по различен облик на това население. Сродни и с едните и с другите ,те все пак придобиват свои специфични отличителни черти характерни и до днес. Преклонението пред стихиите  в частност е валидно и днес. До средата на миналия век все още се срещаше из Северна България обичаят прескачане на огъня за здраве и плодородие. Той е съществувал по тези земи от незапомнени времена като вероятен отглас от епохата на  живелите тогава народи.

    По онова време, суровият климат е принуждавал мъжете, търсейки препитанието си да пътуват отсъствайки от дома си достатъчно дълго. Така се  създава един особен вид матриархат. Докато го е нямало главата на семейството, жената майка е била истинския домоначалник. Това положение се наблюдава и днес на север. Където и да отидете на север от Стара планина ще ви впечетли едно налагащо се домашно положение. Някак си естественно жената домакиня налага позиция, воля и мнение и всичко това се приема за естествено от останалите стига да е разумно. Същото това явление е меко казано необичайно за живеещите на юг от планината. Разсъжденията в тази посока показват следната картина: Докато южният мъж е собственикът, чобаджията на имота си и той е този който го ръководи и стопанисва от близо то северният мъж е един постоянен гурбетчия. Той е уважаван за това, че носи пари но управлението на фамилията в неговото отсъствие е грижа на жената майка.      

    Като  казвам, че тези хора  са по  различни от другите, аз изразявам това твърдение в един до някаде символичен план защото все пак този народ е достатъчно сроден и на Скитите и на Траките. Някои автори дори не ги отличават от първите а други пък ги смесват със вторите, като и едните и другите имат своите основания.

    Всъщност ДАКО-МИЗИЙЦИТЕ/21/ са един повече близък на живеещите на юг от тях народи. Тяхните различия са повече конюктурни от колкото същественни. Във вярванията си и почитта си те давали превес повече на стихиите  и природата от колкото на духа и космоса.

    Професор Александър Фол изразява мнението, че в онова време по  тези  земи се  се забелязват хармоничните съчетания на индоиранския тип култура с тази на индоевропейския. Интересното е, че между тях особенни разлики няма и дори те се припокриват. Отличията идват в говорно песенната част ,както и в духовната и мисленната структора. Всъщност Дако – Мизийците са свързващия свят на неизчезващото старо начало. Те са мостът между мистичните Траки и Суровите Скити.

    Приемайки като водещо начало у едните духовното и извисеното а агресивноста и войнсвеноста у другите ,то третите съчетават едното с другото по един особен начин. Самият Страбон пишейки за Мизите ни казва следното. ,,...Едни автори говорят , че мизите са Траки а други че са Лади  или някакви други...”  От друга страна пак те идентифицират земята около голямата река Дунав като скитска земя. ,,...Истър е най голямата от от всички реки. ...От запад той е пръв от реките в Скития и е станал най голям защото другите се вливат в него . Това са местнвите скитски реки които го попълват”. Като разглеждаме всичките тези предвижвания  в така нареченото НАЧАЛО един извод натрапчиво ни се набива в съзнанието карайки ни да се замислим върхо това – КАКВО Е ИМЕТО? От една страна това е един отличителен белег на принадлежност. От друга обаче той е  звателната характеристика на народа от конкретното време и място. Истината е в непреходноста на душата и нейния характер. Те са вечни.

    Дали е ТРАК , ДАК, МИЗИЕЦ ,СКИТ или БЪЛГАРИН това не е толкова важно. Важното е, че същият този народ независимо от това как се е наричал през вековете е носител на един и същ морал и нравственност до днес.

    Бележки:

  1. Професор Петко Димитров – професор от института по океанология във Варна. Завеждащ секция по ,,морска геология и археология”. Вече 25 години години работи по темата останки от ,,библейския” потоп в Черно море. През 1985г. Споделя с проф. Вячислав Ястребов който тогава е директор на института по океанология във Варна – идеята си с подводницата ,,Аргус “ да обследва древните брегове на Черно море където той смята , че до потопа там са живели хора. През следващите години идеята вече е осъществена с научно-изследователския кораб ,,Рифт” и подводницата Аргус в следствие на което  откриват  странен артефакт наречен  ,,чинията на Ной” на 90 – 120 метра навътре в морето. Тя е изработена от пясъчник а художникът Боньо Шкодров разчита знаци по дъното й.

  2. Иван Иванов – археолог от Варненския исторически музей. Роден в 1941 и починал в 2001 г. Разработвал ,,Варненския халколитен некропол” разкрит преди повече от 30 години. В спомените си разсказва за това , че покойния писател  Тодор Разников е споделил с него за открита от него народна песен  в която се разсказва за молитва към  ,,Господ Бог да не дави с вода  бела града на черно море

  3. –Виж  статията  ,,Библейскипотоп, Черно Море и археология” на Иван Иванов.

  4. Ян Бест -  ръководил Българо – Холандска експедиция при село Дядово  Новозагорско.

  5. Разкритите  през миналия век неолитни селищни могили с датировка от преди 7 -8 хил години . Така наречените ,,Берекетска” могила намираща се на юг от Стара Загора както и месноста ,,Азмака” и разкритите колтурни пластове там, дават информация за уседнал и високо организиран живот кипял по онова време.

  6. Скалните жилищни и култови  средища /пещери и ниши/, намиращи се в източните Родопи около град Кърджали и наличието на залежи от цветни метали ползвани още в дълбока древност  дава податки за посочените в основния текст твърдения

  7. ст. н. с. Петър Калчев – историк и археолог. Директор на историческия музей в град Стара Загора. Занимава се активно и задълбочево с праисторията Таой е направил  редица разкрития за характера на този период в съекипност с колегите си от музея. Автор е на статии и цялостен труд по темата, които хвърлят нова светлина за същноста на онова време.

  8. проф. Николай Овчаров – археолог , син на проф. Димитър Овчаров . Направил редица епохални открития от тракийския ни период и такива от до него . Скалните светилища при Перперикон и село Татул са само едни от върховете на неговата енергична и търсеща натура. Той е от специалистите които вярват, че  наследството от древноста е не само мъртъв паметник от онова време а е живо и е в нас.

  9. Вторично подивяване – връщане в  полуживотинско състояние, където смисълът на живота е оцеляването като подсъзнателна потребност . Такива моменти могат да настъпят както с отделните индивиди така и с по малки и големи групи от хора  в следсвие на претърпяна пълна оществена разруха причинена от природен или друг катаклизъм.

  10. Скити – индоевропейски народ живял през 2-1хилядолетия преди новата ера на север от черно море . Културата на Скитите е известна от могилните погребения и е близка до тази на траките. Сведения за тях достигат до нас от късните преписи на Херодот и други древни автори.

  11. Зверинен  стил  -  въведено понятиие в историческата наука даващо определение за куртурен стил у древните народи характерно с особена почит към различни видове фивотни и тяхната тотемизация . Тяхното присъствие в живота на хората е тотално и в достатъчно голяма митологемна форма.

  12. Кимери – народ населявал източното причерноморие през първото хилядолетие преди новата ера. Д-р Владимир Георгиев, Николай Павлов  и Петър Голийски в своето  общо изследване озаглавено ,,Българите са потомци на най древното население на балканите “  което всъщност е един доста добър и сполучлив опит за синтез м/у хунорската и тракийската теаории за етногенезиса на Българите  пишат изсползвайки редица доказателства за това, че Кимерийците, Траките и Българите са съжителствали по тези земи  поради сродство или казано другояче – етническа близост.

  13. Омир – Древнгръцки  /а според някои съвременни автори – Тракийски/ епик. В произведенията си ,,Илиада и ,,Одисея” той описва епохалната битка в древноста между уседналите Траки живеещи в и около Троя и вероятно някакви номадски народи стоящи на по ниско обществено развитие и сравнително елементарно културно ниво. Там той говори за богатството и величието на Траките чрез образа на героя Рез – цар и водач на конница дошла в помощ на Троя.

  14. Страбон – Древногръцки географ , историк и пътешественик .,,Исторически записки” /изсчезнали още в древноста/ и География. Много иторически, географски и етнографски сведения за народите от древноста.

  15. Тукидит - древногръцки писател и историк. По времето на Пелопонеските войни командва Атинска ескадра по бреговете на Черно Море. Пишейки своята история на пелопонеските войни Тукидит за разлика от други тогавашни автори – като Херодот например държи на пълната достоверност на фактите поради което въвежда практиката на проверка достоверноста на фактите и събитията.

  16. Александър Фол чл. к., академик. Професор Фол е бащата на тракологията в България. Автор е на огромен брой статии, студии и различни трудове свързани с историята културата и бита на Траките. Негови са и водещите учебни помагала по темата.

  17. Томашек – проф. Вилхелм Томашек – изследовател, историк работил по нашата древна и по нова история. Независимо ,че допринася значително за попълването на белите петна от миналото той е създател и на невярното твърдение за тюркския произход на ,,древните българи” наречени по незнайни причини ,,прабългари”.

  18. Пламен Цонев – Един спорен , отричан и приеман автор – езотерист. Въвежда понятието homo cosmicus  като заместител на  homo sapiens. Той казва, че първоизточника на живота е мислещата материя и съществува връзка м/у възхода на личноста и благотворното влияние на чувствата - т.е. музиката на душата.

  19. Димитър Попов – род. 01 12 1959 г. в град Пловдив  филолог и фонетик. Интересите му са в областа на стилистиката, езикознанието и симеотиката. В направление Симеотика работи в/у заклинанието като онаследен от далечни времена обреден фолклор, търсейки неговата лирика, епика и  граматика /семантичния ред включващ логическите, поетическите и музикалните подредности/.

  20. Празненствата от Трифонов ден до Георгьов ден и Велик ден.

  21. В своя статия академик Державин прави предположение, че Прабългари, Шумери и Акади са съжителствували като съплеменни народи и че те са особен и обособен тип народ, съществувал от древноста до днес.

  22. Дако-Мизийци – Народ от древноста населявал земите от Карпатите до Стара планина сроден с Траките но изведен като самостоятелно  етнопонятие от проф. Фол с цел  диференцирано разглеждане на култура, митология и др.

  23. преди новата ера.

  24. Откритите  мумии в пустинята Такламакан с датировка 3-4 хиляди години преди новата ера говорят за европеидна раса от кавказкия тип. Цветовете  и тъканите според Проф. Виктор  Майер доказва, че Траките и Българите си приличат удивително. Според него тук /по Северното Причерноморие/ се опитомява коня след което се тръгва на изток и достигат до Китай. Там се водят войни вследствие на което последва обратно връщане на запад. В китайските анали съществуват данни за така наречените ,,бели  номади” от преди 2000 година идентични с тези на  ирландци и шотландци а откритите одеяла и наметала по багри  приличат удивително на познатото ни родопско одеяло.  Стрелите които са били в близост до мумиите са характерни едновременно за Траки, Скити, Българи и Хуни.

 

       Като споменахме за СКИТИТЕ, не можем а и не бива да пренебрегваме фактите свързани с тях, както и връзката им с древните българи и славяни, явили се като техни по късни правоприиемници. Всеналожило се е мнението, че вследствие на готските и другите варварски набези по ,,Балканския полуостров” той се е обезлюдил поради което много лесно е бил впоследствие завладян и заселен от славяните и прабългарите.

        Единственото свидетелство за този почти апокалиптичен сценарий е писаното от историка Прокопий който обвинява Юстиниан, че не преградил пътя на ,,варварите”. Неговите думи ...,, ..Хуни, Славяни и Анти, извършвайки почти ежегодно нахлувания по цяла Тракия, Илирия и Гърция - до Йоническия залив и до стените на самата Византия, като избиваха всеки път или вземаха в плен до 20 мирияди /200 000/ хора, направиха така, че тия страни съвсем се обезлюдиха ...”  стават крайъгълния камък който кара по късните историци да градят своите налудничави хипотези.

    В началото на миналия век един бългаски изследовател – членът на тогавашното археологическо дружество Димитър Николов изнася един много задълбочен и пространен етюд за Скитите пред академичното археологично дружество където засяга и този факт. Там той изразява следното съмнение: -

,, ....Тук е мястото да се отбележи, че преводът на Прокопий е неверен. Той пише, че въпросните страни се присъединили към   -  а в други преводи се казва – превърнали в  скитската пустиня. Само в този български превод се казва, че Балканите се обезлюдили, за разлика от версиите на английски, френски, руски а и на вече съществуващия превод на д-р Ганчо Ценов. Това  е единственото сведение където се сочи като довод за изчезването на траките и за това, че нямаме и капка тракийска кръв. Един грешен превод заличава  цялото антично население по нашите земи....”

   Самият Теофан споменава за съществуването на  траките като жители на тези земи във времето на създадената вече Аспарухова България  като визира годината 710. Всичко това може да говори само за едно: До, и след идването на славяни и прабългари по тези земи траките са живеели по тези земи съвсем мирно и безконфликтно така както се живее в съжителство на близкородственни племена и народи.

    За етно-генетичната връзка между  траките и скитите  говорят още старите гръцки и латински автори, като са ни оставили едно мнообразие  от разкази поясняващи родството между скито-сарматите, таврите и другите северночерноморски народи от една страна и траките от друга.

    Археологията, в съединение с митологията ни въоръжават с факти които по никакъв начин не трябва да пренебрегваме, най малко заради това, че едното е неуспоримата наука а другото е косервативният елемент - маркиращ  произхода на народите. Не малко от разкритите нумизматични, керамични и такива на приложните занаяти факти от древноста – показват недвусмисленно близоста и общия произход.

    Самият Ксенофонт разказва за живеещите по брега на Черно море и най вече около Салмидеосос тракийски племена  следното: ,,- Много от корабите които пътуват към Понта, попадат тук на плитчини и биват изхвърляни на брега....Живеещите наоколо траки са разделили с пограничните стълбове местноста на дялове и всеки ограбва това което попадне в неговия дял...” Както виждаме разказът на Ксенофонт за понтийските Траки подобен с направен такъв от Херодот и визиращ битието на  таврите. Не напразно авторите Муш, Шмид и Цунд – още в началото на миналия век правят своите небезоснователни  прадположения  за домикенския характер на културата  на Траките и Скитите от Днепър през Дунава и надоло чак до Троя и дори цяла Мала Азия. Въобще тази общоетническа човешка маса е населявала както Балканския полуостров така и района на Северното Черноморие с Прикавказието от една страна, а от друга почти цяла Мала Азия та чак и до Двуречието. Не напразно и в съобщението на Срабон от 1 век след Хр. се говори, че племената живеещи по него време около Дунава са представлявали смес от от скити, сармати и гети примесени с чисти тракийци. Самити гети са били едно хибридно /ако може изобщо така да се каже/ племе. Те са били свързващото змено между северните скити и южните траки и тъй като и едните и другите са били с общи етнически корени то нищо учудващо не можем да намерим в този факт.

    Особенно важен и от полза, би могъл да ни бъде трудът на А. Берте Делагард посветен на нумизматиката от 1911 година и озаглавен ,,О монетах властителей Боспора Кимерийского, определяемых монограмами”. Разглеждат се предимно там откритите монети които нямат определени надписи а само тайнствени съкращения на имената във вид на монограми. От направените изследвания се виждат две неща:

     Първо: това са северночерноморски скитски владетели и

     Второ: те съществуват като такива и в именната система на царете от Тракия. Това обстоятелство налага да се приеме съществуването на тясна връзка в етногенезиса между скито-сарматите и траките и властващите в тях родове.

     И в Тракия и в Скития са известни Рископотите, Котисите и Риметалките а Скил бива подобаващо погребан в земите на юг от Дунав /близо до Кабиле/ като истински син на тази земя и то не защото е роден от майка тракийка, а и поради етно генетичната връзка на баща му –скитския вожд с тази на траките по чисто племенни показатели. 

     Вероятно тук е мястото, където трябва да изясним същноста на близоста между древните българи и скитито-сарматите.

     За жалост Прокопий, който е сравнително най сериозен от византийските историци и владеещ реални познания за така наречените ,,варварски” племена и народи твърде малко говори за българите а по късните Теофан и Константин Багренородни едва загатват за тях като са и доста неопределени.  В тяхните писания е упоменато, че българите са дошли от бреговете на Дон са били родствени на хуните и са били многолюдни, воинствени и диви, като със своите нахлувания през 5, 6 и 7 век в пределите на Византия са всявали ,,ужас и страх”.

    Интересен е и така наречения Чаталарски Омуртагов надпис, който хвърля някаква светлина върху древнобългарския етнос:

    ,,,Великия княз Омуртаг в земята, дето се родил по, по волята божия архонт, държайки лагера си  в Плиска, основа аул в Тича и разби силата на гърците и славяните и изкусно построи мост на Тича и на една от колоните постави два медни лъва. Бог да помогне на по волята Божия архонта да мачка под краката си царя, докато тече Тича и да даде на българите да имат много пленници и най-после да подчини враговете си и да живее 100 години...”

     Този надпис недвусмисбесно говори за едно нещо. Българите разбиват обиденените сили на гърци и славяни. Въпросът е защо, а отговорът се крие в характерната  етническа близост между дошлите от вън прабългари и заварените  траки. Както администраторите гърци, така и близките по родство, но не достатъчно житейски развилите се славяни, се явяват като подтисници на духовно изявените и интелектуално извисените траки, поради което техните вековни приятели и братовчеди - скито-сарматите, тоест настоящите българи, се явяват в този тежък за тях момент техни спасители.  Вероятно по тези причини, както и по ненаписаните и неосъзнати житейски подбуди и правила, българите минават стихийно Дунава не по силата на някакъв договор с византийците, за да пазят като съюзници северната имперска граница, или  бягайки от напора на на хазарите. Те идват с великата историческа задача да спасят поддалите се на елинизация техни единородци и защото по силата на скитския си корен се явяват законни наследници на този регион. Техния общ индоирански произход  е индексът,  вдигнал цената на появяване им тук на това място. 

      За тях – за Скитите се е говорело и много, но в същото време недостатъчно. Много, защото от древноста та до днес с повод и без повод са се хвърляли и продължават да се поставят обидни и незаслужени квалификации като например ,,..мръсен и примитивен конски народ..”  Според Херодот, територията в която са живели тези народи представлял един четериъгалник разпрострян толкова навътре в сушата – колкото и край морето, което се обхождало за двадесет дни /по крайбрежието веднъж и на вътре втори път/. Самите Скити се делели според него се делели на три категории: Западни, които се препитавали от земеделие, Средни, които са били чергари и Източни – наречени още царственни Скити.

     Към западните той причислява следните народи:

1.            Агатирси, които Херодот характеризира с най-меки нрави и обичащи да носят ,, ..твърде охотно златни украшения...” Те живеели от делтата на Дунава и на север като на запад са граничели с Даките. Вероятно тези Скити ще да са били онова свързващо звено между Траките и тях от чиито близки връзки се появило племето на Гетите. За неговият митичен и в последствие обожествен цар Залмоксис се твърди, че е бил близък сподвижник и приятел на Орфей. За Агатирсите Плиний твърди, че били със руси коси а Авиен в 4 век след Хр. им преписва носенето на пъстрошити дрехи.  

2.            По на север и изток от  тях – около река Днепър са живяли Бористените с едноименния си град който е имал особенно търговско значение за района и е съставлявал най-централния пункт на цялата приморстка Скития. Същите се препитават със земеделие. Бористенитите според Херодот са се обличали с вълнени дрехи с преобладаващ тъмен цвят. Такива каквито са се носели до преди 60-70 години в северна България, а и по други части от страната.

3.      От търговския град на тези скитски племена, които се явява и център на приморска Скития най напред и на запад са Калипидите или наречени още Елино-Скити  поради факта, че не им е била чужда елинистичната култура и някои вярвания.

4.         Над тях живеят подобните им Алазони  които са също и земеделци.

5.       По нагоре Пребивават Неврите които в същото време се явяват и като източно стоящи на Агатирсите, също скитски народ но въплатил в себе си редица магически способности и във висока степен шаманизъм.

6.       Над тези така наречени Западни Скити и то доста на север и на изток в безкрайната степ живее един особен и не скитски народ  когото Херодот нарича Андрафаги. За тях той говори, че при тях няма правда ни закон. Те се обличали по скитски, чергарували а езикът им е бил особен и нескитски. Освен това при тях е имало и случаи на ритуален канибализъм.

7.       Ако при първите пет народа ние важдаме в някаква светлина житейски черти близки и повтарящи се през хилядолетиятя  и откриващи се както в една висока степен при нашия народ, така и при другите днешни ни съседи на север и на изток, то определено Неврите са дъхът на мистичното и тайнственното вкоренен както в нашата народопсихология така и в тази на съседите ни от север, запад и дори от Юг. Много е голяма вероятноста тези народи заедно със траките да са се очертали в едно по късно време като така наречения Дако-Мизийски народ  живял от двете страни на Дунава и оставили следата за своето съществуване и до днес.

8.      За Андрофагите би могло да се предположе всичко, но категоричноста с която можем да го обявим за  правилно може и да бъде оспорима. Вероятната прилика със Северните Викинги от средните исторически времена в някаква светлина присъства, но такава би могла да се препише и на славяните от същото време. Тук обаче е нужно по особенно и задълбочено изследване което би могло да маркира някакви прилики с някого. Идеята за това са корени в това, че на земята съществува много здрава и непрекъсваща се нишка на житейска приемственност откриваема в най консервативния елемент на животооцеляването – непроменящите се народопсихология и народоповедение.    

        По нататък – на изток от гореизброените народи живее друг многоброен скитски народ – чергари, които нито сеят нито орат.   Вероятно на един доста по късен етап от развитиета си те да са приели и други жизнеопределящи ги черти, но във времето през което ги е посетил Хелодот те са били такива каквито той ги е видял. Възниква тогава съвсем основателно – а с какво са се хранели и как са поминували?  Отговорът е, че сигорно са се се ползвали от това което им предоставя предимството на съжителството със животните. Тоест мляко, месо, вълна което говори и за още една възможност - лов и риболов. Знаем че в едно по късно време това е било и основното препитание на по късно появилите се Славяни. Всъщност какво значение имат имената след като народите си остават едни исъщи по повечето ги определящи показатели през цялото си време на съществуването си.

     Нека обаче да продължим по нататък и да разгледаме и другите народи от това огромно Скитско море.

        Като продължава да ни води по пътищата през които е минал Херодот ни казва следното: ,, .. От другата страна на Хера  се намират тъй наречените Царски владения  и живеят най храбрите и най многобройни Скити приемащи другите скити като свои слуги. На юг те се простират до Таврика и в източна посока към Меотийското езеро ...” Според редица изследователи реката Хера е възможно да е днешната Волга или Дон – като категоричен отговор по този въпрос за сега няма. Други автори твърдят, че това е притокът на Днепър – река Конка /или Конска/ намираща се в областа Запорожие – Украйна. Което и да е вярното от тези твърдения, едно е категоричното: - В древноста този най-достоен и извисен Скитски народ е живял на изток от така наречените източни Скити, приемал ги е за свои по нискостоящи сродници и в известна степен е ръководел съдбините им от позициите на отговорен за тях по голям брат. Същия този скитски клон е бил ширнат доста на запад, а и към Каспийско – Кавказкия регион. Именно те в края на старата ера и отчасти началото на новото летоброене създават своя силна  скитска държава около бреговете на езерото Ван в Мала Азия.

    Като Централни скити Херодот определя Будините  които населяват гористите месноти над живеещите около Меотийското море Савромати или наречени още Сармати  също скитски народ по близък до царственните но свъзващ се със централните такива. За Будините Херодот пише, че са със сини очи и руса коса. Дали от тях в едно по късно време са се появили Германците или Готите или пък Келтите това е въпрос без много ясен отговор но с определена логична  смисленост в търсенето на такава вероятност.

    За самите Царственни Скити  някои автори твърдят, че именно те или по точно от тях произлизат по късно появилите се Прабългари. За това си твърдение авторите се базират на твърде ярките и много близки характерни сходства в техните светоусещания и бит.

    На север и на запад от Будините и най-вече от Царствените Скити живеели по това същото Херодотово време Тисагетите  ,,..Народ особен и многолюден, добиващ средствата си за живот от лов, а в съседство с тях живеят Ирките, които имат същия начин на живот..” За тях той пише :

,, .. че устройват засади от дървета под които ги чакат коня и кучето..” Чии предтечи са тези народи – можем отново да гадаем сравнявайки ги както с печенезите така и с бъдещите маджари или кумани. ,, ...Над тия народи по направление на изток живеят други скити надошли по тези места след отделянето си от Царствените Скити...” 

     Видно е колко голям и едновременно разнолик, но и колко еднакъв е бил тогавашния Скитски народ от чиито недра са се появили по късните европейски народи включително и нашият независимо от неговото уж първично многообразие, но по същество изначално единосъщие. Всъщност всеизвестно правило е, че се събират в единосъжитие само съвместимите  биоологични популации защото така те събират сами себе си. Между- расовото събиране е допустимо само в неговия единичен вид, като накрая то се изчиства в едното или другото  етно –начало.     

                        

  

   

     Карта на Евразия към III век сл. Хр.

 

1. Европейска Сарматия над Черно море (6). Обхваща земите от устието на Дунав на юг и до Балтийско море на север. Границите са условни, защото например готският писател Йордан твърди, че още император Траян (98-117 г.) е покорил сармати на юг от Дунав, тоест в Мизия.

2. Азиатска Сарматия от Кавказ до Волга и на изток от Кимерийския босфор.

3. Дакия, областта северно от долното течение на Дунав. Даки и гети са идентичен народ, затова някои автори наричат тези земи и с името Гетика.

4. Мизия - равнината на юг от Дунава.

5. Тракия - Областта на юг от Стара планина (Хемус) до Босфора, свързващ Черно море с Мраморно море. Много антични автори гледат на областта Македония като

Западна Тракия.

6. Pontus Euxinus, наричан за краткост Понтус/Понта, известен днес като Черно море.

7. Кимерийски Босфор - проток, който свързва Азовско море с Черно море

 

 

Ползвана литература

 

,,Христоматия по тракология” под авторството на проф. Фол и колектив

Инж. Емил Захариев ,, Кой поставя коня пред каруцата “- сп. Авитохол

Сп. Авитохол бр. от 20 до 27 – статии

Д. П. Даскалов – студия посветена на Скитите и връзката им с древните българи, траките и славяните, изнесена пред археологическото дружество София на 23 май, 1912 година. 

  

 

Наследството от древността или как е закодирано посланието до нас?

 

 

         Постоянно налагащите ни се твърдения, че от античността до наши дни в етно-исторически план не е останало нищо, е невярно и дори абсурдно. Самите паметници, надгробните могили, керамиката, следите от сгради с различни характеристики, както и други исторически свидетелства от онова време, дават достатъчно ясни послания за присъствието на тогавашната високо развита цивилизация.

    Всъщност наличието на тази видима страна от онова наследство никой не оспорва. Напротив – неговата популяризация е факт и то неоспорим, а въздействието е особено силно и впечатляващо. Всъщност, тук проблемът се появява в едно по-различно направлвение от познавателноста.

        Повечето автори ни предлагат теза, че в следствие на събитията и превратностите, съпътствали историческите процеси на Балканския полуостров – автохтонното население е изчезнало и днес то е отдавно заменено с друго, без да остави никакви следи. Това е позиция, която считаме за невярна и оборима. Освен това тя е  недоказуема поради липсващата достатъчна и логична аргументация. Също така историческите извори са недостатъчни, а и тях  доста мъгляво е отразена детайлността на процесите.

        От друга страна, вглеждайки се в себе си, ние  не можем да подминем с безразличие твърде многото прилики на характери, вярвания, култура, психология и още много други елементи подобни и сравними с тези на “Траките”, “Скитите” или “Дакомизийците”. В крайна сметка няма нищо по консервативно от психологията, вярванията и обичаите у един народ, поради което те биха се явили като определители за принадлежност. Вглеждайки се в уникалноста на  човешката природа можем да  открием особенностите на етноса, независимо от времето в което ще я разглеждаме.

        Когато  открием сходните моменти от философията на вярванията, преминали през бариерата на времето, с основание бихме се замислили върху непреходността на идеите и силата на духовното начало.

        Когато се забележат явните прилики в обичаите, танците, песните и приказките на народите от различните епохи, не може да не се замислим върху близостта им основана върхо корените на традицията. www.trakobulgarica.hit.bg

        И когато се вгледаме в образите, носиите и особеностите на характера, т.е. душата на хората от древността до наши дни, констатирайки очевидните прилики, неусетно приемаме факта за съществуването на единното начало. Разглеждайки определителите за етнос, не бива да подминаваме и другите елементи от тази тема. Като “универсален” маркер на понятието народ, науката дава един “привилигерован” превес на “езика”, който е и основното средство  на комуникативността между хората. Особеността на “езика” се състои в това, че той е най-променящата се част  от градящата се народностна структура.

        Примери за такова твърдение биха се намерили в достатъчно и многообразно количество. Например, съвременният френски език с нищо не прилича на изпоползваният по времето на устройването им като държава и техните първи властващи династии. Езикът, на който е говорел българинът от Средновековието, същият от времето на Възраждането и този който се говори днес са три широко различаващи се говорни структори, даващи характеристики на времената в които са изсползвани. 

        В днешно време  в Република България се разговаря  доста по различно от начина на общуване  при “Банатските Българи”/1/, които дори пишат и на латиница.

        Докато в Бесарабия/2/ говорят езика на Възрожденска България, в “Таврия”/3/ нашите сънародници се разбират помежду си на някакъв особен “Руски”. В същото това време “Македонските българи” създават свой език и моделират граматика към него.

        В Румъния, до 50-те години на 19 век официалният език е Български, но за да се деидентефицират, те налагат една латинска – демократична версия, превърнала се по късно в съвременния румънски.

        Всичко това ни подсказва, че езикът не може да бъде билет за етно-принадлежност в географско – исторически и политически план а е само инструмент за комуникиране между хората от дадена епоха. Не на последно място в установяването на тези истини – тоест за да се разкрие наследството от миналото не бива да подминаваме значението на “Антрологията” и “Генетиката”, като научни и доказателствени инструменти. Тези два подхода в търсенето и определянето същността на индивида по неоспорим и категоричен начин ни дават отговор на зададените от нас въпроси.

        След като антропологичните данни на древния човек и тази на съвременния му наследник съвпадат, а генетичните ДНК/4/ – кодове ги изравняват – то отговорът вече е конкретен и единствен. Това е народ, който от древността до днес е претърпял фазите на промяната в социален, езиков и културен аспект, но останал нравствено, психологически и най – вече етнически един и същ. Разглеждайки тези неща в техния доказателствен модел и като анализираме същността на нашия народ, ще минем през следните етапи на доказване:

1. Траките и орфическите мистерии от древността до нашите дни.

2. Героизацията през различните епохи.

3. Физиономията на индивида от епохата на Боговете до сегашната му същност.

4. Особеността в генетичната и антропологичната еднаквост на хората от различните времена.

5. Емоционалната и психогенна особеност.

        Според “тракийския Орфизъм” първоначално е съществувала Великата Богиня Майка – вселената, която самозачева и ражда своя първороден син, който през деня е “слънце”, а през нощта “огън”. Както свидетелства самият “Питагор”/5/- Орфическият космос в неговите съставки се означава с числа, преминаяващи на един по-късен етап в тонове. Въздухът е ре, земята – ми, водата – фа, огънят – сол, като оплодащата сила тук е водата, която в същото време е и пречистваща. Не напразно в приказното творчество до нас са достигнали идеите за седемте пречистващи води в едни от вариантите или пък за трите в други.

 

“Първата вода беше черна, втората – бяла, а третата – златна...”

Или пък както се пее в една народна песен:

“...с дор седем води се измила”

 


Долмен от района на град Тополовград. Този археологически паметник на повече от пет хиляди години, говори както за вярванията и обичаите, така и за живота на предците ни от онова време.  Всъщност, този долмен, по всяка вероятност се характеризра в качеството си един осмислен житейски кръг. Раждането, живота и смърта са елементите от космическата същност на живота. Ето защо така показалия ни се каменен  ковчег,  еедновременно и къща и символична утроба, и се явява  като светата троица на житейсия кръговрат.

 

        

Чрез пречистването с водата се ражда и енергията, която е Огън, Слънце и син на великата Богиня – майка. Затова към първите четири тона ще бъде прибавен и пети – ла, който е нейното звучене.

Космосът изглежда завършен, но всъщност не е, защото предстоят уреждането и на земните дела. Първородният син ще се съедини с великата Богиня – Майка./6/ Този безплътен акт ще се извърши сутрин при изгрев слънце или при залез, когато лъчите пронизват земята! Тяхното сливане ще звучи с тона си, последван от до.

Следва узряването на плода, който ще се роди заедно с тона ла. Ро-ден е синът на сина – това е царят жрец. Така се затваря символичният кръг. Този мислен кръг се вписва в движението на царя из неговите рези-денции – светилищата. Там той изпълнява обреда на смъртта и възражда-нето с “жертвопринасянето на кон”.

В тракийското общество връзката между двата свята се осъществява от царя-жрец и следвайки този модел, “Спартак” извършва в едно доста по-късно време този сакрален акт преди началото на последната битка./7/

А това, че при древните българи доктрината цар-жрец се повтаря в целия заложен смисъл, само потвърждава наличието на близост и етничес-ко сходство с траките. Не е случаен и описаният от Византийските хронис-ти акт на принасяне в жертва на кон от кан Крум в един от походите си към Цариград. Видно е, че както при тракийското общество връзката между двата свята се осъществява от царя-жрец, така и в древнобългарския свят тази връзка е осъществена от кана – колобъра, една идея развивана от професор Мутафчиев. Обръщайки се отново към тоналната Орфическа уредба се забелязва следното: първите 4 тона съдържат цялата космическа уредба в себе си, защото числото 4 съдържа 1,2 и 3, а от своя страна 4+3+2+1=10 като десетицата е съставена от три фази 4+3+3. Самата триада е провъзгласена за типична изначална индоевропейска структура.

Не напразна тази “Света Троица” е пренесена на един по-късен  етап в Християнството и то в неговата православна форма с всичките й мистични добавки.

Единственото на Бог, Син и Светия Дух е елементът от нашето пра-вославно християнство, което ни отличава от католицизма и ни доближава до мистичния орфизъм. Неговият фазен ритъм 4+3+3 е числово и тоново промислен и той може да бъде чут и видян от възвишено просветление.

Тук единицата (монада) е равна на мъж, като начало. Двойката е женското начало. Тройката символизира мъртва повърхност, четворката е степенувана природа, т.е. абсолютното равенство, петицата – чувственост, шестицата – възмъжаване и зрялост, седмицата – природа и симетрия, ос-мицата – уравновесеност, девятката – две мъжки начала и десятката – тримуфа на сина на богинята майка – т.е. устройството на света е завършено.

Един надпис от Рогозенското съкровище/8/ е неоспоримо потвържде-ние на тезата, доказана по съвършен начин от Александър Фол.

Цялото това тонално съзвучие, в своята мистична проникновеност звучи в лелеяна ритмичност от античността до наши дни  без да променя вибрацията на посланието, изпратено към вечността. Не напразно изуми-телната мелодичност на такта 7/8 въздейства върху мисълта по един осо-бен начин, дори и в наши дни.

Както беше казано седмицата е природата в нейната симетричност, а осмицата – уравновесеността. Тези два елемнта на вечния български танц рисуват картината на душевния мир както на тракиеца, така и на древния , а и на днешния българин, вписал душата си в заобиколилата го хармония, характеризи равновесието както в микрокосмоса на отделния човек, така и в цялата вселена.

Като основен елемент от Орфическата митология се появява идеята за тракийския Дионис – Загрей, /9/който идва във физиономията си на Бик, за да бъде принесен в жертва. Александър Фол го определя като “Божество на вертикалния строеж на света и господар на поразяващия гръм”. Основен спътник на бога е змея или змията. Това обожествяване и героизиране на тези същества ни съпътсват откакто се помним и тяхното култово място е достатъчно красноречиво потвърдено в народното пророчество “змей горянин”, “сура ламя”, “десетоглава змия или змей”, “змейова сватба” и т.н.

        Елините заимстват тези идеи и ги доразвиват като темата за “змейовата сватба” и предават като превъплъщението на Зевс с цел съединяването му с Персефона и появяването на Дионис – плод на тяхната връзка. Всъщност това е именно съюзът на Богинята Майка и Слънцето и появилият се Загрей, което в превод значи “рогата змия”, е синтезиран образът на Змея (змията, драконът) и е характерен носител на зооморфичната идея както при Траките, така и при Скитите, а по-късно и при древните българи и средните им народи от Индо – иранската група.

        Самите мистерии, посветени на това божество сякаш пресъздават в геоисторически план разкъсаната плът на етноса в далечното минало. Неговото принудително разселване по света беше предизвикано след катаклизма “Черноморски локален потоп”. Тези спомени се митолизират във формата на песенно-танцова система от един специфичен обред.

    Идеята е, че Титаните, разкъсали Загрей на 7 части, според 3+4 степенните цикли се пресъздава във времето на пролетното равноденствие като става субект на големите мартенски новогодишни игри. Тези мистерии продължават през цялто време на този обред. Те преминават през превратностите на времето и днес носят  свидетелство от онова време и се свързва с християнския календар като празненства, започващи от Сирни Заговезни, преминаващи през Тодоровден, Цветница и достигащи до Гергьовден и Великден. По този начин образът е символна смяна на старата с новата година, което е характерно и за скитите и за древните българи. Така те пре-създават реорганизацията на света и раждането на ново начало.

    Най-яркото свидетелство от онова време е нестинарството. Този обред, съществуващ и до днес, е доказателство за непреходности на идеята, която може и е реализуема само от един и същ етнос, разделен на сродни народи.

    Тук свещенодействието се извършва от девственица-жрица. С нейната игра се достига до упованието, че космическото тяло на бога ще се всели във всеки участник, който е приобщен, за да се разпадне преди да се превърне отново в едно цяло.

    Ако Загрей беше символът на “строежа на света и господар на поразяващия гръм”, честван в нощните мистерии, то Сабазий/10/ се празнува през деня, когато лъчите на слънцето озаряват всичко наоколо. Разкъсаният и унищожен бог възкръсва, за да тържествува върху земята с цялата си мощ и сила. Всичко това се предава с особената ритмика на енергетичното възприятие, за да възвеси физиономията на този един и същ индивид, просъществувал от древността до днес. Според митовете, дошли от древността чрез преразказите на такива като Аристофон, Сабазий е божество, което се идентифицира и с камъка. Не е лишена от своето логично обяснение при-казката за превръщанията на хора, показали воля, дух и сила в камъни./11/ Освен това това божество се е съпътствало със змийско присъствие./12/ Поради тази причина ритуалите, за които свидетелства Теофаст, Диодор и др. са изпъстрени с елементът “показване и размахване на змии”.

Древното предание гласи, че любимата на “Орфей” е ухапана от такава змия навремето на подобен ритуал. В подкрепа на тезата за наследството и за непреходността на тази идея трябва да предвидим и факта, че подобен ритуал е съществувал до скоро./13/

        На много места в страната по време на тази низа от пролетни празненства имаше един, който се отличаваше със своята мистичност и ярък зооморфизъм: Рано сутрин се събираха млади и стари на определено място – по рано символично оброчище, където се палеха огньове. Децата ги прес-качаха и там се проклинаха змиите. Това символично тяхно гонене и проклинане сякаш беше едно закъсняло отмъщение на хората към онази змия, ухапала “Евридика”, умъртвявайки я и в последствие предизвикала смъртта на царя – жрец Орфей.

Всичките тези ритуали винаги си изпълнявали пречистваща роля. Цялата тази негативна и отрицателна по заряд енергия, която е била натрупана, сякаш се е освобождавала чрез тези танци, песни, оргии и физическо очистване.

 

Тази каменна утроба символизира ,, Богинята Майка”. Чрез нея древните Траки са давали воля на усещанията си за земният свят като една логично подредена система от напълно разбираеми в счисто житейския си план неща. Тя се намира в Средна гора, близо до град Котел. 

 

 

 

 

 

 

 

 

На остров “Самотраки” е съществувал още един “странен” обичай(от съвременна гледна точка. По време на тези мистерии младите момчета и момичета на вече полово зряла възраст са се събирали в нощите, откривайки сладостта на тайнството. Така те славели Дионисий като божество, вку-сили от кръвта му – т.е. виното. Техните сексуални контакти са символизи-рали сбирането на “Богинята – майка” с нейния Син – слънцето, за да се родят светлината и живота. Свидетелства за тези обичаи идват от древните автори. Херодот пише за “Разюздаността” на тракийските девойки./14/

 

В дебрите на Странджа се е съхранил един странен култ. Според на-родните схващания светицата Марина е обитавала пещера, в която тече во-да, което символизира оплождащи течности. Самата Марина била зачена-та, след като майка й е молила слънцето за помощ. Веднъж в годината ер-гени и моми се събират в такива пещери, за да участват в тайнството на зачатието. Символиката тук идва в това, че се повтаря един хилядолетен мистичен обряд.

Навлизайки в наследството от древността не можем да подминем един митичен факт, без да потърсим сходствата в миналите и днешните времена. Всъщност това е идеята за възкресението и прераждането с цел достигането на съвършенството. Тази идея е еманация на висша духовност у цял един народ, приел космогонията като смисъл на съществуването. Те-зи идеи, приемани и отхвърляни и отново възраждани са станали като ос-новни детайли от повечето религии и философии по света. Възкресението на “Христос – спасителят” е символът на християнството във всичките му  подразличия. Прераждането и достигането на съединението на душата с нейното енергийно начало е белегът не само на Индо – Азиатската  теоло-гия, но и на такива мощни идейно – теософски и мистични братства, като “Бялото братство – на учителя Дънов”. В почитта си към “Христос – учите-лят” мюсюлманите също възприемат тези идеи.

Другият показател, даващ характеристика и показващ наследството от древността, е постоянно повтарящата се по един и същ модел героиза-ция на отделната персона, достигайки до митологичното й идолизиране.

В древна “Тракия”, а също така и в “Скития”, вождът след смъртта си е бивал героизиран, а след това и обожествяван. Така се постига хтоничната връзка между света на хората и боговете. При Скитите тази връзка се осъществява от вожда който е и жрец и пратеник. Самият акт на превъплъщението се осъществява в стволовете на дървото – символ на вертикалния космически строеж. Вождът е маг и медиатор, който под въздействието на транса и особеността на ритмиката осъществява  тези връзки. Този модел е характерен и за древните българи, като свидетелствата за това са не малко и достатъчно категорични. Според В. Бешевлиев те са особен вид магьосници/15/ които са в състояние да предсказват , откриват тайни и дават съвети . Всичко това се постига чрез заклинания и танци  и всякакви мистерни съществували още от времето на Траките. Има една легенда дошла до нас от онези времетна  която гласи , че синът на цар Симеон Велики  е бил маг от доста високо ниво . За това свидетелствува Кремонския епископ  Луидпранд. Според него същият е притежавал уменията да се превъплъщава във всякакви животни. Вероятно всичко това е дало своето отражение в народното творчество което е изпълнено с безброй много примери.

Един особен вид герой – демон е съществувал в древна Тракия , който е осъществявал митичните връзки с онзи друг парелен свят наречен символично ,,отвъдно”.  Този персонаж е  ,,Залмоксиис”/16/- цар и в същото време божество. Като смъртен той се усъвършенства достигайки втората отсечка на хероическото време, през което се е превърнал в демон и заживява в третата като съвършен. Може би тук, в доктрината за “Залмоксис” би трябвало да се крие и методиката ба тристепенното посвещение у “Богомилите”, характеризирано със степените “ученик – послушник”; посветен – или свещеник (дедец) и накрая съвършен. Самият Залмоксис преминава през хероическото време у е приравнен с Орфей, за да се превърне в един пратеник – една връзка между реалния свят и този на боговете. Всъщност същият той се е превърнал в това си състояние на общо тракийски хе-рой от местно гетско божество – или по-точно обожествен вожд. Тъй като гетите се явяват едно свързващо звено в родово и културно отношение между мистичните траки и войнствените скити, то тази идея отразява и манталитета на тези северни народи.

        Според Херодот, гетите/17/ вярвали, че след смъртта си ще живеят при своя бог “Залмоксис” и на всеки 5 години му изпращали своеобразен пратеник, който да му извести за техните нужди и желания. По-късно тази човешка жертва е била променена в символичната такава. Изработвало се е от глина тяло на младеж и след като с песни танци му се е вдъхвало живот е бил изпращан при божеството. Той е бил “Герман”. Този обичай е познат и в наши дни в северна България в същия му вид, което е свидетелство за незагубила се връзка с далечното минало. Обичаят е характерен с това, че посланието “Герман” се изпраща с молба за помощ при сериозни бедствия – суша, глад, мор и т. н.


Вратата на Слънцето. Според Древните автори, като Херодот и други това е онази врата, за която Омир пише, че, пътувайки по пътя към дома си героят от троянската война Одисей, в един пределен момент я достига. Нейната символика – според логичното обяснение на големият български траколог академик Александър Фол, е връзката която събира вярата на Траките в животворноста на Слънцето и нейната непреходност просъществувала и до днес. Тя се намира близо до Казанлък над селцето Бузовград. Снимката е направена по време на лятното слънцестоене и неговия залез.

 

 

 

 

     

        Тази героическа тема преминава през вековете и достига до наши дни в най-различни варианти, но едно е винаги водещо. Героят преминава през изпитания, постига успехите си и става съвършен и недостижим, за да получи заслужените почести.

Такъв герой от фолклора е известният нам “юнак”. Мотивът за под-хвърленото дете и завърналите се по земите на праотците си “Българи” – е самият основател на държавата. Някои автори твърдят, че се отнася за Авитохол, но апокрифната българска летопис от 13 век казва следното:”...дети-ще, носено в кошница, тригодишно, което ще се нарече Искар цар...”.

Вероятността това да е Аспарух, е толкова е вярна, колкото да е ня-кой много по-ранен български вожд. Всъщност тази идея е много по-стара, защото тези елементи съществуват и при скитите, и при дако-мизийците, които както казахме по-рано са отломките от праетноса, живял около черноморското езеро преди Потопа.

Връзката на тази идейна система с хероическото начало от древност-та е ясна и подчертано осезаема посредством един общ елемент. Юнакът, който е една от главните фигури в етноса, още с рождението си е придру-жен с чудодействие, предсказание на орисници (наречници), като почти навсякъде присъства мотивът за подхвърленото дете./18/

Съществен елемент при познаването на наследството от древността е физиономията на индивида. Неговата фигура, лице, тяло, облекло и особе-ност на изражението могат да подчертаят близостта между хората по един конкретен начин. По достигналите до наши дни керамични съдове с карти-ни от онова време, виждаме типични елементи на вида, характерни за по-новото време. Било то тракийски войн, пастир или друг някакъв персонаж – всичките те изглеждат като днешните.

Същите изразителни физиономии, които можем да срещнем у всеки втори срещнат. Същият ямурлук, който до преди 50-тина години е бил ос-новен атрибут на българския селянин. Същите навуща, носени доскоро от гореупоменатите. Сходните накити, високият капик и т.н.

От златната маска, открита от доц. Китов, ни гледа един типичен балкански субект с черти определено на нашенец. Сякаш посланието, от-правяно ни от онова време и достигнало до нас е състоящо само от 3-4 дос-татъчно изразителни думи:”здрасти сроднико – ей, умната”. Последните антропологични археологически ПОДАТКИ говорят не само за това, че древният българин по никакъв начин не е и не може да бъде тюрк, но и за това, че неговата костно – черепна структура е близка не само до съвре-менния субект, но и до този от древността по тези и съседните наши земи. От друга страна генетичните проучвания, цитирани на високи форуми, /19/ доказват родово сходство с близките нам граничещи народи както и тези от Тохаристан, Афганистан и Пакистан. Това е факт, който както и да се отхвърля оставя едно съмнение – дори податка за близостта на тези народи, които в далечното минало са имали общ корен. А това е индо – ирано – европейския зародил се в утробата на черноморския басейн – тогава езеро.

Като една от ярките черти на наследствеността, пренесена през вре-мето като маркировка на етническа идентичност, е характерност на инди-вида. Консервативността на този белег е показател за емоционалното при-съствие на дух  и етно – физиономия.

Както споменахме в предишните теми един от основните определи-тели от древността до наши дни на нашия народ е етно – индивидуализма.

Отново се връщаме към “Херодот”, който казва за “траките”, че са един многоброен народ, втори след индийския, но не единни. Без да се впуска в подробности, доказвайки, че това всъщност говори за техния подчертан индивидуализъм, защото това вече е правено – ще подчертая, че тези черти ги притежават и днес.

Тази индивидуалност е обаче, е градиента на нацията ни, защото така ние имаме своята физиономия. Чрез изявената индивидуалност и стремежа на личността за самостоятелност и независимост ние постигаме дух и трайна жизненост.

        Твърде много се говори за това, че както траките, така и скитите и древните българи са безписмени народи. Наистина има открити някакви знаци, които специалистите наричат “руни” и техните датировки са както от дълбока древност, така и от новото време – но дали те са писменост. Това е въпрос, на който все още не е отговорено./20/

        Може би отговорът е другаде. Имали ли са потребност от писмено кореспондиране тези високо развити индивидуалисти и мистици, които са се разбирали чрез ритуала, които са изпращали посланията си чрез даровете и знаците. Които са говорели за себе си чрез песента или звъна на оръжието. Напълно е възможно и разговорите, разпоредбите, радостите и скърбите да са ги споделяли посредством добре избродираното късче плат, говорещо повече от лист хартия.

        Това са били те. Но това сме и ние. Нима не умеем да общуваме с песните, с танците, с духа си. Е имаме си и писмо – но това е защото светът се развива, а ние живеем с него!

 

Бележки

 

1. Банатски Българи – Потомци на изселилите се от Българските земи наши сънародници с католическо вероизповедание в Трансилванската област Банат. Това е станало след потушаването от османската власт на  въстанието влязло в историята под името ,,Чипровско”. Тези хора са запазили езика, културата и морала си на ниво от времето на тяхното преселение. Развитието което все пак претърпява езикът, се обуславя вече от особенноста на месната животоопределяща обстановка – тоест близоста на Унгарски , Румънски и Сръбски  етноси.

2. Бесарабия – Историко-географска област намираща се на територията на съвременните държави Молдова и Украйна. През 19 век, в последствие на войните между Руската и Османската империи тази територия – достатъчно обезлюдена от предни политически и миграционни процеси, е била населена с бежанско християнско население предимно етнически българи и гагаузи живели преди в пределите на българските територии от Отоманска Турция. Най-голямото преселване на компактни бежански елементи се е случило след изтеглянето от Балканския полуостров на войските на Дибич Забалкански. Години по късно тези територии от пустеещи се превръщат в цветущи градини. Населението никога не забравя българския си корен и се превръща в стожер на националното въраждане и борбите за освобождение от османско робство. Известна остава Болградската гимназия с това, че там са се подготвили твърде много дейци на нашето възраждане като тя е била и един неугасващ огън на революционната идея. Не напразно от тези земи  идва и основното попълнение за Българското опълчение както и за по късните войни за нацонално обеденение. В годините на съветския строй  съдбата на нашите сънародници от Бесарабия е достатъчно нерадостна. Те биват разселвани, избивани  и репресирани от страна на сталинския, а и макар в по-мека  форма от последвалите го режими. Днес в Бесарабия текат възродителни процеси . Политическите права на нашите сънародници са гарантирани но това е само една малка част от нещата които биха могли да бъдат направени за тях.

3. Таврически Българи - Областа Таврия се намира на територията на съвременна Украйна в Запорожието. Таврийската губерния е образувана  през 18 век, когато източната част на Северното Черноморие заедно с полуостров Крим стават руски територии. Преселването на наши българи по тези земи започва още от преди войните между двете империи. Украински казаци са правили набези по нашето крайбрежие със големите си лодки напречени ,, чайки” като на връщане къде доброволно, къде насилственно – тоест отвлечени с тях са отпътували не малко българи. По късно от вече Румънска Бесарабия нежелаещите да станат поданници на тази държава са се изселвали компактно по тези места. Съдбата на тези хора е била още по-незавидна от тази на бесарабските по времето на политическите превратности и  сталинско-брежневските репресии. По време на гражданските войни те са били притеснявани и от ,,Бели “ и от ,,Червени” и от Махновисти - националисти. През 30-те години са арестувани и избити около 25 хиляди дущи етнически българи. Друга немалка част както от преди войната така и след нея са били изселвани към средноазиатските републики. Днес отново подгонени сега пък от тамошните режими нашите сънародници се завръщат в Таврия, забравили език но с един неугасващ спомен за това кои и какви са. След септемврийското въстание в България немалка част емигранти биват заселени в тади област от тогавашния Украински президент и наш сънародник – племенника на Георги Раковски – Кръстьо Раковски. Това, че са бегълци на едно комунистическо въстание обаче не ги спасява от репресиите на режима на ,, другаря Сталин”. От тях оцеляват малцина като не е пожален и самият К. Раковски.

    Областите  Банат, Бесарабия и Таврия  са един исторически етнически ареал на нашата народност защото са били поселявани с наши сънародници още от зората на  България. В  Банат са живели в съжителство с Аварите българите на Кубер. Бесарабия още от времето преди Кубрат е била предмостие към  Дунавските територии. Таврия е осеяна с костите на твърде много наши съплеменници от онези времена. Ето защо този естествен ареал е не случайно избран в по късните времена за ново поселение.

4.   Според едно проучване направено през 2001-2 година,  финансирано от ООН  и касаещо генетичната информация относно произхода на народите и тяхната  родственна близост се констатира, че Българите са идентични по генотипност със съседните народи. Процентно, по отношение на това равенство със Сърби, Гърци, Румънци, Турци и Албанци варира от 70 - 75 до 60 процента генетична близост. Същото сходство е забелязано и спрямо народите населяващи северен Афганистан и до Таримската падина.

5.    Питагор – Древногръцки  /а е възможно и да е  тракийски  по произход/ математик и философ – идеалист. Роден е на остров Самос. Приема числото за основа на нещата и се насочва към изучаването на тяхната количественна страна. Открива и доказва теоремите за еднаквост и подобие на триъгълниците, както и за зависимоста между страните в правоъгалния триъгалник, наречена на неговото име. Питагор разкрива и показва в цялата му светлина тракийското Орфическо мистично учение за строежа на вселената  като хармония от числа и тонове – елементи от едно градивно съзвучие. Той поддържа възгледа за безсмъртието и преселването на душата  разкривайки по този начин смисълът на Орфическата доктрина. Самата хипотеза, че той е с тракийски произход идва от факта, че с такава лекота на познавач из от вътре  ни разкрива цялата красота на тракийската митология и космогоня. 

6.    Богинята Майка – Бендида  - великата богиня на Траките символизираща земята / Гея/ и природата  /Персефона/ и в същото време цялата вселена. Това многообразие от образи и идеи  характеризира в дълбочина  идеята за сътворението и смисълът на съществуването. Утробата, зачатието и самото раждане  са символите на вечноста на живота и непреходноста индивидуалния духовен суверенитет  хармонизиращ  с реда на заобикалящата ни вселена.

7.  Информация за този акт е достигнала до нас благодарение на документиране на това историческо време от историците на тази епоха. Свидетелствата  от онова време са на Плутарх, Фронтин, Флор, Апиан и други. Независимо от това тенденционно или безпристрастно са отразили това грандиозно за времето си събитие тези автори  разкриват пълководческите качества на Спартак както и невероятния героизъм на неговите съратници като подчертават човешките достойнства на  вождовете.

8.  Рогозенското съкровище -  Намерено  почти в центъра на село Рогозен – Врачанско  намиращо се между реките Искър и Огоста. Съкровището датира на повече от 2300 години. Открито е случайно от тракториста Иван Димитров при изкопни работи в зеленчуковата си градина. Първоначално той разкрива 42 канички 22 фиала и една чаша, които отнася във Врачанския музей. По късно проучването разкрива общо 165 съда от различно естество. Предполага се, че са на местен тракийски владетел на Трибалите и е събирано в продължение на няколко поколение което говори за трайно уседнал живот и територия с определено административно функциониране. Самите украси по  предметите  представляват митологични сцени и различни по форма геометрични фигори съчетани със стилизирани  лотоси, жълъд , шишарка и бръшлян. Всичките тези елементи и мотиви говорят за висока, неповторима по уникалност и с подчертан идентификационен характер култура на един високо развит Индо- Ирано – Европейски народ какъвто са Траките.

9.     Загрей – Божество на вертикалния строеж и господар на поразяващия гръм.  Богът – бик  се идентифицира с Дионис и мистериите около неговата същност  а именно жертвата в името на вечно прераждащия се природен цикъл.

10.     Сабазий – Божество  което се хармонизира с камъка – владетел на живата и мъртвата природа което всъщност подчертава факта, че видимо мъртвата природа е също толкова жива както и  другата но с обратен знак. Тази  мистичност се проявява в разчленението и събирането на жертвата. В някаи моменти Сабазий и Загрей се допълват в едно – тоест представляват  различните лица на  Дионис

11. ,, .....  и тогава злата магьосница превърна юнака в камък ...”  ,, ....принцът погледна към  нея и в мигом се преобрази на каменна фигура...”   ,,...Който погледнеше медузата Горгона се вкаменяваше  ...” Всичките тези извадки от български народни приказки или  елементът от така наречената гръцка митология, който е заимстван  всъщност от тракийския мистичен модел само показват достоверноста на характеристиките  надживяли  времената и достигнал до наши дни.

        Всичко това се вписва в определението давано както за траките така и за древните българи  като за хора създали цивилизациите на камъка. Те са  най-изкустните каменоделци, даващи живителен дух и наситена енергия, съчетана с искряща фантазия във ваенето на камъка  сред  останалите народи.

12. 13.   Съществува и в днешно време, по  различните места от страната така наречените ,, змийски празници “ . В централна Стара планина  рано на пролет се палят огньове които се прескачат за здраве и късмет като се наричат различни пожелания. Пак на тези празници се изричат думи за умилостивяване на змиите. Показателна е и приказката за приятелството между човека и змията и това как той бил научен от нея да разбира езика на животните. Също така  бива да споменем и за митологизираните случаи  предавани ни от устното народно творчество за това как змия е сукала от гръдта на млада майка или  пък  как  същото това влечуго е заспивало свито в топлия скут  на  някай  човек – най- вече жена.        

 14.  Преди  повече от 3500години – тоест още по времето на Троянските войни Беломорските острови и в това число Тасос, Крит и Самотраки са били населени с тракийско население.  На остров Самотраки е имало и светилище на бог Загрей – Дионис. В негова чест са били посвещавани пролетните мистерии при които млади момичета  ,, дъщери на бога “ са се отдавали ритуално на  младежи в настъпваща полова зрялост. По този начин те са възпроизвеждали свързването на богинята-майка със Слънцето за да се роди по късно животът. Тези актове Херодот ги възприема като Разюзданост и така ги описва.

 

15.  Светът на магите – В старопестолна Плиска, както и на някои други места  от поселенията на древните Българи са открити така наречените седемлъчеви или техните по малки варианти - петлъчеви доста специфични звезди. Те са изработени от керамика или метал и имат изписани различни знациш по лъчите както и в центъра . За тези медалиони се изясниха два много важни факта. Единият, че са с подчертан индо-ирански характер,  респективно древнобългарски и вторият,  това са знаци – елементи от  ритуала на  жреци и маги. Самите Траки са били едно такова духовно извисено общество в което ритуалите, заклинанията, магьосничеството и духовното лечение посредством внушения, песни и танци е имало своето първостепенно значение за строежа на тогавашното общество. При разкопките разкриващи  живота по онова време са откривани както жертвенните камъни с вдълбаните канали за изтичащата кръв /такива каквито са имали и Скитите и Древните Българи/ така и  различни соларни и космогични знаци,  доближавани до гореказаната седемлъчна  звезда. Самата тя днес е достатъчно срещан знак на различни иностранни културни институции като например киностудии и други. Вероятно  това  е пореден опит да бъде присвоено едно културно наследство.

16.    Залмоксис – Благодарение на редица древни автори и най вече Питагор , до наши дни  е достигнала същноста на  древнотракийското учение наречено  ,, орфизъм” по името на един от най ярките пропагандатори на тази доктрина от онова време. Освен него обаче в тази посока са се изявявали и много други  пропагандатори на тази идея. Те били учители, маги, философи и лечители и пред тях са се прекланяли и хора и природа. Идеята за единството  и вечноста на циклично повтарящите се житейски ситуации проявяващи се на по високи вибрационни нива  като част от заобикалящия ни космос е надживяла времето и границите, достигайки до наши дни и ширнала се по целия свят.  В тази дейност трима са били основните играчи. Този своеобразен  идеен триумвират  е дал живот на едно учение пред което са се прекланяли и удивлявали  най различни личности от древноста и до днес. Ако Орфей  е бил мислителят, мистикът който е умеел да подчинява на волята си животните и хората, който е ликувал душата чрез музика и насочена енергия – то другите са притежавали  подобни умения, допълвайки се един друг. Залмоксис  е легедарен  жрец и цар на гетите. Същият  е приел да живее в отшелничество, медитирайки  и достигайки до своето  духовно съвършенство. Умеел e да изпада  в състояние на ,,сомати “ и е лекувал използвайки силата на кристалите и билките. Лин  е митичен маг, лечител  и  учител, вожд на племето  пеласги. Проповядвал е учението за космическата хармония и единството в природата,  предимно в западните части  и егейските острови. Лекувал е използвайки острието на метала – тоест хирургията . Умеел е да намества кости и е познавал силата на на билките и лечебноста на минералните извори. Тримата, заедно със своите сподвижници и ученици като Мозеос и други, вероятно често са пътували както до Египет, където са учили, така и до по-далечния изток – Индия . .

17.    Гети  -Тракийско племе населявало днешна северна Добруджа яваващ се реален етнически мост между родственните Траки и Скити. Според една възможна  хипотеза техният хероизиран цар и жрец Залмоксис  е бил проводник на  орфизма по тези земи и е  погребан в Свещарската гробница  превърната по късно в светилище.

18.    В един немалък брой народни приказки  мотивът за юнакът който като дете е бил подхвърлен и изоставен  а по късно открит и отгледан, за да стане в един  по късен етап  юнакът който ще спаси любимата , народът си или смисълът на своето съществуване в неговата героична обреченост.

19.    Научно изледване основано  на  ДН К анализ на различни народи  и етноси търсещи вероятни  близости  финансирано по специални програми от  О О Н.

20.    Тези писмена и знаци имат вероятна фонетична стойност поради което редица изследователи се опитват да докажат  ,че това са вид писменност  основавайки се  на  остойностената им подледба  и повторяемост.

 

                                                                                                       Автор : Митко Белчев

                                                                                                       Mitko.belchev@abv

 

 

 ВЕЛИКАТА  ТРОЯ или  духовния триумф на победените.

 

 

     Довеян от вятъра на времето, като митичен отзвук от една епична битка на древноста, е достигнал до нас единния стон на бойците, тръгнали в грандиозния поход към бъдещето, за да донесат духът и велечието на епохата, като послание към бъдещето. Яркото многообразие от герои и богове е събрано в едно, чрез взривяващото емоционално въздействие на античния колорит. Гняв и радост, смелост и разум , упоритост и отчаяние – всичките тези общочовешки черти  хармонизират на фона на една абсурдна причина за епохалната троянска война /1/. За да достигнат до нас сведенията за нея минават през вековете, описани  в многократно превежданите и преписвани поеми на  живелия по онова време Омир ,,Илиада” и ,, Одисея”/2/ .  В тях, автора персонифицира героите и народите, участвали в битките  като елини, а  в същото време за троянците, не дава достатъчна яснота за това що за народ са те и от къде са дошли.

     По късните автори ги определят като Мизи, Лидийци, Фриги или по- стари Гърци. В същото време се прокрадва срамежливо едно друго мнение. Това, че  Троянците са Траки, или близкородствени на тях. Не е тайна, че по онова време полуостров Мала Азия и целият беломорски район са били запълнени с преобладаващо тракийско население. За това свидетелствува Диодор/3/, който ни дава информация за това кои са владяли Егейско море  по времето и след  Троянската  война.  www.trakobulgarica.hit.bg

     Самите Мизи/3-1/, Лиди , Фриги а и редица други племена са с ясно ори-ентирана и едносъща етническа група. Към тях принадлежат и Витините , населявали големият район между Мраморно море и   на юг до  пределите на великия град, а на север до подножието на Странджа планина. Други групи Тракийски племена са Дарданите , чийто вожд според Илиадата е Еней – митичния създател на Рим. Ето защо този район се е явил като средищен, а градът е заиграл важно и стратегическо значение. Неговото стопанско, политическо и военно значение за тези земи му отреждат мястото на център и притегателност по отношение на различните властожелателни апетити. В същото това време град Троя е играл  ролята преден пост на големият тракийски ареал. В крайна сметка, който го е притежавал, той е бил и фактическия господар на целия регион.

    Вероятно за него са се водили неизвестен брой междуособни войни. Може би е минавал от ръце в ръце множество пъти. Сигурно и Фриги и Дардани и Лиди, както и Витини и други, оспорвайки си власт и господстващо положение са го  завоювали  и владяли многократно. Пред стените му е била пролята  достатъчно голямо количество близко-родствена кръв. Независимо от това неговият характер е оставал винаги един и същ, вечният аванс-пост на голямата Тракийска диаспора. Не би било пресилено ако наречем Троя  градът предтеча на Рим . Може би археолозите ще възразят, познавайки размерите на това древно селище от разкритията , но какво са те след като ги гледаме с очите на съвремието в което урбанизацията и  мегаломанията са си казали последната дума. Тогава мащабите са били едни, а и механизмите на градоустройство различни от тези, които са ни познати днес/4/. Независимо от това неговото величие се е изразявало със значимоста си, която е притежавал за онова време а тя е била съизмерима с тази на по-къснопоявилият се Рим. А може би не е и случайно това, защото легендата говори , че Еней след разгрома на Троя емигрира на италийския полуостров и там неговите потомци съз-дават  великия град./5/

    В изпълнението на  функциите си на център към този тогавашен, да го наречем чисто теоретично – Прото Рим за тракийския свят, са се стичали кервани от стоки както от изток и от юг, така и от близкия и по-далечен север и морския запад. Пак по тези причини, той е бил и своеобразен културен център. В сравнителна близост до него са били и светилищата с особенно значение за Траките, а именно това на Аполон – слънцето и на Дионис – Загрей или както е бил известен по тези земи – Сабазий. Тези божества, които на един по-късен етап преминават в Елинския теократичен пантеон, са  играли решаваща роля в етноопределянето на племената от двата полуострова, поради което многообразие от пътуващи жреци и богомолци са се движили от север към юг и обратно, минавайки през Троя. Дали е имало връзка междо култовите центрове, намиращи се на Балканите и тези от островите и на Мала Азия е все още неизвестно, но в същото време не и невъзможно поради всичките тези факти, за които говорим. Не напразно в едно доста по-късно време Роденият на остров Самос и живял в южната част на Апенините, както и в Мала Азия Питагор преоткрива и доразвива старата тракийска доктрина за живота и смъртта, наречена Орфизъм/6/. Това доказва, че там, където са живели и продължават да живеят Траките, философията и житейският им мироглед не умират, независимо кой и какъв е управникът им.

    В търсенето на истината за Троя  ние за пореден път се връщаме към Омир и неговата Илиада. Разлиствайки я, отново и отново преоткриваме същността на този Велик град, вглеждайки се в неща, на които по-рано не сме обръщали особено внимание или пък сме търсили само тяхната литературна стойност. Действията, описани там ,дълго време бяха считани за митове и красиви приказки, но един ентусиаст и обикновен немски търговец от по-миналия век преобръща представите за тази книга.

 

Троя от времето на цар Приам – компютърна въстановка на централната част / вътрешния град/

 

 

 

Троя  от епохата на дотроянската война. Компютърна въстановка според последните проучвания на археолозите.

 

 

    Хайнрих Шлиман /7/, използвайки я като пътеводител разкрива не само местоположението на древната Троя, но и доказва, че в митовете и легендите съществуват достатъчно показателни исторически факти, на които може да се вярва не по-малко от тези на достигналите до нас писани документи. В тази многопластова творба, античният поет разкрива не само същността на това епично действие, но и идентифицира душевността и етногенезиса на народите и героите-участници в това епохално събитие на древността.

    Още в първа песен автора,  чрез разкриване  характерите на  жреца Хриз/8/, дошъл да брани честта на своята дъщеря Хризеида и алчния и запънат гръцки вожд Агамемнон показва, както човешките, така и етническите различия между двамата. 

    Първото нещо което впечатлява, е че този високо извисен, етичен и определено доста по-интелигентен и морално надрасъл грубите и недо-дялани Дорийци/9/ човек, идва с цялото си величие на Аполонов викарий, за да  внуши едно духовно величие чрез своята смиреност. Това, че против-ниците му не са впечатлени на този етап от него и божеството му, говори за състояние на недостатъчно познание и респективно непризнаване съществуването на  слънчевия бог. След като обаче  този култ по това време е факт и то знайно от кои народи  изповядван, на преден план  излиза отговора на въпроса - каква е етническата принадлежност на  Хриз, а тя е, че този човек е жрец, от малоазийската тракийска група.

     За това, че Аполон все още не е намерил мястото си сред  древногръцките богове, говори фактът на безцеремонното разрушение на неговия храм и последвалото му разграбване/10/.

     Другият персонаж от тази впечетляваща среща – Дориецът Агамемнон ни е разкрит надменен, алчен и арогантен, съчетал грубата циничност и дебелашката наглост. Такъв тип черти при народите от Тракийския  ареал не са познати като за това свидетелствуват немалко на брой  древни автори. Тяхната гостоприемност и отзивчивост, както и безпределните свободолюбие и себеотрицание, са впечатлявали множество известни личности от тогавашния свят. За това свидетелствуват както Херодот, така и Тацит , и Страбон , а и доста други автори от древногръцки и от римски произход.

     Разглеждайки по нататък поемата, ние се натъкваме на факта , че на страната на Троянците застават като безкористни съюзници народи етнически близки до Траките , тоест разгледано от едно по-ново време – чисти Траки. Това са.

 ,,... конеборци троянци, пеонци със лъкове криви, карийци, също лелеги, кавкони и богоподобни пеласги......ликийци и горди мизийци, конесмирители фриги и смели колари меонци....”

 Освен тях в други моменти са споменати и дарданите, и лидийците, и ксантийците, и т.н., и т.н. Всичко това говори само за едно.  Родствените единоплеменници пренебрегват враждите помежду си  и отдават всичките си сили и средства за да спасят тяхната Троя. Но както много пъти  в по- нататъшната ни история е ставало , едно предателство и една наивност стават причина за поредната трагедия.     

      Простоватият Долон, хванат от хитроумния Одисей, издава стана на по-голямата част от съюзниците а липсата на охрана у доверчивите Траки оставили се други да ги пазят, им  донасят страшното поражение и дори смъртта на изявените им вождове.

      Много по-късно този епизод се повтаря  като и този път предателство и недостатъчност на охраната, отварят вратите на престолният Търновград пред пълчищата на Баязид.    

      Внимателното разглеждане на този трагичен момент, отразен толкова красноречиво от Омир, ни подсказва и времето, когато се е случило това деяние. То е станало рано на пролет, защото както е споменато в поемата, предхождащия ден на жестоката нощ  е разкрит с неговото започване по следния начин:

,,...В плащ минзухарена, зора се разпръсна навред по земята...” и продължава - ,,...Зевс всемогъщи загърмя изведнъж буреносно от Ида...” 

Тоест тези неща са се случили  в ранна пролет, когато цъфтят минзухарите, а небесата се раздират от пролетни гръмотевици и бури. 

      В тази част на поемата е на лице и едно последователно изброяване на съюзниците на троянците, които както сочи логиката са  от тракийската група. За самите тракийци автора ни говори с подобаващото възхищение, разкривайки ни един народ свързал съдбата си с коня и заслужено наречен от по-късните автори ,,конен народ”/11/.

 ,,...Сам аз зърнах конете им – Грамадни и много красиви . Те са по-бели от сняг и препускат подобно на вятър..”

  Прави впечатление, че на два пъти той употребява прилагателното ,,конесмирител” – веднъж за Фригите и втори път с това име нарича синът на троянския цар Приам – Хектор. Вероятността по това време някаква фригийска династия да е управлявала в този град се потвърждава и от легендата за създаването на Троя. Правнукът на  Дардан  Ил взел веднъж участие в едно състезание във Фригия където победил и за награда получил петдесет момчета и петдесет момичета, с които основал града. Самото упоменаване на думата конесмирител сама по себе си се явява  факт на близост  с народите употребяващи този конски ритуал. Твърде вероятно е самите фриги да са притежавали и допълнителни качества по отношение на отглеждането и обучението на това животно.  Накрая но не на последно място ни се разкрива как

..” ,,...до всеки тракиец стояха два коня впрегатни.

 Отново виждаме конете с тяхната особената роля в ежедневието на тези народи.

      Друг елемент подчертаващ величието на Траките и тяхната тогавашна значимост е описанието на снаряжението на техният вожд – царя Резос.

,,...В злато и светло сребро ,му блести колесницата нова. Има и златни огромни доспехи за чудо и приказ! Не подобава на смъртни да носят такива доспехи, а съвършено подхождат те на боговете безсмъртни...”  Това е още едно неоспоримо доказателство за мощта и високата материална култура на този народ.

      Както споменахме малко по-нагоре в изложението, участниците във войната дошли в помощ на троянците, са родственни на траките.  Така например Мизите са тук по силата на повика на кръвта и се бият на страната на Троя, защищавайки съдбата на цялата  диаспора. Техният вожд Телеф, който е син на Херкулес и което пък доказва тракийският генезис на  последния – съвсем логично отказва на Ахейците да се бие на тяхна страна, заради което те водят предварителна война с тях. Тъй като  Мизийците са част от Дако-мизийската етническа група на голямата Тракийска диаспора то излиза, че тази предварителна война се е водила някаде на север или северозапад, в земите на това племе.

      Не така стои въпросът с други тракийски племена и герои, които също учавстват във войната но на страната на завоевателя. Едни от тях са мирмидонците с техния цар  героят Ахил. Неговата съдба е много сложна  а животът му е изпълнен с предизвикателства и авантюри. Ние не можем да разберем каква е причината той да се бие на другата страна, но едно е сигурно. Действия му са продиктувани по някаква външна причина, на която богоравният Ахил не може да устои. Не напразно той изрича думите: ,,...Аз не съм тука пристигнал за копиеметци троянски, с тях да се бия, понеже не са ми във нищо виновни. Никога те не са  грабили мои коне или крави. Никога те в плодородна и войнокърмилница Фтия  жътва не са ми затрили...”

    Това словоизлияние на обидения Ахил разкрива няколко неща. Едното е, че този вожд е дошъл по причини подклаждани от други фактори а другото, че той не е нито ахеец нито пък дориец. Друга такава е, че страната му е предимно земеделска и следователно войната не е тяхно средство за препитание. Това говори  както за негръцкия му произход, така  и за наличието на трайно уседнал живот. 

    Всъщност къде се намира тази страна Фтия?  Тук Омир чрез думите на героя ни посочва едно приблизително място:

,,...че нас ни делят непрестъпно низ планини  гъстосенчести, пък и морето ехтящо...”  както и от устата на Феникс разказващ за патилата си ,,...стигнах в плодородна Фтия родина на дребен добитък...”

    Изводът, който можем да си направим е един. Тази област се намира във вероятен планински или полупланински  район, защото в такива места дребните домашни животински видове намират своято естествена среда. И тъй като от Троя я делят ,,низ нланини и морето ехтящо”, а като се има в предвид и това, че те както и всички останали пристигат от запад и по море то следва ,че Фтия е някъде около планините- Пирин, Шар и западните Родопи, тоест това е чисто тракийска територия. Когато масата Ахейски племена слизат от бившите си северни поселения по посока на юг те преминават през западните покрайнини на тракийския етнос тоест през Фтия и се заселват в днешна Гърция  в близост до това племе. По този начин те станали съседи с тези племена и следователно зависими по някакъв начин от тях/12/.

      Проблемът с участието на тракийски народи на страната на ахейската експанзия е разглеждан в неговото многообразие от редица изследователи.  Не напразно в едно по-късно време византийския поет Йоан Цеца пише за онова славно време:

 ,,...И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби, и заедно с тях Ахил, синът на Пелей и на Тетида, дъщеря на философа Хирон, водейки войска от хуно-българи – на брой 2500...”

     Възниква логичният въпрос – по какви причини един византиец, който по природа мрази българите ще пише по този начин. Та така той им прави просто една голяма услуга като им приписва присъствие на този полуостров наравно с това на елините. Ако иска да ги унижи по някакъв начин то той не го постига, а напротив получава се точно обратното. Ако обаче поради невъзможността да скрие самата истина той я разкрива като нещо всезнайно, то тогава излиза, че Ахил и неговите мирмидонци са наистина траки – тоест Българи/13/.

       Какво обаче става с народа на сринатата до основи и загинала в пепелищата на разразилите се пожари Троя? Къде изсчезва това население. Податки за възможни отговори около нас колкото щеш. Само трябва да  отворим очи и те ще ни се набивят със своята подчертана яснота.

       Според анонимни автори от средновековието когато представителите на Ватикана дошли да сключат унията с цар Калоян в един от разговорите с нашите първеннци в определено поучителен стил са заговорили за минали велики народи и за това че, Рим е произлязъл от тях а видиш ли Българите са все още един млад и още недорасъл народ. Говорейки за това те споменали за Троя и водената война в следствие на което от жителите бегълци по късно се е съградил Рим. На тези думи Калоян се засмял и отвърнал:

 ,,,...Че кой по добре от нас ще знае за Троя и за войната срещу нашите прадеди...”.

  Не напразно в Балкана отколе има едно китно градче запазило присъствието на възрожденския си дух викащо се Троян. Освен това почти през цялото време около хълмовете на старата Троя винаги е имало български или с относителен български характер селища. Когато млада Турция решава да стане еднонационална, хиляди нащенци оцелели в последвалите кланета се изселват в пределите на вече свободна България а другите  които са останали, за да живеят приемат исляма и турския език за свой битов, но обичаите и далечния спомен остават и до днес там на същото това място.

       За тракийския характер на Троя и водената война за нея са писали немалко изследователи. Те са разкривали различни аспекти от този проблем и са му давали различни тълкувания. По този начин в литературата се налагат 3 становища за етническия облик на тези действия. Базата, на която почиват те се характеризират с изворите от онова време, които освен Омировата Илиада са и достигналите до нас известия от древността на Хетски и  Египетски  писмени паметници. Също така известна светлина по въпроса хвърля и хронографската традиция в античната историография, позволяваща разглеждането на троянската война като елемент от егейската миграция на тъй наречените ,,морски “ народи.

     Разглеждайки проблема, изследователя М. Финли твърди, че троянския епос дава една твърде обща представа за някакви реални исторически събития, но освен ,че е едно неточно хроникално фиксиране на събитията , той ни ги представя твърде своеобразно и преосмислено от тогавашния социално-политически момент. В тази ,,мито-епическа реалия”, пак според същия автор, с което обаче се съгласяват и други  като Якоби, Блеген и Гордезиани, споменът за реално случилото се събитие се митологизира и преекспонира през призмата на времето и нуждите на епохата. Тези изследователи и най-вече Гордезиани приемат годината 1200 преди новата ера за гибелната, което се засича и с хетските източници. Пак те твърдят, че това е предимно малоазийско, в което участват тукашни политически сили. Изследвания в тази посока правят Г. Щайнер, Д. Пейдж и Доналд Ийстън. В своите търсения те се осланят най-вече на археологията наблягайки на букел керамика и грубата такава открити в Троя VІІ и  ТрояVІ . В същото време такъв тип груба керамика имаме и в Микенска Гърция, което дава друг нюанс в размишленията по тази тема – тоест възможна Микенска експанзия.  Според Ратър обаче наличието на този елемент на бита може да се тълкува и като доказателство за  наличието на пришълци от север, тоест тази епопея да има извън Малоазийски произход и да е разширен вътрешнотракийски  конфликт с тотално участие на балканските Траки.

      Всъщност това, че е открита такава керамика осмисля още едно твърдение изказано в началото на темата, а именно общотракийското значение на Троя – тогавашния  прото-Рим за този народ. Тези археофакти  доказват наличието на икономически , търговски и културни отношения с останалия тракийски свят. В този план и при наличието на подобни от времето на Микенската цивилизация предполага също такива връзки с тази култура  както и нещо по дълбоко.  Етническата  близост  между Траките от Балканския полуостров, Мала Азия, включваща и Троя и Микена се определят и от единната теократична система или казано иначе вярванията подчинени на богинята майка и ценностната система, произтичаща от тази доктрина./14/

     Самият Д. Ийстън  прави следният извод за тази историческа епоха:

,,...Хората на Ахиява произхождайки от Тракия едновременно нападнали Троя и се придвижили към старите центрове на Микенската власт. Те донесли със себе си името Ахиява , което като местно гръцко име Ахеос се появява по късно в Пелопонес. Устната традиция е запазила спомен от разрушението на Троя, но нейните носители от тъмните векове познават ахейците  като обитатели на бившето микенско царство. Така те предпоставили,  че  ахейското нападение е всъщност микенско и в повествованието били вплетени  всички  фолклорни спомени  както и вероятни същински интереси на Микена към Троя...” /15/

 

 

Микена – сухият градеж  и специалната архитектура подсказват за тракийско присъствие. От друга страна, близоста на скалистата могила говори за вероятното древно светилище – култов израз на вярванията на тогавашния античен народ твърде сходен с живелите по на север Траки.

 

 В тези  си изводи Ийстън твърди , че името Ахиява се препокрива с това на Ахея, което говори и за определена идентичност между този народ и народа на Траките. Ако това е наистина така, то защо тогава  нито Ахея нито пък Ахиява са оставили някви следи  в топонимната система на нашите предци. Нямаме доказателство нито за съществуването в древността на такова понятие, нито пък някакви следи в средновековната и по новата ни история а дори и днес. Наистина , Ахиява е име споменавано в Хетските източници във връзка с това , че този народ е водил война с този на Ашува, но това са били някакви малоазийски или дори  направо казано азиатски, а е неясно и това къде са водили битките помежду си. От друга страна Ахея е факт на историческо съществуване с определена конкретика, а именно континен-тална Гърция. В едно обаче Ийстън е прав, и то е, че този последно споменат народ  измества Микена и нейното политическо величие, идвайки от север с цялата си мощ и дива страст. По своя път те те са се спречквали и са водили битки с  не малко народи  от тракийския ареал, като някои  от тях дори са подчинили – например Мирмидоните, а от други като Мизите са се опарили доста сериозно.  В това отношение сведенията, които ни дава Илиадата са неоспорими, защото отговарят на нашите въпроси  в достатъчно изчерпателен обем  стига да се вглеждаме във всеки един ред с нужното внимание и интерес.

     Както казахме по-горе в изложението, три са становищата  за опреде-ляне характера на  Троянската война:

  1. Микенската експанзия  към  Мала Азия, която обаче е невъзможна във времето на нашествията  на варварските народи от към север.      

  2. Вътрешно малоазийски конфликт поддържан от Пейдж и за чийто прототип се търси  войната между  Ахиява и Ашува, която пък не се вързва хронологически .  Според Хетските източници  тази  серия от военни конфликти са протекли по времето на хетските владетели  от Мурсили /1345- 1313/ до Арнувинди ІІІ /1225- 1215/ - един толкова дълъг и

 

Хетски скални изображения на воин в поход – местонахождение Североизточна Мала Азия

 

 

 

същевременно достатъчно отдалечен период от вероятното време на троянската война. Освен това тези конфликти са станали в централната и северната части на полуострова. Също така за гореупоменатите народи, включително и за Хетите  след ХІІ век преди новата ера вече нищо не се споменава следователно те са изчезнали политически  и хрониките вече не отразяват нищо за тях.

      3. Най-вероятно е становището за нападението на появилите се от север Ахейци, които завладяват първом Микена, а след това  потеглят и на запад акустирайки на малоазийския бряг с цел овладяването и опустошението на Троада. Тук  авторите твърдят, че те са тракийски народи и че тази война е вътрешнотракийска. Това обаче както споменахме по-рано е нелогично поради факта, че от името Ахея не е останала никаква видима следа в тракийския ареал. Този народ просто е преминал покрай тракийските народи  и се е спуснал по на юг увличайки със себе си и племена от друг етнически състав. Там те заварват уседналите морски народи, като  Микенците и се  възползват от техните навигационни умения. Така съчетаните  възможности на по-високата технологична култура и дивата агресия дава възможността да се премине Егейско море и да се нахлуе в Мала Азия , Египет и на други места. Така се ражда митът за морските народи които всъщност са ахейци увлякли със себе си и други племена възползвайки се от възможностите  им, както и  на тези, на подчинените Микенци.

      Тези три становища, очертали проблематиката около онази драматична епопея и най-вече логичността на последното, ни подават една нелишена от смисъл и възможност идея. Нейния характер се изразява в съдържанието на тезата изказана още в началото на това изложение. Самата тя беше формирана от мнението за това как  Ахейците – завоеватели на древна Микена и разрушители на Троя в крайна сметка биват покорени от културната извисеност, философията и духа на етнически близките Микенотракийски и протоевропейски народи. Когато пристигат на Балканите  в частта на Тесалия и Пелопонес,  те идват със своя конкретен и твърде земен божествен пантеон. Техните вярвания очертават страха от непознатото и стремежа то да бъде обясняване чрез нещата от реалния живот на отделния човек. Върховното им божество Зевс е символизирал небето, а гръмотевиците неговите наказателни атрибути. Неговата съпруга и съперница във властването в съдружие с войнстващата Атина са олицетворявали яроста на стихиите, пред които са снижавали глави, прекланяйки им се без да се стремят да  търсят обяснението за тяхното съществуване. Всъщност, Ахейците имат своята теософска доктрина за строежа на света достигнали до нас чрез митовете, преразказани от Хезиод и неговата поема ,,Теогония” преведено като ,,Произход на боговете”. Така ни се разкрива един свят на първичност и стеснени  кръгозори, олицетворяващи елементарността на светоусещането. За разлика от Траките, които виждат живота  в неговия път от раждането до смъртта, като част от космически цикъл без начало и край и с едно повтарящо се на все по-високо ниво вечно  прераждащо се начало, древ-ните гърци  си представят света по съвършенно друг начин.

 

 

Микена . Разкритите главни порти.

 

     За тях в началото е съществувал вечния и безграничен, тъмен хаос. Това е същността на кошмара – тоест страха от  неизвестното и непознатото.  Пак там,  те са приемали, че в дълбините на този хаос се е криел изворът на живота и света и всичко е възникнало от него,  без да обаче да търсят обяснение за причините породили  яваването му. От хаоса е произлязла и богинята Гея – земята  като отново не  се казва как и защо. Тя се е ширнала навред, а под нея, далеч от светлината на небето се родил мрачният Тартър. Това било една огромна бездна запълнена с вечна тъма. Пак от хаоса се родила любовта – Ерос и започнало създаването на света . Появили се мрака и нощта , светлината и деня и започнало редуването им без обаче да ни се пояснява кое е това което е подтикнало тяхното явяване.  Могъщата Гея родила Уран – небето, планините и морето.  Уран се възцарява, а от него и Гея се раждат Титаните . По-късно те създават и следващото поколение богове като един от тях –Зевс, синът на Кронос – времето, сваля баща си от престола и взема властта в божественния свят. Самият гръмовержец е направил онова, което и баща му е извършил със своя. Ето как нещата от реалния живот в света на ахейците се преекспонират в божественото начало/16/. Всъщност идеята тук е как от непознатото нищо и без видима причина се появяват в тяхната последователност земята, бездната, небето деня и нощта, времето и накрая закона. Тази доктрина в своята  завършена форма ни разкрива едно напълно земно отношение към заобикалящия свят от страна на народ първичен и намиращ се във времето на своето юношество. Своето непознаване тайнствата на всемира той си обяснява с елементите на всекидневието, заобикалящи го от  раждането и до смъртта. Целият тогава-шен негов свят е един хаос. Една ширнала се и търсеща своето осмисляне непонятност.

    На фона  на този свой живот Ахейците срещат по пътя си и завладяват един друг свят. За разлика от техния той е по-различен, по-одухотворен и по своемо извисен и неземен. Траките, с които се срещат древните гърци притежават един тотално различен мироглед. Те строят своя микрокосмос по законите на вечно променящата се  и самоусъвършенстваща се природа приемайки го за част от вечната вселена. Тяхната духовна сила идва от утвърдената увереност във вечноста на заобикалящия ги космически ред. Символите на раждането и смъртта са само елементи които съпътстват моментото им съществуване и се явават част от един вечно повтарящ се цикъл. От позицията на своето определено израснало и утвърдено етно-интелектуално и социално-доминантно ниво и достигнало емоционалното си равновесие общество, те издигат в култ свещените гори, дърветата, изворите и потоците. Вярват в съществуването на нимфите и самодивите, както и в музи и демони. Самите елини от древността са приемали Тракия като земя на магьосници, вещици и лечители. Вероятно, някъде в твърде далечното минало, още в зората на своето съзряване, народите от тази диаспора ширнала се от Карпатите та до остров Крит са разбрали, че извора на живота е слънцето а светлината струяща от него е енергията на вечността. Търсейки неговата символика те я откриват в златото и в неговата наподобаваща слънцето искрящост, за да стане символът с осо-бена стойност за вечни времена,  на хората по цялата земя. Освен това още тогава те са усетили, че звуците, трептенията и вибрациите на окръжаващия ги свят, както и възпроизвежданата мелодия  може да събужда за живот, да успокоява и да лекува, както душата, така и тялото. По същия  начин  те са опознали лечебните сили на огъня, водата и билките  и са усъвършенствали тези познания, прилагайки на практика. Може би  митът за Прометей има и своето реално и земно начало, което по някакъв начин да е свързано с тогавашните знания и умения на Траките. Това е един въпрос, чийто отговор чака своето по-нататъшно време и място, но и той както е видно никак не е лишен от логиката на подсказания ни отговор.

     Нека обаче си представим какво всъщност е станало тогава в онази далечна древност.По него време Микенската тракийска държава е упражнявала своя икономически контрол върху Егейските острови и част от днешна континентална Гърция. Самата Микена е поддържала  тесни икономически , културни и социални връзки както със света от близкия и среден изток, така и с останалия тракийски свят. На изток те са си съперничели  и същевременно  сътрудничели с великата Троя, а на север с градът на Перпера, за който както казва професор Овчаров е бил петия лабиринтен град. Още по на север в подножието на Мадара и Свещари те са поднасяли дарове на вечния конник/17/ и са се прекланяли пред невероятните способности на жреците магьосници. Целият този тогавашен свят е живеел своя монотонен и по своемо подреден живот. Това е било великата цивилизация на Протоевропейците. Тези, от които е тръгнало всичко. 

 

----------------

      В един момент, някъде от север-северозапад, подгонени от студовете или от нещо друго, лавина от хора тръгват да търсят ново място за себе си по тази земя.  Това е било времето на хаоса. Времето в което природните

 

 

Така наречената маска на Агамемнон издаваща азиатски генотип

 

 

Изображения на Ахейски войни показващо неевропеиска антропологическа конкретика

 

стихии са ги ужасявали, а съдбата им е  зависела от случайността. Времето в което суровия живот е раждал суровите  човеци.

      Ние не сме съдници на историята и народите и не можем да казваме кой колко е прав или не, или колко тази или онази епоха е положителна, или отрицателна за човешкото ни развитие. Определено обаче не бива да подминаваме историческите факти и събития без да направим подобаващия анализ и излезем с аргументираните си  изводи.  Ето защо, търсейки крайните заключения по тази тема тръгваме от следната отправна точка:

     Прието е  за  доказано, че древните ахейски народи са дошли накъде от север. По онова време земите около Черно море, както на север така и на запад и на юг са били заселени с  етнически близките Скити , Дакомизийци и Траки. Вероятни тяхни сродници са били и живеещите в близост до тях в Кавказките планини -Сармати и  Кимерийци.  По този начин излиза , че  ахейските гърци  са живеели в областите очертани днес от границите на съвременните държави Полша, Литва, Латвия ,Естония и до Финландия. Когато тръгват на юг, по причини упоменати по-горе, те влизат в контакти с народите от протоевропейския ареал.  Така те се срещат със Скитите и Дако Мизийците  и влизайки в периодични конфликти с тях придобиват така нужните си бойни умения и техники, от които имат огромна нужда . Заедно с това те приемат значението на коня и започват да го прилагат на практика. Освен това по силата на преливането от пълното в празното тяхния митологичен пантеон се изпъстря и с много нови неща, като например уважението и почитането на героя като персонаж с божествена стойност. Тяхната миграция на юг се явява едно, макар и недостатъчно, но все пак значимо интелектуално израстване. Придвижването им  надолу ги  среща с народите от югозападната тракийска група като Пеласги , Пеони, Беси и други. Сблъсквайки се с тях, те натрупват още повече познания и опит. В тяхния военен арсенал постъпват нови военни тактики и бойни средства, а една нова култура обогатява този динамичен етнос. Значимост-та на засадата и силата на предварителното напомпване с нужната мотивация чрез използването на психотропни и други емоционално възбуждащи елементи, както и митологично-идеологичната подосигуре-ност стават неразривна част от военната им тактика. Вече напълно осъзнато се извършват редица бойни ритуали, като използването на словото и логично подредените в него думи, осмислящи началото на всяка битка. Тези вече придобити ораторски умения им помагат да мотивират не само многобройните свои бойци, но и не малкото тракомикенски  войни.  Всъщност, след като завладяват Микенската държава, Ахейците откриват един нов свят. Свят изпълнен с  красота и очарование. Големите и прекрасни каменни дворци, както и мощните веслови кораби ги впечатляват и те напълно логично се възползват от значимостта на тези безспорни елементи на човешкия прогрес. Веднъж вече настанил се в домовете на микенските аристократи и усетили силата на подредената държава, древните гърци конструират и своите подобия на държави. Те са толково много, колкото и вождове с амбиции е имало по онова време. Освен това из егейските острови редица местни тракомикенски управители по силата на това, че вече не съществува централна власт, а и поради егоиндивидуалистичната природа на трако-българина отделят своите острови като полунезависими държавици. Тяхната самостоятелност е била относителна, поради което, когато е свирвала ахейската бойна тръба те е трябвало да се отзовават. Такава е била съдбата на вождове като Ахил, като Одисей, като Нестор, Аякс и  редица други. Когато биват повиквани за похода към Троя те шикалкавят и се опитват да се измъкнат, но не успяват. Самият Одисей се престорва на побъркан, за да не участва в тази война, която ще го противопостави на негови родственници, но историята ни, както древната, така и по-новата е изпълнена  с такива актове. Хитростта му не успява и той е принуден да воюва и не само това, но познавайки в детайлност вярванията на своите в обожествения конник, той измисля плана за превземането на Троя. Може би тогава вече е разбрал безсмисле-ността да се пролива повече кръв, или пък на самия него му е писнало.  Каквато и да е била  причината, тя ще си остане загадка.

    Както споменахме, срещата на тези две култури не е преминала безболезнено за носителите на консервативното начало в Ахейската природа. Тя е била своеобразна битка на мироглед и поведение, поради което намира своето отражение в митологията на гърците, докато траките не й обръщат внимания поради усета си за изпълнената духовна цивилизаторска мисия.  По тези причини в нашата Тракобългарска  митология няма приказки, песни или каквито и да е обичаи свързани с това, че древната ни култура е послужила за издигане на духовното начало на други народи. Освен това фактите, касаещи вътрешната борба на един народ да приеме или не новото и различното, са елемент от неговата си лична етническа пробле-матика. Тази, своя бих я нарекъл не без основание интелектуална революция, древните гърци ни я представят по един наистина интересен начин:

    Новото начало се олицетворява от новия бог Зевс,  ,,...който се опълчил срещу баща си Кронос и го принудил да върне на белия свят децата, които е бил затворил в себе си – обречени на едно безвремие. С дружни сили те започнали борба с Кронос и титаните за владеене на света като накрая го победили. Така новите идеи победили старите и първични Ахейски виждания за света и живота. От тук насетне свързването на вече Елинистичната митология с тази на Траките е ставало все по-възможно и разгадаемо за обикновения грък.

   Усетил високата стойност на тракийската  култура – този новопоявил се народ, започнал да си присвоява различни елементи от нея. Приели в своя пантеон божествата от тяхната теосфера като Аполон, Артемида, Дионис, Арес и Афродита, преименувайки, с тези общоизвестните им до днес имена. Започнали да отдават почести на гърцизираните стари тракийски херои като Херакъл, Пелей, Тезей и други, а на Ганимед – синът на троян-ския цар и любимец на Зевс – дарили безсмъртие. Речните и горските божества и полубожества ги възприели като част от своята култура, а отзвукът и удивлението от пъвите срещи с конните народи на Скити, Даки и Мизи го пресъздали в образите на полубожественните Кентаври. Възможно е и по подобни причини  да е възникнала митологията за съществуването на войните- жени, наречени Амазонки. Според хрониките на редица  римски  автори описващи битките на своите легиони, при срещата си със Сарматите, срещу тях били излезли в бран повече от 220 000 жени - конници които безстрашно и неустоимо са влизали в битките бранейки децата си и своята идентичност. Разбира се това е станало хиляда години по късно, от времената за които говорим в това изложение, но както е било реално това явление през римската епоха, по същия начин би било възможно и с такива именно войни да са се срещнали по пътя си  Ахейците. Самата дума – понятието Амазонка е по всяка вероятност по произход скито-сарматско и означаващо именно това – жени войни. Разбира се това е само едно предположение, един въпрос който все още търси своя отговор./18/  

     Възниква въпросът по какъв начин новата култура е намерила пътя към сърцето на древния грък?  Практиката показва възможността само на един отговор. Чрез писменност и създаването на многообразие от книги, написани на разбираем за обикновенните хора език и четени им от достатъчно грамотни носители на тази нова култура.

     По това време стопанските, културните и административно-полити-ческите отношения в завоювана Микена са се осъществявали посредством връзковите контакти, подсигурени от идеограмната писменност линеар А./19/ Това представлява вид сричкова писменост, включваща и голям брой идеограми – тоест знаци изразяващи понятия и предмети. Елементи от този вид писменност са открити на различни места и в нашата страна като тук те са наречани, с името руни./20/ Всъщност най новите про-учвания в това направление доказват, че разпространението на тази писме-ност е достигало, както далече на север от въд Стара планина, така и в района на Анатолия – тоест в Мала Азия. На това писмо се е проповядвало. Издавали са се укази и различни правила, ползващи едно устроено общес-тво. По този начин се е съхранявала и разпространявала мъдростта на древ-ния тракийско-микенски свят. 

     Открили магията на писаното слово, Ахейците се възползват от него и от учителите, за да постигнат онова, към което са се стремели. Да издигнат своето културно ниво и да добият интелектуалната мощ на бъдещия елинистичен свят. По-късно те видоизменят линеар А в линеар Б/21/, като по този начин го прередактират съобразено със своята различна по строй фонетика. Вероятно този акт отново ще да е бил извършен не без активната помощ на старите учители и техните ученици. По този начин Ахейците, присвоили си голяма част от тракийската култура и нейния митологичен партенон, се превръщат в бъдещите Елини. Независимо обаче от всичко това те не успяват да се превъплатят в духа на тракиеца, тъй като неговата космогония и извисен мистицизъм си остават неразгадани и неразбрани за тях.Въпреки, че наложената хегемомност над вече покорените и постепенно асимилираните трако-микенци се е изразила като една общо взето насилственна ,,елинизация”, виждаме как в антропологическото отношение и днес съществуват явните физически прилики между жителите на големи раьони от днешните Гърция, България и Турция. Този факт налага едно безспорно мнение, което е в явна полза на доводите за съществуването на големият трако-микенски етнически ареал в онези времена и по тези земи. По тези причини твърде многото археологични паметници, откривани  както из континентална Гърция така и в днешна Турция, които трудно се вписват в древногръцката епоха, или биват скривани, като се вадят от сто кладенеца вода за да се докаже техния ,,специфичен елински произход”. Независимо от всичко по този начин духовноста на траките изживява своя елинистичен възход в името на бъдещето, за да триумфира показвайки на света непреходноста на своите нравствени и морални стойности като, осъзнат смисъл на човешкото съществуване.

 

                                                                               Автор Митко Белчев - mitko.belchev@abv

 

 

Ползвана литература:                                      

1.Омир ,,Илиада”.

2.Омир ,,Одисея”

3.Публий Вергилий  ,,Енеида”

4.Стефан Иорданов –Seminarum Tracicun. ,,Втори академични четения в памет на академик Гаврил  Кацаров. София, 2001 , 31-46

                                                                                    

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1.Според древногръцката митология тази война се е водила от името на един Рогоносец с голяма политическа мощ и възможности сред другите Елини. Това е царят на Спарта Менелай, чийто брат царя на  вече  ахейска Микена  Агамемнон е най силният  в политическия смисъл на думата сред другите гръцки владетели. Самата война е причинена  от бягството на Елена – съпругата на Менелай  при Парис принца на Троя. Разгледано в исторически аспект тази случка би могла да бъде осмислена и по малко по различен начин.

   След Ахейското нашествие от север се сключват някакви васалитетни договори между  заварената местна  Трако-Микенска аристокрация по силата на която те е трябвало да се подчиняват напълно на новите властници  и да си плащат данъка във вид какъвто е наложен от завоевателя. На това основание са били оставени някакви привилегии  които обаче не удовлетворяват Спартанците. Поради тези причини  местните първенци кроят планове за възвръщане на независимоста си съюзявайки се със съхлеменниците си от Троя. Този заговор е разкрит  и владетелката на Спарта заедно със свои приближени и лични богатства бягат в Троя като по този начин  се превръщат в реална заплаха за  Ахейците. Като се има впредвид и опитът за обидинение на немалък брой  тракийски племена , ето че и войната пламва.

2.Омир – Според класиците той е велик Гръцки поет, живял през VІІІ век  пр. Н. Ера. Смятан е за автор на епопеите Илиада и Одисея.  В древноста седем града са си оспорвали честа за негово родно място. Според преданието Омир е бил сляп певец който е пътувал от град на град пеейки песните си и възпявайки славните минали събития когато ,,богове и герои” са си оспорвали сила, смелост и чисто човешки чувства”.  Някои съвременни филолози оспорват неговото съществуване считайки ,че Илиадата и Одисеята са преработено съкращение на най популярните песни на древните веди, подредени по времето на Пизистрат , или пък , че просто не са от един и същ автор. / С.Б.Е.  – 1994 – изд. ЕЛПИС/  

    Независимо от всичко което е писано за него , самото упоменаване на неговото име е равносилно на признание за съществуването му. Това значи , че такова лице е съществувало и неговите деяния по някакъв начин са свързани със събитията от онова време.  Вероятно за да бъде по разбираем и слушаем  той е разкрасявал и митологизирал персоналните и напълно реалните действия на видяните или преразказаните нему, случили се събития от негови близки и роднини. Всичките тези приказки  и песни за отшумялата но незаглъхнала все още Троянска война напомнят за онези днешни наши песни , доскоро припявани по панаири и сборове за това как са се водили битки за оцеляване, надмощие или  най малко защитени достойнства. Песните за Димо Терпенлията, за спомените от от омразният нам и ширещ се  по времето на Турското владичество кръвен данък, за хайдутството както и за следосвобожденските войни са епическата  все още жива и неугасваща памет на нашия народ за отминали исторически събития и герои. Това, че Омир  определено реалистично рисува картините без да влага някакво пристрастие но с известна доза съчувствие към троянците ни внушава  ,, еретичната” мисъл, че същият ще да е от Микено-Тракийски произход. Освен това е много по вероятно той да е живял в години много по близки до годините на епохалната Троянска война.

3. Диодор- Римски писател,  историк и  философ,  живял през І век преди новата ера. Оставил е ценни сведения за историята на древния свят като едно от интересните му произведения е ,, Bibliotheca  historica” където автора говори за ,, Амазонките и тяхното нападение над Атлантите”.  Ако приемем , че Атлантите и живялите  в Черно море преди да се отвори босфора и да залее техните поселения са едно и също,  а Амазонките- както намекват римските автори от по късния имперски период, са елитни войници на Сармати и Скити за които пък приехме , че са родственно свързани с напусналите причерноморието, то следва, че Амазонките и Атлантите са били  в някакъв междуособен вътрешноетнически конфликт. Ако обаче приемем  версията на древните автори за съществуването на Атлантската цивилизация някаде около северна Африка и  така наречените Херкулесови стълбове тоест днешен Гибралтар , то това ще рече вече нещо по различно. Тук предположението ще добие следният вид:

     В своя разцвет,  някаде далече, далече в недрата на историята  Атлантите пътувайки по море и по суша, търсейки нови територии за колонизация са достигнали  раьона на днешното черноморие. Там обаче те се срещат с живеещото на не по ниско икономическо и културно равнище местно население което му дава решителен отпор  изсползвайки най мотивираната си войскова част а именно жените – майки  които бранят своите домове и деца.

3-1. Според  античните автори  под името Мизи се говори за племе живяло по това време около днешния проток Босфор. Но  народ с това име е живял и в земите на север от Стара планина. Това ни подсказва , че е възможно да е един исъщ народ който или да е мигрирал , или  авторите да не са познавали достатъчно добре дрревните територии и народи, както и това просто клон от мизите които на едно определено време и поради някъкъв незнаен факт  е отишъл по тези места.

4.  В древния свят градуостройството е почивало на по различни правила отколкото в днешно време. Изградените крепостни стени са служили за охрана на тогавашния елит и то най вече на управляващата част от  него. Извън стените при селищата с по важно значение е имало втори кръг от жилища които са принадлежали на също така заможните граждани но неуправляващите града или територията.  Този кръг също е бил защитен било то със стена или най малко с ров. Извън този кръг сасе намирали и домовете на обикновенните граждани. Те също по някакъв начин са се охранявали, като вероятно е съществувала доста добра комуникативна връзка между тези три части както за мирно време така и по време на война и най вече обсада.

5.  Публий Вергилий създава една много интересна  епична поема която се явява като продължение на Омировите  Илиада и Одисея. В нея той разказва за това как  Дарданецът Еней с една част от бягащите троянци успяват да се спасят намирайки приют при Етруските на Италийския бряг. Така те стават съоснователи заедно с местните на бъдещея вечен град Рим.

6.   Орфизъм – виж предишната глава.

7. Хаинрих Шлиман- 1822 -1890  Немски търговец и археолог – ентосиаст. През 1863 година вече натрупал огромно състояние оставя търговската си дейност и се посвещава на детската си мечта да  открие Троя от древноста описана в любимата му книга Илиада. Изсказва предположение- скептично прието от тогавашния исторически елит, че местото на това древно селище се намира около хълма ,, Хисарлък” в Мала Азия. Организира и провежда разкопки в периодите:  1870-1873 :  1878-1879 : 1882-1883 и 1889- 1890 години  които доказват,  че Омировата  Илиада е наистина един достоверен разказ за онези времена. Освен това прави подобни разкопни още и в  Микена и на остров Итака.  Като археолог любител изсползва  възможно най съвършенна методика за разкопките което му бива признато дори и от  корифеите на тогавашната а и по късната историческа наука. /С.Б.Е.-,,ЕЛПИС” 1994 година/

8. Хриз. – Това име дълго време е употребявано по нашите земи през първата и през втората Български държави. Чрез редица исторически документи от онова време до наши дни са достигнали  хроники за събития и личности носили това име като например Добромир Хриз или деспот Хрис. От книгата на Недялка Иванова и Пенка Радева озаглавена  ,,От  А до Я имената на българите”  издадена през  1985година от изд.  Н. М. за  гореупоменатото име четем следното:

   ,,, -Това е старинно име в което е запазено името на  ,,славянския” / тук вероятно би трябвало да се каже не славянския а древния  тъй като ще влезем в противоречие с логиката на настоящото разсъждение/,  бог на светлината Хръс. Първородния син на  княз Борис І покръстителя на българите е носел езическото име Хръсате или по на кратко Ръсате , а дори и Ръсте или по днешному  Ристе. / - това пък не се вързва със славянството тъй като и Борис и  сина му са от  древнобългарския управляващ род където традицията е над всичко/.  Връзката между името Хръсате и името на божеството е несъмнена. Възможно е имената да са се кръстосали по късно със заетите от  гръцки Хрис, Хриса със значението на ,,злато”, ,,златен”...”  Имайки  в пред вид това, че жреца Хриз е свещенник на слънчевото божество Аполон с  доказани тракийски  произход и  значимост,  то следва многозначителната показателност за  именната  и символната непреходности на тракобългарската етническа физиономия.

9.-Това, че че се омесват Ахейците с Дорийците е не случайно защото по времето на Ахейската експанзия, Дорийците са изостанали от общия поток и са отседнали в пределите на днешните Косово  и южна Сърбия. Независимо от това те са подпомагали по силата както на родството така и на вероятните договори  своите събратя  участвайки във водените от тях военни действия.  По този начин тяхни формировония  се озовават пред стените на Троя.  Усетили значимоста на завладяните територии на един по късен етап те успорват  хегемонията на Ахейците и  ги покоряват повтаряйки отново целият  изминат път на предшественниците си.

10.-По това време те не са познавали култа към слънцето в неговите детайли и особенни ритуалипоради все още ниското си  и недоразвито културно равнище.

11.- Както Скитите , Сарматите а и по късните Българи са доказани ,,конни народи” , така и Траките са от същата категория племена за които конят е част от съществуването им. Не напразно в негово име имаме празници и обожествявания. Самото животно е доведено на балканите от Скитите и Сарматите и тук около бреговете на Черно Море е опитомен. Това е станало още във ремето когато все още всичките тези народи са били един народ, но след  местния потоп се пръсват по света достигайки  до Памир и дори по на север където откриват това животно. 

12.  Както в точка 9 , така и тук не се прави разлика между  Ахейците и Дорийците. Както едните така и другите, обгръщат от юг и от  север-северозапад  народа на Фтия. По този начин  мирмидонците сабили претиснати  в стоманената прегръдка на  опасното съседство.

13.  За  вероятния български произход,  намеква и  авторът на  ,,Homo sapiens за произхода на  homo sapiens” и ,,История на прабългарите” – изследователят  Кръстю Мутафчиев. Същият изказва и една не лишена от своята логика  хипотеза за  погребаната в недрата на Странджа планина и в близост до град Малко Търново – обожественната египетска  царица,  която всъщност е от местен тракийски произход. Правените макар и недостатъчни разкопки и търсения в тази насока дават основания за  налични податки на  някаква достоверност.

14.   За сведение и без да правя някакъв коментар  ще споделя един географски факт който би могъл да  се превърне в  елемент за размисъл  и последващи разсъждения. В  Ямболска област  и по точно  между селата Скалица и Меден  кладенец има една месност за която населението говори , че някога там е имало древно селище. Тя носи  ,,странното”  име  Микена/я/, а в близост  се намират и Манастирските възвишения  със своя най  висок   връх   носещ  името ,,Градище”.

15.  Историята , макар и не до там категорична  ни предлага следната  обоснована историческа версия:  -  Цивилизацията за която се споменава   в настоящото изложение като Микенска  всъщност се разделя на две части. Едната се приема само като Критска,  или като Критско – Минойска защото предполагаемата столица на на древната критска държава е градът Минос. От своя страна тази цивилизация се дели условно на  три периода. Ранноминойски период  датиран от 3000година до 2200г. който от своя страна пък е разделен на три под периода. Средноминойски период – 2200  -  1550 година  преди новата ера, отново разделен на три под периода  и  късноминойския пероид чийто край съвпада с  великата  троянска епопея,  1550 – 1100 година.

    Другата част  е отделната Микенска цивилизация появила се с идването на  ахейците на  балканите. Бащата на тази теория е сър Евънс Артър Джон роден през 1851г . в  Англия, а друри негови поддръжници са Бейкър, Барнс и Вилхем  Дьорпфелд, както и самият Шлиман. Тази теория е споделяна и от редица български автори кото Борис Луканов, проф. Владимир Попов и други.

       В същото време  някои  съвременни изследователи обединяват тези две цивилизации поради твърде ярките прилики наричайки това време Критско – Микенска единна цивилизация и дори за по кратко приемат наименованието Микенска. Такива  са Д. Ийстън,  М. Финли, Гордезиани, Георг Щайнер, Д. Пеидж и други.  Тези  автори разглеждат  нещат от  един по нов ъгъл и  правотата им е определено впечатляваща.

16.   По този  елементарен начин  в света на  примитивните народи и племена,  власта преминава от  едни ръце в други. Така е било  и в древноста при  народите на  Ахея , Дориа и  Йонийя.  Само силният физически  и волево е можел да  управлява и то възползвайки се от  методите на  коварството и  интригата.

17.  Изборът на това свещенно място  вероятно  е  бил  мотивиран  както  географски - тоест  на сравнително  равностойно  отстояние от  етническите граници  на траките, скитите и  дакомизийците,  така и  поради близоста му със  свещенната  ,,Свещарска” пещера  и учителя  мистик,  усамотил се там – Залмоксис.

18.    Амазонките са  митични жени войни впечатлявали със своята красота,  смелост но и  жестокост според древногръцките автори. За тях се дават сведения в ,,Одисеята” на  Омир, поемата на Овидий  ,,Героини”, ,,Енеидата” на Вергилий, както и редица други антични автори.  В гореупоменатото си произведение ,,Овидий” пише,  че след смърта на  Хектор и настъпилите за Троянците тежки времена  дошла неочаквана за тях помощ.  От  далечния  ,,Понт” – тоест  Черно море,  да се бие на страната на  своите съплеменници  пристигнала Пентезилея  царицата на Амазонките заедно със своите жени войни.  Самият цар Приам  толково се зарадвал на тази неочаквана но навременна помощ , че  им устроил пиршествен прием.

19.      Виж показаните графити. Фигура 1.

20.      Виж отново показаните графити    фигура2.

21.      Виж фигура 3.     

 

 

Фигура 4.  

Тази снимка е направена в северна Гърция  над  театъра намиращ се  в   античния град  Филипи.  За него се знае,  че  началото на  съществуване му датира от  дълбока древност. Освен това   тук  е пристигнал да проповядва  християнското учение  апостол Павел, след  разпъването на кръста на спасителя  Христос.  Тези показани,  в преден фон скални рисунки  са оспорими  защото могат да значат  достатъчно на брой  хипопотични неща. Едно от от тях е например, че това са  раннохристиянски  детайли изображаващи  икони на светец. Другото  нещо което би  могло да бъде,  е някаква древногръцка сцена – примерно богинята на лова Артемида  или жрици на слънчевото божество Аполон участващи в някакъв ритуал. Имайки в предвид  фактите които изложихме  в  темата, както  и това, че  мястото  - още преди неговата тотална  елинизация е било населено от траките и най вече племето Ксантийци, би следвало да предположим  и една по друга вероятност. Това е възможна стилизирана  фигура на  богинята майка Бендида в нейния слънчев дом /виж  наподобяващия слънцето диск, вграден в горните  триъгълни  части наподобяващи покриви  на  някакви сгради. Самите фигури са вписани  в самите домове очертани под  своите покриви. На първто и най ясно изразено  ,,каменно” пано се виждат две човешки същества  застанали  едно срещу друг  проявявайки  някаква  взаимност. Ако следваме този път на разсъждение бихме могли  да направим предположението, че  това са майката и синът – слънцето. В другите три  тя е изобразена сама,  като в две от тях е  показана в своеобразна действенна  форма,  а  в третата /наклонената/  в застинала, молитвенна поза. Последната хипотеза е възможно най близка до достоверноста поради  факта на  близост – тоест  географска близост между тракийските егейски области  от Критско-Микенската цивилизация,  Анатолийско-Троянския  ареал и Севернотракийската  балканска диаспора. Това средище се явява своеобразен  теретиориален център на този огромен  Трако-Скитски етнически район.         

 

Фигура 1

 

 

 

 

 

 

 

Фигура 3

 

 

Фигура 2-а

Фигура 2-б Според проучванията на Д-р Стефан Гайд отразени в книгата му ,,Тракийското писмо Декодирано” от март 2006 година , знаците на които е писано на тази лочка са сходни с пиктограмното писмо на Древните Египтяни .

 

  

 

Фигура 2-в

 

 

Фигура 5

                    

 

Спартак – живот и съдба

 

    През 74 година преди новата ера в градчето Капуа, от огромната Римска държава, станало събитие което дало отпечатъка си върху по късната история на апенините. Векове наред то е стряскало съня на патрициите и  в същото време е оставало като  надежда за едно по друго съществуване на класата на робите в по-късната Римска империя.  Дори би могло да се предположи, че е подпомогнало идването и възкачването на едноличнната власт от поколения сменящи се императори. Може би това е било и отговорът на власта към набиращата общественост и  значимост функционална и институционална демократичност.

     Самото въстание  организирано и водено от Спартак отдавна се е превърнало в символ на освободителната борба, за търсещите справедливост, докато целта на този бунт - /ако и да е имала изначална друга такава/ - се проявила по късно като един устремен стремеж за по човешко отношение към човека. От друга страна Спартак представлява парадокс от сродни и загадъчни картинки  олицетворяващи едно  изграждане - постоянно променящо се по своя труден път.

     Спартак, чийто образ днес имаме пред себеси  е плод не толкова на историците а на литераторите, сред които най ярко се очертава физиономията на Гарибалдиеца Рафаело Джованьоли (1). Той ни поднася един изпъстрен образ, ползвайки го за целите на надигащата се обединителна и освободителна, италианска национална революция.

    Художественото изобразяване  на Спартак обаче има и своята по ранна предистория появила се в революционна Франция. Не е известно кой първи е преоткрил ,, непобедимия вожд на робите” след многото години забрава. Взривната сила на неговата личност обаче е подействала магнетично на галския темперамент и те го издигат на пиедестала на въжделенията си. След като човек от ,,низините” съумява - почти да победи една добре смазана държавна машина каквато е Римската организирайки и повеждайки своите събратя, защо това да не стане и в по съвременната Франция поучавайки се от опита и от грешките на този велик човек.

     Днес вече гледаме с други очи на тези събития  и тази личност ползвайки се от натрупалите се с времето исторически факти и   доказателства. Днес не е нужно той да бъде идеализиран,  защото и нему все пак са присъщи човешките черти и скруполи. Не бива обаче да се пренебрегва и казаното от самите Римски историци .  Даже тези, които са се отнасяли връждебно към въстанието, са били пренудени да зачетат  личните качества на  Тракиеца Спартак.

     Флор(2), по всякакъв начин подчертава презрението и ненависта си към въстаналите роби, но въпреки това е пренуден да заяви, че в последния си бой Спартак ,,...се сражава храбро и в първите редици и е загинал кокто подобава ва велик пълководец..”      

    Плутарх(3), на чиято безпристрасност можем да се доверим в голяма степен е написал следното: ,,...Спартак е човек който се отличава не само с физическа сила и всеотдайност,  но по ум и мекота на характера стои високо над своето положение и повече му подобава да е елин, каквото всъщност се и очаква от хората принадлежащи към тези народи...”

   По биографията на Спартак е известно не много. Например знае се, че е Тракиец от племето на Медите. Историците приемат за негово родно място град Сандански(4) където в древноста около 1 век преди новата ера се е намирала столицата на Медите град Медон(5). Тази  териториална близост с местата населявани от елините вероятно е станало причина Плутарх да направи горните изводи. 

     За Медите се знае, че са били голямо и силно племе, приело поради близоста си с древните гърци много от техния бит и култура. Произхода им се митогилозира и навързва с легендарната Медея(6). Нейния син,  от връзката и с  атинския цар Егей(7) наречен Мед, според преданието е и първия цар на медите.

    Спартак - както считат някои автори като Елена Велюханова(8) се е родил в аристократическо семейство. Този факт се доказва не само от името му, което е в съзвучие с родовите имена на Боспорсския(9) царски род Спаратоките(10), но  и в лекотата с която той ръководи и властва над последвалите го в бунта роби. Тези умения са присъщи само на хора привитежаващи такива по силата на произхода си от върховете на общественната пирамида.

    Други изследователи търсят съвсем различен момент при разкриването на неговата физиономия. Според такива като Вл. Попов(11) интерпретацията на името Спартак, определяйки го за царско  противоречи на сведенията за  тогавашното общественно устройство на Медите.

     При тях изборните вождове и техните и техните наследници също получавали добро образование, а начинът на създадената и впоследствие ръководена от него в Италия организация,  показва не монархични стремежи а републиканско поведение с ясно изразени стремежи за изравняване правата както на  робите така и на непълноправните свободни граждани от една страна, с тези на пълноправните такива  ог друга така както е бил устроен и животът на неговия народ.  Увереноста с която Спартак управлява огромната си армия свидетелствува  в полза  и на двете хипотези.

     Траките са народ войнствен. Самото наименование означава диви – сурови, но този етноним е повече събирателен отколто конкретизиращ, защото в повечето време тези племена са били разиденени. Те не само са водили безконечни междуплеменни войни, но са били наемани и в армиите и на други държави както индивидуално така и групово. При тях кариерата на военния се е считала за единственно достойната за един мъж. Не напразно в едно по късно време на върха на Римската империя се появявя и възкачва още един ,,варварин” от земите на траките. Издигналия се от редовите войнишки редици Максимин Тракиец(12), достига до тази общественна висота благодарение на своите никога не затихващи упоритост и енергия  характерни за  жителите на тези краища.

     Спартак също не е правел изключение от това правило. Осемнадесет годишен той вече е бил наемник в римската армия  някаде из спомагателните тракийски части. По това време тази армия не е имала равна на себеси по сила и мощ. Така при него  се открива уникалната възможност да опознае организацията и практиката на воденето на военните действия – нейните силни и слаби страни. Този, така придобит опит впоследствие много му е  помогнал. След няколко годишно служене в римските легиони Спартак дезертира и се връща в Тракия. По него време тука вече  е била възобновена войната против Рим  а балканско – черноморско – средиземноморския  регион станал арена на интензивни бойни действия.  Както час от елините, така и съюзилите се с тях Меди и Дардани потърсили помоща на Митридат и започнали военни действия с римския пълководец Луций Корнелий Сула. В хода на тези така наречени Митридатови войни от началото на 1 век пр. н. ера са се оформили два ,,полюса” в тракийския свят:

      Малките и независими племена подкрепящи Понт като Меди, Беси, Сапеи, Дардани и одриската династия ориентирана към Рим.

      Чисто хипотетично можем да предположим, че Спартак не ще е останал  прост зрител на тези събития имайки в предвид досегашния му живот. Вероятно неговата авантюристична природа   го е поставила ако не в центъра, то на достатъчно видно място в този исторически спектакъл. Неговата природа и обществен сан при всички случаи са го изпратили в лагера на царя на Понта(13) – Митридат Понтийски(14)  където възможностите и опита му при всички случаи са били подобаващо оценени. За момента тази личност е най силния и упорит враг на Рим, и естестен съюзник на нежелаещите господството на идващите от запад кохорти.

     Спартак е познавал всичките променливости на военното щастие като при това на два пъти се е оказвал в Рим като роб. Първия път, му се удало да избяга и вероятно  се е приобщил към някоя от многочисленните разбойнически  групи действащи на територията на Италия. За тези неща ни намеква и самият Флор: ,,...Спартак, този  войник от тракийските наемници който от войник става дезиртьор а от дезиртьор и разбойник, заради физическата си сила е бил направен гладиатор...”   Всъщност много по вероятно е било след бягството си от първото робство той да е търсел начин да се измъкне от Италия и да се върне при Митридат.  Единственния начин според него е било тази операция да се изпълни с една малка но подвижна полувоенна формация. Така,  биейки се в движение  и ползвайки предполагаемите услуги на познатите си от преди средиземноморски пирати, той е мислел да осъществи целта си. За съжелени не успява и бива пленен втори път. Усетили силата на неговите физически и организаторски способности този път римляните го продават като гладиатор в школата на Лентул Батиат(15) от град Капуа(16). По това време гладиаторството е било равносилно на осъждане на смърт. На арената са се биели осъдените роби престъпници. Гладиаторите доброволци или казано иначе професионалните такива са се появили в много по късни времена. Самият Плутарх потвърждава, че  в школата на Батиат са попадали не само за престъпления  а и поради голямата жестокост на предишния господар.

    Сред гладиаторите най много са били тези от Тракия следвани от галите и германците като точно те са били считани от Рим като най войнственни и непокорни. Разбира се немалък процент са били и военноплинци които още помнят свободата си  и не  приемали сегашното си  положение с очакваната търпимост. При тези условия за успеха на заговора е било необходимо единственно да се намери подходящия вожд който е можел да бъде само Спартак. Той е бил по природа  призван за такъв, понеже е притежавал както волята така и способностите на организатора.  Заговора е бил разкрит и за да се спасят участниците е трябвало да се действа бързо и решително. Така 72-ма   решителни мъже  внезапно нападат стражата,  разбиват вратите на школата и се втурват в града.

    Каква ли е била първоначалната идея на Спартак? Тук изследователите развиват най различни теории. От несъстоятелната и отхвърлена идея на Мишулин(17) за революционното движение на роби и бедни за социална свобода, през изразяваните мнения за опита им да създадат  своя държава по тези места или да избягат от Италия и да се разотидат по живо и по здраво!

     Може би в началото той наистина да е мислел да осъществи своята предишна идея. Тоест да се опита с  малка група да напусне  Италия и да се присъедини към Митридат. Тук обаче се намесват и други фактори осуетили намерението на Спартак. Преди всичко групата няма единен етнически облик.  Това  означавало,  че тези които не са траки вероятно са имали друго виждане и той е бил принуден да се съобрази с него. За да осмислят по трезво начинанието си, той взема възможно най правилното решение.  Спартак повежда хората си към Везувий(18) където да си починат и изработят по нататъшната си стратегия. Самият вулкан по това време не е бил действащ а околноста е давала безпорни предимства за  търсещите убежище поради естесвената укрепеност на мястото. В същото това време, към тях от различни места започват да се стичат други роби добили куража слушайки за първоначалния успех на тази група.  Ето как първоначалния  замисъл се обърква и тогава в главата на Спартак се ражда друга идея: - Той решава да поведе своята война с Рим и по обратния път на Ханибал да отиде в Испания.  По това време там се е водела вайна против Рим, от самообявилия се за цар на Иберия  Квинт Серторий(19). С голяма сигурност можем да предположим, че Спартак е взел компромисното решение.  След като не може да избяга и отиде при Митридат, то тогава да отиде с армията си при по близкостоящия  Серторий. Същият вече е бил сключил военен договор за взаимодействие с Понтийския владетел и Спартак  би му се явил като идеален шанс за постигане на своята цел. Възможно е дори и да е  бил осъществен нужния и на двамата дипломатичен контакт.Галите са били съгласни. Вероятно и Германците не са имали нещо против а траките просто са следвали човека на когото са вярвали. Ето, че целта вече  е определена. Движейки се по Ханибаловия път, тактиката на Спартак е била да обезкръви колкото се може в по голяма степен италийската територия. Навлизайки на територията на Галия  въстанническата армия вече се явява в гръб на Помпей като го заплашва непосредственно. По нататък след като вече са разбили римляните се съединяват със Серторий и заедно  нанасят решителния  удар срещу Рим.  В същото време от изток  Митридат е трябвало да започне офанзива и като вследствие на всичко това  накрая Рим да клекне признавайки Трако-Понтийското царство от една страна  и Иберийско-Галското от друга като паралелни на Рим. Ако всичко това се беше случило може би и светът щеше да бъде друг. От това се вижда как  Спартак се е развивавал в движение и каква дълбочина има в мислите на този безпорен водач. Всичко случващо се тогава около него, говори само и единственно в полза на тези предположения.

    Скоро численноста на водените от Спартак освободили се роби се увеличила толкова много, че се превърнали в армия. Този безпорен факт дори позволява на изследователя Валентин Лесков(20) -автор на редица книги за Спартак, да предположи, че имаме наличие на много по голям заговор с разклонени структори из повечето гладиаторски школи  на територията на южна Италия. Имайки обаче в предвид строгоста на режима по отношение на робите,както и комуникативните възможности на тогавашния свят може би чак до такъв заговор  не ще да се е стигнало, или поне не във такава степен. Независимо от всичко въстанието вече е набрало скорост а годината е 72. Всичките тези гореспоменати исторически личности са живи и здрави и водят активната си политиката  спрямо Рим. Вероятно докато въстанието е набирало своята първоначална скорост бива убит и Серторий, но за това все още Спартак не знае нищо и се води от избрания план. Въстанниците нападат обози, пътуващи доставчици на оръжие за гладиаторските школи и малки военни подразделения като по този начин се въоръжават а вождът въвежда и структорира военните правила и иерархия валидни за римската и другите армии от онова време. Осмислянето на същноста на въстанническите отреди като една ярко подчертана армия внася логика в последвалите действия и дава възможност бунтът да бъде определен като война със всичките и правила.

     Недостигът от оръжие е бил компенсиран със добре изработени самоделки които са вършели същата, а внякои случаи и по добра работа.  За това и същия този Салюстий пише свидетелствувайки: - ,,...заострени и с обгорени върхове колове   които може би нанасяли повече вреда от колкото  копията с железните върхове...” По късно въстанниците започнали сами да си правят метални оръжия а и имали възможност да си закупуват от търговците такива. Всичките тези действия  говорят за един подчертано широк размах в организирането и воденето на военните действия присъщ само на родения и обучен водач, израснал в  своето съвършенство. Тук обаче има и още нещо което ни препраща в едно по друго време и в една по друга епоха – епоха за която ще се заговори и ще започне да се реализира след хиляда и повече гадини. Там проличава и се откроява духът който надрасвайки времето си  остава самотен и все така неразгадан  но велик в  различноста си.  Но за какво става въпрос?

    Благополучно добрали се до Везувий въстанниците  се събират на своето първо, общо събрание, където  разисквайки си избират вождовете и ги делегират с права. Така те още веднъж доказват преклонението си пред силата и ума на Спартак.  Освен него, гласуват доверие – вероятно не и без намесата на същия, на германеца Еномай, на галът Крикс и на самнита Ганик.  По този начин,  достатъчно умело биват решени междуетническите проблеми, които така или иначе щяха да се появят. Избират си законите и правилата, които всеки един е бил длъжен да спазва, а избраната от Спартак стратегия се налага като генерална и единственна. 

      Между впрочем, той много сериозно се е отнесъл към въпроса за единоначалието като последвалите събития само потвърждават казаното.  Поставен начело на тази етническа пъстрота  не допуснал и най малката проява на своеволие и анархия. Поначало Спартак взема курс да създаде армия по подобие на римската, защото знае, че само армия от такъв вид би могла да победи на бойното поле железните римски легиони.

     Отличавайки се от Евън (21),  а и от по-късния Салвий (22), вождове на крупните сицилиански робски въстания, Спартак не се обявява за цар, а си остава пръв между командващите, като в същото време не отказва преторианските знаци както свидетелствува Флор. Но това е нещо напълно нормално, след като насреща вече имаме една реална армия, преследваща реални цели. Тази армия със цялото си величие и структора трябва да е познаваема както за врага и за целия състав, така и за тези които се отнасят приятелски с нея. Всичко  свързано с нея е трябвало да бъде ясно и отличимо и да е подчинено на ясна военна иерархия.  По този начен  се вдъхват значимите за делото сила, респект и уважение. Въпреки това, Спартак не отхвърля  или преформирова по късно присъединилите се към него самостоятелни дружини. Изискването  е било само едно. Да се потчиняват на върховното командване.

     След като пристигнали на Везувий  отрядът на Спартак първоначално се е спотаил и не е проявявал никакви действия. За това говори и фактът, че околните гладиаторски и робски надигания не били толкова интусиазирани и спонтанни както при първите действия на въстанниците. Вероятно тази тишина е била нужна, точно за изграждането на стратегията на бунта.  Всичко това скоро се променило и околноста на Капуа както и по други близки места подпомагани от отделни части на Спартаковите хора се изпъстрила с множество от спонтанно избухнали метежи. Тази все повече нажежаваща се обстановка из тези области  вече започнала да смущава и обезпокоява дори Рим и сената. Затова и преторът Гай Клавдий  организирал  и застанал на чело на 30000-ен отряд когото повел срещу въстанниците. Своята задача той считал за  много проста и лесно усъществима. За него Спартак с избрания от него лагер на Везувий само улесняват бъдещата му победа. В края на краищата цялата тази обстановка се е явила като един естестествен капан – наивно е смятал Гай Клавдий.  Към вътрешноста на планината е водела една единственна стръмна пътечка, която преторът трябвало само да заварди.  По този начин  въстанниците щели да бъдат блокирани и по нататък гладът и жаждата щели да ги сломят. Учудващо е как е можал да допусне такава елементарна тактическа грешка този  човек, който несъмнено е бил обладан с таланта на пълководеца и за когото някои римски историци правят уместни паралели с образа на Ханибал. Възможно е обаче – както счита и Валентин Лесков, Спартак съвсем съзнателно да е позволил да бъде обсаден изчаквайки завръщането на отрядите които били изпратени навън. Така с едновременен удар по римляните, отвън и отвътре ще си осигори решаващата победа над Клавдий. Но нещата се развили по друг, още по блестящ начин. Тук се проявили както находчивоста и тракийската хитрост на Спартак, така и неоспоримия му талант а водач.

     От височина 300 метра, по въжета оплетени от диви лозници, под прекритието на ноща, въстанниците се спуснали по стръмния склон на равната площадка в тила на Клавдий.  Преторът разбира се не е очаквал такъв обрат на събитията а гладиаторите постигнали първата си истинска победа. Сега на Спартак вече се отдала възможноста да създаде своятя армия защото популярноста му пораства с невъобразим скок нагоре.

        Успехът на отряда довежда в стана му  множество роби,  повечето от които пастири свикнали да живеят волно. ,,...Едни от тези пастири станали тежковъоръжени войни а от другите гладиаторите направили лековъоръжени  стрелци както и  прашкари...” свидетелствува Плутарх

    За поражението на Клавдий  се разбрало в Рим  и сенатът възложил на претора Публий Валерий Вариний да углави новият наказателен корпус срещу въстаналите роби. Първоначално той принудил Спартак да отстъпи на юг. Вождът на въстанниците не искал да приема на всяка цена открита битка с Вариний, най вече защото численноста на армията му е била значително по малобройна от Римската а и търсел по изгодните за срещата условия. Сметките на Спартак са включвали чрез отстъплението да влезе в богатия и плодороден юг. Да попълне армията си с войници и запасите си с храна и оръжие  и чак тогава да даде отпор на Вариний.  Всичко това обаче не било посрещнато едностранчиво и в съгласие от останалите командири и обикновенни въстанници. Част от тях искали да влязат незабавно в бой  считайки се за достатъчно силни. Тези разногласия едва не довели до междуособици и вътрешни кръвопролития. Тук обаче проличава величието на Спартак и качеството му като дипломат и нему се удало да уговори най нетърпеливите, като ги убедил в невъзможноста да успеят при моментните условия. Това му се отдало засега лесно, защото численноста на армиятя им все още е наподобявала формация колкото един по крупен отряд а това се виждало дори и от най несговорчивите офицери.

    Така предвижвайки се въстанническите сили достигат Лукания и се озовават пред стените на градчето Апиеви Форум. Същият бива взет на щурм, което повдига духа на войската, след което обаче въпреки изричните заповеди е настанал пълен хаос. А може би това е било отпушената и притаявана многогодишна ярост. Може би самият Спартак въпреки нежеланието си е решил да поотпусни юздата с цел да успокои  по недоволните и радикални войници.  За тези действия свидетелствува и Салюстий който пише: ,,...В  този час бягащите роби въпреки заповедите започнали да залавят и да безчестят девойки и жени. Други палели домовете а много от местните роби които станали естественни съюзници на въстанниците изваждали из тайниците своите господари  и тяхните ценности. Нямало нищо свято и неприкосновенно за гнева на варварите и тяхните робски натури. Спартак не е бил в състояние да им попречи  колкото и да ги е умолявал да спрат с безчинствата си...”

      Разбира се можем да предположим, че тези ексцесии не са били единственните  за цялата Спартакова война, но сега склонноста на армията от роби към мигновенно разложение се появила с опасна острота. От това Спартак се боял най много. Разбира се той не е хранел никакви илюзии за последствията от завладяването на града, но вероятно се е надявал да е в някаква по мека форма. Все пак армията му все още е в процес на събиране и общо взето е ,,сбирщина” която има нужда от окървавяване и настървяване. Робите които се присъединявали към войската не са скривали възмущението си от необходимоста да се подчиняват на заповеди, което до вчера правели по принудата на съдбата и са мислели, че вече са се отървали. С други думи да се избегнат грабежите е било невъзможно на този етап. Спартак е знаел, че за да  научиш на ред и дисциплина  един току що освободен роб трябва време с което обаче той не е разполагал. Също така армията на Спартак не е имала никаква икономическа база и ресурси които да я осигоряват и грабежът се явява основно средство. Ето с какъв тежък пародокс е трябвало да се сблъска  вождът на робите в древния Рим. Затова и той решава въпроса по следния начин. От този момент на татък обектите за нападение вече са не толкова населените места, колкото богатите плантации и робовладелски стопанства които основно са концинтрирани на юг. В повечето случаи те са служели като източници не само за храна но и за войнишки попълнения. Тамошните роби с охота са се присъединявали към Спартак, защото в неговото лице са виждали своят спасител и новите възможности.

     Навлизайки в съседната на Лукания област, Кампания  Спартак бързо попълва редиците на своята армия и престъпва към нейното екипиране и пригодяване за воденето на истинска война. През това време преторът Вариний  който продължава да преследва въстанниците за да е по гъвкав разделя армията си на части, една от които оглавявя сам а останалите две на офицерите си Фурия и Коссинио.  Спартак обаче един след друг  разбива  тези отряди а в заключение нанася и поражение на самия Вариний, за което свидетелствува Плутарх.

     В резултат на тези победи южна Италия се оказва в ръцете на въстанниците но Спартак не е имал и най малкото намерение да се задържа в Кампания. Той е преследвал други цели и те са да излезе от Апенинския полуостров и да се свърже със Серторий.  Затова той попълва запасите си, увеличава численноста на армията си . Опустошила южните области  тя се отправя на север по посока на Алпите. Получавайки почти всеки ден тревожните сведения за разорените имения на крупните земевладелци от юга, сенатът наистина се разтревожил осъзнавайки важноста на войната със Спартак. От времето на Ханибал такава крупна военна операция в собственния им двор не е била водена и днес това вече е било заплаха за самия Рим. Ето защо те назначават като при голяма и важна война двамата изтъкнати консули Гней Корнелий Лентул и Луций Гелий Публикола начело на две големи армии,които трябвало да спрат и разбият Спартак. През това време във войската на въстанниците вече е зреел разкол. Дали е бил плод на подривна дейност или на болни амбиции не се знае, но това е започнало да руши така желаното единството.  На много от войниците не е било по душа и желание  напущането на богатите южни провинции и те се възпротивили. От друга страна галите и германците водени от Крикс считали, че отпътуването на север е отстъпление след всичките тези победи което те не приемат и решават друго.  Така в един момент отряд от   30000 души под командването на този силен но недодалновиден воин се отделят от Спартак.  Не след дълго те биват настигнати от консула Гелий и в разразилата се битка в горите на Гарган били унищожени. В тази битка загива и съратника на Спартак галът Крикс. Остатъците от този отряд се завръщат при Спартак унили и безутешни разбрали пагубноста на своите действия както за себе си  така и за цялото въстание. Спартак ги приема и в последствие дори устройва гладиаторска битка между пленени римляни в памет на приятеля си и на хилядите избити въстанници. За пореден път този велик мъж сплотява тези груби мъже и ги приобщава със сърце и душа към започнатото дело.  Актът с тази битка до смърт може да се струва на мнозина като израз на отмъщение и изблик на първична страст, но истината е, че той се явява като висша форма на дипломатичност и достолепие, присъщи единственно на истинския вожд.  Скоро след това и резултатът бил налице. Спартак в движение щурмува и разбива армията на Лентул  а след това и тази на Гелий. Тези победи дали възможност на въстанниците да продължат бързия си марш към Цезалпийска Галия  като по пътя си преодоляват изпречилия им се десет хиляден отряд воден от претора Гай Ксий Лонгин Вар. Същият, както ни описва Плутарх едва успява да се спаси с бягство.

     В този момент войската на Спартак вече е наброявала 120 000 боеца Пред тях се появила свободна пътека през Трансалпийска Галия  и въпреки открилата се възможност да напуснат Италия, те се обръщат обратно. Какво ли е причинило този обрат в стратегията?  Валентин Лесков го обяснява  с последвалото през това време убийство на Серторий, на чието взаимодействие Спартак е разчитал при воденето на планомерните военни действия с Рим.  А може би е потърсел психологическия  военен момент. Ужасът и последвалото объркване от връщащата се и настръхнала въстанническа вълна, трескавото суетене и пълното моментно блокиране на сената и цялата римска администрация показват само едно: Силата на свободния дух направлявана от гения на надраслия времето си пълководец  и неугасимата воля за живот на индивида превърнал се в личност, могат да обърнат монотонния ход на историята променяйки съдбите на хората.Такъв страх римляните не са брали от времето когато Ханибал е мачкал със слоновете си Апенинския полуостров.

    За този ход на Спартак – Апиан съвсем уверено счита, че походът е бил насочен към  Рим с една единственна цел – неговото превземане. Разкривайки този замисъл,  Апиан ни рисува една доста интиресна картина изпълнена с див устрем и желязна мисъл: ,,... Той / Спартак/ заповядал да се избавят от всичко излишно в обоза, да се избият всички пленници и се изколят всички издаващи звуци животни за да могат да се движат по тихо и бързо. Прииждащите към него Спартак  спрял да приема...”

     Ако през всичкото време на войната до момента се е считало ,че тя е единственно тягостна и разорителна но не чак толкова опасна, то пред лицето на тези грозни събития станало ясно, че  за Спартак трябва да се мисли като за най страшния от всички врагове на Рим. Застъпниците на Помпей в сената искали той да бъде извикан незабавно, заедно с цялата си подчинена армия която по това време се намирала в Испания. Също така те са настоявали да му се дадат извънредни пълномощия, за да има власта чрез която да се справи със Спартак. Всъщност, друг избор вече не е могло да има. Главните армии на Рим са се намирали навън: В Испания срещу Серторий и в Тракия срещу Митридат. Срещу Спартак до този момент са били изправяни единственно мобилизирани граждани и местни гвардейски сили. Те оказвали недостатъчно равностоен отпор на въстаналите роби независимо от факта, че се сражавали в собственното си поле и затова трябвало вече да бъдат сменени с подобен по боева значимост противник. Това от своя страна е вече признание от страна на Рим за значимоста на събитието и за равностойноста на врага. Сякаш не въстанали роби а войски на друг народ, на друга държава или друга коалиция са били нападнали Рим. Това отношение се явило като своеобразен декрет за даряване  свободата на една огромна група онеправдана роби.  Ако и накрая  Рим да е спечелила войната, в морален план тя е губещата страна. Робството като система загубва една основна битка и няколко века по късно то изчезва кото общественна структора.

     Трескавото и неспокойно очакване, всеки момент Спартак да се появи пред стените на Рим  принудило сената спешно да вземе мерки и те провели избор за главнокомандващ. Без много усилие поста бил спечелен от Марк Луций Крас, човек притежаващ крупни земеделски владения на юг и е пострадал в много по голяма степен от другите патриции, от затягащата се война.

      Крас взел нещата много присърце и се заел да сформира армията с доста енергично. Офицерския състав бил подбиран много щателно като много от младите аристократи били буквално съпроводени към мобилизационните пунктове, като задължение  към кредитори които били верни на Крас. Във Римската войска все още се е ширело уплахата , страхът и унинието пред факта, че до този момент са търпели само поражения от страна на Спартак.  За целта Крас е търсел момент в който да се наложи със здрава ръка над това ширещо се съмнение. Нужен е бил жесток но необходим урок. Повод за него скоро му се удал. Командирът на Крас, Мумий който  бил изпратен с два легиона да следи Спартак нарушил изричната заповед на началника си, да не влиза в битка поради което  понесъл  неимоверни загуби а останалите се спасили сбягство при Крас. Тогава върховният командващ заповядал да да извадят от строя 500 от бегълците като при всеки десет по избор един бивал на момента обезгтлавяван. Приложен бил закона за децимация. ,, ... По този начин Крас въстановил едно правило, което е съпътствало армията още от древноста но оттдавна забравено.То се прилагало към опозорените бойци и служело за заздравяване на дисциплината. Към него се прибягвало само в изключителни случаи.  – свидетелствува Плутарх. Тази мярка се указала успешна и редът в армията бил възтановен. Появили се и първите военни успехи.

    Усетил променилата се ситуация Спартак се отказал да атакува Рим. Той разбрал, че е загубил тактическите позиции. Липсвала е подръжката на свободното население. Липсвала е и активната външна подкрепа. Робите вече не били толкова ентусиазирани както в началото. Умората тегнела над всички. Появили се първите наченки на разколебание и дори разкол сред въстанницете. Всичко това както и променилия се военен успех, който започнал да спохожда  повече римската армия, накарали Спартак да предприеме отстъпление към морето.  Разбира, се той не ще да се е отказал от генералната линия на своята стратегия, да напусне със армият си италия и да продължи борбата против Рим отвън – там където ,,всеки камък, всяка тревичка и всяко листо от дърво  му са приятели” Така той избира Сицилия. Вероятно е мислел, че там където още помнят робските вълнения от преди педдесетина години ще бъде посрещнат еднакво добре и от робите и от местните граждани ако им предложи независимост и величие. Тази идея не е лишена никак от логика а и шансовете за осъществяването и са повече от реални. В момента обстановката там е била много подходяща, на острова е господарствал по него време римския наместник Гай Верес. Той управлявал с налагането на пълен произвол, поради което сред местното население се ширели силни антиримски настроения. Освен това Спартак е раззсъждавал, че установявайки се на този остров, морето което го заобикаля ще му даде допълнителната сигурност. През това време неговият стар приятел Митридат ще е поел отново нещата в свои ръце и голямата война ще бъде доведена до своя успешен край.

     Отново обаче тези напълно разумни намерения на Спартак били посрешнати  с неприязън от немалка част  на въстанниците. От основната армия се отделил един десет хиляден отряд който си направил отделен лагер. За Крас не представлявало осебенна трудност да го разбие и унищожи. През това време Спартак се добрал до морето и започнал преговори с познатите си още от свободните си години Киликийски пирати като целта му е била да бъдат прехвърлени в Сицилия. Споразумели се пиратите да ги чакат в близо до бреговете на областа Брициум в Реджия. Там провлака е бил наи малък и бързо щели да се пренесат в Сицилия а и след това да се организерат скоростно в отбрана на на евентуален последвал ги римски десант. Всичко това Крас явно го е предугадил а е възможно да е имал и шпиони, защото испраща писмо до Рим където  настоява за разширени пълномощия и за това да бъдат отзовани Ликул от Тракия и Помпей от Испания.  Сенатът се съгласил и на Помпей и Ликул било отправено нареждане да се завърнат в Рим. Но неочаквано ситуацията се променила в полза на Рим. Пиратите изменили на договора по неясни причини  и техните кораби не пристигнали в пролива. Големият въпрос е кое е повлияло за обрата в решенията на  винаги свободните пирати? Дали Крас е намерил начин да се свържи с тях и да ги подкупи или принуди за това тяхно последвало решение?  Едва ли! Много по вероятно е било това, че те след като виждат как позициите на Митридат все повече и повече отслабват, решават да не вземат страна за да оцелеят по дълго време.

     Така армията на Спартак преследвана от Крас достига накрая областа Брициум-Реджия, но крайно изненадани от предателството решават все пак да си построят салове и лодки и да постигнат целта си.  За съжеление и това им начинание претърпяло провал. Появила се буря и импровизирания им флот бил тотално разбит. Станало ясно, че ще останат в Италия  и ще трябва да приемат боя.

     Към това и самият Крас не се е стремял, отчитайки непригодноста на мястото за водене на битки. Природните дадености на Реджийския полуостров, тесен и изтеглен по дължина подсказвал по прост изход от положението. Крас заповядал да се изкопае ров дълъг 55 километра,  укрепление и бойни кули. Отново както преди няколко години  римляните се надявали, че въстанниците под угрозата на глада и смърта ще се предаде. През това време обстановката в Рим е претърпяла коренна промяна.  Раздразнени от отсъствието на решителни успехи Сенатът решава да даде пълната власт на завърналите се от Испания армии начело на които е стоял Помпей. Крас е трябвало да действа много бързо, защото вместо със славата на победителя би се сдобил с името на поредния неудачник. Осведомен за всичко това Спартак се опитал да започне с римляните мирни преговори с надеждата, че Крас в нежеланието си да допусне участието на Помпей във войната ще прояви отстъпчивост. Само че римския военначалник дори и не помислим да отговори на отправеното предложение. За Спартак не оставало нищо друго освен да щурмува укрепилия се Крас. В една непрогледна нощ войската му запълнила рова, изненадали стражевите римски отряди и се измъкнали на свобода.  Крас се хвърлил в преследването им а в това време вече във войската на Спартак започнали да се редуват разкол след разкол. Един достатъчно голям отряд под командването на Ганик и Каста се отделили от основните сили  и били унищожени от Крас. Войната явно вече е била пред завършване и то не в полза на Спартак. Въпреки всичко той предприема един последен опит да се добере до адриатическия бряг и от там да потърси възможност да се прехвърли в Албания.

     Спартак е бил преследван пряко по петите от единия ат легатите на Крас – Квинт и от квестора Строфа. ,,,...Но когато Спартак се обърнал против римляните те избягали безугледно и в последвалото преследване едва се спасили като с неимоверни усилия изнесли от битката ранения квестор. Този успех само втвърдил желанието на въстанниците да не бягат и търсят спасение, за което настоявал Спартак а да продължат битките мислейки, че са достатъчно силни.  Те не само, че се опълчили на командирите си, но и с оръжието си връка принудили цялата армия да се обърне и да продължи преследването през Лукания. ...”   - Свидетелствува Плутарх.   Възможно е дори  и самия Спартак да се е съгласил на тази стъпка защото в това време се получило известието за престигането в Бриндизи на Ликул. Този факт води със себе и един друг извод касаещ бойните действия между римляни чиито водач е Ликул и понтийците водени от Митридат. За Спартак става ясно, че нещата там не са в полза на каузата към която той се стреми и  метежът му е обречен. Така той разбира, че  решителното сражение вече е неизбежно. Всъщност това сражение вече се явява като битката на честа. За Крас, пък е било вече крайно необходимо да даде тази битка на Спартак защото по това време в Рим е взето решението да бъде назвачен Помпей за главнокомандващ. Неговата армия с ускорен марш се движела към мястото на военните действия а и Ликул също напредвал. Войската на  Крас настигнала армията на Спартак  когато  тя още не била се оддалечила достатъчно от Бриндизи.  Крас имал възможноста да се приготви по навреме от Спартак, като за втория не останало нищо друго освен да приеме битката по неговите правила. Разиграло се фаталното сражение – крайно кръвопролитно и ожесточено. ,,...Поради отчаянието, в битката се хвърлили огромно количество хора...”    - твърди Апиан.

    Вождът на въстанниците се опитал, използвайки конна атака да пробие редиците на Крас, но бил ранен в бедрото от копието на кампанския аристократ Феликс. По късно той украсява дома си с фреска изображаваща това събитие.

     Получил тежката рана, Спартак бил принуден да се спеши, но продължил да се сражава.  В тази ожесточена схватка, накрая той  бил убит. Показателното обаче тук е , че  тялото му след това не било открито никъде из полето на боя.  Дали е било скрито?  - Не е известно, но е възможно.  Дали той сам, или някой дру му е помогнал  да се спаси? – Едва ли, но не и напълно невъзможно.  Всичко това си остава загадка за да може легендата за него да пребъде през вековете.

     Много изследователи твърдят, че  войната на Спартак е ирационална и стихийна. Че практически не е оказала последващо влияние върхо историята на Рим. И, че бунтът е ненавременен и повече инертен отколкото разрушителен. Тези твърдения обаче са оборими от обстоятелството, че анализът на стратегията е напълно съизмерим с действията на тогавашния глобален свят. Че чрез него се разтърсва из основи общественната структора на тогавашния свят показвайки алтернативата на човешката свобода и демократичноста на управлението.  И, че  времето за вдигане на бунта е избрано много навреме, отчитайки се абсолютно всички обстоятелства а разрушителната му сила се проявява на едно по късно време, когато формата на робството си отива.            

  

Руската имперска политика – узаконена наследница на Константинопол спрямо православието и българската диаспора.

 

 

    От както съществува етническата обособеност на трако-българската диаспора /1/, спрямо нея винаги е била осъществявана целенасочена система от икономически, политически, военни и културни мероприятия целящи  ликвидирането на тази идентичност. Идеята винаги е била една и съща –   обезличаването на безспорния и фактически водач на духовното начало на човечеството.

    Когато идват на Балканите, Ахейските племена унищожават центровете на Тракийската култура като Микена и Троя, но същевременно възприемат натрупанато в духовната сфера до този момент, за да го присвоят на един по късен момент и пренапишат за свое наследство. Техните родственни продължители като Дорийци и Йонийци, ръководени от същото поведение, доусъвършенстват тези методи като довеждат до още по високо равнище своята духовна и физическа агресия спрямо тракийския  народ. От асимилираните чужди етнически групи те унаследяват, възприемат и юстират като свои, редица обичаи и обредни форми, пантеон от митични, полумитични и реалносъществуващи, героизирани и обожествени същества, както и не малък брой стилни поведения. През едно по късно време виждаме, как римската политика  не само не се промененя, но е вече и подчертана по агресивна спрямо траките. В отношението си към този народ те изсползват похватите на насилието и физическия геноцит. Цели групи от хора са били избивани, преселвани или продавани в робство, само защото не са приемали  ,, факта романика”. Не напразно Спартак /2/ повежда робите на отчаян бунт. Това е един своеобразен зов за консолидиране на обречените в името на физическото и духовното им оцеляване.  Жертвата им обаче не остава без последствие и когато на балканите се завръщат древните Българи, с общи усилия успяват да въстановят равновесието като по този начин съомяват   да  опазят и съхранят за поколенията духът на трако-българина. Този факт обаче, никак не е  желано от наследницата на Рим,/3/ -  Константинополската ромейска държава.

    Още с установяването и фактическото признаване  /от немай къде/ на българската държава, те започват да плетат козни как да я ликвидират и отново стъпчат, като този път това да бъде завинаги. Ромейската злоба и ненавист нямят граници, а методите за постигането на тези цели са безбройни. Не притежаващи своя етноопределеност, те се възползват от индивидуалистичното начало у редица истъкнати, но ромеизирани Тракобългари, както и от подчертаният егоцентризъм  на жителите на България подчинявайке ги на геостратегическите си цели. В съчетание с редица умело използвани външни фактори, най накрая  Цариград печели своя успех. България отново бива сломена и завладяна, както юрдически така и морално./4/  Нейното по късно освобождение не донася така желаната духовна свобода по смисъла на хилядолетния и опит в това отношение. В този случай като дългосрочно и тайно оръжие за изпълняване на тази имперска  програма, решаващо значение има политиката на издигане и утвърждаване на лица от Българо-тракийския елит като висши византийски фактори. Идеята е по този начин да бъде подкопана от вътре сградата на българския дух. Като такава крупна политическа фигура се явява севаст Георги Палеолог. Историята разполага с твърде малко данни за него, но и това което е налице, разглеждайки го в контекса на темата ни дава основанието за едно по различно тълкуване както на фактите.  С разкритията направени от професор Николай Овчаров около култовото тракийско средище намиращо се до родопското село Татул, излезе на яве един интересен факт свързан с живота на този аристократ. Копаейки около предполагаемото Орфеево светилище, професор Овчаров се натъква на редица оловни печати и медалиони с ясната и категорична податка, че Георги Палеолог е живял там, в качеството си на управител на голяма област. За присъствието на севаста

по тези места учените имат две обяснения.

 

                                                                                                                                                                                            

        Според едното, той е дошъл тук в качеството си на военачалник през 11- 12 век. Това е станало след като е водил успешни боеве срещу Печенези и Кумани вследствие на което е бил възнаграден от императора с имение и титла Севаст и устроен около днешното  Родопско селце Татул.

      Според второто, император Алексей Комнин го прави областен управител на средновековната област Ахридос /5/ в края на 11 век и началото на 12 век поради чисто политически причини. Самата фамилия  Палеолог буди определен интерес и дава повод за размисъл. В буквалния си превод тя звучи като ,,изучаващ древноста” или  ,,познаващ древноста”,  а защо не и „ идващ от древноста”.  Такъв житейски етикет би следвало да  притежава човек или със силно изразени научни познания по отколешните времена, или пък  приштежаващ родови корени и памет идващи от много стара епоха и съхранил достатъчно  познание в тази област. Тъй като този човек е безусловен политик и вероятно военен с достатъчен опит, натрупан от родова традиция и  позитивно обучение,  логично е да се предположе, че родът му е идващ от дълбоката древност и носи  своето ясно послание.

     Изворите твърдят, че преди да се появи тук, Георги Палеолог е живял в  Анатолия. Знаем, че този регион е населяван още от стари времена с автохтонно тракийско население, от което следва и вероятноста за неговия произход. Ето защо и независимо от гео-историческитете превратности,  напълно основателно бихме могли да  предположим за евентуалната негова потомствена тракийска аристократичност. От друга страна тази възможност води и до определено и допълващо тезата логично следствие.  Напълно нормално е един достатъчно и подробно запознат с традициите и митологията на своите предци човек, да потърси начини и налични възможности даващи му шанса да заживее в близост до своя духовен свят. Така този виден Византийски велможа от Тракийски произход се заселва до гроба на митичния си ,,предтеча”. По късно през различни времена от периода на второто  Българско царство, родът Палеолози се сродява неколкократно с царстващия в България  род,  като по този начин се затваря един неосъзнат но логичен  поради своята естественост цикъл.

      Проследявайки генеалогията на Асеновци пред нас се очертава следната картина: - Основоположникът на династията  Асеневци,  царят възстановител на втората Българска държава Иван Асен І  наричан още старият Асен решавайки да  възвърне величието и достойнството на своите род  и държава вдига въстание срещо ромейското владичество.  Неговите действия довеждат до признаването авторитета на владетеля и царската му титла, с всичките произтичащи от това последствия. Синът на стария Асен – цар Иван Асен ІІ  чрез редица дипломатически ходове основани предимно на женитби и развеждания постига едно достатъчно високо ниво на държавата както в териториална преимущественост така и в стабилноста на взаимоотношенията със съседите.  Тази политика се продължава и от неговите наследници.  Така например неговата дъщеря която е омъжена за боляринът Мицо ражда един нов Иван Асен ІІІ който също е владетелствал на Българския трон. Оженвайки се за Ирина Палеологина той се сродява с древния род на Палеолозите и на белия свят се появява синът им Андроник.  Макар и Асенин  по силата на изгнаничеството той е вече Византийски аристократ. Неговата дъщеря Елена Асенина се омъжва за Морейския  конетабъл Чентуризе Закария  и ражда син на име Андроник Асен Закария провъзгласен за  беноал на Морея/6/.  Същият има син на име Чентурине Асен Закария чиято дъщеря  повтаря династичното обвързване с рода Палеолози чрез женитбата си със Тома Палеолог близък роднина на действащия по това време Цариградски император както и  на императора от Никея, в чиито вени също тече кръвта на българския царствен двор. Във времето когато над балканския полуостров  се вее вече знамето на исляма, един договор между Ватикана и московския княз, обвързва в династическа връзка Иван ІІІ Гърбави от рода на Рьорикови/7/ с принцеса Зоя - дъщерята на Катерина Асенина и Тома Палеолог. По това време Князът вече се е явявал хегемон на цяла Русия. Пристигайки в Москва тя носи със себе цялата императорска инсигния на втория Рим, иззразена чрез плащеница, жезъл, ботуши и гербът с двуглавия орел. Освен това с нея пътува и ватиканската благословия - Москва да стане духовен приемник на идеите на Константинопол.  Заедно с всичко това, тя занася /както се предполага/ и елементите от Българския престол завладени от Йоан Цимисхи/8/. Родена православна но живяла и възпитавана в католицизма от своите ватикански наставници принцеса Зоя приема отново православието и  името София. Тази княгиня е бъдещата баба на първият Руски цар и самодържец Иван ІV Грозни.  По този начи във вените на руските владетели се вливат със силата на цялата си символична сакралност кръвта на владетелствалия отвъд Дунава български царствен род Асеневци и на идващия от дълбока древност и останал последен властелин на Византия - родът Палеолози. От този момент политиката на Русия и нейните императори, ще остане винаги  подчинена на  имперското поведение  наречено трети Рим.

     Във своята ,,Нова и най нова история – том 1”, 1922-1930 г., живелият по онова време Георги Дерманчев пише:

 

,,...Бракът на Иван III със София е събитие в историята на Русия с важни последици. Следовниците му са се считали за  правоприемници на императорите от втория Рим и утвърждават византийския герб като свой...”

                                                                                                                                             

     Този родов знак на родът Палеолози по късно става държавен герб на Византия, а в едно по кьсно време е такъв и на Руската империя присвоила си приемството на ,,Втория Рим”.

 

 След падането на Византийската империя- Втория Рим, и след направените анонси от страна на Ватикана в Московското княжество се пробужда съзнанието, че те остават единствените носители на православието в неговия независим вид. Монахът Филотей е изразителят на учението за Москва като за трети Рим. Той пише на цар Иван ІІІ : ,,..В третия Рим – твоето държавно царстване – светата апостолска свети паче слънцето под небесата. И нека знае твоята държава , благочестиви царю, че всичките царства на православната християнска вяра са се сбрали в твоето единно, че двата Рима паднаха а  третия крепне и четвърни няма да има. Твоето християнско царство не ще иде в чужди ръце..”  Ето защо и това новообразувано царство се събира и  оформя под символиката на месианската идея  да управлява света под сянката на издигнатия православен кръст.  

    Мисълта, че са центърът на новата вселена и носители на новия християнски и православен ред, ги обсебва до такава степен, че от тук насетне, те не търпят никакво свободно и независимо съществуване на народите считани от тях като своя сфера на влияние и имперска опека. Подчинени на това поведение, те унижожават още в зародиш явилите се симптоми на етнически и индивидуален стремеж към свобода и духовно извисение. Пръв, прилага тази политика спрямо околните народи  споменатият вече цар Иван ІV Грозни.  Водените от него войни с така наречените ,,Татари”/9/ от Казанското  канство,  унищожават и заличават  многовековната държава на Волжките Българи.   По този начин съплеменниците на Дунавските Българи падат под ударите на една политика в името прилагана в името ,,трети Рим”. Техните събратя биват сполетени от същата съдба, като в едно доста по ранно време биват подчинени  от предтечите на този нов вечен град  Константинопол, а по късно и от наследилата териториите му – Османска Империя.. Това,  че един православен народ,  вече попаднал под ударите на ислямския ятаган, не става скрупола за ,,третия Рим”. Така той най безцеремонно  упражнява същата политика па макар и с други, по финни средства  спрямо него.  Не са малко опитите да бъде заличена паметта на дунавските Българи, като се скрива почти всичко съществувало и направено от тях под общото и обезличаващо понятие ,, славянство”. Не са малко опитите насилствено да  бъде променен етническия облик на цели области  както отсам Дунава, така  и от татък. През всичките тези  ,,Руско –Турски войни” водени в името на чисто Московски имперски интереси, цели села и паланки са биват насила, или  ,, доброволно” изселвани на север за да дойдат на тяхно място черкезко мюсюлманско население от вътрешностите на Русия и Кавказието. Да не говорим за керваните с иззети от нашите манастири и изнесени към страната на царете Романови,  религиозна и историческа литература/10/. Това, че днес тя се намира в неизвестност може да има само две възможни обяснения: Едното е, че актът е бил извършен и вероятно те  са били  унищожени.  Другото което е по оптимистично е те да  са така надлежно скрити, че  никога да не бъдат открити. По същия начин се постъпва и с другите Българи създали своята държава  на север – там където реките Волга и Кама се вливат и стават едно. Унищожавайки Казанското царство, самодържеца Иван Грозни  ликвидира последния остатък от Великата някога България. По този начин се приема, че веднъж  и за винаги е решен и забравено името Българин. За наша радост и най вече за тяхна  очуда, това име се появава отново и вече като наложен факт а не като  ,,проблем”. Като символ на човешко съвършенство в неговия неразгадан и неразбран индивидуализъм съчетан с подчертано творческия си  егоцентризъм.

     Правейки опит да проследим  историческата си и житейска съдба ние не можем да не потърсим елементите на историческа близост със своите северни събратя. За взаимоотношенията между българите пръснати по света от онова време не се говори почти нищо по разбираеми причини. За такива връзки, догатки са се правели, но с недостатъчната категоричност, което само допълва съмнението за нещо прикривано, скрито, или направо унищожено. В тази посока и като вероятен изворен податък можем да определим пътуването на братята  Кирил и Методи до Хазария, където те ,,..биват приети радушно..”.Там, от местните  им е дадена свободата, да се запознаят с книгите и в същото време да водят  редица  взаимоинтересни и приятелски разговори/11/.

    По късните източници съобщават, но  някак си мимоходом, че в помощ на цар Симеон, при обсадата му на Константинопол  пристигнали по море, войни от Волжката и Кримската Българии.

    Преди време се появи един интересен документ даващ някаква светлина, за  историята на нашите събратя живеещи около реките Волга и Кама.  Това е вече станалата достатъчно известната тритомна хроника, ,,Джагфар Тарихъ”/12/.  Доколко е достоверна,  за нея все още се спори, но дори и да има художественни измислици и някои неточности, наличието на историческите факти и имена я правят не само интересна, но и  достатъчно  отговорна. 

    Там, в прав текст и от имената на известните по онова време  Кул Гали и Гази Баба, живяли през ХІІІ  век се упоменават факти и имена свързани директно  с нашата история.  На страница 102, том ІІІ  същият този Гази Баба който е бил държавен секретар на кан Гази Барадж,  споменава следното събитие случило се по това време в тамошна България:

   -- ,,...В документите на моя господар аз видях списъка на царете на Дунавска България  донесени от посланника Азан Арсланов Тертер .... тяхната сегашна столица е Торнаба...”.   

    Изследователя Боно Шкодров, разглеждайки този факт, прави следните догадки  по тези  неща:

   --,,... Вероятно срещата с посланника Азан = Асен Тертер  ... се е състояла в 1185 или 1186 година, когато Асен е набирал  помощни войски на север от Дунава. Владетел на Волжка България по това време  е Габдула Челбир / 1178- 1225 година/. Под негова власт са  куманите. Дипломатическите контакти  и последвалата подкрепа от север дават отговор на въпроса за дръзкото поведение на Асен пред византийския император Исак ІІ Ангел, отбелязан от хрониста Никита Хониат...”.  По нататък, разсъждавайки върху този момент,Боно Шкодров продължава да прави своите тълкования за събитията, като изразява нелишеното си от логика мнение, че този посланник, всъщност е самият бъдещ цар на България Иван Асен І.    

     Разглеждайки  отново хрониките на Джагфар тарихь, в том ІІІ страница 100 същият този Гази Барадж  декларира своя произход по следния начин:

,,...Цар Самуил беше моят прадядо...”  както и в по нататъшните признания на този висш държавен служител четем- ,,...моят господар / Гази Барадж/ ми забрани да разказвам за Будим и неговите наследници, защото се опасяваше, че татарите ще поискат Дунавска България да им се подчини. Възниква въпроса  каква  е причината за тези опасения?  Отговорът ще намерим като датираме това време и поразсъждаваме върху тези  факти.

    Самият Барадж е живял  и управлявал Волжка България през ХІІІ век  а това ще рече по времето на цар Иван Асен ІІ. Негов духовен наставник, още преди да стаане владетел на тази огромна държава е бил имамът на страната Кул Гали. Във времето когото е бил още млад, канът е бил изпратен в Киев където вероятно се е запознал със синовете на стария Асен.

     Пак в ,,Джагфар Тарихь” четем  написаното от същия този Кул Гали, че след срещата на тогавашния кан Челбир с най малкия брат Калоян, му се изпраща един елитен боен отряд от 800 души конници водени от сина на владетеля Кабан и съставени от родственни и подчинени на владетеля  кумани. Самите византийски хронисти  от времето на Калоян  пишат, че ,,...войската му беше повече от пясъка в морето ....Под знамената му се стекли българи , кумани, хазари , алани и руси...потомци на всичко което е откърмила северната страна.” Пак според  Кул Гали, Калоян не е убит от Манастър а е отровен от гръцки свещенници. Тогава, след смърта на Калоян, Кабан се връща с войските си и взема със себе си двамата млади принцове за да не станат жертва на назряващия дворцови заговор. Те обаче остават в Киев, за да бъдат по близо до своята родина и евентуалното бъдещо завръщане.

    Тези факти, отнасящи се за налични контакти между Дунавските и Волжките Българи говорят за непресъхналата духовна връзка помежду им, а липсата на историческа имформация по въпроса / с изсключение на гореспомената и все още оспорвана хроника/- говори за  умишленно скривани и унищожавани факти както от страна на вечния ни враг Византия така и от страна на наследилата го идейно Руска империя. При нея, официално наложената практика е била да се скриват и изопачават историческите истини. Този  маньовър се явява като показателен елемент от вътрешната и външната политика а доказателствата тук са достатъчно ясни и категорични. В това отношение прави чест на някои от съвременните Руски автори, които не са обременени от ширещата се имперска духовна позиция а търсят и откриват скриваните факти. Така, те се осмеляват да повдигнат завесите на истината изобличавайки тази и до днес ширеща се практика. Самият академик Димитрий Сергеевич Лихачов – един добър приятел на нашия народ отбелязва следното: - ,,...Болшинството произведения на Грозний както и много други паметници на древноруската литература, са се съхранили само в късни преписи –ХVІІ век...”                         

   Това значи, че имаме единственно ръкописи  от епохата на Романови, които както твърдят Новосовски и Фоменко в тритомното си и многотиражно издание ,,Библейская Рус”от 1998година: - ,,..са унищожили или пренаписали в изгодна за себе си светлина , почти всички документи от старата Руска история...   „   По нататък, разглеждайки тези меко казано несъответствия  авторите поясняват: - ,,... Дейноста по написването на фалшифицираната история била всъщност държавна и общоевропейска програма, което обяснява съгласуваните действия на историците от различни страни на западна Европа и историците на епохата Романови. /том І стр.669/.  Тази съгласуваност в стремежите да бъдат скривани, променяни и  фалшифицирани  факти от историята от страна както на двете правоприемни империи, така и от наследниците на Западната Римска империя – западноевропейските държави говори само за едно: Целенасочен стремеж за умаломожаване и ликвидиране както на спомена така и на отзвукът от наличието на една друга, паралелна и най вече изначална евро-култура. Опитите да бъдат унищожени всички налични доказателства за съществуването на другият тип евро-генезис формирал същноста на днешния Европейски континент са не от вчера и вероятно няма да престанат утре или в други ден. Тяхната датировка се крие още във времето на унищожението на Трако-Микенската култура и заменянето и с Елинистично- латинската и приемственност.  Вероятно това са и причините които са тласкали историците на новопоявилата се руска имперска династия ,,Романови”, да преиначат един достатъчно голям период от историята на своята страна, пренаписвайки я по съвършенно неверен начин.  Разкривайки всичко това  Новосовски и Фоменко ни предлагат един своеобразен и определено интересен анализ на тази фактология:

    ,,...Чрез това Романови постигнали няколко цели... ХVІ и ХVІІ векове са били не просто векове на междуособици..., а дългогодишна и кръвопролитна гражданска война... Старата династия била разгромена в резолтат на метеж и дворцови преврат. Превратът са осъществили прозападноруската и западноевропейските групировки  Романови..., а своите предшественници- Руските Ханове /Канове/, те обявили за диви пришълци от далечни източни страни, които узорпирали законната власт на първите ,,Рюриковичи”.... При това трябва да отдадем дължимото им за това, че много умело са крали и изсползвали историческите факти. Най често, без да ги изменят  са ги окрасявали, интерпретирали и им предавали друг характер представяйки ги в съвършенно друга светлина...Проведена е глобална преработка  и тенденциозно редактиране на историческите документи.../том І стр. 108/...”

   До колко анализите направени от авторите могат да бъдат верни е въпрос на друга тема. Тук обаче се усеща другата същност на предшествеците  на Романови, която ако се докаже, би обърнало представите ни за историята на Русия от времето на Иван Грозни. Същевременно така ще се внесе и определена яснота за неща свързани със събития от нашата история и тази на сродната ни Волжка България.

   За същината на епохата от времето този  първи самодържец на новопоявяващата се Руска империя можем да се възползваме от изследванията на  писателя Лев Тарасов известен повече под името Анри Троя. Неговия изгнанически живот във Франция и други европейски страни му дават възможноста да открие нови и различни факти от живота на тогавашния свят. Въпреки, че и той  остава в плен на Велико Руските си идейни наслоявания, все пак ни предлага една сравнително достоверна и определено интересна версия за живота и царуването на Иван Грозни.  От всичко писано около този владетел, се спираме на моментите в които той завладява Казанското  Ханство.

   Овладял вътрешната съпротива и като  реорганизира държавата, Иван насочва вниманието си към границите. Както пише Троя - ,,...той е имал три  повода за безпокойство: шведите, поляците и татарите /разбирай казанските българи/...”   За да постигне целта си Иван Василиевич най напред преустройва държавата а след това и армията,  подчинявайки ги на своите воля и цел. Негова любима управленска фраза превълнала се в мото на царуването му според Фледчер е : -,,...За да вкараш средствата на народа в царската хазна, оставяш бирниците да забогатеят и след това ги хващаш за гърлото. Искаш някой град да достави дефицитни стоки, после, му налагаш голяма глоба за неизпълнение на заповедта..”                              

    По този начин царят е намирал нужните  средства като същевременно е бива спазвана и определена законност. Тя се е характеризирала с управлението постигано посредством помоща на Болярската Дума, а в по тежки случаи и Земския събор. Постигнал така нужните му ред и воля за господство Иван Грозни  обръща внимание и на войската. Построява редица укрепителни линии които в даден момент се явят и като изнесени центрове за нападение. Създава модерна и боева редовна войска снабдена с огнестрелно оръжие. Това е една организирана сила от войници облечени и въоръжени по  европейски и получаващи заплата. Освен нея се построява  и един друг вид войска, много по многобройна но не достатъчно обучена и недисциплинирана. Тя бива набирана от градове и села и има наименованието  ,, посоха”. Нейното ползване се концентрирало предимно в строежа на окопи и терасиране. Висшето командване вече не е било поверявано само на офицерите от дворянски произход а най вече на квалифицирани и доказали се в битките бойци.

    С решаващото значение и като царица на битките си е оставала Кавалерията. Впечатляващото при нея е най вече нейното въоръжение. То се състояло от крив меч, лък, копие и макар  все още рядко – пистолет. Малко брони и каски, няма шпори  а дребните и яки коне не са подковани. Това е една конница с изцяло степен произход и характер, доказала своята хилядолетна издържливост.

   Решен да предприеме този поход в името на кръста и най вече поради имперските си амбиции, Иван потегля към Казан през декември 1547година. Още в началото той среща първия неупех, очартал му една нелека бъдеща победа над решения на всичко противник. Сякаш самата природа не била съгласна с действията на Москва. Стъпвайки върху  сковалия реката Волга лед, военначалниците на царя не отчитат, че по това време той не е достатъчно дебел да издържи цялата тази войска. В резултнат на което образувалите се пукнатини поглъщат едно голямо количество хора, коне и топове. В резултат на тази ,,божия поличба” Грозни заповядва на войската да отстъпи.

   На 24 ноември 1549г. царят, потегля наново и на 14. 02. 1550 година е пред стените на  Казан. Разразяват се битки с променлив характер, като отново природата е благосклонна към обкръжените. Времето внезапно се затопля  и заваляват проливни дъждове. Барутът се намокря, пътищата се разкалват а топовете и обозните коли не могат да се придвижват. В същото време тръгва и ледохода и по този начин се прекъсват и връзките с резерва и с продоволствието. Отново е дадена заповед за отстъпление.

   Интересното тук е, че Казанци не тръгват да преследват оттеглящите се руски войски, а само излизат и прибират изоставеното оръжие. Този акт противоречи на  наложеня мит, за тяхна природна агресивност и неконтролируемост. Излиза, че тези хора просто бранят домовете си,  както и дългогодишното си  съществуване по тези мста. В същото това време Руснаците, решени на всяка цена да победят независимо от времето в което ще се сбъднат желанията им, изграждат в близост до града, на самата вражеска територия – крепост която в едно по късно време ще се яви като преден военен пост. Тази цитадела е била изградена там където се срещат реките Волга и Свияга и е наречена Свияжск. Тя много бързо е станала притеганелен център за съседните християнизирани народностни групи от Черемиси, Чуваши и Мордви. Както говорят съвременните изследвания това са все етнически компоненти от Волжките Българи, каквито са и мюсюлманизираните вече Казанци и Астраханци. В тези спонтанни местни противоречия, очевидна е и проявилата се вече роля на религията. Тя се превърнала в разделителен елемент който е разделял и продължава да дели и до днес единоплеменните народи. По този начин,   войната която е имперска по своя характер, се явява и като една определено религиозна схватка.

    Независимо от официалното християнизиране на едната част от българите, те явно са запазили старите си обичаи и вярвания съхранили ги с векове. Както твърдят хрониките в новопостроения град много бързо дисциплината и християнския морал отстъпили място на друг тип поведение. ,,...мъжете започнали да си бръснат брадите и да развращават младежите..” Въпреки  различните интерпретации,   давана на тези факти, вероятноста  за слабата христянска спойка, чужда на исконните местни обичаи е била в достатъчно голяма степен налична и определяща поведението на хората.  Етническата близост между хората от този граничен раьон все повече и повече е надрасвала верските  различия и  е съществувала реалната опасност в едно близко бъдеще повика на кръвта да каже своята дума и те да се обиденят. Това не бивало да се допусне и на 16 юни 1553година Иван Грозний отново предприема военните действия срещу Казанското канство.    В същото време  Кримският владететел Девлет- Гирей като  разбрал, че  русите отново са тръгнали срещу домовете им, предприема  контраофанзива извеждайки един отряд бойци срещо Тула. На военен език това е тактически изпреварващ удар целящ объркване в плановете на противника водещо до вероятен обрат на действията. Дали обаче този маньовър е бил успешен? Историята е категорична в едно :

    Научил за този акт, царят изпраща срещу тях Княз Андрей Курбски който ги пресреща и в последвалото сражение ги разбива. По този начин планът на казанци става неуспешен и войната вече придобива друг характер. Усетили обрата, а вероятно и принудени от завоевателя,  християнизираните българи отново  застанали на страната на врага. Тук обаче възниква един логичен въпрос.

   Защо така лесно, тези иначе доказали достойнството си хора преминават ту в единия ту в другия лагер? Има един възможен отговор, и той е следния: 

   - Само родствена и религиозна близост, или някакви по различни интереси между противници, в определени моменти може да ги сближи и подчини на общи каузи! 

   По това време управителя  на Казан  е бил  Едигер- Мохамед, човек представян ни веднъж като сибирец, а друг път като ,,татарин”, но винаги с  двойното си-- християнско и мюсюлманско име.  На него, вседържеца руски Иван Василиевич Грозни  изпраща послание написано на разбираем език както твърди писателя Анри Троя. С това писмо той приканва жителите на Казан да се предадат обещавайки им снизхождение. Прави впечатление  факта, че руския цар знае и ползва много добре този език.   На 20 август в стана на русите се получава отрицателния отговор на Едигер в който се проявява цялото достойнство на защитниците на този град.  Самият текст е достатъчно саркастичен и подчертано предизвикателен за гордия и себелюбив руски властелин.

    Тук всичко е готово, - твърди Едигер – Мохамед . Чакаме ви, за да започнем  празненството.

    Всичко тук говори за достатъчно високо чувство  на хумор и респективно превъзходство на духа пред лицето на врага. За такива черти  от характера на Волжките Българи ни говори и самият Ибн Фадлан описвайки пътуванията си до тази страна.

   В ноща преди битката един мохамеданин бяга от града и донася на Иван, че защитниците  са около трийсет хиляди фанатични войни и че имат храна и вода в изобилие. Тези думи на автора на книгата за живота на Иван Грозни – Анри Троя, са особенни и заслужават своя анализ. Както научаваме,  в последвалата битка на утринта русите претърпяват ужасно поражение. В смълчаната и притихнала ранна сутрин, когато  войската е разгърнала редиците си пред крепостните врати, те са озадачени и разконцентрирани от илюзията, че градът е изоставен – сякаш жителите му са избягали. Всъщност в най неочакваното време, изненадвайки обсаждащите, вратите на града се отварят и от там излизат – както казват хрониките – обезумели и виещи дяволи, някои на коне а други пеша но всичките образували плътна маса от хора решени да загинат или победят с цената на всичко.  Това е една огромна и отприщена енергия търсеща своята решимост. Вероятно, причината поради която жителят на  обсадения град  напуснал през ноща крепоста, с риск за живота си, всява  тактически смут в редовете на противника за да направи изненадата пълна. Видно е, че тактиката  е успешна и резултатите се конкретизират в последвалите действия.

    Тази агония продължава с противоречиви успехи още няколко седмици докато накрая царят вьзлага на немски инженери да взривят захранващия източник на  питейна вода за града. На 5 септември фитилът  е запален и експлозията разтърсва града. Русите щурмуват, но след краткото стъписване защитниците се съвземат и подстрекавани от воя на жените  отново отблъскват нападателите. Хрониките отново ни дават материал за размисъл поднасяйки ни  този интересен акт на подкрепа от страна на жените на бранителите. Излиза, че отново както на времето арабския пътешественик Ибн Фадлан е останал от свободния и незавим дух на българските жени, така и в този съдбовен момент те отново застават до своите воюващи близки даващи им най важното – моралната си подкрепа. В края на краищата след още едно  взривяване на града постигнато с прокопаването на тунели под града и натъпкването им с взривни вещества, руските войски влизат в града.  Ефектът е не само впечатляващ но и определено резултатен. Започва една ужасяваща битка в която печелят макар и с цената на достатъчно голям брой жертви и от двете страни, русите и това е триумф за царя Иван Грозни. На 2 октомври град Казан е завладян а двайсет и две годишния цар става и господар на българите. Много от сановниците начело с Едигер-Мохамед както и обикновенните жители на тази страна се покръстват и стават част от руското дворянство и народ.  Това показва колко са нетрайни новоналожените религии ако противоречат на исконните древни вярвания свързани от край време с жизнесилата на съществуването на народите. Хората могат незнайно колко пъти да променят официалните си теоидеологеми, но обичаите, народопсихологията и дълбоко вкоренените вярвания, определящи същноста им ще остават винаги непроменени в своите основни насоки. Няма нищо по трайно от консервативното начало заключено  в етногенетичния маркер наречен  народностен дух. Не напразно,  след приключването на военните действия и установяване на новото статукво, жителите на Казан се завръщат и отварят магазините си а животът продължава по старому.

        Възниква обаче въпросът – Кому е била нужна тази война и кой е спечелил от нея? Отговорът намираме в направения анализ на събитията от страна на Анри Троя:  ,,...Казан е град основан от българите, потомци на хуните, впоследствие покорен от монголците. Покорен да, но с неподменено население и тука трябва да вмъкнем факта, че както по онова време, така и днес монголоидни типажи не са забелязвани и откривани из некрополите. Поне не в такива размери които да ни дават правото да бъдем категорични за доминиращо монголско присъствие. Но нека се върнем към написаното от автора за да си отговорим напълно на въпроса.  От незапомнени времена този град е забележителен търговски център, прочут с панаирите си и търговията си с Китай, Персия, Самарканд и други близки идалечни страни. Не трябва да западне такова идеално търговско средище. Ето защо Иван е принуден да призове всички мохамедани от страната без да изисква покръстването им. Достатъчна е била клетвата за вярност на царя и да си плащат данъците.  Верен на тази си политика Иван покръства Едигер и го дарява с титли като същото повтаря и с детето принц Утемиш – Герей. Техният пример бива последван от други велеможни мъже и жени които на всичкото от горе се свързват и с брачни договори с руски князе и княгини.  Дали обаче с опитите на помирение и приобщаване, проблемът с Волжките Българи е бил разрешен и приключен завинаги ? Едва ли. Свидетелствата от онова време говорят за друго: ,,На новозавладяната територия на Казан, Черемиси, Мордви, Чуваши, Вотяки и Башкири повдигат бунтове срещу бирниците. Те избиват руските дворяни и търговци и издигат укрепления на седемдесет версти от Казан. Войводата Борис Салтиков в разгара на зимата се отправя срещу тях, но неговите войници затъват дълбоко в снега. В същото време бунтовниците са прикрепили дъски към краката си и се плъзгат срещу тях така свободно, сякаш ходят по твърдата земя. Те обкръжават отряда и го унищожават.”  Тези думи написани векове по късно от Анри Троя отново ни разкриват силата на свободолюбието на това население пренудено да подчини съществуването си, но не и духът на новите властници.

    Дали обаче само икономически и геополитически са причините поради които е била водена тази война?  Този въпрос,  зададен така директно предполага едно по различно виждане на нещата. Основният елемент произтичащ от резултата на войната е верският при който призваните за спасители на християнския свят по силата на имперската приемственост завладяват и подчиняват една мюсюлманска общност. Независимо от това   обаче, те не насаждат насилствено победилото християнство а се опитват да наложат нормите и морала му изсползвайки обстоятелствено еволюционния подход. Интересен момент от принципа на властването при тогавашните руски владетели се проявява във формата на добавяне към титлата на владетеля нарицателно - ,,господар на българите”. По късно, когато на политическата сцена се явяват  Романови, то  бива заличено. По онези времена предимствено било да  се подчертава значимоста на водената успешна битка, особенно ако там се потърси и  приемственост подчинена на на духовна и етническа близост.  Това ще рече, че когато завладееш  достолепен народ с древна и трайна регионална позиция  ти приемаш духът му а ако в някаква степен сте   етнически близки, то тогава ставаш задължен да го поставиш и на нужното достойно място в многоликия си имперски двор. Тази уважителна традиция за съжеление съзнателно е прекъсната с идването на Романови, а споменът за него фалшифициран и унищожен от новите господари на Кремъл. Старата династия на  Рьорикови, чиято кръв се е омесила достатъчно с кръвта на царственните родове от двете Българии се е считала за носител в някаква степен на  родовите достойнства от тези страни. Така те са приемали и утвърждавали едновременно структорирането на собствената си държава  и постиженията в сверите на културата, строителството, военното дело, икономиката,  търговията и тъй нататък. Краят на този род, повел началото си с царуването на княгиня Олга и княз Игор, настъпва със смърта на Борис Годунов в 1605г. и неуспешното властване на сина му Фьодор /само два месеца/. Самият той е потомък на - както казват историците, на ,,татарския” предводител Чета – но по вероятно на Кримски Българин  напуснал ,,Златната Орда” и  приел християнството а по късно и сродил се и с рода на Рьориковите.  Не напразно самият той е бил титулован като Ювиги Хан или както е прието да се тълкува днес - Канесувиги. Тази титла впечатлява не само със своята източна екзотичност но и с това,  че  така са били наричани и владетелите от първата дунавска българска държава. Тези препратки  към евентуалния етнически характер на Руските владетели, както и към предполагаемите връзки на народа от тази държава с народите на двете Българии, подсказват не само значимоста на етнокултурните връзки с блискородственни народи но и още нещо. Както твърдят някои автори войната между Русия и Волжка българия ще да е била нищо повече от една гражданска война спечелена от християните срещу мюсюлманите. Каква е била обаче съдбата на погубената вече Тамошна България?  До края на епохата на старата династия тяхното естественно положение е останало фактически непроменено, но с идването на Романови и с постепенното откъсване на Русия от българските и корени, отношението към този народ коренно се променя. Изопачаването на историческите истини довежда до състоянието, тези хора да забравят за своя произход и само някакви откъслечни и спорадични спомени да напомнят за това какви са всъщност. За съжеление това е един труден процес защото и днес Романовата политика продължава да е управляваща така както и дори през времето на социализма, набивайки в съзнанието на обикновенния човек неговия небългарски произход, и определяйки го като като Татарин.

 

Ползвана литература:

 

1.    Анри Троя . – ,,Живота и управлението на Иван ІV Грозни”

2.    ,,Джагфар Тарих” -  Микаил Бащу

 

Бележки :

 

1.Трако – българска диаспора  - понятие искуствено въведено  от автора показващо връзката  между тракийското начало и българското следствие в днешната ни генеалогия. Вмъкнатата идея за това единство, се основава върхо факта за съществуването на биологичната и етническа несъвместимости мижду расовите и етно-различните групови пополации. Това ще рече, че големи маси от разнородни народи определили се по расов и  духовен принципи не биха могли с едно чисто механично събиране да създадат съвършенно ново етно формирование. Обратно, ако тези народи са по горните показатели са с знаещо се общо родство – то те се събират по силата на общовалидните природни закони. Така както два химични елемента със наличните им съвместимости се събират създавайки новото вещество, така и тези народи влизат в своите съюзи за да преодолеят предизвикателствата на времето.

2.Спартак – Тракийски вожд от племето ,,меди” . по силата на обстоятелствата  станал роб,  но в последствие и водач на най мощното и организирано антиробско въстание.

3.Рим и наследници-  повече философско отколкото географско понятие. Това е  едно триизмерно съчетание на дух, политика и поведение определящо едно единствено нещо – целева имперска позиция за властване игосподство над останалия свят.

4.....Налага се един друг друг чужд морал изкован от двуличие и цинизъм характерни за взаимоотношенията на един имперски свят. Този свят е твърде различен от света на  трако-българина  и до днес е в един перманентен конфликт с неговата действителна същност.

5.Ахридос-  Източните Родопи  наричани в средновековието ,,Ахридос”. Това е ,,най старата суша” на Балканите, старото име на планината на Орфей и снежната планина на Траките. Свещения символ на хармонията между човека и природата. Тази област е визирана според един оловен византийски печат тази област се намира по средното течение на Арда. Благодарение на откритите под Перперикон оловни печати  стана възможно да се искаже идеята, че през ІХ – ХІІ век се е помещавал областния център на Ахридос тоест източните Родопи.

6.Морея -  Средновековното название на полуостров Пелопонес.

7.Рюрикови – Основателите и първи владетели на Руската държава. Рюрикови пристигат в земите на старите скити водейки след себе си свирепите викингски войни. Северните племена възприемат държавотворческото начало у заварените местни народи и заедно с тях създава своята нова държава. Особенното и впечатляващото тук е факта, че тази фамилия се свързва не веднъж с българските царстващи фамилии.

8.Йоан Цимисхи –Бележит византийски пълководец от средата на 10 век  заемал високи постове в Мала Азия. През 963 се отказва от борбата  за трона в полза на своя роднина Никифор Фока ІІ когото по късно наследява а накрая самия той е наследен от Василий ІІ . Йоан Цемисхи завладява България. С помоща на княз Светослав Игорович.

9.Татари – Според официалната историография това са част от монголскитие племена явяващи се като представители на централноазиатските групи от тази раса,  започнали инвазията си на изток  подгонени от климатични обстоятелства и етнографски бум. Истина е обаче, че няма достатъчно обективни археологически и най вече антропологически данни за присъствието на такъв гено тип по земите на централна и източна европа  което навява съмнението за друг тип народи появили се по онова  време. От своя страна те са всявали определено неудобство и дисхармония  върхо тогавашното общество но определено това е било не за сметка на друг расов тип а нещо по различно. Тези народи е по вероятно да са били също европеиди, но вече исповядващи друг тип религия.  Тази вяра вече се е основавала на друг тип морал повлиян от  Исляма и новото отношение към света и хората. По този начин атакувания християнски свят бил пренуден да им наложи нарицателното име  ,,татари”. Според някои изследователи тези народи са от клона - на древно скитските арии

10.....Според историческите свидетелства събрани и описани от професор Божидар Димитров в 1623 година  пирати казаци от северното причерноморие нападнали със 17 кораба град Созопол и го превзели. Впоследствие жителите на града били заставени да предадат налбичното си злато и сребро след което оплячкосали  църквите и манастирите задигайки ценности книги и утвар. По късно  след една от поредните Руско –Турски войни – 1829година и след като същите тези Созополчани масово  учавствали в тази война на страната на Русите под командването на адмирал Кумани напущат града и бягат към Крим отнасяйки със себе си скъпоценни реликви и книжнина. Те били настанени във Феодосия  а по късните репресии залечават следите на тяхното Созополско наследство.

11....Тези опознавателни разговори са се водили на разбираем език което говори за това, че хазарите и българите са два родствени народа а това ще рече, че хазарите не са тюркски народ което твърдение се препоткрива с писаното от древните автори. 12.,,...Нашият народ е от рода на Тагарма  внукът на Ной..”  ,,.. от Тагарма и неговия потомък Зиези са и Българите. Тези два пасажа са от писмата на Хазарския владетел до емира на Кордоба, а другият е от анонимен хронограф от V век.

13..Исторически хроники на Волжко-Българската държава писана след приемането на Исляма.

14...Вероятно по силата на старобългарското етническо Скитско единство.

Този непознат по незнайни причини пасаж от писана по онова време история хвърля друга светлина за характера на онези времена. До сега знаехме, че на Българите са помагали само само Кумани и то защото са били федерати, но тези факти говорят вече за нещо съвсем различно. Тук вече е виден един мащабен по форма съюз от единородци създаден в името на едно оцеляване. Този момент може да да се приеме като пример за това как иначе раздробените и водени от съвсем различни и индивидуални интереси но все пак етнически близки народи и племена изправени пред силата на общия неприятел и в името на оцеляването  на дори и частица от цялото се съюзяват за да търсят и намерят победата.

15....Всичко което е казано, писано и недоисказано по този въпрос подсказват индеректно за съществуването на една съвсем друга история. Там определена роля са играли българските етнически групи от поволожието от една страна и от раьона на река Днепър от друга страна. Противостоявайки, така  те са търсели утвърждаването на  своето си надмощие над ,,руските” територии и авторитета над бъдещея общодържавен престол. Обиденението на всичките княжества интуитивно усетили нуждата от общи действия по политически и чисто икономически причини е подчинило волята им за самостоятелност но същевремено изострило индивидуалното им его за собственост. Тези актове всъщност са били чиста проба на вътрешни взаимоотношения определяне като състояние на гражданска война. От нейното състояние се възползва накрая един небългарски клан от севера свързан със западните и по точно с немските феодални интереси а именно кланът на Романови.

16.Анри Троя   Роден на 1 ноември 1911година в Москва и починал на 2 март 2007 година като френски писател от арменски произход. В Русия е известен като Лев Тарасов но итинското му име е Левон Аспан Торосян. Той напуща Русия с родителите си след болшевишката революция. Писател, академик, член на френската академия на науките от 1959 година. Автор е на над 100 биографии на исторически личности много от които са част от руската култура много от които са част от руската култура и история.

17...Това всъщност се явява като като връщане към старите степни воински традиции от времето на Скито – Саррматите както и по късните Българите , Хазарите , Аланите и други. Този строеж на едно общество може да характизира с израза  ,,един народ и една армия”. По този начин се е изграждало и обществото на българите от времето на неговото първо балканско царство.

18...Началото на края на отдавна водената гражданска война . Тук се срещат не само претендентите за трона на обиденяващата се бъдеща империя, но и двете религии търсещи властването над духа на  обикновенния поданик. Тук сстава сблъсъкът на двете имперски идеи. Едната, опираща се на Римо- Константинополските чиновническо административни порядки и другата – основана на принципите на военната демокрация.

19.Мъже с бради. – Атрибут отколешен на народите от скито- сарматския ареал и унаследен от появилите се по късно и на тяхна основа по късни народи – приемници. Тук конфликтът е на толкова в брадите, а в срещата на две коренно различни култури. Традиционната източна и независимо дали е с християнски или с мюсюлмански оттенък религия или западната Готска /немско- шведска / идваща с настъпващите бъдещи Романовци. Това са два коренно различни стила на духовно и нравствено поведедение характеризиращи не само стил и поведение но и обществена нарма  на национален идентифитет.

20.Княз Ансрей Курбски. – приятел и довереник  на Иван Грозни който обаче след като усетил, че може да му се случе нещо не толкова приятно и за да избегне тази си възможна съдба, бяга в ,,Жеч Посполита”. Наследници на тази фамилия има и до днес.

21.Ибн Фадлан – Ахмед ибн Фадлан ибн ал Аббас ибн Рашид ибн Хамид. Старши писар на военачалника Мохамед ибн Сулейман завоювалЕгипет 904 – 905 година. Ибн Фадлан е пътешествал през Бухара и Хорезм на път към Волжка България. Завръщайки се от там е оставил своите записки които се явяват като едни от най важните източници за средновековната история на Поволожието.

22.Едигер Мохамед –Свети Макарий Московски е кръстил последния кан на Казан Едигер- Мохамед който всъщност е Астрахански принц но управлявал в Казан по силата на близкородството. По късно родът на този Волжко – Български велможа се вплита в бъдещата история на Руската империя и само по задълбочени изследвания ще разкрият кои са наследниците на този род както и какво са сътворили по нататък. Той не е единсвения и историята ни дава свидетелства за много такива примери.

Така например свети Михаил Киевски още през Х век е изпратил монаха Марк да проповядва Христа сред Българите мюсулмани  живеещи при Волга. В резултат на това четерима Български князе са приели християнската вяра което говори за това, че за този народ съществуването е смисъла а религията е добавка към духа и нравственоста които са факт от хилядолетия.

Не напразно когато Иван Грозни тръгва в похода си към завладяването на Казанското и Астраханското  княжества – остатъци от някога великата Волжка България испраща с дипломатическата мисия да придума към отстъпки месните велможи не кой да е а именно един българин от този край. Петър Тургенев, основателя на рода от който е и бъдещия писател Иван Тургенев отива при своите родственици за да ги убеди в смисъла на обиденението на Киевските и Волжките българи. Всичко това показва, че българския етнос по това време си е бил жив и като памет и като кръв. Така наречените ,,татари” са наложени кото историческо понятие доста по късно с незнайно какви цели.

 

*****

 

23. През 1487 година  след победата си над Мохамед Емин от Казан московския княз Иван ІІІ  добавя към титлата си и ,,Княз на Българите”. По силата на това си формално право неговия внук Иван ІV Грозни тръгва да подчини напълно тези земи.  И тъй като е и носител на Дунавско Българска царствена кръв по силата на баба си Зоя Палеологина той счита, че това му право е подплътено и по родство. Освен това като наследник на Византия пак по това направление значимоста на тези му действия вече са неоспорими сроред тогавъшното международно право.

 

Ползвана литература:

 

 Таврическите българи и белоемигрантите от Врангеловата армия – една съдба и още нещо

 

     Кое е това, което определя жизнената пътека на един народ или на група от хора с общ произход?

     Кое е това, което кара тези хора да се търсят и преоткриват на хиляди километри?

     В какво се крие смисъла на съществуването  на човешкия род и къде е мястото на индивида в племето?

     В какъв кръг се движи етноса през превратностите на времето и как понася ударите на епохите?

 

     Тези въпроси са само една малка част от множеството питания по темата, търсеща истината за това космическо тайнство наречено живот. Загадка ще остане, каква е тази гениална програма и от кого е стартирана, за да поеме човечеството по пътя на своето развитие.  Един е обаче безспорния факт който ни впечетлява със своята последователна и натрапчива категоричност. Неговата особенност се състои в това, че днес сме тук, стъпили здраво на тази земя уверени, че  пристигаме от хилядолетията и продължаваме напред, пренасяйки своето послание за красота и духовна извисеност.  Етноиндивидуалноста на народа ни пътува през времето и по пътя към  бъдещето оставяйки своята ярка следа. Самото ни съществуване, обаче, ни кара да се замисляме върху всичко казано до тук, като в отговорите на горните въпроси  преоткриваме себе си ежедневно и ежечасно. Разглеждайки тази тема като отправен пункт за разсъжденията, установяваме следния основен елемент:

     Историята е доказала, че в предвижванията си търсейки своята ,,обетована” земя, българския свят  е пътувал в един широк но затворен ареал от сродни племена и народи. Това се е повтаряло многократно през вековете, за да  очертае вечната диаспора на народностния ни идентифитет. Подгонени от стихиите, протоевропеидите – нашите прародители - се разпиляват по четирите страни на света търсейки своето оцеляване. Част от тези които се насочват на север а  по късно и на изток  достигат големия Памиро – Хималайски масив и  плодородната и гостоприемна тогава Таримска падина. Другите, от южното направлевие, подобно на своите събратя от северния клон, се отправят впоследствие и те на изток идвайки в днешен Афганистан и раъона на Хиндокуш. Предвижвайки се по тези пьтища те са оставяли късайки от себе си племена и народи със вече различни черти, но с едно общо начало. Достигайки до тези очертали се крайни точки на своя път, те се срещат отново, за да продължат новото си съществуване в името на бъдещето. Споменът за родното гнездо, обаче винаги ги е съпътствувал, макар и интуитивно- подсъзнателно, така както и при птиците и при другите живи същества. Ето защо в един нов и неочакван момент част от тези хора подгонени от обстоятелствата потеглят на запад, достигайки бреговете на родното море. По своя обратен път те отново се срещат със сродните си племена и народи.Сега обаче, тези хора  отдавна вече не са оня първичен и общ народ, а и живота е променил в достатъчна степен както поведението така и езика им. Единствено митологията, обичаите и подсъзнателната близост говорят за това, че някога са били едно цяло.  Срещите им не винаги са преминавали безконфликтно, но  антагонизма и яростната неприязън  са оставали чужди за тяхния свят. Така пътувайки по своя път, част от този народ достига Дунава и го преминава, за да се съедини с останалите още от времето преди потопа техни събратя. Там заварват и  дошлите доста преди тях  сродни им племена. Друга част отиват нагоре, където Волга и Кама се сливат, водени от спомени за онзи стан, построен във времената когато са бягали от стихията, превърнала роднината им  в море и мочурища.

Трети отиват на Запад в пустощта така както тогава, бягайки от страшните вълни.

А четвърти стъпват на италийския полуостров за да се слеят с потомците на онзи троянски герой, спасил навремето народа си от Ахейската гибел.

Обединени в едно по-късно време, потомците на Аспарух и Кубер заедно с траки, даки, мизийци и други скитосармати създават от Карпатите до Бяло море и от Черно море до река Морава и Шар планина новата Трако-Българска държава – нашата България.

От тук насетне времето поставя други отпечатъци върху физиономията на дунавския Балкански етнос.

По силата на обстоятелствата и различните центробежни сили на север от Дунава в степта между Карпатите и Дунава, от недрата на единния до този момент народ се формира нов такъв. Обстоятелствата променят езика му и той приема друго поведение, но манталитета и психологията остават непроменени   издавайки неговата хилядолетна същност.

По същия начин и не без чужда намеса около Шар, Пирин и Беласица се наблюдава формирането на друго различие, а на юг от Родопите и Странджа, отдавна говорещи нашия език, не знаят що за народ са. Да не говорим, че други из тези територии, говорещи езика на народите, към които са приобщени, имат фолклора, обичаите и мисълта на познатите у нас такива етно-елементи. Такова подсъзнателно поведение винаги ще издава общия корен, а това вече e  елементът, който независимо от верските, етнически и езикови различия би трябвало повече да ни събира отколкото да ни разделя.

Духовното поведение на отделния човек изцяло е обусловено от съдържателността на изначалните етно-познания, приемани още с първото майчино мляко.

Така през хилядолетията и независимо от обстоятелствената принуда остава онова, което в началото е формирало нашия праотец и неговия свят.

Както е знайно, че за човека първите 7години са определящите го през остатъка от живота му, така и народите остават такива каквито се формират през първите си години. Не напразно в един достатъчно голям район, заключен от Карпатите до Анатолия и Крит и  от Апенините до Урал имаме една подчертано наситена картина, на духовно единство. То е проявено къде повече или по-малко, но с цялата си яснота като един общ и марков етнически генитет.

Ето защо там живеещите хора, макар и говорещи на различни езици, по един същи начин, не само се хранят, обличат, празнуват и страдат, но в определени моменти тръгват да търсят помощтa и гостоприемство от своя далечен и същевременно близък сродник.

Всеки  индивид има своето право на личен избор.  Възползвайки се от него и търсейки  далеч по доброто място от пределите на  България, са тръгвали а и днес продължават да вървят по тези пътища групи от преселващи се нашенци. Едни заминават за Гърция или за Италия. Други  към Румъния, Молдова и Украйна а трети при унгарците и сърбите – все към земите по които някога сме ходили  макар и под друго име и с друго съзнание.  По силата на верския признак, етнически близките нам мюсюлмани заминават и се установяват не в някоя далечна и чужда ислямска страна а в Турция и то предимно около Мраморно, Черно или по крайбрежието на Егейско морета. Това са все места, където се е разпростирала вечната диаспора на нашия народ.

Различна е съдбата на отделните групи от хора. Едни  успяват и се замогват. Други  биват  унижавани и дори физически  ликвидирани.  Трети са асимилирани и езиково претопени но запазили своите отличаваще ги от другите, обичаи и специфични- манталитет и поведение.  Всяка обаче по свой начин оставя  дирята си по местата където е принудена да пребивава,  запазвайки нишката, която  я води до началото. 

Немалка част от изгнанниците обособени в големи  етнически групи отстояват според силите и възможностите си своите самобитност и народностен дух за което търпят несправедливости, унижения и дори геноцит от страна на заобикалящите ги.  Такава  е съдбата и на нашите събратя от Бесарабия и Таврия. Най вече вторите, които на времето са били достатъчно многочисленни. Принудени да живеят по тези краища от обстоятелствата, те са успели да съхранят своите физиономия и   оптимистичен индивидуализъм, отличаващи ги от другите. Това е  пробудило осъзнатите завист и ненавист от страна на местните жители водещи до необоснованите репресии спрямо нашите сънародници. Днес, вследстие на всичките тези преследвания и унижения Таврийските българи  са останали една малка група притежаваща своето съзнание и самобитност но почти забравили същноста на своя език.  Животът  им  е низ  от преодолявани трудности и човешки голготи.  Тяхната съдба е толкова незавидна колкото може  би и в самата библия  не  е описвано  за Мойсеевия народ. Съдбата на последните е песен  в сравнение с  епоса, описан с живота  на сънародниците ни от Таврия.

Всъщност, всичко това е започнало  много отдавна.   За територията Таврия – или  както се е казвала по онова време  Таврида се говори още от дълбока древност. Тогава, по тези времена и по тези земи е живял многобройния скитски народ, който някак съвсем ,,случайно” между второто и шестото столетие от новото време ,,изчезва”. До тях е живял сродния им  но с определената протокавказка етнохарактеристика таврийски народ.  Близоста им със Скитите се определя не само от това,  че  съжителствуват на общи територии но и от факта, че изповядват приблизително общи  вярвания и обичаи.  Както Скитите, така и Таврите, а успоредно с тях и Траките са вярвали в духовната си принадлежност към богинята майка и нейният син, озаряващото света със  светлината си небесно слънце.  Техния поглед на горе се претворил в една космогонна доктрина, проектирана на земята чрез изразната същност на достолепния дъб. Значимоста на този народ се е явява в това, че споменът за него е останал жив и днес  чрез оставеното  име, наложило се като название на областа в която някога са живяли.  

През ІІ век от новата ера император Траян воюва неуспешно с тях и както пишат тогавашните историци – срещу римските легиони най яростно са се сражавали поделения  от жени войни на брой 200 000. Този показателен героизъм е впечатлил римските пълководци и писатели, защото едва тогава те разбрали, че това са може би легендарните и древни ,,амазонки”.  

Един от най добрите изследователи, оставил документалните си записки за тази земя и хората, е Йонко Бонов. Той е роден и отраснал там, но никога не е преставал да си спомня , че е Българин, и че коренът му идва отвъд Дунава.

В своя труд посветен на Таврийските Българи, авторът започва с историческите сведения за  най древните времена на Таврида и нейните жители. За тях той казва следното:

,,...Името Таврида или Таврия идва от ,,Таври”. Така се е наричал един див народ от келтски произход заселили се на кримския полуостров заедно с ,,Кимерийците” около 1800години преди новата ера...” Доколко  това отговаря на истината, защото други автори като проф. Иван Дундаров и древни такива като Херодот ги определят като скитски народ или поне като близък на Скитите - е открит въпрос. По нататък, разглеждайки историческата съдба на този народ, автора продължава: - ,,...  През втората половина на първото хилядолетие от преди новата ера, сред Таврите възниква имуществено неравенство обусловило появата на държавноста и в часност таврийската държава. Тя е съществувала от ІХ до І век преди Христа и те като част от големия Скитски народ са воювали заедно срещу гръцкият град държава Херсонес завладял част от земите им. През ІІ век са били победени от понтийския цар Митридат VІ Евпатор, а през І век царството им е престанало да съществува  окончателно завладяно от  римляните...”

Проследявайки по - нататъшната съдба на този народ и ползвайки се от същото изследване констатираме, че през средните векове  Таврите са били окончателно унищожени, или асимилирани от татарите на Ногай, покорили Крим и образували в началото нна ХІІ век държава от Иртиш до Дунава.  

Тук е уместно да вкараме един по особен анонс в контекста на разместване на народи и съдби и да добием  по реална представа за за същноста и характера на някои от етносите с които ще преплитат съдбите си българите. Както ни подсказва професор Тодор Балкански в статията си поместена във весник ,,ТРУД” от 03. 03. 2010година  и озаглавена -,,От 1812г. Руската империя си внася ралотливи българи „ – ногайците напуснали селищата си по силата на сключеното примирие с османските власти и заселиили се по късно в северна добруджа – са остатъци от някогашното българско население на Волга. Неговата ислямска религия и култура са доста по различни от тази на тюркотатарите, но по верски причини са принудени да напуснат родните си места. Тяхното преселение обаче завършва там където винаги е имало родствено присъствие и където макар и друговерци живеят техни роднини.  

Тук отново възниква основателния въпрос :  Как така става възможно  народ монолитен и с хилядолетна история, срещал и преодолявал милиони трудности, да изчезне ,, яко дим” за стотина сто и петдесет години. И това става след срещата си с друг такъв, който на практика днес го няма а и не е оставил кой зае какви значими антропологически белези за своето тогавашно съществуване. За това свидетелствува едно изследване побликувано в ,, Известия на Обществото за археология, история и етнжграфия при императорския Казански университет” от 1911 година. Ето до какво ,,уникално” заключение са стигнали тогавашните авторитетни учени от там: - ,,... Лицето на татарите се е изменило, като е станало по продълговато а очите сиви...”, разсъждавайки в тази посока, те достигат до мнението, че татарите от ,,...дългото си живеене с българите са заприличали на самите българи, тоест са добили индо-европейски кавказки тип...” По нататъшните коментари стават излишни защото излиза, че тези които са покорили тогавашния скито-таврийски народ, всъщност не са съществували като различен народ. Явно, по това време се е усъществила   една мюсюлманска, религиозна инвазия – подобна на тази от ХІV век по нашите земи. Тя е била осъществена в името на едно ново божество,  но по всяка вероятност от приелите го на един по ранен етап за своя духовна съдба, техни съплеменници или близкородственници.  В такъв случай излиза, че Таврите като част от голямото Скито-Сарматско семейство съществуват и днес макар и под друго или други имена така както са живи и днес,  балканскийе им роднини Траките.   Тяхните култура, обичаи и битово поведение са живи и сега като достатъчна степен се ползват от живеещите по тези земи  Украински или Руски казаци или преселници Българи.  По този начин за пореден път се подчертава както близоста по между им, така и определението, че от тях към древноста и по посока на народите Скити, Сармати и Таври, една червена нишка чертае етническата им близост.                  

В по късни времена  многообразие от народи  е вплитало съдбата си с Таврида  и местното население, и Алани и Хуни и Българи и  Анти – всичките от голямото индоиранско семейство на скито -сарматите  са отсядали по тези места  /а защо да не са били и винаги там/, трайно и продължително защото всъщност те са сродни етнически народи. Заедно с другите техни етнически събратя, те с хилядолетия са ковали историята по тези места  тласкайки съдбата на света напред.

През 1783 г. Русия окончателно окупира  Таврида, но я  съхранява териториално  образувайки  Таврическата  губерния.

Историята пази достатъчно артефакти  за това, че  този район дълго време е бил Българска земя. Още от епохата на старата Велика Кубратова България,  от Баяновата, Аспаруховата, а по късно от сребърната и Дунавската Българии, това население е оставало следите си както казват археолозите, дори и до днес.

Тук са живяли, преселвали са се, крили са се  и т.н., търсейки своята свобода хиляди българи, от древноста и до наши дни.

След падането на Дунавска България много семейства от Варненско, Търновско, Шуменско както и от други раьони на страната за избягали, търсейки спасението си в Таврида. По късно таврийски украински моряци пиратствайки многократно, са пресичали морето за да плячкосват крайбрежието и заедно с това да прехвърлят къде доброволно, къде насила местни мъже, жени и деца.

През 1773г. по време на поредната Руско- Турска война 53000-на руска войска напада Варна и я превзема.  След подписването на договора ,,Кючук – Кайнарджи” те се оттеглят водейки със себе си  хиляди  български, гръцки и гагаузки семейства, както и добитък и каруци с товари от църквите и манастирите по нашите земи. Тези актове са се повтаряли многократно, като хората са били заселвани  както в Бесарабия, така и в Таврия и по други места.

Разглеждайки характеристиката  на таврийския раьон и неговото население, не бива да подминаваме неговите географски специфики. До  двадесетте години на миналия век тези  земи са се намирали в южната част на европейска Русия а днес в югоизточна Украйна. На времето Таврическата губерния, създадена с царски указ  от 18 октомври  1802 година е граничела на северозапад с Херсонска губерния, на североизток с Екатеринославската а на изток и  на запад съответно с Азовско и с Черно море. Губернията е била разделена на две части – северна и южна. 

Освен  гореспоменатите преселвания на наши сънародници такива са ставали и из отвъд Дунавските територии. През 1861 година от Бесарабия  една компактна група българи, се преместват в Берядинския уезд. Причината е била,че  по това време  Молдова се обединява с Румъния а Бесарабия която е част от това княжество влиза също в пределите  на тази новосформирана държава. Тези хора не са искали да стават поданици на Букурещкото кралство и се заселват в Таврийската губерния. По - рано, през 1802 година в Крим били приети емигранти направо от балканските територии на Османската империя, предимно българи и по - малко гърци и други.

Според свидетелствата на Псковския и Порховски епископ Гермоген  описани от Йонко Бонов в ,, Кратката история на сънародниците ни от приазовието”  имаме следното описание на губернията:  

,,...Северната част от енорията в голямата си част е равна, еднообразна, скучна, почти гола степ, която рядко се разнообразява от падини и долове, от неголеми възвишения или древни надгробни могили...”

Тези могили сякаш ни връщат хилядолетия назад, за да ни напомнят за онези, които са ги градили в името на своите мъртви и за спомен на тези, които  са щели да дойдат след тях.  По този  начин сливаме себе си и своето настояще с онова, което е било някога. Един народ оставил спомена за себе си, както чрез тези могили, така и по еднотипното поведение на тогавашните и днешните хора, живеещи от край време по тези места. Една култура определяна като Скитска, но в същото време толкова родствена и близка на народа на Тракия, че с основание в един момент си задаваме въпроса – не са ли това един и същ народ. Всъщност, тези два народа, както свидетелствува Херодот - от една страна са съвсем различни като материалност и съществуване, а от друга,  като митология и житейско поведение са достатъчно близки, при което проличава в цялата си яркост  из началната им близост. Както едните така и другите идват от дълбоката древност там, където се крие общото им  начало.

Дали обаче  тези народи наистина са ,,изчезнали”  както твърдят историците? Изразявайки това си съмнение, отново изхождаме от правилото станало отправна точка при нашите разсъждения.

Нищо от живата материя не изчезва, а само се изменя под влиянието на околните обстоятелства като физиономия и интерес. Само  идентичноста, изразявана като поведение и дух си остава вечна и непроменима.  Тъкмо за това, тези винаги свободолюбиви натури си остават и до днес такива - с непроменимите чертите на своите предци.  Не напразно точно там, по земите на древните Скити и Сармати и сродните им Таври през епохата на царското потисничество на свободния дух се появява волното казачество в пълното потвърждение на максимата, че изгубени народи няма и същноста е в приемственоста на културите от различните исторически времена. Всъщност то никога не е изчезвало защото същноста на тези хора винаги е била една и съща – подчертана на силно изразените свободолюбие и индивидуалност. Неугасващата през хилядолетията любов към слънцето и вятъра вплетени в гривата на коня и днес са онази ценностна система която ги съхранява и им дава силите да съществуват. Така е било от незапомнени времена та до днес. Независимо от превратностите на времето и имената които са носили  или  носят – Скити, Сармати,  Алани, Българи, Украинци или Руси те винаги ще бъдат носителите на духа на своите славни предци. Тяхната същност е една и съща защото са вечните потомци на  идващите от времето на Черноморския  потоп,  исконни  поселници  на тези раьони. Вероятно, именно по тези причини  в тъмните епохи  на османското  владичество нашите предци са напущали  родните си места  за  да намерят своя нов дом  там където живеят техните  сродници.  Може би по същите причини  имаме и обратната миграция – от тези земи на към  отвъд Дунавска България. По този начин, чертаейки вечното движение на сродните етно-компоненти, подгонените от обстоятелствата не малка група казаци старообрядници живяли до тогава из тези раьони, напущат Руската империя и се озовават по местата където можем да открием и днес - а именно осоло градовете Силистра и Варна.

Незавидна е съдбата на емигранта. Да тръгнеш към неизвестноста, само с една сляпа надежда – това е равносилно на подвиг. Вероятно се е изисквало неимоверно психологическо усилие да решиш, че в името на оцеляването на  потомството трябва да предприемеш това рисковано пътуване. Да пренебрегнеш трудностите, с които сигорно ще се срешнеш вървейки по пътя на преселението, вероятно са стрували немалко терзания и кичури  побели коси. Но да се и решиш на тази стъпка  не знаейки къде ще отидеш и на какво място ще попаднеш, това вече е равносилно на подвиг.

 През 18 век Руското правителство решава да проведе една целенасочена етническа политика по отношение на новозавладените територии на север от Черно Море. Всъщност това не е нещо ново във вътрешнополитическите мероприятия на Руската импирия. Още по времето на Иван Грозни големи маси от хора са били премествани от едно място на друго с цел промяната на етническия и религиозния облик на определения раьон по чисто политически причини.

През април 1702 Петър І обнародва указ за улесняването на емиграцията на чужди специалисти в Русия. Поканата му е била толкова привлекателна, че пристигат 6000 души архитекти, художници, строители и други от Италия, Франция и Германия. Те получават жилища от държавата и не плащат данъци в продължение на 5 години. По този начин Петър Велики създава средната класа в Русия. 

През 1718 година започнатата десет години по рано административна реформа се затвърждава с обнародвания указ за усъвършенстването на губерниите. Те се разделят на ,,уезди”, като на всеки от тях се поставя императорски представител подпомогнат от местни благородници. Не малка част от тези ,,представители” са били и чуждестранни благородници приели да живеят в Русия запазвайки своите титли. По този начин се е натурализирал и един от представителите на Шведската аристокрация – барон Врангел. Същият, като морски  офицер е бил пленен на 24 05 1719 година при сражение в Балтийско Море и след това му е било предложено да остане като знатен поданник на Руската държава. Той приема и бива изпратен в южна Русия да представлява империята запазвайки титлата си и произтичащите от това привилегии.  По това време са се засилили и станали трайни интересите на държавата към Черно море като основен подстъп към Средиземноморието.

С указ от 29 декември 1751 издаден от императрицата Елисавета Петровна който по късно е обнародван от Екатерина ІІ в манифест  от 04. 12. 1762година се поощрява колонизацията на Южна Русия. По този начин хиляди немски семейсва се преселват в тези раьони разработвайки многообразие от манифактурни производства както и модерното земеделие.

През 1764 Екатерина Велика  издава указ, ,,Малорусийския съвет” да премине под упеката на Генерал – губернатор а през 1775 премахва и ,, конституцията” на запорожките  казаци така, че  цялото гражданско управление преминава в ръцете на империята.   По тоз начин  казаците престават да се чувстват като отделна националност и се превръщат в съсловие имащо своите свободи, но и задължения. Централната власт се нуждае от тях за анексирането на Крим а след това да заздрави и позициите си в северното причерноморие. 

Големите цели на Руската политика са били непостижими  без ползването на  войната и така наречените етническите прочиствания.  От своя страна то е водело до едно - обезлюдяването на големи раьони и последвалата  крещяща нужда от друго население кокто и свежи попълнения на оредяващата армия. Например, по време на войните с Наполеон, армията губи  1200000 души. По тези причини правителството е принудено да търси нови човекоресурси като  поощрява  масовите заселвания на Таврийската губерния от страна на българи, гърци, немци и други.

Първото масово преселиние на наши сънародници в Приазовието и изобщо северното Причерноморие  през 1860 година се извършило от два бежански потока.  Единият от източната част на Бесарабия останал Молдовско владение след неуспешната за Русия Кримска война. Другигият поток  от бежанци дошъл от два противоположни края на българските земи – Видинския и  Одринския. Молдовското правителство е налагало все по-безмилостни притеснения на българските колонисти от Бесарабия като се утвърдила безкомпромисна ромънизация. За сънародниците ни чувствителни към всяко чуждо посегателство или насилие, животът в Молдовска бесарабия станал нетърпим.

След неуспеха на Кримската война, Русия била настроена недружелюбно към татарите от Приазовието  които по верски причини заемали страната на Османската империя. Опасявайки се от неприятности от победена Русия татарите масово изоставили земите си и поели компактно на юг към земите на техните единоверци. Поради това още след 1856 година Русия призовала настойчиво българското население от Бесарабия. 

Татарите които живеели на Кримския полуостров и изобщо в старатаТаврийска губерния били наричани Ногаи по името на първият им хан Ногай. Спорен е етногенезиза на ногаите защото има податки твърдящи, че те са просто един мюсюлманизиран индоевропейски народ който по силата политико-религиозната си близост със завоювалите ги тюрки  по късно биват наречени съвсем неоснователно ,,татари”. Всъщност и според няки от най новите изследвания това име се е появило впоследствие като измислено и наложеино искуствено. По всяка вероятност етнически този народ е сроден със Скитите, Сарматите, Таврите или по късните ,,Прабългари” поради което съвсем логично те, подгонени от обстоятелствата отиват не къде другаде а в земите на северна Добруджа.   

Още в средата на ХVІІІ руските власти побързали да обособят системата от преселническите раьони в южната гранична зона, включително и в Таврия.  Руската империя се стремяла да насели тези   спорни раьони със свои верни поданници, които по възможност да са изживели страдания от османците. Ето защо най удобни за това са били балканските народи, а българските бежанци можело да станат най надежния мирен етнически пръстен в югоизточна Русия срещу Османската империя. Така цели села от Бесарабия  поели към таврийските степи. От 1861 до 1863 година в южната част на днешната Запорожка област били образувани 47 български колонии с общото население около34 000 души и 1000 гагаузи разпределени в 3 колонии.  Така след войната за полуострова през 1856 година тази спорна зона е била населена предимно с българи, молдовани, немци, украинци и руснаци.  Това разнородно население се оказало безценно за империята а Таврия се наложила окончатнелно като Руска територия.   

Българите, като неповторими земеделци и скотовъдци получили даром земя която трябвало да обработват и да облагородят, близо 2800000декара.  Те били освобождавани от данъци за 8 години а родените през 1863 година мъже не служели в армията. Освен това всяко семейство получило безвъзмезво по 125 рубли, които за онова време са били немалка сума, нужна им в първо време. Така през 80-те години на 19 век в Русия вече са живеели близо 135000 души българи. За съжаление руснаците и украинците са се отнасяли към тях с открита враждебност имайки самочувствието на коренно население. Спрямо нашите сънародници те се отнасяли с пренебрежение наричайки ги обидно с прозвището ,,турки”.Не били редки случаите и на терористични изблици спямо тях. Това ги е принудило да се сплотят и да се затворят в етническата си черупка оставайки неразбрани и неразгадани дори и за тогавашните историци краеведи. Не напразно епископ Гермоген в книгата си ,,Таврическата губерния” ги представя като потайни, упорити в убежденията си самолюбиви и недоверчиви. Той обаче не е разбрал, че всъщност това съвсем логично поведение е било провокирано от заобикалящите ги обстоятелства и атмосвера на недрожелюбие. По този начин тези хора развили болезнена чувствителност за етническа диференциация и народностна независимост. По тези причини дълги години – почти до началото на 20 век те сключвали бракове единствено в пределите на своята етническа общност. Ако не се намирала подходяща мома сред девойките в Таврия сватовете поемали дългия път към Бесарабия.

Скоро българите се прочули със станалото пословично си трудолюбие. До вчера ветровитите степни целини се превърнали в хлебороден чернозем. Редом с немците  били най добрите животновъди в сравнение с останалите народности на Таврия. Прочули се като най добрите градинари и новатори по онези земи. През 1904 година държали и категоричното първенство  по отглеждане на овце. В техните стопанства са  се отглеждали близо половината от овцете на целия Берядински уезд. Българите били сред първите заели се с лозарство в Приазовието. През 1904 година те вече отглеждали 70 процента от лозята в същия окръг. Произвеждали едро зели, чушки и домати които до този момент или са били слабо развити като култури или пък непознати като чушката и домата например. Според данни на Бертенсон в края на 19 и началото на 20 век в българските колонии на Берядинския уезд са работели 182 занаятчии. Когато земята в Бесарабия и Таврия отеснява те преминават ва Кавказ а след това достигат до Поволожието и дори чак до Казахстан. Наши българи земеделци стигат и до река Амур където град Комсомолск на Амур е основан върху българското село Софрониевка.

Този икономически подем сред нашите сънародниц е бил немислим без силните родови връзки и етническа самоосъзнатост неразривно свързани със съхранението на традициите езика и фолклора поддържащи тяхната етносамостоятелност и родови дух. На съборите в българските села в Таврия са ставали най големите народни веселия. Варели са се курбани а под ритъма на гайдата, кавала или гъдулката са се завивали големи хора на мегдана. Успоредно с това по това време са ставали и най големите пазари  съпроводени от инпровизирани народни борби.

Превратностите през епохата на революциите и последвалата гражданска война в Русия довеждат до огромен срив в дотогавашния икономически подем и душевен конфорт сред нашите сънародници. Политическите противостояния поставят на огромно изпитание чувственоста и дори самата същност на таврийските българи и техните далечни етнически събратя. Още по времето на световната война мъжете от тези губернии биват повиквани в сформираните войскови подразделения участвали в битките срещу своите сънародници от царство България. Самият герой от балканската война и отявлен русофил  генерал Радко Димитриев е бил командир на 8 армейски корпус в който са се сражавали и нашите събратя. Друг такъв генерал – българин и също герой от войните за България е небезизвестния Атанас Бендерев. Неговата съдба е неразривно свързана с белоемиграцията защото той е един от дейните участници в съпротивата срещу болшевизма. В последствие се завръща в България като командир от установената тук Врангелова армия. Вероятно по тези причини срещу българските войски се водят предимно позиционни сражения и са налични проявите на значителни побратимяванияв тази част от фронта. В историята за този факт се споменаваше, че се  получил под влиянието на болшевизиращите се социалисти и от двете страни, като не се отчиташе онова етническо и духовно единство което е накарало тези сурови мъже да се прегърнат. Не напразно, усетилото момента руско главно командване прехвърля командването на този корпус на приятеля на генерал Димитриев, на генерал Деникин. Доскоро служили в един щаб те винаги са свиделствували един спрямо друг своите адмирации и  взаимни уважения. При тях е офицерствал  и барон Пьотър Николаевич Врангел, както и генерал Бендерев. Всичките те имат една незавидна съдба в последвалите събития.  

Ето, че избухва февруарската, а по късно и октомврийската революции.  Тази политическа диференциация разделя и самите Таврийски  българи. По - голямата и значителна част от това население по силата са своето завидно имотно състояние, се явяват като естествен противник на новата съветска власт. Другата, обаче, също достатъчно значителна част от нашите сънародници, заема страната на болшивизма търсейки в неговата новост различното и вероятно по - доброто. Сред тях е и Генерал Димитриев, но явно скоро е разбрал грешката си и това му коства убийството от страна на болшевишката власт. Твъде вероятно е той да не е пожелал да поведе войници в битка срещу своите сънародници, воюващи под знамето на неговия приятел генерал Деникин. Този отказ може би става причина през 1918 година в градчето Пятигорск  Генерал Димитриев да бъде обвинен в предателство и заговор и да бъде разстрелян.  А може и наистина да е отишъл в този район където има не малко българи, както и кавказци, считащи се по произход сродни на Кубратовия народ.  В края на краищата имаме и сформирана Кавказка армия, която по - късно се бие под командването на генерал Деникин, което подклажда някакви съмнения. Засега архивите мълчат по тези въпроси, но вероятно с времето истината ще изплува от блатото на забравата и ще разкрие другата същност на тези времена и тези личности.

По това време на територията, населявана някога от ,,скити”, ,,таври”, а по късно и от ,,прабългари”, се сформира така наречената ,,Доброволческа армия”, командвана от генерал Деникин. Бойците й са изцяло граждани  от северното черноморие и в това число немалко таврийски българи, както и запорожки и донски казаци.

Историята - това са събития и дати. Какво се е случило, какво е донесло на този, или онзи като полза, или вреда, и кога е станало това събитие, както и какво го е причинило, са идеите, които биват третирани от тази наука. Всичко това, като че ли измества на някакъв по - заден план скритата същност, че зад всичките тези факти се крият човешки съдби с тяхните терзания, болки и радости, копнежи и страсти. Това говори за  характери, за дух и страдания, чертаещи физиономията на човека, стоящ зад сухата история.

Когато избухва гражданската война, Южна Русия става театър на едни от най - активните военни действия. Началото й се поставя с чуждестранната интервенция. Германия окупира Украйна – Крим и част от Северен Кавказ, както и Румъния и Бесарабия. Осми армейски корпус, чийто командир по онова време е генерал Деникин, става гръбнакът на така наречената ,,Доброволческа” армия. През юли 1919 година неговата армия превзема Украйна и след проведената мобилизация започва  настъпление към Москва. През септември превзема Курск, Орел и Воронеж. Срещу него воюват червеният командир Александър Егоров  политически, подпомогнат от Кръстьо Раковски станал по - късно президент на Червена Украйна. Доброволческата армия претърпява неуспех и Деникин напуща завинаги Русия, за да се посвети на несретностите на изгнанчеството. Остатъците от тази армия, вече под командването на генерал Врангел се дислоцират  на полуостров Крим,  където многообразието от български поселница им оситорява здравият тил. Там той формира своята ,,Руска армия” с помощта на местното население. Бойните действия се водят с определен превес на настъпващата червена армия. Срещу барон Врангел воюва небезизвестния Фрунзе и в края на октомври 1920 година, в северна Таврия, той разбива последните остатъци  на съпротивата срещу настъпващия болшевизъм.  Остатъците от тези войски, както и част от населението се евакуират най - напред в Турция, а след това и в България. От този момент емигрантската съдба спохожда отново близките нам, духовно  и етнически  събратя.  Тръгнали да търсят наново своята съдба, хиляди бойци, жени и деца, както и не малко цивилни мъже, се качват на корабите и отпътуват към Истамбул, а след това и  съвсем логично се озовават в България. В тази страна те намират покой  дотолкова, доколкото един бунтарски дух може да бъде спокоен. Незавидна е съдбата на напущащия не по своя воля родината си скитник.

Една случка от онова време разкрива из дъно съдбата на тези несретници. Тя е разказана от героят на тази драма - Игор Тимофеевич пред писателя Станко Нацев, като пред изповедник. По време на гражданската война той е бил юнга на корабът от черноморския флот на Деникин ,,Княз Владимир”. След  разгрома на ,,Бялата армия” този кораб многократно е прекарвал емигранти от Одеса до Истамбул. При последният му рейс, капитанът заповядал на юнгата бързо да отсече  швартовите въжета, с които корабът е бил вързан за кея, защото вече се чували топовните гърмежи от към края на града, означаващи навлизането на Червената армия. Княз Владимир бил претъпкан с пасажери, а на пристанището стояли още стотици, които молели да се качат. В тълпата от стенещи хора Игор Владимирович забелязал една красива девойка. Цялото си богатство, тя стискала в едно сребърно ковчеже. Лицето й, обърнато към небето било обляно от сълзи. Юнгата й викнал да се улови за въжената стълба, която все още не била издърпана, но тя не го чула. Тогава младият юнга без много да му мисли и като на сън замахнал с брадвата към  дяскната  си ръка ...и си отсякъл китката.  Стенещата и виеща тълпа онемяла. Тогава със здравата си ръка той хвърлил към момичето отрязаната си китка, а след това и въжената стълба. После припаднал целия окървавен. Дошъл на себе си в един Цариградски лазарет.  До него седяла и му се усмихвала красивата девойка от пристанището.

-Защо сте запалили свещ забодена във филия хляб ?  - попитал Игор Тимофеевич – та аз още съм жив!

- Пред пламъка на тази свещ, аз се заклех да ви бъда съпруга – отвърнала младата жена.

- Но аз не зная коя сте?

-Аз съм най - малката дъщеря  на княз Галицин. Името ми е Елена.

-Императорът няма да позволи на една княгиня да се омъже за сина на неизвестен занаятчия от град Тамбов и на всичкото отгоре от съмнителен руско-български произход/ истината е била, че майка му се е омъжила за руски  казак въпреки несъгласието на нейните родители/ .

-Имрераторът е мъртъв и повече няма да може да упражнява правото си на сюзерент върху живота на хората. Системата е разрушена и само споменът от тук нататък ще свидетелства и налага мнение относно какви сме били и какви трябва да бъдем отсега нататък. Освен това когато се улових за стълбата, аз истървах и ковчежето с парите, накитите и документите си и сега съм вече толкова бедна колкото си и ти, а и неизвестна.

Седмица по - късно Княгиня Галицина свалила колието си  и с него платила лечението на този щаслив несретник. После двамата заминали за София, а българските власти им издали документи, в които Елена Галицина фигурирала като Матрьона Сергеевна Лопухина и под новото си име тя е искала да скрие себе си и  и да предпази от евентуални удари своя спасител и съпруг, когото обикнала в мига на отчаяние и огромна почуда.

В София покръстената княгиня започнала да дава уроци по пияно, а осакатеният й съпруг си поръчал изкуственна китка, която била само с два пръста като щипки. С тях, обаче той е бил толкова сръчен, че усвоил уменията на ловец змияр. Използвайки тези си умения, той се главил при доктор Странски, като ловял отровните змии от вивариума и изтеглял  отровата им. Така си изкарвал прехраната.

Разказвайки тази история, без да стигаме до нейния край,  не можем да не забележим два показателни факта които ни се набиват на очите:

          Първият е този, който ни показва как по някакви неизвестни нам съдбовни причини, един потомствен  в етническо отношение българин, се връща там, където далечните му деди са вървели  следвайки съдбата си, а другият, как духът на аристократизма, за когото няма граници в своето величие, е способен да превъплати себе си и своята съдба в подчиненоста на духовната извисеност и смисъла на себеотрицанието. Всъщност тези черти от характера на човека, както твърдят древните автори, са присъщи на древните наши прародители Траки и на север Скити. Днес те са и наши отличителни черти.  

          Тъжна е съдбата на емигранта. Несретен е неговият дух, потеглил по нелекия път  на изгнаника. Пристигнали в България,  белоемигрантите вплита своят живот в тоя на страната ни и най - вече в неговата политическа част. Тук се дислоцира 24 000-на армия, въоръжена и в пълната си йерархична структура:  Главнокомандващ  на военна сила е Генерал Кутепов с установено главно командване във Велико Търново чийто началник щаб е  генерал Шатилов. На територията на странат те създават свои съдилища и училища. Стремят се да останат встрани от вътрешните дела но не без помоща на съветските чекисти те  стават част от вътрешните дела на България. Около 4000 души биват подмамени и се завръщат в Русия, като съдбата им остава неизвестна и само предполагаема. През управлението на Стамболийски, се инсценира фалшив опит за преврат от страна на внедрени агенти на ЧК, като по този начин настройват власта срещу себе си и  една част от тази въоръжена войска бива изгогнена от страната. Огношенията се обтягат и те биват въвлечени в огъня на разгорялата се гражданска война приез 1923 година.  По късно годините успокояват страстите и руските емигранти заживяват като нормални български граждани но с болката и спомена за миналия си живот. Ето, че и втората световна война преминава като вихър през нас и  отново съдбата на тези хора е поставена на кантара на себеопределянето. Една част от тях търсят мъстта и тръгват с немските войски, виждайки в това наивната възможност да се върнат. Други, независимо от чувствата които хранят към съветската власт остават, лоялни към страданията на своя народ и присъединяват усилията си към бъдещата победа на  втората Антанта. Независимо от това, след като съветските войски пристигат в България, немалко и от едните и от другите биват изведени от тук и изпратени някъде из необятните сибирски полета, или просто унищожени. Това принуждава друга част да потърсят спасението си на запад и да останат за дълго неизвестни за своите близки. Тези, които остават биват принудени или да скрият самоличноста си, или да приемат новото време напълно и изцяло.

       Така княз Воронцев става  гражданина Воронов. Така и големият интелектуалец и изследовател Димитрий Оболенски, потомствен руски дворянин, но с осъзнат изначален български корен и огромна любов към страната, която го е приютила и му дала образование, след като се установява във Франция създава неповторимия си студия за  същността на богомилството и неговите корени, като дава приоритет на ролята му в бъдещия  обществен и политически живот на Европа.

        Днес потомците на ,,белоемигрантите „ живеят като нормални граждани на република България, вплели съдбата си  с тази на останалите Българи,  но споменът за това как техните родители и деди са дошли ту не ги напуща като същевреммно осъзнават и факта, че независимо от превратностите на съдбата винаги сме били  части от едно и също вечно повтарящо се начало.

       Но какво е станало с останалите в пределите на новата съветска страна наши санародници от Таврийския край? Как ли се е завъртял техния живот?  Както говори  за тях нашия сънародник от Запорожието доктор Калоянов, положението на нашите сънародници след октомврийската революция е било направо трагично. Най - напред този район е  превърнат  от враждуващите сили в гражданската война  в коридор. Белогвардейци, червеногвардейци, националисти, а по - късно и анархисти Махновисти – всичките те са минавали през селата на нашите сънародници, оставяйки своите трайни следи в техните съдби.  Всеки от тях провежда своите мобилизации, реквизиции, разследвания и издаване на присъди. С разгрома на армията на барон Врангел  през 1920 година  и малко по - късното завършване на гражданската война започват и репресиите срещу Таврийските Българи. Особено мъчителни за жителите на Приазовието, били годините 1921, 1933 и 1947. От 1919 до 1920 години тези хора, били приобщени към така наречените комуни, където те не издържали  дълго, поради злоупотребите на местните ръководители и изпаднали в несъстоятелност.  На десетия конгрес на Комунистическата партия  на 15 март 1921 година е приета предложената от Ленин икономическа политика, насочена предимно към селското стопанство. Още през август същата година небивал смъртоносен глад започнал  да покосява хиляди и дори милиони селяни, поради безжалостните изземвания на техните зърнени запаси. По статистически данни през 21 – 22 година измрели от глад  5 053 000 души. Станали и известни  случаите и на човекоядство. Българите от Приазовието също били покосени от бедствието на глада. Подобно изпитание и през турско не било познато. Хиляди наши сънародници не доживели до новата реколта.  Със сетни сили те разравяли вкочанената пръст, търсейки забравени картофи и горди със заможноста си до преди няколко години хора преплитали немощно крака. Тези свидетелства – изследнвания направени от Йонко Бонов показват една картина на духовна непонятност продължила и  през следващите години.        

       В средата на  30-те години са арестувани и избити около 25 000 души  български интелегенти от Таврия. Това са  учители, инженери, свещенници, агрономи, студенти.  Този процес  не може да спре и присъствието на българските политемигранти от септемврийското въстание през 1923 година. Те са тук разкватирувани  по предложение на първия президент на съветска  Украйна – българина  Кръстьо Раковски,  като по този начин той е целял да запази българщината в Украйна. Съдбата на повечето от тях също е трагична, както и тази на самият президент Раковски – убит през четиридесетте.                 

През 1929 година е започнало така нареченото разкулачване на по - заможните селяни.  Хиляди трудолюбиви българи от Приазовието били обявявани за кулаци и им отнемали добитъка, инвентара  и дори зърното за посев. Цели семейства, натоварени като животни във влакови композиции, били изпращани в Сибир от където повече не са се връщали. Останалите в Приазовието, били  обречени отново на нечуван глад, който започнал да се разразява през 1931 година.  Властващите пак изгребвали зърното до дъно  а специални щурмови  отряди  обикаляли селата и  ровели с щикове в домовете и по полето, за да търсят скрит хляб.  По този начин цели  фамили били превърнати в бездомни и скитащи несретници.

Най - страшен е бил гладът през 1933 година. Тогава за шепа зърно,  или за глава цвекло,  взети самоволно от колхоза изпращали  в затвора за години. Народът е предпочитал да умира безропотно с надеждата, че все пак някои ще оцелеят и ще продължат съществуването на етноса, отколкото да се съпротивлява, след което да бъде унищожен из корен и ликвидирано съществуването им. Немислима е била и емиграцията, защото постепенно тези райони се превърнали в затворени, или казано иначе един огромен и добре охраняван същински затвор.  Така хиляди български фамилии изживели ужаса от неизбежните срещи с гладната смърт и предизвикалата поява на случаи на човекоядство.  Българката Пелагея Рунчева, си спомня как невръстното момченце на Симон  Майнолов отпуснато на леглото си със сетни сили, гризало пръстите си от глад. Кръвта вече обилно се стичала, но то не проронвало нито стон, само безпаметно продължавало да бели пръстите си до кости и да смуче кръвта си. Така с оглозгани пръсти детето скоро притихнало завинаги. Наскоро умрели и родителите му.  Подобен безнадежден  край споходил хиляди български семейства.

По време на глада българското население  на Приазовието се топяло чувствително. Този етнически геноцид изобщо не притеснявал власта докато притесненията им идвали от това, че колхозите се нуждаели от работна ръка  и те разрещавали проблема като от различни краища на  страната, те вербували хора, които да заемат упостелите домове на българите.  По този начин  в  етническите  еднородни български села  започнали да се настаняват масово руснаци и украинци.  Така било  поставено началото на тоталната руска асимилация и обезличаването на  българския етнос. Следващия удар срещу българщината след разкулачването и масовия глад, съветската власт предприела поредното  и преднамерено пъклено дело. Този път посегнала на вярата. Били разрушени  църквите които до този момент не само съхранявали целостта, но и давали упование и вяра, а това е преходно, а вечното е живота и неговия смисъл като съществуване. От 1933 година до 1937 били унищожени повечето църкви в българските села.

От всичките удари, които съдбата стоварили върху нашите сънародници  най - тежките  били Сталинските репресии, извършени през периода 1937 – 1939 година.   Историята на таврийските ни сънародници през втората половина на 30-те години, е обвита в траур за пореден път . Стотици българи били избити  без съд и присъда по нареждане на Сталин. По този начин бил ликвидиран елитът на общноста ни в Украйна. Подобен геноцид бил упражнен и към останалите народности. Немалко немци също били разстреляни без съд и присъда, или пък изпратени по затворите и лагерите, като не малко от тях са намерили и смъртта си там. Цели семейства били изпращани  в Сибир, или в средна Азия.  През 1937 година репресирали целия педагогически колектив на българската гимназия в Преслав. Те били обвинени,  че са националисти и членове на измислена от властите българска  националистическа организация, която уж се е борела за самостоятелна федерация в Украйна.  По този начин е репресирана Невена  Генчева, преподавателка по български  език и литература, която се установила в Преславската гимназия. След  като избягала от България   през 1923 Генчева и нейните колеги били арестувани и разстреляни набързо в затвора в Днепропетровск.

Известно било, че Сталин не изпитвал доверие към някои малцинсктвенни народности в Съветския съюз. По времето на втората световна война  през 1942 година, той издава указ, с който се снемали от фронта, сражаващи се на страната на съветската армия българи, гърци, поляци, татари и някои други, например чеченци и абхазци. Всички те бивали изпращани на черна работа в мини или заводи в Сибир или Средна Азия. Критерий за принадлежност към българския етност на войниците била степента на владеене на българския език. Оказало се, че оцеляването на фронта  е било много по - вероятно, отколкото на каторжната работа в далечния изток.  

По време на окупацията през втората световна война българските села в Приазовието били претъпкани с румънски, а по късно и с немски войски.   Мнението на българите преживели окупацията, относно поведението на немските войници е противоречиво.  Имало е случаи, когато  немците набеждавали някои българи за евреи и ги избивали безотговорно и жестоко. Единствената вина на жертвите е била,  че имали мургави лица. Когато отстъпвали немците показали цялата си агресивност и жестокост. Цели села горели като факли. Войниците минавали от къща на къща, подбирали мъжете заедно с добитъка и ги водели със себе си на работа в Германия. Много български семейства се разделили завинаги със своите мъже, бащи и синове.

Възползвайки се от съюзническите отношения, които съществували между България и Германия и под покровителството на българския цар Борис ІІІ през 1943 година близо 2000  българи, организирани от група местни интелегенти начело с д-р Иван Хаджийски издействат разрешение от укопационните власти  за преселване в България.  След 9 септември 1944 година, обаче, тази тяхна мимолетна радост се превръща в ад. Под натиска на Москва и под претекст, че са съветски граждани, те биват върнати обратно. Следите на повечето от тях се губят в Сибир... По същото време кримската част от Таврическите българи заедно с други малцинствени групи от полуострова биват натоварени на вагони за една нощ и изселени в степите на съветската Средна Азия. Други които не са били обратно депортирани са намерили смърта си в земите на своите прадеди. Така например при село Воден в една яма от паднал американски самолет съветски чекисти в едно с наши милиционери разстрелват 40 таврийски българи.

След всички тези свидетелства, една натрапчива мисъл все повече и повече се набива в съзнанието ми и тя е, че спрямо нашите сънародници в продължение на 30 години народна власт е упражняван физически и духовен „планови” геноцид от страна на светската политическа мисъл.

Днес, компактни български общности  в Запорожката област живеят в Приморски,  Приазовски и Бердянски раьони  разпределени  освен в районните центрове и в тридесетина села. Превратната историческа съдба, на малцинството, отредена на сънародниците ни в някогашната Таврийска губерния,  е наложила отпечатъка на неизменната  и безпощадна русификация.

Сега дори и в битова среда българските семейства общуват помежду си почти на руски език.  От години им е внушавано, че  ако в къщи учат децата си на български език, нямало да усвоят руския и в училище ще изостанат, а после няма да са пълноценни граждани. Недвусмисленно се прокарва тенденцията, че руският е ,,основен и изначален славянски език” и по този начин се обезсмисля  владеенето на български език. Езиковата ситуация още повече се усложни с налагането на украинския  като официален държавен език. Много наши еднородци се притесняват да признаят открито, че са българи, за да не се изложат на присмех, или пък нямат самочувствието на такива, поради факта, че говорят някакъв стар или изкривен български език, а някои от тях просто се страхуват. Президентството и правителството на Украйна твърдят, че нямат нищо против украинските българи,  но реалността се оказва доста по различна. Не достигат средства за нормалното протичане на часовете по български език, а и българската помощ в това отношение е предимно на неправителствено равнище.

Под напора на силното асимилаторско течение гаснат свещите на българщината в някогашната Таврийска губерния. Изчезва един народ, далече от същността си в буквалния и в преносния смисъл на думата. Сякаш някаква дългосрочна програма,  докарала тези несретници в този район  и за  нуждите на  активната и днес руска имперска политика, ги тласка от пролем в проблем. Така, люшкайки от бряг към бряг тези камъчета се рушат на песъчинки, а накрая се размиват в заобикалящата ги мътилка, свършили своята работа.